Карл Май
Край Рио де ла Плата (5)

5. Памперото

Ако мислех, че сме успели да се измъкнем от ръцете на преследвачите си, то това беше само мое лично мнение, понеже спътниците ми смятаха за напълно възможно отново да попаднем в плен. Забелязахме, че войниците полагаха усилия да алармират целия десен бряг на реката, но нейните завои, както и падът на водата, бяха толкова благоприятни за нас, че салът ни се оказа по-бърз от конете им. Ето защо след няколко часа моите другари се успокоиха и се почувстваха по-сигурни.

Майор Кадера беше бесен. Но ние се смеехме на гнева му и към обед го оставихме на един от онези плаващи острови, които се срещат толкова често по реката. Нека сам видеше как щеше да се добере до сушата. Малко по-късно спряхме на левия бряг, за да свалим там естансиерото и сина му заедно с конете, защото двамата настояваха да се върнат у дома си. След като ни изразиха сърдечната си благодарност, ние се сбогувахме с пожеланието за нова среща.

След щастливо плаване салът ни стигна до Буенос Айрес, където салджиите получиха спазареното възнаграждение, че и още нещичко отгоре. Ротмистърът се сбогува с нас с думи на благодарност, които несъмнено бяха искрени. Естествено ние продължихме да се придържаме към първоначалния си план да стигнем до Гран Чако. Търнърстик упорито ме увещава да го взема заедно с неговия любимец боцмана дотогава, докато най-сетне склоних. Няколко дни му бяха достатъчни да даде нужните разпореждания относно своя кораб и после бяхме готови за път.

Тъй като беше по-уместно и по-изгодно да вземем парахода от Буенос Айрес до Кориентес, моите спътници продадоха конете си, но аз задържах моя дорест жребец, понеже не можех да разчитам, че тъй скоро ще намеря такова чудесно животно. Вярно, че заради него ми бяха създадени доста големи затруднения, но в крайна сметка капитанът на парахода прояви отстъпчивост. И така, жребецът бе подслонен на предната палуба между бали, сандъци и бурета. Намираше се също като в малък обор, само че нямаше покрив над главата.

След Амазонка Ла Плата е втората по големина речна мрежа в Южна Америка. Тя се образува от сливането на река Уругвай с Парана и с право може да се каже, че има най-широкото речно устие в света. Непосредствено след сливането на двете реки тя е широка около четиридесет километра. При Монтевидео ширината й достига 105 километра, а при устието й тя възлиза даже на 220 километра. Водата на това двеста и двадесет километрово устие има жълт тинест цвят, който се забелязва дори на 130 километра навътре в океана.

На мястото, където участва в образуването на Ла Пласта, Парана е дълбока около трийсет метра. Ширината й съответства на тази дълбочина. Безспорно тя е най-голямата южноамериканска река, ала не представлява непрекъсната водна площ, а често се разделя на множество ръкави и образува острови, някои от които са доста големи. Тя е извънредно богата на риба, макар в мръсните и тинести води рядко да се показва някоя и друга перка.

Освен в Росарио ние спирахме още няколко пъти на брега, но аз не напуснах кораба нито веднъж, защото не исках да слизам от борда, докато не оставехме цялата провинция Ентре Риос зад гърба си. Лесно можехме да срещнем някой човек, който да ни е виждал при Хордан, а тогава животът ни щеше да е поставен на карта. Не разгледах дори Санта Фе и Парана, защото тъкмо в тези две селища подобна среща бе най-възможна. Едва след като отминахме тези два града, ние се почувствахме горе-долу в безопасност. После се появиха Пуерто Антонио и Ла Пас, а след тях се насочихме към устието на Рио Гуайкираро, която се влива в Парана от изток.

На борда кипеше изключително голямо оживление. Там се намираха хора от всички провинции, имаше даже индианци с техните жени, ала те в никакъв случай не правеха онова впечатление, което бяха оставили в съзнанието ми сиусите, апачите и команчите. Те изглеждаха западнали, някак несамостоятелни и потиснати.

Всички бели имаха твърде войнствен вид. Те знаеха, че в провинцията Ентре Риос се подготвя въстание и при тези обстоятелства човек не можеше да се чувства сигурен дори на борда на парахода. Ето защо всеки от тях беше накичил по себе си всичките оръжия, които притежаваше.

Измежду индианците ми направи впечатление един млад мъж, който явно се отличаваше от останалите и то в твърде положителен смисъл. Той съвсем не беше по-красив от другите червенокожи, а не бе и по-добре облечен, но пътуваше заедно с една, както ми се стори, болна жена, към която проявяваше изключителни грижи. Тя бе стара и изглежда му беше майка, но при тези хора любовта към майката е рядкост. Според тях женското същество е създадено просто само за работа, не го уважават нито като съпруга, нито като майка. И двамата бяха облечени твърде мизерно. Индианецът нямаше друго освен една риза, къси панталони, чифт стари обувки и нож, затъкнат под въжето, което му служеше за колан. Погледът му излъчваше интелигентност, каквато рядко се среща сред тези хора. Но може би просто неговият изпълнен с обич грижовен поглед ме подвеждаше да си направя подобен извод.

И още един човек привлече вниманието ми, но той не беше индианец, а бял, и във всичко бе пълна противоположност на червенокожия.

Той седеше на задната палуба близо до боцмана и така беше избрал мястото си, че да може да вижда цялата палуба, без самият да се излага много-много на чуждите погледи, както и никой да не му досажда. Имаше вид на човек, който се старае колкото е възможно по-малко да привлича вниманието на околните. Беше облечен много изискано по френска мода. Брадата му обаче бе подстригана по местната мода. Както неговите черти, така и острият поглед на тъмните му очи издаваха необикновена интелигентност и силна воля. Тъмният загар на лицето му изключваше възможността да бъде причислен към салонните лъвове. Седналото положение, в което се намираше, не позволяваше да се огледа цялата му фигура, но ми се струваше, че не е особено трудно да се познае, че е военен, офицер и то не от младшите. Недалеч от него седеше един негър, навярно негов слуга, понеже изпълненият му с любов и респект поглед почти не се откъсваше от господаря му, за да отгатне незабавно следващото му желание или заповед. Двамата се бяха качили на борда в Росарио и веднага се бяха отделили от другите пътници.

Още в първите петнайсетина минути на пътуването Фрик Търнърстик се беше запознал с капитана на кораба и почти непрекъснато се навърташе край него. Не преставаше да говори и все нещо да обяснява, а другият го слушаше мълчаливо и често се усмихваше. Ханс Ларсен, нашият спокоен боцман, не беше разменил с никого макар и една-единствена излишна дума. Той седеше мълчаливо между сандъците и другите товари, като разглеждаше пъстрата картина, която му предлагаше палубата, както и пейзажите на речния бряг. Брат Иларио не се отделяше от мен, но йербатеросите се бяха пръснали и обикаляха навсякъде, като правеха какви ли не запознанства, което е и в характера на тези хора.

Пътуването по Парана се различава твърде много от плаването по Рейн, Дунав или Елба. Като оставим пъстрото човешко множество настрани, реката с нейните брегове и острови предлага непрекъснато сменящи се пейзажи, които са особено интересни и привлекателни с растителността си, която на север придобива все по-силно подчертан тропически характер. Двата бряга се издигат доста стръмно нагоре, образувайки нещо като „праг“ с твърде особена форма, който се нарича от местните хора „баранка“. На цвят те са сиви и почти навсякъде са високи над двайсет метра. Състоят се от два земни пласта, разделени с непрекъсната линия от вкаменели раковини. Единият пласт е от варовик, а другият от тоска. Под последното име се разбира вид твърда глина, която все пак може да се обработва.

Баранките са отчасти голи, а отчасти покрити с гъсти храсталаци, между които колкото по на север се отива, толкова по-често се срещат типичните за тамошните земи видове палми. Понякога тези стръмни брегове са прорязани от някоя рекичка или поточе, издълбали там своето тясно корито.

Но човек не бива да си мисли, че бреговете винаги се виждат. Често това е невъзможно поради голямата ширина на реката, както и заради многобройните острови, разположени между нейните ръкави. Корабите плават винаги по един от тези ръкави, които образуват проточили се надалеч канали, където по време на дъждовни периоди и наводнения фарватерът се изменя толкова много, че твърде често параходите са принудени да променят курса си.

Бяхме се споразумели да плаваме само до Гоя и оттам да навлезем в Гран Чако. За това огромно разстояние от над седемстотин морски мили^[1] за каюта първа класа, пресметната в немски пари, бях заплатил по-малко от сто марки, като в цената влизаше много хубавата храна, че дори и виното. Йербатеросите пътуваха в по-долна класа и навярно бяха платили само половината от тази сума. Изобщо в това отношение изглежда тук хората не бяха чак толкова строги. Видях как на борда се качиха индианки, които — макар да заявиха, че са бедни и нямат пари — все пак не бяха свалени на сушата.

Обикновено хората се хранеха на палубата. После около трапезата им се събираха бедните индианци и индианки и получаваха толкова много от останалото ядене, че и те се насищаха. През нощта всички лежаха горе на открито, където и както им харесваше. Тръгнеше ли човек нанякъде, трябваше страшно много да внимава да не се препъне в някого от спящите.

Тъй като кьораво и сакато се беше снабдило с оръжия и нямаше никакви ограничения относно лова, пушките гърмяха от ранно утро до късна вечер. Стреляше се по всичко живо, а имаше и достатъчно животни, в които да можеш добре да се прицелиш. На първо място нека споменем водните птици, намиращи се в големи количества. Най-често се мяркаше един вид черен корморан, наричан куерво. Той е много интересен за пътниците заради странните си маниери. Тези птици се събират на групи по малките острови или по клоните, стърчащи от водата на плитките места. Щом нещо подплаши корморана, той се хвърля във водата по страшно смешен начин и плувайки, бързо се отдалечава. При това цялото му тяло е потопено и на повърхността се вижда само главата и част от врата му. Припряното кимане и боязливото извръщане на тези многобройни глави кара да се разсмеят дори и най-сериозните хора.

Още по-страхливи от куервото са дивите патици, които често се срещат със стотици на едно място, ала никак не е лесно да се приближиш на разстояние удобно за сигурен изстрел. Най-красивите измежду тях са „пато реал“, отличаващи се със своите зелени пера с металически отблясък. Редом с бандурията, един вид бекаси, се виждат чайки и морски лястовици, белият лебед, както и лебедът с черна шия. По лагуните и ниските острови тук се среща щъркелът, наречен „тюую“, а в тръстиката на блатата старателно търси своята плячка както белият рибар, така и рибарят-лопатар.

Често виждахме водни свинчета, както и нутрии. Всъщност името нутрия означава видра, но тук така наричат един вид едри плъхове, а за истинската видра се използва името „лобо“, означаващо „вълк“.

Особено в ранно утро по брега може да се види как се промъква ягуарът, за да докопа някое водно свинче, чието месо той изглежда предпочита пред всичко друго.

Но най-разпалено хората стреляха по алигаторите, наричани в онези страни „хакаре“. Обикновено те лежат по песъчливи места, където брегът не е стръмен, а се спуска полегато към водата. Не е много лесно да изтръгнеш тези животни от апатичното им състояние. И половин дузина куршуми да се забият нейде наблизо до едно такова грозно влечуго, то изобщо няма да се помръдне. Едва след като няколко от куршумите отскочат от твърдата му броня, животното благоволява да изостави мястото си и да се спусне във водата, където при плуване обикновено подава наполовина главата си. Но всички подобни изстрели са дадени на вятъра, понеже животното може да бъде ранено само от куршум, който улучи меките части на тялото му, ала те винаги остават отдолу и са защитени от неговата броня.

Именно едно такова животно ми даде повод да завържа нещо като мълчаливо запознанство със споменатия преди малко пасажер. До този момент той не беше взел участие в лова, но когато започнаха да стрелят по крокодилите, мъжът се изправи, за да види какъв ще е резултатът. На няколко пъти той се връща на мястото си, като презрително поклащаше глава.

Приближихме се до едно от ниските места по брега, където лежаха многобройни алигатори. Това изглежда най-сетне разбуди ловджийската му страст. Съвсем случайно се намирах близо до него и чух как поиска от негъра пушката си. Може би имаше намерение да докаже, че за него не представлява никаква трудност да убие някой алигатор. Той се приближи с пушка в ръка до релинга на палубата и стреля два пъти в едно от животните. Първият куршум пропусна целта. Ясно се видя как се заби в пясъка. Вторият улучи звяра точно в гърба. Животното повдигна леко глава, после пак я отпусна и… остана спокойно да лежи, сякаш върху него бе паднало само някакво си грахово зърно.

Ако отначало изражението на стрелеца говореше за твърде голяма увереност в успеха, то сега върху лицето му легна сянката на гневно разочарование. Той ми хвърли кратък поглед и някак засрамено върна пушката на своя слуга.

— Да я заредя ли? — попита чернокожият.

— Не. Алигаторите не ги лови куршум — отвърна той и пак седна на мястото си.

— Когато лежат по корем, наистина едва ли могат да бъдат убити — каза ми отец Иларио, който също чу тези думи.

— Защо не? — попитах го.

— Че къде трябва да се насочи куршума?

— В окото.

— Невъзможно! Нали и аз съм добър стрелец.

— Не е необходимо да се улучи точно в окото. Над очите му има едно място, където роговото вещество е доста тънко и куршумът лесно минава през него.

— И вярвате, че ще улучите тъкмо това място?

— Разбира се. Дори се надявам куршумът ми да прониже алигатора точно в окото.

— Много ми се иска да го видя! Моля ви!

— Щом желаете, с удоволствие, драги брат Иларио. Посочете ми по кое животно да стрелям!

При тези думи взех в ръка карабината си, на която винаги можех да разчитам. С нея ми се е налагало да давам съвсем по-различни изстрели, отколкото по един такъв звяр, изстрели, от които е зависел животът ми. Споменатото място бе останало вече зад нас. Трябваше да почакаме, докато пак се мерне някой друг хакаре. През това време пасажерът с военна стойка ме оглеждаше с любопитство. Аз проявявах пълно безразличие. След някоя и друга минута видяхме две животни на полегатия бряг. Бяха отдалечени едно от друго на около двайсетина крачки, но лежаха най-много на десетина метра от водата.

— Сега ли? — попита монахът.

— Да — отвърнах му. — Внимавайте добре!

Приближих се до борда, като държах карабината под ръка. Непознатият ме последва с израз на най-голямо напрежение, което съвсем не бе оправдано, понеже да застреляш крокодил за уестмана никога не е било кой знае какво изкуство.

Двете животни лежаха обърнати в полупрофил към кораба, което беше най-изгодното положение за сигурен изстрел. Намираха се и други мераклии, които проявяваха желание да стрелят по тях, обаче застаналият малко по-надалеч йербатеро видя, че държа пушката си в ръка и им подвикна:

— Не стреляйте, сеньори! Ей там има един човек, който ще ви покаже как трябва да ги улучите.

Всички погледи се отправиха към мен, което никак не ми беше приятно, понеже ако двата патрона, заредени в пушката ми, не се отличаваха с безпогрешна изработка, щях да пропусна целта и да се изложа.

Междувременно корабът се приближи до въпросното място толкова, че настъпи най-подходящият миг. По маниера на уестманите светкавично вдигнах пушката, притиснах я до бузата си и привидно без точно да се прицелвам, но само привидно, натиснах спусъка два пъти. Още преди да вдигне пушката си в положение за стрелба, прерийният ловец присвива лявото си око, за да визира целта. Чрез продължителни упражнения той е придобил умението светкавично да насочва цевта по мислената линия между окото и мишената. В същия миг, когато пушката докосне бузата му, мушката попада в прореза на мерника и изстрелът може да последва. Цялото изкуство се състои просто в това веднага да насочиш цевта по мислената линия между окото и целта. Това спестява продължителното нагласяне и визиране, от което лявата ръка отмалява, а дори може да започне и да трепери. С незаредената пушка в ръка начинаещият уестман стои прав и с часове се упражнява. След като притвори лявото око, а дясното зорко втренчи в целта, той светкавично ту вдига, ту сваля карабината, докато най-сетне придобие онази сръчност, с която незабавно да насочва дулото към целта и мушката да попада в прореза на мерника. Мнозина изобщо не стигат до подобно съвършенство и си остават лоши ловци. А колко често животът зависи от това пръв да натиснеш спусъка!

За другите хора остава направо непонятно как така някой ловец без бавно да повдигне пушката в положение за стрелба и привидно без внимателно да се прицели просто я подхвърля нагоре, мигновено натиска спусъка и улучва безпогрешно. Бързината, с която става всичко, е направо смайваща, но това не е нищо друго освен лесно обяснимият резултат от продължително и неуморно упражняване.

Същото се случи и сега. Да вдигна пушката, два пъти да натисна спусъка и пак да я сваля — всичко стана само за секунда. Първият кайман подскочи, удари веднъж с опашката си, а после се отпусна неподвижен на земята. Вторият се втурна напред, но само след четири-пет крачки спря, обърна се настрани, а после по гръб и не се помръдна повече. И двете животни бяха мъртви. Избухнаха бурни овации.

— Два изключителни майсторски изстрела! — възкликна непознатият. — Или беше просто случайност?

— Не, сеньор. Но всичко бе детински лесно — отвърнах аз.

Изпод високо вдигнатите си вежди той ми хвърли учуден поглед, свали шапка, направи ми дълбок учтив поклон и се върна на мястото си. От този момент нататък забелязах че той започна да следи всяка моя стъпка с недотам добре прикрито любопитство и внимание. Поставих на йербатерото задачата тайно да се осведоми кой е този човек. Монтесо положи всички възможни усилия, ала накрая се оказа, че с изключение на капитана никой друг не го познава. Но морякът не искал да каже името му, а само намекнал, че сеньорът бил oficialo nombrado (прочут офицер), който му наредил да мълчи. Естествено това сведение само засили любопитството ми.

Така ние се озовахме близо до Рио Гуайкираро. Дотук времето бе все благоприятно за нас, но изглежда това го бе вече изморило. Южният хоризонт придоби мръсно жълтеникав цвят, а високата тръстика и клоните на храстите започнаха да се огъват. Капитанът непрекъснато поглеждаше в южна посока. Лицето му помръкна. След малко Фрик Търнърстик се приближи до мен и каза:

— Сър, капитанът е на мнение, че се надига памперо. При това тъй се е начумерил, че прилича на разбеснял се тайфун. Та нима този ветрец — памперото — е толкоз опасен? Нали не се намираме в открито море!

— Именно затова имаме причина за безпокойство. Ако наблизо няма суша или рифове, в открито море бурята не е чак толкова опасна. Но тук тя може да ни запокити на брега или пък на някой от островите.

— Ами тогава нека капитанът хвърли котва и изчака, докато този бриз затихне!

— Лесно е да се каже, сър. Но за да хвърлиш котва ти трябва подходящо място, а дори и след като го намериш, корабът няма дълго да се задържи на котвената верига, бурята ще го откъсне от нея и ще го захвърли на сушата.

— Просто не мога да си представя как ще стане.

— Защото още не си виждал памперо.

— Е, ами тогава нека заповяда този мастър Памперо! Така ще видим има ли зъби, или не.

— Да се надяваме, че няма да попаднем между тях!

Колкото и кратък да бе този разговор, междувременно небето силно се измени. Имаше такъв вид, сякаш съвсем скоро щеше да падне нощта и силен непрестанен вятър огъваше до земята тръстика и храсталаци.

Отправих се към предната палуба, за да видя какво прави конят ми и да го вържа по-здраво. В същия миг капитанът силно извика:

— Памперото се надига! Няма да е сух, а мокър. Сеньори, побързайте да слезете под палубата!

Екипажът на кораба тичаше насам-натам, за да завърже каквото бе необходимо. Измъкнах жребеца измежду балите и сандъците, защото при евентуалното си падане те можеха да го подплашат, и без да питам дали е разрешено, го отведох към средата на кораба под изпънатото там платнище срещу жарките слънчеви лъчи и го вързах за забитата в пода желязна халка.

Когато излязох изпод навеса забелязах, че небето беше почерняло и връхлитащата с рев буря ме засипа с прах, пясък и боклуци. Доскорошното гладко огледало на речната повърхност бе дълбоко набраздено и високи вълни с пенести гребени се разбиваха в носа на парахода. Капитанът с все сила се беше вкопчил в железните перила на командния мостик. Четирима мъже стояха при руля, но едва смогваха да го удържат. За малко щях да бъда съборен на палубата. Един силен порив, и платнището бе отнесено. Конят ми се опита да се отскубне и започна да хвърля къч. Аз развих ласото, хвърлих го около задните крака на животното и го стегнах тъй, че жребецът падна на палубата. После с другия край на ремъка вързах и предните му крака. Така той не можеше да се изправи и нямаше как да причини някоя беля. Наоколо се беше вече напълно смрачило. Отначало закапаха отделни дъждовни капки, едри колкото лешник, а след това започнаха да се изливат такива водни маси, сякаш се намирахме под водопад.

— Бързо при камбаната! Бийте я, бийте я непрекъснато!

Така извика капитанът с глас, който едва можа да се чуе сред рева на бурята. После долових звъна на камбаната толкова тихо, сякаш идваше много отдалеч. Вече трябваше да помисля и за себе си и да се спусна под палубата. При тази направо непрогледна тъмнина и при силата на урагана съвсем не беше лесна работа да се добера до стъпалата. Там се натъкнах на Търнърстик, който в моряшката си гордост се беше опитал да устои на „ветреца“, но ето че и той се беше видял принуден да се крие от него под палубата.

— All devils! — възкликна Търнърстик, когато се озовахме долу. — Не си го бях представял така. Та тук направо адът е отворил вратите си!

Той трябваше да изреве тези думи, за да успея да ги разбера. Не му отговорих. А каква картина заварихме долу! Къде ли беше останала разликата между пасажерите от първа и втора класа? Там хората седяха, стояха и лежаха в пълен безпорядък, или пък падаха и се търкаляха един връз друг. Корабът пъшкаше и се люлееше така, че само яките мъже бяха в състояние да се задържат изправени. Който изпуснеше опората си макар само за миг, неизбежно се просваше на пода. Някому бе хрумнала хубавата идея да запали висящата лампа. Тя осветяваше една пъстра, невъобразима сцена. С широко разтворени крака Ханс Ларсен стоеше здраво като скала в морето. Трима индианци и един бял се бяха вкопчили в него. Но ето че в този миг между краката им се отърколи чернокожият слуга на непознатия офицер и опората на всички отиде, та се не видя — хубавата групичка се строполи на пода и се затъркаля, стигайки дотам, откъдето вече нямаше накъде.

Болната стара индианка лежеше в ъгъла до стълбата. Синът й беше коленичил до нея и с тялото си се опитваше да я защити. Използвах един сравнително по-изгоден миг, извадих ножа си и го забих до дръжката в тънката дървена стена, като употребих приклада на пушката си вместо чук. Стиснал здраво дръжката на ножа, аз застанах над двамата, като се мъчех да ги закрилям и с краката си да отбивам търкалящите се към тях тела. Индианецът ми благодари със сърдечен поглед.

Дългите вълни в открито море не могат да причинят толкова голяма суматоха и объркване. А високите, къси, отсечени вълни на реката така разтърсваха кораба, че едва успявах да се задържа за ножа. Бях принуден често да сменям ръката си, тъй като тя много бързо отмаляваше.

Към всичко това се прибавяха ревът и воят на бурята, силният шум от проливния дъжд, както и стенанията и пъшкането на параходната машина. Ами ако някоя от лампите се счупеше и експлодираше? Наистина положението ни беше такова, че човек тръпки можеха да го побият. Цяло щастие бе, че при бученето и бушуването на развилнелите се природни стихии гласовете на човешкото множество изобщо не се чуваха.

Но затова пък толкова по-ясно се чуваха гръмотевици, по-ужасни от които до този ден не бях преживявал. През дебелите стъкла на прозорчетата виждахме как от небето следваха светкавица подир светкавица. Ала тези светкавици не образуваха зигзаговидни линии, а падаха като големи огнени кълба. Единствената ни утеха бе фактът, че подобно невиждано беснеене на природните стихии никога не може да продължава дълго. Неведнъж съм бил принуден да преживявам какви ли не урагани, но никой от тях не е бил толкова лош и опасен като този, може би с изключение на една снежна буря със светкавици и гръмотевици на територията на сиусите.

Тъкмо си бях спомнил за това мое приключение и го сравнявах с настоящето, когато разбрах, че ни било писано и нещо къде-къде по-лошо. Изведнъж корабът получи силен удар, на който никой не бе в състояние да устои. Даже и най-яките, които до този миг все още се държаха, бяха съборени или по-скоро запокитени на пода. Онези, на които ръцете и краката не отказаха да им служат, бавно и с голяма мъка отново се изправиха. И ето, че успяха да се задържат на крака, защото параходът вече не се люшкаше така ужасно. Изглежда беше намерил здрава опора и само кърмата му леко се поклащаше насам-натам.

Обаче радостта на някои бе твърде краткотрайна, понеже забелязахме, че подът не беше вече хоризонтален. Носът на парахода бе вдигнат доста нависоко и в едно от кратките затишия на бурята ясно долових онзи особен шум, който възниква, когато колелата на някой параход останат да се въртят във въздуха и не бият вече във водата.

Аз отново успях да се изправя на крака и здраво стисках дръжката на ножа. Търнърстик се приближи до мен и ми изрева:

— Бързо да тичаме към брега!

— Не към брега, а към някоя лодка или сал! — отвърнах му също с рев, за да може да ме разбере.

— Well! Възможно е и да си прав. И тъй, бързо нагоре!

За щастие от удара, който получихме, не бе съборена нито една от лампите. В сравнение с преди, сега те осветяваха по-спокойна и миролюбива сцена. Тъй като корабът не се клатеше вече толкова ужасно, въпреки полегатото положение на пода можехме по-лесно да си стоим на краката и само малцина подозираха каква нова, страшна опасност, бе протегнала ноктите си към нас.

Търнърстик се втурна напред. Боцманът започна да си пробива път сред тълпата към стълбата. Наканих се да ги последвам и напрягайки всички сили изтръгнах ножа си от стената. Не беше изключено да се озова в такова положение, че да ми потрябва. В същото време погледът ми падна върху индианеца и неговата майка. Вдигнах жената на ръце и я понесох към стълбата, като направих знак на сина й да ме последва.

Когато се озовахме горе, пред очите ни се разкри гледка, от която можеха да ти се изправят косите. Дъждът беше престанал изведнъж. Пред нас и над нас небето бе все още черно, но на юг бе започнало вече да просветлява. Вследствие на това тъмнината се бе поразсеяла и можехме да огледаме положението, в което бяхме изпаднали.

Корабът бе връхлетял върху един огромен сал и постепенно повдигайки носа си нагоре се беше врязал в предната му част. Беше заседнал между огромни дървесни трупи. Колелата му висяха над водата, но вече не се движеха, понеже машината бе спряна. Затова пък кърмата му бе потънала толкова дълбоко, че от водата стърчеше все още единствено рулят с четиримата мъже, които не се бяха помръднали от поста си, макар пенестите вълни да заливаха раменете им. Тези храбри хора представляваха олицетворение на най-вярно изпълнение на дълга.

Не се виждаше дали се намирахме между два острова или между някой остров и брега. От двете ни страни имаше полегати брегове. Левият беше обрасъл само с гъста тръстика, докато десният започваше с напълно гола пясъчна ивица и едва после следваха храсталаци, над които малко по-нататък стърчаха короните на високи дървета.

Ураганът духаше точно срещу течението на реката. Огромната му мощ задържаше водата, издълбаваше дълбоки падини в нея и вдигаше високи вълни, чиито гребени се превиваха и рухваха, разбивайки се в милиони водни пръски и пяна. Каналът, където се намирахме, не беше широк. На светло и при спокойно време два плавателни съда можеха да се разминат. И този сал бе имал възможност да се промъкне покрай парахода, но при такава буря и тъмнина злополуката кажи-речи е била неизбежна.

Салджиите наистина бяха чули звъна на камбаната, ала едва когато е било твърде късно. Подгонен от урагана, параходът се беше врязал в сала, а предната му част се беше издигнала върху него.

За щастие при сблъскването небето беше просветляло достатъчно, за да могат салджиите да разберат в какво положение са изпаднали. Били са разделени на две. Едната група е действала с дългите весла отпред на сала, а другата — отзад. Първите едва са имали време бързо да отскочат назад, когато носът на парахода вече се бил стоварил върху най-предната част от сала и продължил да се издига върху него. Те се втурнали към работещите на задната му част гребци и им помогнали да я изтикат към сушата и то към намиращия се от лявата ни страна бряг, който бил най-близо до тях, където с помощта на винаги намиращите се под ръка въжета и колове успели здраво да завържат сала.

Капитанът беше наредил да спрат машината, ала твърде късно. Носът се бе издигнал върху яките стволи и бе заклещен между тях. Както вече споменахме, кърмата се намираше под водата. Тъй като спасителната лодка е била вързана с доста късо въже, тя се бе напълнила с вода и също беше потънала.

Дебелите лиани, свързващи трупите на сала, отчасти се бяха изпокъсали и мощните стволи непрекъснато се блъскаха и удряха в корпуса на парахода. Пробиеха ли го, той щеше да потъне само за броени минути. Водовъртежът, който неизбежно щеше да се образува, несъмнено би взел много жертви сред пасажерите. И тъй, налагаше се да се спасяваме на сушата колкото е възможно по-бързо. Но това можеше да стане само с плуване, защото лодката беше потънала.

Капитанът нареди да дадат заден ход, но понеже колелата не стигаха до водата, корабът не бе в състояние да се измъкне по този начин. А може би щеше да е възможно да го освободим, като с помощта на брадви се разделяха дървесните стволи, на които беше заседнал. Ала това бе твърде опасна работа, защото салът заедно с парахода се носеше надолу по течението и много лесно корпусът можеше да получи някоя пробойна.

Не биваше да чакаме, докато това се случеше. След нас на палубата се изкачиха йербатеросите и офицерът със своя негър. Други се блъскаха подир тях. Само след секунди можеше да се очаква невъобразима бъркотия, която несъмнено още повече щеше да затрудни спасителните работи.

Занесох индианката до моя кон, който все още лежеше вързан на земята и полагаше всички усилия да се освободи и да стане. Попитах сина й дали може да плува. Той ми кимна утвърдително, но с един знак ми даде да разбера, че се съмнява дали при тези огромни вълни ще успее да отнесе майка си до брега. Тъкмо в момента, когато отвързвах дорестия жребец, за да се кача на седлото заедно с индианката, офицерът ме дръпна за ръката и с все сила ми извика:

— Ще се добера до брега, обаче нося важни документи, които не бива да се намокрят. Ще ги вземете ли със себе си?

Кимнах му. Той ми подаде един портфейл и аз го пъхнах под шапката си, а после с помощта на носната си кърпа я вързах здраво върху главата си. След като преметнах ласото през рамо, с пушките на гръб се качих на седлото и взех индианката пред себе си.

Беше крайно време. Тълпи от пътници се блъскаха нагоре към палубата. Крясъците им успяха да заглушат дори беснеещия ураган. Монахът беше скочил вече във водата. Йербатеросите го последваха. Офицерът и чернокожият му слуга също. Насочих коня към задната палуба и продължих да яздя, докато вълните започнаха да заливат седлото. После накарах животното да скочи от кораба в реката. Индианецът ме последва. Искаше да остане близо до майка си.

Вълните ни сграбчиха тъй безмилостно, че главата на коня изчезна във водата, която ми стигна до гърдите. Но все пак якото животно успя бързо да изплува.

Беше цяло щастие, че памперото тласкаше вълните не надолу, а нагоре по реката, иначе течението щеше да ни грабне и да ни завлече дотам, където брегът бе доста стръмен и нямаше да можем да излезем от водата. Въпреки това бяха необходими нечовешки усилия, за да се доберем до сушата. Но конят издържа. При задаването на всяка нова вълна аз трябваше да повдигам индианката, за да не бъде заливано лицето й.

Най-сетне дорестият жребец усети здрава почва под краката си, но другите плувци все още не се бяха добрали до брега. Скочих от седлото, сложих индианката да легне на земята, свалих пушките от рамото си и отново развързах ласото. Най-напред подхвърлих единия му край на монаха и така го издърпах на сушата. После метнах ремъка към йербатерото — към Монтесо, който, щом стъпи на брега, незабавно използва своето ласо за същата цел. Така постепенно успяхме да издърпаме всички на брега, където върнах на офицера портфейла, който се бе запазил напълно сух. Впрочем и аз бях мокър до кости като всички други.

Междувременно бе станало почти толкова светло, колкото и преди да се развихри бурята. Заклещеният в сала кораб бе недалеч от брега и ние ясно виждахме отделните пътници, които в този момент до един се бяха стълпили върху стърчащата над водата част от палубата. Чувахме виковете им сред рева на урагана и от движенията им разбрахме, че са изпаднали в панически страх. Кърмата на кораба все повече потъваше. Четиримата мъже на руля най-сетне се бяха видели принудени да се придвижат към носа понеже кормилото бе напълно залято от вълните. Предната част на парахода също започна да потъва. С брадвите си в ръка салджиите се бяха осмелили да стъпят на средната част от сала, за да я отделят от предната, на която бе заседнал корабът. Лека-полека те разчистиха лианите и водата отнасяше стволите един по един, при което нямаше как да се избегне някой от могъщите горски великани да не се блъсне здравата в корпуса на парахода.

Най-сетне колелата отново бяха в състояние да загребат във водата. На заден ход плавателният съд се спусна малко надолу по реката, а после на преден ход се добра до полегатия бряг и заседна на него. И наистина бе крайно време, понеже се оказа, че в носа бе пробита дупка. Водата нахлуваше през нея и започна да пълни трюма. Кърмата отново се беше изправила и след като хвърлиха двете котви, тя, както и носът на кораба, бяха подпрени и укрепени с наличните здрави и дебели върлини, за да не може плавателният съд да се наведе и да се преобърне на едната си страна. После извадиха лодката на повърхността, изгребаха водата от нея и я приготвиха за пътниците. Когато вълните се поукротяха, щяха да ги превозят с нейна помощ до брега.

Ако знаехме, че опасността ще бъде избегната по такъв начин, ние щяхме да останем на борда и нямаше да се измокрим толкова неприятно.

И дума не можеше да става да продължим плаването. С такава пробойна корабът не бе в състояние да пътува и се налагаше да остане на същото място за ремонт. Водата бързо навлезе в машинното отделение и угаси огъня.

Естествено всичко не стана толкова бързо, колкото успях да го разкажа. След сблъскването на двата плавателни съда бяха необходими почти два часа, докато параходът бъде откаран на безопасно място. А през това време яростта на урагана бе вече понамаляла и лека-полека пасажерите бяха прехвърлени на брега.

После капитанът нареди да го откарат с лодката до сала, за да дръпне на салджиите едно конско, което обаче те съвсем не заслужаваха. Той им поиска обезщетение, ала и те поискаха същото, тъй като освобождаването на парахода им беше струвало цялата предна част от сала. Той ги укори, че не били обърнали внимание на предупредителния звън на камбаната. Но те му доказаха, че е позволил на урагана да го вкара в едно от разклоненията на реката, което се използвало изключително от салове. В крайна сметка капитанът бе принуден да го признае и каза на хората да се обърнат към компанията, която бе собственик на парахода.

Какво трябваше да правим по-нататък?

На острия вятър дрехите ни изсъхнаха извънредно бързо. Макар че от колана надолу през дрехите ми не бе проникнала нито капка вода, все пак бе необходимо желязно здраве, за да не се простуди човек от тази неприятна баня.

Колкото и странно да бе, тя се отрази на болната индианка твърде благоприятно. Подобната й на дълга риза дреха изсъхна много бързо и жената ни увери, че отново се чувствала съвсем добре.

Капитанът ни съобщи, че едва след два дни можел да се очаква параход в същата посока, с който сме щели да продължим плаването. Той ни посъветва да си направим колиби от клони и тръстика, и прояви готовност да заповяда да свалят на сушата всички намиращи се на борда благини на цивилизацията. Също така изяви увереност, че хранителните провизии щели да стигнат за престоя ни. Съгласихме се с него, понеже, както изглеждаше нямаше да намерим никакъв друг по-подходящ подслон.

Междувременно при мен дойде индианецът да ми изрази сърдечната си благодарност за помощта, която оказах на майка му. Накрая той ми каза:

— Сеньор, ако не искате да останете тук, където след утихването на бурята комарите няма да ви оставят на спокойствие, мога да ви заведа на друго, по-хубаво място.

— Къде е то?

— Наблизо има едно ранчо, където съм работил. Собственикът му е също индианец и е мой далечен роднина. Казва се сеньор Антонио Гомара и с радост ще ви приеме.

— Колко път има дотам?

— Пеша са необходими три часа, а на кон може да се стигне кажи-речи и за час.

— Навярно няма да мога да приема предложението ви, понеже не искам да се разделя със спътниците си.

— Та те също могат да дойдат!

— Но без мен са девет души!

— Не са чак толкоз много, само че не мога да искам от ранчерото да приеме в имението си всички пасажери на кораба. Ето защо много ви моля да не казвате къде отивате.

Това предложение ми беше добре дошло. Сигурно в едно ранчо се живееше и спеше по-добре, отколкото тук, на речния бряг. Там можехме и по-лесно да се справим с неприятните последици от студената баня в реката. И тъй, обясних на спътниците си как стоят нещата и те с радост се съгласиха да приемат поканата на индианеца.

От капитана научихме, че корабът не може да се очаква преди пладне вдругиден, така че имахме възможност да останем в ранчото до ранните утринни часове, без да се опасяваме, че ще изпуснем плавателния съд. На онези, които започнаха да ни питат, им казахме, че предпочитаме да отидем да потърсим по-подходящ подслон навътре в сушата и тъкмо когато се канехме да тръгнем на път, офицерът се приближи до мен и ме помоли за кратък разговор. Той ми беше вече благодарил, загдето бях запазил портфейла му сух и сега ми каза следното:

— Сеньор, чух, че сте чужденец. Мога ли да попитам каква цел има пътуването ви?

— Искам да опозная Гран Чако — отвърнах аз.

— Сеньор, поставили сте си странна и кажи-речи опасна задача. Да не би да сте естествоизпитател?

— Да — отговорих аз, за да го убедя, че нямам намерения, които могат да са опасни за страната.

— А занимавате ли се и с политика?

— Не. Тази дейност ми е много чужда и далечна.

— Това ме радва. Ще ви попитам още и дали имате вече някакъв сигурен подслон, или тръгвате просто ей така, наслука?

— Ще ме заведат до някакво ранчо. Но го държим в тайна, за да не би всички да се помъкнат подир нас.

— А ще вземете ли и мен с моя негър? Имам твърде основателни причини да не се застоявам на това място.

— С удоволствие. Вие сте ни добре дошъл.

И така, той се присъедини към нас. Индианецът нямаше нищо против. Навярно бе все едно дали в ранчото щяха да пристигнат десет или дванайсет души. Само не биваше да вземаме с нас толкова много хора, колкото бяха пасажерите на кораба, които щяха да поискат да ядат и да пият, без да са в състояние да платят или пък без да имат подобно желание.

Понечих да вдигна на седлото индианката, която естествено също щеше да дойде с нас, обаче тя отказа. Заяви, че изведнъж се почувствала съвсем здрава. Тъй като щеше да изглежда твърде смешно, ако всички вървяха пеша, а само аз яздех, то тръгнах редом с животното след като подканих останалите да натоварят на гърба му вещите си.

Както вече споменах, на мястото, където се намирахме, брегът се изкачваше съвсем леко нагоре, докато най-сетне достигаше височината на баранката. Храсталаците, през които трябваше да минем, не бяха гъсти. Между тях растяха тук-там пръснати мимозови дървета. Понякога се срещаха малки блата, които лесно можехме да заобиколим, но иначе противно на очакванията ни пътят не ни предлагаше никакви други трудности и пречки. Вероятно причина за това бе обстоятелството, че индианецът познаваше местностите много добре. Той ни каза, че наоколо имало колкото искаш непроходими гъсталаци и лагуни, врязващи се далеч навътре в сушата, но той знаел как да ги избегне.

По-късно храстите изчезнаха и ние се озовахме в рядка мимозова гора. Дърветата растяха доста далеч едно от друго. Навярно само в изключителни случаи достигаха височина, по-голяма от десетина метра, но благодарение на цъфтящите пълзящи растения, които се виеха чак до върховете им, те представляваха прекрасна гледка.

Ураганът бе утихнал почти напълно и слънцето пак се показа. Той беше един от онези пампероси, които са краткотрайни, но затова пък имат десеторно по-голяма мощ. Тук в гората не усещахме вече кажи-речи никакъв вятър.

Пътем разговарях с брат Иларио. Офицерът вървеше близо до нас и навярно чуваше всяка наша дума, обаче не се намесваше в разговора ни. Едва след като монахът подхвърли една забележка и съвсем случайно спомена името на майор Кадера, непознатият бързо попита:

— Кадера ли? Познавате ли го?

— Да — отговорих аз. — В случай, че имате предвид същото лице, за което говорихме.

— Сигурно е той, понеже има един-единствен майор Кадера. Вие негови приятели ли сте или врагове?

— Хм! Това е такъв въпрос, на който не може току-така да се отговори.

— О, напротив. Онзи, който не ми е приятел, сигурно е мой враг!

— Едва ли е така. Има хора, които са ни съвсем безразлични и за нас случаят с Кадера е вече точно такъв.

— Значи по-рано не е било така. Той или ви е бил приятел, или пък враг. Много ми е интересно да разбера кое от двете е вярно.

— Не е във властта ми да ви дам желаното сведение.

— По каква причина, сеньор?

— Принуден съм да премълча и причината, понеже не ви познавам. Запознахме се с Кадера по такъв начин, че предпочитаме да не чуваме повече името му.

— А-а! Значи се е държал враждебно към вас?

— Да.

Той ме изгледа изпитателно. Аз обаче му обърнах гръб в знак, че не желая повече да разговарям на тази тема. Но той нямаше намерение тъй лесно да се откаже от нея и продължи:

— Извинете, сеньор! Виждам, че не обичате да ви споменават за този човек, ала много ми се иска да ви задам още няколко въпроса относно личността му. Ще ми разрешите ли?

— Няма да доведе до никъде. Не мога да давам сведения на непознати за лица, за които не обичам да си спомням.

— Но вие можете да ми имате доверие! Нима приличам на човек, от когото хората би трябвало да се пазят?

— Не, но и най-свестният човек може да се окаже наш противник.

— Съвсем сигурно е, че аз не съм.

— Можете ли да го докажете?

Той замълча за малко, забил поглед в земята, а после каза:

— И аз не ви познавам. Не знам дали да вярвам, че сте чужденец.

— Тогава ще ви го докажа.

Извадих портфейла си, който беше останал сух, и му подадох моя паспорт. Той го разгледа, върна ми го и рече:

— Наистина имате чуждестранна легитимация, а от визата ви разбирам, че се намирате в страната едва от две седмици.

— Тогава нима е възможно да се занимавам с партийни интриги?

— Като нищо! Кой е този ваш спътник?

Въпросът му се отнасяше до монаха, който крачеше до нас и чуваше всяка дума.

— Казвам се брат Иларио — отвърна самият той.

— Не ви познавам.

— Е, тогава може би сте чували за мен под друго име. Понякога ме наричат и брат Хагуар.

— Хагуар! — възкликна офицерът. — Наистина ли? Ако е така, аз действително мога без никакви съмнения да ви се доверя. Може би сте чувал някога името Алсина, а?

— Алсина? Да нямате предвид Рудолфо Алсина, прочутия аржентински полковник, който извоюва толкова победи на юг?

— Точно него имам предвид.

— Познавате ли го?

— Обещавате ли да не ме издадете?

— Да, с удоволствие. Да не би самият вие да сте този сеньор?

— Да, брат Иларио.

— В такъв случай с появяването си по тези места поемате твърде голям риск!

— Знам го много добре, но съм принуден да рискувам.

— А знаете ли, че цялата провинция Ентре Риос се е разбунтувала?

— Да.

— Известно ли ви е, че в момента все още се намираме в нея?

— Но сме близо до границата й.

— Тогава сте в още по-голяма опасност, понеже тъкмо границата се охранява много добре. Разкрият ли ви, ще ви задържат.

— Ще се отбранявам според възможностите си. Най-опасно за мен беше долу при реката. Движението на плавателни съдове е доста оживено. Колко лесно можех да бъда забелязан и пленен от хората на генерал Лопес! Предпочитам да навляза по-навътре в страната.

— За да се върнете после пак на кораба, така ли?

— Да, ако нямам друг изход. Но удаде ли ми се удобен случай, ще тръгна на път по суша до Палмар на брега на река Кориентес, където ще се наложи да поостана кратко време.

— Може би заради Хордан, а?

— Хордан! Къде се запознахте с него?

— В собствения му щаб. Бяхме негови пленници.

— Нима е възможно! Вие? Защо?

— Това е една извънредно авантюристична история. Речем ли да ви я разкажем, ще ни отнеме сума време.

— И все пак ви моля най-настоятелно да ме запознаете с нея. Тръгнал съм за провинцията Кориентес, за да нападна от там Хордан, докато в същото време от юг ще бъде атакуван от други части. Естествено ви съобщавам всичко това под най-строга секретност.

— Сеньор, трудно ще ви е да го победите.

— Защо?

— Защото има голям брой привърженици, с които едва ли можете да се справите.

— Вярно, че в момента не разполагам с големи сили, но се надявам само след няколко седмици да събера достатъчно многобройни военни части, за да мога да предприема нападението.

— За тази цел ще са ви нужни много коне, каквито Кориентес не е в състояние да ви достави.

— Нима Хордан е толкова силен?

— Мисля, че край главната му квартира са се събрали няколко хиляди кавалеристи. Прибавите ли към тях многобройните останали селища, където е оставил гарнизони, ще се получи една твърде значителна армия.

— Наистина не съм си представял положението такова.

— И на всичко отгоре провинцията Ентре Риос е разположена между реки, образуващи естествена защитна преграда.

— Ами! Нали имаме кораби?

— На които никъде няма да им позволят да хвърлят котва, след като веднъж започнат сраженията.

— Наистина е така. Но невъзможно е тази провинция сама да се държи дълго срещу останалите! И не забравяйте какви пари са нужни на Хордан, за да приведе в изпълнение своя план.

— Но той ги има.

— Имал ги е! Убеден съм, че вече цялото му състояние се е стопило. Та нали трябва да плаща на хората си много добре, ако не иска да го изоставят?

— Може да си го позволи. И от чужбина му изпращат пари.

— Едва ли. Че коя ли държава ще си позволи да подкрепи едно начинание, което още отначало крие в себе си зародиша на неуспеха?

— Една държава няма да го направи, но може да се намерят частни лица.

— Да му дадат милиони? Съмнявам се!

— Разбира се, че ще му дадат! Припомнете си само в какво положение се намират аржентинските железници! Различни компании на янките са направили предложения за строеж на големи железопътни линии. Всички те са били отхвърлени. Ами ако една такава компания реши да подкрепи Хордан срещу обещанието за съответните концесии в случай, че той победи?

— Смятате ли, че е възможно?

— Дори мисля, че е много вероятно.

Полковникът втренчи изпитателно поглед в монаха, а после каза:

— Изглежда имате основание да поддържате това мнение. Лицето ви го издава. Най-сърдечно ви моля да бъдете по-откровен към мен!

— Но ние твърде малко се познаваме.

— Отче Хагуар, моля ви, нямаме никакво време тепърва да се опознаваме, а онова, което знаете, може да е извънредно важно за справедливото дело и за спокойствието и мира в страната!

— Наистина е така. Но още не му е дошло времето. Впрочем да се занимавам с подобни неща напълно противоречи на професията и призванието ми.

— Тогава ми посочете някой друг човек, който би могъл да ме осведоми!

— Това мога да направя. Обърнете се към моя приятел, ей към този сеньор, който ще ви даде далеч по-пълни сведения от мен.

— Истина ли е, сеньор? — попита ме полковникът.

— Може би ще ви разкажа всичко, каквото узнахме — отвърнах му аз. — Но тук не е най-подходящото място. Нека изчакаме, докато се настаним в ранчото, където ще имаме необходимото спокойствие и удобство за подобен разговор!

— Добре, сеньор. Но ви моля да удържите на думата си!

Почти час вървяхме през гората, населявана от многобройни папагали. И тук памперото бе нанесъл големи опустошения. Огромни клони бяха откършени и запокитени надалеч. Бурята беше отскубнала гъсти завеси от пълзящи растения, беше ги свила на топки и заплела в корените на дърветата. Смазани птици и други животни лежаха тук-там по земята.

После гората взе да редее все повече и повече, докато най-сетне съвсем изчезна и премина в обрасла с трева равнина, която досущ приличаше на уругвайското кампо.

Отначало местностите бяха пусти и самотни. Срещахме само плъхове, сови и лешояди. Но по-късно на север забелязахме пасящи коне и още по-многобройни говеда. Стадата бяха заградени с кактусови плетове — една картина, известна ни от по-рано. След това иззад тези кактуси изплуваха ниските постройки на едно ранчо, което беше и нашата цел. Все пак бяхме вървели повече от три часа и когато зърнахме ранчото, слънцето се канеше да залезе.

Край коралите бяха оставени като пазачи няколко гаучоси от индиански произход, които обаче, както изглеждаше, нямаха голямо желание да ни дадат каквито и да било сведения. Щом ни видяха да се задаваме, те смушиха конете си и изчезнаха. Сигурно ни смятаха за съвсем пропаднали хора, за някаква скитаща се паплач, понеже тук даже и най-бедният човек притежава кон, а всички ние имахме едно-единствено животно, макар че бяхме дванайсет души. Първоначално това обстоятелство едва ли щеше да ни подготви особено сърдечен прием.

Ранчото се намираше на широко, открито място с форма на квадрат, около което бяха разположени четири заграждения. За да се стигне до него, трябваше да се мине между две от тях, независимо дали човек идва от север или юг, от изток или запад.

Това разположение бе твърде подходящо, за да се изгради надеждна защита срещу евентуални нападения. Един наблизо минаващ поток бе насочен в четири отделни ръкава към различните корали. Отстрани и зад постройките имаше градини. Пред главната сграда, която обаче едва ли заслужаваше да се нарече къща, се виждаха няколко дъски, заковани с пирони върху колове, служещи за пейки.

Жив човек не се мяркаше. Портата беше затворена. Почукахме. Никакъв отговор. И зад постройките не намерихме хора. Това разбира се съвсем не беше гостоприемното посрещане, обещано ни от индианеца. Капаците на прозорците бяха отворени. Приближих се до един от тях и надникнах вътре. Но в същия миг видях срещу себе си насочено дулото на пушка, а един глас заплашително извика:

— Назад, иначе стрелям!

Но аз не отстъпих нито крачка, а отвърнах:

— Слава Богу! Най-сетне се убедих, че тук живеят хора! Защо сте се заключили?

— Защото така ми харесва. Веднага си обирайте крушите!

— Но ние сме миролюбиви хора!

— Не го вярвам. Вие сте негодници, които нямат коне и се канят да крадат.

— Нямаме коне, защото само щяха да ни пречат. Стигнахме дотук с един параход и памперото ни принуди да слезем на брега.

— Няма да ме излъжете! Защо после не продължихте с кораба?

— Защото има дупка, получи пробойна и сега безпомощно е спрял на брега. Трябваше да чакаме там до вдругиден, но един от нашите спътници ни доведе дотук и ни обеща, че ще бъдем посрещнати гостоприемно, и че можем да останем два дни в ранчото.

— Нямам нужда от гости! Гледайте да изчезнете!

Обърнах му гръб, понеже не знаех какво повече да кажа. Тогава индианецът се приближи до прозореца и подхвърли въпроса:

— Къде е сеньор Гомара?

— Не е тук — чу се отвътре. — Замина.

— Къде отиде?

— Това не ви засяга.

— Но, сеньор, бъдете малко по-разумен! Дълго време съм живял в това ранчо и дори съм роднина на сеньор Гомара. Невъзможно е току-така да ме изгоните оттук!

— Как се казвате?

— Гомес.

— А-а! Тогава майка ви е била икономка в ранчото?

— Да. Тя също е тук.

— Това е друго нещо. Ще ви приема. Почакайте малко, веднага идвам!

След минута-две резето на портата бе дръпнато и човекът застана на прага. Имаше вид на истински дързък гаучо. Заедно с него се появиха и други трима мъже, които изглежда бяха замесени от същото тесто. Те ни огледаха много внимателно.

— Значи вие сте Гомес — каза човекът, обръщайки се към индианеца. — Ако го бяхте казали още в началото, веднага щяхме да ви пуснем да влезете. И така, искате да останете тук до вдругиден?

— Да, и рано сутринта си тръгваме. Моят братовчед сеньор Гомара сигурно няма да има нищо против, дори ще се зарадва.

— Но той няма повече думата. Аз купих ранчото.

— Значи не живее вече тук?

— Тук живее, ала само като гост.

— Много ми е неприятно. И защо го е продал?

— Защото не можеше повече да търпи този спокоен живот. Не му се искаше вечно да скучае и реши да потърси нови приключения. Яхна коня си и замина, но тази вечер се връща.

— Ще ни разрешите ли все пак да останем?

— Естествено. Бъдете добре дошли.

— Самият аз с удоволствие ще остана на открито, заедно с йербатеросите. Но може би за другите сеньори ще се намери местенце в къщата, а?

— За съжаление не. Тези места са вече обещани на други гости, които очакваме. Ако си запалите огън под открито небе, ще се чувствате къде по-добре, отколкото в задушната стая.

— Вярно е — намесих се аз. — И така, оставаме на открито. Моля ви да ни посочите място, където можем да запалим огън.

— Ей тук, направо пред къщата. Мястото се използва винаги за тази цел.

— А ще разрешите ли да вкарам коня си в корала?

— По-добре се откажете, понеже вътре имам кажи-речи само опърничави животни, които обичат да се ритат и хапят. За вашия жребец ще ви отстъпя ей онзи хамбар. Освен няколко инструмента в него няма нищо друго.

— Ами фураж?

— Ще се погрижа, за вода също.

— Чудесно! А ако ви се намери и месо за нас, ще сме напълно доволни и всичко ще ви заплатим много добре.

При последните ми думи лицето му просия. Той стана видимо по-любезен и отведе коня ми в дъсчения хамбар, до където го придружих. След като му свали седлото, той го върза за един кол. Видях наоколо по земята различни инструменти като кирки, обикновени лопати и белове, секири и други подобни. Подът дори не беше здраво утъпкан, а мек. Покривът бе направен също от дъски. Хамбарът бе доста голям и като нищо можеше да подслони повече от двайсет коня. Понеже беше разположен от северната страна на ранчото, той не беше пострадал от памперото, връхлетял от юг. Вратата на ранчото се намираше откъм северната страна, така че можеше да бъде наблюдаван от хамбара. Тя беше на не повече от двайсетина крачки от нас. Хамбарът имаше само отляво и отдясно на входа си по един отвор за прозорец, затворен с капак, който можеше да се залоства отвътре с резе. Споменавам всички тези подробности, защото по-късно щяха да са от голямо значение за нас.

Конят получи зелен фураж, който бе накълцан от гаучосите със сърпове. После ранчерото влезе в къщата заедно с придружителите си, за да се погрижи за храната ни, докато гаучосите ни донесоха цял куп горивен материал за огъня. Малкият бакшиш, който им дадох, ги направи толкова услужливи, че довлякоха огромна камара сухи кактуси. Те сигурно щяха да ни стигнат за два дни. Запалихме огъня съвсем близо до хамбара — на пет-шест крачки от вратата му. Горивният материал беше натрупан до стената на дъсчената постройка. По-късно тези две обстоятелства щяха да ни бъдат от голяма полза.

Ранчерото се върна заедно с тримата си придружители. Донесе ни толкова много месо, че можехме да преядем. Но погледите, които хвърляше на полковника, бяха твърде странни. Вярно, че в самия момент те не ми направиха особено впечатление, ала по-късно си ги припомних и тогава ми стана ясно значението им.

Запалихме огъня, когато слънцето беше вече залязло и нощта се спусна над ранчото. Всеки получи по едно парче месо, набучи го на ножа си или на пръчка и започна да го пече над огъня, като от време на време си отрязваше по някоя хапка. Вода вземахме от близкия поток. Ранчерото гледаше как вечеряме, без да се впуска в разговори с някой от нас. Придружителите му, които не ми приличаха на негови подчинени, се бяха отдалечили и повече не се мярнаха. И това обстоятелство изплува в съзнанието ми едва по-късно, когато разбрах, че са се метнали на конете си и са отишли тайно да доведат своите другари.

Щом се нахранихме, полковникът се оттегли в хамбара, като помоли както мен, тъй и монаха да се присъедини към него. Насядахме до самия вход и то така, че да държим под око всичко наоколо.

— Сеньори, сега разполагаме с време и никой не ни наблюдава — каза той. — Струва ми се, вече можете да ми разкажете каквото знаете за Хордан.

Брат Иларио ми направи знак с ръка, че предпочита аз да говоря. Ето защо отвърнах:

— След като узнах името, професията и чина ви, навярно мога да ви дам някои сведения, без да се излагам на опасност. Вярно, че донякъде това не ми е съвсем приятно, понеже кажи-речи имам чувството, че върша предателство.

— Предателство ли? Разбира се, че не. Аз служа на законната власт. Хордан е метежник. Ако ми съобщите каквото знаете за плановете и намеренията му, вие не вършите предателство, а само изпълнявате дълга си. Не е ли така?

— Да, сигурно сте прав.

— Важно ли е онова, което знаете?

— Изключително важно е.

— Тогава не се бавете, а ми го съобщете. Може би така ще предотвратите голямо кръвопролитие, а съвсем сигурно и много нещастия.

— И аз съм на същото мнение. Затова веднага ще ви кажа най-същественото. Хордан ще получи пари и оръжия.

— Аха! Откъде?

— От един търговец в Монтевидео на име Тупидо, който играе ролята на посредник.

— Тупидо? Значи той! От доста време го наблюдаваме. Но съвсем сигурен ли сте, че това е истина?

— Да. Дори трябваше да занеса на Хордан договорите.

— Не го ли направихте?

— Не.

— Ех, де да ги бяхте взели и да ни ги бяхте донесли в Буенос Айрес!

— Благодаря! Тази работа не ме засяга. Не съм шпионин. Но сега се чувствам морално задължен да ви уведомя за онова, което знам. Впрочем после всички ние бяхме пленници на Хордан.

— Как стана това?

— Ето как…

Разказах му преживяванията ни — естествено, колкото бе възможно по-накратко, а после го уведомих, че и определената за Хордан пратка се намира в Буенос Айрес. Той ме слушаше с огромен интерес. Удивлението му нарастваше с всяка изминала минута, а когато свърших, ми каза:

— Но, сеньор, та това е нещо изключително! На човек просто не му се вярва! Можете ли да се закълнете, че е истина?

— С напълно чиста съвест.

— С тези ваши сведения си спечелихте изключително големи заслуги към нашето справедливо дело. Незабавно ще изпратя куриер до Буенос Айрес, за да уведомя президента колкото е възможно по-скоро. Много вероятно парите, оръжията и мунициите все още не са предадени на метежниците и сделката може да се осуети.

— Кого смятате да изпратите?

— Моя негър. Нямам по-верен човек от него.

— Но как ще стигне до Буенос Айрес?

— Естествено с кораб.

— Тогава го изпратете колкото е възможно по-незабелязано.

— Защо?

— Защото не е необходимо и други да го научат.

— Нямате ли доверие на ранчерото?

— Не го познавам и това ми стига. Лицето му има мрачно и предизвикателно изражение. По-добре е да не разбере, че негърът е изчезнал, докато сам не го забележи.

— Прав сте. Незабавно ще напиша едно кратко писмо, а за по-сигурно ще кажа и устно на негъра в какво се състои задачата му. Нека тръгне веднага. Не се знае по-късно какви пречки могат да се появят.

— А ще успее ли да намери обратния път до кораба?

— Сигурно, понеже има невероятно силно и безпогрешно чувство за ориентиране.

Той извади портфейла си, където се намираха какви ли не документи, а — както изглеждаше — и доста дебела пачка банкноти, откъсна едно листче от бележника, написа няколко реда и направи знак на негъра да се приближи.

Ранчерото се беше прибрал в къщата и не видя как негърът получи инструкции, а после, без да размени повече ни една дума с когото и да било, тръгна на път.

И така, това бе уредено. Но ето че полковникът пожела да научи още някои подробности. Съобщих му всичко, каквото знаех. Накрая той се осведоми:

— И сега се каните да тръгнете направо за Гран Чако, така ли, сеньор?

— Да.

— Това не ми е особено приятно, защото иначе можехте първо да ме придружите до Палмар.

— Такова пътуване е безсмислено за нас.

— Но за мен не е! А впрочем твърде вероятно и за вас ще е от полза. На кораба не съм в безопасност. Предпочитам да яздя, а ако се съгласите да ме придружите, ще се чувствам дваж по-сигурен. Коне ще вземем от тук. С удоволствие ще платя и животните за вашите другари.

— Не е нужно. Нали после тези коне ще са ви необходими?

— Освен това от благодарност ще ви дам няколко важни препоръчителни писма, които по-късно могат да ви бъдат много полезни.

Това обещание на полковника, който след време се прочу далеч повече, естествено значително наклони везните в негова полза. Той видя, че се колебая, протегна ми ръка и ме помоли:

— Съгласете се! Тръгнете с мен!

— Не мога сам да реша.

— Тогава поговорете с приятелите си.

Маурисио Монтесо се озова на моя знак и след като го попитах как изглеждат местностите между ранчото и Палмар, ми отговори:

— Теренът е най-различен — открита равнина, гора, но тя не е гъста, както и от време на време блата — но не са големи.

— Колко ще продължи ездата?

— Ако тръгнем на път сутринта, то вдругиден по пладне можем да сме вече в Палмар. По моя преценка са ни необходими ден и половина на кон. Ако не са блатата, които трябва да заобикаляме, навярно още вечерта ще стигнем целта си. Защо ме питате?

— Този сеньор се кани да отиде до Палмар и иска да го придружим. Той е полковник Алсина.

— Небеса! Сеньор Алсина, покорителят на индианците? Каква изненада!

— Не крещете така! — предупредих го. — Никой не бива да узнае кои сме. Все пак още се намираме на територията на Ентре Риос, нали?

— Да.

— Тогава в никакъв случай не сме в безопасност и се налага да бъдем много предпазливи.

— Мисля, че толкова близо до границата Хордан все още не е стигнал.

— Ако е умен, трябва да е поставил тъкмо границите под най-строго наблюдение.

— Значи сеньорът иска да стигне до Палмар и ние ще го придружаваме, така ли? Добре.

— Попитайте и другите какво мислят, но съвсем тихо, за да не могат обитателите на ранчото да забележат каквото и да било.

— Но нали все ще научат какви са намеренията ни, тъй като ще трябва да купим от тях конете?

— Едва утре ще им кажем за сделката с животните. Впрочем само през деня можем да изберем конете, а дори и тогава тези хора не е необходимо да разберат къде отиваме.

Йербатерото се отдалечи. Скоро при нас дойде капитанът и ни съобщи:

— Сър, всички ние също ще тръгнем за Палмар. Радвам се, че ще продължим пътуването си по суша. На тези аржентински кораби никой не е сигурен, че ще осъмне жив. Никога не съм преживявал такова плаване, като днешното. И тъй, ще яздим заедно, а конете ще купим още утре рано сутринта. Well!

Той отново се върна при огъня, където се опита, доколкото можеше да подеме разговор с другите на своята чудновата смесица от английски и испански думи.

Полковникът искрено се зарадва, че толкова бързо и охотно се съгласихме с предложението му. Аз бях казал моето „да“ с голямо удоволствие. Далеч по-приятно ми беше да опозная самата страна, отколкото да плавам само по реката. Много ми се искаше да стигнем чак до земите на католическите мисии. Офицерът ми подаде ръка, за да ми благодари, и каза:

— Изложих молбата си пред вас най-вече заради това, че във вашата компания ще се чувствам в безопасност. Вие и малкият ви отряд струвате повече, отколкото трийсетина или петдесет аржентинци.

— О, моля ви!

— Сигурен съм! Вие не ми разказахте всичко, а и за останалото споменахте само повърхностно, но и между редовете мога да разбера, че не се боите и от дявола.

— Който има чиста съвест, наистина няма защо да се бои.

— Изразих се само в преносен смисъл. Нужна е невиждана дързост, за да успееш да се изплъзнеш от ноктите на Хордан. Ако някъде по пътя ни обградят неприятели, аз съм убеден, че няма да се предадете.

— Всъщност аз нямам врагове. Не съм нито привърженик, нито противник на Хордан. Но поставят ли ми по пътя различни пречки, естествено ще се стремя да ги отстраня.

— А погледнете само и боцмана, който също е немец! С великанската си сила този човек навярно ще се справи с десетки противници. Следователно се намирам под съвсем сигурна закрила. Впрочем и самият аз имам нож, два револвера и муниции. Яхнем ли веднъж конете, тогава ще са необходими много голям брой неприятели, за да успеят да ме заловят.

— Носите ли у себе си важни документи?

— И документи, и пари. Ако попаднат във вражески ръце, това ще е голям удар за нас.

— Е, тогава ще се опитаме щастливо да се доберем до Палмар. Но вече е време да лягаме да спим, понеже утре сигурно ще тръгнем още в ранни зори.

— Да, сеньор. Къде ще спим? На открито или в този хамбар?

— Предпочитам второто.

— Аз също.

— Тогава нека и останалите влязат вътре, за да сме заедно. Но ранчерото не каза ли, че очаквал и други гости?

— Да, така каза.

— Сигурно няма да са само двама-трима, понеже нали за нас нямаше вече никакво място в жилището му? А защо не пусна коня ми да влезе в корала?

— Защото, както сам каза, неговите коне хапели и ритали.

— Ами! Нали заради останалите животни той трябва да държи вързани буйните коне? Струва ми се, че отказът му си има друга причина. Много ми се ще да не заспивам, докато не пристигнат очакваните гости, понеже искам да разбера що за хора са. Ами ако са привърженици на Хордан?

— Наистина ще е страшно неприятно, защото сред тях има не само офицери, но и войници, които са ме виждали и добре ме познават.

— Е, тогава нека изчакаме! Впрочем изглежда ми твърде странно, че ранчерото повече никакъв не се мерна.

— Сигурно е при конете си.

— За тази работа си има гаучоси. Ние сме негови гости и имаме, така да се каже, предимство. Ами къде са хората, които бяха заедно с него, когато ни посрещна? И те изчезнаха без да се сбогуват, а ако са останали тук, изобщо не ни обръщат никакво внимание. Това ми се вижда странно. Нима ранчерото няма жена, няма прислужница? Ще поогледам малко помещенията.

Излязох от хамбара и се вмъкнах в къщата. От входната й врата попаднах право в онова помещение, което заемаше цялата ширина на къщата. В него гореше една свещ. Оттук две врати водеха наляво и надясно. Последната бе леко открехната. Подът беше покрит с рогозки, които заглушаваха стъпките ми. Тихо се приближих до вратата и надникнах през тесния й отвор. Зад нея се намираше малка стая, несъмнено използвана като спалня. Две постели заемаха кажи-речи целия под — едната широка, а другата тясна. Върху тясната лежаха две деца. Върху широката седеше жена и на мъждукащата светлина от една лоена лампа изкърпваше някаква скъсана дреха.

Тук нямаше какво да се чуе и узнае. И така, насочих се към другата врата, намираща се отляво. Тя не беше залостена с резе, а с едно парче дърво — с нещо като мандало, което можеше да се вдигне както отвътре, така и отвън, и то като човек провреше пръста си през една малка дупка. Отворих вратата.

На светлината от лампата, която падаше вътре откъм голямото помещение, забелязах, че пред мен се намира нещо, подобно на кухня, където имаше и друга врата, която — както се убедих — водеше навън, на открито. И тази врата можеше да се отвори и отвън, и отвътре. Прекрачеше ли прага й, човек се озоваваше зад главната постройка на ранчото.

Аз минах точно по този път и се върнах при огъня, където към другите вече се бяха присъединили както полковникът, така и монахът.

Тъкмо се канех да споделя със спътниците си, че в къщата съм видял една жена с две деца и че нежеланието на тези хора да се покажат ми се вижда твърде странно, когато ранчерото се появи между два корала и се отправи към ранчото. И този път той не беше сам, а го придружаваше някакъв мъж, когото още не бях виждал.

Човекът бе все още доста млад и носеше жакет, ешарп и шапка подобно на гаучосите. Но ботушите му бяха ботуши на знатен сеньор. Шпорите му блестяха като чисто злато, а в държанието му се забелязваше такава елегантност и изисканост, каквато е изключено да се срещне сред гаучосите. Да не би този мъж да искаше да скрие истинската си самоличност? Дали се беше предрешил?

Двамата се приближиха до нас и ранчерото попита:

— Сеньорите получиха ли достатъчно от всичко, каквото поискаха, или имат още някакво желание?

— Благодаря! — отговорих аз. — Вече нямаме никакво желание и скоро се каним да лягаме да спим.

Младият мъж внимателно огледа полковника. Видях как офицерът бързо извърна глава, за да попадне лицето му в сянка. После новодошлият хвърли изпитателен поглед към мен и всички останали, а накрая попита:

— Сеньор, ще ми разрешите ли да се погрижа за коня и да му дам вода?

Въпросът му беше отправен към мен и затова отговорих:

— Оставете! Конят няма нужда от нищо. Впрочем не искам и да ви занимавам с подобни досадни работи.

— Защо не?

— Защото не сте ратай.

— Какво ви дава повод да мислите така? — попита той, като пребледня.

— Няколко неща. Откъде идвате?

— От корала.

— Тъй! Е, не мога да имам нещо против това, но ние сме напълно задоволени и действително не се нуждаем от нищо.

Двамата си тръгнаха и изчезнаха в къщата. Полковникът понечи да ми каже нещо. Но аз вече подозирах какво иска да ми съобщи, а и не биваше да губя нито секунда, за да го изслушам. Ето защо се втурнах към задната страна на постройката, отворих вратата, промъкнах се в кухнята, а оттам до вратата, водеща към голямото помещение. Там забелязах да седи само младият мъж. Ранчерото не се виждаше. Но след по-малко от минута дочух гласа му. Той беше ходил при жената и децата, но в този момент се връщаше и преди още да затвори вратата зад гърба си, той й подвикна:

— И тъй, сега гасите лампата и няма да се показвате, без да съм ви повикал. А преди зазоряване няма да излизате в никакъв случай.

Дочух как затвори вратата и едва след това отиде при младия мъж и му каза:

— Е, лейтенанте, сержантът не се ли е излъгал? Дали това наистина е полковник Алсина?

— Без съмнение! Толкова често съм го виждал в Буенос Айрес!

— Tempestad! Ама че улов ще ни падне в ръцете!

— По-голям, отколкото си мислите! — усмихна се лейтенантът. — Но той е опасен.

— Ами! Толкова много кавалеристи все ще съумеят да заловят един полковник! Придружителите му просто ще повалим на земята!

— Няма да е чак толкова лесно. Ако не се лъжа, един такъв тип няма да се стресне от пет или десет души. Но ние ще направим не двоен и троен, а десеторен улов. Тези негодници също са търсени от Хордан.

— Че кои са те?

— Ако предположението ми е правилно, те са най-долните и най-коварни мошеници в целия свят. Имали са намерение да измамят Хордан и да провалят цялата му политика.

— Нима е възможно?

— Да, за съжаление! Майор Кадера ги е пленил и завел при Хордан. Оттам са се измъкнали с лъжи. Пратили са генералисимото за зелен хайвер с какви ли не измишльотини, но разбира се не са удържали на думата си и даже са изоставили Кадера сам на един остров сред реката.

— Да не се е удавил?

— Не е. Бързо успял да се добере до брега, взел коня на първия срещнат ездач и препуснал обратно към Хордан. Естествено генералисимото незабавно изпратил подир негодниците хора, които тайно да ги проследят. В Буенос Айрес те узнали, че онези типове се канели да си купят билети за някой кораб, за да стигнат по Парана навярно чак до Кориентес. Но вече навсякъде по реката имаме наши хора и всички параходи ще бъдат спирани.

— Та нима техният не е бил спрян?

— Не е. Иначе нямаше да са тук. Нашите не са се оказали толкова бързи. Но за щастие памперото ги е принудил да слязат на брега.

— Действително ли те са търсените хора?

— Така мисля. Описанието им съвпада напълно. Най-опасен бил онзи с кожените дрехи. Който го залови, ще получи от Хордан три хиляди книжни талера.

— Animo!^[3] Аз ще ги спечеля!

— Впрочем искам да бъда напълно сигурен и да се убедя, че не съм се излъгал. При нас има един човек, който е бил в главната квартира, когато тези типове са се намирали там. Той ги е огледал много добре и аз ще го изпратя да дойде тук, за да ги види със собствените си очи.

— Но нека бъде предпазлив, за да не заподозрат нещо!

— Да, защото този с кожените дрехи и на мен не повярва, че съм гаучо. Отвратителен човек! Но ние ще му подрежем крилата!

— Нима наистина е толкова опасен?

— Всеки от групата им е опасен. По-добре е да използваме хитрост, отколкото сила.

— Но това е излишно, сеньор. Помислете само — макар и случайно, разполагаме с близо четиристотин войници, които бяха тръгнали за границата. Половината от тях са вече тук и са заели всички изходи и корали. Другата половина ще пристигне след по-малко от четвърт час. Защо ни е необходима тогава чак толкоз голяма предпазливост?

— Защото вие не познавате тези хора. Майор Кадера каза, че сатаната се е вселил в тях. Ще трябва да изчакаме, докато заспят. После безшумно ще се промъкнем до тях и ще ги връхлетим. Така ще ги заловим, без да пролеем нито капка кръв. Къде ще спят?

— Или на открито, или в хамбара.

— Защо не в тази стая?

— Защото тук искат да спят господа офицерите.

— Спокойно можеха да се откажат. Ако онези мъже бяха останали да нощуват тук, така можехме най-лесно да се справим с тях.

— Да, ама не знаех. Взех ги само за някакви скитници.

Двамата продължиха разговора си, но тъй като трябваше да бъда при огъня, когато те излезеха от ранчото, аз се промъкнах обратно при моите хора и там зачаках появяването им. Само след някоя и друга минута лейтенантът прекрачи прага на входната врата, но за съжаление беше сам. Трябваше ли да го оставя необезпокоявано да се отдалечи, за да не събудя подозренията на ранчерото? Този въпрос бе много важен. Задържех ли лейтенанта, ранчерото можеше да ми се изплъзне, като бързо си плюеше на петите. Но оставех ли офицера спокойно да се отдалечи, тогава пленяването на ранчерото нямаше да ми донесе никаква полза. Затова се отказах да задържам когото и до било от двамата и оставих лейтенанта необезпокоявано да мине покрай нас.

До този момент не бях казал нищо на спътниците си. Все пак те бяха разбрали, че се е случило нещо, за което сигурно щях да ги осведомя. И щом младият офицер изчезна от погледите ни, попитах полковника:

— Преди малко извърнахте глава. Защо?

— Сеньор, издаден съм — отвърна той.

— Този мним гаучо ви познава, нали?

— Да. Той е офицер, лейтенант на служба при Лопес.

— Преди време е бил в Буенос Айрес, а после, — както чух, — бил преминал на страната на Хордан. Така каза на ранчерото.

— Подслушахте ли ги?

— Да. Един от мъжете, който преди малко се мярна насам, е сержант. Той ви е познал и му е докладвал.

— Тогава тук сигурно се намират и други войници, а?

— Естествено. Двеста души, които са заели вече всички изходи. Но след броени минути в ранчото ще пристигнат още двеста войници.

— Demonio!^[4] Че какво ще търсят тук толкова много войници?

— Изпращат ги на границата, и тъй като най-случайно сержантът ви е познал, бързо са ги извикали да ви заловят. Впрочем вече и бреговете на реката са заети от кавалеристи, за да ни пленят.

— Тогава изобщо не бива да се връщаме при парахода, което тъй и не възнамерявахме да правим, а ще трябва незабавно да се отправим към границата!

— И как ще го осъществите?

Той бе говорил бързо, но след въпроса ми взе да се почесва зад ухото и далеч по-бавно отвърна:

— Да, да, прав сте. Не помислих за това. Нали изходите са блокирани. Нима няма никакъв начин да се измъкнем?

— Ами! Ще има доста да почакат, докато ни заловят. Вярно, че преди зазоряване не можем да направим кой знае колко много, защото нали трябва да виждаме срещу кого да се защитаваме. Но и не бива твърде да се бавим, понеже иначе ще извикат още военни части и бягството ни ще стане напълно невъзможно. И така, най-добре ще е да изчакаме настъпването на деня.

— Нима сте толкова сигурен, че после ще успеем?

— Така мисля. Ако не стане по един начин, ще се помъчим да го постигнем по друг.

— Но наистина ли смятате, че ще можем да се справим с четиристотин души? За това е необходима невероятна самоувереност.

— Имам я. Поне засега не виждам от какво да се боя. За вас най-важното е посланието ви успешно да стигне до своето предназначение. Надявам се, че негърът ще съумее да се добере до реката.

— Но как смятате на зазоряване да се измъкнем от обкръжението на толкова войници?

— Ще стане или съвсем открито, или пък тайно. Нека първо изчакаме развоя на събитията.

До този момент бях разговарял само с полковника. Ето че сега се намеси и капитан Търнърстик, който не владееше дотам испански, че да разбере думите, разменени между нас тъй бързо и припряно. Попита ме за какво става въпрос. След като му обясних, той гневно каза:

— Пак ли?! Защо тези мерзавци не ни оставят веднъж завинаги на мира! Та ние изобщо си нямаме никаква работа с тях и хич не искаме да ги знаем. Ако не ни пуснат да си вървим… е, ами тогава имам цели шепи патрони както за револверите, така и за пушката си, които успях да пренеса през реката невредими. Няма да допусна отново да ме пленят, а за разстрел изобщо да не говорим. Нямам никакво желание да ме съберат с всичките ми прадеди още тук, в тази равнина!

От своя страна неговият боцман любовно огледа огромните си юмруци и добави:

— Най-сетне като че ли ще ми се предостави дългоочакваната възможност да стисна за гърлото неколцина от тези човечета. Как се радвам само!

Ето че в този момент ранчерото излезе от къщата. Имаше намерение да дойде при нас, та по този начин да даде повод и на споменатия войник да се приближи до хамбара и добре да ни огледа. Почти в същия миг видяхме и този човек да се задава от един проход между кактусите. Беше облечен като гаучо.

— Боцман — бързо прошепнах на Ларсен, — щом ви дам знак, незабавно ще сграбчите ранчерото, но така, че да няма никаква възможност да извика!

— Дадено, господине! — кимна великанът.

Ето че ранчерото се озова при нас. Престори се, сякаш едва в този миг забелязва войника-гаучо и се обърна към него с думите:

— Какво искаш? Тези сеньори нямат нужда от нищо.

— Исках само да попитам дали да заведа коня им на паша в откритата равнина.

— Не — отговорих аз, — той ще остане при нас, където ще е на по-сигурно място.

— Че навън кой ще му стори нещо? Наоколо няма хищни животни.

— Но има хищни хора.

— Няма. Откакто се помним, тук не са се навъртали конекрадци. А дори и да се появи такъв тип, ние, гаучосите, толкова добре надзираваме животните, че той сигурно ще се върне с празни ръце.

— Ами ако самите вие сте хвърлили око на коня?

— Ние ли? — попита той провлачено с най-голямо учудване.

— Да, вие!

— Сеньор, та ние сме на служба при ранчерото, така че едва ли ще вземем да причиним някакво зло на гостите му! Впрочем ние сме почтени хора и никой от нас никога не е крал коне.

— Не ми се вярва. Сигурно страшно ви се иска да ни вземете единствения кон. Не е трудно човек да се досети.

— Много се лъжете!

— Та нали ме познавате и ви е известно, че никога не лъжа?

— Аз да ви познавам!? Никога през живота си не съм ви виждал.

— Прекрасно знаете, че не е така. Изпрати ви вашият лейтенант, нали?

— Какъв лейтенант? Кой е той?

— Гаучото, който беше тук само преди няколко минути. Той ви изпрати тук, за да се убедите дали действително съм онзи човек, за когото ме смятате.

— За пръв път го чувам!

— А нищо ли не знаете и за това, че само преди няколко дни се намирахте в главната квартира на Лопес Хордан?

— Нищо подобно!

— Видяхте ни, когато излизахме от къщата му и отивахме в дъсчената барака, където трябваше да пренощуваме.

— Не е вярно.

— Бяхте даже и сред хората, които ни заплашваха с разправа и отстъпиха само след заповед на придружаващия ни ротмистър, нали?

— Сеньор, и представа си нямам от всичко това!

— Наистина ли сте гаучо на служба при този ранчеро?

— Да.

— Е, ами тогава няма защо да се боите да приемете поканата ни и да останете да пренощувате при нас в хамбара.

— С удоволствие! Но преди това трябва още веднъж да отида в корала.

— Не е нужно. Конете не могат да избягат от корала. Там са на съвсем сигурно място. И така, направо оставате при нас да ни правите компания.

— Но на вас може да ви е съвършено безразлично дали ще спя при вас, или другаде!

Човекът не носеше друго оръжие, освен своя нож. Не бе в състояние да ни окаже никаква съпротива. Около него и ранчерото спътниците ми бяха образували плътен кръг. Боцманът се бе изправил зад ранчерото, а аз пред войника.

— Защо ви е подобно доказателство? — попита мнимият гаучо. — Моят господар може веднага да ми стане свидетел.

— Да, сеньори — намеси се ранчерото. — Съвсем напразно подозирате този свестен гаучо.

— Подозренията ни са напълно основателни — отвърнах му аз. — Но не само него, ами и самия вас подозираме. Нима не чухте, че споменах за един лейтенант, който току-що също се мерна в ранчото, преоблечен като гаучо?

— Заблуждавате се страшно много.

— А дали беше заблуждение и целият разговор, който проведохте с него в голямата стая?

— Какъв разговор?

— Най-напред му казахте, че сте наредили на жена си да не напуска спалнята си, преди да сте й разрешил, нали? Взехте тази предпазна мярка, за да не научи вашата кротка и добра жена какви низости ще бъдат извършени тук.

— Че какви ли ще са тези низости? Принуден съм да ви забраня подобни дрънканици! — избухна ранчерото.

— Я по-тихо, сеньор! Нима не е низост някой да изпрати собствените си гости на сигурна гибел?

— И кой е този някой?

— Вие!

— Не, не и пак не!

— Ами! Говорихте за някакъв сержант, за изпратени вестоносци, за двеста войници, заели тук всички изходи, както и за други двеста души, очаквани скоро да дойдат, също и за ей този човек тук, който трябва да провери дали действително сме онези хора, така ревностно преследвани от Хордан! Ще продължите ли да отричате?

— Подслушахте ли ни? — смаяно попита той.

— Разбира се, и чух всяка една дума.

— Но това беше само шега. Тръгнете в която искате посока. Няма да видите и един-единствен войник!

— Благодаря! Така сам ще се напъхам право в ръцете им.

— Не, казах ви истината!

— Е, щом като толкова ни уверявате, че няма от какво да се боим, може да ви е съвършено безразлично, ако подканим и вас да прекарате цялата нощ в хамбара при нас.

— Няма как. Естествено, трябва да съм в жилището си.

— Но така събуждате нашите подозрения!

— Все ми е едно. Пуснете ме да си вървя!

Той се разгневи.

— Останете, де! — изсмях се в лицето му. — Нали лейтенантът ви каза, че сме истински дяволи. Но вие бяхте на мнение, че е лесно да бъдем заловени. Сега ще разберете, че той е имал право. Оставате при нас!

— Ами ако не искам? — изфуча той.

— Тогава ще ви принудим.

— Отивам си!

— Опитайте се!

Той се накани да си тръгне. Направих на боцмана уговорения знак и морякът така притисна с ръцете си гърдите и гърба му, че дъхът на ранчерото секна и той не успя да каже нито дума.

— Да го смачкам ли, сеньор? — попита ме великанът.

— Недей. Но ще се наложи да вържем ръцете и краката му.

Ларсен отпусна ранчерото на земята. Веднага се намериха достатъчно ремъци, за да го вържем. Той отново бе в състояние да си поеме дъх, ала само боязливо простена, без да посмее да извика, понеже йербатерото допря острието на ножа си в гърдите му. Войникът проследи с поглед цялата сцена, без да помръдне от мястото си. Изглежда от уплаха изгуби способността да се движи.

— Но, сеньор! — възкликна той най-после. — Какво правите? Та ранчерото изобщо не е ваш враг!

— Хайде де! Както той, така и вие сте наши врагове. Или ще отречете, че не сте гаучо, а войник?

— Пуснете ме да си вървя — каза той, без да отговори на въпроса ми. После понечи бързо да се отдалечи, обаче аз го задържах за ръката с думите:

— Почакайте малко, драги мой! Погледнете тези револвери! Направите ли само една крачка, без да съм ви разрешил, ще пронижа главата ви с куршум! Не сме хора, с които можете да се шегувате!

Човекът се изплаши.

— Сеньор — каза той умолително, — какво можех да направя? Нима съм виновен? Не съм ли длъжен да се подчинявам на заповедите?

— Знам и тъкмо затова няма да ви сторим нищо лошо, макар че дойдохте при нас като шпионин. Ако отговорите на въпросите ми, без да ни излъжете, няма от какво да се боите. Дори ще ви позволя да се върнете. Но хвана ли ви в лъжа, с вас е свършено. Ще бъдете ли откровен?

— Да, сеньор!

Този човек не беше герой. Изпращането му при нас се дължеше не на някаква смелост, а само на обстоятелството, че ни познава. Погледът му неспокойно шареше между нас, като страхливо се спираше на оръжията ни.

— Тогава ми кажете къде се намира Лопес Хордан в момента! — подканих го аз.

— Все още е в главната си квартира.

— А майор Кадера?

— В Парана. Поел е командването над военните части, които претърсват корабите, за да ви открият.

— Колко души са се събрали в ранчото?

— Четиристотин.

— Кой ги командва?

— Един майор.

— С тях ли е и Антонио Гомара, предишният собственик на това ранчо?

— Да, взеха го като водач, понеже много добре познава тукашните местности. Има чин старши лейтенант.

— Защо не е в ранчото?

— Защото отиде да доведе другите двеста души.

— Накъде бяхте тръгнали?

— През границата към Кориентес, за да вземем коне и да вербуваме войници.

— Което ще рече да крадете коне. Знам. Има ли наблизо и други военни части?

— Не.

— Но сигурно бързо могат да бъдат извикани някакви подкрепления, нали?

— Чак толкова бързо — не. Навярно биха дошли едва след няколко дни.

— Вашият майор при вас ли е вече, или тепърва го очаквате?

— Тук е. Намира се вдясно при изхода между двата корала.

— Как е разположил частите си?

— Пред всеки изход има по петдесет човека.

— Патрулират ли?

— Не, защото нали в такъв случай може би няма да са на мястото си тъкмо когато решите да си пробиете път и да избягате.

— Много умно! Ами как ще бъдат разпределени останалите двеста души, които очаквате?

— Така, че пред всеки от проходите между четирите корала да има по сто войника.

— Глупава история, много глупава! По такъв начин няма да можем да си пробием път!

Последните думи казах с нотка на съжаление в гласа, дори с голяма загриженост. Човекът бързо се намеси:

— Много сте прав, сеньор. Невъзможно е да ни избягате!

— Наистина изглежда, че е така. Хм! Не можем да излезем срещу сто души.

— Не можете. А към всичко това се прибавя и едно друго обстоятелство, което не бива да забравяте. Щом се опитате да си пробиете път през някой от проходите, майорът незабавно ще извика на помощ войниците, заели другите три изхода. И тогава ще се видите изправени срещу всичките четиристотин души.

— Ами! Едва ли ще прояви такава съобразителност!

— Напротив! Нали го чух какво каза.

— Едва ли ще е споделил плановете си с вас, обикновения войник.

— Наистина не е. Но бях наблизо, докато даваше заповедите си на другите офицери, и аз ги чух.

— Cáspita! Това наистина е много лошо. Значи накъдето и да се опитаме да си пробием път, срещу нас винаги ще има четиристотин души! В такъв случай само за миг всички ще бъдем застреляни.

— Съвсем сигурно е, сеньор! Затова ви съветвам веднага да се предадете доброволно.

— Доброволно! — промърморих аз като се престорих, сякаш бях изпаднал в страшно лошо настроение. — Не си представях положението чак толкова лошо. Бях решил да браня кожата си.

С това мое поведение напълно ми се удаде да го заблудя. Този ахмак вземаше всичко за чиста монета и дори си въобразяваше, че може да ме поучава.

— Сеньор, това е най-умното и най-доброто, което мога да ви посъветвам — ми каза той, като изведнъж тонът му стана много доверителен. — Действително няма да успеете да се измъкнете, понеже сте обградени от всички страни и то толкова плътно, че и пиле не може да прехвръкне. И тъй, последвайте съвета ми! Мисля ви доброто, повярвайте ми! Иначе за вас няма спасение.

— Хм! Изглежда сте прав. Нищо неподозиращи сме попаднали в много коварна клопка. Но въпреки всичко никак не ми се ще да се предам без каквато и да било съпротива. Все пак трябва да има някакъв спасителен път. Ами ако останем най-спокойно ей на това място?

— Тогава ние ще дойдем тук.

— Ще застанем срещу четирите входа между коралите и ще ги отбраняваме.

— Но, моля ви, сеньор, че как ще стане тази работа? — засмя се добрият човечец с чувство на превъзходство.

— Много просто. Нали сме въоръжени!

— Ние също. През всеки вход ще навлязат по сто наши войници. А вие ще можете да им противопоставите едва по трима души. На вас действително не ви остава нищо друго, освен да се предадете.

— Искам да премисля още веднъж всичко.

— Направете го! Но навярно ще е напразно. Може би майорът ще ви даде кратък срок за размисъл. Да го попитам ли?

— Засега не. Та нали не сте при него?

— Ами изпратете ме да отида при нашите!

Изглежда много му се искаше колкото можеше по-скоро да се измъкне, макар държането ни към него съвсем не бе вече толкова заплашително, както преди малко. Винаги, когато лицето ми привидно придобиваше загрижено изражение, моите спътници също си придаваха вид на изплашени и отчаяни хора. Естествено те се преструваха също като мен. Онова, което този човек ми съобщи, не само не беше обезпокоително, а напротив — беше дори твърде успокоително за нас. Да се измъкнем от този капан ми се струваше вече доста лека работа. Въпреки това пак се обърнах към войника с много загрижен тон:

— Колкото и да си блъскам главата, не виждам никакъв изход. Вие направо ни надхитрихте!

— Нали? — засмя се той, изпаднал в добро настроение. — Да, ние знаем как се хвърля ласо и как се затяга примка!

— Ами толкова близо ли се намирахте с вашите хора?

— Да. Тъкмо бяхме на път за ранчото, където смятахме да пренощуваме. Бяхме изпратили напред нашите квартириери^[5].

— Аха! Сред тях беше и сержантът, нали?

— Да. Естествено не тръгнаха във войнишките си униформи, понеже трябва да сме предпазливи.

— А защо са избрали точно това ранчо?

— Беше ни предложено от водача, който е запознат с него много добре, понеже доскоро е бил негов собственик.

— И сте подслонили конете си в коралите, което е съвсем естествено, нали?

— Не. Не сме толкова глупави. Вие сигурно щяхте да ги забележите.

— Че какво от това?

— Щяхте да разберете, че се приближават военни части и без съмнение щяхте да ни избягате. Ето защо оставихме конете извън коралите, които сега естествено са празни.

— Празни ли са? Че нали в тях се намират животните на ранчерото?

— Не, безшумно и тайно те бяха отведени другаде, за да направят място на нашите коне.

— Аха, тъй значи! Ами тогава можете да ги вкарате в коралите, понеже няма защо да се криете повече. Нали знаем, че се намирате тук и сте ни обградили?

— Едва ли ще постъпим така. Ами ако ви се удаде да си пробиете път? Човек трябва всичко да предвиди. Нали сме войници!

— Какво искате да кажете?

— Ами в такъв случай няма да можем да ви преследваме, защото преди всеки от нас да успее да намери своя кон в корала, вие вече ще сте офейкали надалеч.

— Хм! И това е вярно. Едва сега разбирам колко умно майорът е скроил своя план. От мое име можете да му кажете, че го смятам за извънредно предвидлив човек!

— Благодаря! Нямам такова намерение! Не е необходимо да узнае колко дълго и какво съм дрънкал тук с вас.

— Пак сте прав! Но навярно все ще се намери някакво средство и начин да се защитим. Току-що ми хрумна нещо. Та нали имам заложници?

— Тъй значи! Да нямате предвид мен?

— Не. Нали ви обещах да ви пусна да си вървите?

— Заради мен майорът няма да ви пощади.

— И аз мисля така. Е, ако бяхте някой висш офицер! Но аз държа в ръцете си и други лица, с които вашият командир сигурно ще трябва да се съобразява. Ей сега ще ви го покажа.

— Да не би да имате предвид ранчерото? Майорът едва ли се интересува кой знае колко много от него.

— Тогава ще доведа другите. Нека междувременно продължи с въпросите си господин полковник Алсина, чието име сега спокойно мога да назова, понеже и бездруго сте го познали.

Несъмнено на полковника много му се искаше да научи колкото бе възможно повече за Хордан и неговите планове. Ето защо никак не беше трудно да се досетя, че имаше намерение да разпита този войник. И да не можеше да научи от него нещо много важно, все пак не беше изключено от отговорите и сведенията му да си направя някои заключения.

Запътих се към ранчото, и то към спалнята. Когато отворих вратата й, вътре беше тъмно. Но слабата светлина от лампата в голямата стая бе достатъчна, за да ми покаже, че жената все още не спеше. Забелязах, че се движи. Щом видя някакъв непознат на прага, тя изплашено попита:

— Кой сте вие? Какво искате?

— Да ви заведа при вашия мъж.

— Веднага идвам!

— Вземете децата и няколко одеяла и елате в хамбара!

— Защо?

— Офицерите сигурно ще искат да имат цялата къща на разположение, така че за нас не остава място тук.

— Веднага идвам, сеньор.

Тя не ме смяташе за войник. Сигурно ме беше видяла при пристигането ми. Тъй като в момента вярваше, че действам по поръчение на военните, все още не бе възможно да знае, че войниците са наши противници. Явно мъжът й не й беше казал нищо.

В ранчо като това хората рядко се събличат при спане. Жената бе готова веднага да ме последва. Тя метна върху раменете си няколко одеяла и извика на децата да я последват. Излязохме навън.

Заведох я в хамбара, като вървях до нея така, че да не успее да забележи своя мъж, който все още лежеше на земята. В един от ъглите тя приготви постеля за себе си и за децата, а аз направих знак на един от йербатеросите да застане до вратата и да внимава никой от тях да не излезе навън. Направих знак и на индианеца да се приближи до мен и го попитах:

— Мислите ли, че и вие се намирате в опасност?

— Естествено. И аз, и майка ми. Щом съм тръгнал с вас…

— Хм! Но няма защо да се страхувате. Всъщност що за човек е вашият роднина, предишният собственик на това ранчо? Лош човек ли е?

— О, не. Само дето е много сериозен и затворен. Убиха един от братята му, когото той силно обичаше. Оттогава стана човекомразец.

— И привърженик на Хордан, така ли?

— Наистина не мога да ви кажа как е стигнал дотам. Никога не е бил привърженик на която и да било партия.

— Казахте, че е индианец, нали?

— Да, също като мен.

— Изглежда Хордан залъгва индианците с големи обещания за какви ли не облаги и свободи. И затова не е никак чудно, че сред тях има свои привърженици. Но все пак не е възможно този човек да е чак въодушевен от делото му.

— Нищо не се знае, след като са го направили старши лейтенант. Обикновено подобно нещо доста променя хората.

— Какъв е бил по-рано?

— Ловец на чинчила.

Чинчилата е южноамерикански гризач, който живее във високите Анди и се ловува при големи опасности заради скъпоценната му кожа. Щом ранчерото се бе занимавал с подобен лов, той сигурно притежаваше качества, достойни за признание и уважение.

— Ще поискам да ми го изпратят, за да преговарям с него — казах на индианеца.

— Предполагам, че ще изпълнят желанието ви, само че това няма да доведе до никъде.

— Знам, но имам нещо друго наум.

Отново се приближих до огъня, където полковникът все още разговаряше с войника. По доволния израз на лицето му си личеше, че въпросите му не са били съвсем безрезултатни. Когато се приближих, той ми направи място и каза:

— Сеньор, изглежда ще трябва да се предадем. Тези хора далеч ни превъзхождат по численост.

— Така е — кимнах аз, — и при това са взели такива изключително добри мерки, че никой не може да се измъкне, без да влезе в бой с тях.

— Какво ще правим тогава?

— Имате ли чак толкова голямо желание съвсем скоро да станете пленник на Хордан?

— Разбира се, не. Много ми се иска да защитавам кожата си. Но няма как. А и през ум не ми минава съвсем безсмислено и без изгледи за успех да се хвърля право в ръцете на смъртта.

— Аз също. Но открих едно средство, което ще ни помогне поне да предотвратим някое нападение и да спечелим време за водене на преговори. Ранчерото е наш пленник, а току-що доведох в хамбара жена му и децата му. Нападнат ли ни, незабавно ще разстреляме тези хора.

— Мътните го взели! Това е наистина много добро хрумване!

— Нали? Твърдо съм решил да ги убия веднага, щом неприятелят се опита да нахлуе тук през някой от четирите прохода или пък ако стреля по нас!

— Qué desgracia! Какво нещастие! — простена ранчерото.

— Самият вие сте виновен за решението ми! — отвърнах му аз. — Ние бяхме ваши гости, а вие ни предадохте на враговете ни. Ето че сега животът ви виси на косъм. Ларсен, махнете го оттук, занесете го при жена му! Но и тя трябва да бъде вързана, за да не й хрумне глупавата мисъл да го развърже.

— Дадено, сеньор!

След тези думи боцманът-великан метна ранчерото на раменете си и го внесе в хамбара. А аз се обърнах към войника:

— Виждате на какво сме решени. Бъдете сигурен, че ще направим каквото казах.

— Сеньор, но това е убийство! — отговори той. — И така изобщо няма да подобрите положението си. Най-много да успеете с няколко часа да отложите развръзката.

— Поне ще спечелим време.

— От което няма да имате никаква полза!

— Ще видим! Впрочем това не е единственото нещо, което ще направя. Готов съм да преговарям с майора и да чуя условията му.

— Да му го съобщя ли?

— Да, моля ви. Но почакайте един момент! Иска ми се да ни изпрати своя водач, старши лейтенанта сеньор Гомара.

— Защо пък точно него?

— Защото е много добре запознат както с ранчото, така и с околностите му. Каквото той ни каже, ще има двойна стойност за нас.

— Признавам, че е така и ще предам желанието ви на майора.

— И освен това… Но по-добре е първо да разговарям с полковника.

След тези думи се обърнах към офицера, дръпнах го няколко крачки настрани и съвсем тихо му обясних как трябва да се държи. После се престорихме, че припряно разговаряме за нещо на полувисок глас, а най-накрая, макар приглушено и уж възбудено, но все пак така, че да може да го чуе войникът, полковникът каза:

— Няма да се съгласят!

— Едва ли ще имат друг избор!

— Не! Няма как да ги принудим.

— Тогава ще ги нападнем най-много един час след като парламентьорът им се върне при тях. Но не говорете толкова високо, защото този тип не бива нищо да чуе!

Пак поведохме разговора си съвсем тихо. После се престорих на ядосан и за да ме чуе войникът, казах по-високо:

— Изобщо не е трудно и опасно!

— Напротив! Могат да ни избият до крак!

— Да, но ако тези негодници са достатъчно внимателни. Но аз се обзалагам, че ще са изморени. Ще ги връхлетим мигновено и най-изненадващо.

— В каква посока ще нападнем?

— В южна, понеже натам се намира корабът, с който ще продължим по реката. Внезапно ще се втурнем между двата корала, където е изходът на юг. Само за минута ще си пробием път.

— Хм! Може би ще успеем.

— Във всички случаи ще успеем. Трябва да успеем. Но не говорете толкова високо! Този човек може да ни чуе и да ни предаде. Тогава за нас няма да има вече никакво спасение.

Още няколко минути си давахме вид, сякаш все още спорим и нещо доуточняваме, а после се върнахме при другите. По устните на войника играеше триумфална усмивка. Той бе напълно убеден, че е разкрил най-важната ни тайна. Начинът, по който бяхме осъществили хитро замисления си план, сигурно щеше да заблуди и някой по-умен човек. Разговорът ни бе проведен толкова естествено, че много трудно можеше да се прозрат намеренията ни да измамим противниците си.

— Споразумяхме се с този сеньор — казах на войника. — Той също се съгласи да преговаряме с вас. Нека майорът ни съобщи кого изобщо иска да плени.

— Всички, естествено, всички!

— Хайде, бе! При нас има и такива хора, с които той си няма никакво вземане-даване.

— Не знам. Това си е негова работа.

— Иска ми се да разбера размера на откупа.

— Няма да има такъв, понеже на майора е заповядано да предаде пленниците на Хордан.

— Ще видим. И така, кажете на майора, че искаме да ни изпрати като парламентьор сеньор Гомара!

— Ами ако не се съгласи и изпрати друг?

— В такъв случай ще задържим въпросния човек като пленник, като заложник. Само сеньор Гомара ще пуснем да се върне, защото той е приятел на нашия водач. Може би старши лейтенантът вече знае, че неговият роднина Гомес се намира тук.

— Сигурно още с пристигането си го е научил. Има ли да съобщавам и нещо друго?

— Да. Гомара да дойде сам, без каквито и да било придружители.

— Това се разбира от само себе си.

— Кажете им още, че ще завардим и четирите прохода между кактусовите плетища, водещи към ранчото и ще застреляме всеки, който дръзне да се приближи до нас. На времето от този миг до завършване на преговорите ни ще гледам като на примирие, а докато трае то, трябва да се въздържаме от всякакви враждебни действия. Не спазвате ли примирието, незабавно ще разстреляме парламентьора. Хайде, вървете!

— Слава Богу! — възкликна той и облекчено въздъхна. — Най-сетне, най-сетне!

Когато се изгуби от очите ни, полковникът попита:

— Сеньор, изглежда имате някакъв план за бягство?

— И то великолепен план. Може би ще се измъкнем още по време на преговорите.

— Но това е невъзможно!

— Напротив, дори е твърде вероятно. Поне такива са намеренията ми.

— Обикновено между намерение и изпълнение има доста дълъг път.

— Но не и в този случай.

— Тъй! И в каква посока ще избягаме?

— На север.

— Но нали преди малко казахте, че ще ги нападнем през южния проход?

— Казах го, защото исках да заблудя войника. А така те ще изпратят повечето от хората си да заемат позиция откъм южната страна. Впрочем ще е цяла глупост да бягаме в тази посока, след като сме тръгнали за Кориентес, тоест — на север — и освен това изобщо не бива и да помисляме за връщане на парахода.

— Съвършено вярно! Но как ще се измъкнем?

— Ами просто ще си пробием път.

— Нали ще се пролее кръв!

— Не и в този случай.

— А-а, започвам да разбирам. Ще предприемете привидно нападение на юг, а после бързо ще се върнете на север, нали?

— Второто сигурно ще стане.

— Значи лъжлив трик! Смятате, че поставените откъм северната страна войници ще напуснат позициите си веднага, щом чуят изстрели от юг, а?

— Вероятно. После ще можем най-спокойно да си отидем. Ще минем между кактусовите плетища.

Той се вцепени от смайване.

— Аха… тъй! Нима мислите, че този номер ще мине?

— Да. Ако майорът не промени досегашните си заповеди, сигурно ще успеем да офейкаме, и то много лесно.

— Нали ще стрелят по нас!

— Съмнявам се. Никой не стреля по нещо което нито вижда, нито чува.

— Сеньор, сеньор, не се залъгвайте, че тази работа е толкова лесна!

— Нямам навика да постъпвам така. Напротив, всичко си представям достатъчно трудно, за да не преживея по-късно разочарования. Чуйте какво ще ви кажа!

Придружавайки обясненията си със съответните жестове, аз продължих:

— Това имение образува голям четириъгълник, който от своя страна се състои от четири четириъгълника, в чиито център — там, където се събират ъглите им — е разположено ранчото. Тези четириъгълници са разделени помежду си от четири прави пътеки, водещи към ранчото. Освен това те са обградени с кактусови плетове, които имат изходи както от вътрешната страна към ранчото, тъй и откъм външните им ъгли. Следователно тук при ранчото се събират четири изхода. Вътрешните граници на коралите имат по един-единствен изход в своите ъгли. Ето че майорът е завардил всички проходи и изходи. Навярно е поставил войници и по споменатите ъгли, понеже иначе можем да отворим намиращите се там врати и да избягаме. Но едва ли границите на коралите са под наблюдение по цялото си продължение. Сигурно има постове само по ъглите и пред входовете, а между тях няма никакви войници. Така че точно оттам трябва да се измъкнем.

— Но опитате ли се да пробиете дупка сред кактусите, ще оставите по тях цялата си кожа!

— С моето кожено облекло ли? Ще видите колко гладко ще мине всичко. Не предприемам подобно нещо за пръв път. Тихо, чувам стъпки.

Може да изглежда странно, че и през ум не ми мина да заемем изходите на проходите. Всъщност едва ли бе възможна по-голяма непредпазливост. Но аз бях твърдо убеден, че поне в момента нямаше опасност от нападение. А колко лесно можеха да ни връхлетят и да ни пометат! Необходимо бе само войниците тихо да се приближат и да се нахвърлят върху нас. Всяка съпротива от наша страна би била безболезнена. Ала вместо това с бавни крачки се зададе един-единствен човек. Той не носеше никакви оръжия, както бе естествено да се очаква от един парламентьор. Високото му кльощаво тяло беше облечено в най-обикновени дрехи на гаучо. Около широкополата му шапка бе препасана пъстра кърпа, чиито краища бяха здраво вързани под брадичката му. Чертите на много сериозното му, дори мрачно лице, бяха индиански. Пронизващият му поглед изглежда никога не можеше да бъде дружелюбен, обаче издаваше необикновена интелигентност и силна воля.

Щом водачът ни го видя, той бързо скочи на крака, приближи се до него, подаде му ръка и каза:

— Собрино, най-сетне дойде! Най-сетне те виждам! Е, сега всичко ще се оправи!

Мрачният човек му кимна и простичко му рече:

— Седни си на мястото! Защо се вълнуваш толкова?

— Че как да не се вълнувам?

— Съвсем е излишно! Всичко това теб не те засяга!

— Засяга ме, даже много, тъй както засяга и всеки един от спътниците ми. Щом веднъж съм тръгнал с тях!

— Ти нямаш нищо общо с тази работа, братовчеде. Никой няма да ти стори никакво зло. Но другите са загубени.

— Те са мои приятели! Аз ги доведох тук!

— Тогава ще трябва даже да ти платят!

— Но това означава, че ги изпращам на гибел! А по време на памперото този сеньор спаси живота на майка ми!

— Много хубаво е постъпил. Тя сигурно му е благодарила!

— И в замяна на това той ще бъде пленен, така ли?

— Пленен? Ами! Ще трябва да умре.

— Cielo!

— Какво има толкова да се плашиш? Че какво страшно има в смъртта? Просто някои трябва да си отидат, дори и от ръката на убиец.

— Престани да мислиш все за брат си!

— Но не мога да не мисля за него. Мисля и то непрекъснато.

— Не му е тук мястото.

— Мястото му е там, където съм и самият аз. А сега мълчи. Ти си в безопасност. После направо ще те взема със себе си.

— Ще дойда с теб само ако дойдат и другите.

— Тогава нищо не мога да променя. И тъй, остани си тук!

Той ни огледа всички по ред, а след това седна срещу мен и каза:

— По даденото ми описание предполагам, че вие сте немецът. Така ли е?

— Да, аз съм — отвърнах му.

— Както ми казаха, тук се чува вашата дума и затова се обръщам към вас. Какво имате да ми казвате?

— Най-напред и с по-голямо право ми се ще да попитам какво имате вие да ми казвате?

— От името на майора трябва да ви известя, че аз ще преговарям с вас, понеже така сте пожелали.

— Добре! Тогава нека най-напред уточним условията, при които е възможно провеждането на подобни преговори. Какво иска майорът? Всички безпрекословно да станем негови пленници, нали?

— Да, така е.

— Ами ако откажем?

— Ще бъдете застреляни.

— А какво ще стане с нас ако се предадем?

— Това ще реши Лопес Хордан.

— В такъв случай ще искаме поне някаква гаранция, че никой от нас няма да бъде убит.

— Майорът не може да ви я даде.

— Но, сеньор, нима не разбирате какво искате? Ние трябва да се предадем безусловно, без срещу това да получим каквото и да било — нито гаранции, нито някакво обещание, нито една успокоителна дума!

— Така е.

— Не можем да се съгласим с подобни условия.

— Е, добре! Тогава няма какво повече да си кажем и мога да си вървя.

— Исках само още да ви попитам какво престъпление сме извършили!

— Това не ме засяга. Сигурно го знаете по-добре от мен.

— Спрямо самите нас беше извършено престъпление!

— Да не спорим! Изпълних поръчението си. Не желая да слушам нищо друго.

— Не можем да се предадем. Не забравяйте, че искахме да преговаряме и че все още не се намираме във властта ви!

— Тъй ли? Но да твърдите подобно нещо е лудост!

Въпреки неговата неотстъпчивост и рязкост аз запазих досегашното си поведение и с унил глас отговорих:

— Това е само ваше мнение, но не и мое.

— Всяка съпротива е безполезна!

— Може би изобщо няма да чакаме, докато ни се наложи да се съпротивляваме.

— Вече знам! — подигравателно се изсмя той. — Това ни е известно!

Несъмнено той беше научил, че се каним да си пробием път на юг. По израза на лицето му разбрах, че моят план вече носи плодове. Но именно заради това не проявих и следа от радост, а с такъв тон, сякаш сам не вярвах на собствените си думи, казах следното:

— Все пак не е невъзможно да си пробием път, макар да сме обградени от всички страни! И да ни нападнете, ние ще заемем, тук и четирите изхода, през които сте принудени да минете!

— Трима срещу сто? — изсмя се той.

— Да, но тези трима души разполагат с повече от двайсет изстрела!

— Ами! Даже с револвери не е възможно да се стреля двайсет пъти за една минута.

Той сбърчи чело, презрително ме изгледа, повдигна рамене и попита:

— Сеньор, ще ми разрешите ли да ви кажа нещо най-искрено, ама съвсем искрено?

— Разбира се!

— Искам да ви кажа, че сте голям глупак!

Това бе съвсем изненадваща откровеност. Всички мои спътници веднага отправиха погледи към мен. Изглежда мислеха, че гневно ще се нахвърля върху офицера. Но аз изобщо нямах подобно намерение. Даже трябваше да положа усилия да не избухна в смях. Никак не ми беше трудно да запазя спокойствие. И така, погледнах го в очите нито учудено, нито разгневено, и отвърнах:

— Не ви се сърдя за това, което казахте. Изглежда си мислите, че можете да говорите такива неща, защото сте парламентьор и няма да посмеем да посегнем на вас, нали?

— Ами! И иначе нямаше да посмеете! — гордо извика той. — Не ме познавате. Вярно, че родителите ми са индианци, но също като вас съм се научил да чета и пиша. В планините съм търсил злато, ходил съм и на лов за чинчила, като съм преодолявал хиляди опасности. Кой от вас може да се похвали със същото? С никой от вас не бих си сменил мястото в живота! Ето, това исках да ви кажа!

Невижданото му самочувствие не успя да промени сериозното изражение на лицето ми. Лошо е човек да не знае какво и колко може, но пък още по-лошо е, ако значително надценява възможностите си. Ала нима някой би очаквал от един южноамерикански индианец да има вярна преценка за себе си и за своите способности?

Тъй като останах напълно сериозен, моите спътници също положиха усилия да последват примера ми. Само боцманът не успя да се сдържи и каза:

— Сеньор, я не разтегляй такива локуми, че ще залепнат по теб. В момента четенето и писането малко ме интересуват, ала ми се ще да се позанимая малко с теб самия.

Той се приближи до индианеца, бързо го сграбчи с десницата си за колана, вдигна го нагоре, завъртя го десетина пъти около главата си, а после го остави легнал на земята също като малко дете. След това се изправи до него, сложи ръце на кръста и каза:

— Тъй! Хайде сега, сеньор, направи същото!

Индианецът с мъка стана на крака, впери учуден поглед в лицето на голиата и съвсем слисан продума:

— Да, ама… ама… това не го мога!

— Е, ами тогава недей да имаш за себе си по-голямо мнение, отколкото справедливо ти се полага. Между нас има трима или четирима, които също могат да те въртят из въздуха като кукла. А освен това всеки от нас разполага и с други качества, знае и може какви ли не хватки и трикове, за които ти сигурно би казал пак същото: „Да, ама… ама… това не го мога!“ Радвай се, ако не ти покажем на какво сме способни!

Боцманът пак си седна на мястото и Гомара отново се настани на земята. Индианецът се опита да заличи впечатлението, направено му от огромната сила на фризиеца и се обърна към мен:

— Въпреки всичко тази физическа мощ с нищо няма да ви помогне. Че какво ли ще направи силата на някой исполин срещу куршума! А вие, сеньор, сте може би най-безопасният от всички. Изобщо не знам с какво основание ви представят като съвсем друг човек.

— Аха! Тъй ли правят?

— Да. Според всичко, което съм чувал за вас, хората трябва да треперят само от погледа ви. Притежавал сте проницателност и остър ум и сте можел веднага да прочетете мислите на всеки. Ала вие не сте човекът, който ще излезе да се бие срещу нас! На вас и през ум няма да ви мине да рискувате живота си, излагайки се на нашите куршуми. Сигурно ще се предадете.

— Естествено! Но много ми се иска да ми предложите по-изгодни условия.

— За самия себе си не можете да очаквате такива условия.

— А за моите спътници?

— Може би.

— Е, добре, тогава ще ви направя предложенията си. Въпреки всичко все още се надявам, че ще придобиете съвсем друго, по-добро мнение за моята личност. И така, настоявам моят водач и майка му да бъдат оставени на свобода, а ние ще се предадем…

— Добре.

— Ще предадем и оръжията си…

— Това е абсолютно необходимо.

— Но всичко друго, да речем парите си, ще задържим.

— И какво още? — попита той подигравателно.

— Също и конете. Естествено ще ни трябват за пътуването.

— Коне ли? Та вие имате само един!

— Тогава значи не знаете, че сме оставили конете си на парахода. Та нали точно заради тях трябва да се върнем при реката? Взехме само един заради майката на нашия водач, защото тя беше болна.

— Ах, тъй ли! Е, добре, ще докараме конете. Друго?

— Няма да ни връзвате. Ще ни обградите от всички страни така, че да нямаме възможност да избягаме.

— Свършихте ли вече?

— Да. Точно след половин час очаквам отговора ви — нито по-рано нито по-късно, в противен случай ще стреляме. Ще наредя незабавно да заемат изходите.

Направих знак на йербатеросите. Те веднага се отдалечиха заедно с боцмана и капитана, за да застанат по двама души на пост с пушка в ръка пред споменатите изходи. Докато траеше това, Гомара остана на мястото си, после със сериозно изражение кимна като на себе си, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Сеньор, щеше да е по-добре, ако можехте да уредите цялата работа лично с майора, който е в състояние веднага да ви отговори на всички въпроси.

— И как ще стане това?

— Като ви заведа при него.

— Благодаря! Прекалено много искате от мен!

— Ще дойдете като парламентьор и следователно сте неприкосновен!

— Вече съм чувал подобни уверения! Неведнъж вашите хора са нарушавали обещанията си.

— Е, добре, тогава нека майорът дойде при вас.

— Може да го направи съвсем спокойно. Никой няма основание да се бои, че ще нарушим дадената дума.

— Давате ли ми честната си дума, че ще посрещнете майора като парламентьор и ще може да се върне винаги, когато пожелае?

— Давам я.

— А господин полковникът?

— Аз също — отговори офицерът.

— Ще му предам желанието ви.

— Чудесно! — съгласих се аз. — Но нямаме намерение да се срещаме с когото и да било друг. Или с майора, или с никого! Ясно ли е? Искаме веднага да получим определен отговор. А за да имате възможност да предадете на майора най-изчерпателно всичко, което видяхте и чухте при нас, ще ви дадем срок от един цял час. Ще стреляме по всеки, който дойде тук преди или след определеното време. А предприемете ли нападение, ще застреляме ранчерото заедно с цялото му семейство.

— Значи вече се разбрахме.

Той скръсти ръце на гърди, погледна ме някак много особено и добави:

— Сеньор, просто не мога иначе, непременно трябва да ви го кажа преди да съм си тръгнал. Не сте човекът, открил Америка. Действително са ме излъгали за качествата ви. Наистина не сте способен да разделите слама на две магарета.

Индианецът се изсмя дрезгаво, обърна ми гръб и се отдалечи. Проследих го с поглед, докато тъмният проход го погълна, а после монахът ми каза:

— Вече неведнъж и дваж не мога да ви разбера, но винаги се е оказвало, че неразбираемото за мен е било някаква много разумна стъпка от ваша страна. Но в този случай наистина ме объркахте. Защо понесохте толкова търпеливо грубостта на парламентьора им?

— За да го заблудя, което, както изглежда, напълно ми се удаде. Искам да ме смята за някой свит и смотан човек, както и стана. Исках да го убедя, че нямаме нито необходимия ум и разум, нито пък смелостта сами да се измъкнем оттук. Впрочем в момента нямам никакво време за дълги обяснения. Трябва да отида в корала.

— Какво ще правите там?

— По-късно ще ви кажа! Внимавайте тук всичко да остане в пълен порядък. Не допускайте да се приближи нито един човек, преди да е изминал уговореният час!

— Ами ако все пак някой се появи?

— Тогава стреляйте, точно както казах пред парламентьора!

Минах покрай хамбара и се отправих към портата, която водеше от ранчото към северния корал. Тя бе направена от много дебели дъски, които не можеха да бъдат строшени нито от кон, нито от бик. За да промъкна тялото си през нея, бе необходимо само да отместя встрани две от споменатите талпи. След това се озовах в корала.

Той беше празен. Луната все още не беше изгряла, но въпреки това виждах наоколо достатъчно добре. Всъщност предпазливостта ми повеляваше да претърся цялото място заедно с кактусовите плетища, обграждащи го от четирите страни, ала не разполагах с никакво време. А освен това бях убеден, че не се лъжех относно положението на нещата.

Бях застанал на входа, а зад гърба ми се намираше ранчото. Отдясно и отляво се проточваха двете странични огради на корала, а напряко точно пред мен минаваше четвъртата. Както споменах, тези огради представляваха високи кактусови плетове. В двата ъгъла, намиращи се косо пред мен, имаше подобни порти от дебели талпи също като онази, през която току-що бях преминал. Но там бяха поставени войници, за да не може никой да излезе през тях. Обаче точно пред мен бе средата на дългата кактусова ограда и именно там сигурно нямаше жив човек, и следователно тъкмо там трябваше да проправя път за бягство. И така, насочих се към въпросното място.

Земята беше изровена от животните и заглушаваше стъпките ми. Освен това коралът бе толкова просторен, че несъмнено и откъм двете му страни в тъмнината ничий поглед не можеше да проникне до мен.

Когато стигнах до плета, легнах на земята, за да се ослушам внимателно. Наоколо нямаше жива душа.

Тогава започнах главната си работа — да изрежа „врата“ сред кактусите. Ако някой си мисли, че това е лесна работа, той страшно много се заблуждава. Преди всичко не биваше да правя дупка, понеже оттам като нищо можеше да мине някой и да я забележи, преди още да сме я използвали. Не, трябваше да изрежа „врата“, която щеше да остане затворена до мига на самото бягство. Това се прави по следния начин. Здраво срасналите и преплетени един с друг кактуси образуват една повече или по-малко висока и дебела стена. През цялата тази стена от горе до долу се прорязва много тесен отвор, съвсем ниско над земята се прави друг хоризонтален прорез, който е най-малкото двойно по-широк от първия. По този начин в оградата се появяват два процепа, образуващи прав ъгъл. И ето че „вратата“ е готова.

Отдолу и отляво тя е отделена от плета, но от дясната си страна е все още изцяло свързана с него. Благодарение на бодлите си отделните му части, като стебла, разклонения и листа, все още здраво се държат една за друга. И така, „вратата“ образува цялостна част от плета. А понеже той не е сух, а сочен и свеж, то тази „врата“ може да се движи насам-натам като на въображаеми панти.

Но колко неизказано трудно е да се направят описаните два прореза! Човек трябва да има превъзходен нож и за щастие моят леко закривен ловджийски нож бе точно такъв. Въпреки всичко ако кактусите са сухи, задачата е непосилна. А в такъв случай се причинява и твърде силен шум, който може да те издаде. Ето защо се избират по възможност по-сочни и същевременно по-тънки места по кактусите. После обаче е необходимо да се предпазиш от бодлите, всеки от които, ако се забие в месото и се счупи, може да предизвика бавно загнояваща и много болезнена рана.

В случая коженото облекло предлага изключително голямо предимство. Закопчаваш дрехата си, вдигаш високо яката, нахлупваш шапката съвсем ниско над челото и издърпваш ръкавите така, че да скрият целите ти ръце. После лягаш на земята и се промъкваш напред, като се опитваш, повдигайки гърба си, да извиеш и смачкаш бодлите отдолу нагоре. Същевременно продължаваш работата си с ножа. И това трябва да става безшумно, за да не те открият! Ала опитът и предпазливостта и в този случай дават добри резултати. Но една такава „врата“ не бива да се отваря с ръце, които незабавно биха станали на решето от бодлите. Човек трябва да си послужи с пушката или с някакъв друг твърд предмет.

Докато свърша, измина доста повече от четвърт час. После се върнах при нашия огън, където заварих всичко в предишното положение.

— Е? — попита ме полковникът. — Страхувахме се за вас.

— Трудна работа е да прорежеш „врата“ сред кактусите.

— Та това е невъзможно! Че как ли сте го направили?

— Изрязах я с ножа в кактусовия плет.

— И при това през нощта! Ами как ли изглежда кожата ви?

— Както и преди. Но нека сега направим и последните си приготовления.

Хванах юздите на коня и след като излязох с него навън, го заведох в корала, където го вързах зад портата, за да ми бъде под ръка. Кой каквито дреболии имаше, ги взе със себе си. Вече бяхме готови за път и спокойно можехме да изчакаме идването на майора.

Точно след изтичането на определения час боцманът ни съобщи, че през прохода към нас се приближава някакъв човек. Осмината, застанали пред входовете, останаха по местата си. Аз седях край огъня заедно с другите.

Човекът, който идваше, бе може би на петдесет и няколко години и беше облечен във военна униформа, ала не носеше оръжие. След като се приближи, той спря пред нас, поклони се на полковника и — преструвайки се, че не забелязва останалите — му каза:

— Сеньор, пожелал сте да разговаряте с мен и аз сметнах, че учтивостта налага да изпълня желанието ви.

Ако очакваше някакъв отговор, той се видя излъган. Полковникът се престори, като че нито го е видял, нито го е чул. Само ми хвърли един многозначителен поглед, за да ми подскаже да говоря от негово име. Ето защо отвърнах:

— Много любезно от ваша страна, сеньор. Надявам се с вас да се разберем значително по-бързо, отколкото с някой от вашите хора.

При тези думи аз бавно се изправих на крака. Той ми хвърли един кажи-речи презрителен поглед и попита:

— Кой сте вие?

— Надявам се, че знаете.

— Възможно е. Но имам работа не с вас, а с вашия началник, сеньор полковника.

Поведението му имаше нужда от известно коригиране. Погрижих се за това, като му заявих:

— Изглежда се намирате в голямо заблуждение, сеньор. Аз не съм подчинен на господин полковника, а понастоящем съм предводител на този малък отряд.

Той презрително вдигна рамене.

— Не говоря с вас. Вие не сте офицер. Трябва да разговарям с полковника.

— Не можете да искате това от него, защото никой свестен офицер няма да започне преговори с един метежник, с бунтовник като вас. На мен като цивилно лице ми е по-лесно да го сторя, без да опетня честта си.

— Tormento! — избухна той. — Ако ме обиждате, ще наредя да ви пребият от бой!

— Засега няма как да го направите. Нали първо би трябвало да се намирам в ръцете ви?

— Съвсем скоро и това ще стане.

— Възможно е. Дори го смятам за твърде вероятно и ето защо пожелах да разговарям с вас.

— Вече ви заявих, че няма да говоря с вас!

— Тогава, сеньор, съвсем не разбирам защо и с каква цел сте си направил труда да дойдете при нас! Няма какво повече да си кажем!

Обърнах му гръб. Това го смути. Все пак не искаше да се върне без какъвто и да било резултат. Каза ми:

— Е, добре, ще преговарям с вас, сеньор. Моля, приближете се!

След тези думи аз пак се извърнах към него, с бавни крачки се приближих и седнах насреща му. Той почувства, че е изгубил първия си коз, а това никак не подобри настроението му. По лицето му си личеше, че ако му паднехме в ръцете, не можехме да се надяваме на милост.

— Какво правят онези там? — попита той, посочвайки към нашите постове.

— Ще застрелят всеки, който дръзне да се приближи без изричното ми разрешение.

— Ха! Спокойно можете да си приберете постовете! Нямате никаква полза от тях. Навярно само след петнайсетина минути няма повече да се разпореждате тук.

— И аз самият съм убеден в това.

— Тогава не си играйте на войници! Нищо не разбирате от тази игра.

— Спестете си забележките! Може би съм по-добър войник от вас, макар войната и метежите да не са мой занаят! Не ме подценявайте! Някои майори щяха да направят по-добре, ако бяха станали дървари!

— Diabolo! Ще покажете ли най-сетне отровните си зъби, които Гомара не е успял да забележи? Е, нямам нищо против, ако разговорът ни стане малко по-оживен и по-темпераментен, отколкото беше в самото начало.

— Добре! Да започваме!

— Хубаво! Но преди това най-необходимият въпрос: при всички обстоятелства ли ще мога необезпокоявано да се върна при моите хора?

— Не при всички.

— Аха! И какви изключения имате предвид?

— Ако докато сте тук срещу нас се предприемат някакви враждебни действия, животът ви пет пари не струва!

— Не възнамеряваме нищо подобно.

— В такъв случай при нас ще сте на по-сигурно място, отколкото сред вашите офицери.

— В техните очи наистина сте проиграли живота си.

— И така да е. Вие знаете как стоят нещата при нас. Мислите ли, че нямаме никакви шансове да се спасим?

— Нямате, в това съм напълно убеден, сеньор.

— Но ние можем да се защитаваме.

— Ами! С настъпването на деня ще виждаме всичко. Тогава ще направим просека в кактусовия плет и ще щурмуваме тази барака!

— Но и ние от наша страна можем да предприемем същото — а именно, да си пробием път между кактусите и да избягаме!

— Обаче нямате коне!

— Затова пък толкоз по-лесно ще се изпокрием в храсталаците.

— Изобщо няма да ви позволим да стигнете до тях!

— Тогава я ми кажете, ако обичате, защо ще се решите да минете през кактусите едва след настъпването на деня?

— Ето едно доказателство, че не сте никакъв офицер и от тактика нищо не разбирате! Докато ние от отвъдната страна ще режем кактусите от вътрешната страна, вие ще ни посрещнете с куршумите си.

— Какъв късмет, че не ни е хрумнала мисълта да си пробием път сред кактусите!

— Хубавичко щяхме да ви посрещнем! Онези, които останеха пощадени от куршумите ни, щяха да бъдат повалени от нашите бола.

— Ужасно! Представете си го само, брат Иларио!

Тези иронични думи бяха адресирани към монаха, който с много сериозно изражение кимна, а майорът продължи:

— Вие изобщо нямате представа колко е трудно да се мине през кактусите! За тази цел са ви необходими брадви, секири и щанги. Ами шумът, който се вдига при прорязването на подобен плет?! Това пращене и този пукот! Незабавно щях да събера пред съответното място моите хиляда войници!

— Хиляда ли? — попитах аз. — Мислех, че са четиристотин!

— Заблуждавате се! Разполагам с хиляда. Както виждате, невъзможно е да ни се изплъзнете.

— Щом сме обградени от противник, който числено толкова ни превъзхожда, тогава наистина не може и да се мисли за спасение!

— Би било безумие. И така, предайте се безусловно. Предадете ли се без съпротива, ще направя каквото е по силите ми, за да ви издействам някоя не толкова сурова присъда.

— А също и за спътниците ми, нали?

— Да.

— Ами водачът и неговата майка?

— Те са свободни. С тях си нямаме никаква работа.

— А ще можем ли да дойдем с вас като свободни хора, без да ни връзвате?

— Не, не мога да го позволя.

— Навярно ще се съгласим с останалите ви условия, ала с последното — едва ли.

— Няма как да се откажа от него. Ще ви дам още десет минути да размислите. Изминат ли и те, тогава край на всичко и аз като парламентьор няма да имам повече никаква работа при вас.

— Е, добре! Елате да отидем в къщата.

— Че какво ще търся там?

— Ще видите, че умеем да се отнасяме към един парламентьор с необходимата учтивост.

— Нямам нищо против. През целия ден съм пил само вода. Може би в ранчото има и нещо по-хубаво за пиене.

Боцманът развърза жената. Накарахме я заедно с нас и майора да влезе в голямата стая. Там тя заяви, че в ранчото имало вино и щяла да ни донесе. Майорът щял да получи също хляб и месо. Тя се отдалечи, а аз почаках докато донесе нещата, и ги остави на масата. След като офицерът седна да яде и пие, му казах:

— Междувременно се нахранете. Сега ще се върна при моите хора. Значи ни давате десет минути, нали?

— Да, от този момент нататък.

— Ще проведем съвещание в хамбара.

— Защо не на открито, край огъня?

— Искате от поведението ни да отгатнете кой от нас е за и кой — против вашите условия, и после ще се отнесете толкова по-строго към онези, които са били против!

— Вие сте извънредно предпазлив! Но… нали не замисляте някакво предателство спрямо мен?

— И през ум не ни минава!

— Значи мога да си отида, когато пожелая?

— Веднага, щом поискате.

— Добре! Тогава съвещавайте се! Но аз още веднъж ви напомням, че бягството е невъзможно.

Оставих го да се храни и излязох навън.

И без да казвам нещо на спътниците си, те знаеха, че решителният миг е настъпил. Докато все още бях в стаята, те се бяха промъкнали към входа на корала и вече бяха развързали коня. Очакваха ме там с моите пушки, които нямаше как да взема със себе си в жилището на ранчерото.

— Изчезваме ли? — попита полковникът.

— Да — отговорих му. — Бързо и безшумно! Но преди това от вътрешната страна така ще наредим дъските, че майорът да не успее веднага да разбере откъде сме се измъкнали.

Така и направихме, а после поехме по нашия път. Аз водех коня, понеже с мен той беше най-спокоен. Щом стигнахме плета, с цевта на пушката си отместих „вратата“ в кактусите и се измъкнах навън. Никакво човешко същество не се виждаше, нито се чуваше. Другите ме последваха. После колкото можехме по-тихо закрачихме направо през полята. Държах дланта си върху ноздрите на жребеца, защото не биваше да пръхти, а камо ли да изцвили. Спрях едва на около шестстотин крачки от кактусовия плет.

— Какво ще правим тук? — попита полковникът — Защо не продължим?

— Пеша ли? За да открият следите ни на зазоряване и да ни догонят? Не, трябва да намерим коне.

— А-а! Но откъде ще ги вземем?

— От войниците.

— Ще крадем ли?

— Да. При тези обстоятелства не го смятам за грях, още повече като съм напълно убеден, че никой от тези хора не е заплатил най-почтено коня си.

— Но, сеньор, нали щом ви забележат, ще ви заловят, или пък ще открият нас?

— Няма да стане нито едното, нито другото!

— Ами как ще я подхванете тази работа да отмъкнете десет коня?

— Ще зависи единствено от обстоятелствата.

— Хм! Държите се като професионален конекрадец!

— Така и трябва, щом искате да крадем коне. Нека с мен дойде само сеньор Маурисио Монтесо. Няма да вземаме с нас пушките си, понеже ми се струва, че ще имаме нужда единствено от ножовете. Другите ще останат да чакат тук завръщането ни.

— Ще крадем коне! — засмя се тихо под нос йербатерото. — Става страшно интересно! Идвам с голямо удоволствие.

Запромъквахме се заедно обратно към кактусовия плет, обаче се отклонихме надясно, където предполагах, че се намират войниците. Скоро доловихме пръхтенето на коне.

— А сега залегнете на земята — прошепнах на йербатерото. — И пълзете точно подир мен, ала тихо съвсем тихо!

— Ще успеем ли да вземем коне? — попита ме той, обзет от напрежение.

— Разбира се! И то най-хубавите, каквито има. Но аз искам и нещо повече, много повече.

— Да отвлечем?

— Да. Един човек!

— Да не сте луд?

— Ни най-малко. Но говорете по-тихо! Иначе ще ми се изплъзне плячката.

— Така само ще ни провалите кражбата на коне, а и съвсем ненужно ще се изложим на голяма опасност.

— Разбера ли, че нещата отиват натам, веднага ще се откажа от този план.

— И на кого сте хвърлили око?

— Че на кого друг, освен на сеньор старши лейтенанта Антонио Гомара?

— Защо точно на него?

— За да го накажа за неговата надменност и защото той много добре познава тукашните местности. Гомара е водач на тези хора. Принудя ли го да язди с нас, те няма да са в състояние да ни преследват, докато неговите способности ще са ни от голяма полза.

— Това е умен ход!

— Нали? Но трябва да побързаме. Вече изминаха повече от десет минути, откакто оставих майора. Той сигурно все още седи, нищо неподозиращ, пред трапезата с месо и вино. Ала щом забележи, че сме изчезнали, ще вдигне голям шум. Хайде да продължим!

Разстоянието, което ни се налагаше да изминем, съвсем не беше голямо. Само след някоя и друга минута видяхме пред нас силуетите на пасящи коне. Най-близкостоящият бе най-много на десетина-дванайсет крачки от нас.

— Чакайте ме тук! — прошепнах на йербатерото. — Не се отдалечавайте от това място, преди да съм се върнал!

Там, където има пасящи коне, трябва да се намира и някой пастир, пазач или пост. Налагаше се да го обезвредим. Бавно продължих да пълзя напред, докато най-сетне се озовах сред конете. И тогава зад две стоящи едно до друго животни забелязах изправени не един, а двама пазачи! Глупава история. Дали трябваше, или по-скоро дали можех да се заема сам с двама души? Разбира се, че можех, обаче докато се справех с първия и се нахвърлех върху другия, той можеше да се развика за помощ. Въпреки всичко се промъкнах още по-наблизо. Двамата разговаряха. Съвсем ясно чувах както гласовете, така и думите им. И ето че кажи-речи щях да извикам от радост, щом по единия от гласовете разпознах старши лейтенанта.

Бях се подготвил да го търся дълго и при големи опасности, а ето че изведнъж той се изправяше пред мен! Нямаше как едновременно да сграбча и двамата. Трябваше да се съобразя с обстоятелството, че Гомара навярно беше наминал тук само за някоя и друга минута да нагледа конете и после пак щеше да се върне при хората си. Ето защо пропълзях още малко към тях и се притаих във високата трева. След като чаках около пет минути, изведнъж откъм ранчото се разнесоха силни викове:

— Насам, насам, всички насам! Негодниците са изчезнали! Скрили са се някъде. Насам, насам!

Беше майорът. Някъде зад мен в посока на кактусовия плет се чуха един през друг викащи гласове, както и бързи, припрени стъпки. Индианецът пред мен, старши лейтенантът, веднага тръгна обратно. Той се забърза към ранчото и следователно трябваше да мине покрай мен. И ето че вече бе на метър от мен!

Не ме видя. Когато се накани да ме подмине, сграбчих го за крака. Гомара падна на земята, а аз веднага се озовах върху него и го стиснах за гърлото. Беше ми в ръцете. После метнах тялото му на лявото си рамо и закрачих право към пазача на конете. Този човек не ми създаваше никакво безпокойство, още повече като разчитах на това, че щеше да примре от уплаха. Щом ме видя да се задавам с моя товар, той ме попита:

— Какъв е този шум в ранчото?

— Майорът вика хората — отговорих му.

— Защо?

— После ще ти обясня. Къде са останалите коне?

— Малко по-нататък, зад ъгъла на корала.

— Колко пазачи има при тях?

— Само един, както и тук.

Този човек ми отговаряше превъзходно. Но изглежда вече го обзеха подозрения, защото добави:

— Ами това какво е? Какво носиш? Та това е човек! Ти кой си?

— Немецът, когото искате да заловите, а този тук е старши лейтенант Гомара, когото залових, вместо да стане обратното. Съобщи го на майора, след като се наспиш! Ще вземем и няколко коня. Лека нощ!

Ударих го с юмрук в слепоочието и той рухна на земята, без да се беше и опитал да избяга.

— Сеньор Монтесо! — извиках доста силно, понеже вече не беше нужно да съм чак толкова предпазлив.

— Какво? — попита той.

— Бързо доведете другите! Тук има колкото щеш коне и то от хубави по-хубави.

Той се затича и съвсем скоро доведе спътниците ни. Едва ли мога да опиша смайването им.

— За Бога, що за непредпазливост! — обади се полковникът. — Толкова близо до ранчото, където са неприятелите ни!

— Но сега те са вътре в къщата и я претърсват.

— Ами кой лежи там на земята?

— Пазачът и старши лейтенантът, когото ще вземем с нас. Но стига сте ме разпитвали, а побързайте да се махнем оттук! Нека всеки си избере по един кон. Всички са все още оседлани.

— По един кон ли? Щом нещата стоят така, тогава нека всеки хване за юздите толкова животни, колкото може да води. После продължаваме.

Както нареди полковникът, така и постъпихме. Всички коне бяха завързани с ласо за забито в земята колче. Трябваше само да изтръгнем колчето и ето че веднага разполагахме с кон, ласо, седло, юзда и оглавник. Доходна работа! Всеки от нас грабна каквото успя да докопа. След това се метнахме на конете. Вдигнах изпадналия в безсъзнание старши лейтенант до мен върху седлото и потеглихме. След няколко минути, когато се измъкнахме от опасната близост на ранчото, спряхме съвсем за малко да вържем пленника, та да не ни създава главоболия, щом дойде в съзнание.

— А сега накъде? — попита полковникът.

— На първо време на североизток — отвърна йербатерото. — Тъй като е тъмно, налага се да яздим бавно, за да можем най-напред успешно да се измъкнем от блатистите местности край Парана. Скоро луната ще изгрее, а това ще улесни пътуването ни.

Той имаше право. След половин час луната се появи на небето, което бе вече толкова чисто и безоблачно, че човек би сметнал за невъзможно тук да е връхлитала буря като преживяната преди малко. Но тя се беше оказала много „мокър“ памперо, чиято ярост бе набързо преминала.

Продължихме в галоп през равнината все в североизточна посока. От време на време ни се изпречваше някое тясно поточе, което пресичахме с лекота. Не ни беше трудно да откриваме заблатените места, понеже там растителността рязко се отличава от тревата в саваната дори и на лунна светлина. Така яздихме час, два, че даже и по-дълго.

Моят пленник обаче не се бе помръднал. Достраша ме за него. Дали не го бях удушил? Съвсем не бях имал подобно намерение и това щеше да ми тежи на съвестта цял живот. Повдигнах го и се взрях в очите му. Бяха затворени. Не можех повече да понасям неизвестността. Накарах другите да спрат и слязох от коня. Сложихме Гомара на тревата и развързахме ремъка на краката му. И изведнъж той отвори очи, мигновено скочи на крака и ни дръпна страхотно конско евангелие. Всички се разсмяхме. Оставих го да си излее целия гняв и тогава му казах:

— Не бях виждал досега някой тъй бързо да се връща към живот! Мислех ви за мъртъв, сеньор! Защо изобщо не се помръдвахте?

— Че можех ли?

— Но имахте възможност да говорите.

— Само за да ви кажа какъв отвратителен тип сте, така ли? За това и сега имам време! Де да не бях вързан!

— Да, тогава пак щяхте да кажете, че са ви разправяли какви ли не врели-некипели за мен, че съм бил глупак и че не съм имал никакво чувство за чест. Но аз си мълчах именно защото съм по-умен от вас, и именно защото имам чувство за чест временно преглътнах вашите обиди. Знаех, че ще дойде миг като този, когато ще се видите принуден да се срамувате от мен. Но нищо лошо няма да ви се случи. Харесвате ми.

— И всъщност какво възнамерявате да правите с мен?

— Ще станете наш водач.

— Покорно благодаря! Никой не става насила водач!

— Става, и то как.

— Много ми се ще да го видя! Ами ако ви поведа в погрешна посока?

— Тогава ще ви застреляме. Впрочем не е толкова лесно да бъдем заблудени. Не сме къртици, които съумяват да се оправят само под земята. Убеден съм, че съвсем скоро ще ви хареса при нас.

— А пък аз ви казвам, че ще се опитам в най-скоро време да ви избягам!

— Ами опитайте се, де! Но сега-засега няма да ви се удаде. Ще ви вържем върху коня.

Така и стана. Вързахме му краката за подкоремния ремък на коня и тикнахме поводите в стегнатите му с въже ръце. Така продължихме да яздим, докато най-сетне всички почувствахме остра нужда от почивка след голямата умора и напрежението на изминалия ден. В една падина насред равнината видяхме храсталаци. Там слязохме от седлата. Вързахме животните за забити в земята колчета. После легнахме да спим. Един от нас трябваше да остане на пост и особено да бди над Гомара. Наоколо нямаше нито нещо за ядене, нито за пиене. Но това не интересуваше никого. Всички желаеха само да си починат.

Заставахме на пост в този ред, както и бяхме налягали. Аз бях пръв и понеже исках Гомара да е близо до мен, го накарах да легне в края на редицата от спящи хора — там, където крачех нагоре-надолу.

Луната бе застанала високо над главите ни и хвърляше магическата си светлина над равнината. От близките локви, напълнени с вода от памперото, силно квакаха жаби и това беше единственият шум над потъналата в дълбока тишина „кампо“.

За да не събудят стъпките ми моите спящи спътници, аз седнах за известно време на земята, присвих колене, подпрях лакти на тях, а после и глава върху дланите си. За какво си мисли човек в такива часове ли? Кой знае! Кой може после точно да каже? Може би си мисли за много неща, а може би и за нищо определено. Често душата ти се намира в някакъв особен сумрак. Дълго време седях така, докато изненадващо чух тихо изречената дума:

— Сеньор!

Беше Гомара.

— Какво искате? — попитах го.

— Ще ми кажете ли най-искрено нещо?

— Разбира се, стига да го знам.

— Споменахте, че съм ви харесвал. Това не беше ли някаква ирония, просто подигравка?

— Не, сеньор, бях съвсем искрен, когато ви казах, че ми харесвате.

— Е, само не мислете, че съм се вдетинил. Но понякога се случва дори и най-суровият човек да се разчувства и именно в един такъв момент ми се иска да ви попитам защо ви харесвам. Моля ви, сеньор, бъдете тъй добър да ми отговорите!

Колко се различаваше сегашното му поведение от преди! Гласът му звучеше кажи-речи разнежено. Изглежда наистина бе така, както казваше — той се беше разчувствал. И аз самият не знам защо този човек ми бе направил по-дълбоко впечатление, което не беше лошо, а добро. Навярно Антонио Гомара беше преживял нещо, което го бе накарало да се затвори в себе си. И ето че външността и обноските му бяха груби, ала зад тях навярно се криеше добро сърце. Не можех да различавам лицето му, но с голяма сигурност ми се струваше, че върху него се бе изписал меланхоличен израз — израз, който би ми бил симпатичен. Ето защо му отговорих с дружелюбен тон:

— Ще ви кажа. Прав ли съм като предполагам, че по-рано не сте бил този мрачен и озлобен човек, който сте днес?

— Да, напълно сте прав, сеньор. Аз бях весел и жизнерадостен.

— Някакво тъжно събитие ли предизвика тази промяна?

— Разбира се.

— Мога ли да узная какво е било то?

— Нямам навик да говоря за това.

— Но нали когато на човек нещо му тежи на душата, той не може да се освободи от този товар, ако мълчешком го влачи със себе си, без да се довери на нито едно състрадателно сърце?

— Възможно е и да сте прав! Но, сеньор, я ми намерете някое наистина искрено състрадателно сърце! Няма такъв човек по света!

— О, има! Изглежда сте станал човекомразец. Но не забравяйте, че редом със злите съществуват и далеч повече добросърдечни хора!

— Изобщо няма да го оспорвам, ала каква ми е ползата да говоря за минали неща, които не могат да се върнат и променят?

— Споделената мъка е половин мъка. Нали знаете тази стара поговорка?

— Но също така е вярно и като казват, че споделената мъка е двойна мъка. А какво ще спечеля, ако действително намеря някой човек, който искрено ми съчувства? Би ли могъл да ми помогне при моето отмъщение? Би ли могъл да ми доведе човека, когото от години безуспешно търся, за да накажа? Не, сигурно не! И така, не виждам защо трябва да говоря за неща, които просто вече не могат да бъдат променени.

— Щом не желаете, наистина не мога да ви принудя, ала все пак подозирам какво толкова ви е огорчило и озлобило.

— Вие ли? Един чужденец?

— Да. Не е ли убийството на брат ви?

— Сеньор, какво знаете за моя брат Хуан? — изненадано попита той.

— Ами вашият роднина, водачът ни, ми каза, че е бил убит.

— Този бъбривец! Кой му е разрешил да говори за моите лични работи?!

— Не му се сърдете! Ако не го беше направил, навярно нямаше да сте вече жив. Вашето държане към мен бе такова и всъщност ме обидихте толкова тежко, че щях да ви отвърна не с думи, а съвсем иначе, ако предварително братовчед ви не ме беше осведомил за съдбата ви.

— Хайде де! Нали бях парламентьор!

— Като такъв би трябвало да сте двойно по-учтив и по-предпазлив. Но вие не бяхте нито едното, нито другото, както сигурно и сам ще признаете. Животът ви висеше на косъм. Но аз вече бях чул, че след убийството на вашия брат съвсем сте се променил. А който взема толкова надълбоко смъртта на някой свой близък роднина, несъмнено е свестен човек. Ето ви причината да изпитвам към вас съчувствие, което току-що пожелахте някак си да ви обясня.

— Това било, значи!

Той млъкна за минута-две и аз не наруших мълчанието му. Ако желаеше да разговаря с мен на тази тема, то това щеше да стане доброволно. Не след дълго той ме попита:

— Моят братовчед каза ли ви всичко, което му е известно?

— Не знам доколко е осведомен. Каза ми само, че брат ви е бил убит.

— Е, той и не знае нещо повече. И с него не съм споделял някакви подробности. Беше безсмислено.

— Тогава едва ли мога да си въобразявам, че с мен, чужденеца, ще споделите повече неща.

— А може би е тъкмо обратното, сеньор!

— Ще се радвам, ако проявите доверие към мен.

— Точно там е работата, сеньор! Във вас имам доверие. Вярно, че сте мой неприятел, а аз — ваш пленник — и не знам каква съдба сте ми отредил. Но във вас има нещо, което просто не позволява в мен да се породи нито страх, нито истинска непримирима вражда. Сега разбирам, че страшно много съм се излъгал във вас. По време на ездата ни дотук слушах разговорите ви и вече знам що за човек сте. Единствено на вас се дължи, че малкият ви отряд успя да избяга. И като си помисля само как ме заловихте, започва да ми се струва, че можете да постигнете всичко, каквото пожелаете. Пак от разговорите ви научих, че няма да останете по тези места, ами се каните да се отправите към Чако. Наистина ли имате подобно намерение?

— Разбира се!

— И след това ще тръгнете дори и към планините?

— Може би ще ги прехвърля, за да стигна до Перу.

— Хм! Последното обстоятелство е причината да си отворя устата. Може би случайността ще ви помогне да откриете дирята, която досега напразно търся. Кръвта на брат ми крещи до небето за отмъщение. Ден и нощ чувствам и чувам този вик в сърцето и душата си, но въпреки всичко до ден днешен усилията ми не се увенчаха с успех. Но ако вие стигнете до онези места, имам смътното чувство, че въпросната следа едва ли ще се изплъзне от окото ви.

— Не надценявайте толкова възможностите ми! Колко е стара тази диря?

— Вярно, че е отпреди много години, ала все пак има една определена точка, от която тя започва и откъдето много пъти съм се опитвал да я проследя, но винаги съм я губил още почти в самото й начало. Ако можех да ви заведа до това място, вие може би… но не, изобщо не е в човешките възможности!

— Кое?

— Ами някой, пък колкото и да е умен и проницателен, да успее да издири убиеца, ако след толкова дълги години го заведат на мястото където е било извършено престъплението.

— Наистина е кажи-речи немислимо.

— Да, така е, още повече ако въпросното място се намира в страшна пустош, където само след няколко дни бурите заличават всякаква следа.

— Там ли е погребан брат ви?

— Да.

— И гробът му е единствената опорна точка, с която разполагате за откриването на убиеца?

— Не. За щастие и бутилката е все още тук.

— Каква бутилка?

— Бутилката с шнуровете, закопана там на времето от убиеца.

— Шнурове ли? Да нямате предвид кипуто, перуанските документи, представляващи шнурове с навързани по тях възли? В такъв случай не бива да премълчавате пред мен нищо. Трябва да ми разкажете какво се е случило!

Неволно се сетих за сендадора, към когото още от по-рано в мен се бяха породили подозрения. В момента той притежаваше само старите скици на двата плана. За кипутата не бе споменал пред йербатерото нито дума. Несъмнено ги беше скрил, за да не попаднат в ръцете на някой човек, който би могъл да ги разчете и после да потърси и открие мястото, където са закопани съкровищата. Ами ако са същите кипута, споменати преди малко от Гомара?! Бях изненадан от току-що чутото и навярно затова съм изговорил последните си думи по-припряно и по-бързо от обикновено. Индианецът ме попита:

— Какво ви стана? Изглеждате съвсем слисан, сеньор!

— Ами защото споменахте за кипута, от които се интересувам извънредно много.

— Да не би да можете да разчитате такива шнурове?

— Хм! Чел съм няколко книги, които се занимават с разгадаването на кипута. Горе-долу съм запознат и със съответния език, но въпреки това се съмнявам, че ще ми се удаде да разчета подобни шнурове.

— Трудно ли е?

— Много. Обаче голямо улеснение е, ако се знае за какво изобщо става дума в кипутата. При това условие може би и за мен ще е възможно да ги разгадая поне на отделни места.

— Де да знаех за какво се отнасят тези шнурове!

— Може би е възможно да се отгатне? Имат ли някаква връзка с убийството на брат ви?

— Естествено, сеньор!

— Е, ами разкажете ми тогава как е станало това престъпление! Може би ще намеря някаква връзка между него и съдържанието на загадъчните шнурове. Къде бе извършено убийството?

— Горе в дивата Пампа де Салинас в боливийските Анди. Познавате ли тези планини?

— За пръв път идвам в Южна Америка и все още не съм бил в Андите. Но съм чел за Пампа де Салинас. Тамошните местности наистина ли са толкова печални, както ги описват?

— Изключително много. Там можете да пътувате с дни, без да срещнете нито едно дърво и нито един храст, а само тук-там по някое сололюбиво растение. И аз никога не бих се изкачил горе, ако не бях подмамен от ловната си страст. Просто трябваше да минем оттам, ако искахме да стигнем до районите, където чинчилата се въди в изобилие.

— Има ли там някакво солено езеро?

— И то доста голямо. Покрива цялото дъно на една обширна и усамотена долина. Казват, че по-рано, преди идването на белите в страната, по бреговете на това солено езеро е имало няколко процъфтяващи селища, които са били разрушени по време на войната. Сега от тях не е останала и следа.

— Може би развалините са потънали в езерото, както се случва, особено във вулканични райони.

— Там наистина навсякъде има вулкани.

— Или по-рано езерото е било по-малко, а после водата му се е покачила и ги е заляла. Има ли езерото притоци?

— Да, няколко. Но са малки и къси.

— Чувал съм, че е покрито с твърда кора и сол.

— Така е. Тя е толкова здрава и дебела, че човек може да ходи по нея, а даже и да язди. Често съм го правил. По време на дъждовния период притоците прииждат и значително повдигат кората от сол. Тогава тя плува на повърхността, напуква се и на места толкова омеква, че човек не бива да рискува да стъпва на нея.

— Значи наистина е възможно водата на езерото да се е покачила и сега то да е значително по-голямо от преди!

— Как така?

— Притоците му непрекъснато увеличават количеството вода и понеже повърхността му е покрита с кора от сол, която задържа слънчевите лъчи, не е възможно да се изпарява толкова вода, колкото се влива в него. Следователно може да се предположи, че макар и бавно езерото непрекъснато става все по-голямо и ето как е погълнало развалините на селищата, разположени някога по бреговете му. Значи там, високо горе, загубихте брат си? Вероятно е станало по време на някой лов, а?

— Да. Канехме се да се изкачим до местата, където се въдят много чинчили и тъкмо бяхме стигнали до Пампа де Салинас.

— Сами ли бяхте с вашия брат?

— Не. Само двама души не бива да рискуват да тръгнат из онези райони. Бяхме осмина — все опитни и смели катерачи и ловци из Андите. Пренощувахме край езерото, като се топлехме на малък огън, трудно поддържан със сухи сололюбиви растения. На сутринта се приготвихме пак да продължим пътуването си. Но мулето на брат ми се беше загубило и трябваше да се потърси. Искахме да му помогнем, ала той каза, че нямало нужда. Понеже ни очакваше продължителна езда, брат ми предложи да не губим време, а бавно да поемем на път. Щял да ни догони.

— По онези места не се ли срещат диви животни?

— Поне няма хищни, опасни зверове. Може да минат и години, преди някой ягуар да се обърка и да попадне там. Тези животни много добре знаят, че горе ги чака глад, защото лешоядите незабавно изяждат всяка мърша.

— Но сигурно там могат да се срещнат хора, на които човек не бива да се доверява, нали?

— И това не става толкова лесно и често. Горе има един проход, водещ през Андите, но той се намира много високо и преминаването през него е изключително трудно.

Който иска да го използва, трябва да е голям смелчага и да използва най-удобното годишно време, понеже ще му се наложи да минава през долини, които обикновено са непроходими от огромните снежни преспи. Най-много някой храбър златотърсач да дръзне да поеме нагоре, но и той може да издържи там само някоя и друга седмица.

— А-а, тъй си и мислех!

Тези думи ми се изплъзнаха неволно, понеже в същия миг нямаше как да не се сетя за умиращия чичо в ранчото на Бюргли.

— Какво си помислихте? — любопитно попита Гомара.

— Срещнах един златотърсач, който е бил горе.

— Съвсем сам ли? Наистина? Би трябвало да го познавам. Има само двама души, които са дръзвали без спътници да изкачат планините, а именно аз и един стар гамбусино от немски произход.

— Знаете ли името му?

— Не. Просто го наричаха „гамбусино“. Но на мен ми е известно, че имаше роднини в Банда ориентал. Ако не се лъжа, нейде близо до Мерседес.

— Вярно е. Аз го познавам.

— Каква случайност! А знаете ли къде е в момента?

— Той е мъртъв. Бях при него в последния му час в едно ранчо.

— Мъртъв! Да умре в легло, вместо като истински гамбусино да изчезне нейде в планините! Мир на праха му! Той бе винаги мълчалив и самовглъбен. Човек трудно можеше да го накара да проговори. Изглежда нещо му тежеше на сърцето. Не знаете ли нещо за това?

Отвърнах му уклончиво. Умиращият ми беше признал, че е видял как един човек, сендадорът… убива друг. Убиецът го принудил да му се закълне, че никога няма да го издаде. Умиращият беше разказал съвсем същото на монаха. Сигурен бях, че убитият е братът на Гомара, а убиецът е самият сендадор. И така, отговорих му следното:

— Защо мислите, че ще вземе да се довери на мен, след като не е споделил нищо с други хора, които е познавал далеч по-добре?

— Ами може би самият вие сте имали някакъв специален интерес да научите нещо повече по този въпрос, нали?

— Възможно е. А този гамбусино знаеше ли, че брат ви е убит?

— Не. Не съм му споменавал нищо, понеже изобщо с никого не съм говорил за това. Впрочем аз го срещнах напълно случайно и бяхме заедно не повече от четири часа. Той ми даде да разбера, че предпочита да остане сам. Тъй като и аз имах абсолютно същото желание, ние разменихме няколко въпроса и отговора, припряно се сбогувахме и побързахме да се разделим. Повече нито го чух, нито го видях.

— Значи той е бил единственият човек, когото сте срещали когато и да било високо в планините?

— Естествено. С изключение на ловците на чинчили той поне бе единственият, за когото може да се каже, че се е изкачил там с почетни намерения.

— Значи има и хора, за които не може да се твърди същото, а?

— Да. Това са негодници, които се представят за ариероси и лъжат пътниците, че точно там горе имало удобен проход, водещ отвъд Андите. На тези пътници винаги им се случва някакво нещастие. Изчезват безследно. А водачите им, ариеросите, винаги имат късмета да се върнат. Брат ми попаднал в ръцете именно на такъв човек.

— Цялата работа малко ме съмнява — нали и той е бил запознат с това положение на нещата не по-зле от вас? Сигурно е нямало да се довери на такъв човек.

— Разбира се, че не го е направил, ала онзи просто го е нападнал и убил.

— Откъде знаете как е станало престъплението? Щом е бил убит, той не е могъл нищо да ви каже.

— Все още беше жив. Убиецът го помислил за мъртъв и го зарязал.

— И вие го намерихте в това състояние?

— Да, сеньор. И до ден днешен сърцето ми се разтреперва, щом само си помисля за онези мигове. Оставихме го назад, за да потърси мулето си и продължихме да яздим нагоре. След езерото планинската пътечка се вие между скалите от една площадка до друга, образувайки тесни серпентини. Приближиш ли се до ръба на някоя от тези площадки, можеш добре да огледаш намиращата се под теб. Яздехме много бавно, за да може брат ми по-скоро да ни догони. След известно време се срещнахме с някакъв ариеро, който се спускаше от планините съвсем сам. Това не можеше да не ни направи впечатление, още повече, че водеше две мулета.

— Значи е превел някой пътник през планините и се е връщал сам, понеже отвъд Андите не е намерил човек, когото да придружава по обратния път.

— И той така каза.

— Значи сте разговаряли с него?

— Не, аз не. Разговаряли бяха моите спътници. Случайно точно тогава бях отклонил мулето си малко встрани, за да видя отвисоко дали брат ми се задава. Когато отново се присъединих към другите, ариерото си беше вече тръгнал.

— Попитали ли са го за името му?

— Да. Казал им е някакво име, ала след като разпитвах къде ли не, се убедих, че е било фалшиво, понеже никога не е имало водач през Андите с такова име.

— Но ако вашите някогашни спътници го срещнат сега, навярно ще го разпознаят, а?

— Несъмнено, но тях просто вече ги няма. Неколцина загинаха при злополука в планините. Един отиде в Бразилия и повече не се върна, а пък останалите намериха смъртта си по време на размириците в тази страна.

— Тогава наистина сте предоставен сам на себе си без никакви други опорни точки освен местопрестъплението, което ви е известно, и… бутилката, за която споменахте. Как стоят нещата с нея?

— Нека ви разкажа всичко! Когато спряхме, беше вече пладне. Искахме да изчакаме, докато брат ми се присъедини към нас. Но чакането ни бе напразно. Хвана ме страх, понеже след всичко разказано ми от моите спътници за ариерото, този човек ми се струваше много подозрителен. И така, взех един от моите другари и поех обратно. Дните бяха къси и вечерта вече наближаваше, когато стигнах до последната площадка в скалите, издигаща се над самото езеро. И там до самия ръб на площадката видях моя брат да лежи на земята. Кървава диря по скалата показваше, че се е влачил дотам. Скочихме от седлата и се завтекохме към него. Той не помръдваше.

— Но е бил само в безсъзнание, нали?

Гомара не отговори. Едва след по-продължително мълчание ми каза:

— Да ви описвам ли чувствата, които изпитвах, които изпитвам и до ден днешен, щом помисля за онези мигове? Не! Може да ме разбере само човекът, комуто се е случило същото!

— Мога да си го представя.

— Не, и да си го представите не можете! Моят брат бе моето второ „аз“ и ми беше скъп като живота. Това ви казва всичко. Имах чувството сякаш изстрелът бе улучил собствените ми гърди. Куршумът го бе пронизал близо до сърцето и беше излязъл откъм гърба. Хвърлих се върху него и неудържимо заридах. Но ето че той отвори очи и ме погледна. Беше още жив. Положих огромни усилия да се овладея и да се успокоя. Зададох му няколко въпроса и доближих ухо до устните му, за да чуя неговите тихи отговори, които той едва бе в състояние да промълви. После умря.

— Надявам се да е успял да ви съобщи достатъчно неща, тъй че знаете как е било извършено престъплението.

— Предостатъчно! Струваше ми се като че животът му не искаше да го напусне, преди да ми разкрие всичко.

— Ариерото ли е убиецът?

— Да, разбира се! А това пъклено дело е извършено несъмнено за да не бъде разкрита някаква тайна. Брат ми намерил мулето си много късно. Поел подир нас. Когато изкачил първата височина, видял до скалата да стоят две мулета. Наблизо бил коленичил някакъв мъж, който се канел да зарови една бутилка. След като заобиколил скалата, брат ми неочаквано се озовал току зад него и му подвикнал. Човекът се стреснал, светкавично се изправил и изплашено втренчил поглед в него. Но после грабнал пушката си, мигновено се прицелил и стрелял в брат ми, преди той да успее да се защити. Хуан паднал от седлото и изгубил съзнание. Когато се съвзел и се огледал, видял, че е сам. Мулето му било изчезнало, а дупката, която убиецът изкопал, за да скрие бутилката, зеела празна. Брат ми събрал всичките си сили и допълзял до самия ръб на скалата, като се надявал нейде да зърне ариерото.

— И успял ли е?

— Да. Убиецът бил коленичил долу край езерото и копаел друга дупка до самата скала. При него имало три мулета. В резултат на голямото пренапрежение Хуан отново изгубил съзнание. Съвзел се едва когато бях вече при него. След като ми прошепна всичко това, той издъхна.

— Значи ариерото го сметнал за мъртъв, нали?

— Да, и напълно го обрал. Не намерих у него какъвто и да било предмет.

— Можа ли да ви опише мястото край езерото, където ариерото е изкопал втората дупка?

— Да, и аз добре го запомних.

— И после какво направихте? Не тръгнахте ли да гоните убиеца?

— Беше станало вече твърде късно, защото се свечери. В нощната тъма нямаше как да различа каквато и да било диря. Изкопахме в мрака гроб за мъртвеца, за да не разкъсат кондорите трупа му. На зазоряване го погребахме, прочетохме край зейналата яма Отче наш и Аве Мария, след това я заринахме и отгоре направихме кръст от камъни. После се разделихме.

— Защо? Сигурно щяхте да имате нужда от един спътник!

— Но още по-наложително беше той да уведоми останалите за случилото се и да им каже, че съм тръгнал да преследвам убиеца. А имах и… една друга причина да не го взема със себе си. Не беше трудно да се досетя, че в онази бутилка се крие някаква тайна. Не исках никой друг да я научи.

— Но нали той беше вече чул за бутилката?

— Не. Брат ми едва-едва бе в състояние да шепти, тъй че самият аз с мъка разбрах думите му. А и не споделих с моя спътник всичко, което ми каза Хуан.

— Може би сте постъпил разумно, а може би и не. Значи още на разсъмване веднага се заехте с преследването, така ли?

— Не веднага. Щом моят другар си тръгна, аз първо слязох при езерото и отидох до мястото, където ариерото бе копал повторно. През нощта се беше извил силен вятър, но въпреки това открих дупката, понеже от ръба на скалата много точно бях запомнил местоположението й. Разкопах я и намерих бутилката. Но в нея имаше само шнурове с възли по тях.

— Нима не знаехте значението на шнуровете, не знаехте ли, че всъщност са стари документи?

— Тогава все още и представа си нямах. Но след като разпитах, разбрах всичко и се зарадвах, че не ги унищожих.

— И ги взехте със себе си, нали?

— О, не. Не съм толкова глупав. Отново зарових бутилката с цялото й съдържание точно така, както си беше, за да не разбере убиецът, че тайната му е разкрита.

— Значи сте вярвал, че той ще се върне?

— Естествено! Подобно нещо не се заравя в земята, за да се скрие веднъж завинаги. Впрочем той често е бил там.

— Сигурен ли сте?

— Да. Бях оставил за себе си един определен знак, по който винаги, когато отново посещавах мястото, забелязах, че и онзи мерзавец е идвал. И всеки път разравях дупката, за да подновя моя знак.

— Но иначе не сте успял да откриете никаква друга следа от него, така ли?

— Не.

— Хм! Надявам се, че сте се осведомили подробно в най-близките селища.

— Повече от подробно. Проведох какви ли не най-педантични издирвания, цели месеци останах в онези околности и търсих, и питах, но все напразно!

— Ами не помислихте ли някой път да покажете съдържанието на бутилката някому, който може да разчита кипута?

— Да, ала не намерих човек, който да владее това умение. Но понеже срещнах вас, ми се ще…

Той млъкна, като че бе казал вече твърде много.

— Какво? — попитах го.

— Невъзможно е! Та аз съм ваш пленник, ваш враг и предполагам, че много-много няма да се церемоните с мен и ще ми теглите куршума.

— Тук се лъжете много, драги. Ако имахме намерение да не се церемоним много с вас, нямаше да ви влачим толкова надалеч, а отдавна щяхме да ви разстреляме.

— Но какво ще правите с мен?

— Струва ми се, че скоро ще се разбере. Вероятно ще ви пуснем да си вървите.

— Сеньор, ако говорите сериозно, то аз имам само едно желание — да ми разрешите да яздя заедно с вас, за да ви заведа до Пампа де Салинас. Нали се канехте да отидете в планините?

— Но не и да се изкачвам до това място!

— А може би и за вас ще си заслужава труда да стигнете до езерото и да огледате бутилката.

— Не е изключено. Впрочем от петнайсетина минути кажи-речи съм решил да отида до соленото езеро. Даже ми се струва, че ще успея да открия убиеца.

— Cielos! Де да беше възможно!

— Защо да не е? Но по-късно вие сте станал ранчеро. Отказахте ли се от ловджийския живот?

— Да. Поне временно се чувствах изморен от това вечно скитане, още повече, че нямах никакъв успех в издирването на убиеца. Дълги месеци се крих в околностите на езерото, за да го издебна. Мислех си, че все пак някой път най-сетне трябва да ми падне в ръцете. Навсякъде и постоянно ме заплашваха опасности, страдах от глад, жажда и студ… но всичко бе напразно. Той не идваше и не идваше. Ако някой път се отдалечах след завръщането си забелязвах, че убиецът е посещавал мястото. Този човек има невероятен късмет!

— Може би става въпрос за нещо повече от късмет!

— Само късмет е, и то невиждан, невероятен късмет! Случвало ми се е предишният ден да проверявам скривалището и като съм се връщал след два-три дни, съм забелязвал, че той пак е идвал. Нима това не е късмет?

— Мисля, че по-скоро е резултат от неговата хитрост и предпазливост. Във всеки случай той е не само изключително съобразителен и изпечен негодник, но е и отличен познавач на онези места, както и на живота в планините.

— Възможно е и да сте прав, ала на мен ми се струва като че всеки път пада от облаците и после пак тъй внезапно се изпарява във въздуха. С абсолютна сигурност съм забелязвал, че е бил при скривалището, но не съм откривал каквато и да било следа от него.

— Това е само едно доказателство, което подкрепя мнението ми. Той е извънредно опитен и предпазлив човек.

— Да, сигурно по нищо не отстъпва на Херонимо Сабуко.

— Кой е той?

— Никога ли не сте чувал това име? Човекът, който се казва така, е най-големият познавач на Андите. Като водач е несравним и по тази причина го наричат Ел сендадор.

— Вие виждали ли сте го вече?

— Колкото и да е странно, все още не съм.

— Той минава ли често през онази местност?

— Минава и оттам, но е навсякъде. Казват, че мястото, където винаги се връщал, било в Гран Чако. Наистина ли нищо не знаете за този човек?

— Чувал съм за сендадора.

— Много често ще слушате разкази за неговата безумна смелост, както и за несравнимото му познаване на планината. Казват, че е дръзнал да прехвърля Андите даже и през зимата.

— Сигурно е измислица!

— Според хорските приказки и това може да се очаква от него. Ако искате да прехвърлите Андите, ви съветвам да наемете него и никой друг.

— Действително имам такова намерение.

— Наистина ли? Тогава десеторно повече ми се иска да ви придружа до соленото езеро. Помислете си дали желанието ми не може да бъде изпълнено!

— Едва ли! Вие сте привърженик на Лопес и следователно сте мой противник.

— Ами! Какво ли ме засяга Лопес Хордан? Не можех повече да издържам в това спокойно ранчо. Искаше ми се пак да отида в планините и отново да се опитам да заловя убиеца. Ето защо използвах първия удобен случай да продам ранчото. Получените пари занесох в главния град на провинцията Ентре Риос — Консепсион дел Уругуай, за да ги вложа там на сигурно място. После реших да се отправя към Андите. Пътем бях спрян от хората на Хордан, които ме наеха да ги заведа до Кориентес. Приех предложението им, понеже ми обещаха добри пари и в добавка получих офицерски чин. Това е всичко.

— Но се държахте като заклет хорданист!

— Беше само привидно — нали щом се събереш с вълци, трябва да виеш.

— Хм! Кой ли може да ви има доверие!

— Сеньор, не ви лъжа!

— Добре, иска ми се да ви вярвам.

— Даже ще ви дам едно повече от явно доказателство, че сега вие сте за мен къде-къде по-важен от Лопес Хордан.

— Тъй ли? И как ще го докажете?

— Като предам в ръцете ви вашите противници, които искат да ви унищожат.

— И как ще стане тази работа?

— Като ги подмамим сред блатата на Еспиниля, граничната река между Ентре Риос и Кориентес.

— Хм! Съвсем сигурно е, че ни преследват. Но ние имаме значителна преднина.

— Хич не го вярвайте, сеньор! Те са близо по петите ни!

— Сега, през нощта, когато не могат да виждат следите ни?

— Нямат нужда от следи. Нали знаят, че искате да прехвърлите границата и просто яздят в тази посока. А ако с настъпването на деня се разпръснат наляво и надясно, няма начин да не се натъкнат на нашата диря.

— Прав сте. Затова сме принудени отново да поемем на път колкото е възможно по-скоро.

— Да. А после ще се насочим право към блатата и хорданистите несъмнено ще ни последват.

— За да ни заловят поставени натясно сред тях!

— О, не! Твърде добре познавам всички пътища и тайни пътеки, за да се заблудим, или пък да не можем да се измъкнем оттам. Аз пък ще ви изведа от блатата.

— Хм! Не проумявате ли, че нито мога, нито имам право да проявявам подобно доверие към вас?

— Можете, можете, и аз ви моля да ми имате доверие!

— Твърде много искате от мен! Ами ако ни подлъжете в някаква клопка? Все още ни най-малко не сте ми доказал, че действително тайно в сърцето си не сте привърженик на Хордан.

— Нали ви казах, че всичко стана случайно и че единствено личната изгода ме накара да се присъединя към тези хора?

— И сега се каните вече да ги напуснете? Не разбирате ли, че всъщност ще извършите предателство спрямо досегашните си другари? А може ли човек да има доверие в един предател?

Едва след по-продължително мълчание той ми отговори:

— Прав сте, сеньор, макар думите ви никак да не са ласкави за мен. Твърде сте безпощаден. Но строго погледнато самият Хордан също е предател и не бива да се учудва, ако пожъне това, което е посял. Докато бях при него, служих вярно на делото му. Сега съм го напуснал и се чувствам освободен от всякакви задължения. Паметта на моя брат ми е далеч по-скъпа от каквото и да било съобразяване с някакъв си метежник, чиито офицер бях само формално и при когото строго погледнато си припечелвах само надниците. Струва ми се вече можете да ми имате доверие макар и заради това, че се намирам във властта ви. И ръцете, и краката ми са вързани. Щом забележите, че не играя честна игра, можете незабавно да ме убиете.

— Само се пита дали ще имаме време и възможност да ви накажем, след като веднъж попаднем в капана.

— С всички възможни клетви ви уверявам, че съм искрен! Не забравяйте, че искам да ви заведа при соленото езеро! Действително не рискувате абсолютно нищо, ако ми повярвате. Ще ми се доверите ли, сеньор?

— Е, ще ви призная, че не говорех това, което мислех. Само исках да чуя какво ще ми отвърнете. А ето как ще отговоря на последния ви въпрос.

Наведох се над него и развързах стягащите го ремъци. След като свърших тази работа, той скочи на крака, протегна се и попита:

— Вие ме развързахте? Това означава ли, че съм свободен, сеньор?

— Че какво друго?

— Ами ако избягам?

— То няма да е бягство, понеже само пленникът може да избяга. А вие вече не сте такъв. Впрочем аз съм напълно убеден, че ще останете при мен, сеньор Гомара.

— Да, да, убеждението ви е напълно оправдано. Няма да се отделя нито крачка от вас. Благодаря ви, сърдечно ви благодаря за доверието, сеньор!

Преизпълнен от радост, той ми стисна ръцете и добави:

— Какво ли ще кажат спящите хора, след като се събудят и видят, че сте ме освободили?

Той има̀ възможност веднага да чуе мнението на един от тях. Полковникът лежеше от другата му страна и се събуди от движенията му. Това бе добре дошло, понеже тъкмо той бе наред да застане на пост. Моето време беше изтекло. И така, офицерът стана, направи крачка към нас и учудено попита:

— Какво е това? Пленникът е свободен! Сеньор, полудяхте ли?

— Ни най-малко — отвърнах му. — Приятелите не бива да се измъчват, а този човек мина на наша страна и е готов да предаде в ръцете ни досегашните си другари.

— Diabolo! И вие му вярвате?

— Напълно.

— Познавам ви като човек, който много добре знае какво иска и какво върши. Така че не мога да имам нищо против, щом сте решил да освободите пленника. Но как ли ще удържи на думата си?

— Ще я удържа, макар и да е трудно — отвърна Гомара. — Ала щеше да е лесно, детински лесно, ако бяхме двойно повече хора, за да можем да хванем противника си от две страни като в клещи.

— Хм! И къде ще стане това?

— Знаете ли, че на места граничната река е заобиколена от опасни блата?

— Разбира се, че знам. Блатата са нанесени много точно върху нашите карти. Но никак не ми се ще да поемам риска да навляза между тях. За да се осмели човек на такава стъпка, би трябвало да е запознат с тях с най-големи подробности.

— Аз съм запознат. Както вече споменах, хорданистите са по петите ни. Навлезем ли с конете сред блатата, те ще ни последват. Аз ще ви заведа до едно място, откъдето могат да минат един до друг най-много двама конници. Озовем ли се веднъж от другата страна, ще е необходимо само да спрем и да се обърнем. Неколцина от нас ще са достатъчни да държат в шах цялата колона на неприятеля, тъй като той няма да има възможност да разгърне редиците си.

— Но в такъв случай те просто ще обърнат конете си и ще се оттеглят.

— Точно поради тази причина ми се искаше да бяхме по-многобройни.

— Е, мисля, че всеки от нас като нищо може да се разправи с неколцина от тях — отвърнах му аз.

— С удоволствие ви вярвам, сеньор, понеже вече го доказахте. Ала това не е достатъчно. Вярно, че не всички войници ще тръгнат да ни преследват, защото отмъкнахме доста от конете им, но все пак ще са неколкостотин срещу шепа хора. А не забравяйте, че и най-големият герой е безпомощен срещу куршума на най-големия страхливец!

— Правилно! Планът ви би бил много добър. Какъв номер само, ако можехме да заловим тази значителна войскова част, след като на нея не й се удаде да задържи нас, малцината! Но за съжаление ще се видим принудени да се откажем от него, понеже сме малко на брой.

— Хм! — замислено промърмори полковникът. — Щом така стоят нещата, все пак можем да намерим изход. Само не знам дали имам право да говоря напълно откровено.

— Че защо не?

— Защото само допреди броени минути този предприемчив сеньор Гомара беше наш враг. Човек едва ли може да поеме отговорността да му гласуваме пълно доверие.

— Аз я поемам!

— Нека тогава, ако се заблуждавате, всички последици останат за ваша сметка!

— Спокойно ще ги посрещна. Току-що споменахте, че имате някакъв план, някаква идея, нали?

— Да. Тръгнал съм за провинция Кориентес, за да организирам оттам нападение срещу Лопес Хордан. Там ме очакват. Изпратих няколко офицери, които са свършили вече добра работа. Засега те охраняват границата, където на определено разстояние един от друг са поставени въоръжени отряди. За съжаление на първо време това е само пехота, понеже ни липсват коне. Хордан се оказа достатъчно хитър още от самото начало на метежа си да закупи или да заповяда да откраднат всички коне наоколо. Затова се зарадвах толкова много, че успяхме да сложим ръка на доста голям брой от тези извънредно необходими животни.

— Що се отнася до това — обади се Гомара, — ние много скоро ще имаме неколкостотин коне, стига да разполагаме с необходимите за тях ездачи.

— Ами аз мога да ги осигуря, като извикам някои от споменатите отряди.

— Дали ще е възможно?

— Несъмнено, стига само да намеря доверен пратеник, или още по-добре ако можех аз самият да отида, което обаче е невъзможно, защото не знам пътя.

— Сеньор, аз ще ви водя!

— Вие — мен? А кой ще води останалите?

— Пак аз. Те ще яздят заедно с нас до блатата. Там ще ви преведа през онова място, където пътят представлява тесен „мост“ от твърда земя, водещ между дълбоките и опасни мочурища, широк не повече от метър-метър и половина. Оставите ли тази пътека зад гърба си, ще достигнете безопасния бряг на реката, където ще имате възможност да заемете позиция и да посрещнете неприятеля, който ще е безпомощен срещу вас, понеже кавалеристите ще могат да напредват само двама по двама. След това ние двамата без бавене се прехвърляме отвъд границата, за да доведем войниците, с които ще нападнем врага в гръб. Тогава той ще е принуден да се предаде безусловно, освен ако не желае да бъде унищожен.

— Отличен план! — обади се полковникът, въодушевен от предложението на Гомара. — Стига само… стига само да се увенчае с успех.

— Ако своевременно заведем вашите войници до определеното място, сигурно ще успее.

— Надявам се да ни се удаде.

— Да, но само ако не губим нито минута и незабавно тръгнем на път. Не бива да допускаме преследвачите да се приближат твърде много до нас, понеже ще ни е необходимо известно време, докато съберем и доведем отрядите.

— Съвършено вярно. Но ще можете ли да намерите пътя и в тъмнината?

— Не по-зле, отколкото посред бял ден. Впрочем и луната свети, макар и слабо.

— И… можем ли да разчитаме на вас?

— Сеньор, ако искате, пак ме вържете. Нямам оръжия. Всеки миг можете да ме застреляте и аз няма как да се защитя.

— Вярно е! Но така ще постъпим и в случай, че ни дадете повод дори за най-малкото подозрение. Какво ще кажете, сеньор?

Понеже въпросът му бе отправен към мен, аз отговорих:

— Напълно съм съгласен и не се съмнявам, че Гомара не таи нечисти намерения.

— Е, тогава ще трябва да разбуним спящите хора. Няма как. Нека по-късно си доспят.

Отначало спътниците ни се понамръщиха, че ги будим, но след като чуха за какво начинание става дума, незабавно изявиха съгласието си. Всички с радост бяха готови да скроят такъв номер на врага. Метнахме се на седлата. Всеки хвана поводите на своите коне и отново продължихме в галоп през равнината. От време на време минавахме между храсти, а често и под короните на големи дървета.

Яздех начело заедно с Гомара. Макар да му имах пълно доверие, смятах, че все пак няма да е излишно да бъда докрай предпазлив. Ръката ми бе близо до дръжката на револвера, за да изпратя веднага един куршум на водача в случай, че се опита да ни измами. Ала той нямаше подобно намерение. Напротив, оказа се, че ни е напълно предан.

Призори стигнахме до някаква гора. Но тя беше рядка. Дърветата растяха толкова далеч едно от друго, че изобщо не ни пречеха да препускаме в галоп. Не си давахме никакъв труд да прикриваме следите си и дори правехме колкото бе възможно по-лесно забележима диря, за да не затрудняваме неприятелите ни в преследването.

След известно време започнахме да прекосяваме малки поточета, чиято вода имаше съвсем незначителен пад. Гомара ни каза, че се приближаваме до граничната река Еспиниля, където поточетата вливат ленивите си води, след като образуват по-големи или по-малки блата.

— Вече наближава часът, когато искреността ви ще бъде подложена на проверка — казах на индианеца. — Не го забравяйте!

— Не се тревожете, сеньор! — отвърна ми той. — Ще видите, че не сте се излъгал в мен.

— Ако е така, ще ви докажа моята благодарност по начин, който едва ли смятате за възможен.

— Мога ли още сега да науча нещо повечко?

— Ще видите убиеца на брат си.

— Какво? Как? Истината ли казахте? Значи трябва да подозирате някого!

— Разбира се, че подозирам.

— Сеньор, моля ви, кажете ми името му!

— Вие самият го споменахте преди малко, когато ми разказвахте за убийството.

— Представа си нямам. Никакво име не съм споменавал.

— Припомнете си!

— Да, сещам се, стана дума за стария гамбусино, когото сте видял как умира. Но не съм казвал името му, тъй като изобщо не го знам.

— Нали говорихте и за още един човек, който сигурно много добре знае и местностите горе край соленото езеро, понеже твърдите, че е най-големият познавач на Андите?

— Да не би да имате предвид Херонимо Сабуко? Сендадора? Невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Сеньор, тук се лъжете. Сендадорът — убиец! Той, който безброй много пъти е рискувал живота си, за да заведе здрави и читави толкова пътници до тяхната цел!

— Това ни най-малко не променя мнението ми. Нерядко се срещат хора, които външно оставят впечатление за почтеност, но всъщност дълбоко в себе си са негодници. Вие не го познавате. Нито сте го виждали, нито сте разговаряли с него и въпреки всичко го защитавате!

— Защитавам го, защото много добре знам на каква слава и на какво доверие се радва. Имате ли основателна причина да мислите толкова лоши неща за него?

— Нека засега оставим този въпрос!

— Не. Сигурно лесно си представяте, че изгарям от нетърпение да се запозная с него.

— По-късно, по-късно! Засега исках само да ви покажа, че ще съумея да ви възнаградя в случай, че остана доволен от вас.

— Но, сеньор, ще умра от нетърпение!

— Тогава побързайте още преди смъртта си да ни предадете хорданистите в ръцете, а после сигурно все ще има време да ви спасим!

— Знаят ли и други хора за подозренията ви?

— Не. Само отец Иларио е посветен в това, че сендадорът е убиец. Единствено с него можете да разговаряте на тази тема. Другите, и особено йербатеросите, не бива да научават абсолютно нищо. Нека както и досега смятат Херонимо Сабуко за почтен човек.

— И на мен ще ми е трудно, ако не и съвсем невъзможно да повярвам, че не е такъв. Почти съм убеден, че се заблуждавате.

— Не се заблуждавам и ще ви попитам само едно: говорихте ми за стария гамбусино. Смятате ли го за лъжец?

— Него ли? Той ще е последният човек, когото мога да сметна за лъжец. Говореше малко, но каквото кажеше, винаги бе самата истина.

— Е, тогава ще ви издам, че малко преди да умре той ми заяви, че сендадорът е убиец.

— Сеньор! Кой би го повярвал?

— Но е вярно. Сендадорът е убил един свещеник, един Божи служител. Представете си само!

— Ако е така, това е непростим грях. Но откъде го знае гамбусиното?

— Видял го е с очите си.

— Но защо не му е попречил да извърши престъплението?

— Не е могъл, защото се е намирал на една скала високо над мястото на злодеянието. Ужасен, той му е извикал, ала било напразно.

— Тогава сендадорът е трябвало да се бои от него като свидетел на кървавото престъпление и следователно да се стреми да го очисти!

— Да, или поне да го обезвреди. Така и направил. Двамата били приятели. Ето защо не го убил, ала го принудил да му се закълне, че никога няма да го издаде.

— Ужасно, ужасно! Обаче гамбусиното все пак ви разказа всичко и престъпи дадената клетва, така ли?

— Не ми го е разказал, понеже още отпреди бях вече подочул туй-онуй, а каквото липсваше, сам си го добавих. И когато съвсем точно възстанових пред него случилото се, той не можа да ми възрази с нито една дума.

— Значи сендадорът действително е убиец, действително! Сеньор, обзема ме страх. А дали не е възможно гамбусиното да се заблуждава?

— Не, напълно изключено е. Впрочем всичко съвпада съвсем точно. Двете убийства са станали съвсем наскоро едно подир друго. Споменатата от вас бутилка е съдържала кипутата, които сендадорът е отнел от падрето.

— Сигурен ли сте?

— Да. Той е убил падрето не само заради шнуровете, а и по други причини. Но за тях — по-късно. Посвещавам ви в тази тайна като ви оказвам такова доверие, с каквото не съм удостоил даже и йербатерото, с когото станахме тук първи приятели. Надявам се, че няма да злоупотребите с откровеността ми!

— Пред никого няма да кажа и думичка.

— Само с отец Иларио можете да разговаряте по този въпрос, но така, че никой друг да не ви чува. И пред самия сендадор не бива с нищо да се издавате.

— Но тогава как ще успея да му отмъстя?

— Ще си отмъстите, ала това ще стане по-късно и от само себе си. Ако направо го обвините, той ще отрече. Трябва да го изненадаме, да го надхитрим. Ще го заведем до мястото, където е скрита бутилката, без да подозира, че знаем всичко.

— По такъв начин значи! Мислите, че внезапната уплаха ще изтръгне от него признанието?

— Да, уплахата. Силата на фактите ще го съкруши така, че изобщо няма да се съвземе. Но аз наистина ви казах всичко, което смятах все още да премълча. Проявих слабост към вас. Дано разберете, че ви мисля само доброто.

— Да, разбирам го и ще ви бъда благодарен, сеньор. С какво удоволствие бих продължил да разговарям с вас на тази тема, ала вие едва ли ще се съгласите, а и аз виждам, че току-що стигнахме до мястото, където ние двамата с полковника ще се разделим с вас.

— С мен не. Реших да дойда с вас. Не ми се ще да оставя полковника да язди сам.

— Та нали аз ще съм с него!

— По-добре е да сме трима, отколкото двама, а и тук, край границата, човек трябва да е предпазлив.

Когато полковникът разбра, че се каним да го придружаваме, той се зарадва, понеже нямаше особено доверие на водача.

Намирахме се в обширна зелена равнина. Копитата на конете ни тъпчеха трева, която нямаше онзи наситен, почти кафяво-зелен цвят на равнината малко по-далеч пред нас. Не беше трудно да се забележи, че там растителността се състои от блатисти видове и когато смуших коня си, направих няколко крачки настрани и скочих от седлото, за да огледам терена, Гомара бързо ми извика:

— Внимавайте, сеньор! Само още една крачка и ще се озовете в блатото.

— Само от лявата страна ли е?

— Също и от дясната. Намираме се точно на мястото, за което ви говорих.

Той беше прав. Сам се убедих, че от двете ни страни имаше дълбоки мочурища, където човек като нищо можеше да потъне. Нашият предишен водач индианецът Гомес, който заедно с напълно оздравялата си майка все още беше при нас, пожела да ни докаже, че блатото е изключително опасно. Той се съблече, накара ни да вържем едно ласо под мишниците му и стъпи върху измамната зелена покривка. Веднага потъна до колене, а само две крачки по-нататък блатото стигна над кръста му, като го държеше толкова здраво, че ни струваше доста усилия да го изтеглим при нас. Гомес направи същата демонстрация и от другата страна. Изглежда му беше безразлично, че целият се изкаля. Та нали реката, в която можеше да се изкъпе, бе наблизо.

Така ни беше доказано, че тук никой не може да се измъкне нито наляво, нито надясно. Ако противникът наистина ни нападнеше тук, то — както ни беше казал и Гомара — кавалеристите можеха да яздят само по двама един до друг, докато отвъд блатата ние имахме възможност да залегнем на твърдата земя зад храстите и тръстиката и да ги обсипем с куршумите си. Така двама по двама можехме съвсем лесно да очистим всичките. А ако обърнеха конете си, за да избягат в обратна посока, и ако тогава нашите войници внезапно изникнеха зад тях на твърдата почва приблизително там, където се намирахме в момента, то те щяха да се видят принудени да се предадат. Но изобщо бе много въпросително дали щеше да им се удаде да обърнат конете си върху тясната пътечка между двете блата. Не успееха ли, положението им щеше да стане дваж по-тежко.

Трябваше да образуваме дълга верига. Гомара яздеше начело. Ние го следвахме един по един, а между всеки двама от нас имаше по няколко от свободните коне. Така навлязохме между мочурищата. Общо взето пътеката бе широка метър, метър и половина, но понякога се стесняваше, или пък ставаше малко по-широка. Ала тя се оказа дълга, доста по-дълга, отколкото си бях представял, и не водеше към реката в права посока, а се виеше ту насам, ту натам, правейки по-големи или по-малки завои. Дължината й беше толкова значителна, че враговете ни спокойно щяха да се поберат на нея. След като последният от тях стъпеше върху пътеката, то първият все още далеч нямаше да е достигнал отсрещния бряг. Но това съвсем не е малка работа при почти четиристотин ездачи. Впрочем пътят не беше твърд, а доста мек и хлъзгав. Тук-там копитата на конете ни потъваха в гъста черна кал. Но се добрахме до отвъдния край на блатата без никакви премеждия. Там имаше едно много хубаво място, обградено от храсти и високи дървета, където спътниците ни можеха спокойно да се настанят на бивак и най-удобно да изчакат завръщането ни. Те вече се канеха да скочат от седлата, когато Гомара, който все повече и повече доказваше, че е умен и изключително съобразителен човек, им каза:

— Останете на конете още някоя и друга минута, синьори! Налага се да пояздите още мъничко, а после ще се върнете пеша.

— Защо пеша?

Сеньор, нима не казахте, че войниците ви нямат коне?

— Да, така е.

— Ами тогава трябва да им помогнем по-бързо да се придвижват. Ще вземем с нас всичките коне, за да улесним прехвърлянето им.

— Тази идея наистина не е лоша.

— Нали? Имаме над трийсет коня. Възседнат ли ги по двама, около седемдесет души бързо ще се озоват тук. Нужно е да побързаме, понеже не знаем кога ще се появят неприятелите ни.

— Оттук нататък пътят хубав ли е?

— Също тъй труден и опасен е, както дотук. Ще се прехвърлим през реката така, че от тази страна няма да останат никакви следи. А стъпим ли отвъд на здрава почва, ние тримата лесно ще се справим с конете. Но дотам останалите сеньори трябва да ни придружат и да ни помагат.

Така и стана. Свърнахме надясно и поехме нагоре по брега. Там пак имаше дълбоки мочурища, през които можехме да преминем само един по един по съвсем тясна пътечка. Конете ни следваха бавно и предпазливо, като нито един от тях не си позволяваше макар и малко да се поразиграе понеже инстинктът им подсказваше, че над тях бе надвиснала опасност. Скоро се добрахме до някакво място с малко по-устойчива почва и забелязахме, че на отвъдния бряг имаше сравнително твърд пясъчен нанос.

— Тук ще се прехвърлим — каза Гомара. — Отсреща брегът е безопасен чак до кампото. Не се нуждаем повече от останалите сеньори. След като ни помогнат да вкараме конете във водата, те могат да се върнат.

Ние тримата — полковникът, Гомара и аз — навлязохме с конете в реката. Другите скочиха от седлата и след като вързаха поводите и стремената по-късо, натириха животните във водата. Всичко мина чудесно, защото реката не беше нито широка, нито буйна. Щом се озовахме отсреща, навързахме животните едно за друго в тропа, която от страх пред усърдно размахваните ласа послушно ни последва. Спътниците ни се върнаха при мястото, където преди малко бяха понечили да слязат от седлата. Понеже теренът все пак не беше съвсем безопасен, отначало бавно се отдалечихме от реката под прав ъгъл. Ала щом се добрахме до равнината, преминахме в галоп и се понесохме надясно, в източна посока, защото полковникът предполагаше, че точно там ще намери войниците.

Едва ли бяхме яздили и петнайсетина минути, оглеждайки се усърдно за някакви следи, когато забелязахме двама ездачи, които се появиха на северния хоризонт и бързо се приближаваха. Съвсем естествено и те ни видяха и искаха да разберат що за хора сме. Полковникът ги очакваше с напрегнато любопитство и след като изминаха по-голямата част от разстоянието между нас, учудено възкликна:

— Ротмистър Манрико! Той е от изпратените напред хора. А сеньорът с него е лейтенант. Какъв късмет да ги срещнем!

Ротмистърът позна своя началник и още отдалеч го поздрави. Когато се озоваха при нас, той не можа да се начуди, че толкова неочаквано среща полковника по тези места.

— За това по-късно, драги мой — прекъсна го неговият началник. — Преди всичко ми кажете какво търсите тук?

— Отиваме на погранично учение — каза той и посочи с ръка на изток. — Там ни чака нашата войскова част.

— Колко души имате?

— Двеста, с около седемдесет коня. Въпреки всичките ни усилия не бе възможно да съберем повече коне. Хордан е отмъкнал каквито животни е видял и ги е прехвърлил отвъд границата.

— Знам вече. Значи седемдесет, а ние имаме трийсет. Ако яздят по двама на кон, като нищо ще вземем и двестате войници. Ще се решите ли с двеста души да се опитате да плените четиристотинте кавалеристи на Хордан?

— Съвсем сигурно, стига само теренът да е горе-долу подходящ.

— Как са въоръжени вашите хора?

— Всички имат пушки „Ремингтон“.

— Чудесно. А теренът е превъзходен. Не се бавете! Заведете ни при вашите войници. Нямаме време за губене!

Продължихме напред колкото можехме по-бързо. Пътем полковникът с кратки думи разказа на двамата офицери приключението си. Те го поздравиха с избавлението му и възторжено изявиха готовност да отмъстят за него.

Скоро стигнахме до равнината, където се намираха войсковите части. Този ден те трябваше да бъдат разположени по продължение на реката, за да проведат предвиденото обучение. А ето че им се налагаше да преминат към сериозни действия. Вярно, че тези хора бяха събрани от кол и въже, ала все пак за местните условия не правеха лошо впечатление. Униформите им доста приличаха на дрехите на баските. Пушките им бяха нови и хубави. По-малко от половината имаха коне. Но това нямаше значение, понеже трийсетте наши животни попълваха числото на необходимите ни коне, ако на всеки от тях се метнеха по двама ездачи.

Всички налични офицери се събраха на военен съвет, а когато той свърши, хората възседнаха животните. Един от тях се мяташе на седлото и вземаше втория зад гърба си. После в галоп поехме по обратния път, ала не стигнахме до самото място, където прехвърлихме реката. Постъпихме така, защото не беше изключено неприятелят вече да е пристигнал. В такъв случай трябваше да побързаме да му отрежем пътя за отстъпление.

Освен първото споменато място, малко по-нагоре Гомара знаеше и друго, също така подходящо. И там брегът беше твърд. След като прекосихме реката, ние се спуснахме в обратна посока, изминавайки почти същото разстояние, и така стигнахме до мястото, където трябваше да внимаваме заради блатото. Заобиколихме го, а после само с Гомара тръгнах напред, за да разузнаем дали преследвачите ни вече са пристигнали. За щастие те все още не бяха дошли.

Не биваше да изпращаме съгледвачи, понеже сигурно щяха да оставят отпечатъци в меката почва. Ето защо войниците се изпокриха зад храстите, а ние двамата с Гомара се отдалечахме, за да потърсим спътниците си. Преди това се уговорихме с полковника, присъединил се към войниците, че щом чуе изстрел, незабавно ще изскочи от скривалището си и, описвайки дъга с хората си, ще препречи пътя за отстъпление на неприятеля.

Гомара знаеше и един друг път, който ни отведе до нашата цел. Спътниците ни се зарадваха страшно много, че мисията ни се е увенчала с толкова голям успех. Те се бяха разположили най-удобно и ние се присъединихме към тях, за да изчакаме развоя на нещата.

От мястото, където седяхме, можехме да виждаме надалеч в равнината. Сигурно щяхме да забележим очакваните от нас преследвачи още от твърде голямо разстояние. Всяка изненада беше немислима и ето защо предложих да наваксаме пропуснатия сън. Постовете ни своевременно щяха да събудят спящите хора. Предложението ми бе прието с голямо удоволствие. Скоро всички задрямаха с изключение на мен и на монаха, който пръв застана на пост.

Използвах случая да му съобщя всичко, каквото бях научил от Гомара и той се учуди немалко, когато разбра, че вече са открити кипутата, за които сендадорът бе казал на йербатерото, че са изчезнали.

— Ето отново виждате, че не съществува случайност. Да не би да е съвършено случайно стечение на обстоятелствата, че първо сте срещнал йербатерото, който е знаел за скиците на сендадора, а после сте се натъкнал на умиращия гамбусино, който е видял убийството и е открил кипутата? Ако тук няма пръст Провидението, тогава изобщо няма нито Провидение, нито Бог. Ще тръгнете ли и вие за соленото езеро?

— Разбира се.

— Аз също идвам. Сендадорът ще трябва да ни заведе до там.

— Но дали ще го направи?

— Сигурно. Ще му обещаем много добро възнаграждение. Надявате ли се да разчетете кипутата?

— Не. Липсват ми необходимите познания. Но ще се постарая да ги усвоя веднага, щом шнуровете попаднат в ръцете ми, а после няма да се успокоя, докато дешифрирането им не ми се удаде.

— Но от скиците, които са у сендадора, все ще успеем да научим нещичко, нали?

— Дано. Поне не ме е страх от възможен провал, макар да не съм особено силен по чертежите.

— И значи казахте на Гомара всичко, каквото знаехте, така ли?

— Не. Той не знае, че става дума за закопани съкровища. Но ще го научи, макар и колкото е възможно по-късно, за да не вземе да храни някакви надежди, които в никакъв случай няма да се изпълнят.

Отец Иларио усмихнато ме погледна и каза:

— Изглежда не вярвате кой знае колко в съществуването на това съкровище, а?

— Перуанците са притежавали несметни богатства. Доказано е, че са закопани огромни съкровища. Ако действително има истински кипута и истински чертежи за някакво място, където са заровени подобни скъпоценности, то аз не се съмнявам в истинността на цялата работа.

— И въпреки всичко оставате толкова спокоен? Как да си го обясня?

— Съществуват най-различни съкровища. Сигурно е, че една златна буца или диамантът, голям колкото кокоше яйце, са много красиви, ала когато си страшно жаден, глътката прясна вода е къде-къде по-хубаво нещо, а пък в момента малко сън ми е далеч по-необходим. И така, драги отче, разрешете ми да подремна!

Легнах на земята и почти мигновено заспах, ала не бях спал повече от десетина минути, когато ме събуди силният глас на монаха:

— Ставайте, сеньори! Идват!

Всички светкавично скочихме на крака и отправихме погледи към равнината. Те наистина се задаваха в галоп. Някои от тях бяха взели зад себе си на конете свои другари. А това бяха хората, чиито коне бяхме отмъкнали. Кавалеристите яздеха на широк фронт и изглежда изобщо не забелязваха блатото.

— Cielo! Отиват право в него! — обади се монахът. — Трябва да ги предупредим.

Той сложи длани около устата си и се накани да им извика. Попречих му.

— Тихо, брат Иларио! Даже и неколцина от тях да нагазят в блатото, ще се намерят достатъчно техни другари, които ще ги измъкнат.

Впрочем изобщо не се стигна чак дотам някой от тях да пострада. Един на друг самите те си подвикнаха да внимават и в последния миг рязко спряха конете си. Неколцина скочиха от седлата да огледат по-внимателно мочура. Взеха копията си и започнаха да ги забиват в меката и коварна почва. И тогава разбраха, че тук няма шега. Майорът свика офицерите си на съвещание.

— Дали ще дойдат насам? — нетърпеливо попита йербатерото.

— Несъмнено! — отвърна един от неговите другари.

— Но това би било лудост.

— Та нали няма откъде да знаят, че се намираме тук?

— Обаче първо поне могат да наредят на неколцина души да проверят дали… ах! Я виж ти, майорът наистина се сети. Да, той е офицер, който отлично си разбира работата!

В този момент командирът изпрати двама ездачи, които трябваше внимателно да огледат пътя. Те поеха бавно напред, като се придържаха точно по нашите следи.

— Олеле мале! — обади се Търнърстик. — Ето че се задават две пощенски корабчета. Ако се приближат съвсем до нас, сигурно ще ни видят и всичко ще пропадне.

— Просто не бива да ни виждат — отвърнах аз. — Трябва да се скрием. Тръстика и храсти колкото искаш.

— Но те ще останат тук, за да изчакат останалите. И така ще ни пречат.

— Ще се погрижа да не ни пречат! — каза боцманът Ларсен, като доволно огледа юмруците си. — Сър, искам най-сетне да направя нещо!

— Никакви прибързани действия! — помолих го аз. — В случая физическата сила не решава въпроса. Трябва да им попречим да се развикат.

— Тъй ще ги сграбча, че и гък няма да кажат.

Но не му беше отредено да изпита удоволствието от употребата на великанската си сила. Ние се изпокрихме, а двамата ездачи се приближиха. Огледаха мястото, където бяхме лагерували. Това ги обезпокои. После забелязаха следите, оставени от мен, полковника и Гомара, когато си бяхме тръгнали и пак се успокоиха. Изглежда бяха на мнение, че тук сме почивали кратко време и после отново сме продължили ездата си. В този момент все още не биваше да посягаме на тях. Първо те трябваше да дадат знак на останалите, че всичко е наред и че могат да ги последват. Обаче двамата не направиха нищо подобно, а поеха обратно, за да рапортуват на майора.

— Жалко, страшно жалко! — обади се боцманът. — Изглежда до края на живота си няма да стисна никого между юмруците си!

Но по-добре, че стана така — както за двамата ездачи, така и за самите нас. Не беше изключено да не успеем да ги пленим съвсем безшумно и в такъв случай щяхме да се издадем.

Видяхме как майорът поговори с двамата. После даде знак всички да поемат по пътеката, а самият той застана начело на колоната, която в зиг-заг бавно запълзя към нас. Майорът бе нетърпелив и пришпорваше коня си по-енергично от другите, които следваха опасния път с по-голяма предпазливост. По този начин разстоянието между него и хората му значително се увеличи.

— Какво ще правим сега? — попита брат Иларио. — Ще му позволим ли да се приближи до нас, или не?

— Естествено, че ще му позволим.

— Но така ще се приближат и хората му, а пуснем ли ги да стъпят на безопасния бряг, съвсем сигурно ще се стигне до схватка, което все пак искахме да избегнем.

— Не се тревожете! Спипам ли го, той така ще се разкрещи, че те сигурно ще спрат.

— Ще го спипате ли? — попита боцманът. — Не е ли по-добре аз да свърша тази работа?

— Нямам нищо против, но гледайте да не го потрошите! Свалете го от седлото и го сложете да седне ей тук, в тревата. Това стига.

Застанахме зад храстите така, че майорът да не може веднага да ни види. Ето че в този момент той остави пътеката зад гърба си и стъпи на твърда почва. Пришпори коня си да мине между храстите и… ни забеляза. Един-два мига сякаш се вцепени от уплаха, но после силно извика. От негова страна щеше да е по-разумно, ако незабавно беше дал заповед за нападение, ала вместо това той изкрещя:

— Спрете! Назад, назад! Те са тук!

И така, той бе имал намерение да ни залови, а след като ни видя, караше хората си да бягат! Странен човек! Същевременно се опита да обърне коня си. Но ето че боцманът го сграбчи за колана, рязко го смъкна от седлото и като описа с него полукръг във въздуха, не съвсем нежно го остави седнал на земята.

Един бърз поглед ме убеди, че колоната беше спряла. Първият ездач се намираше на около десетина конски дължини от нас. Последният бе напуснал твърдата, сигурна земя, и беше между блатата, тъй че бяхме успели да хванем цялата колона в капан точно както го бяхме и предвидили. Майорът видя, че е обграден. Всяко бягство му изглеждаше невъзможно, освен ако не го измъкнеха неговите хора. Със съвсем безпомощен вид той поглеждаше ту към един, ту към друг от нас и не обелваше нито дума.

— Добре дошъл, сеньор! — поздравих го аз. — Най-сетне пак ви виждаме, само че на друго място.

Той прехапа устни и нищо не каза.

— Толкова дълго ви чакахме да се върнете — продължих аз, — ала изглежда трапезата, която жената на ранчерото ви сложи, ангажира вниманието ви толкова много, че на нас не ни бе възможно да ви чакаме повече. Просто си тръгнахме. Надявам се няма да го сметнете за незачитане на добрите нрави.

Майорът продължаваше да мълчи. Затова йербатерото се обади:

— Този нещастник си е глътнал езика от радост, че пак ни вижда!

— Tormenta! — обади се той най-сетне. — Забранявам ви подобни обиди!

— Намирате се в такова положение, което не предполага оказването на кой знае каква почит и уважение — казах му аз.

— Когато му дойде времето, ще ви потърся отговорност за всичко. Как се осмелявате да ми посягате!

— Във всеки случай имаме по-голямо право да посягаме на вас, отколкото вие на нас. Наш пленник сте.

С един скок той се изправи на крака и посегна към сабята си. Тикнах му револвера си под носа и го заплаших:

— Махнете си ръката от сабята, иначе стрелям! Изглежда не схващате в какво положение се намирате. Заедно с всичките си хора сте ни в ръцете.

— Ами! Само да им дам заповед, те ще напреднат и ще ви прегазят!

— Опитайте, де! Нима не виждате, че хората ви могат да застават срещу нас само двама по двама? Ще застреляме първите няколко двойки и те ще образуват преграда, през която останалите няма как да ни нападнат. Така ще станем за вас недосегаеми.

— Тогава ще им наредя да заобиколят и да ви нападнат от другата страна.

— Това намерение също ще остане неизпълнимо и ще ви го докажа. Казвате „ще наредя…“, а изобщо нямате възможност да действате против волята ни. И за да ви стане ясно каква е волята ни, ще поискам от вас да заповядате на хората си да предадат първо оръжията си, а после и самите себе си.

По лицето му се изписа безкрайна изненада.

— Ние… да се предадем!? — възникна той. — Четиристотин души да се предадат на десетина цивилни!

Офицерът се разсмя гръмогласно.

— Смейте се, смейте се! — казах му най-спокойно. — Намирате се в такова положение, в което, стига да поискам, цялата ви войскова част ще трябва да се предаде. Ако заповядам да застрелят първите и последните четири-пет коня, вашите кавалеристи няма да могат да помръднат ни напред, ни назад. А опитат ли се да се измъкнат встрани, очаква ги сигурна гибел в блатото. Нима не забелязвате как вашите хора и конете им затъват все по-дълбоко и по-дълбоко? Тази пътека не е достатъчно устойчива, за да издържи тежестта на толкова много конници. След десетина минути тя ще потъне и прочутите ви четиристотин кавалеристи са загубени.

Той хвърли натам изпитателен поглед и пребледня. Видя, че съм прав. Пътеката действително поддаваше и бавно потъваше, а войниците, които не можеха да си обяснят защо не биваше да продължат напред, а трябваше да чакат на този коварен и опасен терен, започнаха да роптаят и да крещят. Наистина нямаше време за губене, ако искахме хората да бъдат спасени. Ето защо продължих:

— Мислите си, че срещу вас сме се изправили, само ние, обаче страшно се лъжете. Ако преди да се впуснете между блатата бяхте наредили щателно да претърсят околността, сигурно щяхте да откриете капана, който ви поставихме, и където влязохте. А сега внимавайте, ще дам сигнал да го затворят!

Направих знак на йербатерото и той стреля с пушката си. Едва бе заглъхнал изстрелът, когато отляво се появиха в галоп войниците на полковника — по двама души на кон. Малко след това вторите ездачи, яхнали животните зад седлата, наскачаха на земята и мигновено образуваха двойна редица, която препречи пътя за отстъпление на метежниците. И така, на първа линия имаше стотина пешаци, а зад тях също толкова ездачи, всички въоръжени с хубави пушки, когато само малцина от хората на майора разполагаха с огнестрелно оръжие. Тук изобщо не можеха да използват своите ласа и бола.

Скоро неприятелите ни разбраха, че пътят им за отстъпление е отрязан, а когато се появихме и ние с насочени към тях пушки в ръце, те трябваше да проумеят, че няма как да продължат напред, без да се изложат на куршумите ни.

А положението им ставаше все по-опасно и поради обстоятелството, че тясната пътека, на която се бяха спрели, все повече потъваше. Тя се беше образувала само от един по-твърд пласт земя сред мочурите, който всъщност лежеше върху самото блато и неизбежно щеше да поддаде, ако върху него се поставеше някаква по-голяма тежест. И сега бе станало точно това. Лесно можеше да се предвиди, че всички кавалеристи щяха да потънат и да загинат в мочура, ако не им се дадеше възможност своевременно да се доберат до твърда земя. Откъм другата страна на блатото проехтя гласът на полковника, който подканяше неприятелите ни да се предадат. От нашата страна и аз настоях за същото пред майора, който, скърцайки със зъби, огледа положението на хората си, но въпреки всичко разярено ми отвърна:

— Нека потънат и загинат. Но няма да ви паднат в ръцете!

— Тогава не желая да задържа и вас. Връщам ви свободата. Върнете се при вашите кавалеристи!

Той ме погледна слисано и попита:

— Но нали така се отказвате от едно голямо преимущество?

— Само от приятелски чувства към вас. Щом наистина сте решили да пожертвате хората си, ще ви дам възможност да споделите с тях участта им. После, когато се разчуе, че сте посрещнал смъртта заедно с вашите подчинени, ще се разнесе славата ви на забележителен герой.

Съвсем ясно видях, че се изплаши.

— Невъзможно е да искате подобно нещо! — извика той.

— Но го искам, сеньор! Ако не го искате и вие, тогава ще ви принудя. Не отидете ли доброволно при хората си, ще наредя да ви натирят при тях, като ви шибат с ласо. Давам ви само една-единствена минута. Заповядате ли на вашите кавалеристи да се предадат заедно с оръжията си — добре. Но не го ли сторите, и вас ще сполети същата смърт, на която осъждате тези клетници. Не се шегувам! Я слушайте!

Страхът на хората му непрестанно се засилваше, а конете им не се подчиняваха. Викаха му, че трябва да сложат оръжие. Последните даже вече обръщаха конете си и се предаваха на войниците на полковника, за да спасят кожата си. Щом достигнеха твърда почва, те скачаха от седлата и хвърляха всичките си оръжия на земята. Следваха един подир друг. Майорът разбра, че твърдоглавието му е напълно безполезно. Неговите кавалеристи не му се подчиняваха повече и тъй като пред лицето на смъртта храбростта му се беше изпарила, той каза:

— Е добре, този път печелите играта, но дано скоро започнем нова, която сигурно ще загубите. Предавам се!

— Излишно е, понеже и бездруго сте ни в ръцете. Настоявам да дадете на вашите части заповед да се върнат и да се предадат на полковника!

Той подвикна на хората си съответните нареждания, а те му се подчиниха със забележителна готовност. Отначало онези от тях, които бяха близо до нас, искаха не да се връщат, а направо да продължат до мястото, където се намирахме, понеже обратният път им се струваше опасен. Обаче аз не им разреших, защото бяхме твърде малобройни и при нас нямаше достатъчно пространство да ги посрещнем. Налагаше се да се върнат назад, макар пътеката от минута на минута да ставаше все по-опасна. Тъй като бяха принудени да яздят бавно и предпазливо, то стигаха до отсрещната страна един по един и това даваше възможност да ги обезвреждаме без каквито и да било усилия. Конете им отвеждахме настрани, а оръжията им струпвахме на куп. Накарахме ги да насядат близо един до друг и ги обградихме с тесен кръг от пазачи. Навярно никой от тях даже и не помисли, че може да избяга.

Понеже пътеката бе вече твърде пострадала, и за нас не беше безопасно да я използваме. Заобиколихме покрай реката, докато ни се откри възможност да свърнем надясно и после да се присъединим към полковника. Майорът бе принуден да ходи пеша. Тъкмо когато стигнахме при съюзниците си, той се изтъпанчи пред полковника с думите:

— Сеньор, днес щастието беше с вас. Надявам се поведението ви да се определя от ясното съзнание, че следващият път то може да ви обърне гръб и да се усмихне на нас!

Полковникът му хвърли презрителен поглед и отговори:

— Моето поведение никога не зависи от щастието, а единствено от моя дълг. А онзи, който измени на дълга си, не бива да очаква от мен нито уважение, нито вежливост. Вие сте метежник — човек, престъпил клетвата си. Щом сте предводител на бунтовници, на вас ще се гледа като на техен подстрекател и следователно заслужавате десеторно наказание. Това, че имате офицерско звание, за мен не е никакво основание да се отнасям с вас по-добре отколкото към тези заблудени хора. Напротив, в него виждам причина да съм възможно най-строг. Нямам какво друго да ви казвам!

Той му обърна гръб. Разгневеният майор извика подир него:

— Пленихте ни само чрез предателство. А човек, дължащ успеха си единствено на някакъв си предател, не би следвало да използва толкова горди думи.

И, обръщайки се към Гомара, той продължи:

— Ти ни подмами в този капан. Пази се някой път да не ми паднеш в ръцете! Въжето няма да ти се размине!

— Е, ами щом тъй стоят нещата, значи вие най-малко имате правото да ме обвинявате, защото самият вие предадохте президента, на когото сте се клел във вярност. Тогава кой е по-голям мерзавец, вие или аз? — отвърна му Гомара.

— Подлецо, с такъв номер ли ми излизаш? Ще те удуша!

Той се нахвърли върху Гомара, ала полковникът бързо застана между двамата и заповяда на хората си:

— Вържете го, за да разбере, че без позволението ми не бива нито да говори, нито да предприема каквото и да било! Изобщо вържете ръцете на всички пленници със собствените им ласа. После нека се качат на седлата и да тръгваме на път! Искам да стигна до Палмар и нямам време за губене.

Заповедта му бе изпълнена незабавно. Обезоръжените ни противници не можеха да направят нищо. Плячкосаните от тях ласа ни послужиха за ремъци. Оръжията им бяха разделени между победителите. След това обградихме пленниците и потеглихме към град Палмар и към нови приключения.