Стивън Ледър
Гладният призрак (23)

Дуган хвана вратата на таксито секунда преди облечения в кожено яке млад китаец, който пресече тичешком улицата в опит да го изпревари. Патрик отвори вратата, но онзи тип се опита да се вмъкне на задната седалка и се наложи да му препречи пътя.

— Мамка ти, прасе такова — изруга на китайски младежът.

Англичанинът се шмугна вътре и се ухили.

— Майка ти беше много грозна, ама сестра ти се чукаше като зайка — извика той също на китайски и тресна вратата.

— Уаа! Добре говориш! — възкликна възхитено шофьорът и потегли с таксито. — Накъде?

Дуган отвърна, че отиват към Новите територии и китаецът започна да хленчи. Трафикът в тунела бил много натоварен, щял да изгуби почти час, докато пресекат залива, а после трябвало да се връща празен, пък скоро му свършвала смяната и бил длъжен да предаде колата на колегата в Тин Хау. Дали уважаемият господин не би се прехвърлил на такси от Каулун?

Патрик се чувстваше твърде изморен, за да спори. Пък и нямаше желание шофьорът да мърмори през цялото пътуване. На острова имаше няколко неофициални спирки, където таксита от Каулун чакаха да вземат пътници, които искат да пресекат залива. Китаецът го закара до една бензиностанция срещу хотел „Екселсиор“, където чакаха три таксита с табелки „Гау Лун“ — „Деветте дракона“, китайското име на района, който англичаните наричаха Каулун.

Шофьорът се разсипа от благодарности и се изгуби в тъмнината. Дуган се качи на едно от такситата за Каулун и този път не му отказаха, когато поиска да го откарат към Новите територии. След няколко минути вече бяха на опашката коли пред входа на тунела.

Патрик се облегна, затвори очи и разтри с длани слепоочията си. На няколко пъти следобед се беше опитал да се свърже с Джил, но без успех. Затова реши, че единственият начин да открие какво става, е да отиде лично. Пътуването с такси беше дълго, но метрото изобщо не стигаше до дома на Нгъ, а заплатата му едва покриваше заемите, камо ли да си купи кола. Влачиха се бавно половин час, преди да види входа на тунела. Щом влязоха в ярко осветеното подземие, скоростта се увеличи и гумите запяха по асфалта. Колите изскачаха от тунела като тапи от шампанско, забавяха за момент край редицата каси, където контрольори с бели маски върху лицата се опитваха да не вдишват изгорелите газове, и се пръскаха по улиците.

Той още не знаеше какво точно ще каже на Джил и Саймън, ако завареше и него у дома. Искаше да предпази Цвете, в това беше сигурен, но трябваше да предупреди зет си, че животът му е в опасност. Можеше да съобщи за нападнатия в хотел „Хилтън“ гуейло и че според полицията той е искал да убие Саймън. Не биваше да се разпростира по въпросите за мотива на покушението и откъде е получил информацията, като се надява, че семейството ще бъде нащрек и ще се предпази от опасността. Ако вече не са пострадали. Какво му беше казала Цвете? Че тя трябвало да бъде като подкрепление, ако първият екип се провали, тогава тя щяла да се опита. Но според нея човекът на име Хауълс е истинският убиец. Щеше да им каже за него, но участието на Цвете щеше да си остане в тайна.

Беше дотолкова потънал в мисли по въпроса какво ще каже, че пропусна завоя към резиденцията на Нгъ, наведе се рязко и потупа шофьора по рамото.

— Трябва да се върнем — каза той и посочи пътя, откъдето идваха.

— Добре, добре — съгласи се китаецът, намали и обърна. Патрик му показа страничния път, който се издигаше към гората, и се закатериха по него със запалени фарове. Движеха се бързо и когато пред тях се изпречи бариерата с предупредителния знак, шофьорът рязко натисна спирачки. Гумите изсвириха яростно и двама мъже излязоха от будката до бариерата, още преди колата да е спряла. Дуган не ги познаваше, но бяха типични бойци на триадата — с широки рамене, спортни дрехи и скъпи бижута. Дъвчеха дъвка и държаха ръцете си встрани от тялото. Приближиха се, единият спря до задния прозорец и Патрик го свали надолу, горещият нощен въздух веднага нахлу в колата. Усети как започна да се поти.

— Частен път. Трябва да се върнете — каза на английски мъжът. В ръката си държеше мобилен телефон. Партньорът му остана назад и започна да оправя якето си. Сигурно носеше пистолет под мишницата си, но Дуган не идваше като официално лице и нямаше намерение да издава какво знаеше.

Обясни на китайски, че е зет на Саймън Нгъ и иска да отиде в дома му. Пазачът заклати усилено глава и обясни на английски:

— Няма никой вкъщи. Трябва да си ходиш — Обърна се към шофьора и заговори на китайски: — Откарай този гуейло откъдето е дошъл, иначе лошо ти се пише. — Шофьорът изпъшка и даде заден ход. Дуган отвори вратата и понечи да слезе, но пазачът удари вратата и притисна крака му. Англичанинът стисна зъби и я ритна силно. Китаецът загуби равновесие и залитна. Патрик го сграбчи за ризата и го притисна към едно дърво.

— Слушай сега, копеле. Да не си посмял пак да се отнесеш така с мен, че ще ти завра топките в гърлото. Ясно ли е? — Блъсна с рамо брадата му и тя се удари в ствола. Пазачът се опита да кимне, но не успя, изпъшка тихо и примигна. Вторият пазач започна да вика на английски:

— Пусни го! Пусни го!

Дуган се извъртя и дръпна пред себе си първия китаец като жива преграда.

— Дръж си гадните ръце по-далеч от якето. Иначе ще пречупя врата на това копеле — предупреди той и стисна врата на мъжа по-силно.

Вторият пазач го изгледа объркано, вдигна ръце, после ги отпусна и направи стъпка напред.

— И не мърдай. Само слушай — продължи Патрик. Шофьорът на таксито добре разбираше какво става и понеже не искаше да бъде наблизо, когато размажеха глупавия гуейло, бързо потегли назад.

Вторият пазач бръкна под якето си и извади пистолет. Държеше го непохватно с дясната ръка и се опитваше да се прицели в главата на натрапника. Дуган продължи напред, като държеше пленника пред себе си. Стисна врата му по-силно, за да не му позволи да вика, но не толкова, че да припадне. Китаецът беше доста едър и полицаят се съмняваше, че ще го удържи, ако огънеше колене.

— Слушай — заговори бавно на китайски Патрик, не защото не знаеше добре езика, а защото повечето китайци просто трудно възприемаха факта, че го използва свободно. Щом видеха бялото му лице, каквото и да кажеше, мислеха, че им говори на английски. — Аз съм зет на Саймън Нгъ. Джил Нгъ ми е сестра. Много е важно да говоря с него.

Пазачът с пистолета продължаваше да се цели в главата му.

— Вече ти казахме, че го няма — тросна се той задъхано на английски, отказваше да приеме, че гуейлото говори китайски.

— Можеш да му се обадиш. — Дуган бавно започна да отстъпва крачка по крачка, искаше да се скрие зад някое дърво. Пленникът му започна да се дави и той поотпусна хватката.

Мъжът поклати глава.

— Слушай, аз работя в полицията. И съм близък приятел на Саймън Нгъ. По дяволите, това са две огромни причини, за да не стреляш по мен. Махни пистолета, а аз ще пусна другарчето ти. Разбрахме ли се?

— Ти първо го пусни, а аз ще махна пистолета — отвърна пазачът. Патрик не му повярва ни най-малко. Сигурно недоверието беше взаимно.

Той притисна устни до ухото на пленника си и изсъска:

— Хвърли му телефона. — Китаецът се подчини. Телефонът падна на тревата до краката на другия. — Добре. Слушай сега. Обади се веднага на Саймън Нгъ и му кажи, че искам да говоря с него.

Пазачът го изгледа объркано и Дуган изведнъж разбра, че нещо не беше наред. Нима Нгъ вече беше мъртъв?! О, господи, ами Джил?!

— Къде е сестра ми? — изрева той.

Пазачът посочи с пистолета към комплекса:

— В къщата.

Патрик размисляше усилено.

— Кой сега е Глава на дракона? — попита той. Мъжът упорито мълчеше и отново насочи пистолета към главата му.

Сега Патрик беше полуприкрит зад дървото и се облегна на ствола. Пленникът се дърпаше, но той го стисна по-здраво около врата и китаецът утихна. Ръката на Дуган започна да изтръпва, лакътят го болеше силно.

— Обади се на Томас Нгъ — извика той. — Кажи му, че Пат Дуган е тук и иска да говори с него.

Пазачът се поколеба, но накрая се наведе и взе телефона. Опита да набере както държеше пистолета, но не успя. Прибра оръжието под мишница и бързо се свърза. Патрик не чуваше нищо, но след няколко изречения китаецът наклони телефона към него.

— Хвърли го — извика той. Апаратчето падна в краката му, той бутна настрани пленника, вдигна телефона и се скри зад дървото.

Двамата пазачи застанаха един до друг. Бившият му пленник разтриваше врата си. Дясната ръка на Дуган беше изтръпнала до рамото и той вдигна телефона с лявата.

— Обажда се Дуган. Ти ли си, Томас?

— Патрик, стари приятелю. Как си? — Във възпитания говор на Томас Нгъ нямаше и следа от китайски акцент. Бяха се срещали няколко пъти след голямата сватба преди десет години, но да го нарича „стар приятел“ беше малко прекалено. Всъщност Патрик изобщо не го харесваше. Саймън никога не прикриваше дейността си, беше открит човек и не се интересуваше от оценките на околните. Брат му обаче се преструваше на честен бизнесмен и се държеше така, сякаш семейното богатство е натрупано благодарение на тежък труд, инициативност и предприемчивост, а не на изнудване, проституция и наркотици. Дуган си даваше сметка за какъв човек се беше омъжила Джил и в известна степен се бе разбирал с него, но с Томас му беше по-трудно и затова винаги се държеше по-далеч от него.

— Томас, чух, че си се върнал.

— Трябвало е да станеш детектив — засмя се Нгъ, с остър стържещ смях.

— Да бе, много смешно — отговори Патрик, не изпускаше от поглед двамата пазачи. Те си шепнеха, но засега пистолетът беше насочен към земята, а не към главата му. — Слушай, защо не укротиш кучетата си, а?

— Няма да ти направят нищо, не бой се.

— Аз не се страхувам за себе си. Просто не искам да ги повредя — отвърна той, но не чувстваше подобна увереност. Добре, че беше тъмно. — Опитват се да ми попречат да говоря с Джил.

— Те я пазят.

— От собствения й брат?

— Всъщност не знаем от какво точно трябва да я пазим.

— Вероятно от човека, който е убил Саймън. — Томас не каза нищо и Дуган настоя: — Значи Саймън е мъртъв, така ли?

— Не си ли чул? Мислех, че от полицията вече са ти казали.

— За момента никой нищо не ми казва, Томас. Какво е станало?

— Дълга история, Патрик. Ела и ще поговорим.

— Къде си ти?

— В резиденцията „Златен дракон“. В дома на баща ми.

— Знам я. Но първо искам да видя Джил.

— Разбирам. Дай да поговоря отново с хората ми и ще им кажа да те заведат при нея. Но трябва да те предупредя, че в момента е на успокоителни. Съпругът й е убит…

— Не бой се. Ще бъда мил с нея — прекъсна го Патрик.

— Позволи ми да довърша — хладно продължи Томас. — Има нещо, което не знаеш. Софи беше отвлечена. В момента не знаем дали тя е жива или не.

Новината зашемети Дуган. Не знаеше какво да каже.

— Чуваш ли ме? — попита Нгъ.

— Да. Чувам те. Господи! Слушай, след като видя Джил, ще дойда веднага. Можеш ли да накараш хората си да ми услужат с кола? Тия кретени изгониха таксито ми.

— Те ще те докарат. Дай да им се обадя.

Патрик подаде глава иззад дървото. Пистолетът беше прибран под якето на пазача. Англичанинът пристъпи напред и му подаде телефона.

— Иска да говори с вас — каза той на китайски.

— Благодаря — отговори на английски въоръженият пазач и взе апарата. Размени няколко думи с господаря си и поведе Дуган нагоре към металния портал, където стояха струпани половин дузина бойци, двама от тях държаха автомати. Подобна артилерия беше доста необичайна за Хонконг, тук повечето от хората на триадите се придържаха към ножове или най-много пистолети. Охраната отвори портала и двама го придружиха до къщата. Патрик натисна звънеца. Отвори му прислужницата филипинка, чието име не успя да си спомни.

— Аз съм братът на госпожа Нгъ. Кажи й, че съм тук, ако обичаш.

— Госпожа Нгъ не бива да бъде тревожена — с треперещи устни отвърна момичето.

— Така е — съгласи се Дуган. — Но вече говорих с Томас Нгъ и той разреши.

Магическите думи „Томас Нгъ“, изглежда, помогнаха, тя отстъпи встрани и го пусна.

— Ще я повикам, господине — каза момичето и се обърна към стълбите.

— Не, недей. Аз ще се кача. В голямата спалня ли е?

— Не, господине. Тя спи в спалнята на Софи.

Патрик я остави и изкачи сам стълбите. Намери Джил свита на леглото с розови чаршафи и възглавници, прегърнала кучето, което той беше подарил на Софи. Върху нощното шкафче имаше празна чаша от бренди и шишенце със зелени таблетки. Седна внимателно до нея, постави ръка на рамото й и тя помръдна леко в съня си. Изстена, стисна кучето и го притисна към себе си. Изглеждаше ужасно, с пребледняло и отслабнало лице, тъмни сенки около очите, невероятно подпухнала. Устните й бяха сухи и напукани. За миг пред погледа му изникна образът на Цвете в болничното легло. Двете жени, които обичаше, обикновено толкова красиви и жизнерадостни, сега бяха превърнати в празни черупки от човека на име Хауълс, който едва не унищожи едната и уби съпруга на другата.

— Джил — прошепна той. — Будна ли си?

Тя промърмори нещо, измъкна ръката си изпод чаршафа и отметна кичура потна коса от челото. Патрик повтори името й и очите й леко се разтвориха.

— Саймън?

— Аз съм, момичето ми, Пат — наведе се и погали мократа от сълзи буза.

— О, Пат, Пат! — изстена тя, затвори очи и отново заспа. Дуган нежно прибра ръката й под чаршафа, изгаси лампата и затвори вратата след себе си. Слезе на първия етаж и подаде бутилката и таблетките на прислужницата.

— Внимавай с тях — предупреди я той. — Давай й само по едно хапче. Каквото и да правиш, не ги оставяй до леглото й. Разбра ли?

Тя кимна и прибра шишенцето в малкия джоб на гърдите на престилката си.

Навън двама от хората на Нгъ го чакаха в син мерцедес със запален двигател.

 

 

След третия бар във Ванчай, Едмъндс вече си беше създал работен модел за своята теория за икономическото развитие в зависимост от състоянието на питейните заведения. Колкото по-бедна е държавата, толкова по-евтино е пиенето и момичетата в баровете са по-млади.

Таксито го беше оставило при светофара на булевард „Локхарт“ и той отиде първо в бар „Сан Франциско“, след това в „Попай“ и в „Кънтри клъб“. Помещенията се различаваха, но музиката и цените на алкохола бяха еднакви, момичетата гледаха разсеяно, сякаш бяха някъде другаде, с някой друг и се занимават с нещо друго. Във всяко заведение американецът се оставяше да го заведат да седне и си поръчваше уиски с лед. В нито един от трите бара не предлагаха „Джак Даниълс“ и затова от време на време той се мръщеше, докато отпиваше. Секунди след пристигането му неизменно се приближаваше някоя от компаньонките, с намацано с червило лице и лош дъх, усмихваше му се тъпо и започваше да го разпитва как се казва, какво работи, откога е в Хонконг и дали ще й купи питие. Той с лекота измисляше някаква лъжа по първите три въпроса и отговаряше с „да“ на последния, за което го възнаграждаваха с по-голяма усмивка, обикновено разкриваща жълти зъби. Следваше двадесетминутен разговор.

Едмъндс чакаше да стигнат до второто питие, преди да започне да говори за добрия си приятел Джеф, как трябвало да се срещнат в някое от заведенията, но не помнел в кое, показваше черно-бялата снимка и питаше момичето дали не го е виждало. Три пъти показа снимката и трите пъти му казаха „не“. Компаньонките обаче бяха готови да му помогнат и затова показваха снимката на приятелките си, но никоя не си спомни да е виждала Хауълс. Американецът знаеше, че това не е най-сигурният начин да открият жертвата си, но признаваше, че Файнбърг е прав: един ранен мъж, при това търсен в неприятелска среда, има малко възможности да се скрие и затова нямаше да загубят нищо, ако обиколяха баровете. Можеха и да извадят късмет. Щом разбереше, че няма резултат, Едмъндс си плащаше сметката в брой. Двамата агенти бяха сменили цял куп пътнически чекове в хотела, преди да се разделят.

Клуб „Вашингтон“ беше четвъртият бар, където си опита късмета. Както и в предишните три, портиерът скочи от стола и дръпна кадифената завеса, за да влезе. Покани го вътре с обещание за „много момичета и пълна програма“. Една дебелана, която едва му стигаше до рамото, облечена в тясна черна рокля, го хвана за ръката и направо го довлече до празен стол. Едмъндс си поръча „Джак Даниълс“, барманката го изгледа виновно, той въздъхна и мина на уиски.

— Уиски с кола — кимна жената и се отдалечи.

— Не, уиски с лед — извика подире й той, но тя май не го чу. Все тая. Така или иначе и без това вече не му се пиеше. Огледа бара, нямаше почти нищо, което да го отличава от другите, които вече беше посетил, с изключение на големия аквариум до вратата. Младо момче се оглеждаше в стъклото, възхити се на прическата си и приглади няколко пъти косата. Една от рибите умираше. Плуваше настрани и падаше към дъното всеки път, когато престанеше да размахва перки. Друга, по-голяма, я буташе или по-скоро хапеше, но Едмъндс нямаше как да познае.

До него се появи ниско момиче с гладко мургаво лице, късо подстригана като на момче коса и лимоненожълта рокля.

— Добър вечер — поздрави той и я покани да седне до него.

— Американец? — попита тя.

— Да, искаш ли питие?

— Благодаря — отвърна момичето и съобщи поръчката си на една от жените зад бара.

— Не си китайка, нали? — попита той.

Тя направи физиономия, сякаш беше сдъвкала нещо кисело и отсече:

— Филипинка.

Едмъндс разговаря с нея почти цял час, а тя бързо пълнеше празната чаша пред него със сини талони. Изглежда, се забавляваше, защото се смееше на вицовете му и не спираше да го разпитва за живота му. На деветдесет процента от въпросите той отговори с лъжи. Всеки път, когато завесата на входа пропуснеше нов клиент, погледът на филипинката подскачаше нататък. Американецът знаеше, че щом плати сметката, тя веднага щеше да си намери друг клиент.

Започна да й разказва за своя приятел Джеф и извади черно-бялата снимка от джоба на сакото си, за да й я покаже.

— Виждала ли си го? — попита той.

Тя огледа внимателно снимката и каза „не“. Едмъндс се чудеше колко ли клиенти обслужва на нощ и колко от тях си спомня десетина минути след като са си тръгнали. Помоли я да покаже портрета на приятелките си и тя тръгна от момиче на момиче. Повечето поклащаха отрицателно глави и поглеждаха към него.

Той се правеше, че е зает с чашата си с вече топлото уиски, но вниманието му беше фокусирано върху момичето и отговорите, които получаваше. Удари печалбата, когато тя стигна от другата страна на бара, точно срещу мястото, където седеше той. Филипинката показа снимката на млада китайка с гладка черна коса, която покриваше рамената й, малка сребърна брошка придържаше яката на нейната блуза с прасковен цвят. Китайката разговаряше с някакъв оплешивяващ дебелак в евтин сив костюм и се смееше, покрила с длан устата си. Но щом видя снимката, изведнъж стана сериозна и стисна устни. Изгледа филипинката и каза нещо, той не можеше да ги чуе какво си говорят заради гърмящата танцова музика, но предположи, че вероятно китайката иска да разбере откъде се е появила снимката. Филипинката посочи към него, Едмъндс наведе глава, но ги наблюдаваше тайно в едно от дългите огледала над сепаретата. Чернокосото момиче го изгледа с присвити очи и започна да разпитва филипинката.

Американецът виждаше как тя поглежда строго към по-ниското момиче, поставила длан пред устните си. Филипинката не преставаше да клати глава, китайката постави ръка на рамото й и каза нещо. Едмъндс различи тревогата върху лицето й и изобщо не се изненада, когато филипинката се върна и му каза, че никое от момичетата не е виждало мъжа от снимката. Той я прибра обратно в джоба си и благодари.

— Защо не ми дадеш визитката си и не ми напишеш къде си отседнал, за да му кажа, че си го търсил, ако приятелят ти дойде тук случайно — предложи тя и той се увери напълно, че е открил търсения човек.

— Няма смисъл. Утре си заминавам от Хонконг. Ще се видя с Джеф следващия път. — Агентът се прозя и протегна. — По-добре да си тръгвам.

— В кой хотел си отседнал?

— „Хилтън“ — излъга той. — Може ли сметката, моля?

Сега изражението й не беше толкова любезно, в гласа й прозвуча предизвикателство, погледът й стана безизразен. Но усмивката още грееше върху устните й и тя разклати бедра, когато се отправи към касата. Внезапно Едмъндс осъзна колко му е мъчно за жена му. Искаше да си е у дома с нея, да споделя леглото й независимо колко студено беше то.

Плати и излезе през завесата в горещината на нощта. На около двеста метра от входа махна на едно такси и се настани отзад.

— Как си с английския? — попита той.

— Английски или американски? — усмихна се мъжът.

— Ставаш — реши Едмъндс. Отвори портфейла си и подаде на шофьора две банкноти по 500 хонконгски долара. — Искам да те наема до сутринта.

Мъжът взе банкнотите и ги огледа.

— Къде искаш да отидем? — попита подозрително той.

— За момента никъде. Отдалечи се малко и паркирай. Чакам един човек.

 

 

Когато мерцедесът приближи, червеният портал се разтвори и фаровете осветиха нощта. Колата започна да се изкачва по пътя към двойния гараж. Двамата мъже придружиха Дуган по стъпалата и дървения мост до къщата. Каменният дракон му се озъби, осветен от скрито под водата осветление. Той също му се озъби в отговор.

Томас Нгъ го чакаше пред къщата и влязоха вътре заедно. Двама мъже — един възрастен и един по-млад — седяха до голямо бюро в средата на хола и чертаеха някакви линии върху големи карти.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Томас. Патрик поклати отрицателно глава. Нгъ го заведе в стаята, където преди двадесет и четири часа Главите на всички дракони се бяха заклели във вярност пред Нгъ Вайсън. Всички следи от церемонията бяха изчезнали. Сега това отново беше семейната дневна. Даже и кандилата бяха отнесени и помещението се осветяваше с електричество от старинни стенни аплици. Домакинът се настани на кръглата маса и по-скоро нареди, отколкото покани Дуган да седне. Той седна в другия край. Не му харесваше начинът, по който Томас се опитваше да му заповядва, и затова реши да поеме инициативата в свои ръце:

— Какво, по дяволите, става?

— Брат ми е мъртъв. И убиецът още държи Софи в ръцете си, макар за момента да не знаем дали тя е още жива.

— Как се случи?

Нгъ му разказа за отвличането на Софи от училището, как гуейлото е поискал откуп, но вместо да вземе парите, е помъкнал със себе си Саймън. А след това го е оставил да умре, захванат с белезници към някаква яхта в Хебе Хевън.

— Какво ще правите?

— Ще намерим гуейлото. А после и Софи. Знаем как изглежда. Имаме снимка. Поставили сме хора на всички пристанища и на летището Кай Так. А в момента претърсваме всяка сграда в Хонконг.

— Всяка сграда? — изненада се Дуган. — Нямате достатъчно хора за това.

— Вече имаме — отвърна Нгъ, но не обясни нищо по въпроса.

— Все едно да търсите игла в купа сено.

— Не е така. Тук живеят около шест милиона души, от които деветдесет процента са китайци. Следователно купата сено е ограничена по размери, Патрик, а иглата е достатъчно различна, за да се вижда ясно. Просто е въпрос на време.

— Знаете ли кой е той? Или защо е убил Саймън?

— Не — отговори Томас. Не можеше да се довери дотолкова на ченгето гуейло, за да му разкаже за контактите на брат си с Китай. От Дуган искаше да получи само информация докъде беше стигнала полицията с разследването. Нищо повече.

— Ако го хванете, какво смятате да правите с него?

— Първо ще го накараме да ни каже къде е Софи. После ще го попитаме защо е нападнал семейството ни.

— А след това?

Нгъ се усмихна хладно.

— Нямаме намерение да го предаваме на полицията, ако това е въпросът ти.

— Вярвам, че е така. — Патрик, който седеше с подпрени на масата лакти, прекара пръсти през косата си. Господи, колко беше топло! Косата му беше мокра и усещаше как струйки пот текат по врата му и мокрят яката на ризата. Защо не работеше климатикът?

Сякаш прочел мислите му, Томас каза:

— Съжалявам за горещината. Баща ми обаче няма вяра на климатиците.

— Той тук ли е?

— Горе. Полира колекцията си от нефрит. Така поне каза. Но всъщност просто иска да бъде сам. Той не е човек, който да споделя с някого скръбта си.

— Навремето и той е причинил доста скръб — каза с горчивина Дуган.

— Сега не е време да се говори за това — отвърна Нгъ.

— Така е — съгласи се Патрик. Погледна Томас в очите и стисна зъби. Трябваше да помогне на Джил, а това означаваше да помогне на брата на Саймън да хване гуейлото, за да си върнат Софи. Но се тревожеше докъде можеше да стигне. Почти не изпитваше лоялност към полицията, която се беше отнесла толкова зле с него заради зет му. Не това го притесняваше. В ума му се въртеше мисълта за Цвете, какво щеше да й се случи, ако Томас разбереше, че тя е била готова да убие Саймън Нгъ в случай че гуейлото се провали. Въздъхна дълбоко и каза:

— Името му е Хауълс. Джеф Хауълс.

Китаецът го изгледа изненадан.

— Полицията е открила кой го е сторил? Вече?

— Има още — продължи Дуган. — Той е ранен. Някой се е опитал да го убие в хотелската му стая в „Хилтън“. Ранили са го, но той е избягал.

Нгъ стана и започна да се разхожда из стаята покрай редиците снимки.

— Знаеш ли защо?

— Защо са стреляли по него ли? Не. В полицията нямат никаква идея. Били са двама китайци. Може би крадци. — Знаеше, че обяснението му не звучи убедително, а и триадата си имаше собствени информатори в полицията. Надяваше се, че ако му каже колкото е възможно повече за Хауълс, Томас ще бъде достатъчно зает, та да не си прави труда да проверява какво всъщност е станало в хотелската стая и да открие, че там е имало трима души. И че освен от двамата мъже Хауълс е бил нападнат и от едно красиво момиче с гарваново черна коса и нежни устни.

— Кога?

— Снощи. Убил е двамата мъже и избягал, преди да пристигне полицията. Издадоха заповед със забрана да напуска колонията, но тъй като не знаят как изглежда, той може да използва и фалшив паспорт. В полицията нямат представа, че вие разполагате със снимка. Но проверяват всички болници и лекари. Едва ли би тръгнал нанякъде, без да се погрижи за раната си.

Томас се изсмя.

— Полицаите са глупаци. Според тях как ще иде той в някоя държавна болница с огнестрелна рана? Този човек, този Джеф Хауълс, е професионален убиец. Жесток.

— Според теб какво ще направи?

— Ако му е нужна помощ, ще я получи от нелегален лекар. Някой, който няма необходимата квалификация да практикува законно. Вероятно китаец. Не е трудно да се намери такъв.

— Щом като за него няма да е трудно, тогава и полицията ще може да го открие.

— Има голяма разлика между това да откриеш такъв лекар и да го накараш да говори. Тези хора нямат причини да споделят каквото и да било с полицията. Но на нас ще кажат.

— Надявам се — кимна Патрик. — Страшно се надявам на това.

Китаецът седна отново.

— Има обаче нещо, което не разбирам. Откъде знаят те, че този Хауълс е убил брат ми.

Това беше въпросът, който Дуган се надяваше да избегне, защото наистина не знаеше какво да отговори. При сегашното положение на нещата полицията нямаше как да свърже Хауълс със смъртта на Саймън Нгъ. Неговата увереност идваше единствено от думите на Цвете.

— Не знам — излъга той. — Не ме пускат да припаря до разследването. Ти знаеш защо. Аз съм вързан към „Стопански престъпления“. Получих информацията от втора ръка. Но е вярна.

— Сигурен съм, че е така. Виж, Патрик, това, което ми каза, ще ни помогне много. Наистина много. Но можеш ли да ми направиш още една услуга? Дръж връзка с полицията и щом се появи нещо ново, ми го съобщи. Съгласен ли си?

— Разбира се — отговори Дуган и въздъхна облекчено. Щом искаше да му служи като източник на информация за разследването, значи имаше вероятност да не се обръща за сведения към други хора. Докато триадата зависеше от него за получаване на новини от полицията, той щеше да се грижи да не разберат нищо за Цвете. — Но искам нещо в замяна — добави той. — Искам да участвам. Да присъствам, когато ще го хванете. Да помогна да си върнем Софи.

— Ще ни бъдеш по-полезен, ако си стоиш на работа и следиш разследването — възрази Томас.

— Мога да правя това и по телефона. Искам да помогна — настоя Патрик.

Китаецът го изгледа замислено, претегляше плюсовете и минусите на предложението му и накрая кимна.

— Добре, не виждам защо да не участваш. Но ще ми обещаеш, че нищо, което видиш или чуеш, няма да бъде използвано срещу нас, както толкова обичате да казвате вие, ченгетата.

— Честно казано, дните ми в полицията са вече преброени — призна Дуган. — Но не мисли, че преминавам на ваша страна. Правя това заради Джил и Софи. „И заради Цвете — помисли той. — Особено заради Цвете.“

— Ще наредя да ти приготвят стая горе — каза Нгъ. — Ние ръководим търсенето оттук. Ще се свържа с хората си и ще им кажа, че нашият човек е ранен. Освен това има някакъв шанс той да се обади отново заради Софи. Ако позвъни в дома на Саймън, разговорът ще бъде прехвърлен тук. Във всички случаи сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Ще чакам тогава — кимна Патрик. Томас излезе и англичанинът тихо добави: — Докрай.

 

 

Едмъндс мислеше, че ще трябва да чака, докато затворят бара, за да си тръгне момичето с черната коса. Затова едва не я изпусна, когато към два след полунощ тя излезе от клуб „Вашингтон“. Изглеждаше различно в панталоните и коженото яке. Някак си по-млада. Той знаеше, че посещението му в бара и снимката на Хауълс са я разтревожили и китайката бърза да предупреди приятеля си. Въпреки това предполагаше, че управителката ще я накара да остане до края на смяната, а от разговора с филипинката разбра, че баровете не затварят врати преди четири сутринта.

Тя махна на портиера и застана на тротоара, за да хване такси. Едмъндс наведе глава, а когато нейната кола тръгна, посочи към нея.

— Следвай онова такси.

— Като по филмите ли? — попита шофьорът.

— Да, като по филмите. Побързай да не ги изгубим.

Мъжът се изсмя и рязко потегли. От огледалото висеше нещо като обърната подкова, а на нея позлатена фигурка и панделка с пръстени, които се клатушкаха и издаваха звънливи метални звуци. Американецът нямаше представа за какво служат. Може би беше нещо религиозно или талисман за късмет. Въпреки това звукът го дразнеше. Пътищата бяха доста свободни и те с лекота следяха момичето, което се насочи към пристанището и тунела под залива. Повечето от колите по улицата също бяха таксита, така че Едмъндс беше сигурен, че няма начин да бъдат забелязани. Това малко го успокои.

В Каулун трафикът беше по-натоварен и се наложи да се приближат повече към преследваното такси. Деляха ги само две или три коли. Минаха край летището, вече със загасени светлини на пистите, и навлязоха в лабиринт от жилищни сгради и магазини. Най-после на улицата останаха само двете коли и той заповяда на шофьора да изостане малко. Накрая жертвата им спря. Те изчакаха на разстояние момичето да плати и да излезе. Тя тръгна към входа на тъмна олющена сграда със затворени магазини на партера и около дузина жилищни етажи отгоре, с малки прозорци с метални рамки. Пред някои имаше балкончета, по които едва се крепяха саксии с цветя.

— Чакай тук — нареди американецът, слезе от таксито и затича след китайката. Металната врата на входа не беше заключена и макар да изглеждаше ръждясала под червената боя, се отвори леко. Един старец с бяло поизцапано сако седеше подпрян върху дървена маса и хъркаше.

Едмъндс се промъкна тихо край него. Един бърз поглед му подсказа, че няма асансьор, и затова той тръгна на пръсти към стълбите. Спираше на всяка площадка, за да огледа дали нагоре е чисто. Изкачи се бързо до втория етаж, но после чу стъпките на момичето и тръгна по-бавно. Тя премина третия. Американецът беше само на една извивка зад нея, дишаше с отворена уста и внимаваше при всяка стъпка. Китайката стигна на четвъртия етаж, чу я да отваря чантата си и след това тракане на метал, сигурно изваждаше ключовете си. Бравата щракна, той погледна иззад парапета и я видя да отваря вратата. Скри се отново, сърцето му биеше бързо, в ушите си усещаше буйно пулсиране, но тя не го видя. Изчака да пристъпи през прага, изтича до вратата и я последва вътре. Хвана я за рамото и притисна с длан устата й.

Преди тя да успее да изписка или да се дръпне, той изсъска:

— Спокойно. Няма да те нараня. Нито пък него. Разбра ли?

Момичето кимна с широко отворени очи, като че ли нямаше намерение да се бори, и Едмъндс свали ръка от устата й.

— Къде е? — попита той.

Тя погледна вратата на спалнята. Рефлексът й я издаде. Американецът не изчака отговора и се втурна вътре. Еми го последва несигурно. Хауълс спеше по корем на леглото.

— Лошо ли е ранен? — попита Едмъндс тихо. Англичанинът веднага се събуди и се извъртя в леглото. Въпреки болката вдигна ръце, готов за нападение. Агентът на ЦРУ отстъпи с разперени ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Дойдох да поговорим, Хауълс. Нищо повече. Успокой се.

Раненият се изправи, напълно забравил, че под чаршафа е чисто гол. Погледна зад гърба на натрапника към коридора. Увери се, че нападателят е сам, пристъпи напред и застана между него и вратата. Лицето му беше спокойно и отпуснато, също както Едмъндс го беше виждал преди, когато уби трима души и спаси живота му. Хауълс беше без оръжие, но ако в досието пишеше истината, той нямаше и нужда. Даже и с огнестрелна рана изглеждаше достатъчно бърз и силен. Американецът много добре знаеше възможностите си при ръкопашен бой с наполовина по-млад човек и не би дал пукната пара за живота си, освен ако раненият не беше по-слаб, отколкото изглеждаше.

— Кой си ти? — попита Хауълс твърдо, стъпил здраво на земята. Беше се отпуснал на пръсти, повдигнал пети, готов за бърз удар с ръце, вдигнати за атака. Превръзката беше върху дясното му рамо, така че ако решеше да удря, щеше да нападне отляво. Затова Едмъндс дръпна десния си крак назад, за да може да блокира удара. Направи го съвсем бавно, за да не предизвика англичанина. В школата го бяха учили, че при разпити, когато оставиш човек без дрехи, просто му отнемаш увереността и идентичността. Но Хауълс и гол си беше убиец. Затова, макар и облечен, американецът се притесни много повече.

— Джак Едмъндс. ЦРУ.

— Какво иска от мен ЦРУ? — Англичанинът присви очи. — Познавам ли те?

— Преди няколко години ти ми спаси живота в Ливан — обясни Едмъндс, като държеше ръцете си отпуснати и избягваше всякакво движение, което би могло да бъде прието за заплаха. — Държаха ме заложник, а управлението не си правеше много труд да плати откупа.

— Спомням си — кимна Хауълс. — Тогава ми каза, че си бизнесмен.

Американецът се усмихна.

— Да, а ти не бързаше да се представиш. Пък и тогава нямахме много приятели в тази част на света. Видях какво направи с трите копелета, които ме пазеха. Помниш ли?

Раненият кимна.

— Да. В тази работа човек никога не знае на кого може да се довери, нали? — Той сякаш малко се успокои. Но само малко. — И значи си бил толкова път, за да ми благодариш?

— Де да беше така. — Едмъндс отпусна ръце. — Слушай, хайде да седнем и да си поговорим. Така ме изнервяш.

Хауълс го изгледа изпитателно и сви рамене.

— Добре — съгласи се той и тръгна към хола. Еми го зяпаше втренчено и мъжът чак сега осъзна, че е напълно гол. Отвори уста да я попита за дрехите си, но тя кимна още преди да е казал дума, и хукна към евтиния дървен гардероб, извади панталона му и новата риза. Панталонът беше изпран и изгладен. Англичанинът седна на дивана, тя му помогна да се обуе и го наметна с ризата.

— М гой — каза й той, а тя се изчерви.

— М сай — отвърна тихо. — Всичко наред ли е?

— Да — успокои я Хауълс. — Този човек е приятел. Еми, трябва да говоря с него насаме. Имаш ли нещо против?

Тя веднага поклати глава.

— Ще отида в кухнята. — Целуна го по челото и се обърна към американеца: — Искате ли кафе или чаша чай? — Той отказа и тя излезе. Останаха сами, Хауълс седеше на дивана, а Едмъндс прав до вратата на спалнята със скръстени на гърдите ръце.

— Куршумът изваден ли е? — попита агентът на ЦРУ.

— Откъде знаеш, че съм с огнестрелна рана? — попита веднага англичанинът. От превръзката не би могло да се разбере дали по него е стреляно, или е ранен с нож, изгорен или ужилен от оси.

Едмъндс започна бавно да се разхожда напред-назад между вратата на спалнята и прозореца, който гледаше към улицата. Три крачки насам, три натам. Беше навел глава, сякаш забравил за присъствието на другия мъж. Не беше сто процента сигурен какво да направи с човека, когото беше изпратен да убие, но знаеше, че то има връзка с чест и дълг, който трябва да плати. Не, не само това. Тук ставаше дума за цял живот, прекаран в извършване на неща, за които съжаляваше, които го караха да се чувства потиснат и омърсен. А когато всичко това останеше зад гърба му, когато се пенсионира или просто умре, му се искаше да може да погледне назад и да помисли, че все пак наистина се е ръководил от правдата. Този човек му бе спасил живота. Сега беше ранен и очевидно е бил предаден от собствената си организация. Хауълс беше англичанин, а заповедите за операцията идваха от Лондон. Вероятно точно това повлия най-много. Потрепери при мисълта, че той също може да бъде предаден от собствените си господари и някой ден да отвори вратата на двама безлични мъже, които никога не сънуват кошмари. Мъже като Файнбърг.

Едмъндс крачеше нервно. Хауълс седеше и го наблюдаваше. Разбираше, че каквото и да искаше този човек от ЦРУ, той не го заплашва. Поне в момента. Беше имал достатъчно време и възможности да го убие. Затова сега беше най-добре да го остави да се разхожда и да мисли. Когато му дойдеше времето, щеше да заговори.

Накрая американецът, изглежда, взе решение. Спря и застана пред Хауълс. Сплете пръсти и изпъна ръце, кокалчетата му изпукаха.

— Човекът, който ни изпрати, те иска мъртъв — тихо каза той.

Англичанинът искаше да узнае веднага две неща: кой е човекът и какво имаше предвид неканеният гост под думите „ни изпрати“. Но вместо това каза:

— Аз изпълних онова, което ми бяха поръчали.

— Кой?

Хауълс се усмихна.

— Ти ми издай твоя и тогава аз ще ти кажа.

— Аз не съм наемен убиец — обиди се Едмъндс. — Аз работя за управлението.

— Аз пък не съм направил нищо, което да навреди на ЦРУ.

— Ами на Лондон?

— Какво имаш предвид?

— Файнбърг каза, че операцията се ръководи от Лондон, а не от Щатите.

— Файнбърг?

— Партньорът ми. Имаш късмет, че аз те открих пръв, повярвай.

— Как ме откри? Момичето ли?

— Че как иначе? Ранен си, не си можел да останеш в хотела и очевидно не си искал да отидеш в болница. Трябвало е да се скриеш и затова си имал нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Колко лесно… — учуди се англичанинът и наведе глава. — Мамка му!

— Отчасти късмет, отчасти безгрижие — каза Едмъндс. — Трябваше да я държиш вкъщи.

— Знаели сте значи в кой хотел съм отседнал? И че са стреляли по мен?

Американецът кимна. Хауълс разбра, че беше предаден от Грей. Но още не можеше да разбере логиката на събитията. Първо, веднага след като се обади в Лондон, го нападнаха трима китайци. А когато им избяга, го погнаха двама агенти на ЦРУ. Кой щеше да е следващият? Шибаното КГБ ли?

— А знаеш ли защо? — попита той.

— Заради мъжа, когото си убил. Той е бил наш агент — обясни Едмъндс.

— Изобщо не знаех, че е от ЦРУ. Казаха ми, че се готвел да предаде един от нашите.

— Животът е гаден — кимна американецът. — Човек не знае на кого да вярва.

— Само на себе си — заяви Хауълс.

— Само на себе си — съгласи се Едмъндс.

— Е и? Докъде стигнахме?

— Аз се връщам в хотел „Виктория“ и казвам на Файнбърг, че не съм те намерил. Дължа ти един живот заради онова, което се случи в Ливан. Но с това сме квит. Останалото зависи от теб. Трябва да се махнеш оттук. От този апартамент, от Хонконг. Щом като аз успях да те открия, значи може и Файнбърг, а също и полицията.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Те сигурно наблюдават летището. Паспортът ми е безполезен.

— Нямаш нужда от паспорт, за да се качиш на някоя лодка. Особено ако имаш достатъчно пари.

— Да, това е въпросът. Имам няколко хиляди долара, но не са достатъчно, за да се измъкна оттук.

— Това си е твой проблем — каза Едмъндс, но бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Подаде му пачка банкноти. — Вероятно пак не са достатъчно, но това е най-доброто, което мога да направя за теб. Всъщност това е всичко, с което мога да ти помогна.

Англичанинът взе парите.

— Благодаря, Джак. — Той прибра банкнотите в джоба си с лявата ръка.

— Най-добре да си тръгвам — каза Едмъндс. Хауълс се изправи със залитане и извика Еми.

— Джак си тръгва.

Тя отвори вратата на американеца, пожела му лека нощ и той си отиде.

— Изглежда приятен човек — подхвърли Еми, след като затвори вратата и заключи внимателно. — Дойде в клуба и показа снимката ти на момичетата. Аз не съм му казвала, че те познавам. Мислех, че ще иска да те нарани. Откъде е разбрал къде живея? Ти ли си му казал?

— Не, Еми. Сигурно те е проследил. Но това няма значение. Той искаше само да ми помогне.

— За момент си помислих, че може би той е човекът, когото ти наричаш Грей.

Хауълс я погледна смразен. Никога не беше споменавал Грей пред нея.

— Ти говореше насън — обясни тя. — Викаше. Казваше, че те е предал.

Той кимна.

— Не, не беше този. Грей е човекът, за когото работех. И той ме предаде. Наредил е да ме застрелят. — Не знаеше защо й го казва, сигурно се чувстваше толкова огорчен от предателството, че искаше да сподели с някого.

— Грей лош човек ли е? — попита тя.

— Да. Аз му бях верен, а той заповяда да ме убият. Работи за правителството на едно място, наречено „Сенчъри хаус“ в Лондон.

Еми бавно повтори думите „Грей“ и „Сенчъри хаус“, също както беше запомнила думата „хладилник“ в бара.

Седна на дивана до него и облегна глава на здравото му рамо.

— Ще ми обясниш ли какво не е наред? Мога ли да направя нещо за теб?

„Не“ на първия и „да“ на втория въпрос. Проблемът беше как да я убеди да му помогне. И докъде би стигнала тя.

— Скоро ще трябва да изляза — каза той. — Джак обеща да ми даде пари, за да мога да се измъкна от Хонконг.

— Не може да излизаш — възрази Еми. — Още си слаб. Нека да отида аз.

Хауълс поглади косата й с лявата си ръка.

— Не, това е моя работа. Няма да е за дълго. Можеш да ми помогнеш, като направиш някаква превръзка за ръката. Имаш ли излишно парче плат?

— Ще използвам някоя от старите калъфки за възглавници. — Отиде в спалнята и той я чу да отваря дървената ракла, после да я затваря, а след това влезе в кухнята и се върна с касапски нож с пластмасова дръжка, с който разряза внимателно шевовете.

— Помогни ми първо да си облека ризата — помоли той. Двамата успяха да прекарат ръката му през ръкава и да закопчеят ризата. Хауълс беше стиснал очи от болка. Еми прегъна плата на триъгълник и го завърза зад врата му.

— Как е?

— Чудесно. Наистина е чудесно — увери я той, а тя се усмихна.

— Искаш ли една от таблетките, които ти остави доктор Ву?

— Не, не, благодаря. Те ме приспиват. Може би по-късно. — Тя облегна глава на рамото му и погали лявото му бедро. — Еми?

— Мммм?

— Имаш ли някой приятел, който може да ме измъкне от Хонконг? Тайно?

Момичето се изправи и го погледна сериозно.

— Познавам някой, който може да ти помогне. Но той не е добър човек. Контрабандист. Работила съм за него.

Той се изненада.

— Работила си за него? Как?

— Бях, как беше думата? Куриер?

— Да, куриер. Какво носеше?

— Понякога наркотици. Друг път злато за Тайланд. Не съм го правила често. Не бях много добра. Изглеждах твърде притеснена и винаги ми прилошаваше. Трябваха ми пари, Джеф. Не съм го правила много пъти. — Внезапно й се стори важно да го убеди, че не е престъпница. Не искаше той да си мисли лошо за нея.

— Но мъжът, за когото си работила… Знаеш как да се свържеш с него, нали?

— Понякога той идва в клуб „Вашингтон“. Но, Джеф, той е лош човек. Ще иска много пари.

Хауълс се усмихна весело и я целуна по челото.

— Еми, няма защо да се тревожиш. Джак ще ми даде още пари по-късно тази нощ. Би ли ми донесла чаша кафе?

Тя се усмихна отново, доволна че може да направи нещо за него. Скри се в кухнята, а той прибра ножа под триъгълната превръзка.