Стивън Ледър
Гладният призрак (11)

Дуган се събуди от чукането на високи токчета над главата му. Разхождаха се напред-назад, чук, чук, чук. Опипа кревата, беше сам. Заслуша се, откъм банята и кухнята не се чуваше никакъв шум.

— Цвете? — повика с надежда, но тя си беше отишла. Умееше да се измъква като котка от леглото и апартамента, без да го събуди. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че на масата има бележка от нея. Би предпочел да се събуди с целувка за „добро утро“ и с чаша току-що приготвено кафе, но и няколкото думи с цветето му показваха, че поне е мислела за него, когато си е тръгвала.

Първоначално му се струваше смешно, че тя се измъква, без да го буди, но сега вече си задаваше въпроса защо изчезва всяка сутрин. Изглеждаше щастлива тук и като че наистина обичаше да спи с него. Тогава какъв беше проблемът? Не беше омъжена, не беше забелязал да бърза да се прибира вкъщи преди полунощ. Просто когато изгрееше слънцето, нея вече я нямаше.

Погледна часовника си и изпъшка, беше едва пет и петнадесет. Минаваше два, когато накрая тя се изпъна до него изпотена и задъхана като изморено куче. В онзи момент Дуган се чувстваше като прегазен от влак, но и сега не беше по-добре. Но много добре знаеше, че няма да може да заспи. Далечното тропане на вратите на асансьорите нямаше да му позволи. Включи уредбата и музиката изпълни въздуха. Завъртя силно копчето за звука. Щом като нямаше да спи, по дяволите, нека и другите да будуват.

 

 

Вътрешният му часовник събуди Хауълс в 5:20. Навикът за ранно ставане беше създаден още в сиропиталището, а после се затвърди в Кралската флота, но това беше нещо различно — естествен начин да се събужда по команда, който никога не му беше изневерявал. Цялата нощ прекара на стола, макар че си беше подпрял гърба с една от възглавниците. Софи беше прегърнала другата и спеше на леглото, облечена в училищната си униформа.

Болеше го вратът и чувстваше устата си неприятно суха, но му се беше случвало да се събужда и в далеч по-неудобна поза в тесните окопи на Фолкландските острови или под ослепителното слънце на либийската пустиня. Не можеше да се оплаква от луксозната яхта. Използва тоалетната с отворена врата, за да наблюдава момичето. Изтри се с влажна хавлиена кърпа и се избръсна, като използва флакон с пяна и самобръсначка, която си купи предния ден, но сега се сети, че е забравил да си вземе четка за зъби. Нищо, на фронта не си беше мил зъбите седмици наред. Пастата за зъби имаше специфичен мирис, който дори и хора могат да усетят в джунглата или в пустинята. Сапунът също. Изплакна устата си с топла вода и изтърка зъбите си с пешкира, за да ги почисти от неприятния вкус на съня.

Софи не се събуди и дори не реагира, когато той отвори вратата и отиде в кухничката да стопли вода в чайника. Направи си голяма чаша кафе, сложи три бучки захар в нейната и наля наполовина мляко и наполовина кафе, както сам обичаше да го пие като малък. Неговото кафе остана горчиво, както го харесваше сега. Тръгна с чашите към спалнята и си помисли, че някъде в душата му все пак трябваше да е останала капчица морал.

Остави чашата на Софи на пода и нежно разтърси малкото телце. Тя изпъшка тихо и стисна възглавницата.

— Събуди се, дете — подкани я той.

Тя измърмори нещо на китайски и се сви на кълбо. Хауълс погледна часовника си. Пет и тридесет и пет, трябваха му точно двадесет минути, за да закара лодката до брега и да стигне до уличен телефон. Вдигна я на ръце заедно с възглавницата и завивката и я занесе в тоалетната. Остави я на пода, затвори вратата, заключи, отнесе недокоснатата й чаша в кухнята и изля течността в мивката.

 

 

Саймън Нгъ чакаше обаждането в кабинета, седнал неподвижно зад бюрото с ръце със сплетени пръсти върху плота. Лицето му беше безизразно, на пръв поглед спокойно. Единственият признак за напрежение беше фактът, че несъзнателно въртеше брачната халка на пръста си. Тревогата на жена му беше очевидна. Джил седеше на дивана с бледо и изпито лице, въпреки усилията да се сдържа, ръцете й трепереха. Тя рядко ставаше по това време. Винаги беше обичала да си поспи, а животът с Нгъ й позволяваше да живее, без да се притеснява от някакво работно време. Беше облечена в дънки и сива памучна блуза, косата й изглеждаше тъмна и изтощена. Саймън беше безупречен както винаги — в тъмносин двуреден костюм, чисто бяла риза и вратовръзка. „Облечен като убиец“ — помисли мрачно Джил, макар да съзнаваше, че като се показваше в този раздърпан вид, срами съпруга си пред хората му. Опита се да му се усмихне, но той сякаш изобщо не я забелязваше, затънал дълбоко в мислите си. Вляво от него на бюрото лежеше малко кожено куфарче. То беше затворено, но тя знаеше, че вътре има един милион долара.

До нея седеше Чен, свикнал с ранното събуждане. Той често ставаше да гледа зората и да се наслаждава на чуруликането на птичките, които огласяваха собствеността си над малкото пространство на клетките. Старецът също изглеждаше спокоен, седеше с изправен гръб и отпуснати върху коленете ръце.

До отворената врата стоеше едър мъж, висок над метър и осемдесет, с широки рамена и мускули, истински кошмар за шивача. Името му беше Лин Винуа, но от пет или повече години изпълняваше ролята на Хун Куан на триадата и всички го наричаха Големия брат. Беше започнал като уличен боец от най-ниския ранг на Червен прът, отговаряше за един от публичните домове за малолетни на триадата на Нгъ в Монкок. Изкара известно време в Чо Хай, ръководеше бързо разрастващия се застрахователен рекет и когато се освободи постът на Хун Куан, Саймън назначи Лин. Дори само заради външния му вид никой не смееше да не се подчини на Големия брат. Косата му беше разделена на път по средата, вързана на тила в малка опашка, а под многократно счупвания нос имаше тънки, извити надолу мустаци. Лин беше едър и грозен, но Нгъ не му плащаше, за да печели конкурси за красота. Той получаваше заплата, за да бъде здравата ръка на триадата и изпълняваше работата си идеално, а и с ентусиазъм.

Бойците на Лин бяха разпределени в дузина бойни единици от по двадесет, двадесет и петима мъже и той беше оставил две от най-добрите групи да го чакат отвън. На пътя бяха паркирани четири мерцедеса, поршето на Джил и даймлера на Нгъ, шофиран обикновено от Мени. По пътя към комплекса имаше още шест коли. Лин се беше подготвил възможно най-добре, но още не знаеше кой е врагът, нито пък къде ще стане размяната. Гуейлото беше казал на Нгъ, че иска парите в седем и ще му се обади един час по-рано. Това означаваше, че размяната ще бъде на около час път с кола от дома, но по това време на деня това можеше да означава всяко място на острова Хонконг, Каулун или Новите територии. На стената срещу прозореца бяха закачили карта и макар да показваше малък район, Лин знаеше, че има милион места, където един гуейло можеше да се скрие.

В кабинета бяха само четирима, но помещението изглеждаше претъпкано и потискащо. Избягваха да се поглеждат, като изпокарани роднини преди прочитане на завещание. Джил не можеше да ги разбере. Кризата би трябвало да ги сближи, а вместо това сякаш ги изолираше и всеки от присъстващите оставаше в собствения си затворен свят. Точно сега на нея й беше необходим физическият контакт със съпруга й, да усети ръката му около раменете си, успокоителното докосване до кожата му. Но тя не смееше да показва чувствата си пред мъжете. Най-лошото беше, че се страхуваше той да не откаже да я прегърне, да се засрами от нея и да я отблъсне. Сега разбираше с каква власт разполага, колко силно се контролира, когато трябва да се справи с някоя криза. Това не беше онзи Саймън, когото познаваше, въпреки че понякога я поглеждаше с успокоителна усмивка. За пръв път малко се боеше от съпруга си. Би трябвало да е като него, силна и сдържана. Публичното показване на истерия нямаше да й помогне с нищо.

Телефонът звънна и всички подскочиха. Даже и Чен. Нгъ почака да звънне три-четири пъти, преди да вдигне слушалката, за да не изглежда, че е толкова разтревожен. Лин се измъкна от стаята, за да слуша разговора от другия апарат.

— Имаш ли парите? — попита гуейлото.

— Да. Искам да говоря с дъщеря си.

— Ще можеш да говориш колкото си искаш, щом получа парите — отвърна Хауълс. В слушалката се чу щракване, Лин беше вдигнал другата в хола.

— Искам да говоря с нея сега — твърдо каза Нгъ.

— Тя не е с мен. Щом ми дадеш парите, ще ти кажа къде е.

— Как бих могъл да ти вярвам?

— Нямаш друг избор. А сега слушай внимателно. Ще го кажа само веднъж.

— Слушам.

— Знаеш ли мястото, наречено Хебе Хевън, на около половин час път с кола от дома ти?

— Да.

— Там има пристан с формата на буквата Г.

— Да.

— Паркирай колата си на пътя и ела пеша до пристана. Вдясно, като застанеш с лице към морето, има бетонни стъпала, които водят надолу към водата. Искам да ме чакаш там точно в седем. Сам. С парите. Ако не си там, момичето ще умре. Ако не си сам, момичето ще умре. Ако не носиш парите, момичето ще умре. Разбра ли?

— Да.

Линията прекъсна.

Саймън стана иззад бюрото и отиде до картата.

— Какво каза той? Какво каза? — попита Джил.

— Хебе Хевън — отговори съпругът й. — Трябва да занеса парите след един час в Хебе Хевън.

Лин влезе в стаята. Чен стана от дивана и изпъшка тихо. Разтри лявото си коляно и бавно размърда крака си напред-назад.

— По море или по суша — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Може да дойде и от двете страни.

Нгъ кимна. Обърна се към Лин:

— Трябва да пристигна сам, но ако действаме внимателно, може да успеем да поставим един или двама души близо до пристана, дори на кея. Да се правят, че ловят риба, или рисуват, или нещо друго. Не повече от двама и те трябва да тръгнат веднага.

Лин излезе, без да каже дума, и след по-малко от минута една кола потегли.

— В морето ще бъде по-трудно — каза Нгъ.

— Не е така — показа към картата старецът.

Заливът на Хебе Хевън беше дълъг два километра и широк един. Невъзможно голям район за патрулиране по вода, но излазът към открито море беше широк само неколкостотин метра.

— Тук — каза Чен. — Две лодки, поставени между бреговете при Чук Кок и края на Пак Ма Цуй, ще преградят целия пролив. Ако приемем, че той ще дойде откъм морето, можем да го пропуснем да влезе, а после да затворим вратата. Ще му дадеш парите, но той няма да има накъде да бяга.

— Освен ако не е оставил лодката си вече в залива.

— Постави хора по плажа. Няма да са нужни много.

Лин се беше върнал.

— Няма да е трудно — съгласи се той. — Всички имат радиостанции. Но ако решим да ги изпращаме, трябва да го направим сега.

Нгъ кимна и Лин веднага излезе да каже на хората си. Този път тръгнаха три коли. Джил седеше сама върху дивана, чувстваше се самотна и напълно излишна.

— Така — произнесе замислено старецът. — Да речем, че идва с лодка. Ние затваряме пролива, след като мине. Той взима парите. Въпросът е дали детето е с него. — Цъкна с език и бавно заклати глава. — Не — провлече той. — Мисля, че ще дойде сам.

— Това не е сериозен проблем — обади се Саймън. — Щом го хванем, той ще ни каже къде е Софи. Не се съмнявам в това. Изобщо не се съмнявам.

Леденото спокойствие в гласа му шокира Джил. Никога досега не беше чувала мъжа си да говори по този начин и за пръв път разбра каква власт притежаваше той. Власт над живота, смъртта и болката.

Лин се върна в стаята и оголи зъби, когато чу думите на Нгъ.

— Разбира се, че ще проговори. Ще го накараме да запее по-сладко от птичките ви, учителю Чен.

— Лодките ще са проблем — продължи съпругът й. — Моята яхта е закотвена в залива Клиъруотър. Няма да имаме време да отидем дотам и да я докараме до Хебе Хевън. — Постави пръст на картата на няколко сантиметра над пристана. — Сай Кун. Можем да наемем, да вземем на заем или да откраднем корабчета оттам. Изпрати шестима души, да изберат най-бързите яхти, които намерят. И ги предупреди да мълчат за всичко. Не знаем откъде ще дойде той. — Лин отново излезе. — Какво мислиш, Чен бак-бак?

— Ако дойде по море, ще го хванем — отвърна старецът. — Но той също разбира на каква опасност се излага. И не бива да мислим, че само защото е определил среща на пристана, гуейлото има намерение да дойде по вода. Трябва да пазиш и пътя.

— Там има само един път — каза Саймън. — Шосето „Хирам“, което води към крайбрежния път на Клиъруотър. Отсечката за пристана се отклонява от „Хирам“ и ако сложим по една кола от двете му страни, ще го затворим напълно. Зад пътя има хълм и можем да поставим човек там да наблюдава целия район от главното шосе до пристана.

— Аз ще бъда там — каза Лин, който незабелязано се беше върнал в кабинета.

— Тогава по-добре тръгни веднага — нареди Нгъ. — И се погрижи колите да не изглеждат съмнително. Разпръсни няколко от хората ни, облечени като работници, край лодките под кея, но трябва да са там до двадесет минути.

Лин кимна рязко и излезе.

Чен и Нгъ застанаха пред картата. Джил искаше да отиде при тях, но от напрегнатото мълчание разбираше, че двамата мъже са замислени дълбоко и мястото й не е там. Остана на дивана, подвила крака, стомахът й беше свит на възел от нерви. Знаеше, че няма смисъл да пита Саймън дали може да отиде с него.

Старецът се поклащаше с ръце на гърба.

— Ако дойде по море, ще попадне в капан — каза тихо той. — По пътя също ще го заловим лесно. Със сигурност не може да дойде по въздух, освен ако не лети като птица.

— Евентуално ще използва хеликоптер, но охраната на летището Кай Так веднага ще се нахвърли отгоре му — добави Нгъ. — Трябва да внимаваме, може да е приготвил някаква комбинация. Да пристигне по вода и да си тръгне по суша или обратното.

— Дори и да е така, щом стъпи на пристана, ще бъде в клопка от всички страни — каза не особено уверено Чен.

— Виждаш ми се разтревожен, бак-бак.

— Щом като ние с теб така лесно разбираме, че мястото е като капан, защо гуейлото си уреди среща с теб там?

Саймън кимна.

— Вероятно смята, че може лесно да се изплъзне. Но как?

— Според мен, когато се срещне с теб, гуейлото няма да води дъщеря ти. Сигурно си мисли, че докато е в ръцете му, той е в безопасност. Ще поиска да вземе парите и да я освободи по-късно. Софи е неговият билет за спокойно измъкване.

— Но както каза Големия брат, щом хванем птичката, той лесно ще я накара да запее.

— Но ако птичката не е сама, а с приятели и не се завърне в гнездото си… — Старецът не довърши изречението и думите му увиснаха във въздуха.

— Нямаме избор — каза Нгъ. — Ако му позволим да се измъкне, той няма да има повод да я освободи. Особено след като тя може да го разпознае.

— Разпознаването не е чак такъв проблем — възрази Чен. — Не забравяй, че и директорката на училището го е виждала. Едва ли ще убие дъщеря ти само защото е видяла лицето му.

— Не можем да поемем такъв риск — заяви Саймън. — Трябва да се надяваме, че той ще доведе Софи със себе си, а ако не, тогава ще го принудим да ни каже къде е. Няма да ни отнеме много време.

— О, господи — въздъхна Джил. — Моля те, внимавай! Искам си я обратно. Искам си Софи.

Нгъ се обърна и пристъпи към нея. Прегърна я силно, тя притисна глава към рамото и зарови лице в гърдите му.

— Ще си я върнем — каза той. — Обещавам. — Над рамото й видя как Лин излиза с мерцедеса през портала. За него остана даймлерът. Погледна часовника си. Беше 6:25. — Време е да тръгвам. — Освободи се от прегръдката й и я задържа настрани от себе си. — Ти най-добре приготви стаята й, като се върне, тя ще бъде изморена и гладна. — Целуна мокрото от сълзи лице и вдигна куфарчето от бюрото. Излезе от къщи и тръгна към даймлера, без да се обръща назад, но знаеше, че Джил го изпраща с поглед от прозореца на кабинета.