Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (3)

Трета глава

Да-а.

Детската количка Кривуша беше наистина добра находка.

За Топер, разбира се.

Той нямаше нищо против всеки ден Виго да бута Кривуша, а самият да седи в бебешката количка и да свири на флейта.

И понякога, когато много му вървеше, махаше на любимата си Силе, която профучаваше покрай него на малкия жълт велосипед.

Но ето че дойде лятната ваканция.

Учителката затвори вратата на училището и закачи табелка, на която пишеше:

— Е — каза Топер и разроши ръждивата си коса, — това не е чак толкова хубаво.

— Ами! — рече Виго много доволен. — Тук  наистина ни провървя.

И те си тръгнаха към къщи, да прекарат лятната ваканция.

Но няколко дни по-късно Топер намери нещо много по-ценно от детската количка.

Един молив.

Топер го намери долу, на пристанището, една ранна утрин, когато придружаваше майка си до рибарското магазинче, където тя пееше и продаваше риба.

Беше само малко парченце от молив — един от моливите, които дърводелците използват, когато рисуват върху дърво.

— Охо! — каза Топер и пъхна молива в джоба си. — Голям късметлия съм. Винаги съм мечтал за такъв молив.

Той продължи да върви, пъхнал ръка дълбоко в джоба си при молива, и когато стигна до дългата бяла стена зад склада за риба, спря.

„Хм — мислеше си той, като се оглеждаше, — сигурно този молив става за писане. Май ми се прииска да напиша нещо върху тази бяла стена. Нещо приятно и красиво.“ Той постоя малко и помисли какво едновременно приятно и красиво може да се напише върху една стена.

След това написа:

„А — каза си той. — Това наистина е красиво. Само Силе да мине оттук и да го види.“

В същия миг дочу някакъв шум малко по-нагоре по пътя.

Това беше шум от колело, което препуска върху чакъл и дребни камъчета.

На Топер му се стори, че е малкият жълт велосипед, който се движи с голяма скорост.

— Господи! — помисли си той и едва преглътна. — Ето я! Това е тя.

Той се обърна и застана платно до стената с гръб към написаното.

— Привет! — извика Силе и спря така рязко, че на всички страни се разхвърчаха камъчета. — Привет, Топер! Какво стоиш и пишеш там?

— Ами… — каза Топер и пак едва преглътна. — Нищо особено, Силе, само няколко букви.

— Топер — каза Силе, — знаеш ли какво си мисля?

— Не — промълви Топер, — не зная.

— Мисля, че си написал нещо много неприлично — каза Силе. — Защото целият си се изчервил.

— Наистина ли? — каза Топер ужасен и се опита да пребледнее.

— Да — каза Силе. — Много искам да видя това, което си написал. Нищо, че е неприлично.

— Ами… — измънка Топер и си пое дъх. — Аз… хм… не пиша красиво, Силе. По-скоро грозно.

— Така ли? — попита Силе и се доближи до него.

— Отвратително грозно — извика Топер и размаха ръце. — Пиша ужасно, отвратително, грозно. Ще те заболят очите, ако го видиш.

— Голяма работа — каза Силе. — Въпреки всичко искам да го видя.

И тя избута Топер от стената.

— Сега — помисли си той и въздъхна тежко, — сега тя ще го види и сигурно ще ми се разсърди. Само да не започне да скубе или да дращи.

Силе постоя малко и погледа стената.

— Топер — каза тя, — ти си се побъркал.

— Да — промълви Топер. — Зная. Но то изглеждаше толкова хубаво.

— Кое изглеждаше хубаво? — попита Силе.

— Написаното върху стената — каза Топер и посочи с палец зад рамото си.

— Но, Топер — каза Силе и се засмя. — На стената няма нищо.

Топер бавно извърна глава и погледна стената. Всички букви бяха изчезнали.

Красивите думи, написани за Силе, бяха безследно изчезнали.

Бяха останали само бялата варосана стена и малката синя сянка на Силе.

— Успя да ме минеш — каза Силе. — А аз си мислех, че си написал някоя глупост за мен и за теб.

После тя се метна на велосипеда, приведе се над кормилото и се понесе надолу към пристанището.

Топер продължи да стои под утринното слънце и да я гледа как препуска с пълна скорост, докато не се скри зад няколко черни, осмолени дървени къщи.

„Дяволска работа! — помисли си той и опипа малкия молив. — Наистина мистично! И странно! Може пък малкият молив да не е в ред. Ще се опитам да напиша нещо друго.“

Този път написа:

„Защото тя е точно такава“ — мислеше си Топер.

В същото време нещо каза: хрус, храс!

И докато Топер се огледа, Силе отново профуча покрай него. Единственото, което Топер успя да види, бяха нейните миши опашки, които се вееха на вятъра, и праха зад жълтия велосипед. И когато за втори път през този ден се обърна да види написаното за нея на бялата стена, от учудване вратът му едва не се вдърви.

На стената нямаше нищо.

Нямаше нито буквичка.

Стената беше чисто бяла, обляна от слънчева светлина, а около него ухаеше на трева и смола и прясно боядисани рибарски лодки.

— Този молив — каза Топер, като го гледаше — е най-особеният молив, който някога съм виждал. Трябва да го покажа на Виго.

И Топер затича към града, за да намери приятеля си Виго.