Стивън Ледър
Гладният призрак (15)

Хауълс върна колата в хотела и освободи стаята, като плати сметката в брой. Изобщо не се боеше, че ще бъде проследен, тъй като се записа с името на Доналдсън и данните от неговия паспорт. Следата щеше да се прекъсне в хотела. Тръгна по булевард „Солсбъри“, вляво беше хотел „Риджънт“, а вдясно, към терминала на ферибота, се издигаше големият стар „Пенинсула“. Един старец в платнен костюм на синьо-бели райета и провиснал пуловер продаваше английски вестници и той спря, за да си купи „Таймс“. Беше от вчера. Плати на дядото и пусна монета от един долар в автомата при входа на гарата за билет, но не си направи труда да вземе рестото. Старицата в костюм на цветя след него прибра монетите, без да му мисли.

Седна на дървената пейка в средата на стария пътнически ферибот и се заслуша в успокоителното бумтене на двигателите. Повечето от небостъргачите в търговския квартал бяха осветени от огромни неонови реклами. Даже футуристичната сграда на хонконгската и шанхайска банка, която приличаше на решетка за радиатор на форд „Кортина“, също носеше червено-бялото си лого на върха. Но нито една от рекламите не мигаше, тъй като летището Кай Так беше точно от другата страна на залива и кацането там беше трудно даже и без примигването на рекламните светлини.

На издигнатата платформа за качване и слизане на ферибота стоеше мъж в тъмносин моряшки костюм, който замислено въртеше дебело въже в грубите си длани. Той се изкашля и изхрачи шумно във водата.

Хауълс прелисти вестника. Повече от две години не беше чел английски вестник, но нямаше нищо, което да го заинтересува. Имената на политиците си бяха старите, политиката и другите приказки изобщо не се бяха променили. Инфлация почти нямаше, лирата беше стабилна и силна, фермерите не се бунтуваха, всичко беше наред. Но нищо от това не го интересуваше. За него единственото важно нещо беше, че отново работи, има възможност да покаже какво може, за какво го бяха обучавали.

Слезе от ферибота и остави недочетения вестник на седалката. Морякът го прибра заедно с останалите в шкафчето си. По-късно отново щеше да ги даде за продан.

Хауълс взе такси до „Хилтън“ и се настани под собственото си име. Младият мъж на рецепцията го възнагради със зъбата усмивка и го попита как ще уреди сметката си. Отговорът беше в брой, усмивката му малко се прибра и той поиска депозит. В „Хилтън“ бяха свикнали с бизнесмени с кредитни карти, но англичанинът все още имаше доста жълти банкноти от по хиляда долара. Повече от достатъчно, за да получи нова зъбата усмивка.

Отказа на пиколото да го придружи до стаята на десетия етаж, не беше много по-различна от онази, която току-що напусна — с цветен телевизор, минибар, голямо двойно легло и някаква картина на стената. Като всяка стая от веригата „Хилтън“ в света от осемдесетте години.

Часовникът показваше девет часа вечерта, около един в Лондон. Време за обяд, когато хилядите градски бюрократи отиваха да се хранят. Но това нямаше никакво значение. Грей никога не отговаряше на телефонния номер, който даваше на агентите, предпочиташе сам да ги търси, ако са му нужни. Те винаги се свързваха с телефонен секретар, проверяван на всеки час с религиозна точност лично или чрез малък кодиран апарат, който носеше със себе си, за да може да прослуша записа на телефона от всяка точка на света. Хауълс позвъни и машинката се включи след четвъртия сигнал. Тъжният глас на Грей повтори номера и се чу сигналът, след който да остави съобщението.

Хауълс каза името си, датата и часа, след което, че договорът е изпълнен и сега се намира в хотел „Хилтън“, и очаква по-нататъшни инструкции. Сега му оставаше само да чака. Помисли си да се обади на госпожа Нгъ и да й каже къде се намира дъщеря й, но се отказа. Нищо нямаше да му стане на момиченцето, ако прекараше още една нощ на борда на яхтата, а по този начин щеше да задържи триадата заета още известно време с търсенето. Извади бира от барчето и се излегна пред телевизора. Някакъв стар шпионски филм без кръв, но с много дим от дулата на пистолетите успя да го развесели и той се смя от сърце.

 

 

Грей се намираше в кабинета си на деветия етаж, когато телефонът звънна, но не си направи труда да отговори. Седеше в голямото кресло от черна кожа, подпрял с длан брадата си и слушаше внимателно как Хауълс диктува съобщението си. Машинката изключи и той натисна черния бутон до снимката на жена си, застанала в градината с кошница цветя и двете кучета. Беше записал един номер върху лист хартия и набра кода за свързване с Хонконг.

Изчака електронните импулси да стигнат до сателита в космоса и да се върнат обратно към няколкото квадратни километра британска земя в Южнокитайско море, свърза се с малка канцелария в централния бизнес квартал с евтини очукани мебели и телефонен секретар, малко по-различен от неговия.

Мъжки носов глас с китайски акцент внимателно повтори номера на английски, а после се чу сигналът, след който да остави съобщението.

Грей пое дълбоко дъх и с равен глас продиктува смъртната присъда за човека, когото беше изпратил в Хонконг.

— Джеф Хауълс — каза той. — Хотел „Хилтън“. — Бавно повтори името по букви и затвори.

Никога не беше виждал убиеца, който щеше да получи съобщението, и се надяваше изобщо да не му се удаде такава възможност. Знаеше само, че той се казва Хуа Фан и успехът му е гарантиран сто процента. Щом Хуа Фан си свършеше работата, Хауълс щеше да е мъртъв и кръгът щеше да се затвори. Странно име за убиец, помисли си той. Хуа Фан. На китайски означаваше цвете.

 

 

Цвете беше облечена цялата в черно и изглеждаше много, ама много секси. Носеше памучни панталони, леко издути при бедрата и стеснени при глезените като шалвари на героиня от „Хиляда и една нощ“. Блузата й беше от черна коприна, прилепнала към тялото й като втора кожа, закопчана до врата, с черна мъжка вратовръзка под яката. Около кръста й висеше свободно широк кожен колан. Дрехите покриваха всеки сантиметър от кожата й, с изключение на нежните китки и лицето, но Дуган познаваше всеки сантиметър от тялото й под дрехите и самата мисъл за това я правеше още по-привлекателна. Сякаш тялото й беше тайна, която единствено той имаше правото да узнае. Цвете се приближаваше към бара, където стоеше той, а подире й се обръщаха глави, привлечени от люлеенето на бедрата, лъскавата коса и невероятно красивото лице. Само че единствено полицаят спеше с нея.

Виждаше как някои се напрягат да разберат с кого е дошла на среща и се изпъчи. Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си.

— Здрасти — каза тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Отдавна ли ме чакаш?

— Цял живот — пошегува се той, но в думите му имаше и част истина. — Какво ще пиеш?

— Минерална вода. „Перие“ — отговори Цвете. — Като че ли започва да ме боли глава.

Патрик й поръча и я поведе към запазената маса. Дръпна стола, за да се настани тя, а после го бутна, за да й е удобно. Чудеше се как това момиче успява да събуди в него на публично място джентълмена, и животното, когато са в леглото. Един сервитьор се приближи с две големи блестящи папки с менюто. Цвете си поръча чийзбургер с пържени картофи, а той пиле по хайнански — парчета студено варено пилешко с лютив сос, ориз и супа. Дуган се беше убедил, че нямаше нищо необикновено гуейло да си избере китайска храна, а местно момиче да предпочете западната кухня. Китайките се опитваха да покажат колко са модерни, колко са „цивилизовани“, а той просто предпочиташе китайската храна.

— Защо остана толкова до късно на работа? — попита тя, обхванала с две ръце чашата си с газирана вода. Изглеждаше леко нервна. Може би заради главоболието.

— Наложи се да довърша някои преписки, нищо особено. Едната отива в съда другата седмица, така че трябваше да подредя всичко. Досадно, но няма кой друг да го направи.

— Не обичаш работата си, нали?

Дуган сви рамене.

— Понасям я. Но предпочитам да се занимавам с истинско полицейско разследване, вместо да се ровя в хартии. Животът е странен, нали? Прекарваме почти една трета от него, като вършим нещо, което не харесваме, и още една трета в сън. Значи правим онова, което искаме, само през една трета от живота си, а и тогава си губим времето за ядене, пране, миене, почистване на дома. Животът е толкова кратък, Цвете. Твърде кратък, за да го изпълваме с неща, които не обичаме. Не мислиш ли?

— Ти поне можеш да промениш живота си, Пат. Можеш да се преместиш на друга работа, да се върнеш в Англия.

— Разбира се. И все пак ще трябва да работя. Иначе няма пари. А Хонконг е последното място в света, където човек може да се справи без пари. Затова тук е толкова претъпкано. Иска ми се да бях се родил богат.

— Ти не си беден. Няма как да се наречеш беден. — Протегна ръка и го погали по бузата. — Престани да се самосъжаляваш. — Цвете дръпна силно ухото му.

— Оу — възкликна той, изненадан от болката, но и възбуден.

— И така — продължи тя. — Трябва да се откъснеш от мрачните мисли. Стига си се мусил.

— Да, права си — виновно призна той. Сервитьорът се върна с чинии в ръце. — Искаш ли вино?

— Не, стига ми газираната вода.

Дуган поръча бира за себе си и още една газирана вода за Цвете. Тя бъркаше разсеяно с вилицата из чинията си.

— Не си ли гладна? — попита той.

— Нищо ми няма. — Тя се опита да го погледне весело. — Просто се чувствам малко… как да кажа… не на място.

— Съжалявам. Как да ти помогна?

— Самото ти присъствие ми помага. — Остави ножа и вилицата си. — Ти не знаеш колко щастлив си всъщност — искрено му каза Цвете.

— В какъв смисъл?

— Ти си свободен. Можеш да отидеш където поискаш. Да правиш каквото ти хрумне. Завиждам ти за това, а ти само се оплакваш. — Дуган осъзна, че я е засегнал, и посегна да хване ръката й. — Представи си как би живял в един свят, където непрестанно ти казват какво да правиш: какво да учиш, къде да работиш, какво да ядеш, къде да живееш, какво да мислиш. Да нямаш никаква свобода. Да те отделят от семейството ти, да те накарат да работиш на полето, да те принудят да вършиш работа, която не желаеш, само защото си показал талант към подобна дейност. Ти имаш голяма свобода, Пат, а не я използваш и само хленчиш колко е тежък животът ти.

В очите й се появиха сълзи и двойката на съседната маса се загледа в едрия страшен гуейло, разплакал малкото китайско момиче. Той се приведе напред, за да бъде по-близо до нея. Искаше да я успокои, но не знаеше магическите думи, с които да го стори.

— Имаш ли някаква представа какъв е животът в Китай, Пат Дуган? Знаеш ли изобщо нещо за него?

Той поклати глава. Искаше да й каже, че всичко е наред, че я разбира. Само че наистина не разбираше.

— Ще ти разкажа една история — бавно заговори тя. — И може би когато свърша, ще осъзнаеш колко си благословен и ще престанеш да се самосъжаляваш. — Подсмръкна и бръкна в чантата си за пакетчето хартиени носни кърпички. — Родена съм в Шанхай. Майка ми беше певица. Много известна певица. Пееше китайски опери, но предпочиташе западната музика и джаза. През петдесетте години и в началото на шестдесетте в Шанхай беше не по-малко известна, отколкото сега в Хонконг Анита Муи^[1]. Залите били претъпкани за нейните концерти, ухажвали я богати и известни мъже, канели я на най-големите приеми. Била е истинска звезда, не като някои от днешните набедени китайски поп идоли. Можела е да си избере всеки от неженените мъже в Шанхай, но се омъжила за баща ми. Лекар. Станало е случайно. Тя си изкълчила глезена при езда, той бил там, когато паднала, лекувал я и двамата се влюбили. Във всяка нормална държава на света те биха били щастливи до смъртта си. Но не и в Китай.

— Какво се е случило? — тихо попита Дуган, съзнаваше, че кой знае защо, Цвете за пръв път му позволява да надникне вътре в черупката й.

— Оженили се, родила съм се аз, а три години по-късно и брат ми. Това е било преди почина „едно дете в семейството“. Тази лудост. Известно време ние бяхме най-щастливото семейство, което можеш да си представиш. Бяхме богати, Шанхай беше прекрасен. Градът беше оживен, имаше много места за развлечения на възрастни и деца. Ние живеехме в голяма къща със слуги и коне. Аз си имах лично пони. Не можеш да си представиш колко идеално беше всичко.

Гласът й затихна и Патрик трябваше да се напряга, за да я чуе през гърмящата музика.

— А после? — нежно я подкани той.

— После дойде културната революция. Страната полудя. Всички артисти, всеки, който имаше пари и не беше готов да се закълне в пълно и непоклатимо сътрудничество с комунистите, беше третиран с омраза, презрение, лудост. Един ден в дома ни нахлуха червените хунвейбини. Не, всъщност слугите ги пуснаха, присъединиха се към тях. Те унищожиха всичко. Аз нямам снимки на родителите си, не разполагам с нито една плоча на майка ми. Убиха дори моето пони. Можеш ли да си представиш нещо толкова ужасно, такава жажда за мъст? Прерязаха му гърлото пред очите ми, крещяха, че животните били за храна и за работа, а не за удоволствия. Патрик, те убиха моето пони!

Тя вече плачеше на глас, опитваше да заглуши с кърпичката леките си хлипания. Дуган се чувстваше напълно объркан. Нямаше представа какво да направи или да каже. Цвете издуха носа си, прибра смачканата кърпичка и отново взе ножа и вилицата. Беше навела глава над чинията и режеше яростно сандвича си, а косата се спусна пред лицето й като воал. Вдигна поглед, набола храна с вилицата си, за да я поднесе към устата, и опита да се усмихне.

— Извинявай. Нямах намерение да ти говоря така. Просто и аз имах тежък ден. Ще се оправя. Честна дума.

Очите й сега изглеждаха различни. Като непробиваем екран, спуснал се над зениците, заключил чувствата й вътре, където Патрик не можеше да проникне. Той се почувства измамен. За един ослепителен миг беше зърнал перлата в черупката, а после тя отново се затвори. Не знаеше колко време ще мине, преди тя отново да се открие пред него и дали изобщо това щеше да се случи някога. Започна отново да се храни, но пилешкото вече не беше толкова апетитно.

 

 

И двата телевизионни канала на английски спряха предаванията си около един часа през нощта. Хауълс намери някаква черно-бяла китайска историческа драма, в която мъжете бяха с плитки, а жените приличаха на порцеланови статуетки. След това мина на някакво конно състезание, коментирано от двама китайци с еднакви костюми. То бързо му омръзна, загаси телевизора и се съблече. И без това позвъняването на Грей щеше да го събуди доста рано. А и се чувстваше изморен като куче. Мускулите на краката го боляха от усилията сутринта, а колената му бяха издрани от камъните и пясъка по морското дъно. Заспа лесно и бързо.

 

 

Напрежението на Цвете не отминаваше с напредването на нощта. Тя изглеждаше безжизнена и затворена, почти чужда. Дуган се опита да я развесели, разказа й няколко вица, но те предизвикаха само лека бледа усмивка. Само дето не застана на главата си, за да я изтръгне от унеса й.

— Съжалявам, Пат. Тази вечер не ставам за компания. Ужасна съм — каза тя и отпи от третата чаша с газирана вода.

— Не, не си. Може би ще се почувстваш по-добре, ако пийнеш нещо по-силно. — Той вдигна чашата си с бира. — Ще удавиш мъката си.

Цвете поклати глава.

— Няма да ми помогне. И без това ме боли глава, изобщо не ми е нужен алкохол.

Дуган повика сервитьора и поиска сметката. Тя пристигна върху лъскав метален поднос и той плати с шепа червени банкноти.

— Ще те заведа у вас — каза Патрик и стана да изтегли стола й.

— Не, няма нужда. Просто не се чувствам много добре. Ще се прибера и ще си почина. Ти остани. Приятелите ти са долу, нали?

— Разбира се — засмя се той. — Те винаги са там.

— Добре. Остани с тях. Изпрати ме само до таксито. — Тя го хвана за ръката, слязоха по стълбите и се отправиха към вратата. Навън чакаше такси с табелка „към Хонконг“. Дуган й отвори вратата. Цвете застана пред него с гърди, притиснати към неговите, и отметната глава, за да вижда лицето му.

— Благодаря ти за приятната вечер — каза тя, той изсумтя, но после се усмихна. — Говоря сериозно. Утре вече ще съм по-добре. Сигурна съм.

— Надявам се. — Целуна я по челото. — Цвете?

— Ммм?

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не ставай глупав. — Вдигна ръце и го прегърна, изпъна се на пръсти и го целуна силно по устните. — Лека нощ — каза тя и се вмъкна в таксито.

Патрик затвори вратата на колата и остана на тротоара, загледан подире й, таксито се насочи към залива. Виждаше тъмната сянка на главата й в средата на задната седалка. Тя не се извърна и Дуган усети някакъв студ в гърдите си. Поклати глава и се върна към светлините и шума на дискотеката.

 

 

Те бяха трима. Двама мъже и момиче. Един от мъжете се наведе към ключалката и вкара две жички — едната твърда, а другата извита и пружинираща с кукичка в края. Работеше тихо, избутваше сегментите на патрона един по един, а момичето и вторият мъж стояха в двата края на коридора и пазеха. Отне му по-малко от минута, той се отпусна клекнал и кимна на колегите си. Те приближиха, пристъпваха внимателно, разперили леко ръце, така че да не нарушат тишината дори и с шума на дрехите си.

Нямаше нужда да говорят. Тримата работеха заедно от много години и се движеха като един. Разбивачът на ключалки бавно се изправи и постави длан върху дървената врата. Прибра инструментите във вътрешния джоб на нескопосания костюм и бавно отвори. Тримата дишаха леко. Поемаха дъх колкото да не се задушат, с разтворени устни и без никакъв шум.

Двамата мъже влязоха първи. Промъкнаха се бавно край вратата на банята и спряха пред минибарчето, момичето затвори вратата с леко движение, като завъртя дръжката внимателно, за да не се чуе никакъв шум. Тя носеше малка кожена чанта в едната си ръка. В стаята беше съвсем тъмно. Дебелите завеси не пропускаха никаква светлина отвън. Тримата останаха неподвижни, докато очите им свикнаха с тъмнината. Сега вече виждаха стола, гардероба, телевизора, таблата на леглото и Хауълс, легнал по гръб с една ръка върху възглавницата, а другата под чаршафа, покриващ долната част на тялото. В стаята беше горещо и задушно, явно бе спрял климатика.

Нападателите се раздвижиха бързо. Мъжете пристъпиха на пръсти към двете страни на леглото и хванаха ръцете на спящия. Хауълс се събуди при допира на мъжа отляво, извъртя се към него, извади дясната си ръка изпод чаршафа и се приготви да удари със свити пръсти. В този момент другият успя да хване ръката му и я притисна към леглото.

Англичанинът не издаде звук. Знаеше, че няма смисъл да вика, едва ли някой щеше да му помогне. Опита да отлепи раменете си от леглото, но една неприятно миришеща ръка го удари по лицето и го притисна към възглавницата. Дланта държеше здраво брадата му, притискаше челюстта така, че той едва си поемаше въздух. Пръстите посегнаха и стиснаха ноздрите му, принуди се да диша през стиснати зъби като куче с намордник.

Напрегна се в очакване на нож, пистолет или каквото оръжие бяха избрали да използват. Дръпна ръце към тялото си, за да изпита силата им. Лявата му китка не помръдна, но почти освободи другата, защото мъжът отдясно притискаше главата му. Грешка. Хауълс беше десняк и щеше да използва дясната си ръка. Ритна и се освободи от чаршафа, за да може да удря и с краката. Тогава видя момичето. Тя стоеше в края на леглото с гръб към него. Беше облечена в черно и едва се различаваше в тъмнината, обърна се към него и той видя лицето и ръцете й. Всичко останало се губеше в мрака. Даже лицето беше отчасти закрито от черната коса. Беше красива, много красива. Хауълс си помисли, че я е виждал някъде преди, но не можеше да си спомни къде. Просто имаше досадното натрапчиво усещане, че я е срещал вече. В дясната си ръка тя държеше нещо, а когато пристъпи към края на леглото, той видя, че е спринцовка с насочена към тавана игла. Държеше я с двете си ръце и избутваше бавно буталото, а от иглата бликна малко течност, момичето наклони спринцовката, за да не капне върху ръцете й.

Тя пристъпи от лявата страна на леглото и настъпи чаршафа, който той беше изритал на пода. Хауълс сви краката си нагоре, като притисна лявото бедро към слабините си, а момичето се усмихна на опита му да се прикрие. Коленичи бавно върху леглото, държеше спринцовката внимателно и се приготви да го яхне. Хауълс трепна и дръпна краката си наляво. Тя се усмихна по-широко, отметна глава встрани, отхвърли назад черната си коса и продължи да се усмихва. Англичанинът се хвърли с всичка сила наляво, извъртя десния си крак и я ритна право в лицето с петата, изпънал назад пръсти и стегнал глезена. Ако не беше притиснат към леглото по гръб, така че да използва само долната част на тялото си, с този удар щеше направо да я убие.

Главата й отхвръкна назад и тя падна от леглото. Спринцовката излетя във въздуха и се удари в завесите. Хауълс се опита да дръпне ръцете си, задъхан от усилие, бързо метна дясната настрани и охлаби хватката на мъжа. Ритна с левия крак, но не го улучи, макар отново да накара нападателя да се отдръпне леко назад. Той пусна главата на Хауълс, но преди да успее да притисне лакътя му с две ръце, англичанинът се отскубна и сграбчи показалеца му. Изви го с все сила назад и чу как костта се чупи. Мъжът извика, но после, когато Хауълс го пусна, замълча. Този отляво не помръдна, притиснал здраво ръката му към кревата. Дясната ръка на Хауълс се изви във въздуха и го удари в слепоочието с ръба на дланта. Главата му се отметна и той отпусна ръце. Англичанинът веднага се изправи и приклекна върху леглото. Мъжът разтърси глава и погледът му се избистри тъкмо навреме, за да види втория удар с юмрук, който уцели гръкляна и счупи врата му. Нападателят се стовари върху момичето с разширени от паника очи, мъчеше се да си поеме дъх, дробовете му се пълнеха с кръв.

Хауълс се извъртя приведен, но в същия миг ушите му писнаха от внезапен оглушителен гръм. Усети болката в дясното си рамо и падна назад към модернистичната картина на стената над леглото. Подпря се на нея, изцапа я с кръв и се стовари от другата страна на леглото. Усети болката като червена вълна, която се разпространи откъм рамото и го накара да стисне зъби, за да преглътне яростния рев, изскочил от гърлото му. Наведе се напред, изпъна ръка, за да блокира ново нападение, а другата стисна в юмрук на нивото на кръста, готов да удари въпреки разкъсващата болка. Действаше напълно инстинктивно, в дясната си ръка вече нямаше никаква сила. Тя го болеше ужасно и той усещаше кръвта около раната. Мъжът със счупения пръст държеше странен пистолет в ръката си, от цевта излизаше дим. Хауълс разбра, че ако не беше се извъртял, куршумът щеше да го улучи в средата на гърба вместо в рамото. Съзнаваше, че трябва да реагира незабавно, нападателят сви пръст около спусъка. Макар да беше чисто гол, остана напълно спокоен, изправен пред цевта на пистолета. Отдавна се беше отървал от всякакъв страх и колебания. Мъжът държеше оръжието в лявата си ръка, изпънал дясната със счупения показалец встрани от тялото си. Хауълс инстинктивно разбра, че врагът му е десняк. Хвърли се наляво, пистолетът плавно го последва, но преди нападателят да успее да стреля, англичанинът прехвърли тежестта си върху десния крак и нанесе светкавичен удар с левия. Попадението не беше убийствено, защото не беше успял да прецени точно, но мъжът нямаше време да дръпне спусъка и оръжието изхвръкна от ръката му. Пистолетът гръмна във въздуха, куршумът прелетя над главата на Хауълс и се заби в тавана. Англичанинът пристъпи напред, сви десния си крак в коляното и замахна, като се прицели на около двадесет сантиметра над стомаха. Петата му се заби в гърдите, той изви бедро, стегна всички мускули и насочи цялата си тежест. Ударът беше убийствен. Разкъса стомаха, проникна в диафрагмата, а инерцията прикова мъжа в стената. От устата му бликна кръв, той изпъшка и умря.

Хауълс остана прав, жертвата му се свлече на пода, очите й угаснаха и чак тогава отиде до стенното огледало, за да види раната на рамото си. Пистолетът беше малокалибрен, може би 22-ри калибър, а не професионално оръжие. Нямаше изходна рана. Куршумът беше вътре. Не го усещаше, но знаеше, че когато тялото му се освободеше от адреналина, болката щеше да се появи.

Имаше късмет, че пистолетът не е по-голям калибър, че се наведе навреме, че осакати преди това дясната ръка на мъжа. Имаше късмет, че възнамеряваха да го убият с някаква инжекция, а не с куршум. Но понякога именно късметът отделяше живота от смъртта. Късметът и тренировката.

Облече се колкото можеше по-бързо, съзнаваше, че някой вече сигурно беше съобщил за изстрелите. Навлече панталона, чорапите и обувките, като действаше само с лявата ръка. Усещаше как кръвта тече от раната, дръпна калъфката на възглавницата и уви рамото си, а отгоре облече червеникавата си риза. Нескопосаната превръзка едва ли щеше да спре кървенето, но поне нямаше да напои горната дреха.

Погледна се в огледалото. Калъфката издуваше ризата. Навлече отгоре черно памучно яке. Така беше по-добре. Портфейлът му лежеше на масата. Прибра го с лявата си ръка в якето и бутна паспорта и документите на Доналдсън в задния джоб на панталона.

Шокът отминаваше и болката в рамото го преряза изведнъж. Затвори очи и се опита да диша дълбоко. Тръгна бързо към вратата. Не можеше да рискува да вземе чантата и останалите си дрехи, защото можеха да го спрат на рецепцията. Огледа коридора, измъкна се навън и заключи вратата.