Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (1)

Първа глава

Имаше едно момче, което се казваше Топер и съвсем определено не беше хубаво.

Косата му беше червеникавокафява, като ръждиво желязо, и толкова гъста и остра, че когато трябваше да изглежда по-хубав, майка му го фризираше с маша.

Цялото му лице беше покрито с лунички, а един от предните му зъби стърчеше право напред.

То живееше в една червена къща до самото пристанище.

Червената къща беше голяма и стара, със скърцащи стълби и разкривени врати.

През зимата в мазето й живееха мишки, а през лятото на комина кацаха врани.

През цялото време къщата беше пълна с хора, деца и малки шарени котета.

Топер много обичаше голямата червена къща и когато се връщаше от училище, често й казваше:

— Здравей, къщо! Днес времето е хубаво, нали?

И му се струваше, че къщата изглежда много доволна — толкова доволна, колкото може да изглежда една къща, без стените й да се напукат от удоволствие.

Най-горе, под самия покрив, живееше портиерът, господин Холм.

Господин Холм трябваше да пази голямата къща и да се грижи хората в нея да са весели и доволни.

Той пушеше с малка извита лула и разказваше такива страшни истории за призраци, вещици и човекоядци, че човек го побиваха студени тръпки.

Самият господин Холм беше дребен, закръглен и приятен мъж с бели мустаци. Той не бе човекоядец, а ядеше само обикновена храна: котлети, пържена риба, попара от черен хляб с бира и от време на време — шоколадов пудинг.

Малката извита луличка изваждаше от устата си само когато ядеше или разказваше страшни истории.

— Сигурно спи с нея през нощта — рече Топер на Виго.

Виго беше приятел на Топер.

— Не — отвърна Виго. — Баща ми казва, че човек не може да спи с лула в устата, защото всичкият тютюн ще изпада в леглото му. А баща ми е умен и знае всичко.

— Е — каза Топер, — може и така да е.

Но всъщност той си мислеше, че господин Холм знае най-добре, и реши в някой от близките дни да го попита дали спи с лулата, без Виго и умният му баща да разберат.

Умният баща на Виго се казваше господин Льове.

Той имаше кафене на приземния етаж на червената къща. Кафенето се наричаше „Кафене «Синята морска котка»“ и всяка вечер беше пълно с рибари и моряци, които ядяха рагу по моряшки, дъвчеха тютюн и пиеха ракия.

Самият Топер живееше на втория етаж на червената къща.

Живееше с майка си, която беше моряшка жена и продаваше риба в едно приземно магазинче от другата страна на пристанището. Майка му можеше да пее така, че прозорците дрънчаха и опашките на рибите трепереха от ужас.

Бащата на Топер беше моряк.

Той плаваше по океаните и си идваше в къщи веднъж в годината.

Понякога Топер разказваше в училище на учителката и на другите деца за баща си.

— Баща ми — заяви веднъж Топер — е истински моряк. Той плава по океаните и има изкуствено чене.

— Какво е чене? — попитаха другите деца.

— Ами… — каза учителката и намести очилата си. — Изкуствено чене е, когато човек може да си вади зъбите от устата.

— Ооо! — извикаха децата. — Ама баща ти може ли да си вади зъбите от устата, Топер?

— Може — гордо отвърна Топер. — Веднъж, когато имало буря в морето, той си извадил ченето, за да го разгледа, и го изпуснал във водата. Чуло се едно цоп и ченето изчезнало.

— Ооо! — извикаха другите деца. — Цоп ли се чуло?

— Да — рече Топер. — Чуло се едно истинско цоп и той вече нямал зъби. Дълго време баща ми трябвало да яде само овесена каша и попара с вода.

Другите деца се бяха вторачили в него.

— О-хо! — каза едно от децата. — Не му е било весело на баща ти.

— Не — отвърна Топер. — Много зле беше. Накрая от яд пипна златна треска.

— Боже мой! — извика учителката.

— Златна треска ли го хвана?

— Точно така — каза Топер. — Съвсем истинска. Но сега отново е добре. Вместо златна треска си има по едно момиче на всяко пристанище.

Учителката за малко не изпусна очилата си.

— Така — заяви тя. — А сега да пишем. Друг път ще чуем повече за бащата на Топер.

Децата се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат колкото може по-добре.

Но все мислеха за бащата на Топер и за чудните му зъби, които могат да се вадят от устата.

И се надяваха някой ден да го видят, когато се завърне от океана.

Пак там, в голямата червена къща, живееше една възрастна дама.

Казваше се госпожа Флора и имаше дълга жълта тръба за чуване, защото чуваше много лошо.

Балконът й беше пълен с големи саксии с чудесни цветя и с малки клетки с красиви, зелени птици.

— Цветята са най-хубавото нещо на света — каза тя на господин Холм, когато той слизаше по стълбите, за да помете малко и пред къщата.

— Да, така е — съгласи се господин Холм и дръпна от лулата си. — Наистина няма нищо по-хубаво от цветята. Или ако има, това е чаша кафе.

— Какво казахте? — попита госпожа Флора и насочи жълтата си тръба за чуване към господин Холм.

— Кафе — извика господин Холм.

— О, да! Кафето също е чудесно — каза госпожа Флора. — Може би искате чаша кафе, господин Холм?

Господин Холм кимна.

— Да, благодаря ви — рече той. — Това вече наистина е много.

— Много ли? — попита госпожа Флора и му се усмихна. — Не, няма да ви дам много. Заповядайте, влезте.

Така господин Холм и госпожа Флора седяха на балкона сред едрите, красиви цветя и малките хубави птички и щастливи сърбаха горещото кафе.

— Един хубав мъж като вас, господин Холм — каза госпожа Флора, — един такъв хубав мъж като вас би трябвало да си намери женичка, нали?

— Да — съгласи се господин Холм. — Ние двамата би трябвало да се оженим.

— Отрова ли? — извика госпожа Флора и помириса каната с кафе. — Мислите, че кафето мирише на отрова? Не, не се страхувайте, добри ми домоуправителю. Кафето е истинско.

— Хм! — каза господин Холм и му стана малко неудобно. — Е, наздраве, госпожа Флора.

Но той си мислеше: „Някой ден ще й напиша писмо. Писмото ще гласи: «Омъжете се за мене, скъпа госпожо Флора». И тя, милата, стара магарица, ще разбере това писмо“.

Ето така стояха нещата в голямата червена къща до пристанището и такива бяха хората, които живееха в нея.

А сега е време да чуем за нещо странно, което се случи тъкмо там.