Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (5)

Пета глава

Виго тичаше презглава и влетя в рибарския магазин на майката на Топер с такава скорост, че повали на земята една дама, с пакет риба в ръка.

Тя се преобърна в ъгъла на магазина, като лежеше и охкаше.

— Господи, колко са припрени децата в днешно време! — изпъшка тя и се изправи. — Когато аз бях дете, наистина всичко вървеше по-спокойно.

— Да — задъхано каза Виго, — но на мен ми трябват пари за десет ръжени хляба!

Майката на Топер избухна в смях.

— Май доста сте изгладнели — рече тя.

— Но той не е за нас — каза Виго, — а за Ото.

— Така ли? — попита майката на Топер. — Ото нов приятел ли ви е?

— Не — отговори Виго. — Ото е носорог.

— Аха, значи така — каза майката на Топер. — Е, тогава десет хляба не са много. А откъде се появи Ото?

— Топер го нарисува — каза Виго. — И той започна да яде мебелите.

— Господи! — възкликна дамата, която Виго беше бутнал. — Как лъжат децата в днешно време! — И си тръгна обидена.

— По дяволите, колко са сърдити някои хора! — рече майката на Топер и така се засмя, че големите й гърди се разтресоха под синята рокля. — Дайте на Ото да яде нещо и внимавайте да не направи някоя пакост.

— Добре, ако можем да го удържим — каза Виго и хукна да купува хляб.

Но невинаги е така лесно да купиш десет ръжени хляба, както си мисли едно малко момче.

Първото място, откъдето Виго се опита да купи хляб, беше една малка хлебарница с грамадна продавачка, която, когато Виго влезе, стоеше зад тезгяха и си чистеше ноктите.

— Десет ръжени хляба! — извика Виго.

Продавачката си изтри ноктите в престилката и погледна Виго с двете си малки мигащи очи.

— Десет ръжени хляба ли каза? — попита тя и отново премигна доста презрително.

— Да — каза Виго, който целият се беше изчервил от бързане. — Десет ръжени хляба.

— Я се махай оттук! — изсъска продавачката. — И да не си стъпил повече в хлебарницата, да се подиграваш с хората!

— Но… — каза Виго съкрушен. — Аз трябва да купя десет ръжени хляба.

Продавачката бавно се обърна и отвори една врата, като през цялото време не изпускаше Виго от очи.

— Фолмер! — извика тя през вратата. — Ела за малко! Чуваш ли, Фолмер?

Фолмер беше самият хлебар. Той беше дребен хилав човек, който стигаше до кръста на жена си.

— Какво има? — попита сърдито той.

— Това момче има нужда някой здравата да му издърпа ушите! Подиграва ми се.

— Подиграва ли ти се, Алманда? — попита хлебарят и погледна нагоре към жена си.

— Да — отвърна продавачката. — Втурва се тук и казва, че иска десет ръжени хляба. Но аз знам, че няма нормален човек, който може да изяде десет ръжени хляба.

— Ами, имаш право, Алманда — каза хлебарят. — Откакто съм хлебар, никой не е купувал толкова много хляб.

— И мога ли да попитам кой, по дяволите, иска толкова много хляб? — попита продавачката.

— Ото — отговори Виго.

— Ото! — изсумтя жената. — Всеки може да каже така. А кой е този Ото?

— Нашият носорог — отвърна смирено Виго.

— Носорог! — изкрещя жената. — Веднага се махай оттук! Никога не съм чувала дете да лъже така!

От устата й хвърчаха слюнки като от устата на простуден кит.

— Лъжеш и се подиграваш с почтени хора като Фолмер и мен! — изхриптя тя. — Направи нещо, Фолмер, нали си ми мъж!

— Вън! — извика хлебарят и се наежи. — Махай се оттук, или ще се обадя в полицията!

Последното Виго изобщо не чу, защото вече беше на път за следващата хлебарница.

В края на краищата, на Виго му се удаде да купи всичко на всичко четири ръжени хляба.

Уморен и нещастен, той носеше четирите тежки хляба към червената къща.

Скрит зад пердетата на прозореца на „Кафене «Синята морска котка»“, баща му го наблюдаваше.

„Хм! — мислеше си той, като се почесваше по наболата брада на продълговатото си лице. — Тези хлапета са замислили нещо. Трябва зорко да ги следя.“

Застана зад вратата и след малко чу Виго да се качва по стълбите.

— Аха — промърмори той, — значи горе става нещо. Но не бива да им се позволява да вършат големи глупости. Трябва да се погрижа за това.

Виго дори не подозираше, че баща му го наблюдава.

Той се качваше по стълбите с изморените си крака и срещна господин Холм, който стоеше и разговаряше с госпожа Флора.

— Знаете ли какво, господин Холм — чуруликаше госпожа Флора, — не е ли странно? От един час насам ми пада мазилката от тавана. И не знам дали ще ми повярвате, господин Холм, но полилеят се клати напред-назад, та човек може да си помисли, че на горния етаж се разхожда слон.

И тя посочи нагоре по стълбите.

Господин Холм весело се усмихна на Виго, който се появи, мъкнейки четирите хляба.

— Хей, ти, да не би горе да имате слон? — попита господин Холм.

Виго уморено поклати глава.

— Не — въздъхна той. — Носорог.

Господин Холм се обърна към госпожа Флора.

— Не е слон — извика той в току-що излъсканата й тръба за чуване. — Носорог е!

— А, така ли — каза госпожа Флора. — Виждам, че това момче яде много ръжен хляб.

— Не — рече Виго. — Той е за Ото.

— О! — възкликна госпожа Флора. — Значи ти се казваш Ото? Да, вече наистина остарявам. Винаги съм смятала, че се казваш Виго.

В този миг полилеят в хола на госпожа Флора падна на пода.

— Вижте какво! — каза господин Холм и се заслуша. — Мисля, че ще е най-добре да се кача да видя този носорог.

И той последва Виго нагоре по стълбите.