Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (4)

Четвърта глава

Виго стоеше пред „Кафене «Синята морска котка»“ и боядисваше детската количка в червено.

— Виж! — провикна се отдалече Топер и размаха ръце. — Виж какво намерих!

От уплаха Виго накапа панталоните си с червена боя.

— Ето! — извика Топер задъхан и пъхна молива под носа на Виго. — Виждал ли си някога подобен молив, а, Виго?

— А-у-у! — извика Виго, като усърдно триеше боята от панталоните си. — Как само ще се разсърди мама!

— Не, няма — каза Топер и стисна здраво молива, — защото тя никога не ще узнае нищо за този супермолив.

— Да — рече Виго. — Но ще научи за петната върху панталоните ми.

— По дяволите петната! — заяви Топер. — Просто ще боядисаме целите ти панталони червени. Има достатъчно боя.

— Така ще се разсърди още повече — изхлипа Виго.

— Е — каза Топер, — може пък да не харесва цветните работи. Но вече нищо не може да се направи. А ти разгледа ли добре това тук, стари ми приятелю?

— А, този глупав молив! — рече Виго и изсумтя сърдито. — Само тичаш нагоре-надолу и плашиш хората с разни бръщолевини за моливи. — И той продължи да боядисва.

— Но, мой стари добри приятелю — каза Топер. — Това съвсем не е някакъв обикновен молив.

— Всички моливи са обикновени — сърдито отсече Виго. — Или както казва баща ми: „Всички моливи са еднакво обикновени“.

— Ха-ха! — засмя се Топер. — Значи, той все пак не е толкова умен! Защото знаеш ли какъв е този молив, Виго? Това е един вълшебен молив.

— Глупости на търкалета — каза Виго.

— Ако напишеш нещо с него — продължи Топер, — всичко, което си написал, изчезва моментално.

— Да — каза Виго. — С гума.

— Не! — възбудено извика Топер. — Не, Виго! Без помощта на каквато и да било гума.

Виго отново се накапа.

— Без гума ли изчезва? — попита той и недоверчиво погледна Топер. — Трябва да кажа на баща си.

— Не, стой! — каза Топер и сграбчи Виго за яката. — За този молив, освен ти и аз, никой друг не бива да знае.

— Не съм чувал досега за такъв молив — каза Виго. — Сигурен ли си, че като напишеш нещо, после всичко изчезва?

— Разбира се — каза Топер. — Пробвах го. Напълно изчезва. Ела, ще отидем в къщи и ще го изпробваме.

И двамата с Виго се отправиха към къщи.

На стълбите срещнаха портиера, господин Холм, който слизаше.

— Добър ден, момчета! — поздрави ги той. — Искате ли да чуете една наистина хубава и страшна история?

— Не — отговориха момчетата и хукнаха нагоре.

— Какво? — учуди се господин Холм. — Но обикновено вие изгаряте от нетърпение да слушате истории.

— Но не и днес — извика Топер. — Имаме да пишем.

— Господи! — каза господин Холм. — Ще пишат! Никога не съм чувал подобно нещо. Да, да. В днешно време децата стават все по-особени. Когато бях дете, пишехме само когато учителят ни дърпаше ушите.

— Възможно е — извикаха момчетата и изчезнаха в Топерови.

В гостната на Топерови висяха много странни неща — както от тавана, така и по стените. Това бяха неща, които бащата на Топер бе донесъл от океаните.

Там висяха препарирани крокодили и тънки, покрити с прах змийски кожи, които приличаха на амбалажна хартия. Имаше и криви саби, и празни кокосови орехи, и малки фигурки, издялани от дърво. Виго хвърли боязлив поглед към крокодилите.

— Къде ще пишем? — попита той.

— Да, чакай да видим — каза Топер. — Дали не можем да използваме тапетите?

— Тапетите? — простена Виго още по-изплашен. — Майка ти ще побеснее.

— Ами! — каза Топер. — Майка ми никога не побеснява. И освен това нали всичко ще изчезне.

— Да, да се надяваме — рече Виго. — Какво ще напишем?

— Съвсем няма да пишем — заяви Топер.

— Какво? — извика Виго. — Но нали току-що каза, че ще пишем върху тапетите?

— Да — отвърна Топер, — но се отказах. Няма да пишем, а ще рисуваме. Ето точно тук ще нарисуваме един огромен носорог.

И той започна да рисува носорог.

— Не ми харесва много тая работа — каза Виго, като пристъпяше от крак на крак. — Помисли си само, ако не изчезне!

— Глупости! — рече Топер. — Няма значение. Мене много ме бива да рисувам носорози. Мисля, че мама ще се зарадва на една такава рисунка.

Той продължи да рисува и Виго, ще не ще, трябваше да признае, че наистина носорогът излезе чудесен.

— Така! — каза Топер, като свърши. — Сега да отидем в кухнята и да изпием четири, пет лимонади. А като се върнем, ще видиш майтап!

Отидоха в кухнята и извадиха лимонадата и ръжения хляб. Но не бяха изпили и по една глътка, когато чуха странен шум откъм гостната.

— Слушай! — прошепна Виго. — Нещо шуми.

— Иди да видиш какво е — каза Топер с уста, пълна с ръжен хляб.

— А ако е нещо опасно? — попита Виго. — Не обичам много опасните неща.

Но въпреки това той предпазливо надникна през открехнатата врата. После бързо я затвори с трясък.

— Топер! — прошепна Виго. — Той е още там!

— Е и? — каза Топер и отпи голяма глътка лимонада. — Значи трябва да почакаме още малко.

— Но… Топер — прошепна Виго. — Има и нещо друго!

— Какво друго има? — попита Топер.

— Той… той мига! — каза Виго.

— Ха! — каза Топер. — Мига ли? Това трябва да се види!

Той скочи от масата и отвори вратата.

— Брей! — извика Топер. — Ти си напълно прав, Виго. Мига. Ох, братле, никога не съм виждал нарисуван носорог да мига. Ама че забавно!

— Аз не мисля така — заяви Виго.

В същия миг носорогът от стената издаде висок гърлен звук и обърна глава.

— Помощ! — изкрещя Виго.

— Шшшт! Тихо! — каза Топер. — Какво си се развикал! Ще го разсърдиш. Здравей, носорог!

— Хър, гру-у — изсумтя носорогът.

Слезе от стената и застана по средата на стаята.

Виго светкавично затръшна вратата.

— Какво… какво ще правим сега? — прошепна той.

— Ще го погледаме, разбира се — каза Топер и отвори вратата.

Носорогът беше отишъл до прозореца и дъвчеше пердето.

Той беше голям, красив носорог, жълт като тапетите.

— Брей! — извика Топер. — Той е гладен. Да му дадем малко ръжен хляб.

И предпазливо се приближи до него с голямо парче ръжен хляб в ръката.

Носорогът бавно обърна глава, погледна го дружелюбно и кротко пое хляба от ръката му.

— Хър, гру-у! — изсумтя той.

— Я! — извика Топер. — Яде го. Дай още, Виго. И една бутилка лимонада.

— А-у-у… — възкликна Виго. — Май е страшничко.

— Виго — рече Топер, — да не искаш носорогът ни да гладува?

— Ох, не-е… — отвърна Виго и донесе ръжен хляб и лимонада.

Много скоро носорогът изяде всичкия ръжен хляб в кухнята. Той изсумтя приятелски и започна да яде цветята от една саксия, сложена върху поставка на пода.

— Охо, братле! — извика Топер. — Такова животно яде много. Как да го наречем, Виго?

— Хм — каза Виго и се замисли.

— Ти трябва да решиш, Виго — настоя Топер.

— Хм — каза Виго и се замисли още повече.

— Как се нарича баща ти? — попита Топер.

— Ото — отговори Виго.

— Ото! — извика Топер и потупа носорога отзад. — Ще се казваш Ото, старче.

— Хър! — изсумтя носорогът.

И започна да яде дамаската на един фотьойл.

— Трябва да намерим още храна — рече Топер. — Ще изтичам при мама да взема пари за десет ръжени хляба.

— Хм — каза Виго, като си играеше нервно с дръжката на вратата. — Не мога ли аз да отида вместо теб, Топер? Никак не ми се иска да остана сам с Ото.

— Добре — съгласи се Топер. — Но побързай, преди да е изял всички мебели.

Виго не чака да му повторят.

Той хукна надолу по стълбите — за малко да си изпотроши краката и ръцете. На входа се блъсна в корема на баща си.

— Виж ти! — изпъшка господин Льове. — Къде си се разбързал така, момче?

— Отивам да взема хляб за носорога! — извика Виго и се понесе с пълна пара надолу по улицата.

— Хляб за носорога? — измърмори господин Льове сърдито. — Кой знае какво пак са намислили тези малчугани. Явно ще трябва да ги държа под око.