Бяхме видели как кавалеристите изчезват на отсрещния бряг, а и салът беше отплавал. Следователно не съществуваше някакво сериозно основание да се тревожим и все пак изпитвах смътно безпокойство, което ме накара да напусна бивака. Станах и тръгнах на разузнаване, като се придържах съвсем близо до брега. Не успях да открия нищо подозрително и след малко повече от половин час реших да се връщам. При това нямах ни най-малка представа, че е възможно да се натъкна на какъвто и да било враг, понеже нали в южна посока беше изпратен вече споменатият пост, който непременно би трябвало да забележи приближаването на всеки неприятел. Следователно едно нападение нямаше в случая никакви изгледи за успех.

Докато крачех все тъй бавно през тръстиката нагоре по речния бряг, нейде зад мен и встрани дочух лек шум. Бързо се извърнах. Някакъв човек беше изскочил иззад храстите, където несъмнено се бе крил, и тъкмо в този миг хвърли примката на ласото си по мен. Едва успях да хвана карабината си по средата и да я вдигна над главата в хоризонтално положение. Вярно, че така се предпазих от опасната хватка на примката, ала тя се уви и затегна около цевта на пушката и в същия миг я изтръгна от ръката ми така, че прикладът с все сила ме удари по главата.

Няколко секунди останах полузашеметен. Пред очите ми затанцуваха светлинки. Въпреки това успях да видя как от гъсталака изскочиха още неколцина типа. Посегнах към колана си, за да измъкна револверите, обаче в същия миг към мен полетяха три бола. Понечих да отскоча настрани, но не ми се удаде. Трите метални топки на едната бола се завъртяха около краката ми и само след секунда ремъците се усукаха около тях. Другите две оръжия ме улучиха в главата и гърдите. Незабавно бях повален на земята и ето как на собствен гръб изпитах колко са опасни тези метателни оръжия. Веднага щом паднах мъжете се нахвърлиха върху мен. Изобщо не можех да се съпротивлявам, тъй като другите бола се бяха стегнали и около ръцете ми. Светкавично бях вързан и всичко, каквото имах, ми беше отнето. Шестимата негодници ми се изхилиха подигравателно в лицето и ме обсипаха с обидни въпроси и заплахи, на които естествено нямаше какво да отговоря.

Те бяха от „нашите“ кавалеристи. Веднага ги познах. Как ли бяха успели да се върнат незабелязани от никого? Сигурно постът бе изпълнил зле задълженията си.

Не бях чул нито един изстрел, нито някакъв вик и изобщо какъвто и да било шум, по който да разбера, че е имало схватка. Следователно моите спътници са били сполетени от участ, подобна на моята. По време на отсъствието ми са били нападнати в нашия бивак, без да успеят да окажат съпротива.

Понеже бях вързан и не можех да вървя, си помислих, че ще ме отнесат при другите на ръце или на кон. Но нищо такова не се случи.

Прекараха едно ласо под мишниците ми и така ме повлякоха към полуострова. Ако облеклото ми не беше от кожа, щеше да стане на парцали. Мъжете известиха победата си със силни викове, така че преди още да пристигнем на полуострова, другарите им вече знаеха какъв е изходът от нападението.

Разбира се, както и предполагах, майорът с хората си се намираше там. Освен шестимата офицерът беше изпратил и други кавалеристи да ме издебнат, понеже не са знаели от коя посока ще се върна. Скоро и тези хора се прибраха в бивака, тъй като ликуващите викове им бяха издали, че са ме заловили. Моите спътници лежаха между дърветата, вързани като самия мен. Никой от тях не липсваше, а и никой не беше ранен. Как ли се бяха оставили тези хора така да ги изненадат и да ги пленят, без каквато и да било съпротива? За мен това си оставаше загадка.

Вярно, че и самият аз не бях проявил кой знае каква бдителност и предпазливост. Но кавалеристите нямаше да могат да ми поставят засада, ако спътниците ми не бяха толкова лекомислени. Ако някой от тях беше стрелял поне веднъж, аз щях да чуя гърмежа и щях да съм нащрек. И в случай, че съпротивата им се окажеше безполезна, поне аз щях да остана на свобода и естествено щях да я използвам единствено за това час по-скоро да им помогна по един или по друг начин.

Завлякоха ме пред майора. Той скръсти ръце на гърди и ме посрещна с ехиден смях:

— Моите почитания, сеньор! Много се радвам, че пак те виждам! Как си?

Не му отговорих.

— Говори, де! — сопна ми се той и ме ритна. Но и тази „подкана“ остана без резултат.

— А-а! — изсмя се той. — Разбирам! Немецът е знатен сеньор. Гордостта му забранява да разговаря с мен, когато лежи на земята. Изправете го така, че да се облегне на дървото! Тогава може би ще бъде тъй снизходителен да ми даде някакъв отговор.

Изпълниха заповедта му. Неотдавна майорът беше изявил желанието да бъда разстрелян. Може би все още държеше на него. Не си правех никакви илюзии и добре знаех, че се намирам в смъртна опасност — още повече, че цялата му омраза и жажда за отмъщение несъмнено бяха насочени предимно към мен. Ето защо не ми се струваше особено уместно да предизвиквам гнева му. Във всички случаи щеше да е по-полезно да не мълча, а да отговарям на въпросите му.

— Е, сеньор — поде той, — сега тялото ти заема онова положение, което отговаря на достойнството ти и навярно ще имаме удоволствието да чуем гласа ти. Нима не се радваш и ти на тази наша нова среща?

— Извънредно много! — кимнах с глава.

— Стана по-бързо, отколкото си мислеше. Аз ти го предрекох, ала ти не пожела да ми повярваш. Във всеки случай едва ли си забравил как ме заплаши, ако отново се срещнем. Каза ми, че няма повече да ме щадиш, както е било досега. Спомняш ли си, сеньор?

— Много добре.

— Но ето че нещата се развиха другояче. Не аз попаднах в ръцете ти, ами ти си в моите. Нима очакваш от мен пощада?

— Не знам какво разбираш под пощада.

— Ами пощада е например ако не те убия, а взема, че те обезвредя, като изстрелям в очите ти един заряд с барут. Какво ще кажеш за това?

— Няма да направиш нито едното, нито другото!

— Тъй ли мислиш? Че как стигна до това безпочвено умозаключение?

— Просто не те смятам за див звяр, а за човек. Много добре знаеш, че аз не съм онзи, който носи вина за всички досегашни враждебни действия.

— А да не би да съм аз?! Ти си убиец и си извършил държавна измяна. Трябва да бъдеш разстрелян или обесен!

— Ти сам не вярваш на собствените си обвинения. Даже и да съм извършил споменатите от теб престъпления, ти нямаш нито компетентността, нито правото да ме съдиш, а да не говорим за изпълнение на присъдата.

— И сам знам какво право имам и какво нямам, и как бива да постъпвам и как не. Не ми е нужно мнението ти, сеньор. Но за да не бъдеш повече в неведение относно онова, което те очаква, ще ти го кажа още сега. Вярно, преди имах намерение да заповядам да те разстрелят, понеже съществуваха причини да бъдеш отстранен, а при твоята сила и бруталност предполагам, че нямаше да успея лесно да те доведа до тези затънтени места. Но тъй като вече стигнахме толкова надалеч и през ум не ми минава да те убивам. Ще станеш войник, ясно ли е?

Последните му думи напълно ме успокоиха. Ако ме оставеха жив, всичко друго щеше да се оправи. Беше ми безразлично какво още замисляха, защото предварително знаех как ще противодействам. Вярно, че не можех да си обясня какви ли причини може да е имал майорът, за да иска смъртта ми, когато бяхме край Рио Негро и какви ли други причини го бяха накарали сега край река Уругвай да промени намерението си.

— Ясно! — отвърнах аз.

— Естествено ще трябва най-сърдечно да ми благодариш за това мое решение.

— И през ум не ми минава, защото ти нямаш право нито да заповядаш да ме застрелят, нито да ме направиш войник!

— Но аз си давам това право! И тъй като съм твой командир, ще наредя да те разстрелят още при първия опит за неподчинение!

— Не съм длъжен да ти се подчинявам!

— Ще ти докажа обратното, като докладвам твоя случай пред генерала и го оставя сам да решава. А понеже съм убеден, че той ще потвърди моите разпореждания, то още отсега гледам на теб като на мой войник.

— А аз продължавам да твърдя, че съм цивилно лице. Само който е положил клетва пред знамето, може да се смята войник и да бъде наказван заради неподчинение.

— И това ще стане в най-скоро време. Впрочем не само ти, а и всичките ти спътници ще бъдат принудени да постъпят в нашите редици. Те вече изявиха готовността си.

— Това си е тяхна работа. Аз никога няма да дам съгласието си.

— Ще го дадеш, ще го дадеш, защото това е единственият начин да си спасиш живота. Че какво ми пречи още в този момент да наредя да те разстрелят? Нищо, абсолютно нищо! Трябва да благодариш единствено на моята безкрайна доброта и снизхождение, ако реша да постъпя иначе. Изобщо не заслужаваш подобна милост, но аз искам просто да ти дам възможност да се покажеш достоен за нея. Я почакай малко!

Той внимателно разгледа всички предмети, които ми бяха взели, после нареди още веднъж най-подробно да претърсят джобовете и колана ми и след като нищо не намериха, каза:

— Видях какъв отличен ездач си. Ти вече доказа, че притежаваш смелост, та даже и безумна дързост. Престанеш ли да се опъваш, от теб ще излезе един извънредно полезен войник. Бил ли си вече в казармата?

— Не.

— Тогава ще наредя да започнат да те обучават и можеш да бъдеш сигурен, че после ще направиш бърза кариера. Знам, че по-късно ще ми бъдеш благодарен. Но ако искам да осъществя намеренията си, ще трябва да се погрижа да ти осигуря подходящо снаряжение. Обаче за него няма да ти стигнат парите.

Тези думи ми подсказаха какво се канеше да поиска. Ето защо му отговорих:

— Онзи, който ще се погрижи за снаряжението, трябва и да го плати! Впрочем сумата, която ми отнехте, е достатъчна, за да бъдат облечени и въоръжени поне десет офицери.

— Не ги разбираш тези неща. Ще трябва да платиш допълнително. Разполагаш ли и с други средства?

— Нямам повече пари.

— Но сигурно притежаваш кредитна сметка, а?

Във всички държави по Ла Плата не познавах нито един-единствен човек, който по делови съображения би ми дал на заем макар и един талер. За да прекратя час по-скоро този пазарлък и да не давам повече повод на този негодник да ме тормози, аз отговорих:

— Разполагам с твърде незначителен кредит.

— Кой е търговският ти партньор?

— Банкерът Хауфер от Буенос Айрес.

— Ако се съди по името, той е немец, така ли?

— Да.

— С какъв кредит разполагаш?

— Няма точно упомената сума. Не съм заможен човек.

— Но поведението ти показва, че си богат. Ще ми напишеш едно платежно нареждане до този банкер!

— Не, няма! — опънах се привидно.

— Е, твоя работа! Сам ще си си виновен, ако в резултат на отказа ти се видя принуден да се върна към старите ни отношения край Рио Негро. А това означава, че ще бъдеш разстрелян.

— Но нали вече ми даде дума, че това няма да стане?

— Да, ала при условие, че ми се отблагодариш за добрината и не се опъваш повече срещу плановете ми. Тъй като излъга надеждите ми, аз си вземам думите обратно.

— Наистина ли това е последното ти решение?

— Абсолютно. Няма да ти дам и време за размисъл. Ще напишеш ли документа, или не?

Дадох си вид, че се колебая, но в крайна сметка унило отвърнах:

— Та ти направо ме принуждаваш!

— Тук няма никаква принуда, сеньор! Запомни го, понеже може би ще трябва да ми издадеш и подобно уверение.

— Ако според теб и заплахата с разстрел не е принуда, тогава здраве му кажи!

— И така, какво смяташ да направиш?

— Нямам друг изход. Ще трябва да ти дам платежното нареждане.

— Но незабавно! Засега ми стига, ако на първо време подпишеш, че ми дължиш сумата от десет хиляди книжни талера. Съответния редовен документ ще ми издадеш едва по-късно.

— Десет хиляди! Че тогава снаряжението на войниците ти трябва да е неимоверно луксозно и скъпо!

— Поне твоето ще е такова! А сега седни! Ей го на̀ бележникът ти!

Настаниха ме да седна, а после поразхлабиха малко ремъка, стегнал китките ми. Докато пишех, се зададоха Петро Айнас и жена му, които слизаха надолу по реката. Те нямаха никаква представа за събитията, разиграли се преди малко. Щом съзряха кавалеристите, двамата се стъписаха и спряха.

— Продължавайте напред! Елате насам, иначе ще стреляме! — подвикна им майорът.

Заповедта му се оказа съвсем излишна, понеже индианецът и жена му бързо побягнаха и изчезнаха.

— След тях! — заповяда майорът на неколцина от хората си. — Претърсете и колибата им за парите, които получиха!

Негодниците се отдалечиха, но малко по-късно се върнаха с празни ръце. Нито бяха видели индианската двойка, нито пък бяха намерили в колибата нещо по-ценно, което заслужава да бъде взето.

Междувременно след като написах каквото се искаше от мен, ръцете ми отново бяха здраво стегнати с ремъка и ме оставиха легнал при другите пленници. Понеже все още беше светъл ден и лесно можехме да бъдем надзиравани, нито ни вързаха за дърветата, нито ни разделиха. Дори не сметнаха за нужно да ни забранят да разговаряме. Майорът изпрати двама от хората си нагоре по речния бряг. Те трябваше да застанат на пост при най-близкия завой на реката и да го уведомят веднага, щом се зададеше някакъв плавателен съд, който да е удобен за прехвърлянето им през реката. После той отново се обърна към мен и каза:

— Нали чу, че се каним отново да прекосим реката? Навярно много ти се иска да разбереш как се върнахме на този бряг, а?

Не му отговорих и той продължи:

— Самият ти си виновен за това, че успяхме тъй бързо да се появим. Нося ти много поздрави от салджиите. Накараха ме от тяхно име най-сърдечно да ти благодаря за освобождаването им.

— Как може да проявяват такова неразбиране!

— Ако беше освободил и тях, нещата щяха да вземат съвсем друг обрат.

— Защо трябваше да ги освобождавам? Та тях не ги заплашваше никаква опасност. И освен това нямах нито минута излишно време.

— Все едно. Ти изостави тези хора в беда и така си навлече гнева им. И за да ти отмъстят, те незабавно изявиха готовност отново да ни върнат на този бряг. За да те заблудим, ние се отдалечихме навътре в сушата, а салът продължи надолу. Но малко по-нататък, където не можеше да го видиш, спря на брега и ни взе. Вече ти доказахме, че имаме не по-малко акъл от теб. Отсега нататък ти си войник и тъй като предполагам, че при първа възможност ще се опиташ да дезертираш, ръцете ти ще останат вързани, докато се убедя, че всяко бягство ще ти е невъзможно. Засега няма какво повече да си кажем, сеньор.

Той ми обърна гръб. Бяха ме настанили легнал между брат Иларио и капитана. Моите спътници чуха всяка дума от разговора ми с майора. В този момент Фрик Търнърстик се обади с приглушен глас:

— Мизерна история! Отвратително положение, сър! Нали?

— Да не сте се оставяли да ви пленят!

— Войник ще ме правят! И то какъв! Естествено ще се оплача в представителството на Съединените щати!

— По какъв ли начин?

— Ще дезертирам.

— Ще те заловят и разстрелят!

— По дяволите! Не звучи особено утешително. Нима по тези хубави земи навсякъде цари обичаят да събират войници, като отвличат хора, откъдето им попадне?

— Така изглежда.

— Но това противоречи на каквото и да било международно право!

— А нима ти не си нарушавал също този параграф от международното право? Никога ли не си вземал моряци насила?

— Хм! Така ли мислиш? Е, ами човек като види зор, много-много не му мисли. Някой път този или онзи става моряк даже и да няма никакво желание.

— Ето на̀, виждаш ли! Значи нямаш право да съдиш другите.

— Сър, та това са съвсем различни неща. Дезертират ли някои от моите моряци, аз просто трябва да намеря други, иначе може и цял живот да остана нейде на котва.

— Да, но когато ти самият веднъж си се озовал в подобно менгеме, се вайкаш до Бога. Всъщност как попаднахте в плен?

— По най-глупавия възможен начин.

— Без никаква съпротива?

— Всичко стана толкова бързо, че дори и не помислихме за съпротива.

— Но как е възможно! Нали си майстор в боравенето с пушка, със сабя и с нож! С оръдейно гюлле можеш дори да избиеш преден зъб от устата на комар.

— Подигравай се, подигравай! Нали не беше при нас!

— Ами твоят боцман, този истински колос, не можа ли да използва великанските си юмруци?

— Не. Той щеше да направи всичките негодници на кайма, ала нямаше как, понеже лежеше в безсъзнание сред тръстиката.

— Че от какво ли се е изплашил толкова много, та е изгубил съзнание?

— Сър, не ме ядосвай! Стига задава такива ехидни въпроси! Не мога да ги търпя. Ако искаш да научиш какво се е случило, разпитай монаха, другия си съсед. Нямам никакво желание да позволявам така да се занасяш с мен. И без друго гневът, който ме души, е достатъчно голям. Що се отнася до теб, то няма защо чак толкоз много да издуваш собствените си платна, защото лежиш пленен както и всички други и също си позволил да те надхитрят и надвият. Ако беше на наше място, сигурно нищо нямаше да можеш да промениш.

— Не е така — обади се брат Иларио, който беше мълчал до този момент. — Сеньорът нямаше да попадне в тяхната толкова левашки поставена клопка. Убеден съм в това.

— И каква беше клопката им? — поисках да се осведомя аз.

— Толкова глупава, че направо ме е срам да говоря за нея, сеньор. Но бъдете тъй добър поне да не ми се смеете!

— Цялата работа е твърде сериозна и съвсем не е за смях.

— За съжаление е така! Боцманът отиде да смени поста. Но когато стигнал до въпросното място, човекът вече не бил там. Докато го търсил, морякът получил удар с приклад по главата и се проснал на земята в безсъзнание.

— Значи враговете ни са били вече тук и постът е бил обезвреден от тях, така ли?

— Да, и то съвсем безшумно, тъй че нищо не сме забелязали. След някоя и друга минута нечий глас извика сеньор Монтесо. Той помисли, че е постът и отиде да види какво има, но незабавно е бил пленен. После извикаха мен.

— И вие отидохте, без у вас да се породят каквито и да било подозрения? Хм!

— Ами вие какво искате, всичко стана тъй бързо и безпрепятствено, че изобщо нямахме време да заподозрем нещо нередно!

— И вас също заловиха, така ли?

— Даже и мен повалиха с приклад. По същия начин бяха обезвредени поста, сеньор Монтесо, самият аз, боцманът, а след нас и младият Монтесо. Неприятелите ни явно мислеха, че с останалите ще се справят съвсем лесно. Втурнаха се внезапно към полуострова и ги пометоха в пълния смисъл на думата, без някой от тях да успее да помръдне и малкото си пръстче за съпротива…

— Наистина, не всеки съумява да запази присъствие на духа! — продължих аз. — Но сега няма никаква полза от критикуване и упреци. Принудени сме да приемем фактите такива, каквито са. Важното е да помислим как да намерим път за избавление от този капан.

— Имате ли някаква надежда?

— Аз винаги се надявам. След дъжда винаги изгрява слънце.

— Ами как успяха да заловят и вас, сеньор? Струва ми се, това е било по-трудно от пленяването на всички нас.

— Благодаря за комплимента! Бях непредпазлив също като вас.

Разказах им как бях повален от хвърлените по мен бола. След като ме изслушаха, всички се съгласиха с брат Иларио, който беше на мнение, че ако бяха проявили повече предпазливост и внимание, мен нямаше да ме сполети тяхната участ. Впрочем повалените с приклад хора бяха в още по-лошо настроение от останалите. Главите страшно ги боляха. Боцманът гневно изръмжа:

— Веднъж само да си видя ръцете свободни, тогава аз ще съм онзи, който ще раздава юмруци по кратуните! Свободни ръце и една здрава тояга, и така ще се развъртя, че главите им ще се затъркалят наоколо като топки за боулинг!

— Ще трябва да се откажете от тази работа! — казах му аз. — Никой от нас няма право да прави нещо без съгласието на другите. На първо време ще се преструваме, като че сме склонни да се примирим със съдбата си. Животът ни не е в опасност. Това може и трябва да ни успокои.

— Но по-късно ще е далеч по-трудно да се спасим — обади се йербатерото, — защото ще ни разделят. Или се съмнявате, че наистина ще ни направят войници?

— Не, дори съм убеден, че това ни чака.

— Тогава всеки от нас ще бъде изпратен в различно войсково поделение. Как ще можем тогава взаимно да си помагаме?

— Докато това стане, има още много време. Впрочем страшно ми се иска да разбера към коя армия или войскова част се канят да ни присъединят.

— Сигурно към хората, които Лопес Хордан събира около себе си.

— Хм! Да знаехме само по-точно дали този човек замисля бунт срещу сегашното правителство!

— Че нали цял свят говори за това?!

— В такъв случай на бърза ръка ще му подрежат крилата!

— Няма да стане толкова бързо, сеньор. Казват, че Хордан се е превърнал в собственик на големи стада коне, така че неговите противници, тоест, правителствените войскови части, трудно ще могат да се снабдят с достатъчно голям брой добри коне. А в тази страна добрите коне са огромно предимство за онзи, който ги има.

— Нима Лопес Хордан разполага с необходимите пари?

— В ръцете му се намира несметното богатство на неговия пастрок, президента Уркиса.

— Когото той наредил да убият именно за да присвои тези пари! Богатството на пастрока му може и да е огромно, ала за вдигането на въстание, което да се увенчае с успех, са нужни милиони.

— Е, ами тогава той ще събере с грабежи толкова, колкото му трябват. Нали самите ние видяхме, че Хордан изпраща своите бандити даже отвъд границата да крадат коне? А че краде и пари, в това можем вече да се закълнем.

— И на вас ли майорът нареди да отнемат всичко?

— Абсолютно всичко! Джобовете ни са съвсем празни. Изчезнаха и многото пари, които брат ми носеше със себе си.

— Само моите са си тук! — тихичко се засмя Търнърстик.

— Нима парите ти са все още у теб, кептън? — попитах го аз.

— Йес! Нали вече ти казах — скрил съм ги толкова добре, че и самият аз нямаше да мога да ги намеря, ако не бях запомнил къде са. Никога не съм се оставял да ме минат!

— Я ми кажи, нали доста добре те знаят в Ню Йорк?

— Да, тъй мисля.

— Тогава искам да разбера дали и ти не познаваш там един човек, който може да ни помогне да се измъкнем от това положение.

— Би било голям номер! Че какъв ли ще е този човек?

— Търговец, занимаващ се с експорт.

— Значи с морски транспорт! И къде му е фирмата?

— На тържището. Върти каква ли не търговия без много-много да разпитва за корабните документи и се казва…

— Да не е Хаунтърс? — побърза да ме прекъсне капитанът.

— Да, Уилям Хаунтърс.

— Той значи, той! Сър, познавам го като петте си пръста.

— Имал ли си делови връзки с него?

— Няколко пъти, но после престанах да ходя при него. Той е голям хитрец и не особено честен. Да не би този тип да е човекът, на когото толкоз разчиташ?

— Да.

— Тогава ще си останем да киснем тук като муха в петмез, сър! Онзи, който ще ни освободи, би трябвало най-малкото да е нейде тук наблизо!

— Не е необходимо, поне в този случай не е. Важното е да свириш по моите ноти.

— Само ми ги дай. Веднага започвам.

— Добре. На първо време е нужно само да кажеш, че корабът ти е на котва в пристанището на Буенос Айрес, но за товара му не бива да споменаваш нито дума. Ще се преструваш, че това е някаква голяма тайна.

— Защо?

— По-късно ще ти обясня. Всъщност и самият ти не знаеш какво се крие в сандъците и буретата, които съм натоварил на кораба ти.

— Ти ли? — смаяно ме попита той.

— Да. С теб съм дошъл от Ню Йорк, направо от Ню Йорк. В Монтевидео си ме свалил на сушата, а после си поел на път за Буенос Айрес, за да ме чакаш там.

— Но, сър, хич нищо не разбирам от цялата работа!

— И не е необходимо. Отплавал си от Ню Йорк едва наполовина натоварен. И почти целият ти товар се състои от моите сандъци и бурета, качени на кораба ти именно от същия този Уилям Хаунтърс. Той ми е наредил да придружавам стоката като суперкарго^[1] и ти е дал указанието за всяко нещо непременно да се допитваш до мен.

— Работата става все по-дебела, сър! Всичко това така започва да ми се върти из главата, че може чак свят да ми се завие.

— Но може така да се завърти, че да излезе нещо много хубаво. А сега внимавай! И тъй, в Монтевидео съм слязъл на брега, като сме се уговорили след около седмица да се срещнем с теб в Буенос Айрес. Но на теб ти е доскучало и си тръгнал нагоре по бреговете на Уругвай да видиш дали не е възможно да си осигуриш товар за обратния курс. Ето как най-неочаквано сме се срещнали тук, на това място.

— Сър, сериозно ли говориш? И с такава щурава история искаш да пратя някого за зелен хайвер? Че кой ли ще ми повярва?!

— Ще ти повярват, и то как. Дори страшно много ще се зарадват да чуят тези фантасмагории.

— И на кого трябва да ги разправя?

— Никому другиго освен… единствено на самия Лопес Хордан.

— Но аз не го познавам! Никога не съм си имал някаква работа с него!

— Досега не си имал, но много вероятно скоро ще си имаме. Само на него ще го кажеш. Пред всички други ще пазиш тайнствено мълчание. И когато дойде моментът да му го кажеш, аз непременно трябва да присъствам. В мое отсъствие не бива да му издаваш тайната, защото ние трябва да се стремим при всички разпити да бъдем заедно. Единият трябва да слуша какво говори другият, за да не изпаднем в противоречие. А по този начин ще се погрижим и за нещо друго — да не ни разделят толкова скоро. Ако някой от вас не знае как точно да отговори на някой въпрос, нека накара онзи, който го е задал, да се обърне към мен.

— Ще се наложи ли и други от нас да премълчават подобни измишльотини?

— Да, например сеньор Маурисио Монтесо.

— Аз ли? — попита йербатерото.

— Да, ако ви питат, ще кажете, че сте ме срещнали в Монтевидео у сеньор Тупидо.

— Това не е лъжа, а истина.

— Толкова по-добре. Радвате се на пълното доверие на Тупидо и той ви е възложил поръчението да ме придружавате до провинцията Ентре Риос. Но и ще ви държи отговорни за благополучното ми пристигане там. Всичко останало можете да му разкажете точно така, както си е било.

— И докъде ще доведе цялата история?

— До освобождаването ни, но само ако се окаже вярно предположението ми, че ще бъдем отведени до някоя военна част, която действително се числи към армията на Лопес Хордан.

— Не мога да разбера каква цел преследвате, сеньор, но ще направя каквото искате от мен. Обаче няма ли да е по-добре, ако ни разкажете по-открито и по-подробно за какво става дума?

— Не. Поел съм задължението да мълча и Хордан ще ми бъде благодарен именно заради тази моя дискретност.

В същия момент се завърнаха двамата мъже, които бяха изпратени нагоре по реката и съобщиха, че по течението се спуска сал. Майорът грабна една пушка и тримата бързо се отдалечиха. След няколко минути чухме изстрел. Кадера трябваше да им каже какво иска от тях доста над нашия лагер, защото в противен случай щеше да стане твърде късно за сала да спре на полуострова. Скоро офицерът се върна с придружителите си. В устата на всички пленници беше натъпкан по един парцал. След това салът се появи и спря на същото място, където беше акостирал и предишният плавателен съд. Натовариха ни на него, като взеха и конете ни. Майорът поговори тихо със салджиите и им даде пари. Те ни хвърляха мрачни и презрителни погледи. Кой знае какви лъжи им бяха разправени!

Товаренето на сала отне едва няколко минути, а после го отблъснаха от сушата. Отдалечихме се от левия бряг на река Уругвай, където все пак ни бе връхлетяла неочаквана опасност. Но поне на едно се радвах — че негодниците не бяха заловили нито индианеца, нито жена му.

Салът бе насочен надясно и майорът показа мястото, където трябваше да спре. Там ни свалиха на брега. Салджиите благодариха на Кадера много учтиво. Изглежда им бе платил твърде добре. Брегът не беше висок. По него растеше гъста тръстика, от която тук там се извисяваха дървета сейба със своите червени цветове. Доста време ни носиха през тръстиката и водиха конете за юздите, докато най-сетне стигнахме до обширна тревиста поляна, където ги чакаха пет-шест кавалеристи заедно с всички коне. Щом ни видяха, тези типове бяха обзети от необуздана радост. Майорът заповяда незабавно да тръгнат на път и по вече многократно описания начин ни вързаха върху гърбовете на най-лошите коне. Като добър познавач на коне Кадера избра за себе си моя дорест жребец. Не можех да му се сърдя за това, понеже този кон наистина бе най-добрият от всички налични животни. Но бях твърде любопитен да видя как щеше да се държи жребецът. Досега ми се беше подчинявал безпрекословно. Ала щом майорът хвана юздите му и сложи крака си на стремето, животното се вдигна на задни крака и след като се отърси от него, се приближи до мен.

— Какво му става на този звяр?! — извика офицерът.

Бяха ни затъкнали устата само за да не разговаряме със салджиите и затова кърпите бяха вече извадени. Ето защо можах да му отговоря:

— Има си своите капризи, сеньор. Търпи на седлото само действително добри ездачи.

— Да не искаш да кажеш, че не умея да яздя?

— Моето мнение не е важно, но както изглежда жребецът мисли така.

— Ще му покажа, че се лъже.

Той накара двама мъже да държат жребеца, но въпреки това не успя да пъхне крака си в стремето.

— Истински сатана, също като господаря си! — разгневи се майорът. — Но аз ще го науча да се подчинява.

Той се накани да го удари. Предупредих го.

— Недей! Не е свикнал на бой. Ще се отскубне и ще избяга.

— Но той не позволява никому да го яхне!

— Само мен търпи на седлото. Но ако го доведеш близо до мен, може би ще стане по-послушен.

Кадера последва съвета ми и ето че жребецът престана да се противи. Но едва майорът се озова на седлото и малко го отдалечи, животното изви гръб като котка, хвърли първо къч, после се изправи на задни крака, след това бързо отскочи встрани, така че офицерът изпусна юздите, краката му се изплъзнаха от стремената и, описвайки широка дъга във въздуха, Кадера се просна на земята. Бях предвидил всичко това, иначе изобщо нямаше да му помогна да яхне коня, за който бях убеден, че няма да търпи никой друг човек на седлото. Цялата сцена ми достави голямо удоволствие. При падането майорът здравата удари гърба си и след като се надигна от земята само с голяма мъка успя да се задържи на крака.

— Застреляйте този скот! — изкрещя той. — Пратете му един куршум!

Няколко дула незабавно се насочиха към коня.

— Чакайте! Нима наистина ще убиете такова великолепно животно? Не е ли по-добре да бъде обучено? После то охотно ще носи ездача на гърба си.

— Прав си! — съгласи се Кадера. — То все още не ме познава. Перес, яхни го ти!

Въпросният кавалерист се опита да изпълни заповедта му, ала безуспешно! Едва след като отново приближи коня до мен, той му позволи да го възседне, но после незабавно пак го хвърли на земята. Същото се случи с още неколцина ездачи.

— Адско изчадие! — разгневи се майорът. — Никой не може да го язди. Нищо друго не ни остава, освен да качим на гърба му досегашния му господар.

Развързаха ме от моята кранта и ме свалиха от седлото, за да ме вържат върху дорестия жребец, който стоеше спокойно и кротко като агънце. После поехме на път. Кавалеристите ни поставиха в средата на колоната и когато оставихме зад гърба си крайбрежието на реката с тръстиката и мочурищата, и пред нас се ширна откритата равнина, отрядът премина в галоп. Пейзажът от тази страна на Уругвай по нищо не се отличаваше от пейзажа на отвъдната й страна. Поне местата, откъдето ние минавахме, си приличаха. Конете трябваше да напрегнат силите си докрай. Съвсем нарядко им позволяваха да преминат в ходом, тъй че още по пладне бяхме преодолели значително разстояние.

И тук нямаше утъпкан път. На няколко пъти разбрах по следите, че са минавали тежки коли. Тук и там, отляво или отдясно изникваше някое ранчо или някоя асиенда, ала ние изобщо не се отбивахме в тях. Никой не разговаряше с нас, тъй че целта на пътуването ни бе съвършено неизвестна. След пладне равнината започна да се оживява все повече и повече. Стада бяхме видели и преди, но колкото по-нататък яздехме, толкова по-често срещахме ездачи — отначало самотни конници, а по-късно на по-малки или по-големи групи, които се бяха отправили в една определена посока, или пък идваха от нея. Тези хора разменяха по някоя и друга дума с майора, към когото се отнасяха с голям респект. Хвърляха ни по някой любопитен или враждебен поглед, а после продължаваха по пътя си.

По-късно встрани от нас забелязахме да се придвижват големи конни отряди. Изглежда провеждаха учения. Най-сетне пред нас сякаш от самата равнина изникна голям комплекс от постройки и ние се насочихме право към него.

— Това е Castillo del Libertador^[2] — обърна се майорът към нас. — Там ще се реши съдбата ви.

Значи дворец! Хм! Колкото повече се приближавахме до сградата, толкова по-малко ми приличаше на дворец. И тук зидовете бяха от кирпич, и тук постройките бяха покрити с тръстика. Но те бяха доста на брой и заемаха твърде обширна площ. Несъмнено собственикът на този „замък“ беше богат човек. Наоколо не видяхме стада от овце или говеда, но затова пък толкова повече бяха конете и ездачите, които до един имаха много войнствен вид. В непосредствена близост до сградите буквално гъмжеше от тези бойци, които бяха облечени с най-пъстроцветни дрехи или по-скоро с парцали и бяха въоръжени с най-различни оръжия. Нямаше двама души да си приличат и все пак едно нещо обединяваше всички — мръсотията, както и враждебните погледи, с които ни посрещнаха. Повечето от тях бяха боси, ала до един имаха на краката си известните огромни шпори. Видях какви ли не шапки, дори и няколко стари цилиндъра, накичени с пера или украсени с някакъв червен парцал. Щастливите собственици на тези „кюнци“ изглежда бяха офицери. Само малцина разполагаха с пушки. Мнозина бяха въоръжени с копия, ала всички без изключение имаха ласо и бола.

Спряхме пред главната сграда. Пред нея се бяха насъбрали около петстотин от тези герои, но се държаха на почетно разстояние от лицевата страна на къщата, което ни накара да предположим, че се намирахме пред главната квартира на някой Наполеон или Молтке.

Майорът скочи от седлото и влезе в сградата, сигурно за да направи своя доклад. Другите останаха на конете, като ни обградиха. Майорът се завърна едва след около половин час. Лицето му имаше сурово и намръщено изражение.

— Сваляйте ги от конете! — заповяда той. — Вкарайте ги вътре!

Развързаха ни краката и ни отведоха в къщата. Там стояха няколко типа. Те ни отвориха една врата, водеща към помещение, което дори и посред бял ден бе съвсем тъмно. Наблъскаха ни вътре и затвориха вратата с резе.

— Ето къде хвърлихме котва! — обади се Фрик Търнърстик. — Дяволски скапано пристанище. Кажи-речи още по-скапано и от локвата на Буенос Айрес, където всъщност исках да отида, ама не успях да стигна дотам. Поех по съвсем друг курс. Любопитен съм да видя какво ще правят с нас. А сега да си освободя ръцете! Най-напред ще скъсам ремъка. Не съм го направил все още единствено от предпазливост и предвидливост.

— Я се откажи! — помолих го аз. — Само ще се нараниш. Ремъците ще се врежат в месата ти. По-добре ще е взаимно да си ги развържем.

— Нима е възможно? Нали ръцете на всички са вързани на гърба? Е да, ако бяха отпред!

— Съвсем същото е. Йербатерото е по-нисък от мен. Нека се приближи, за да застанем с гръб един към друг. Предполагам, че така възлите на неговите ремъци ще попаднат точно между пръстите ми. Да видим дали ще мога да ги развържа.

След като малко се поизмъчихме, опитът ни успя. После пък йербатерото развърза ремъците ми и тогава ние двамата освободихме останалите.

— Тъй! — извика капитанът. — Сега може да ми дойде който ще, така ще го цапардосам по носа, че ще го пратя на дъното!

— Само да си посмял! — предупредих го аз. — В случая със сила нищо няма да постигнем. Нали видя, че наблизо се намират над хиляда войници?

— Но защо тогава ни развърза?

— Защото навярно съвсем скоро ще ни отведат при някой висш офицер, пред когото не ми се иска да се появя с ремъци на ръцете.

— Ха! Че нали пак ще те вържат!

— Предполагам, че няма да го направят. Сеньори, умолявам ви да не предприемате нищо необмислено. Така само ще си навредим. Ще се оставим да ни вържат отново едва след като не ни остане никакъв друг изход. Впрочем няма да ни се наложи да се съпротивляваме. Ако Лопес Хордан е тук, ви обещавам, че скоро пак ще сме свободни.

Краката ни не бяха вързани повторно, така че можехме свободно да се движим. Претърсихме нашия затвор. Помещението бе съвсем празно — напипахме само четирите голи стени и пода от утъпкана пръст. Седнахме на земята и зачакахме развоя на нещата. Тъй изминаха няколко часа. После вратата се отвори и на прага й се появи майорът, заедно с един войник с опърпана външност.

— Да дойде немецът! — каза офицерът.

— Само аз ли? — попитах го.

— Да.

Бързо прошепнах на йербатерото:

— Вържете един ремък около китките ми, но така, че лесно да мога да се освободя!

Сложих ръцете на гърба си. В ъгъла, където се намирахме, беше тъмно и майорът нищо не видя.

— Хайде, по-бързо! — заповяда той. — Отиваме при генерала!

— Какво ще правя при него?

— Там ще разбереш.

— Но защо не дойдат и моите другари?

— Това не е твоя работа. Напред!

Понеже междувременно Йербатерото се беше справил с ремъка ми, аз се подчиних на заповедта на Кадера. По нищо не личеше, че вече не бях вързан тъй здраво, както преди. Едва сега успях да видя, че майорът бе довел още четирима войници, които ме обградиха.

Точно срещу нашето помещение имаше друга врата. Отвориха я. Влязохме в една стая с много войнствена атмосфера. На пода клечаха войници и играеха на карти или хвърляха зарове. Наоколо се виждаха какви ли не оръжия. Навсякъде се търкаляха толкова много бели угарки, че изглеждаше, сякаш бе валял сняг. Из въздуха се носеше непоносима лютива смрад. След като минахме през тази стая, се озовахме в друго помещение, където въздухът бе малко по-добър. Там имаше маса, а на нея — газена лампа. Наоколо й бяха поставени няколко ниски столчета, където седяха мъже с гордото поведение и маниери на офицери. Не забелязах никакви отличителни знаци за чина им.

Оттам попаднахме в трета стая, която бе най-изискана от всичките. Там се намираха две маси, едната от които бе до прозорец без стъкла, а другата — в средата на помещението. На първата от тях се бяха настанили двама офицери. Те пушеха, а пред тях имаше по чаша с вино. На втората маса седеше възрастен военен. На една карта изглежда той търсеше онази прочута местност, където ни пращат за зелен хайвер, но като че не можеше да я намери, защото с майора стояхме на прага на вратата около пет минути, без сеньор генералът да ни обърне каквото и да било внимание. Ескортът ни беше останал още в първата стая, където вонеше толкова ужасно.

Генералът бе на около шейсет години, но все още косата му не беше посивяла. Той носеше бели панталони, ботуши с къси кончови и жълти маншети, червена жилетка от кадифе и синя куртка, цялата отрупана със златни галони. Шнуровете на еполетите му стигаха кажи-речи до лактите. Останах с впечатлението, че присъствам на някаква сцена, където се репетира комедия с военна тематика. Изобщо не изпитвах страх. Само ме беше яд на майора, който бе затъкнал двата ми револвера в своя колан, или по-точно казано — в моя. Значи този тип си беше присвоил и всички предмети, намиращи се в него.

Няколко пъти той се покашля, но без никакъв резултат. После взе да кашля все по-силно и по-силно, докато най-сетне това стана толкова натрапчиво, че генералът вдигна глава и мрачно ме огледа.

— Този ли е немецът? — попита той майора.

— Той е — гласеше отговорът.

— Добре! Естествено, ще останете тук, за да го отведете.

Офицерът извади една цигара от пакетчето, което лежеше върху масата до картата, запали я, удобно кръстоса крак върху крак, хвърли ми още един колкото заплашителен, толкова и презрителен поглед и после ме попита:

— В Германия ли си роден?

Майорът стоеше зад гърба ми. Направих крачка встрани и се извърнах към него сякаш смятах, че въпросът е отправен към него.

— Питам те дали си роден в Германия, или само имаш немски произход! — сопна ми се генералът.

Въпреки това отново хвърлих на майора поглед, с който сякаш исках да му кажа, че той трябва да отговори.

— Теб те питам, теб! — изкрещя генералът, като скочи на крака и се приближи до мен.

— Мен ли? — попитах най-учтиво.

— Да, теб! А сега отговаряй, иначе ще заповядам да ти отворят устата!

— Но аз наистина помислих, че този въпрос е отправен към сеньор Кадера и искрено се зарадвах на сърдечните отношения, които съществуват между един аржентински генерал и неговите подчинени.

— Човече, ти знаеш ли къде се намираш?

— Естествено — при теб!

Генералът се стъписа и направи крачка назад. Двамата офицери от другата маса скочиха на крака, а майорът заплашително ме хвана за ръката.

— Chispas!^[3] — извика генералът. — Нечувано! Този мерзавец ми говори на „ти“!

— Това далеч не е толкова невероятно, колкото ако един генерал вземе да се обръща към някакъв си мерзавец на „ти“! — отвърнах аз.

Двамата офицери посегнаха към сабите си. Майорът ме разтърси, посегна към дръжката на вратата и попита:

— Да наредя ли да го екзекутират, сеньор генерал?

Генералът презрително махна с ръка, върна се при стола си, отново седна и каза:

— Не! Такъв тип не е в състояние да ме обиди. Но вие имахте право, майоре, когато ми описвахте този човек. От него всичко може да се очаква. Нищо друго не го характеризира по-добре от факта, че се одързостява да ми говори на „ти“. Но нека запазим спокойствие. После ще разбере какво го очаква.

Той се намести по-удобно на стола и ме попита:

— В Германия ли сте роден?

— Да, сеньор — учтиво отвърнах аз.

— Каква професия имате?

— Учен съм.

— Олеле! Ако във вашето отечество има такива учени тогава много ми се иска да се запозная с някой неук необразован човек!

— В Германия няма такива, понеже на никой немец няма да му мине през ума мисълта да заговори непознати хора на „ти“. В това отношение немецът твърде много уважава самия себе си. Даже и най-простият ратай няма да го направи.

— Човече! Знаете ли, че мога да ви смачкам?

— Не го знам, а и не ми се вярва. Един германо не се оставя тъй лесно да го смачкат. И изобщо не разбирам откъде-накъде ми говорите с такъв тон. Това, че сте генерал, не ви поставя над мен. Може би един немски сержант притежава повече сръчност и познания от вас. Но да оставим тези неща настрани, понеже са ми безразлични. Обаче много ме интересува въпросът с какво право ме наричате мерзавец? Познавате ли ме? Проведохте ли вече разследване защо съм изправен пред вас? Можете ли да твърдите, че не са ви подвели? Мерзавци са онези, които ме довлякоха тук, и аз настоявам да ги накажете!

Изрекох всичко това толкова бързо, че бе направо невъзможно някой да ме прекъсне. Неописуеми бяха физиономиите на офицерите, както и погледите им, втренчени в мен. Генералът изглеждаше така, сякаш беше получил дузина плесници, без да разбере от кого и защо. Поведението ми съвсем не беше чак толкова рисковано дръзко. Много добре знаех какво искам. Нямах основание да се страхувам от тези четирима мъже. Един бърз поглед наоколо още при моето влизане ми беше изяснил цялото положение. Прозорците бяха толкова малки, че не бе възможно някой да се промъкне през тях. Резето на вратата беше откъм вътрешната страна. Генералът изобщо не бе въоръжен — сабята му висеше закачена на стената. А единственото оръжие на двамата офицери бяха техните саби. Ами майорът? Е, той стоеше съвсем близо до мен и ми беше тъй да се каже под ръка.

След като ме зяпаха доста време, най-сетне генералът се обърна към прозореца и каза:

— Седнете на местата си, сеньори! Този човек не е с всичкия си. Не можем да му се сърдим. Но нека чуем какви щуротии ще ни разкаже.

— Но, моля ви! — намесих се аз. — Преди това няма ли да чуя какви щуротии са ви разказали срещу мен?

— Не, любезни ми приятелю, съвсем не е необходимо. Нямам желание да слушам същата история два пъти. Отговорете ми просто на следните въпроси: първо, пленявал ли сте майор Кадера?

— Да, но най-напред аз бях негов пленник.

— Познавате ли някой си сеньор Ескило Анибал Андаро?

— Да.

— Къде се запознахте с него?

— В Монтевидео.

— При какви обстоятелства?

— Той ме взе за полковник Латоре.

— Знам вече, знам! Счупил сте сабята на майора, снощи сте го пленил и сте му задигнал парите, нали?

— Да.

— Това е достатъчно. Друго не ми трябва да знам. Я се приближете до прозореца и погледнете навън!

Изпълних подканата му.

— Какво виждате?

— Дванайсет войници, които са се строили пред портата.

— Как са въоръжени?

— С пушки.

— След десетина минути дванайсетте куршума ще пронижат главата или сърцето ви. Ще ви разстреляме!

Той говореше съвсем сериозно. Върнах се при вратата, застанах до майора и казах:

— Сеньор, с леко сърце изрекохте думи, които имат за мен огромно значение. Наистина отговорих на въпросите ви, ала тези въпроси се отнасяха до голи факти, които, откъснати от своята взаимовръзка, изглеждат съвсем иначе и затова ги преценявате погрешно. Не съм извършил нищо, с което да заслужа дори и упрек, а още по-малко пък съм се провинил в някакво престъпление, наказуемо със смъртна присъда. Но даже и да беше така, аз пак имам правото да настоявам да бъда изправен пред някой законен и компетентен съд!

— Това условие е изпълнено. Тези двама господа бяха съдебните заседатели, а аз — председателят на съда. Напълно достатъчно е.

— Ах, така ли?! Ами моята защита?

— Беше излишна.

— Хайде бе! А самият аз, обвиняемият? Къде бях по време на разпита?

— Нямахме нужда от вас. Тук е установено извънредно положение. Посегнал сте на наш офицер. Ще бъдете разстрелян!

— Значи не може да има обжалване на тази присъда, така ли?

— Не. Дадени са ми генерални пълномощия от нашия генералисимо.

— И как се казва този висш сеньорисимо?

— Лопес Хордан.

— Хордан! Ако наистина е той, тогава настоявам да ми разрешите да разговарям с него!

— Не е тук. Но дори и да не отсъстваше, пак не бих ви изпълнил молбата. Не мога да му досаждам с подобни неща.

— А какво ще стане с моите спътници?

— Ще бъдат зачислени към войсковите поделения.

— Тогава да ви кажа, че съм натоварен с много важно известие до Лопес Хордан.

— Не ви вярвам.

— Без това известие неговият пронунсиаменто^[4] е обречен на неуспех.

— Всеки осъден твърди, че има да съобщава нещо важно. Решим ли да го изслушаме, винаги се оказва някаква дреболия, с която се стреми да отложи с някоя и друга минута изпълнението на смъртната присъда. Не можете да разговаряте с генералисимото. Изобщо цялото ви поведение е толкова нахално, че не виждам ни най-малката причина да изпълнявам каквото и да било ваше желание.

— Значи наистина незабавно ще бъда разстрелян, макар че съм чужденец, когото нямате абсолютно никакво право да съдите?

— Да. Вече казах, че тук е в сила извънредно положение.

— Генерале, ще отговаряте за поведението си!

— С голяма лекота ще нося тази отговорност. Майоре, отведете този човек и очаквам рапорта ви за изпълнението на присъдата!

— Но не можете да ме застреляте току-така! — намесих се аз, като поразхлабих ремъка на китките си. Няма ли да ми разрешите първо поне да говоря с някой свещеник?

— И това не може. Тръгвайте!

— Генерале, не ме познавате, иначе бихте постъпили другояче. Няма да ме разстреляте. Нямате такова право. Няма да го допусна!

— Ами! Майоре, изведи го!

Генералът вдигна ръка и посочи към вратата. Майорът посегна към мен, ала получи такъв юмручен удар, че падна на земята като подкосен. В същия миг бързо измъкнах двата револвера от колана му и подлостих вратата с резето. Единия от тях насочих към генерала, а другия — към двамата офицери.

— Сеньори — казах им, но не високо, а с приглушен глас, за да не привлека вниманието на хората, намиращи се в преддверието, — ако някой от вас извика, или направи едно непозволено движение, ще го застрелям. Давам ви честната си дума!

Офицерите мълчаха. Ту се споглеждаха един друг, ту ми хвърляха по някой слисан поглед. Не бяха очаквали подобно нещо. За да ги сплаша още повече, аз продължих:

— Преди малко самите вие изказахте мнението, че от мен може да се очаква всичко. Е, добре, тогава спокойно можете да очаквате да застрелям и трима ви, преди да бъде изпълнена присъдата. Куршумите ми са по-бързи от вашите саби. Грешно си направихте сметката. Аз не съм някое аржентинско овчарче, което да бъде сплашено само с думата „генерал“. За мен е важен човекът, а не титлата му. Не се оставям току-така да бъда притиснат до стената от негодници. Тъй нареченият майор нахлу през границата като пладнешки разбойник. Противопоставихме му се напълно законно и заради това трябвало да бъда разстрелян, така ли? Само туй липсваше! Седнете на столовете си!

Офицерите се поколебаха.

— Сядайте! — повторих аз. — Тези револвери са моя собственост. Майорът ми ги открадна. Познавам ги много добре и съм сигурен, че ще ви улучат незабавно, ако не изпълните някоя от заповедите ми. И тъй, сядайте!

Направих две крачки напред и заплашително насочих дулата към тях. Може би лицето ми да им се е сторило по-опасно от револверите, но тъй или иначе тримата колебливо заеха предишните си места.

— Няма да стреляте. Няма да посмеете! — процеди през зъби генералът.

— Няма да посмея ли? Че от какво ли има да се бои осъденият на смърт?

— Не можете да се спасите по този начин!

— Кой знае! Във всеки случай така предварително бих отмъстил на съдиите си за несправедливата присъда. Но кой ви е казал, че няма да успея да избягам? Не се страхувам от хлапетиите в преддверието. Просто ще важи законът живот за живот, смърт за смърт. Но чак дотам няма да се стигне. Каня се да ви дам възможност да избегнете извършването на такава грешка, за която по-късно страшно ще съжалявате. Пред мен майор Кадера се представи като подчинен на Латоре. Ако ми беше казал, че служи на Лопес Хордан, нямаше да се стигне до никакви враждебни действия. Трябва да предам на Хордан важно съобщение.

— Само си приказвате!

— Добре, съмнявайте се колкото си щете, ваша работа! Лопес далеч оттук ли е?

— Не.

— За колко време може да пристигне?

— За три часа.

— Тогава изпратете човек да го извика.

— Не мога да го направя. Убеден съм, че лъжете.

— Спокойно ще посрещна тази обида и ще ви направя едно предложение, което навярно няма да се поколебаете да приемете. Не забравяйте, че животът ви се намира в ръцете ми. Сега ще ме пуснете, после ще дадете на мен и на спътниците ми стая, където има човешки условия за пренощуване, а пред вратата ще поставите войници. Същевременно ще изпратите на кон бърз куриер до Хордан и щом той се завърне, ще ме срещнете с него. Потвърди ли генералисимото смъртната ми присъда, тогава няма да имам нищо против да ме разстреляте.

Генералът хвърли на другите въпросителен поглед, а после ме погледна недоверчиво.

— Кроите някакъв коварен план, нали? — попита той.

— Не, говоря напълно откровено.

— По дяволите! Какво ще си помисли Хордан, когато разбере, че… че…

Той се поколеба да доизкаже мисълта си и затова аз я довърших:

— … че сте допуснали един немски мерзавец така да ви притисне до стената, нали? Но Хордан ще ви прости. Във всички случаи тъй ще е по-добре, отколкото ако по-късно научи какви неизмерими загуби са му причинени с моя разстрел или по-точно с моето убийство, защото, сеньори, мога да се закълна в едно: вие сте напълно убедени, че съм невинен!

Естествено той предпочете да не отговори на последните ми думи, а попита:

— Ами ако се съглася с предложението ви, ще ми предадете ли тези два револвера?

— Не, ще ги дам само на Хордан. Ей там вляво виждам една врата. Накъде води тя?

— Към една празна задна стая.

— Може ли от там да се излезе навън?

— Не.

— Тогава наредете да доведат моите спътници. Ще се настаним в тази стая и вие ще заповядате да ни донесат храна, нещо за пиене и пури. Щом Хордан влезе в тази стая, аз ще му подам през полуотворената врата револверите си. Но дотогава ще ги задържа.

— Давате ли ни честната си дума, че няма да направите никакъв опит за бягство и че кротко и мирно ще стоите в съседната стая?

— Да.

— И че изобщо няма да използвате насилие или коварство?

— Добре, ала това предполага и вашата честна дума, че и вие ще изпълните моите условия!

— Давам ви я, сеньор. Да си стиснем ръцете!

Подадох му ръка. Той я пое бавно и колебливо.

— Майор Кадера неколкократно ми дава честната си дума, но все я нарушаваше — продължих аз. — Струва ми се, генерале, че вие притежавате по-силно развито чувство за чест от него. Имам ви доверие. Веднага отивам в определената стая, а вие ще изпратите при мен спътниците ми.

— Ще удържа на думата си. Но от вас искам да ми обещаете, че на никого от подчинените ми няма да разкажете какво се случи тук. За съжаление само Хордан ще трябва да го научи.

— Нищо няма да издам.

— Тогава вървете в стаята. Веднага ще наредя да доведат и другарите ви — каза той и отвори вратата.

Майорът все още лежеше на земята в безсъзнание. Наведох се над него и откопчах моя колан, за да го взема, защото в него бяха патроните ми. После минах в другата стая. Докато бавно затварях вратата, зад гърба си чух генералът да казва:

— Наистина е цял сатана, също както ни каза майорът…

Останалите думи не разбрах, но и сам можех да си ги добавя. Несъмнено този висш офицер не беше и подозирал, че всичко ще свърши по такъв начин. Защо ли беше допуснал да вляза в стаята, придружаван само от майора, а не под охраната на четиримата войници? Но даже и в този случай щях да браня кожата си, макар че може би вече нямаше да съм жив. Вярвах на генерала, че ще удържи на думата си и както скоро разбрах, наистина не се бях лъгал. Само след броени минути другарите ми влязоха при мен. Зад тях вратата отново бе подлостена.

— Какво се е случило? — попита монахът. — В предната стая майорът лежи като труп!

— Но не е труп. Само малко му прилоша.

— Прилоша ли му? Просто по лицето ви си личи от какво му е прилошало! Ударихте ли го?

— Да.

— Cielos!^[5] Каква дързост! Доведоха ни тук. Какво означава това — подобряване или влошаване на положението ни?

— Подобряване — поне за вас. За мен означава временна отсрочка на присъдата. Ще бъда разстрелян.

Всички се изплашиха. Разказах им какво се беше случило. Взеха да клатят глави, слисани от дързостта ми, която всъщност не беше кой знае колко голяма. Щом някой човек е заплашен от смърт, тогава не може да става дума за безумна дързост, понеже всъщност за него не съществува вече никакъв риск. Естествено се зарадваха, тъй като всичко бе преминало все пак успешно, но не вярваха в щастливия изход от разговора ми с Хордан. По-скоро бяха на мнение, че той ще си отмъсти за всичко, което съм причинил на подчинените му. Обаче аз бях оптимист и им обясних как би следвало да се държат.

Донесоха ни месо и сол, вода и дори бутилка вино. Повече не можехме и да искаме, тъй като освен това имаше и за всеки по две пури. Понеже стаята бе съвършено празна, ние насядахме на земята, първо ядохме и пихме, а после запалихме пурите и зачакахме да видим какво щяха да ни донесат близките часове. Край нас цареше пълна тишина. Едва след като изминаха почти четири часа, доловихме сподавени гласове. Само от време на време до нас долиташе по някоя дума, изречена на висок глас.

После дочухме отмерени стъпки. След минутка нашата врата се открехна само на педя и в отвора се появи генералът. Той каза:

— Аз удържах на думата си. Сеньор Хордан е тук и ви очаква. Сега е ваш ред да спазите обещанието си и да ми върнете револверите!

— Ето ги — отвърнах аз и му подадох оръжията. — Кога ще мога да разговарям със сеньора?

— Незабавно.

— Ще ни разрешите ли всички да влезем при вас?

— Не. Елате само вие!

Сцената се бе променила. Двамата офицери отново седяха на своята маса, но се бяха въоръжили с револвери. Генералът — също. На другата маса, където в момента се настани и той, имаше вече други трима господа. Ако се съдеше по облеклото им, двама от тях бяха офицери, а третият изглежда бе цивилно лице. Пред всеки лежеше по един пистолет.

До вратата стоеше майор Кадера. Той бе блед и приличаше на болнав човек. Сигурно това бяха последиците от моя юмручен удар. Лицето му бе олицетворение на самата омраза. Коварните му очи ме посрещнаха с такъв поглед, който излъчваше едва сдържана жажда за отмъщение. И той стискаше в ръцете си два пистолета. Цялата тази картина изглеждаше достатъчно страшна, ала и това не бе всичко, понеже наоколо покрай стените неподвижно се бяха изправили войници, които държаха заредените си пушки „при нозе“. Беше съвсем ясно, че и при най-незначителното заплашително движение от моя страна щях да бъда направен на решето.

При подобна гледка едва ли някой може да запази доброто си настроение, и все пак не успях да сдържа усмивката си. Ако всички тези типове стреляха едновременно по мен, то неизбежно щяха да улучат застаналите отсреща хора, понеже бе невъзможно всички куршуми да се забият и да останат в тялото ми. Смешни бяха именно изключителните предохранителни мерки, имащи за цел да сплашат един-единствен човек.

Генералът ми посочи с пръст мястото, където трябваше да застана. Изправих се точно срещу човека в цивилно облекло. Той ме измери с пронизващ поглед. Аз се огледах наоколо и на всички лица видях изписана смъртната си присъда. Дали все пак не бях рискувал твърде много? Ами ако единствената надежда, на която градях всичко, се окажеше измамна?

Цивилният поде пръв:

— Казвам се Лопес Хордан. Ти си искал да разговаряш с мен. Надявам се да не ми губиш напразно скъпоценното време. Окаже ли се, че не си имал никакво основание да поискаш да ме извикат, тогава ще наредя да ускорят изпълнението на смъртното ти наказание.

Той наблягаше с особен тон на второто лице на глаголните форми, които използваше. Значи генералът му беше разказал, че веднага също го бях заговорил на „ти“ и сега Хордан искаше да види дали щях да дръзна да постъпя и с него така. Или щях да спечеля, или да загубя. Щом веднъж вече не бях търпял това „ти“, то и този път не биваше да го допускам. И бездруго положението ми не можеше да стане по-лошо. Ето защо спокойно отговорих:

— След голямата враждебност, с която бях посрещнат, ми е особено приятно да почувствам такова дружелюбно отношение в тази къща. Още сеньор генералът ми зарадва душата с толкова топлото „ти“, а тъй като и от теб чувам същото братско обръщение, тая надеждата, че…

— Пес такъв! — изкрещя Хордан и скочи на крака. — И с мен ли дръзваш да се държиш така?!

— Защо не? — отвърнах най-безобидно. — Следвам само твоя личен пример.

— Ще наредя да те разчекнат с волове!

— Така сам ще си навредиш, Хордан, понеже в такъв случай нито готовността на Уилям Хаунтърс да ти помогне, нито на сеньор Тупидо, а именно те двамата ме изпращат при теб, ще…

Не успях да продължа по-нататък. Толкова заплашителното поведение на този човек, който явно не владееше страстите си, се промени мигновено. Внезапно по лицето му се изписа дружелюбен израз, както и напрегнато очакване. Той направи две крачки към мен и припряно попита:

— Сеньор, споменахте две имена. Познавате ли тези хора?

— Да. Бях изпратен от Хаунтърс при Тупидо, а той…

— … а той ви изпраща при мен, така ли?

— Да.

— С положителен или с отрицателен отговор?

— С положителен. Всичко е вече на път към вас.

— Ah, qué alegria! И точно вас щяха да разстрелят! Човека, пратеника, когото очаквам с нетърпение от толкова време! Вън, типове такива! По-бързо, иначе ще стрелям в краката ви!

Заповедта му се отнасяше до застаналите край стените войници, които незабавно си плюха на петите. Имах чувството, сякаш съм изтеглил най-голямата печалба от всички съществуващи държавни лотарии. Обаче майорът направи такава физиономия, чието изражение изобщо не подлежи на описание.

— Тъй, тези негодници се махнаха — каза Хордан. — Добре дошъл, сеньор! Сега сме само между свои хора и спокойно можете да изпълните поръчението си.

Той хвана ръката ми и сърдечно я разтърси.

— Не бързайте толкова, сеньор! — отвърнах му. — Аз понесох страхотни обиди. Дойдох да ви направя една услуга, за чиято важност и значение изглежда самият вие все още нямате представа, понеже вашите желания ще бъдат изпълнени над очакванията ви. Но вместо да ме посрещнат с добре дошъл и думи на благодарност, с мен се отнесоха с такава враждебност, каквато едва ли има равна на себе си. За малко да ме разстрелят! Няма да започна да говоря за мисията си, преди да получа полагаемото ми се удовлетворение.

— Ще го получите сеньор, съвсем сигурно ще го получите. Само някакво странно стечение на обстоятелствата може да е виновно за всичките ви неприятности.

— Вината не е в обстоятелствата, а в хората. Излъгаха и сеньор генерала, и вас. Непременно трябва да изпълните молбата ми и да ми разрешите да ви разкажа какво се случи в действителност.

— Разрешавам ви, дори трябва да го направите! Започвайте!

— Но за целта ми е необходимо присъствието на моите спътници. Мога ли да ги повикам?

— Не. Те не бива да узнават, че вие…

— Те могат спокойно да чуят онова, което ще кажа на първо време. Трябват ми тук като свидетели срещу нашия обвинител, който с лъжите си искаше всички ни да погуби.

— Тогава нека влязат. Разрешавам им.

Приближих се до вратата на страничната стая, отворих я и оттам излязоха спътниците ми. Пръв беше брат Иларио. Без да се бави, той се приближи до Хордан и му каза:

— Сеньор, предполагам, че сте онзи, когото тук наричат генералисимо. Искам удовлетворение за позорното отношение на хората ви към нас, което трябваше да понесем. Не съм запознат с плановете ви, ала как е възможно да получат Божията благословия, щом хората ви се държат като крадци, разбойници и убийци и не зачитат дори моето съсловие!

Хордан го измери със сериозен, кажи-речи гневен поглед и му отговори:

— Служите си с доста дързък език, отче! Казаха ми името ви и знам, че сте храбър човек, ала все пак не поемайте твърде големи рискове!

— Нищо не рискувам, само ви казвам истината, сеньор. Отнесоха се с нас като с някакви негодници и вързани с ремъци ни довлякоха чак дотук. Нима подобно насилие ще остане ненаказано?

— Та вие изобщо не сте вързани!

— Бяхме и все още щяхме да бъдем, ако не се бяхме освободили сами. Не ни завързаха отново само от страх пред револверите на нашия приятел.

— Всичко ще разследвам, но се налага да ви помоля да бъдете по-сдържан. Уважавам храбростта, но не обичам да гледам как някой се опитва да изпробва това свое качество срещу мен. Независимо дали сте прави вие или майор Кадера, и в двата случая съм принуден да осъдя някои действия, които човек би трябвало да сметне за невъзможни. Насред моята главна квартира, заобиколен от здрави зидове и стотици войници, един-единствен човек и то чужденец, дръзва да се опълчи срещу нас и да заплашва със смърт най-висшите ми офицери!

— Бил е принуден да го направи, защото без каквото и да било право са искали да го разстрелят!

— Дори и ако правото е било на негова страна, ще трябва да признаете, че е проявил направо смайваща дързост. Ако всичко не ми бе разказано от свидетели, на които не мога да не вярвам, щях да сметна подобна безумна смелост за невъзможна. Та този човек пленява край Рио Негро един офицер, който води със себе си над петдесет въоръжени войници, и след като го разоръжава и му счупва сабята на брега на река Уругвай, повторно го измъква измежду неговите кавалеристи и не само него, ами и още четирима пленници, вързани на дърветата! После го залавят и вързан го докарват дотук. Ала вместо да се почувства смазан от близката, неизбежна смърт, той поваля с удар майора на земята и с оръжия в ръцете налага на командващия такава капитулация, дето няма равна на себе си! Та това е голям позор, който ще ни остане за цял живот.

— Сеньор — казах аз, — нима ще се сърдите на Уилям Хаунтърс, защото за изпълнението на една толкова важна задача ви е изпратил човек, на когото може напълно да се осланя?

— Не, напротив, трябва да го похваля. Но навярно ще признаете, че изиграхте една карта, която всеки друг би предпочел да не пипа, нали?

— Въпреки това я използвах, защото беше останала само тя, а нямах намерение да се отказвам от играта. Но какво искате, сеньор? Един давещ се човек вижда въже, с чиято помощ може да се измъкне от водата. Това е последният му шанс за спасение. Нима не бива да се хваща за въжето само защото можело да се скъса? Би било страшно глупаво! Аз се улових за него и то все още не се е скъсало.

— Ами ако ви блъснем пак да паднете във водата?

— Няма да го направите!

— Казвате го с толкова сигурен и самоуверен тон! Може и да се лъжете.

— В такъв случай заблудата ми ще ви донесе неизмерими щети. Че с кого ще сключите съответната сделка, ако бъда убит?

— С вас, но, разбира се, преди това.

При тези думи той ми хвърли дебнещ поглед. Явно беше любопитен да чуе какво щях да му отговоря, понеже от отговора ми зависеше всичко. Вярно, че откакто му се бях представил като очаквания от него пратеник, той веднага беше сменил тона и се държеше така, сякаш от този миг нататък нямаше от какво повече да се страхувам. Но на мен и през ум не ми минаваше да му вярвам. За Хордан се носеше слухът, че е наредил да убият неговия пастрок. А човек, който дава заповед да ликвидират собствения му баща, сигурно ще е и в състояние да наруши веднъж дадената дума и да накара да разстрелят някакъв си чужденец, след като го е използвал. Трябваше да го убедя, че ако крои подобен план, то той няма изгледи за успех. Ето защо отговорих:

— Сеньор, имате същата погрешна представа за мен, както и вашите офицери и войници. След сключването на сделката ще ви е напълно невъзможно да промените дружелюбното си отношение към мен, понеже нямам намерение да ви съобщавам каквото и да било преди да ни гарантирате сигурността с вашата честна дума.

— Ами ако после наруша дадената дума?

— Тогава веднъж завинаги ще изгубите доверието на хората, което в никой случай няма да е от полза за настоящите ви намерения. Впрочем не съм дошъл тук, за да се изложа на една опасност, с която няма да мога да се справя.

Лицето му се покри с бръчки и след като махна презрително с ръка, Хордан каза:

— Значи смятате, че можете да се мерите с нас, и то по-специално с мен, така ли? Досега никой не беше дръзвал да ми заяви подобно нещо!

— Но аз съм го казвал вече на мнозина и те винаги са имали възможност да разберат, че съм бил прав. И в сегашния случай съм взел такива мерки, че няма от какво да се опасявам. Дали ще удържите на думата си, или не, ми е съвсем безразлично, защото съм в състояние да ви принудя да я спазите. Но въпреки това ви заявявам, че ще говоря по нашите делови работи само след като ни дадете уверението, че не таите към нас никакви задни мисли.

— Нищо не ми пречи да го направя — каза той с лека усмивка. — И така, давам ви честната си дума, че намеренията ми към вас са съвсем ясни и открити.

— Това звучи доста двусмислено, но ми стига. Мога да поискам от вас и друго, по-точно формулирано изявление, но знам, че и то няма да ми предложи по-голяма сигурност.

— Значи вече нищо не ни пречи да започнем с деловата работа.

— Първо искам да изложа обвиненията ни срещу майор Кадера.

— Можем да го оставим и за по-късно.

— Не, понеже от начина, по който ще оцените поведението му, ще зависи и начинът, по който ще изпълня възложените ми към вас поръчения.

— Е, добре! С какъв документ разполагате, за да ми докажете, че действително сте пълномощник на двамата вече споменати господа?

— Моля ви да ми кажете по-точно какъв документ искате от мен?

— Естествено някакво писмено пълномощно.

— Позволете ми, сеньор, да изкажа учудването си от това искане. Щях да си заслужавам боя, ако бях извършил такава глупост. Какво ли щеше да стане с мен, а и с вашите планове, ако бяха намерили в мен подобно писмо?!

— Значи нямате такъв документ, така ли?

— О, имам, само че не е в писмен вид, а в устен. Тъй като съм посветен в цялата работа и ще ви доставя желаното, аз просто трябва да съм пълномощник на вашите кореспонденти. Ако това не ви е достатъчно, ще изпратя човек до Монтевидео и вие ще се видите принуден да отложите окончателното сключване на сделката до завръщането му.

— Нито имам такова желание, нито пък време. И тъй, готов съм да ви призная за пълномощник и очаквам да ми съобщите условията си.

— Те няма да ви бъдат представени тук, а едва в Буенос Айрес.

— Вие да не сте луд? — извика той изплашено. — Та нали точно там са враговете ми! Нали се боря срещу тамошното правителство? Там управлява президентът Сармиенто, когото искаме да съборим от власт. Как можете да говорите за този град!

— Имам две причини, сеньор. Първо, товарът ни, който е предназначен за вас, се намира на борда на кораб, хвърлил котва в тамошното пристанище, и второ…

— На котва там? — прекъсна ме той. — И мислите, че ще го повярвам?

— Защо не?

— Защото би било безумна дързост!

— Преди малко вече споменахте за дързостта ми. Защо тогава да не проявя същата смелост и относно доставките ви? Пристанището на Буенос Айрес е най-сигурното място за товара именно понеже никой не очаква да поемем такъв безумен риск. Буретата, балите и сандъците са декларирани и обмитени като петрол, тютюн и играчки.

— Нима не ги провериха?

— Само няколко от тях, които съвсем незабележимо пробутахме в ръцете на митничарите. Разбира се, те наистина съдържаха обявените стоки.

— Тогава сте имали голям късмет. Но ако оставите кораба на котва пред Буенос Айрес само час повече, отколкото е абсолютно необходимо, това би означавало да предизвикате съдбата. Какъв е вашият кораб?

— Това е бърз американски тримачтов платноход на име „Вятър“.

— Значи тримачтов кораб без реи на задната мачта. Дали този плавателен съд ще може да стигне по река Парана поне до Росарио?

— Дори и до самия Парана, главния град на провинция Ентре Риос.

— Тогава ще трябва незабавно да напусне Буенос Айрес, чието пристанище е толкова лошо, че всеки памперо заплашва корабите с гибел. Ще ви посоча едно място край Парана, където платноходът ще трябва да хвърли котва, а вие ще изпратите вестоносец до капитана, който да го уведоми за решението ни.

— Няма да стане, сеньор!

— Защо?

— Защото самият вие не ни давате възможност да приемем това предложение. Цялото ви поведение е такова, че ме принуждава да продължавам да действам с досегашната си предпазливост. Нямам намерение да наредя на „Вятър“ да се отправи към което и да било място в провинцията Ентре Риос, защото може би само след броени дни тя ще падне в ръцете ви. Така и ние изцяло ще се озовем във властта ви.

— Това ще рече, че ми нямате доверие, така ли? — избухна той.

— Да, нямам ви доверие. Самият вие споменахте, че е възможно да не удържите на дадената дума. Следователно трябва да взема такива мерки, които да гарантират както свободата, така и пълната ни безопасност.

— Сеньор, рискувате твърде много! Прекалено залагате на моята снизходителност! В думите ви се крие такава обида, която не мога да оставя ненаказана.

— В тях не се крие нищо друго освен чистата истина, основаваща се на факти. И понеже тези факти идват от вас, следователно обиждате сам себе си. Впрочем няма как да изпратя човек до капитана. Няма как, а и е излишно. Капитанът е запознат с искането ви вече не по-зле от самия мен.

— Че как е възможно да е запознат?

— Той се намира тук, пред вас, и чу думите ви. Ей го къде е, капитан Фрик Търнърстик от Ню Йорк, комуто мастър Хаунтърс е поверил товара.

При тези думи посочих моряка, който не владееше испански дотолкова, че да разбере напълно какво бях казал.

Но тъй като чу името си и видя как го посочих, той проумя, че става въпрос за него. Затова пристъпи крачка напред и каза:

— Йес, сеньоро! Аз съм капитано Фрико Търнърстико от Нюо Йорко. Моето платноходо се казва „Вятъро“ и се надявам, че туй ви стига!

Хордан го измери с учуден поглед, а после ме попита:

— Що за език е това? Прилича ми на английски!

— Да, сеньор, капитанът не владее испански.

— Как му поверяват тогава подобна задача?

— Тъкмо заради това е подходящ за целите ни. Щом не знае езика на страната, никой няма да допусне, че ще се заеме с такова начинание, за което владеенето на испански изглежда абсолютно необходимо. Впрочем на борда си той има хора, които винаги може да използва като преводачи, какъвто е например случаят с неговия боцман, придружил го чак дотук.

— И боцманът ли е тук? Че защо?

— За някаква определена цел и дума не може да става. Те изобщо не са имали намерение да идват при вас, сеньор, а са били принудени.

— Но те са напуснали и кораба, и Буенос Айрес. Защо?

— По делови причини. Мастър Хаунтърс ме изпрати да пътувам с капитана като суперкарго. Мисията ми ме отведе най-напред при сеньор Тупидо в Монтевидео. Там слязох на сушата, за да се представя на този господин. Обаче капитанът продължи да плава за Буенос Айрес, където щеше да ме очаква. Ала още преди пристигането ми той и боцманът предприели пътуване по река Уругвай, за да разберат дали нейде нагоре по течението й могат да се намерят търговски стоки, подходящи като товар, който щели да вземат на борда след предаването на вашата пратка. На връщане се качили на един сал, който бил нападнат от майор Кадера. По една чиста случайност ние се срещнахме с капитана на онова място.

— Наистина голяма случайност, сеньор! — каза Хордан и ме измери с подозрителен поглед.

— Да, така е! Виждате, че вашият майор е предприел враждебните си действия изключително срещу такива хора, които са дошли да действат във ваша полза, а следователно естествено и в негова. Вместо да дойдем при вас като уважавани търговски партньори и да бъдем поздравени с добре дошли, ние бяхме довлечени тук като пленници. Вече споменах, че се виждам принуден да поискам удовлетворение.

— Ще ви се даде според обстоятелствата.

— Сеньор, и тези ваши думи са двусмислени и съмнителни!!

— Защото и самият вие ми се виждате извънредно съмнителен. Всичко, което ми разказвате, ми се струва твърде невероятно, сеньор!

— Така ли? Значи не ми вярвате? Тогава ще е по-добре да прекъснем този разговор. Щом като ми имате толкова малко доверие, колкото и аз на вас, целта на моето пътуване е невъзможно да бъде постигната. Моля ви да ни пуснете да си вървим.

— Да ви пусна ли? Да не би да искате да кажете, че трябва да ви освободя? И дума да не става!

— Е, постъпете както намерите за добре. Нямам какво повече да ви кажа!

Отдръпнах се назад и си придадох възможно най-безгрижен израз на лицето. Това не остана без резултат. Проявената от мен самоувереност явно му импонираше. Въпреки всичко той ме заплаши:

— Спомняте ли си обещанието, че спокойно ще посрещнете участта, която аз ви отредя?

— Разбира се. Казах, че ако потвърдите смъртната ми присъда, спокойно ще посрещна разстрела.

— Е, струва ми се, че така и ще направя! Какво ще кажете? — попита ме той.

— Нищо, сеньор.

— Нима смъртта ви е наистина толкова безразлична?

— Не, но аз просто спазвам обещанието си. Гибелта на един човек с нищо няма да промени хода на световната история, макар че за вас смъртта ми ще има неприятни последици, понеже няма да можете да сключите тъй желаната сделка.

— Не разбирам защо мислите така. Че нали капитанът е в ръцете ми!

— Той не е упълномощен и няма правото да преговаря с вас.

— Но има товара. Ще го освободя само след като получа стоката. Виждате, че разполагам със средства, с които мога да ви принудя да ми се подчините.

— Лъжете се. В случая капитан Търнърстик изобщо няма право да се разпорежда. Сеньор Тупидо е човекът, който в момента заповядва на кораба. Убийте ме, задръжте капитана и боцмана, нямам нищо против. Но така няма да се доберете до пратката.

— Cáspita!^[6] Че какво общо има Тупидо с кораба?

— Как да няма? Нали е съдружник на мастър Хаунтърс и следователно е съсобственик на товара! Не се ли върнем до един точно определен ден, той ще разбере, че ни се е случило нещо лошо в главната квартира и повече и през ум няма да му мине да поддържа делови контакти с вас.

— Ами! Ако не сключи сделката, ще понесе големи загуби!

— Кой, той ли? Единствено вие ще пострадате! Тупидо незабавно ще продаде товара на вашите врагове и вие сам знаете много добре колко бързо ще го грабнат. Те се нуждаят от пушки и муниции кажи-речи повече и от вас.

— Но няма да му платят нито песо!

— Напротив, веднага ще му платят, докато вие ще получите пратката на кредит.

— Сеньор, страшно се заблуждавате — засмя се той. — Товарът представлява контрабандна стока. Каже ли Тупидо на правителството от какво се състои пратката, президентът Сармиенто няма да я купи, а просто ще я конфискува!

— Струва ми се, че вашата заблуда е по-голяма от моята. Естествено Тупидо в никой случай няма да направи предложението си, докато „Вятър“ е на котва в пристанището на Буенос Айрес. Преди това той сигурно ще върне кораба в Монтевидео. И така, за конфискация и дума не може да става. Ще загубите във всяко отношение, понеже Тупидо ще направи пред президента всички възможни разкрития, на които е способен. Така се уговорихме с него още в Монтевидео. Въпреки че дължимата сума е значителна, двамата съдружници проявяват готовност да ви я дадат на заем. Но сега естествено ще трябва да се откажете от тези пари и не ми се вярва това да ви донесе някаква полза.

„Генералисимото“ се разходи няколко пъти нагоре-надолу из стаята, после се спря в най-отдалечения ъгъл, направи знак на генерала да отиде при него и двамата подеха тих разговор. След това генералът се върна на мястото си, а Хордан се обърна към мен:

— Отговорете ми на следния въпрос — защо сте наредил на кораба да се отправи към Буенос Айрес, право в бърлогата на звяра, който се каня да унищожа?

— От предпазливост, за да бъда по-сигурен, че няма да ме измамите.

— Диаболо! Ама сте искрен сеньор, няма що!

— Очаквам, че и вие ще сте също тъй искрен към мен!

— Е, добре! Смятам ви за страшно изпечен негодник!

— Благодаря, сеньор! От вашата уста тези думи са истинска похвала за мен. Впрочем не съм дошъл при вас да водя голословни спорове. Настоявам да ми отговорите дали се отказвате от сделката или не!

— Първо ми кажете защо не сте отпътувал и вие за Буенос Айрес, а сте поел на кон през Банда ориентал!

— Защото това беше най-краткият път до вас. Вярно, че нямах намерение да избера посоката, в която ни отвлече майорът. Мислех, че ще мога да ви намеря в Сан Хосе, в чифлика, където е бил убит Уркиса, вашият баща.

Много добре знаех какво рискувам с тези думи. Та нали самият той беше убиецът! С това дръзко подмятане целях да го извадя от равновесие и видях, че не съм се излъгал, понеже той бързо пристъпи две крачки към мен, протегна и двете си ръце, сякаш за да ме сграбчи, но после изглежда размисли и промени намерението си. Изтъпанчи се съвсем близо пред мен и ми кресна:

— Какво знаете за това убийство?

— Нищо повече, отколкото знаят всички други хора.

— Говори ли се за него и в чужбина?

— Да.

— Какво?

— Нямам задължението да играя ролята на осведомителен източник.

— Убиха го гаучоси, долни мерзавци, които се бяха разбунтували срещу него!

— Възможно е!

— Да не би да мислите, че…

Той млъкна.

— Какво? — попитах аз.

— Че може би гаучосите са били само маша в нечии ръце?

— Наистина така се говори.

— Мътните го взели! И чия маша са били?

Очите му бяха широко отворени. Изглеждаше, сякаш се кани да ме унищожи с поглед. Въпреки това спокойно отговорих:

— Били са ваша маша, сеньор.

Брат Иларио изплашено извика. Офицерите наскачаха от местата си. Хордан залитна крачка назад, после се втурна към мен, сграбчи ме за дрехата и изкрещя:

— Куче, това ще ти струва живота! Ще те удуша!

Започна да ме разтърсва насам-натам. Запазих спокойствие и не се възпротивих, а само рекох:

— Сеньор, запазете хладнокръвие! Искахте от мен да чуете истината и аз ви я казах. Ако допускате тя да ви развълнува и разстрои толкова силно, сам се излагате на опасността в крайна сметка хората все пак да повярват на тези дрънканици!

— Дрънканици! А-а, тази дума ви спаси! — каза той и отдръпна ръката си. — Значи смятате този слух за празни приказки?

— Естествено, защото само дърдорковци са в състояние да изговорят нещо, което при определени условия може да им струва главата.

— Значи за мен наистина се говори… хората казват, че…

— Да. — кимнах аз. — Тъй казват.

— Къде? И в Европа ли?

— Също и там.

— Каква подлост! Ужасно! Ами вие? Вие вярвате ли го?

— Сеньор, въпросът ви е съвсем излишен. Нима към един убиец щяхме да проявим толкова голямо доверие, каквото проявяваме в случая с това, че идвам при вас да сключа такава значителна сделка?

— Вярно, вярно!

Хордан ми обърна гръб. Бях го накарал да изпадне в изключително силна възбуда. Известно време той се разхожда нагоре-надолу из стаята с големи крачки, после се спря пред мен, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Човече, или сте някой напълно умопобъркан тип, който не знае какво говори и какво върши, или майорът е прав, като ви нарича сатана! Но и в двата случая сте изключително опасен субект. Кое от двете ми предположения е вярно?

— Нито едното, нито другото. Просто съм съвсем искрен. Вярвах, че говорейки истината ви правя услуга. Който иска съвсем точно да разбере в какво положение се намира, както и да овладее развоя на събитията, той трябва преди всичко да знае какво мислят другите за него.

— Тъй! Значи ме смятат за убиец! Ръцете ми били изцапани с кръв. Значи ще трябва в действията си да се съобразявам с това мнение на другите за мен. Но ако си въобразявате, че ви дължа благодарност за вашата откровеност, то се лъжете. Има и един такъв вид откровеност, който спада към категорията нахалство и тъкмо към тази категория причислявам и вашата искреност. Ще ви убия и ще изпратя един парламентьор при Тупидо в Буенос Айрес.

— Вашият човек може спокойно да си остане тук. Без мен Тупидо няма право да предприема каквото и да било. В цялата работа само аз съм представителят на мастър Хаунтърс. Така че още сега ще наредя на капитан Търнърстик в мое отсъствие да не ви дава нито едно буре и нито един сандък! А вие сте направил вече първите крачки и за вас няма връщане назад. Приготовленията са погълнали цялото ви състояние и ще можете да постигнете целта си единствено с помощта на нашите пари и на оръжията, които ще ви доставим. Убиете ли ме, държите ли се враждебно към спътниците ми, няма да получите нито едно песо и нито шепа барут. Казвам ви го най-сериозно. А сега правете каквото искате!

Той погледна въпросително към офицерите си. Генералът повдигна рамене. Другите не обелиха нито дума. По лицата на моите спътници си личеше, че берат голям страх. За самия мен бе ясно, че с учтивост и любезности щях да постигна целта си значително по-бързо, ала подобно поведение ми намирисваше на малодушие.

Най-сетне генералисимото се обади:

— Ако допуснем, че всичко наистина е така, както ми го разказахте, тогава си имам работа само с вас, с капитана и с боцмана. А какво ще става с останалите? Невъзможно е да съм тъй снизходителен и към другарите ви, щом нито имам вземане-даване с тях, нито пък някаква полза от присъствието им!

— Наел съм сеньор Маурисио Монтесо. Той се задължи да ме придружава със своите йербатероси и да ме доведе при вас здрав и читав. Те са посветени в цялата работа и с тяхна помощ щеше да се извърши контрабандирането на товара нагоре по Парана. Вече съм изпитал тези хора и знам, че са ми верни. Само на тях имам доверие. Ако не уважите това мое становище, от сделката ни нищо няма да излезе.

— Дяволски сте упорит, сеньор. Ами как са се присъединили към вас естансиерото и синът му?

— Сигурно майор Кадера ви е разказал всичко.

— А какво общо имате с монаха?

— Той е мой приятел, на когото вашите хора посегнаха без каквото и да било основание. Щом става дума за мирно споразумение помежду ни, не мога да приема да се правят изключения за когото и да било от моите спътници.

— Дяволите да ви вземат! Защо ли Тупидо и Хаунтърс са ми изпратили такъв човек, с когото нито мога да се разбера, нито пък почтено да преговарям?

— Съществуват най-различни схващания за разум и почтеност, сеньор. Двамата господа са на мнение, че аз съм подходящият за тях човек. А дали се харесвам и на вас, това вероятно им е доста безразлично.

— Тогава кажете ми поне как виждате уреждането на цялата работа! Все пак ще трябва да се изготвят и подпишат договори! Къде са те?

— Сеньор Тупидо ги отнесе със себе си в Буенос Айрес.

— Кой ги подписа от ваша страна?

— Все още никой. Предварително не знаем по кои точки ще се споразумеем. Тупидо ще подпише сам за себе си, а аз — за мастър Хаунтърс. От това можете да си направите извода, че моята личност е неприкосновена. Ако не дам подписа си, или ако не съм в състояние да го дам, цялата сделка пропада.

— А кой ще подпише от наша страна?

— Вие или някой от вашите доверени хора, когото ще упълномощите. Той ще ме придружи до Буенос Айрес.

— Но това е твърде опасно за него!

— Далеч по-опасно е моето положение при вас. Все пак предполагам, че сред вашите офицери ще се намери поне един-единствен човек, който ще рискува да предприеме нещо, което е по-малко опасно от поетия от мен риск да дойда при вас.

— Пак започвате да обиждате! Сред хората ми няма страхливци!

— Тогава не бива да казвате, че пътуването до Буенос Айрес било опасно.

— Можете ли да ми дадете честна дума, че в Буенос Айрес никой от хората ви няма да издаде с каква цел се намира там моят пълномощник, заедно с придружителите си, които несъмнено ще изпратя с него?

— Давам ви я.

— Добре, приемам я и ще разчитам на нея. Но това все още не означава, че съм съгласен с предложенията ви. Първо ще се съветвам с тук присъстващите господа, а вие ще се върнете в стаята си, за да изчакате резултата от съвещанието ни.

— Нямам нищо против, сеньор! Но преди това ще ми разрешите най-сетне да ви изложа обвиненията си срещу майор Кадера.

— Не е необходимо!

— О, напротив. Много държа да чуете преживяванията ни от наша гледна точка. Естествено ще бъда колкото е възможно по-кратък.

— Е, разказвайте тогава!

Той отново седна на мястото си и ме изслуша, без да ме прекъсне нито веднъж. Самият Кадера също не обели нито дума, макар че цялото ми изложение беше насочено срещу него. Но затова пък толкова по-красноречиви бяха очите му. Той беше мой смъртен враг — това ми го казваше както изразът на лицето му, така и всеки поглед, който отправяше към мен. Когато свърших, аз подканих моите спътници да ми бъдат свидетели, че съм се придържал към чистата истина и че по-скоро съм премълчал някои неща, отколкото да съм преувеличил. Всички потвърдиха думите ми.

— Разказахте ми съвсем същото, каквото вече чух от майора — подхвърли Хордан. — Съвсем естествено е всяка страна да представя нещата в по-друга светлина. И тъй, нека приемем цялата работа за приключена и да я забравим!

— И на това съм готов, сеньор — отвърнах аз. — И така, ще се откажа от исканото удовлетворение, но настоявам за нещо, което се разбира от само себе си — да ни върнете всичко отнето.

— Охо! Това е прекалено!

— На какви хора заповядва майорът — на войници или на разбойници?

— На войници!

— Така се и надявам, защото иначе с някой разбойнически главатар не бихме сключили сделка на такава значителна сума. Но честният войник никога не граби! След като разбрахте, че съм така да се каже ваш търговски партньор, не бива да се бавите нито миг повече, за да ни върнете собствеността.

— Въпрос на гледна точка. И по този въпрос ще се съвещаваме и ще ви съобщим резултата. А сега вървете, излезте от стаята! Щом свърши съвещанието ни, ще ви извикам.

Ние изпълнихме нареждането му и се върнахме в задното помещение. Затвориха вратата зад гърба ни с резето, а после доловихме приглушени гласове на разговарящите офицери, но без да можем да разберем каквото и да било. Насядахме на земята и зачакахме. Спътниците ми се опитаха да критикуват поведението ми, но аз ги помолих да се откажат от намерението си и те замълчаха. Само капитанът поде тих разговор със своя боцман. Той го накара да му обясни какви преговори бях водил с Хордан. След като узна всичко, Търнърстик ми подаде ръка и каза:

— Чарли, чудесно си се справил! Навярно другите ще кажат, че си откачен, ала аз добре те знам що за човек си, а знам и че ще ни измъкнеш оттук.

Измина може би около час, след което ни повикаха. Веднага се приближих до самата маса и застанах в непосредствена близост до Хордан. Направих го с определена цел — а именно, защото до него лежаха моите два револвера. Изражението на майор Кадера беше твърде особено. Той изглеждаше ядосан и все пак в коварните и злобни черти на лицето му се четеше зле прикрит триумф. Несъмнено взетото в момента решение не му бе особено приятно и затова му бяха вдъхнали надежда за по-късно обезщетение.

— Готови сме, сеньор — каза Хордан. — Можете да се поздравите за решението, което взехме!

— Няма да го направя, преди да съм се запознал с резултата от съвещанието ви. Сигурно решението ви е и за вас поне толкова изгодно, колкото и за нас. Ние изобщо не искаме да извлечем някаква полза, или пък да получим милост, а искаме единствено справедливост. Какво решихте преди всичко относно моята личност?

— Няма да ви разстреляме.

— Хубаво! Значи мога да си прибера револверите.

Бързо грабнах оръжията си, затъкнах ги в колана и отстъпих няколко крачки назад.

— Стой! — избухна Хордан. — Нямах това предвид. — Не можем да ви разрешим да носите оръжия.

— Сеньор, естествено протестирам срещу подобна забрана. Но вие сигурно ще ми позволите да ги задържа!

— Не. Вие обещахте да се подчините на моята присъда!

— Обещах да не се противопоставям на разстрела си, ако вие наистина ме осъдите на смърт. Но тъй като не го направихте…

— Принуждавате ме да употребя насилие!

— Никого не принуждавам. Револверите са моя собственост, така че ще ги задържа.

— Както желаете! Който не иска да чуе, трябва да почувства. Майор Кадера, вземете му оръжията!

Тази заповед бе за майора също твърде неприятна. С голямо нежелание той се зае с изпълнението й. Приближи се бавно до мен, спря се на две крачки и ми нареди:

— Дай ги!

— Вземи, каквото желаеш, сеньор! — засмях се аз. — Но внимавай да не се озовеш в непосредствена близост до юмрука ми. Веднъж вече го опита.

Свих десницата си в юмрук и му го тикнах под носа. Той се обърна към Хордан и му каза:

— Нали чухте, сеньор! Не иска!

— Но аз искам! — отвърна му генералисимото. — Даже заповядвам. Незабавно изпълнявайте!

Майорът изпадна в голямо затруднение. Избавих го от това положение, като помолих Хордан:

— Не го принуждавайте да ми посяга, сеньор! Щом се осмели да ме докосне, ще го просна на земята.

— Не забравяйте, че в случай на съпротива той ще използва оръжието си. Нали има пистолет.

— Досега да… но вече не!

Докато изричах тези думи, аз светкавично пристъпих към майора и изтръгнах пистолета от ръката му. Той изруга и посегна да ме сграбчи.

— Назад! — извиках заплашително. — Иначе ще ти пронижа главата със собствения ти куршум!

— По дяволите! — извика Хордан. — Това е вече прекалено! Не виждате ли, че и ние, останалите, сме въоръжени? Какво можете да направите срещу нас? Предайте оръжията си и то незабавно, иначе ще извикам войниците си!

— Ще предам оръжията, сеньор, но не на вас, а ей на тези хора. Ето, вижте!

Подадох на йербатерото пистолета и на капитан Търнърстик един от моите револвери, понеже той като американец може би умееше да си служи с това оръжие по-добре от останалите. После бързо отидох до вратата, затворих я с резето и като насочих втори револвер към Хордан, продължих:

— Вашите хора не могат да влязат. Впрочем ако извикате, ще стреляме!

Всичко стана толкова бързо, че майорът все още стоеше на мястото си като закован. Вярно, че офицерите също бяха грабнали пистолетите си, ала не посмяха да стрелят. Боцманът беше застанал зад гърба на Хордан и хитро ми намигна. Разбрах какво искаше да ми каже, но му направих знак да изчака, защото в противен случай може би щеше да постъпи прибързано.

— Небеса! — извика Хордан. — Нима е възможно подобно нещо?

— Ще видите, че е напълно възможно, сеньор.

— Но нали ако действително посегнете на нас, тогава моите хора буквално ще ви разкъсат на парчета!

— Нека дойдат! Във всеки случай преди това ще си доставим поне удоволствието да ви изпратим там, където няма да имате повече възможност да пленявате хора.

— Но ние ще задържим в плен само вас. Хората ви ще могат свободно да се движат наоколо!

— Едва ли ще се отделят от мен дори и за секунда.

— Но вие наистина ли си мислите, че ще ви е толкова лесно да ни застреляте? Ето аз например вземам този… ох, олеле!

Той се опита да грабне лежащия пред него пистолет, но издаде болезнен вик, понеже боцманът хвана ръцете му с огромните си лапи и ги притисна към тялото му.

— Остави го на мястото му, човече, иначе ще те смачкам като лимон! — заплаши го великанът. — Продължавайте, сеньор! Най-сетне ми се предлага толкова желаният случай да притисна в менгемето си едно човешко същество тъй здраво, че мъзгата му да протече от ботушите.

— Пусни ме! — извика Хордан. — Негоднико, ще ме удушиш!

Никой не дръзна да му се притече на помощ. Срещу офицерите му бяха насочени дулата на два револвера и на един пистолет, а на всичко отгоре аз им заявих:

— Ако не оставите незабавно пистолетите си върху масата, ще заповядам на този човек да смачка гръдния кош на генералисимото. Уверявам ви, че веднага ще чуете как се чупят ребрата му! И тъй, махнете оръжията! Едно… две…

Едва бях изрекъл думата „две“ и пистолетите лежаха вече на масата. Впрочем тези господа не се страхуваха чак толкова от нас. Знаеха, че нищо не ги заплашва, ако не се държат враждебно към нас. На лицето на генерала се забелязваше дори израз на скрито задоволство. Съвсем сигурно той беше получил твърде строго мъмрене, загдето преди малко се беше оставил така да го сплаша. А ето че сега съвсем същата участ бе сполетяла и неговия началник. Несъмнено това го изпълваше със скрита радост.

— Вземете им оръжията! — наредих на йербатеросите.

Те не се поколебаха нито за миг да изпълнят заповедта ми, тъй че противниците ни разполагаха единствено със сабите си, от които нямаше защо да се страхуваме, понеже кажи-речи всеки от нас имаше огнестрелно оръжие.

— Отдалечи се от вратата и върви ей в онзи ъгъл, сеньор! — рязко са обърнах към майора.

Макар и бавно, той все пак се подчини. После направих знак на боцмана. Той пусна ръцете на Хордан, ала остана зад гърба му. Съвсем обезсилен, „генералисимото“ се отпусна на един стол, въздъхна и възкликна:

— Cáscaras!^[7] Що за хора са това! И съм принуден да търпя подобно нещо в главната си квартира! А вие, сеньори, изобщо не ми помагате!

Този упрек бе отправен към неговите офицери. Естествено те не можеха да му отговорят, както им се искаше, затова го направих вместо тях:

— Че защо не си помогнахте сам? Един генералисимо би трябвало винаги да знае какво да направи. Вече разбрахте, че не е толкова лесно да се разпореждаш с живота и имуществото на другите хора, особено когато те не са случайно появили се скитници, а опитни, честни и храбри мъже.

— Не забравяйте, че сте обградени от хиляди мои войници!

— Ха! Ние не се боим повече от тези типове.

Той ми хвърли поглед, в който се четеше безграничното му удивление.

— Убеден съм — продължих аз, — че нито един от вашите хора няма да посегне на някой от нас!

— Охо! Ще ви разкъсат, както вече ви казах.

— Никой няма подобно намерение! Нито един войник няма да предприеме нещо, което би могло да доведе до мигновената ви смърт.

— До моята смърт ли?

— Да. Ние сме десет мъже, а вие сте само шестима. Сигурно сте убеден, че няма да ни е трудно да ви вържем, нали?

— Каква ли ще ви е ползата?

— Много голяма. Ще ви вържем един за друг така, както правят с конете, за да образуват тропа. Ще ви изведем извън сградата, като минем между вашите войници. Те няма да дръзнат да ни посегнат, понеже веднага, щом някой от тях ни докосне, незабавно ще ви застреляме до крак. Продължавайте да го наричате безумно начинание! Твърдо съм решил да го предприема в случай, че ме принудите да ви доказвам как понякога и нещо направо откачено може да доведе до чудесен резултат. Имал съм си вече работа и с хора, много по-различни от вас. С оръжие в ръка съм си пробивал път между стотици команчи и апачи, от които само един-единствен човек струва колкото двайсетина от вашите хора. Не се боя от големия брой противници. Находчивостта, проницателността и дързостта на отделния човек често водят по-бързо до целта от хаотичните съвместни действия на множеството. Ей така, както сме всички тук, тръгваме, извеждаме ви навън и се отправяме към реката. Да видим дали по този начин няма да успеем да си спасим живота и собствеността, а после да си възвърнем свободата! Дойдох при вас като приятел, бях посрещнат със спътниците си като негодяй и скитник, а дори и след като ви убедих каква огромна полза ще имате от мисията ми, пак не съм пощаден от подлите ви и коварни кроежи! Не, не съм човекът, който ще търпи подобни действия. Или — или! За мен сте просто един човек, на когото не мога да имам никакво доверие и затова не бива да се чудите, че ще постъпя с вас по начин, който ми налагат обстоятелствата.

Тези думи направиха желаното впечатление.

— Но какво искате от мен?

— Почтеност, нищо повече. Още от този миг желая да съм свободен!

— Имах намерение утре сутринта да ви пусна да отпътувате за Буенос Айрес, като ви дам за придружител моя пълномощник.

— Това е много добре, но не е причина дотогава да остана затворен. И кой ще бъде ваш пълномощник?

— Майор Кадера.

— Защо тъкмо той? Нали се опасявате от спречкване между нас двамата и затова искате да ме държите затворен до утре? А на сутринта ще трябва да се отправя на път, придружаван от него. Смешна работа!

— Избрах го, защото мога да разчитам на него, а и никой не го познава в Буенос Айрес. Естествено един мой пълномощник трябва да е там много предпазлив.

— Нямам нищо против да ме придружава, обаче настоявам да се отнасяте с мен така, както заслужавам.

— Е, добре, ще променя решението си и до утре ще бъдете мой гост. Това задоволява ли ви?

— Да, ако решението ви засяга и всички мои спътници.

— И за тях се отнася. Утре ще отпътувате заедно с Кадера. Естествено ще му дам и придружители, които ще са толкова на брой, колкото са и вашите спътници.

— Но защо?

— Та нали не мога да го оставя без никаква закрила!

— От мен да мине, макар да съм на мнение, че тази свита сигурно само ще привлече върху себе си вниманието на вашите противници. Впрочем не всички мои хора ще тръгнат с мен. Естансиерото и синът му се връщат право у дома си. Само йербатеросите ще ме придружат, понеже съм ги наел за осъществяването на нашата сделка. Естествено капитанът и боцманът ще се присъединят към нас, а брат Иларио няма да иска да се разделим. С какво ще пътуваме?

— Пак със сал. Не бива да се качвате на борда на параход, защото там вероятно ще събудите подозрения.

— Съгласен съм. Значи майорът има пълномощие да действа от ваше име и вие ще зачитате подписа му така, сякаш е поставен от собствената ви ръка?

— Да.

— Това ми стига, ала сеньор Тупидо сигурно ще иска и писмено пълномощно.

— Ще го дам на майора.

— Чудесно! Ами какво решихте относно собствеността ни?

Несъмнено той искаше да задържи много от нещата ни, но беше стигнал до убеждението, че няма да се съглася. Ето защо погледна въпросително към генерала, а последният му направи знак с глава да бъде по-отстъпчив. Тогава Хордан ми отговори:

— Ще получите всичко с изключение на сумата, която сте взел от майора.

— Няма да допусна да я задържите. Майорът трябва да си плати обезщетението.

— Какво ви засяга подпалването на някаква си чужда къща?

— Всеки почтен и свестен човек е мой ближен и никога не ми е нито чужд, нито безразличен.

— Но ние няма да удържим сумата от вас. Ще я вземем от парите на естансиеро Монтесо.

— Дали ще я вземете от мен или от него, е все едно. Не съм съгласен.

— Значи тази съвсем второстепенна точка ще провали цялото ни мирно споразумение?

— Да, освен ако не се откажете от вашето условие.

— Но Кадера си иска парите!

— И ние си искаме нашите! Нека в бъдеще не подпалва чуждите ранчоси.

— Не забравяйте, че вече му отнехте конете!

— И с пълно право. Те не бяха негови. Да не краде повече!

— Сеньор, имате ужасно твърда глава!

— За съжаление! И за нещастие тя притежава качеството да става все по-твърда в случай, че нещо не върви по нейната воля. Продължите ли да упорствате, тогава е твърде възможно да се отметна и от нещо друго, за което вече съм дал съгласието си.

— Кадера ще иска от мен обезщетение.

— Това си е ваша работа, а не моя. Впрочем аз съм убеден, че парите не са негова лична собственост. Той е действал по ваше поръчение и следователно е бил снабден от вас с известна сума. Вярно, че ме нарекохте луд и умопобъркан, ала понякога по изключение имам прозорлив поглед.

— Баста! С вас човек не може да излезе на глава. Вземете и тези пари! Нямам нищо против. А сега смятам, че вече сте напълно доволен, нали?

— Още не. Ще имате добрината писмено да потвърдите направените от вас отстъпки, което останалите господа ще имат добрината също писмено да потвърдят с честната си дума!

— Но това е обидно!

— Просто е само последица от собствената ви забележка, че е възможно да нарушите веднъж дадената дума. Длъжен съм непременно да го изискам заради нашата безопасност.

— Но нали все пак не е изключено да спазя писменото уверение толкова, колкото и устното!

— Именно заради това настоявам и за подписите на сеньорите офицери. За тях съм убеден, че уважават собствената си честна дума и ще настояват за изпълнението на нашия договор.

Капитанът, йербатерото и аз все още заплашително държахме оръжията си в ръка. Хордан беше вече съвсем омекнал. Той дълбоко въздъхна и каза:

— Наистина сте ужасен човек! Никога не съм виждал такова твърдоглавие! Какво да пиша?

— Аз ще ви диктувам.

— Добре! Нека ротмистърът пише, а после ние ще се подпишем. А сега свалете оръжията!

— След подписването. Преди това не.

Онзи, когото Хордан бе нарекъл ротмистър, взе хартия и перо и започна да пише, каквото му диктувах. Формулирах текста по възможно най-предпазливия начин. „Генералисимото“ не прояви особен интерес към него. Предполагах, че останалите офицери поне донякъде щяха да държат на подписа си. Хордан подписа, а след него и другите добавиха своите имена.

— Тъй! — каза „генералисимото“ и стана от стола. — Свършихме и тази работа. Споразумяхме се и сега ни върнете пистолетите!

— Защо държите толкова бързо да ви върнем оръжията, сеньор? Най-напред ще ви помоля да ми докажете, че ще удържите на думата си. И така, имайте добрината да наредите да ни върнат всичко, каквото ни взеха.

— Трябва да го направи генералът, на когото бяха предадени вещите ви.

— Тогава му разрешавам да се отдалечи. Но другите сеньори ще останат тук. Десет минути сигурно ще са достатъчни, за да успеете да донесете всичко. Побързайте, генерале, иначе в мен отново ще се породят подозрения. И не се опитвайте да ни скроите някой подъл номер! Ще поставите на карта живота на вашите другари!

Той не отговори, а само ми кимна. По израза на лицето му си личеше, че нямаше коварни помисли и аз го пуснах да излезе, ала веднага залостих с резето вратата зад гърба му. Другите останаха спокойно на местата си. Никой не проговори. Офицерите се чувстваха бити и с опетнена чест и аз трябва да призная, че за тях наистина беше цял позор, че при подобни обстоятелства и по такъв начин се бяха видели принудени да приемат всичките ми условия. Само ротмистърът ми хвърляше от време на време по някой поглед, който не излъчваше враждебност. Той бе все още млад и много красив мъж, в чието поведение имаше нещо благородно и кавалерско. Изглежда, че не изпитваше някаква антипатия към мен.

Малко след определеното време на вратата се почука. Отворих я съвсем леко, като държах в ръка готовия за стрелба револвер и надникнах навън. Видях генерала, а зад него и неколцина войници, които носеха нашите пушки и останалите вещи.

— Отворете спокойно цялата врата, сеньор! — каза той. — Както и сам можете да се убедите, наредих всички войници да напуснат двете предни стаи. Там няма вече нито един пост.

Пуснах го да влезе заедно с хората си. Те оставиха всичко върху масата. След като всеки взе своите вещи, се оказа, че все още липсваха различни неща. Кавалеристите си бяха присвоили това-онова и просто не го бяха върнали. Генералът отиде да попритисне хората си и скоро бяха донесени и последните предмети, така че отново разполагахме с цялата си собственост — с изключение на част от парите.

Аз бях получил обратно цялата си сума, също както и другите мои спътници. Изключение правеше само естансиерото. На него му липсваха три хиляди книжни талера, които не бяха връчени на генерала. Или естансиерото се заблуждаваше, или майорът беше задържал сумата за себе си. Но Кадера най-енергично отрече да е вземал парите. Естансиерото пък твърдеше, че знаел много добре каква сума е носил в себе си, но все пак заяви, че заради запазването на мирните ни отношения бил готов да се откаже от нея. Но ето че се намеси боцманът:

— Три хиляди талера не са дреболия. Не бива да се отказвате от тях. Нека сеньор майорът ме увери с ръкостискане, че парите действително не са у него!

Той подаде на Кадера широката си длан. Майорът се оказа достатъчно непредпазлив да му стисне ръката. При това го увери:

— Давам ви честната си дума, че върнах абсолютно всичко.

— Cielo, cielo! — изкрещя Кадера. — Пусни ме, де!

— Къде са парите? — спокойно попита боцманът като стисна дланта му още по-здраво.

— Не са у мен, наистина не са!

— В теб са, мошенико! Не си ли признаеш, ще направя ръката ти на кайма!

— Qué dolor, qué tormento!^[8] — закрещя Кадера, като заподскача едновременно и с двата си крака. — Нямам нищо… аз… аз…!

— Пуснете го! — заповяда генералът. — Не можем да търпим подобно…

Той бе принуден да млъкне, понеже боцманът грубо го прекъсна:

— Мълчете! Знам какво правя! На лицето на този тип е изписано съвсем ясно, че е негодник. Само внимавайте, ей сегичка ще си признае!

Отново последва още по-силно стисване на могъщата му лапа. Майорът подскочи високо и изрева:

— Аз… о, небеса!… Да, в мен са!

— Къде са парите? — попита Ларсен, без да го пуска.

— В шапката ми!

— Давай ги, но веднага!

Кадера носеше друга шапка. Бързо я смъкна от главата си, но изобщо не можеше да я държи с полусмазаната си ръка, която беше придобила някакъв кафеникаво-синкав цвят.

— Под потника на шапката са! — каза той. — Извадете ги!

Ларсен измъкна парите, показа ги на генерала и рече:

— Е, сеньор, кой е прав, вие ли или аз? Ако имахте ръце като моите, лесно можехте да накарате всеки крадец да си признае престъплението! А знаменитият господин майор известно време ще има чувството, сякаш е останал без пръсти, но се надявам, че ще престане да свива с тях!

Естансиерото си прибра парите. Макар несъмнено последната сцена да бе за „генералисимото“ твърде мъчителна, той успя да запази пълно спокойствие. Ето че се приближи до мен и ме попита:

— Доволен ли сте, сеньор?

— Напълно. И се надявам, че сключеният мир ще бъде дълготраен.

— Отсега нататък това ще зависи изключително от вас. Ние ще спазим дадената дума. От вас зависи и вие да удържите на вашето обещание, и така да запазите честта си чиста. Сега отивам лично да се погрижа за вашето настаняване — нали сте мой гост?

— Но, сеньор, аз в никакъв случай няма да се разделя със спътниците си и затова ви моля да дадете такива разпоредби, че да останем заедно.

— Както желаете. За всичко останало ще се обръщате към ротмистъра, когото съм натоварил със задачата да се грижи за вас.

Той си тръгна. Другите го последваха, а също и Кадера, който не ни удостои с нито един поглед, обаче — обладан от злоба заради нанесения му позор — сигурно кроеше планове за отмъщение. Само ротмистърът остана за минута-две. Той се отдалечи малко от спътниците ми и с приглушен глас каза:

— Сеньор, тук се вършат напълно безотговорни неща, и то не само срещу вас и спътниците ви. Присъединих се към хората на Хордан, защото си въобразявах, че той служи на едно добро дело. Ала вие ми отворихте очите. Затова съм ви благодарен. Като ви моля от случилото се да не си създавате прибързано мнение за мен, аз се поставям на услугите ви с убеждението във вашата пълна дискретност. Така и така тук няма да остана още дълго. Във всички случаи можете да разчитате на мен.

— Благодаря ви, сеньор — отвърнах аз. — Искрено се радвам да открия тук поне един човек, който да е на страната на справедливото дело. След всичко, което видях, чух и научих, едва ли можех да очаквам подобно нещо. Намиращите се тук войскови части изглежда са съставени само от бандити и негодници. Така ли е?

— За съжаление сте прав. Твърде скоро след пристигането си го забелязах и започнах да си задавам въпроса дали е съвместимо с честта ми да се бия на страната на Хордан. След всичко, което видях и чух, имам едно единствено желание — час по-скоро да се махна оттук. Но съм посветен в плановете на Хордан и той сигурно ще се опита да ме задържи със сила.

— Тогава се измъкнете тайно.

— Все ще мога да го направя под един или друг предлог, но съм убеден, че преследвачите твърде бързо ще тръгнат по петите ми.

— Ами! Вярно, че тези юнаци много обичат да размахват оръжията, но иначе за нищо не ги бива. Хордан накара ли ви да положите клетва?

— Не.

— Значи нищо не ви обвързва. Ако действително имате намерение да го напуснете, то аз може би ще съм в състояние да ви помогна.

— Вие ли? — попита той с учудена усмивка. — Но нали се намирате в такова положение, в което самият вие се нуждаете от помощ?!

— Едва ли. Тъй като оръжията ни отново са в наши ръце, все ще съумеем сами да си помогнем. Хордан ще се види принуден да ни пусне да си вървим. Може би ще ви се удаде удобен случай тайно да се присъедините към нас.

— Е, ще видим. Във всеки случай можете да бъдете сигурен, че съм на ваша страна, и доколкото ми е възможно, ще се стремя да ви предпазя от нови опасности. А сега трябва да си вървя, да не би забавянето ми да ги наведе на мисълта, че съм решил да ви взема под закрилата си.

Той си тръгна, но скоро пак се върна, за да ни заведе до определеното за нас жилище. То се намираше в една от страничните постройки, така че бяхме принудени да минем през двора, който беше пълен с хора. Те ни посрещнаха с любопитни и враждебни погледи. Неколцина от тях се опитаха да се доберат до групата ни и то както изглеждаше с намерението да се нахвърлят върху нас, ала ротмистърът със строг тон ги накара да се върнат.

Постройката приличаше по-скоро на хамбар, отколкото на къща. Имаше дъсчени стени с тесни отвори за проветряване и покрив, направен от същия материал. Напълно празното помещение бе толкова обширно, че помолих ротмистъра за разрешение да вкараме конете си вътре. Той изпълни желанието ми и нареди да доведат животните, но както разбрах по-късно, това станало причина да бъде строго мъмрен, което ни наведе на мисълта, че тук пак ни замисляха някаква коварна клопка. Фактът, че конете ни бяха при нас, естествено увеличаваше донякъде сигурността ни и улесняваше евентуалното ни бягство в случай, че се видехме принудени да се спасяваме по такъв начин.

В това помещение се намирахме съвсем сами и изглежда никой не се интересуваше от нас. Чак когато започна да се мръква, ротмистърът ни изпрати две лампи с кобилешка мас. Донесоха ни и достатъчно месо, за да се наситим.

Навън горяха многобройни огньове и през отворите за проветряване можехме да наблюдаваме голямата суетня на насъбралите се около тях хора.

Времето напредваше. Огньовете започнаха да гаснат и един барабан даде сигнал за спане. Ние също бяхме изморени. Бяхме принудени да налягаме върху голата земя, но преди това се погрижихме за безопасността си, като оставихме един човек на пост, който щяхме да сменяме на определено време.

Късно през нощта бях събуден. Ротмистърът се беше промъкнал незабелязано и почука тихо на вратата. Нашите лампи бяха угаснали и никой не видя, че му отворих и го пуснах да влезе.

— Извинете, сеньор, че не дойдох по-рано! — каза той. — Но навън бяха разставили постове, за да разберат какво става при вас. Не се приближих, за да не привлека вниманието им върху себе си и изобщо — за да не събудя подозрения. Онзи тип, дето трябваше да не изпуска вратата из очи, сега лежи на земята и спи.

— Тогава ако поискаме можем да избягаме!

— О, не. Конският тропот незабавно ще ви издаде и тогава всичко живо ще се втурне по петите ви.

— Е, но аз изобщо нямам намерение да офейкам тайно. Искам съвсем открито, посред бял ден, да напусна това място. Успяхте ли да научите нещо за нашето пътуване до Буенос Айрес?

— Да. За пръв път в живота си играх ролята на подслушвач и чух какви инструкции получи майорът.

— Значи е окончателно решено, че той ще ни придружава до Буенос Айрес, така ли?

— Да. Ще му дадат толкова придружители, колкото имате и вие. Тъй като ще има нужда от конете само до реката, ще трябва с няколко кавалеристи да дойда с него дотам, за да върна животните и да докладвам дали са успели да се качат на някой сал, както им е наредено.

— Значи пак ще плават със сал.

— Да, от предпазливост. Оттук минават и параходи. Всеки от тях с готовност ще ви вземе, ала на борда им има много пътници, докато на сала ще бъдете сами и никой няма да ви безпокои.

— Разбирам. Хордан се опасява, че на борда на някой параход можем да потърсим чужда закрила.

— Възможно е. Той даде на майора писмено пълномощно да се подписва от негово име и изобщо да сключи сделката. После вашият кораб ще трябва да се отправи нагоре по Парана до едно място, определено от Хордан и майора. Там ще предадете товара на хората, които ще ви посрещнат на брега.

— Кое е това място?

— Не знам. Двамата разговаряха толкова тихо, че не успях да чуя. Но ви предупреждавам: останете на борда и не слизайте на брега, защото майорът получи нареждане да ви плени веднага, щом товарът премине в негови ръце и предателството на Хордан спрямо вас не може да има вече никакви отрицателни последици за него.

— Очаквах го. Майорът ще има много да чака да ме плени. По-скоро може да се случи така, че той да ми падне в ръцете. Къде е Хордан?

— Все още е тук.

— Тогава сигурно ще нареди да ни повикат при него, преди да сме тръгнали на път?

— Несъмнено. Ще ви посрещне извънредно любезно, но не бива да му вярвате.

— И без това пристигнах изпълнен с подозрения, а онова, което се случи тук, съвсем не можа да ги разсее. Взехте ли някакво решение за себе си?

— Все още не, поне нямам някакъв сигурен, ясно предначертан план. Но съм твърдо решен да изчезна. Веднага, щом ми се предложи някой удобен случай без особени рискове.

— Според мен вече го имате. Тръгнете с нас.

— Невъзможно!

— О, не е така. И изобщо думата „невъзможно“ не бива да се използва при всяка появила се пречка.

— Тогава ви моля да ми кажете как бих могъл да осъществя подобен план!

— С удоволствие. Но би трябвало да съм убеден, че мога да се осланям на вас, че наистина сте искрен към мен.

— Давам ви честната си дума, че съм приятелски настроен към вас, че нямам задни мисли и много ще се радвам, ако успея да се махна оттук!

— Що се отнася до честната дума, тук аз събрах доста отчайващ опит, но въпреки всичко ще повярвам на уверенията ви, понеже ви смятам за човек на честта.

— И добре правите, сеньор! Няма да се излъжете в мен!

— Тогава ми кажете най-напред дали личните ви вещи са твърде обемисти.

— Съвсем не. Тук живеем като на фронта. Нищо излишно не съм взел. Цялото ми имущество се състои от моя кон, оръжията ми, два чифта горни дрехи и малък запас бельо.

— Все пак от всичко това ще излезе доста голям пакет, който сигурно ще събуди подозрения, ако решите да го вземете със себе си. Не можете ли тайно да донесете при нас втория си чифт дрехи и бельото?

— Мисля, че може.

— Тогава така и направете! Ще вземем тези неща с нас. Нали ще трябва да ни придружавате и ще се качите на нашия сал.

— Дали последното ще може да стане? Нали ще се връщам тук.

— Ами! Така са ви наредили, но дали искате, дали ще го направите, е вече съвсем друго нещо.

— Какво ли ще каже майорът?

— Оставете го на мен. Така ще му представя нещата, че волю-неволю ще се види принуден да се съгласи.

— Но той ми е началник!

— Само докато самият вие го признавате за такъв. Ние сме на ваша страна, а нали сам видяхте как се отнесох с Кадера? Давам ви дума, че ще успеете да се измъкнете.

Той се замисли за няколко мига, а после каза:

— Много е рисковано!

— Съвсем не е, сеньор! Припомнете си само какъв риск поех аз сред толкова многобройни врагове! И успях. И през ум не ми минава да се плаша от шепата хора, които ще ни придружават.

— Лесно може да се стигне до схватка!

— Твърде се съмнявам. Хората ви знаят, че ги превъзхождаме във въоръжението си. Впрочем естествено ще предпочета хитрост пред насилие. Това се разбира от само себе си.

— Е, добре! Тъй като с вашето спокойствие и вашата разсъдливост спечелихте доверието ми, смятам, че мога да разчитам на вас и се реших да предприема тази рискована стъпка. Тайно ще ви донеса нещата си. След петнайсетина минути съм пак при вас.

Той се измъкна навън и след споменатото време се появи със своите вещи. Отказахме се да продължим разговора си. Нямаше какво друго да обсъждаме, още повече, че предварително не можехме да знаем как щяха да се развият събитията. А и имаше опасност всеки момент постът да се събуди и ако забележеше как ротмистърът излиза от стаята ни, не беше трудно да се предположи, че щеше да донесе това на началството си.

Отново легнахме да спим и се събудихме, когато навън започна суетнята в лагера. Хората поведоха конете си на водопой и запалиха огньове, за да изпекат месото, което бе единствената им храна и сутрин, и обед, и вечер.

Мислех, че Хордан ще нареди да ни повикат при него, но скоро разбрах, че съм се лъгал. Самият той дойде при нас придружен от генерала и то най-вероятно, за да не даде възможност на войниците си да предприемат срещу нас враждебни действия в случай, че се отправехме сами към неговия щаб.

— Искам да ви съобщя, че щом се нахраните, веднага тръгвате на път — каза той. — Виждате, че спазвам дадената дума.

— Това се разбира от само себе си! — отвърнах аз. — Значи сме напълно свободни и няма защо да се опасяваме от нови прояви на неприязън, нали?

— Така е. Вече сме съюзници. Но след всичко, което се случи, не бива да очаквате, че ще изпратя майора с вас без никаква охрана.

— Нямам нищо против с него да дойде и цялата ви армия!

— Майорът получи от мен писмено пълномощно — продължи Хордан, — което ще представи в Буенос Айрес и на вас, и на Тупидо. Той много добре знае докъде се простират правата му при пазарлъка и споразумеете ли се с него, все едно, че сте сключили сделката със самия мен. Разбира се, товарът не може да бъде свален от борда в Буенос Айрес. Ще трябва да се отправите нагоре по Парана.

— Докъде?

— Майорът ще ви каже.

— Предпочитам да го науча веднага.

— Сделката все още не е сключена. Засега не знам дали ще приема условията ви. Затова ще ми разрешите на първо време да премълча някои неща.

— Нямам нищо против.

— Ще яздите до реката, а там ще се качите на първия сал, който се появи. Освен придружителите на майора, с вас ще тръгне и едно малко военно поделение, командвано от ротмистъра, с когото вече се запознахте. Но тези хора ще дойдат с вас не защото имаме някакви подозрения, а за да върнат конете, които майорът няма да може да вземе със себе си.

— Нямам нищо против.

— Очаквах го. Да забравим всичко случило се и отсега нататък нека действаме само в нашия взаимен интерес. А майорът ще ви докаже, че е станал ваш приятел.

— Това ще е добре за него, защото в противен случай само ще си изпати.

— Сеньор! — викна строго Хордан. — Отново използвате такъв език, който няма да търпя! Известно ви е, че проявих снизходителност към вас и се надявам да ми се отплатите с благодарност!

— Разбира се, понеже всяка постъпка крие в себе си и благодарността, тоест, своите последици.

— Имате ли още някаква забележка, въпрос или нещо друго?

— Нищо друго освен молбата да се погрижите за достатъчно провизии до Буенос Айрес, понеже ми се струва, че няма да е уместно по пътя да си губим времето с лов.

— Вече помислих по този въпрос. Засега се споразумяхме и няма какво повече да си кажем. Нека следващия път се срещнем като приятели. Ако се случи обратното, то вината няма да е моя.

— И моя няма да е, сеньор. Благодаря ви за гостоприемството!

— Моля ви, сеньор! Сбогом!

Той се отдалечи заедно с придружителя си, който не беше казал нито една дума. После ни донесоха месо и фураж за конете. Когато животните го изядоха, се появи майорът, за да ни извести, че е време за тръгване. Хордан бе проявил предпазливост и беше изпратил войниците си на учение, така че наоколо бяха останали само малцина, без да броим хората, които щяха да ни придружават. А те бяха добре въоръжени — една предпазна мярка, за която не можехме да се сърдим на главнокомандващия. Изражението на лицата им не издаваше кой знае каква дружелюбност, а и по поведението на майора си личеше, че само с усилия на волята му се удаваше да демонстрира поне безразличие.

Вече бяхме оседлали конете. И така, изведохме животните от хамбара и ги възседнахме. Капитанът и боцманът, които не притежаваха коне, получиха две животни на заем.

Ескортът, който всъщност трябваше да ни придружава до Буенос Айрес, се състоеше от същия брой хора, колкото бяхме и самите ние. Другата група заедно с ротмистъра наброяваше десет души. Когато потегляхме, на прага на вратата се появиха Хордан и неговия генерал, за да ни помахат с ръка за сбогом. Не им обърнахме никакво внимание. Та нали го правеха само, за да създадат у нас лъжливото впечатление, че няма от какво да се боим?

Не поехме по пътя, по който бяхме дошли, а препуснахме почти в южна посока. Когато попитах за причината, майорът ми обясни, че точно там реката правела голям завой срещу нас и затова сме щели да стигнем до нея по-бързо и по-лесно, отколкото предишния ден. Отправих въпроса си към него, а не към ротмистъра, за да не събудя каквито и да било подозрения, че се намирам в близки отношения с подчинения му офицер.

Предишния ден ние бяхме вързани върху конете и естествено така не бе възможно да се разбере кой какъв ездач е, добър или лош. Но когато се намерихме на седлата като свободни мъже, това можеше да се прецени много по-лесно. Направи ми впечатление, че боцманът яздеше доста сносно. Каза ми, че по-рано често слизал на сушата в Южните щати и дни наред оставал на седлото. Капитанът яздеше по-лошо, но затова пък беше в отлично настроение:

— Чарли, измъкнахме се от много лоша клопка. Но и ти отлично си защити кожата. Какво ли ще кажат тези типове, когато пристигнат в Буенос Айрес и разберат, че са измамени!

— Изобщо няма да стигнат дотам!

— Няма ли? Че нали ще ни придружават?!

— Ще ги взема с нас само донякъде. После ще ги принудя да слязат от сала.

— Така ще се стигне до схватка. Страшно ми се иска на неколцина от тях да оставя подписа си по кратуните им. Но след като си отидат, ние заедно ще тръгнем за Буенос, нали?

— Все още не е ясно. Та нали искаме да отидем до Гран Чако? Но за съжаление едва ли можем да рискуваме да поемем в предварително определената посока. Тези хора сигурно ще поставят по пътя ни засади и едва ли ще ни се удаде повторно да им се изплъзнем.

— Тогава най-добре ще е, ако продължите плаването си направо до Буенос Айрес и оттам да започнете пътуването си. В такъв случай ще яздя заедно с вас.

— О, нима ще имаш време?

— Да. Налага се да остана дълги месеци на котва. Какво ще правя толкова време? Да броя седмиците? Ще бъде страшна скука. Вземи ме със себе си, сър! Много ще съм ти благодарен!

— Е, ще видим. Струва ми се, че ще бъдем принудени да се отправим към Буенос, защото подозирам, че без да ни казват, са изпратили отряд кавалеристи, който ще язди по брега на реката, за да се убеди, че наистина ще пътуваме най-миролюбиво с досегашните си врагове чак до Буенос Айрес. А и иначе не се знае какво още ще се случи.

— Че какво толкова може да се случи?

— Мисля, че… Ха, виж, ето че насреща се задават двама ездачи! Изглежда много бързат. Насочват се право към нас навярно за да се осведомят за пътя.

Ние двамата разговаряхме съвсем тихо, така че никой да не може да чуе за какво става дума. Вярно, че си служехме с английски, но все пак не беше изключено сред кавалеристите да се намира някой, който да владее този език.

Споменатите ездачи спряха конете си пред нас. Те предположиха, че майорът е нашият предводител и единият от тях се обърна към него:

— Извинете, сеньор! Искам да отидем при сеньор Хордан. Можете ли да ни кажете къде да търсим този господин?

— Наистина аз най-добре мога да ви осведомя, понеже идваме от главната му квартира — отговори Кадера.

— Значи сте от неговите хора?

— Да. Аз служа при него като майор. Защо го търсите?

— Носим му много важно известие.

— Какво е то?

— Не бива да го казваме на другиго.

— Устно ли е?

— Да — отвърна човекът, но толкова колебливо, че едва ли казваше истината.

— Значи нямате никакъв писмен документ, никакво писмо, така ли?

— Нямам, сеньор.

— Откъде идвате?

— Откъм реката — резервирано отговори ездачът.

— И сам го виждам. Но дали сте тръгнали от отвъдните райони, от територията на Банда ориентал?

— Да.

— От кой град?

— Разрешено ни е да го кажем единствено на сеньор Хордан.

— Но сигурно можете да ми кажете кой ви изпраща, а?

— Не.

— Tormenta!^[9] Сигурно става въпрос за някоя много голяма тайна!

— Така е.

— Ами ако ви принудя да ми я издадете?

— Ще си навлечете гнева на сеньор Хордан.

— Хм! Всъщност изобщо не би трябвало да ви пусна да продължите пътя си. Иска ми се да…

Той млъкна и замислено втренчи поглед в двамата. Междувременно аз започнах да подозирам какви хора имах пред себе си. Дали тези двама мъже не бяха пратеници на Тупидо? Бях му отказал да се занимавам с договорите, но нали той на всяка цена трябваше да ги изпрати на съответния адрес и за целта са му били необходими други хора? За да се убедя в правотата на предположението си, аз накарах коня си да се приближи до двамата и казах:

— Няма да настоявам да ми разкривате тайните си, но спокойно можете да ми отговорите на един въпрос, защото ви познавам и знам какви са намеренията ви. Идвате от Монтевидео, нали?

Никой не ми отговори.

— Сеньор Тупидо ли ви изпраща?

Двамата продължаваха да мълчат, но вече бях научил достатъчно. Не се бях излъгал. Затова продължих:

— Знам какво известие носите. То е наистина извънредно важно. Майорът няма да ви задържа повече. Продължавайте нататък!

— Охо! — извика Кадера. — Кой има правото да заповядва тук — вие, или аз?

— Естествено аз — отвърнах му.

Беше извънредно важно да попречим на майора да продължи да се занимава с двамата, защото можеше да разбере, че носеха договорите, които според моите показания трябваше да се намират в кантората на Тупидо. Ето защо реагирах толкова остро. Кадера ми отговори:

— Ти ли? Аз съм майор и ти се намираш под надзора ми!

— Глупости! Не съм под ничий надзор, но ще ти покажа и докажа, че самият ти се намираш под моя надзор. Тези хора незабавно ще продължат пътя си!

— Не. Ще останат тук. Ще заповядвам да ги претърсят!

— Само посмей!

— Да не би да ми попречиш?

— Да, ще го направя, като те застрелям веднага, щом някой от вас вдигне ръка срещу тези двама мъже, които са изпратени във връзка с моята мисия. Тук става въпрос за доброто или гибелта на сеньор Хордан и за сключването на нашата сделка. В такъв случай за мен твоят живот не струва повече от живота на една муха или пък на дъждовен червей.

Бях извадил револвера си. Моите спътници се скупчиха около мен и с оръжие в ръка се приготвиха за бой. Войниците пък от своя страна наобиколиха майора, но изглежда нямаха кой знае какво желание да премерят сили с нас. По численост ни превъзхождаха с десет души. Но какво от това? Беше много важно още при този пръв случай да им докажем, че нямаме намерение да се оставим майорът да ни командва.

Единият от револверите си държах насочен към Кадера. Той понечи да измъкне пистолета си, но аз му подвикнах заплашително:

— Не мърдай! Махни си ръката оттам. Посегнеш ли към оръжието си, ще стрелям!

Той си отдръпна ръката и каза:

— Нима е възможно подобно нещо? Та ти се държиш тъй, сякаш си господар на цялата провинция Ентре Риос!

— Не съм ничий господар, но и ти нямаш никакво право да ни заповядваш каквото и да било. Запомни го! Увериха ме, че вече си станал мой приятел, обаче както виждам е тъкмо обратното и затова ще се постарая да възприема съответното поведение.

После се обърнах към двамата пратеници и добавих:

— Продължете пътя си! Поздравете от мен сеньор Хордан и му разкажете каквото видяхте тук. Предайте му моите най-големи почитания! Ако яздите все направо, няма как да се разминете с главната му квартира.

Радостни, че са се отървали от нас, те незабавно препуснаха в галоп.

— Tempestad!^[10] Наистина ще го запомня, сеньор! — скръцна зъби майорът.

— Чудесно! Нали сам те помолих за това? А сега моля да продължим прекъснатото си пътуване.

Заобиколен от моите спътници, аз продължих ездата. Майорът ни последва с хората си. Той дори и не помисли да задържи двамата пратеници. Ние незабавно преминахме към доста високо темпо, понеже имахме твърде належаща причина. Брат Иларио също добре го разбираше. След малко ми каза:

— Наистина ли смятате, че двамата са изпратени от Тупидо и носят договорите?

— Разбира се.

— Ха! Ами ако бяха дошли още докато бяхме при Хордан? Какво нещастие щеше да ни сполети!

— Щяха да ни принудят да се борим за живота си.

— Все още може да ни се наложи да го направим, понеже щом получи договорите, Хордан незабавно ще заповяда да ни преследват.

— Така е.

— Тръгнахме на път едва преди един час. След също толкова време двамата пратеници ще са при него. За да стигнем до реката са ни необходими около четири часа. Трябва дяволски много да бързаме, иначе преследвачите ще ни догонят.

— Прав сте. Но дори и да бързаме, те пак ще ни настигнат, ако бъдем принудени дълго да чакаме появяването на някой сал.

— Но какво да правим? Не е ли възможно да предотвратим подобно кръвопролитие?

— Може би. Не видим ли никакъв сал, няма да спираме да чакаме на брега, а ще продължим срещу течението.

— Наистина така е по-добре. По този начин ще удължим пътя на преследвачите си в случай, че искат да ни догонят. Но дали майорът ще се съгласи?

— Ще бъде принуден.

— Ще се опита да ни задържи насила.

— Ами! Нали видяхте, че хората му се боят от револверите ни.

И така, накарахме конете си здравата да препускат. На няколко пъти Кадера се опита да ни спре, ала напразно. Преструвахме се, сякаш виковете му изобщо не се отнасяха до нас. Въпреки всичко изминаха почти цели четири часа, преди да се доберем до реката. Това стана на такова място, където на доста голямо разстояние тя течеше в съвършено права посока и имахме възможност да хвърлим поглед далеч нагоре по течението й. Никъде не се виждаше нито сал, нито някакъв друг плавателен съд.

— Значи ще чакаме тук — обади се Кадера. — Нека конете си отпочинат. Яздихме като луди!

— Аз не оставам тук — отвърнах му.

— Защо?

— Няма никаква трева за конете, а само изсъхнала тръстика.

— Искаш да потърсиш сочна паша? Излишно е. През цялата нощ конете имаха възможност да пасат трева.

— Но не и нашите. От миналия ден те бяха в хамбара и получиха по шепа сухи царевични листа. Не бива да оставяме конете да гладуват, щом искаме от тях толкова да напрягат силите си.

— На сала няма да се преуморят. Там ще могат да си починат.

— Но на сала не расте трева. Ще продължим да яздим нагоре по реката!

Смуших коня си в съответната посока.

— Стой! Оставате тук! — заповеднически извика той.

Продължих да яздя, без да обръщам внимание на виковете му.

— Стой, казах! — изрева Кадера. — Оставате тук, иначе ще стрелям.

Тогава се обърнах. Той държеше пистолета си в ръка. Светкавично измъкнах моя револвер.

— Свали оръжието! — заповяда ми той. — Иначе ще стрелям!

— Глупости! — отвърнах му. — Разполагам с дванайсет куршума срещу теб. А впрочем какво би казал сеньор Хордан, ако от сделката ни нищо не излезе, след като бъда убит? Премисли много добре какво вършиш!

— Е, да, мислиш си, че от главата ти косъм не бива да падне!

— Наистина съм убеден в това. Продължавам да яздя в тази посока. Стреляй, щом толкова много искаш!

Ние продължихме пътя си, без да се оглеждаме назад. Войниците можеха да ни избият всички до крак, ала и през ум не им мина да го сторят, а по принуда препуснаха подир нас, като ругаеха и проклинаха с все сила. Вярно, че пред нас нямаше някакъв утъпкан път, а само блата и тръстика. Често се налагаше да описваме големи завои около опасните места, но нали ако искаха да ни догонят, преследвачите трябваше да изминат същия път?

Вярно беше, че им проправяхме пътя, поради което се придвижвахме по-бавно напред. Близко до ума беше, че те щяха да ни следват доста по-бързо. По реката не се мяркаше нито сал, нито някакъв друг плавателен съд. Майорът не преставаше да вика подир нас. Беше побеснял от гняв, че го принуждавахме да ни следва. Неговите хора му пригласяха в ругатните, но ние изобщо не им обръщахме внимание.

Най-сетне се добрахме до едно място, където брегът леко се вдаваше навътре във водата като малък полуостров. Оттам успяхме да забележим малко по-нагоре по течението някакъв много дълъг сал, който бавно плаваше надолу по реката.

— Слава Богу! — извика майорът. — Най-сетне цялата тази гадост ще свърши. Тези хора трябва да ни вземат.

— Ако пожелаят! — подметнах аз.

— Ще ги принудим!

— Предпочитам да не правиш подобен опит. По-добре ще е да им предложим богато възнаграждение.

— И кой ще даде парите?

— Аз.

— Хубаво! Нямам нищо против. Спазари се с тях.

Пристъпих до самата вода, сложих длани около устата си като фуния и подвикнах на салджиите:

— Е-хей! Можем ли да дойдем с вас до Буенос Айрес?

— Но ние няма да стигнем до самия град.

— Все едно!

— Колко души сте?

— Двайсетима сме, заедно с десет коня. Колко трябва да ви платим?

— Сто книжни талера.

— Имате ги.

— Добре, ей сега ще спрем на брега!

Салът се състоеше от дванайсет отделни части. Газеше доста надълбоко във водата и на предната, както и на задната си част, имаше по една дъсчена къщичка. Управляваха го дузина яки полуголи мъже. Измина повече от четвърт час преди да спре на брега и аз напрегнато надавах ухо към сушата, за да се уверя, дали вече не се долавяше конски тропот. Ако пратениците бяха успели веднага да разговарят с Хордан, то преследвачите сигурно бяха наблизо. Майорът, хората му, както и всички ние бяхме слезли от седлата. Приближих се до ротмистъра и тихо го попитах:

— Е, сеньор, време е. Решихте ли се?

— Ще успеем ли?

— Напълно.

— Но как ще стане?

— Качете се пръв на сала заедно с коня си и останете там, каквото и да става. Прикрийте се зад някоя от дъсчените колибки.

Последния съвет прошепнах и на брат Иларио, а той го предаде и на другите ни спътници.

Ето че вече салът пристана на брега.

— Хайде, вземете конете! — нареди майорът на хората, които трябваше да отведат животните обратно. — Ние се качваме… Какво значи това?

Кадера се прекъсна сам с този учуден въпрос, понеже видя как ротмистърът се прехвърли на сала. Моите спътници незабавно го последваха.

— Какво има? Какво искаше да кажеш? — попитах го аз, като се престорих, че не разбирам какво толкова го е смаяло. Същевременно направих знак на йербатерото да вземе и моя кон. Самият аз останах на мястото си.

— Но ротмистърът също се качи на сала! — отвърна майорът. — Каква работа има там?

— Ами че той също идва с нас. Какво друго ще търси на сала?

— По дяволите! Кой е издал тази заповед?

— Сеньор Хордан не ти ли каза?

— Не.

Докато майорът и войниците стояха слисани и не знаеха какво да правят, аз пристъпих до самата вода, където се намираха салджиите и съвсем тихо им казах:

— Давам ви още петдесет книжни талера, ако не вземете тези войници:

— Добре, сеньор! — отвърна водачът на сала също тъй тихо.

— Това никак не ме учудва — продължих на висок глас, обърнат към майора. — Трябваше да ти го кажа едва в този момент.

— Какво имаш предвид?

— Че си поставен под надзор.

— Аз ли? Какво те прихваща!

— Ха, казах ти го още когато твърдеше, че си получил задачата да ни надзираваш.

— Сеньор, абсолютно нищо не разбирам!

— Тогава ще говоря по-ясно. Навярно сеньор Хордан ти няма доверие.

— Искаш да ме обидиш, нали?

— Не. Можеш да се чувстваш обиден от нареждането на Хордан, но не и от мен. Вероятно той смята, че ще започнеш някоя разправия с мен.

— И през ум не ми минава!

— Или че може би по-късно, след като нейде по Парана ви предадем пратката, ще ти хрумне откачената идея да ме плениш.

— Сеньор!

— Моля те! Не се преструвай, че не съм успял да прочета мислите ти! Навярно за да осуети подобни щуротии, Хордан е взел решението да изпрати с нас ротмистъра като твой попечител.

— Какви ги дрънкаш!

— На генералисимото е хрумнала тази идея, а не на мен.

— Докажи го!

— Ела на сала и поискай от ротмистъра да ти покаже пълномощното, което получи.

— Tormento! Нима има такова?

— Попитай го!

— Ами нека го покаже! Защо не говори самият той? Защо се крие зад колибата? Ако има такова пълномощно, то аз се чувствам обиден и в никакъв случай няма да дойда с вас. Трябва да разговарям с него!

— Тогава ела с мен!

Той скочи на сала и аз го последвах. В гнева си Кадера не обърна никакво внимание на действията на салджиите. Само единият край на сала беше все още опрян в брега. Другият плаваше вече доста навътре в реката, като се обръщаше надолу по течението. Майорът направи знак на хората си да останат на сушата и бързо се насочи към ротмистъра.

— Тръгвайте! — наредих на салджиите, следвайки по петите разгневения Кадера. Когато го догоних, той стоеше вече пред ротмистъра и го засипа с въпроси, на които младият офицер изобщо не бе в състояние да отговори.

— Не прави скандали, сеньор! — обърнах се към Кадера. — Така няма да промениш нещата. А за да не се поддадеш в гнева си на изкушението да извършиш нещо прибързано, ще ти направя приятелската услуга да те обезоръжа.

Докато изговарях тези думи, аз светкавично измъкнах пистолетите му от пояса.

— Сеньор, как се осмеляваш?! — крясна ми той.

— Нищо особено не съм направил.

— Ти на това нищо ли му викаш? Отмъкваш ми…

Той млъкна. Хората му на брега нададоха пронизителни викове, които го накараха да насочи поглед към тях.

Салът беше развързан и вече се намираше на десетина метра от сушата, където водата бе доста дълбока.

— Какво е това? Какво означава? — извика Кадера. — Веднага върнете сала на брега!

— Това означава — отвърнах му, — че си мой пленник и че направиш ли една крачка от мястото си, незабавно ще те застрелям!

Насочих неговите собствени пистолети към гърдите му.

— Пленник ли? Ще ме застреляш? Сеньор, полудя ли? — попита той и силно пребледня.

— Сигурно не съм дотам луд, та да се хвана като теб на такава въдица.

— Ротмистър, помогнете ми!

Младият офицер само вдигна рамене, но не каза нито дума.

— Вие мълчите, вместо да се развъртите! Да не би да сте в съюз с тези…

— Моля, никакви обидни изрази — прекъснах го заплашително. — Няма да ги търпя.

— А аз няма да търпя това отношение към мен. Моите хора ще стрелят по вас. Ще им заповядам. Ще…

— Нищо няма да направиш, съвсем нищо! Намираш се в ръцете ми и ще заплатиш с живота си още първото непозволено движение или първия вик. Не виждаш ли, че хората ти не са в състояние да ти помогнат?

Хванах го за ръката и го измъкнах иззад дъсчената къщичка. Салът се бе озовал в по-бързи води и видимо се отдалечаваше от мястото, където беше пристанал. Войниците отново бяха възседнали конете си и го следваха надолу по брега.

— Chispas! — изруга майорът. — Ние плаваме по реката, а моите хора са отсреща на сушата! А по-надолу… А по-надолу… Но оттам наистина се задава самият Хордан с цял куп…

— … с цяла хайка преследвачи — прекъснах го със смях, които искат да ни заловят. За теб това е страшно неприятна история, но за нас тя е извънредно весела.

Там, където бяхме излезли на речния бряг, се появи дълга, много дълга върволица от конници. В яздещите начело хора наистина разпознах „генералисимото“ с неколцина негови офицери. Видяхме как размениха въпроси и отговори. Ръцете на мнозина се протегнаха в посока към нас, за да ни посочат, а после до слуха ни долетя многогласен гневен рев.

Ездачите наскачаха от седлата и грабнаха пушките си. Затрещяха изстрели, ала за наше щастие бяхме вече доста далеч от брега, а и реката бе толкова широка, че никой от куршумите не улучи целта си.

Майорът беше изпаднал в такова състояние, което граничеше с отчаяние. Известно време той фуча и бесня срещу нас и срещу самия себе си, а после седна на един пън и безмълвно заби поглед в земята.

Но по отсрещния бряг войниците продължаваха да ни преследват. Когато гъстата тръстика и храсталаците започнаха да им пречат на ездата, видяхме как те изчезнаха. Отдалечиха се от реката, за да излязат на откритата равнина, където можеха да препускат по-лесно и по-бързо. Сигурно щяха да ни следват, докато им бе възможно. Нека! Нали успяхме да им се изплъзнем!

Бележки

[1] Човек, който отговаря за стоките на товарен кораб. Б.пр. ↑

[2] Дворец на освободителя. Б.пр. ↑

[3] Гръм и мълния, по дяволите! Б.пр. ↑

[4] Бунт, метеж. Б.пр. ↑

[5] Небеса! Б.пр. ↑

[6] По дяволите! Б.пр. ↑

[7] Мътните го взели! Б.пр. ↑

[8] Каква болка, какво мъчение! Б.пр. ↑

[9] Проклятие, по дяволите! Б.пр. ↑

[10] По дяволите, проклятие! Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Край Рио де ла Плата (4)

Метаданни

Данни

Край Рио де ла Плата

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. В бърлогата на звяра

Карл Май
Край Рио де ла Плата (4)