Стивън Ледър
Гладният призрак (6)

Младежите от флота станаха досадни. Двама от тях бяха застанали на колене зад бара, вдигнали ръце като перископи и се опитваха да изкарат от гърлата си басовите пиукания на радарите. Приятелите им се веселяха, момичетата се смееха, но в един момент счупиха чаша. Съдържателката дойде и ги помоли да се успокоят, а бардамите се отдръпнаха. Моряците се успокоиха за около десет минути, но после отново започнаха буйната веселба, като се включи и луничавият.

Той обикаляше тичешком из цялото помещение, преструваше се, че ще излезе, а после отново притичваше до бара. Приятелите му го гонеха и накрая се вмъкнаха в съблекалнята, откъдето се появиха след пет секунди, подгонени от полуголи танцьорки, които пищяха и размахваха пешкири.

Луничавият се блъсна в гиганта с мускулестите рамене и разсипа питието му върху тениската. Онзи изръмжа яростно, хвана го за врата и го удари в стената. Еми се смъкна от стола и се скри зад Хауълс тъкмо навреме, защото младежът ритна с коляно мъжа в слабините и го бутна назад. Всички момичета се разпищяха, гигантът се блъсна в стола на Хауълс и го събори на пода. Мускулестият тип се стовари върху него и за момент го притисна неподвижно към земята, но после се изтърколи настрани и хукна след моряка, а Еми му помогна да се изправи.

В този момент главата на луничавия отново издрънча в стената, той обели очи и се отпусна на пода. Двамата други младежи се мъчеха да откъснат пръстите на едрия от врата на приятеля си, но без никакъв успех.

— Той ще го убие! — възкликна Еми.

Беше права. В очите на мъжа блестеше маниакална ярост в комбинация с алкохол и жажда за кръв. Развръзката беше ясна. Ако морякът бъдеше ранен по-сериозно или убит, щеше да пристигне полиция, а Хауълс изобщо не искаше да се стигне дотам.

— Том, трябва да ги спреш — изплака Еми, сякаш усетила мислите му. Той я погледна смръщено, а тя го хвана за ръката. — Мама-сан я няма. Отиде до другия бар. Остави мен за отговорничка.

Едва сега Хауълс забеляза, че и едрите китайци, които беше видял по-рано, също са изчезнали.

— Моля те, Том. Ще си имам големи неприятности. Някои от танцьорките нямат визи. Моля те, спри ги. — Еми направо го избута от стола.

Хауълс реши да помогне. Отчасти тъй като тя настояваше, но и защото виждаше, че луничавият ще пострада. Много добре знаеше, че ако дойде полиция, щяха да запишат имената и адресите на всички посетители и да им поискат паспортите, а той не желаеше никой да разбере в кой хотел е отседнал.

Луничавият дишаше на пресекулки, очите му гледаха изцъклено, на устните му бе избила пяна. Едрият мъж дишаше тежко през нос, Хауълс се приближи отзад и удари с присвити длани ушите му, достатъчно силно, за да го замае, но не толкова, че да му спука тъпанчетата. Гигантът изрева, веднага пусна младежа и се обърна с убийствен поглед към новия нападател. Той се усмихна, наслаждаваше се на почти спрялото време преди битката. Виждаше всяка капка пот по челото на противника си, червените жилки в бялото на очите му, пулсиращите вени по раменете. Мускулестият тип пристъпи напред сякаш в забавен каданс и протегна ръце с разперени пръсти.

Хауълс му позволи да се приближи, отстъпи назад и приклекна, отпускайки тежестта си върху задния крак, но въпреки отпуснатата си поза беше готов да скочи напред. Дясната му длан висеше свита до хълбока, а пръстите на лявата бяха насочени към лицето на мъжа. Продължаваше да се усмихва спокойно, защото отдавна беше отминал онзи етап, когато се напрягаше по време на бой. В целия сблъсък имаше само един кратък миг на напрежение — при осъществяването на контакта.

Знаеше, че щеше да му е много по-лесно да убие или осакати мъжа, отколкото да го спре, без да го нарани сериозно, а от котешката си поза можеше да осъществи петдесет или шестдесет комбинирани движения, които щяха да прекъснат живота на едрия мъж по-лесно от настъпването на хлебарка. Част от него искаше да го направи, да удари с ръба на дланта си слепоочието на мъжа, да блъсне странично коляното му, а после да забие лакът в гърлото и да усети как прекъсва гръкляна. Но в същото време съзнаваше, че сега не е време за такива работи. Най-добре щеше да бъде да го удари в слънчевия сплит, но той не можеше да рискува, юмрукът му беше твърде силен, имаше вероятност да разкъса стомаха. Гигантът се приближи още малко и се извиси над него, Хауълс се гмурна под протегнатите ръце и замахна напред към гърдите, точно в центъра в основата на ребрата. Юмрукът му се разгъна в движение и достигна до целта си с длан. Ударът беше внимателно премерен, но дори и така мъжът отстъпи цял метър назад с малки балетни стъпки, приведен на две. Удари се странично в стената и се свлече на пода. Беше в съзнание, но не можеше да помръдне. Ръцете притискаха стомаха му. Очите му вече не гледаха зверски. Сега просто приличаше на болен.

Хауълс махна на двамата млади моряци, които се опитваха да помогнат на приятеля си.

— Качете го в такси. Веднага — каза той. — Ако имате късмет, когато дойде на себе си, той няма и да си спомня къде е бил и какво е станало.

Двамата се напрегнаха да вдигнат едрия мъж и го извлякоха от бара.

— Благодаря, господине — изфъфли луничавият. — Много благодаря.

Той отиде към другия край на бара, Хауълс вдигна стола си и седна отново. Еми застана до него и го прегърна през кръста.

— Благодаря — погледна го с влажен поглед тя. — Къде си се научил да се биеш така?

— Имах трудно детство — отговори той, но от израза на лицето й видя, че не го разбира.

— Изглеждаше толкова спокоен. Какъв стил използваш?

— Никакъв — отвърна той. Разбираше какво иска да каже тя с думата „спокоен“. Точно така се чувстваше по време на бой — спокоен. За себе си и за света. Едно-единствено нещо му даваше по-голямо удовлетворение от боя и го правеше по-щастлив — убийството.

 

 

Дуган и Цвете излязоха от асансьора и усетиха силен мирис на изгоряло.

— Боже мой! — възкликна той.

— Какво има? — изплаши се Цвете. — Блокът ли гори?

— Не — отвърна Дуган. — Просто някой от съседите успокоява предците си. Мързи ги да излязат навън и затова използват стълбището.

Приближи се до дървената врата и я отвори. Зад нея имаше малка площадка, където обитателите на етажа оставяха боклука си в големи найлонови торби, за да ги отнесе надолу чистачът. Прашното стълбище се виеше надолу към входа. Стълбите трябваше да се използват само при опасност, но Дуган се беше качвал и слизал на няколко пъти по тях, когато асансьорите не работеха.

На долната площадка една стара жена със син костюм на цветя се беше навела над метална кофа, в която с червеникав пламък изгаряха фалшиви банкноти. Тя стреснато вдигна глава, изплашена като дете, хванато да върши нещо, което възрастните са му забранили. Когато видя, че не е охраната, старицата се успокои. Извика за поздрав и той й отговори.

— Госпожа Чан живее в апартамента точно под мен. Тя е приятна бабичка и почти съвсем глуха.

— Това е хубаво, защото не чува когато пускаш музиката силно — засмя се Цвете.

Те оставиха госпожа Чан на мира.

— Странно място е Хонконг — каза Дуган и отключи апартамента. — В модерен, повече от двадесететажен жилищен блок тази старица изпълнява традиция отпреди хиляди години, без да помисли за опасността от пожар. Преди няколко дни от управата изпратиха писма до всички живущи да не палят огньове в сградата, а на специално определеното за това място навън. Да не си мислиш, че някой ще се съобрази с това? Нищо подобно. Понякога нощем се будя от страх какво би станало, ако някой от етажите под мен пламне. Знаеш ли, че стълбите на пожарните могат да достигнат само до осмия етаж? По-нагоре човек вече трябва сам да се оправя.

— Мисля, че се тревожиш прекалено, Пат — усмихна се Цвете и се настани на дивана.

— Да, може би си права. Кафе?

— С удоволствие. Сестра ти ми хареса — извика тя подире му, когато той отиде в кухнята и включи електрическия чайник.

— Моля? — надникна обратно към хола Дуган.

— Казах, че Джил ми харесва. И Саймън. Изглеждат много щастлива двойка.

— Така е. В началото, когато се ожениха, аз малко се притеснявах, но всичко потръгна добре.

— За какво си се притеснявал?

— Знаеш, китаец и англичанка. Може да възникнат проблеми.

— Та това се случва постоянно — каза Цвете.

— Не е вярно. Да, много гуейло се женят за китайки, но не и обратното.

— Ти си сексистко прасе — изсмя се тя. — Или по-скоро расистко?

— Знаеш за какво говоря. Красивото момиче си е красиво момиче, независимо откъде е. Където и да иде по света, всеки я приема за красиво момиче.

— И?

— И просто обратното не е вярно. Гледат момичето и се чудят защо е с китаец. А после веднага решават, че е заради пари.

— Кои са „те“, Пат? — попита тихо Цвете. Той усети, че сам се е натикал в клопката.

— Знаеш, Цвете. Всички. И не говоря само за гуейло. Самите китайци са същите. Като расистите. Знаеш ли как наричат китайците децата от смесени бракове?

— Копелета — каза Цвете.

— Копелета — повтори Дуган. — Ни такъв, ни онакъв. А когато умрат, само китайската половина отива на небето.

— Това е фолклор, Пат, нищо друго. Никой вече не мисли така. — Чайникът започна да свири и той скочи, радостен, че има повод да прекрати разговора. Господи, втора среща и вече спореха. По въпроса за расите и за други неща.

Отново надникна към хола:

— Мляко и захар?

— Да — отвърна тя. — Три бучки.

Донесе кафето в своята чаша с Мики Маус и й я подаде:

— Внимавай, горещо е.

Тя внимателно я пое.

— Джил ни покани на рождения ден на Софи утре вечер и в неделя на барбекю в дома им — каза тя и отпи от горещата течност.

„Нищо чудно от страна на Джил“ — помисли Дуган. Сигурно вече беше залепила Цвете за него. Още няколко дни и ще ги изправи пред олтара да се женят.

— Дом ли? — повтори той. — По-скоро крепост.

— Какво имаш предвид?

Дуган я изгледа с присвити очи.

— Ти не разбра ли кой е зет ми? — попита той и веднага се изруга наум, естествено, тя нямаше как да разбере. Не беше й го споменавал, а „Горещи клюки“ не бе място, където можеха да говорят свободно по този въпрос, особено пред Белами и Бър. Седна на дивана до нея и продължи по-спокойно: — Той е начело на триада, Глава на дракон. Или по-точно казано, син на големия бос. Един от най-могъщите в Хонконг — Нгъ Вайсън, който сега се е оттеглил и живее спокойно на Върха, чакайки да се присъедини към предците си. Нгъ Вайсън има трима синове: Саймън, Чарлз и Томас. Чарлз се занимава с недвижими имоти в Канада. Законен бизнес, откъдето и да го погледнеш. Томас е в Сан Франциско и се грижи за американската част от сделките, а Саймън ръководи представлението в Хонконг.

— И с какво точно се занимава?

— Със същото, с каквото всяка триада в Хонконг. Изнудване, протекция, незаконни залагания, проституция, наркотици. Спомняш ли си онзи зализан тип, с когото той отиде да говори? Дани Лам?

Цвете кимна.

— Онзи, който обичал малки момиченца ли?

— Точно. Той работи за Саймън. Саймън не е добър човек, Цвете, не се заблуждавай от външността му. Никога не ми е причинил зло, поне не нарочно, обожава Джил и Софи, но аз му нямам доверие.

— Какво искаш да кажеш с това „нарочно“?

— Той никога и с нищо не ме е наранил. Но заради него аз съм вързан за работа, която ненавиждам, а не мога да се преместя.

— За „Стопански престъпления“ ли говориш?

— Да. Аз искам да действам, Цвете. Да бъда там, където летят куршуми, да бъда истински полицай, а не книжен плъх. Но със зет престъпник по-скоро ще ме изхвърлят, отколкото да ме преместят на отговорна работа.

— Толкова ли е зле?

— Да. Но какво мога да сторя? Джил го обича. Винаги го е обичала. Откакто се запознаха преди почти десет години.

— Ти беше ли ченге, когато те се ожениха?

— Да. Току-що завършил изпитателния си срок. Джил знаеше колко ще ме спъне, ако се омъжи за него. Достатъчно сме говорили по този въпрос. Но тя го обича и това е всичко. Сватбата й сложи точка на възможностите ми да се хвана с истинска полицейска работа. Снощи ми го казаха полуофициално. Точно преди да те срещна. Винаги съм го знаел, но все се надявах, че ако досието ми е чисто, ще мога да се докажа. Явно няма да ме огрее. Ще си остана където съм или ще напусна полицията.

— А ти не искаш, нали?

— Няма какво друго да работя, Цвете. Да си частно ченге по телевизията изглежда страхотно, но в живота е друго. Предполагам, че ще мога да работя за Саймън. — Изсмя се горчиво. Цвете остави чашата си на масичката и сложи ръце върху рамената му. Приближи лицето си до него. Съвсем близо. Той усети топлия й дъх върху устните си.

— Съжалявам, Патрик Дуган. Много съжалявам, че не си по-щастлив.

Целуна го силно по устните и малкото й езиче се промъкна между зъбите му. Притисна се до него, бавно го възседна и стисна бедра. Дуган изпъшка и затвори очи.

 

 

Хауълс погледна часовника си и потупа нетърпеливо волана. Нямаше начин да е изпуснал мерцедеса. Пристигна на кръстовището доста преди седем часа и паркира маздата до тротоара, но два часа по-късно все още нямаше и следа от колата на Нгъ. Или днес не бяха закарали момичето на училище, или шофьорът сменяше маршрутите.

Излезе към страничния път към дома на Нгъ, но не успя да види дали мерцедесът е там или го няма. Не можеше да рискува да обикаля дълго време наоколо, защото охраната със сигурност щеше да го забележи, затова предпочете да разгледа околностите и да се запознае по-добре с пътищата.

Върна се в хотела в ранния следобед. Изгълта един хамбургер с пържени картофи в някакво кафене и тръгна към туристическия район в Цим Ша Цуй. Трябваше му касетофон и скоро намери един с големината на книга, но с приличен говорител. Не си направи труда да се пазари, накара младия продавач да го зареди с батерии и касета с продължителност час и половина, които да включи в исканата цена.

Следващите четиридесет и пет минути прекара легнал върху леглото с включен на запис касетофон. Червената лампичка му се пулеше заплашително, докато той четеше с монотонен глас имена и телефонни номера от хотелския указател. Непрекъснато променяше скоростта и тона на апаратчето и когато най-после лентата свърши, той въздъхна с облекчение. Почерпи се с една кока-кола от малкото хладилно барче и пусна машинката да върне отначало касетата с четиридесет и пет минутния безполезен запис.

 

 

За пръв път от месеци насам Патрик Дуган се успа. Въпреки яркото слънце, пукащата алуминиева дограма на прозореца и отекващите удари на вратите на асансьорите, когато отвори очи, часовникът показваше 10:30. Беше сам, намери бележка от Цвете, в която пишеше, че ще му се обади да се уговорят за рождения ден на Софи, а най-отдолу отново се виждаше подписът й във формата на цвете.

В началото на седмицата беше купил играчка за подарък на Софи — голямо меко куче, английска овчарка с увиснали над очите кичури и завързана на шията червена панделка с фльонга зад едното ухо. Беше го увил възможно най-добре и го постави на горния рафт в гардероба. След като се изкъпа и избръсна, извади пакета и го сложи на леглото. Една от лапите се беше измъкнала, но така подаръкът изглеждаше смешен и затова не го опакова наново. Помисли дали да не го вземе със себе си в службата, но реши, че колегите ще му се присмиват, и затова го остави. Щеше да се върне и да го вземе след работа. Джил не беше му казала къде ще бъде празненството на Софи, но той се съмняваше, че ще го направят в дома им. Саймън Нгъ сигурно би предпочел да го видят как харчи купища пари за дъщеря си, а ако го направеше у дома, хората щяха да помислят, че е стиснат и щеше да навреди на реномето му. Нгъ вероятно щеше да наеме зала в някой от големите хотели в Цим Ша Цуй, така че Дуган можеше да се върне до Тай Ку Шин, за да се преоблече, а после да вземе метрото към залива на пристанището.

По-голямата част от сутринта мина на автопилот. Главоболието му се върна, при това още по-силно. Глътна два аспирина, но те не му помогнаха да се почувства по-добре. Може би беше от очите — понякога главоболието е сигнал, че са нужни очила. Той затвори лявото око и погледна напечатаната страница пред себе си. Нямаше проблем с четенето. Опита със затворено дясно око и отново всичко беше наред. Отдалечи листа на една ръка разстояние и примижа.

— Какво, по дяволите, правиш? — Томкинс беше застанал на вратата с папка под мишница.

— Опитвам се да разбера дали ми трябват очила.

— Отново главоболие ли? Може да е от климатика — каза шефът му.

Дуган хвърли листа върху затрупаното си бюро.

— Какво общо има главоболието ми с климатика?

— Четох в една статия, че йонизирал въздуха или нещо подобно. Или че пръскал някакви аерозоли. Всъщност не помня, пък и не ми пука. Какво става с измамничката?

— Продължавам да се ровя. Още не съм открил къде са отишли парите. Защо?

Томкинс триумфално размаха папката:

— Казва се Ли Линлин, нали?

Дуган кимна и смръщи вежди:

— Намерил ли си нещо?

— Не може да има много Ли Линлин наоколо. А аз току-що попаднах на една, която е директор на компания за търговия с фючърсни книжа. Компанията май няма никакви клиенти.

— Нищо чудно, като се има предвид липсата на интерес към фючърсния пазар тук. Индексът Хан Сен за фючърси не е много добре в момента, нали?

— Да, но тази фирма купува доста яко фючърси на „Стандарт“ и „Пурс 500“, така че властите в Ню Йорк ни помолиха да надникнем. И ето ти я малката Линлин. Може би точно така си крие престъпно спечелените пари.

— Тъпа алчна крава. Не й ли стигат вече? Ако бях на нейно място, бих ги прибрал в някоя сметка в швейцарска банка.

— Да, но не всеки внимава толкова с парите си, като теб.

— Това ли е досието?

Томкинс кимна.

— Но и на мен ми трябва. Затова копирай онова, което ти е необходимо. — Хвърли папката на бюрото. — Когато свършиш, ми се обади да си я взема.

Обърна се към вратата и се заклатушка със странната си походка. Сякаш някой го дърпаше за колана, а той е стиснал задник, като че очаква всеки момент да стане жертва на анално изнасилване. Някои от момчетата доста му се подиграваха. Томкинс имаше по-висок чин от Дуган, но бяха на еднаква възраст и стаж в полицията, така че работеха като равни, когато шефът не беше в лошо настроение. И двамата знаеха, че ако не беше Нгъ, вероятно Дуган щеше да е с по-високия ранг.

Той разтри с пръсти слепоочията си. Замисли се за Ли Линлин и изведнъж си спомни за Цвете, и отново се изруга, че не е взел телефона й в службата. Телефонът звънна и той го вдигна веднага с надеждата, че е тя, но не се разочарова, когато чу гласа на сестра си. Тя със задоволство съобщи, че приемът по случай рождения ден на Софи ще се проведе в хотел „Риджънт“.

— В седем — каза тя. — А, за малко да забравя да ти кажа, че ще бъде с маски.

— И каква е темата?

— Пирати — отвърна Джил.

— Да, правилно.

— Внимавай какво говориш, братле.

— Иначе ще накараш да ми счупят краката ли? — засмя се Дуган.

— Телефонът ти подслушва ли се? — попита тя. — Защото няма да ми е приятно някой да чуе това, което ще ти кажа.

— Ще се видим довечера, така че можеш да ми го кажеш в очите.

— Внимавай да дойдеш, че иначе ще ти дърпам ушите — заплаши го тя и затвори.

Едва остави слушалката и апаратът звънна отново. Беше Цвете.

— Успах се — каза й той.

— Защото прекара изморителна нощ — засмя се Цвете.

— Трябваше да ме събудиш, преди да си тръгнеш.

— Сърцето не ми позволи да те пипна. Спеше като бебе. А сега ти се обаждам, за да разбера в колко часа ще е празненството на Софи.

— Какво съвпадение! Тъкмо говорих със сестра ми. Ще бъде в хотел „Риджънт“. Какво ще кажеш да се срещнем там малко преди седем? Става ли?

— Добре. Сигурно ще бъде много забавно. Тази идея с пиратската тема за маскиране е страхотна.

— Ти откъде знаеш?

— Джил ми каза снощи. Очаквам с нетърпение празненството.

Изведнъж Цвете каза, че трябва да прекъсва, и телефонът щракна почти по средата на думата, сякаш някой се беше приближил и тя не е искала да чуят, че разговаря. Може би не й беше разрешено да води лични разговори от служебния телефон. Дуган въздъхна и се наведе над папките. Вечерта изглеждаше на цяла вечност разстояние.

 

 

Хауълс погледна часовника. Шест и половина. Нямаше какво да прави до следващата сутрин. Вече добре познаваше пътищата в Новите територии и беше изпитал леководолазната екипировка. Застана до прозореца и се загледа към административните сгради в центъра оттатък пристанището. Много от прозорците още светеха, а далеч зад тях се извисяваха планините на острова Хонконг, където се намираха къщите на богаташите.

Пред хотела, между улицата и пристанището имаше широк тротоар, който следваше извивката на брега и по него се разхождаха влюбени двойки и туристи, които се наслаждаваха на вечерния хлад. Тук-там се мяркаха рибари, възрастни мъже и момчета, клекнали до водата с въдиците си. Видя как едно момче издърпа малка мятаща се рибка. Зад него стоеше старец, който размахваше във въздуха бастун, като правеше широки кръгове и вдигаше последователно краката си. В първия момент реши, че това е просто някакъв оглупял дядо, но след това схвана ритмиката в движенията му. Бастунът служеше за предпазване и нападение, старецът непрекъснато местеше центъра на тежестта си, но винаги застанал стабилно на единия си крак. Хауълс следеше последователността на движенията, видя как замахва с бастуна веднъж на височината на главата, а после ниско долу, сякаш да спъне нападател. После дядото бавно се завъртя и използва бастуна като сабя. Не познаваше подобно бойно изкуство, но в движенията се долавяше смисълът и можеха да се различат ударите за убиване от тези за защита. Постепенно започна да повтаря маховете на стареца, завъртя се заедно с него и дъхът му спря в гърлото. Изведнъж се почувства по-добре.

Усети повишаването на адреналина от упражненията и разбра, че няма да може да остане заключен в стаята си цялата вечер. Реши да се поразходи и излезе от хотела. Тръгна по улицата към пристана на ферибота. Имаше толкова много хора, че някой непрекъснато го буташе и блъскаше встрани. А той мразеше да го докосват. Достатъчно зле се чувстваше от факта, че личното му пространство е ограничено и някой непрекъснато го нарушава, но физическият контакт направо го влудяваше. На първото кръстовище премина на отсрещния тротоар, където му се стори, че има по-малко хора. Заобиколи големия търговски център, където от преминаването на вятъра през някаква модернистична хромирана композиция се чуваха странни мелодични звуци. Откъм улицата към хотел „Риджънт“ се зададе колона коли. Хауълс се намираше вляво от него и спря, докато потокът отмина.

И последният автомобил зави, мъжът стъпи на улицата, но един голям мерцедес наду клаксона. Той скочи обратно на тротоара, а колата профуча край него. Зяпна изненадано, на задната седалка до малкото момиченце седеше Саймън Нгъ. Не видя кой още е отзад, но беше сигурен, че е Джил Нгъ. Мерцедесът се изкачи по наклона към входа на хотела, следван от голяма тъмносиня кола. Хауълс бързо тръгна след тях и ги настигна, когато Саймън Нгъ помагаше на дъщеря си да излезе навън. Тя беше облечена като пират и приказваше възбудено. Този път не беше с плитчици, а косата се спускаше плавно на къдри около лицето. Една руса красавица в скъпи дрехи изчака вътре, докато портиерът с блестяща бяла униформа й отвори вратата, за да слезе от колата. Джил Нгъ. Телохранителят на предната седалка беше същият здравеняк, когото видя предния път, когато проследи мерцедеса, но сега вместо коженото яке носеше тъмносив костюм и папийонка от черно кадифе. Пътниците от втората кола също слязоха — трима млади мъже, на външен вид доста силни. Не носеха пистолети, но той не се съмняваше, че някъде из скъпите им костюми има скрити ножове. Двама от тях влязоха в хотела и огледаха фоайето, момиченцето хвана Нгъ за ръката и се опита да го дръпне напред. Той изчака един от телохранителите да се обърне и кимне и й позволи да го повлече навътре. Джил Нгъ тръгна с него, а тримата бяха последвани от още двамина с бдителни погледи. Единият от тях даде бакшиш на портиера и двете коли бързо изчезнаха към паркинга, а после изгледа Хауълс, който също влезе във фоайето, защото знаеше, че няма да го сметнат за заплаха, телохранителите се оглеждаха главно за членове на вражески триади, а не за чужденци.

Хауълс размишляваше напрегнато. Целият му план почиваше на възможността да хване Нгъ сам и знаеше, че ще е глупав риск да го нападне, когато наоколо се въртят толкова много пазачи.

Но в същото време си даваше сметка колко често в миналото беше използвал предимството на късмета и се отклоняваше от предварително обмислената стратегия, щом възникнеше благоприятна възможност. Групата пресече фоайето и се насочи към широкото бяло мраморно стълбище. Той се придвижи под ъгъл към тях, сякаш беше тръгнал към будката за вестници вляво от рецепцията.

Видя Джил Нгъ да казва нещо на съпруга си, който кимна, усмихна се и пусна ръката на момиченцето. Тръгна обратно надолу по стълбите към мястото, където стоеше Хауълс и разглеждаше вестниците. Телохранителите останаха на стълбите, но не изпускаха от поглед Нгъ, който пресичаше фоайето. Убиецът отпусна леко лявата си ръка, свиваше и разпускаше пръсти и се опитваше да успокои дишането си. „Да или не?“ — питаше се тревожно. Липсата на оръжие не го тревожеше: един удар в слепоочието или странично с длан в гърлото или врата. Това щеше да е абсолютно достатъчно. Господи, колко му се искаше да го направи! Усещаше как кръвта му кипва с почти сексуално удоволствие. Защо Нгъ беше сам? Какво беше намислил? Защо се ослушваха телохранителите му?

Нгъ стигна рецепцията и заговори на китайски с момичето. Служителката посочи редица телефонни кабини, Нгъ благодари и тя се усмихна. Хауълс отстъпи, а умът му крещеше: „Да! Да! Сега!“ Раздвижи ръка и в същия миг зад рамото на Нгъ забеляза приближаващите се с тревожни лица телохранители. Той се отпусна, взе един брой на „Саут Чайна Морнинг Поуст“ и плати на момичето.

Нгъ тръгна към телефоните и пазачите му го последваха. Хауълс се насочи към един от големите кожени дивани, откъдето се виждаше стълбището, за да наблюдава говорещия по телефона мъж. Дали телохранителите се бяха объркали или просто си бяха толкова безотговорни? Може би бяха твърде самоуверени и са се успокоили, след като видяха, че фоайето е чисто. Така или иначе, това беше добро предзнаменование за бъдещето, което го очакваше. Но, господи, колко хубаво би станало, ако го беше направил тук и сега! Да отнеме живота на Нгъ с голи ръце и да се измъкне.

Китаецът довърши разговора и тримата мъже изкачиха стълбището след Джил и момичето. Хауълс реши да остане още малко. През следващия половин час видя доста облечени като пирати деца да се изкачват по стълбите, придружени от родителите си. Явно това беше някакво празненство, може би рожденият ден на Софи Нгъ, ето защо тя не беше ходила днес на училище. Още едно добро предзнаменование за утрешните му планове. Той реши да не поставя късмета си на изпитание и да се върне в „Холидей Ин“.