Стивън Ледър
Гладният призрак (17)

Еми седеше на дървения стол с ръце в скута и слушаше хъркането на Хауълс. На вратата рязко се позвъни. Макар и очакван, звукът я накара да подскочи. Притича на пръсти и погледна през шпионката. Позна лицето на мъжа отвън и му отвори да влезе.

— Добър вечер. Как си? — поздрави я той на китайски.

— Добре съм, доктор Ву. А вие?

— Горе-долу. Къде е пациентът?

Ву не се суетеше, което, от една страна, беше доста хубаво, защото получаваше хонорар за отделеното време. Всичките му познати го наричаха доктор Ву, но той не притежаваше медицинска квалификация, призната от някоя прилична болница. Затова пък имаше големи медицински знания, които беше изучил в „Затворения град“, ограден със стени квартал близо до летището Кай Так. След разрушаването на квартала стотиците лекари и зъболекари останаха без работа. На шестдесет години, доктор Ву беше твърде стар, за да учи за получаване на университетска диплома или да си намери друга работа. Затова той продължи да практикува, но нелегално. Сега към него се обръщаха главно хора, които по някакви причини не желаеха да ходят в частна или държавна болница. Лекуваше проститутки, престъпници и членове на триади, а лечението, което получаваха пациентите му, беше не по-лошо от онова в най-добрите болници на Хонконг. Преди две години той направи аборт на Еми, който мина без паника и болка. Тя остана завинаги благодарна заради нежността, с която я лекува, и на няколко пъти го кани да я посети на чай и сладкиши, които сама приготви.

— В спалнята — отвърна тя и го поведе. Приближи стола до леглото, за да седне, докато преглежда Хауълс. Еми остана до вратата, усещаше се напълно безполезна. Доктор Ву отметна чаршафа и разгледа внимателно раната на рамото.

Обърна се и погледна Еми над очилата си със златни рамки.

— Това е огнестрелна рана.

— Знам, доктор Ву — каза тя. — Той дойде при мен да търси помощ. Помоли да не викам полиция.

— Гуейло, изплашен от полиция? — учуди се Ву. — Много странно. Приятел ли ти е?

— Не, доктор Ву. Запознах се с него наскоро.

— Няма значение, няма значение. Първо ще му помогнем да се почувства по-добре, а после ще поговорим какво трябва да се направи. — Той, както и Еми преди това, провери за изходна рана. — Куршумът е още вътре — заключи той и тя кимна. Ву се наведе към раната и леко я докосна с пръсти. — Малък калибър. Вероятно 22. Той е голям млад късметлия.

— Ще се оправи ли?

Доктор Ву погледна над очилата и после ги бутна нагоре по носа си.

— Има късмет, че ме повика толкова бързо. Изгубил е доста кръв, но животът му е вън от опасност. И макар да изглежда зле, куршумът не е разкъсал някой от главните кръвоносни съдове. Щом го извадим и почистя раната, той ще се оправи. Известно време ще чувства силни болки, но аз мога да му дам нещо против тях. Имам всичко, което ми е нужно, с изключение на чисти кърпи и гореща вода. Побързай, моля те. — Остави чантата си върху нощното шкафче и я отвори. „Ранен гуейло, който не желае да иде в полицията — зачуди се той. — Много любопитно.“

 

 

Дуган изчака да стигне в кабинета си и чак тогава се обади на Джил. Все още не се беше оправил от снощното препиване и затова глътна два аспирина с чаша кафе от машината в коридора. Не разбираше голяма част от разказа на Цвете, но и от малкото, което осъзна, му се виеше свят.

Изглежда, наистина се беше опитала да убие гуейлото в хотел „Хилтън“. Готов беше да приеме и факта, че тя е китайски агент. Но не можеше да си представи защо китайците биха искали да убият зет му или изобщо да се забъркат в някакво престъпление в Хонконг преди 1997 година. Шестмилионното население на колонията беше толкова настръхнало от възможността за преминаване към комунистически Китай, че подобни действия лесно биха предизвикали жестока реакция. Хонконг добре познаваше уличните бунтове и искрата от някое грубо вмешателство на Пекин беше достатъчна, за да подпали бурето с барут на омразата.

А пък защо китайците биха ликвидирали убиец, който е трябвало да им свърши мръсната работа, беше напълно непонятно. Освен ако, както предположи Цвете, той не се е отказал. Ако са му платили предварително, а той е отказал да върне парите. Но пък да го убият заради това му се струваше прекалено.

Методът, който използваше Цвете и двамата й помощници, или по-скоро който е щяла да използва, също беше безсмислен. Убийствата заради пари винаги бяха жестоки и кървави, като предупреждение за останалите. Използването на инжекция издаваше по-скоро желание да го направят да изглежда като естествена смърт. Мислеше си да попита Цвете какво всъщност е щяла да му инжектира, но беше толкова разтревожен, че забрави. Налагаше се да изчака, докато лабораторията завърши изследването на състава на течността. Но първо трябваше да говори с Джил, да провери дали съпругът й е добре и да го предупреди да се пази.

Набра номера. След третия сигнал му отговори носов китайски глас. Патрик помоли на английски да го свържат със сестра му, но нея я нямаше. Както и Саймън.

— Знаете ли къде са? — попита той.

— Излезли — отвърна гласът. Вероятно някой от телохранителите. Не познаваше гласа, но тонът издаваше всичко. Странно. Обикновено Джил сама вдигаше слушалката, а ако я нямаше, отговаряше някоя от прислужниците. Сестра му не обичаше хората на Нгъ да се мотаят из къщата.

Той премина на китайски:

— Кога ще се върнат?

— А кой се обажда?

— Дуган. Пат Дуган. Братът на госпожа Нгъ.

— Ще й предам, че сте се обаждали — изръмжа гласът и затвори.

„Поне са добре“ — помисли Дуган. Взе една от папките върху бюрото и започна да чете. Чувстваше се малко по-добре.

 

 

Томас Нгъ стоеше пред полицая от граничен контрол и потропваше нервно с крак. Младежът в униформата приличаше на гимназист, прелистваше страниците на американския паспорт само за да види в колко държави е ходил Нгъ. А те бяха много.

— Американец, а? — изръмжа младежът и вдигна глава. Томас беше виждал този поглед и преди, когато си показваше документите пред имиграционните власти в Хонконг. Беше като израз на човек в самолет с повреден двигател, който чака с парашут на гърба си. Никой не знаеше със сигурност какво ще стане, когато колонията заедно с шестте милиона жители бъде върната на комунистите, но хората винаги гледаха с мълчалива омраза онези, които вече разполагаха с възможност да се измъкнат безпроблемно. Още преди убийствата на площад Тянанмън местните жители бързаха да се изселят оттук. А сега това граничеше с истерия.

— Да, американец — отвърна Нгъ с най-добрия си акцент от Сан Франциско.

Младежът подпечата паспорта, сякаш удряше клеймо върху шията на Нгъ.

Томас отмина, взе единствения си куфар и продължи по зеления коридор към митницата. Електронните врати се отвориха и откъм чакалнята го заля шумът на стотици гласове. Китайски, филипински, английски, индийски, интернационалният шум на расовата смесица, обитаваща Хонконг. Слезе бавно по рампата, като се оглеждаше да види познато лице.

Чу името си и видя Лин Винуа да му маха. От двете му страни стояха Франк Дзъ и Рики Лам с мрачни лица. „И така трябва да бъде, мамка им“ — помисли си Нгъ. Работата им, единствената им цел в живота беше да пазят Саймън. Сега на лицата им беше изписан знакът на провала. Той кимна, като прикри яростта си, но се ръкува само с Лин.

— Изглеждаш здрав и добре, Голям братко — поздрави го Томас. Както всички членове на триадата, и той го наричаше Голям брат, а не по име.

Ръкостискането на Лин беше силно и сухо.

— Добър ден. Америка ти влияе добре, господин Нгъ.

— Какво става, Голям братко? Да не си забравил името ми?

Високият китаец го изгледа изненадано.

— Сега си Лун Тао, Глава на дракона. Трябва да се обръщаме с необходимото уважение.

Томас го изгледа сериозно и попита:

— Открихте ли трупа на брат ми?

— Не — отвърна Лин.

— Тогава брат ми още е Лун Тао. Ела, разкажи ми всичко.

Лин тръгна към очакващия ги мерцедес. Говореше тихо. Дзъ и Франк вървяха отзад и внимателно се вглеждаха в лицата на хората. Бяха изгубили Главата на дракона. Не биваше да допускат нова грешка.

Нгъ не познаваше шофьора, но му кимна и седна на задната седалка до Лин. Лам седна до него, а Дзъ на предната седалка. Колата потегли и Големия брат му разказа за предаването на парите, как Саймън е изчезнал под водата и как са го търсили часове наред, но не са открили нищо.

— Значи нямаме никаква представа как изглежда онзи гуейло или поне кой е той? — попита Нгъ.

— Не знаем името му. И единствено директорката на училището на Софи е видяла лицето му.

— Значи можем да получим от нея описание.

— Дори нещо повече — каза Лин. — Веднага щом стана ясно, че сме загубили брат ти, наредих на хора с видеокамери да покрият целия район и да снимат всеки около Хебе Хевън часове след това. Вероятно го имаме записан на филм.

— Колко камери?

— Три — отвърна Големия брат. — И са снимали около десет часа. Това прави около тридесет часа лента. Ако е напуснал района през този ден, ще разполагаме със снимката му.

— Едно голямо „ако“ — каза Нгъ. — Но идеята е добра.

Лин се усмихна широко, а на предната седалка Франк Дзъ изръмжа. Идеята беше негова, а виждаше как Големия брат се кичи с нея. Мамицата му.

— Значи ще покажем лентите на директорката?

— Това е идеята.

— Добре. Тя гуейпор ли е или китайка?

— Гуейпор.

— Най-добре да я доведем в къщата. Там ще може да се концентрира. И ще бъде по-спокойно.

— Ще бъде направено, господин Нгъ. Ами ако откаже?

— Аз ще дойда с теб, за да й обясня колко е важно да ни помогне. Ако това не свърши работа, ще й предложа да купя за училището нов компютър. И ако въпреки това откаже, ще я хванеш и аз лично ще изпотроша всяка кост от тялото й, докато се съгласи:

Лин кимна. От гласа му разбра, че говори сериозно. Волята на Томас не е омекнала в Съединените щати.

— Първо отиваме в училището, после ще оставим жената в къщата, а аз трябва да отида да видя баща си. Той знае ли вече?

— Да — отговори Лин. — Учителят Чен го посети вчера.

— Как го прие?

— Зле, господин Нгъ. Доста зле.

 

 

Хауълс се събуди от тежък сън. Лежеше по лице с главата на една страна, възглавницата беше влажна от слюнката, капала от устата му. Стаята се завъртя пред очите му и даже когато погледът му се проясни, не можа да познае къде се намира. Опита да повдигне глава, но трепна и я отпусна. Болката мина бързо и той разбра, че е бил упоен, защото докато не раздвижи ръката си, се чувстваше спокоен и леко замаян. Около рамото му имаше превръзка, но със сигурност не се намираше в болнично легло. От мястото си виждаше малка библиотека с играчки — пухкаво бяло коте, крокодил с отворена уста и дълъг червен език, маймуна с кривогледи очи и слон с големи уши, а на стената в рамка имаше плакат, рекламиращ някакъв китайски гангстерски филм.

Не беше забравил битката в хотела, стрелбата и красивата китайка със спринцовката, която му се усмихваше. Малко неясен беше моментът как се качва в такси, но всичко останало му се губеше. В този момент Еми влезе през вратата и той си спомни всичко.

— Благодаря ти — каза Хауълс.

Тя се усмихна и бързо вдигна ръка да прикрие зъбите си.

— Мислех, че никога няма да се събудиш.

— Колко е часът?

— Обяд.

— Къде съм?

— Вкъщи. Ти каза, че не искаш в болница и затова те доведох тук. — Еми показа един плик. — Купих ти нова риза. Старата не става за нищо.

— Благодаря — повтори той.

— Няма нужда — сведе очи тя.

— Кой ме превърза? Ти ли?

— Не — засмя се китайката. — Един доктор. Мой приятел. Той извади куршума.

— Можеш да си го запазиш за спомен — усмихна се Хауълс. — Колко добър приятел ти е този доктор?

— Не смятам, че ще каже на някого — отговори тя. — Свикнал е да лекува пациенти, които не могат да идат в болница. Освен това му платих само половината от хонорара. Обещах му останалото по-късно, когато се изправиш на пети.

— На крака — поправи я Хауълс. — Когато се изправя на крака.

— На крака — повтори тя. — Благодаря ти за урока по английски, Джеф.

— Няма защо — отговори той, но в следващия миг усети клопката. — Откъде разбра името ми? — попита тихо, но с усмивка. Тя вече му беше доказала лоялността си. Ако възнамеряваше да го издаде, беше имала достатъчно възможности, докато е бил в безсъзнание.

— От портфейла ти — каза тя. — И паспортите. Не се притеснявай, много хора не ми казват истинските си имена.

— Съжалявам, Еми. Казвам се Джеф Хауълс.

Тя кимна.

— Радвам се да се запознаем. Ще ми купиш ли питие?

Двамата се засмяха. Хауълс пренебрегна болката в рамото си и се обърна.

— Хауълс — повтори тя. — Не е лошо.

— Да.

— Искаш ли вода?

— Бих предпочел кафе.

— Докторът каза само вода.

— Той пък какво разбира? Искам кафе. Черно и без захар. Ще ми даде сили. Обещавам ти.

— Добре — съгласи се Еми и отиде в кухнята да затопли вода. Когато излезе, усмивката й изчезна. Харесваше този мъж, Джеф Хауълс, който се усмихва толкова хубаво. Но очите му изглеждаха като на някое отдавна убито животно. Предчувстваше, че той щеше да донесе нещастие в добре подредения й живот.

Зад гърба й Хауълс затвори очи и се отпусна отново в тъмните облаци на съня.

 

 

Розмари Куинлън се страхуваше. Беше уплашена както никога досега през петдесет и четири годишния си живот. И честно казано, беше разтревожена най-вече за собственото си бъдеще. Страхуваше се и заради Софи, разбира се, но за себе си на първо място поставяше работата, пенсията и репутацията. Мисълта, че може да ги загуби, я изкарваше от равновесие. Тя седеше зад голямото си дъбово бюро и бършеше стъклата на очилата си, когато Томас Нгъ последва секретарката й в кабинета.

— Господин Нгъ — изправи се тя и подаде вяло ръка. Томас я пое и кимна.

Той обясни набързо какво се е случило с брат му и Софи. Директорката го прекъсна само веднъж и разказа за обаждането на Саймън, който я уверил, че е станала грешка. Томас кимна и заяви, че нещата са се променили. Брат му я е излъгал, защото не искал да я тревожи. А сега се нуждаят от помощта й.

Госпожица Куинлън го гледаше с благодарност. Оказваше се, че няма да е толкова зле, както се беше опасявала. Господин Нгъ не й се сърдеше и тя благодари на Бога, че не е пристигнал при нея с полиция. Или още по-зле — с адвокат. Един господ знае какво би станало, ако се разбереше, че е предала едно от децата, за които носи отговорност, на някакъв престъпник. Защо, о, защо не провери още тогава в полицията? Защо не огледа по-внимателно картата му? Защо не разговаря първо с госпожа Нгъ?

— Госпожице Куинлън, нуждая се от вашата помощ.

— Разбира се. Ще направя всичко, с което мога да ви помогна — бързо отвърна тя. — Всичко, абсолютно всичко. Полицията вече…

Томас вдигна длан, за да я накара да замълчи, и поклати глава:

— Не. Полицията не е уведомена. И освен това, госпожице Куинлън, искам да ми обещаете, че вие няма да се обаждате в полицията или на когото и да било друг, за да кажете какво е станало. Много е важно властите да не бъдат уведомени. Сигурен съм, че и вие не бихте желали те да разберат какво се е случило. Разбрахме ли се?

Директорката въздъхна дълбоко и постави очилата си. Заплахата беше забулена, но все пак заплаха и стомахът й се сви. Тя го погледна твърдо и кимна, въртеше нервно ножа за хартия в ръцете си.

— Напълно ви разбирам, господин Нгъ. И повтарям, че ще направя всичко, което мога, за да ви помогна да се оправите с всичко това.

Томас се усмихна, опита се да позатопли атмосферата. Възрастната жена не беше виновна и нямаше смисъл да се отнася ненужно строго с нея. Пък и в момента единствено тя би могла да разпознае мъжа. Той й разясни за видеокамерите и я помоли да го придружи в комплекса на Нгъ, за да види филмите и да идентифицира мъжа.

— Сега ли? — попита тя.

— Боя се, че да. Важно е да действаме бързо. Ако успеем да разпознаем човека, ще го хванем, преди да е сторил нещо лошо на Софи.

Директорката се поколеба само миг, включи интеркома и повика секретарката си. Каза й, че се налага да излезе, и ще й се обади по-късно следобед, за да каже кога ще се върне. Взе палтото си от закачалката до вратата и излезе заедно с Нгъ. Качиха се в мерцедеса, спрял пред вратата на училището, който ги чакаше с включен двигател.