Стивън Ледър
Гладният призрак (12)

Хауълс наблюдаваше пристигането им от скривалището си под пристана. Водата около поддържащите колони стигаше до раменете му и затова той се беше притиснал до една от тях с приведен гръб, така че само главата му да е над водата. След като се обади по телефона точно в 6 часа, той беше закарал лодката обратно до яхтата и се подготви за подводно плуване. През първата четвърт от разстоянието използва шнорхела, за да пести въздуха в бутилката, и се потопи по-надълбоко чак когато се приближи толкова, че можеха да го забележат от брега. Щом достигна безопасността на пристана, отново използва шнорхела, като се поклащаше бавно напред-назад с ритъма на вълните. Виждаше голяма част от брега и ясно различаваше в далечината пътя към пристана, а като се обърнеше, можеше да наблюдава голяма част от залива заедно с яхтата си, която се поклащаше плавно над вълните.

Първите двама пристигнаха в 6:30. Млад мъж в джинси и тениска с рибарска кошница и възрастен мъж с няколко кутийки бои и очукан триножник. Дойдоха един по един от различни страни на пътя, но той не се съмняваше, че са заедно.

Рибарят пристигна пръв. Хауълс го изгуби от поглед, когато младежът премина металните бариери в края на пътя, но след минута го чу да ходи по края на пристана. По-възрастният остана при бариерите, извади пакет цигари, запали една и издуха дима нагоре към небето. Започна да разопакова четките и платната, отвори една от кутийките и започна да маца непрофесионално с червена боя по платното.

Пет минути по-късно по пътя приближи бял микробус и зави към едно от местата с привързани към пристана лодки. От него слязоха трима мъже в работни комбинезони. Един от тях почука на вратата на канцеларията и като не получи отговор, тримата тръгнаха между лодките, докато се изгубиха от погледа му. Даже и в този ранен час шосето изглеждаше натоварено, но не чак толкова, че да не забележи двата големи мерцедеса, които профучаха надолу, а след няколко минути единият се върна в обратна посока. Очакваше от тях да блокират пътя и знаеше, че и изходът към открито море също ще бъде затворен.

Погледна часовника си. Оставаха десет минути. Потрепери, но от студ, а не от страх. Водата се оказа по-студена, отколкото очакваше, но ранното утринно слънце щеше да я затопли. Презрамките на бутилката с кислород вече прерязваха рамената му, но в никакъв случай не биваше да я свали. Изключи болката от съзнанието си. Цилиндърът с въздух за спешни случаи висеше на една от презрамките и се удряше в бедрото му. Край него преплува пластмасова торбичка, следвана от странните листа на някакъв китайски зеленчук. Едно парче се лепна за маската му и той потопи глава, за да го отнесе водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Нгъ. Стоеше в горната част на стълбите с куфарче в ръка, засенчил очи, загледан към морето.

Лин остави трима бойци да наблюдават от колата с включен двигател, за да могат да тръгнат веднага, ако станеше нужда. Той се изкачи по хълма, промъкваше се с лекота през храстите и редките дървета. Спря на половината на склона, без дори да се е задъхал, и пресече встрани, за да може да наблюдава добре пристана. Носеше мощен бинокъл и уоки-токи, с което да се свърже с хората си, пръснати вече покрай залива, и с двете корабчета в края на протока. Разговаря с всеки поотделно: с тези в колите, групата при лодките, мъжът и жената, които разхождаха кучетата си покрай жилищния квартал в южния край на залива, откъдето се виждаше пристанът, екипажите на яхтите. Абсолютно всички бяха въоръжени. Лин усещаше тежестта на пистолета под лявата си мишница.

Приближи бинокъла към очите си и огледа брега. Нищо. Отново заговори в уоки-токито си, попита мъжете на корабчетата дали се приближава нещо. Нищо. Чу даймлера на Нгъ по пътя още преди да го види, след няколко секунди колата се появи и даде десен мигач. Главата на дракона се спусна към пристана и спря с писък на спирачки на едно от местата на паркинга. Художникът вдигна глава за миг и отново се наведе над работата си.

— Спокойно, по-спокойно — изрече със стиснати зъби Лин. Някакво насекомо бръмна край ухото му, но той не обърна внимание. Нгъ отвори вратата на колата и слезе. Черните му обувки блеснаха на първите лъчи на слънцето. Чу вратата да се затваря, Саймън мина край художника с куфарчето в ръка и се насочи към каменните стъпала. Големия брат знаеше, че Нгъ носи пистолет в кобур отзад на кръста, прикрит под италианското сако, и към бедрото на десния му крак е закрепен крив и остър ловджийски нож. Във вътрешния си джоб ръководителят на триадата имаше малка радиостанция, но тя не беше включена. Статичният шум или невнимателен разговор можеха да опропастят цялата работа. Художникът и рибарят също трябваше да изключат апаратурата си. Бяха твърде близо до мястото на действието.

Лин погледна за стотен път часовника си. Оставаха още пет минути. Гуейлото едва ли щеше да дойде с лодка. Откак наблюдаваше в залива, не беше влязла нито една и нямаше никакво движение. Свърза се с хората при пътя, предупреди ги да внимават, явно врагът щеше да се появи по суша.

Задържа здраво бинокъла и погледна към Нгъ. Той още стоеше в края на стълбите и гледаше към морето.

Хауълс захапа гумения наустник и се потопи под водата. Усети соления вкус на солта върху езика си. Размаха плавниците, потопи се надолу и се насочи към основата на каменните стъпала. Докато изминаваше около петдесетината метра край пристана, той откачи белезниците от колана. Водата стана по-плитка и на няколко пъти коленете му се удариха в пясъка на дъното и кожата им се обели. Видя стъпалата пред себе си и спря. Водата беше дълбока около метър и половина, затова не се изправи, а остана със свити колене и показа само главата си над водата. Нгъ беше точно над него и още не го беше видял. Хауълс извади наустника от устата си и пое дълбоко дъх.

— Не мърдай! — извика той, като изстрелваше думите като куршуми на картечница. Знаеше, че китаецът ще се подчини по-скоро на авторитетен и висок тон, отколкото на тих шепот. — Не поглеждай надолу. Остави куфарчето на земята. — Нгъ се подчини и се изправи с отпуснати ръце. — А сега хвърли и пистолета.

Саймън се поколеба. Хауълс беше сигурен, че китаецът ще е въоръжен и ще носи радиостанция. Пистолетът и предавателят не биха работили под водата, но по-добре да се отърве от тях още сега.

— Направи го или тя ще умре — извика той и видя как Нгъ трепна. Главатарят на триадата бръкна отзад и извади пистолета, наведе се и го остави до куфарчето.

— А сега предавателя.

Саймън извади малката радиостанция и я пусна върху каменните стъпала, тя изтрака надолу и падна в тъмната вода.

— Слез по стълбите към мен — заповяда похитителят.

Нгъ остави пистолета си на земята и Лин затаи дъх.

— Какво правиш, Лун Тао? — каза си той на глас. Саймън се изправи и след няколко секунди извади нещо от вътрешния си джоб и го хвърли на стълбите. Даже и през бинокъла не можа да види какво е. Той огледа пристана. Нищо. И пътят беше чист. Какво, по дяволите, ставаше? Извика корабчетата по радиото. Не, нищо не са видели. Нямаше лодки на път към Хебе Хевън. Нгъ бавно започна да слиза по стълбите към водата. Внезапно Лин разбра, истината го удари като гръм. Вдигна рязко радиостанцията към устните си.

— Във водата — изръмжа силно. — Той е в проклетата вода! Веднага докарайте лодки!

Хукна надолу по хълма, плъзгаше се и залиташе из храстите, без да забелязва клоните и тръните, които разкъсваха панталоните му. В движение извика всички групи и им заповяда да се съберат на пристана, а после повтори същото към мъжете при лодките. Не изчака да чуе потвърждението им, а продължи да тича, за да измине разстоянието до пристана колкото е възможно по-бързо. Наклонът свърши и той се шмугна между дърветата, прескочи стената и пресече на три скока пътя с размахани ръце. Стъпките му отекнаха глухо по асфалта. Наоколо вече се чуваше шумът от приближаването на останалите.

Нгъ изглеждаше безкрайно объркан. Слезе четири стъпала, спря и попита:

— Ами парите?

— Продължавай надолу — отвърна непознатият. — Слез или тя ще умре.

Саймън мина още две стъпала. Мислите объркано препускаха из главата му. В основата на всичко бяха парите, но гуейлото поиска да ги остави. В това нямаше никакъв смисъл.

— Къде е Софи?

Мъжът направи знак с ръце. Нещо метално, може би верига, блесна между пръстите му.

— По-бързо — каза той. — Продължавай да слизаш.

Нгъ слезе до водата. Леководолазът се изправи. Рамената му се показаха над водата.

— Ще те заведа да видиш дъщеря си — каза той. Гласът му беше силен, но спокоен, всяка дума премерена и ясно произнесена.

Саймън още не беше сигурен. Зад себе си чуваше викове и шум от тичащи мъже. Обърна се да погледне нагоре към стълбите, усети как похитителят го хвана и го дръпна за глезена. Опита се да запази равновесие, но онзи беше твърде силен и той падна напред, размахал ръце. Удари се във водата и въздухът изскочи от дробовете му. Опита се да си поеме дъх, но глътна солена вода и едва се сдържа да не повърне. Ръката на гуейлото го обхвана около врата и притисна устни към ухото му.

— Ще се движим под водата — прошепна той. — Постави това в устата си и дишай бавно. Водата ще ти навреди на очите. Затова ги дръж затворени.

Към лицето на Саймън се приближи сребрист цилиндър с черен наустник. Не искаше да се подчини, но в объркването си стори каквото му казаха. Щом зъбите му се сключиха върху наустника, мъжът го дръпна под водата и ушите му се изпълниха с шум и вода. Солта щипеше ноздрите му и той посегна да стисне носа си. Усещаше как гуейлото рита с крака и чувстваше, че тялото му се движи във водата. Отвори очи, но водата щипеше ужасно. Спусна клепачи и се концентрира върху дишането. Усети нещо твърдо да обхваща китката на лявата му ръка, ушите му заглъхнаха, тъй като нападателят продължи да го дърпа към дъното.

Лин тичаше и ревеше като бик. Предавателят му падна и се разби на асфалта, но той не обърна внимание. Един от бойците, Кени Суен, го настигна и това подсили адреналина му, накара го да тича още по-бързо. Двамата размахваха ръце и дишаха тежко. Художникът вдигна глава, видя тичащите към него мъже и изправи гръб. Рибарят в края на пристана се надигна, забравил въдицата си.

— Водата — извика Лин. — Водата! — Посочи стълбите, но двамата мъже го гледаха объркано. Суен го изпревари и със сигурност щеше да стигне стълбите преди него, така че той спря, направи с длани фуния пред устата си и изрева: — Намерете Лун Тао. Той е във водата! — Художникът пръв разбра, хвърли четката си и хукна към долната площадка. Рибарят го последва веднага. Големия брат затича след тях и в движение извади пистолета от кобура. Суен стигна пръв до стълбите, следван по петите от художника и рибаря. Когато Лин дотича до тях, и двамата държаха в ръцете си пистолети и се взираха надолу във водата.

Той ги бутна настрани и се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Отвори уста, но не знаеше какво да каже. Останалите бяха не по-малко объркани от него. Беше очаквал да види гуейлото под водата, вероятно с леководолазна екипировка, но Нгъ не можеше да изчезне безследно. Нямаше кръв, не се чу изстрел, никакъв признак за насилие. Нищо.

Суен вдигна куфарчето и го отвори. Показа парите на Лин.

— Какво става, Голям братко? — попита той. В този момент пристигнаха Франк Дзъ и Рики Лам, последвани от още бойци поединично и по двойки, докато накрая се събраха около дузина мъже, всички въоръжени. Но нямаше по какво да стрелят. Те погледнаха Лин за указания, но той с ужасяваща увереност разбра, че няма никаква представа какво да им каже.

Първоначално китаецът се дърпаше и Хауълс не успяваше да напредне много в мътната вода. Държеше се надълбоко, размахваше здраво плавниците и скоро го заболяха мускулите на бедрата. Нгъ махаше напосоки със свободната си ръка и изваждаше от равновесие и двамата. По едно време започна да върти панически глава, но след това се успокои и вдигна пръсти да стисне носа си, за да не му влиза вода. Хауълс пусна малкия цилиндър и остави китаецът да го държи, като едновременно с това стиска ноздрите си. Така вече бяха заети и двете му ръце. Извъртя се така, че Нгъ да остане под него, по този начин се движеше по-лесно напред, а другият непрекъснато се удряше в дъното. Усети лека болка в ушите, стисна ноздри и се напрегна, да освободи налягането. Ако китаецът имаше поне малко мозък в главата си, щеше да го последва, защото иначе рискуваше да му се спукат тъпанчетата. Краката на Нгъ се влачеха по пясъка на дъното и това правеше водата още по-мътна. Първо се изу едната му обувка, а после и другата. Намираха се на около шест метра под повърхността, така че Хауълс вече можеше да си позволи да плува направо. Постепенно стана доста по-дълбоко. Видимостта се подобри, защото вече не вдигаха пясък. На известно разстояние напред се виждаше килът на необитаемата яхта, която той си беше избрал. Пусна няколко мехурчета във водата и повлече пленника си нататък.