Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (8)

Осма глава

Докато господин Льове, умният баща на Виго, имаше подобни неприятности в желанието си да се отърве от носорога, който изобщо не беше негов, момчетата бързаха да купят хляб.

Когато стигнаха до хлебарницата със сърдитата продавачка, Топер каза:

— Тук ще купим десет ръжени хляба, Виго.

— А, не! — извика Виго. — Ще ни изхвърлят. Не продават ръжен хляб на деца.

— Не продават ръжен хляб ли? — каза Топер. — Ама че странна хлебарница.

Той постоя и помисли малко.

— Имам една идея — рече той. — Може би те са като прасетата. Прасетата правят винаги обратното на онова, което им казваш.

Той отвори вратата на магазина, а Виго се скри зад Кривуша.

— Добър ден! — каза продавачката. — Какво ще искаш?

— Нищо — каза Топер.

— Нищо ли? — попита продавачката. — Подиграваш ли ми се?

— Не — отвърна Топер. — Влязох, за да не купувам нищо.

— А-у-у! — извика продавачката. — Колко невероятно нахални са станали децата в днешно време! Фолмер, Фолмееер, ела бързо!

Дребният хлебар влезе в магазина.

— Виж! — каза продавачката. — Това момче не иска да купи нищо. Така ли да го оставим, Фолмер?

— Ще купи! — заяви хлебарят. — Всички, които влизат в магазина ни, купуват нещо. Запречи вратата, Алманда. Няма да излезе оттук, преди да е купил най-малко десет хляба.

Жената застана на вратата.

— Е, какво ще кажеш, хлапако? — попита тя.

— Тогава дайте ми десет ръжени хляба — отвърна Топер. — Нямам желание да стоя тук целия ден.

— Е, това вече е друго — каза продавачката. — Никой няма да влиза тук и да ни се подиграва!

Когато Топер излезе навън, натоварен с десет ръжени хляба, Виго се ококори, сякаш виждаше призрак пред себе си.

— Какво?! — извика той. — Как го направи?

— О! — каза Топер и се засмя. — Не е толкова лесно да се обясни. Казах, че не искам да купя нищо.

— Не си добре! — заяви Виго.

— Така е — каза Топер. — Но сега да бързаме у дома при Ото.

По пътя към къщи те срещнаха един любезен възрастен мъж с малки кръгли очила.

Той надникна в количката и се вторачи в нея.

— Ах! — извика той и избърса очилата си. — Май ще трябва да си сменя очилата. Защото знаете ли на какво ми прилича вашето малко братче?

— На ръжен хляб — казаха момчетата.

— Точно така — рече мъжът. — През тези очила прилича на купчина ръжен хляб.

Възрастният човек бързо пресече улицата и влезе в магазина за очила.

 

 

Този ден хората, които минаваха покрай голямата червена къща, можеха да наблюдават странна гледка.

Първо, как две момчета пристигат с детска количка, пълна с ръжен хляб.

Малко след това как купа сено пристига на две колела. Купата сено спира до детската количка и от нея излиза човек с малка крива лула и започва да изтърсва дрехите си от полепналото сено.

След това можеха да видят как мъжът с лулата започва да хвърля сено през прозореца на втория етаж.

Но за беда точно оттам мина един човек, който забеляза всичко това — и той не беше кой да е, а самият началник на полицията.

Началникът на полицията беше най-умният от всички полицаи и бе заловил най-много крадци.

Когато видя господин Холм да хвърля сено през прозореца, той се спря и потърка очи.

После пристъпи с твърди крачки — както може да върви само един началник на полиция — към господин Холм и го потупа по рамото.

— Добър ден, добър ден — каза господин Холм и продължи да хвърля сено през прозореца на втория етаж.

Началникът на полицията се изкашля.

— Добри ми човече — рече той, — съгласно параграф 812 е забранено да се хвърля сено през прозорците на хората.

Господин Холм спря.

— Да, но… — измънка той, — животното е гладно. Яде мебелите.

— За какво животно става дума? — попита началникът на полицията.

— Това е тайна — отвърна господин Холм и се изчерви.

— Забранено е да имате тайни от полицията — заяви началникът на полицията. — Кон ли е?

— Носорог — призна господин Холм.

Началникът на полицията извади от джоба си една дебела книга.

На корицата й пишеше: „Закон за всичко“.

— Носорог, носорог… — мърмореше той и прелистваше дебелата книга. — В закона няма нищо за носорози.

— Добре — каза господин Холм. — Значи мога да продължавам да го храня?

— Можете — отвърна началникът на полицията. — Трябва обаче да платите данък тегло за животното, щом го държите на втория етаж. Колко тежи въпросното животно?

— Нямам представа — отговори господин Холм.

— Значи трябва да го претеглим — каза началникът на полицията. — Имате ли кантар?

Господин Холм кимна.

— Добре — рече началникът на полицията. — Да отидем да го претеглим. Навсякъде трябва да има ред, добри ми човече.

— Да, трябва да има — каза господин Холм.

Господин Холм извади кантара и заедно с началника на полицията се качиха в апартамента при момчетата.

Ото стоеше и дъвчеше сено. Той доволно махаше с опашка и непрекъснато сумтеше:

— Хър, гру-у!

— Доста е голям — каза началникът на полицията. — Как ще го качим на кантара?

— Ще го примамим с малко ръжен хляб — предложи Топер.

На Ото никак не му се качваше на кантара, но накрая успяха да качат единия от големите му предни крака.

— Хайде, слизай! — каза началникът на полицията.

Ото слезе от кантара. Кантарът беше станал на палачинка.

Вече не приличаше на кантар.

— Какво ще правим сега? — попита началникът на полицията. — Необходимо е да го претеглим, защото трябва да има ред и дисциплина.

— Хър, гру-у! — изсумтя Ото.

И захапа фуражката на полицейския началник.

— В името на закона! — извика началникът на полицията и лицето му посиня. — В името на закона! Забранено е да се яде униформата на полицаите!

— Хър! — изсумтя Ото и погълна фуражката.

— Какво нещастие! — изкрещя полицаят. — Трябва да ми върне фуражката. Без фуражка никой няма да познае, че съм полицай!

— Няма я вече — каза Топер. — Мога да ти дам една моя шапка.

И той извади от дъното на шкафа една стара зелена шапка.

Но сърдитият началник на полицията захвърли шапката в сеното и извика:

— Утре до осем часа сутринта това нахално животно да го няма тук. Иначе ще го хвърлим в затвора!

Той тропна с крак и тъкмо щеше да напусне гостната, когато се чу страхотно пукане.

Страхотно пукане идваше откъм пода.

Трябва да припомним, че къщата беше стара, стари бяха и подовете.

Може би подът щеше да издържи Ото.

Може би подът щеше да издържи Ото, момчетата и господин Холм.

Но един сърдит полицай, който тропа с крак, беше наистина пряко силите на стария под.

С ужасно скърцане и пращене подът пропадна под краката на малката компания и с едно бум Ото, момчетата, господин Холм и сърдитият полицай се приземиха в хола на госпожа Флора.

— А! — извика госпожа Флора, която идваше от кухнята с голяма кана ухаещо горещо кафе. — Ех, че забавно!

И тя се усмихна на началника на полицията, който почти целият бе заровен в сеното.

— Знаете ли, господин полицейски, аз чувам много лошо — каза тя.

— Аз не съм полицейски — изсумтя началникът на полицията и се изрови от сеното. — Аз съм главен полицай!

— Господи! — възкликна госпожа Флора и остави кафето. — Главен хлебар ли казахте? Много странно се обличате за главен хлебар. Но нека всички изпием по чаша кафе.

Началникът на полицията се отпусна тежко на един стол.

— Мисля, че наистина имам нужда от чаша кафе — каза той уморено. — Понякога е толкова трудно да си началник на полицията.

И така всички седяха около масата в уютния хол на госпожа Флора, пиеха горещо кафе и ядяха малки сладки. Топлите златни лъчи на следобедното слънце проникваха през прозорците, а навън на верандата птиците пееха в клетките си.

— О! — възкликна госпожа Флора и се усмихна щастливо. — Колко е хубаво, че виждам толкова мили хора и животни около себе си. За съжаление, рядко ми се случва да имам голямо тържество в къщи.

— Чудесни малки сладки — промълви Топер.

Той бе седнал на гърба на Ото и лапаше малки сладки, та ушите му пукаха. През отворената врата на верандата той виждаше пристанището и белите рибарски лодки, а след малко забеляза и нещо жълто, което се приближаваше с голяма скорост.

— Привет, Силе! — извика той, като излезе на верандата. — Качи се да видиш носорога ни.

— Значи носорог има и у госпожа Флора, така ли? — попита Силе и се засмя.

— Не — отвърна Топер. — Ние паднахме тук през пода.

— Топер, Топер! — каза Силе.

Но като отминаваше, тя му изпрати една въздушна целувка.

— Ей! — извика Топер и очарован дръпна Ото за опашката. — Силе е мойто момиче.

— Пфу! — каза Виго. — Пак тия любовни глупости!

 

 

Когато се прибра в къщи от работа, майката на Топер забеляза голямата дупка на пода, а като надникна през дупката видя странната компания долу в хола.

— О-хо! — извика тя. — Вие чудесно се забавлявате. Ще дойда и аз да пийна чаша кафе с вас.

— Вярно, наистина се забавляваме — потвърди госпожа Флора.

Началникът на полицията кимна.

— Изключително забавно е — каза той и сръбна голяма глътка кафе. — Никога не съм вярвал, че един началник на полицията може да се забавлява така.