Всичко, чуто дотук, ме учуди немалко. Откъде и защо бе получил такова име този странен човек, в чието лице предполагах, че виждам уважаван член на някое мисионерско дружество? С какво го беше заслужил? Ягуарът е най-опасният хищник на Южна и Средна Америка. Щом един Божи служител е получил от населението подобно име, то затова сигурно има някакви причини. Хагуар! Ягуар! Нима тази дума хармонираше с израза на благост и нежност, който правеше безбрадото му бледо лице толкова привлекателно? Подозирах, че съм изправен пред някаква изключително интересна тайна.

Начинът, по който отецът бе разговарял с кавалеристите, издаваше голямо безстрашие и самочувствие, та дори и нещо войнствено. А когато се обърна към мен, в очите му видях да горят толкова особени пламъчета, сякаш бе готов да се разправи дори и с най-силния и най-опасен неприятел. Преди да се отдалечим, той подвикна към портата:

— Чакайте тук! След половин час ще ви уведомя как стоят нещата. Но ако някой дръзне да се държи враждебно, ще си има работа с брат Хагуар. Не го забравяйте!

Дупката за наблюдение бе затворена. Още от самото начало аз бях слязъл от коня и не бях престанал да го галя и милвам, защото беше изпълнил дълга си.

Отецът забеляза това. Подаде ми ръка и каза:

— Сеньор, поздравявам ви с добре дошъл. Отнасяте се толкова нежно с коня си! Тук това е голяма рядкост и съм убеден, че сте свестен човек. Елате да отидем в стаята!

Той отвори тясна вратичка, през която влязохме във всекидневната. Тя беше по-висока от обикновено, а таванът й бе направен от дъски. По стъклата на прозорците нямаше нито едно петънце, а обикновените маси и столове, както и подът, блестяха от чистота. Това ми даде чувството, като че си бях в родината. До вратата висеше съд със светена вода — нещо, което през тези няколко дни никъде не бях видял, макар че официалната религия в Банда ориентал е католическата. Отсреща на стената бе окачено огледало, а от двете му страни имаше не лоши репродукции на картини с маслени бои — Матер Долороса и Спасителя с трънения венец, наместо корона. В ъгъла се издигаше голяма кахлена печка, а зад нея, на мястото, наричано в някои области на Германия „ада“, бе поставено старо канапе, тапицирано с кожа. Струваше ми се, сякаш съм попаднал в селска стая някъде из Тюрингия или Бавария. А също както жилището, тъй и собствениците му много ми напомняха уюта на домашното огнище в отечеството ми. Жената, поздравила ме най-сърдечно, бе, може би, на около четиридесет години. Мъжът й бе с десетина години по-възрастен от нея. И двамата бяха облечени приблизително както хората от Фихтелгебирге. Лицето й имаше открито и будно изражение, но в чертите му се четеше и малко тъга. Мъжът беше възпълен, с добродушен вид и приличаше на човек, който може да каже за себе си следното: „Не съм богаташ, но имам каквото ми е необходимо и дори всяка седмица спестявам по два гроша“. Другата жена, която също бе стояла навън пред портата, се числеше към прислугата и бе от индиански произход. Тя не остана при нас, а излезе през една друга врата. Тракането на чинии и други подобни шумове издаваше, че там се намира кухнята.

И тъй, в стаята бяхме само четирима. Докато двамата домакини подреждаха столовете около масата, отецът се обади:

— Сеньор, вече знаете името ми. Ще трябва да ви кажа и името на нашия ранчеро, за да знаете при кого сте отседнал. Попаднал сте при двама ваши земляци, при сеньор и сеньора Бюргли.

— А-а, значи идвате от Швейцария, така ли? — попитах ранчерото. — Името ви го издава.

— Предложението ви е вярно.

— И сеньората ли е швейцарка? — продължих аз на испански, понеже не допусках отчето да разбира немски.

— Не е. Тя е от Тюрингия и по-точно от околностите на Арнщат — гласеше отговорът.

— Това ме изненадва. Швейцарците в Банда ориентал не са чак такава рядкост, но не съм очаквал да срещна тук, край Рио Негро, една тюрингийка, и то тюрингийка, която ми спасява живота!

— О, не преувеличавайте, сеньор! — обади се тя.

— Никак не преувеличавам! Ако някоя бола беше препънала коня ми, с мен бе свършено. Щяха да ме разстрелят.

— За държавна измяна ли?

— Да, а също и за убийство. Но съвсем случайно аз бях онзи, който бе замислено да бъде убит.

— Ще ми се разсърдите ли, ако ви помоля да ни разкажете преживелиците си?

— О, не! Имате пълно право да ги чуете.

Запознах ги с приключенията си през тези няколко дни от мига, когато бях слязъл от кораба. Изслушаха ме много внимателно. Когато свърших, брат Хагуар каза:

— Странно! Не всеки има щастието или нещастието за толкова кратко време да преживее толкова много като вас, сеньор. Вие наистина се намирате в смъртна опасност.

— Да знаех само кой изпрати по петите ми тези озверени хвърлячи на бола!

— Може би ще успеем да разберем!

— Подозирам, че е Риксио.

— И аз. Впрочем понеже нямате намерение да се бавите тук, а искате по-бързо да продължите пътуването си, може да ви е съвсем безразлично кому дължите това опасно приключение. Важното е да се измъкнете от него здрав и читав.

— Няма да е лесно.

— Надявам се, че ще успея да ви помогна.

— Мисля, че те ще чакат отвън, докато напусна ранчото.

— Тогава останете тук, докато изгубят търпение!

— Хубаво ще е да го направите! — подкрепи го сеньората. — Така ще ни доставите голяма радост, макар че сега домът ни е потънал в печал.

— Ах да, умиращият, нали? — попитах аз.

Лицето й помръкна.

— Той ми е чичо — тихо каза тя. — Не го ли чувате в другата стая?

Наистина, неколкократно бях доловил слаби стенания, обаче не им бях обърнал внимание.

— Много ли е болен? — попитах аз.

— И телесно, и душевно — отговори тя. — Тялото му не може да оздравее. Отредено му е да живее само броени дни, а може би дори часове. И все пак другото заболяване е още по-тежко, понеже той не иска да допусне при себе си лекаря и не желае и да чуе за някакво лекарство.

— Всичко това е много тъжно. Може би не е вярващ?

— Всъщност не е така. Изглежда нещо много силно го потиска, някаква вина или друго тежко бреме, от което му се иска да се освободи преди смъртта си, но му липсва кураж. Дълго се е скитал из Запада и в планините. Не знаем с какво се е занимавал там. Каза, че е правил разкопки, за да търси допотопни животни. През годините е успял да събере малко състояние, с което ни купи това ранчо. Почти цялата година прекарва в Кордилерите и само понякога идва да си почине за някоя и друга седмица. Когато този път дойде при нас преди почти два месеца, външният му вид ни изплаши. Приличаше на жив труп. От тогава не е излизал от стаята си и сякаш е самата смърт. Добре знае, че скоро ще умре.

— Тогава положете всички усилия да го накарате да облекчи сърцето и съвестта си! От това зависи неговото душеспасение!

— Прав сте, сеньор — обади се отчето и ми стисна ръката. Но той не можа да продължи, защото отвън пред портата се вдигна страшна дандания. Ранчерото грабна пушката си, която висеше на стената, ала брат Хагуар каза:

— Оставете, сеньор Бюргли! Навярно оръжията няма да са ни нужни. Мисля, че ще успея да укротя тези хора. Но можете да ме придружите.

Излязохме на двора. Конят ми вече не се виждаше. Един пеон го беше отвел към другата страна на къщата, където се намираше неголямо пасище за коне, също обградено от кактусов плет. Отвън то бе непристъпно, както и мястото, определено за говеда, за което вече стана дума. По портата яростно се блъскаше, а двайсетина гласа крещяха един през друг, настоявайки да бъдат пуснати в двора. Отецът пак отвори дупката за наблюдение и отвън веднага настъпи тишина. Тогава майорът отново заговори:

— По дяволите, докога ще чакаме? Измина много повече от половин час!

— Щом нямате време да чакате, продължавайте по пътя си!

— Ще продължим, но не и без немеца! Предайте ни го!

— Тая няма да стане.

— Божи човече, не берете грижа за земните дела! Тръгнал съм за моя гарнизон. Там ме очакват и съм принуден най-сериозно да ви помоля да не ни задържате повече.

— Че кой ви задържа, сеньор? Продължете ездата си колкото можете по-бързо! Така ще направите голяма услуга и на нас, и на много други хора!

— Но не и без немеца!

— Няма да ви го предадем. Той е под моята специална закрила!

— Хич не ме интересува закрилата ви и изобщо не я признавам — продължи майорът. — Давам ви още пет минути. Не изведете ли дотогава чужденеца навън, ще видите как сами ще си го вземем!

— Сеньор, само ще отидете на гибел!

— Охо! Да не си мислите, че е в голяма безопасност при вас, само защото сте духовник? Я не си въобразявайте такива неща. Вашият сан ни е напълно безразличен. Ако ни оказвате съпротива, ще ви смачкаме, както и всеки друг!

— Значи говорите най-сериозно! Е, опитайте се! Ще ви дам тази възможност.

Той затвори дупката и посегна към двете греди, подлостили вратата. Отхвърли ги така, сякаш бяха моливи. Отецът несъмнено притежаваше великанска сила. После отвори двете крила на портата колкото можеше по-широко. Така ние получихме възможност да погледнем навън, а кавалеристите — в двора. Кръстосахме погледи.

— Ето го онова псе, което ми счупи сабята! — извика майорът. — Дръжте го, хора!

Той се беше променил напълно. Докато бях негов пленник, офицерът действително се бе отнасял към мен учтиво. Но сега беше станал безцеремонен. Беше намерил пистолетите си. Стиснал във всяка ръка по един от тях, той пристъпи към отчето. Хората му колебливо го последваха. Изправил гордо снага, брат Хагуар стоеше в средата на отворената порта.

— Назад! — заповяда той.

Кавалеристите се спряха. Но майорът не се подчини, а продължи да върви напред.

— Назад, или…! — повтори отчето, като повелително вдигна ръка. Този път и офицерът се закова на място. Не можах да виждам лицето на брат Хагуар, но изглежда в изражението му имаше нещо, което накара майора да се стъписа. Той не се осмели да мине покрай него, ала все пак разгневено извика:

— Е, добре без разрешение няма да прекрачвам прага на чужда къща. Но тъй като не желаете да ми предадете немеца, тогава нека набързо приключим тази работа. Екзекуцията ще се състои тук веднага, на място!

Той вдигна ръка, за да се прицели с пистолета в мен.

— Стой! Свали оръжието! — прогърмя гласът на отчето.

Майорът се стресна. Отпусна ръка, но изглежда го досрамя, защото отново вдигна пистолета срещу мен и каза:

— Ами! Няма да позволя никой да ми заповядва, а още по-малко пък някакъв си поп. Този немец трябва да отиде в ада…

Той не можа да продължи, понеже в същия миг остана без пистолети. Отецът светкавично ги изтръгна от ръцете му и ги запрати в двора. После сграбчи майора за двете ръце, силно ги притисна към тялото му, вдигнато като кукла и го внесе вътре. Близо до портата имаше кирпичена пейка. Той сложи майора да седне на нея и му кресна:

— Тук ще останеш, човече! Опиташ ли се да станеш, ще си поговорим по съвсем друг начин!

После се върна при портата, затвори я и я подлости пак с две греди, без някой от кавалеристите да дръзне да му попречи. Майорът седеше на мястото си покорно и неподвижно като дете. Успях да забележа къде се криеше властта на брат Хагуар над хората — в очите му. Те бяха придобили такъв особен блясък и такъв поглед, че е напълно невъзможно да бъдат описани. Ето че този загадъчен човек отново пристъпи към пейката, скръсти ръце на гърди и каза:

— Желанието ти е изпълнено, сеньор. Пуснахме те да влезеш, а тук до мен виждаш чужденеца, за чието предаване толкова настояваше. Кажи каквото имаш да ми казваш, защото нямам време дълго да се разправям с теб!

— Това не ме засяга! — яростно изръмжа майорът. — Ще остана в ранчото, докато искам.

— Или по-скоро докато аз искам! Защото щом желанието ми да те гледам тук изчезне, ще те изхвърля навън през зида. Гледай, горе-долу ей така!

Отецът го хвана през кръста, вдигна го нагоре и го засили насам-натам с такава мощ, че майорът ужасено изкрещя:

— Dios mio!^[1] Нима искате още сега да ме изхвърлите, сеньор? Тогава предпочитам сам да си отида!

— Ако си решил да го направиш, ще побързам да ти обясня, че нито можеш да останеш, докато си искаш, нито ще ти позволим да си тръгнеш, когато пожелаеш. Откакто те сложих да седнеш ей тук, на тази пейка, ти нямаш повече собствена воля, понеже си наш пленник.

Майорът изплашено втренчи поглед в лицето му, а после скочи на крака и извика:

— Какво ви прихваща, та ме обявявате за ваш пленник? Какво право имате?

— Същото право, каквото имахте и вие да плените този немски сеньор заедно с неговия спътник — а именно правото на по-силния. Ще добавя, че нашето право има далеч по-големи основания, отколкото вашето. Двамата сеньори не са ти направили нищо лошо до момента на тяхното пленяване. Но преди да те вкарам в двора, ти ни заплаши с пистолетите си и с подпалване на ранчото.

— Сеньор, аз съм майор и в най-скоро време ще стана полковник!

— Това ми е напълно безразлично. Ти опозори и униформата, и чина си. Заловил си две цивилни лица и си искал да екзекутираш едното от тях. Значи си се наел едновременно с ролята и на полицай, и на палач. Ако си мислиш, че това е съвместимо с офицерското ти звание, то аз решително съм на друго мнение. Впрочем твоят чин не ме внушава ни най-малък респект, защото сабята ти е счупена, а както е известно, това минава за най-голямата обида, която може да бъде нанесена на един офицер.

— Сеньор! — избухна майорът и сви юмруци.

— Мълчи! Бъди по-сдържан и благоволи пак да си седнеш на мястото! Можеш да ставаш само когато ти позволя, защото тук има само една воля и тя е моята.

Той го натисна да седне отново на пейката. Майорът явно не знаеше дали да се гневи или да отстъпи. Първото би било неразумно, а второто би накърнило честта му. Той съвсем не правеше впечатление на решителен и стегнат кавалерийски офицер. Целите му панталони бяха мокри, а от куртката му липсваше голямото парче, което бях откъснал.

— Но какво мислите да правите с мен? — попита той.

— Ще те осъдим съобразно извършените от теб престъпления: закана за отнемане живота на човек и също тъй закана за опожаряване на този дом.

— Мътните го взели! Вие да ме осъдите… мен?

— Разбира се. Между другото ще те помоля да избягваш подобни думи и проклятия като последното! Дължиш ми го.

— Но какво ви прихваща? Искате да бъдете мой съдия, така ли?

— Ами да! Защо не?

— Нямате абсолютно никакво право!

— Имам поне същото право, което и ти си си присвоил днес, когато си конституирал военен съд. Запознат съм с правните норми и разпоредби в тази страна и много добре знам, че си си позволил превишаване на властта. Всъщност по-точно това е превишаване на права и акт на насилие, за което ще бъдеш сурово наказан в случай че ние, двамата засегнати, се оплачем.

— Сеньор, не забравяйте с кого разговаряте! Вече ви казах името и чина си!

— Най-искрено ти казвам, че изобщо не ти вярвам.

— Мътните го… исках да кажа… мм, да, какво исках да кажа? Това, което доловиха ушите ми, е толкова нечувано, че се питам дали правилно съм чул!

— Тогава ще го повторя: не вярвам, че си онзи, за когото се представяш.

— Сеньор, знаете ли каква обида изрекохте?

— Навярно изобщо не е обида. Армията на Банда ориентал не възлиза на стотици хиляди военни. Не е чак толкова голяма, че да е невъзможно да запомниш имената на нейните щабни офицери. Мога да се похваля, че знам имената на всички тези господа. Но между тях няма никакъв майор Кадера.

— Тогава сте недостатъчно осведомен!

— Моля, моля, когато се осведомявам, правя го достатъчно добре. Но ми е известно името на някой си сеньор Енрико Кадера. Той е аржентински политикан, за когото са ми разказвали, че в момента набира войска с някаква все още неизвестна цел. Вербувал новобранци по бреговете на река Уругвай и — както казват — бил дръзнал на няколко пъти дори да навлезе в районите от тази страна. Но по много странен начин точно тогава собствениците на стада из местностите, почетени с неговото присъствие, понесли значителни загуби — били им отвлечени много коне.

Майорът хвърли боязлив поглед на отеца и му отговори:

— Нищо не съм чувал за този човек. Не го познавам.

— Какво? Ти като майор не си чувал нищо за един такъв политикан? Би било много чудно. Ако наистина си щаб-офицер, би трябвало непременно да си осведомен, че заради Енрико Кадера по бреговете на Уругвай е изпратена войскова част, за да попречи на подобни посегателства. Така че съмненията ми относно твоята самоличност стават все по-големи. Освен това се опасявам, че след разгласяване на днешните ти геройства едва ли ще се покриеш със слава.

— Но затова пък толкова по-голямо ще е наказанието, което ще ви тръснат! От само себе си се разбира, че ще ви изправя пред съдията!

— Дори сам ще ти помогна. Реших да изпратя вестоносец до Мерседес да доведе намиращата се там войскова част, за да ме арестува. И понеже това ще е за теб такова удоволствие, което с радост ще ти доставя, то ако се наложи, ще използваме и сила, за да останеш тук до пристигането на тези хора.

Майорът изгуби самообладание. Личеше си, че се изплаши.

— По дяволите! Няма да го направите! — извика той.

— Да не мислиш, че можеш да ме принудиш да се откажа от намерението си?

— Да. В краен случай моите хора ще атакуват ранчото и със сила ще ме освободят!

— Искаш да използваш сила, за да се измъкнеш оттук? Значи се страхуваш от нашата войска, така ли? С това ни даваш неопровержимо доказателство, че изказаното преди малко от мен предположение е вярно. Ти си предводител на разбойници, чиито действия са незаконни. Ела с нас в стаята! Веднага ще изпратя вестоносец, а ти ще имаш добрината да останеш в ранчото до завръщането му.

— Как може да искате подобно нещо от мен? Но ще ви покажа какво възнамерявам да правя, и то незабавно!

Той светкавично се изправи и се втурна към мястото, където лежаха двата му пистолета, хвърлени в двора от отеца. Аз очаквах подобно нещо, с един скок го изпреварих и така го блъснах назад, че той шумно се простря на земята пред пейката. Това го накара да побеснее. Отново скочи на крака, яростно изруга и се накани да се нахвърли върху мен, обаче отецът го хвана за ръцете както преди, притисна ги към тялото му и насила го накара пак да седне на пейката.

— Виждаш, че нищо не можеш да направиш — каза той. — И тъй, примири се със сегашното си положение! Всяка съпротива е напразна. Ти нямаш работа с хора, които се страхуват от някакъв си разбойник. Ще пожънеш плодовете на днешните си деяния заедно с твоите подчинени, защото ще сложим ръка и на тях.

— Че как ли ще направите? — попита майорът къде подигравателно, къде и малодушно.

— Ще ти обясня. Теб ще те затворим, а после ще подмамим хората ти в двора и ще пуснем при тях нашите торос и новильос, намиращи се ей там, зад втората врата. Убеден съм, че пред тези животни твоите храбри герилероси^[2] ще направят съвсем други физиономии, отколкото рано сутринта пред двамата безобидни мъже.

Торо е стар бик с коварен нрав, който лесно налита на хора. Новильос наричат младите буйни полудиви бичета, противопоставящи се на всяко опитомяване. И двата вида са извънредно опасни, защото изпадне ли такова животно в ярост, което може да стане и при най-незначителния повод, после то не мирясва, докато врагът не изчезне от полезрението му, или пък не бъде унищожен. Ето защо заканата на отеца не остана без резултат, още повече, когато добави:

— Или си мислиш, че твоите хора няма да се отзоват на поканата ми ли? Освен това има и едно друго средство. Те са слезли от конете и следователно не са подготвени за мигновено бягство. Необходимо е само да отворя предната порта и тази, дето води към обграденото място за добитък, и биковете ще се втурнат навън. Ти познаваш тези животни и сигурно ще признаеш, че твоите хора несъмнено ще са загубени. Дали веднага да ти го докажа, господин майор?

Отецът се престори, че се кани да се запъти към портата.

— За Бога! — изплашено извика Кадера. — Та нали тези зверове ще се нахвърлят най-напред върху нас!

— Така е, но те добре познават ранчерото и мен, а ние двамата ще застанем пред немския сеньор, така че ще промушат с рогата си само теб. Съвсем не се шегувам, сеньор! Намираш се в голяма опасност. Няма какво друго да очакваш, освен войската от Мерседес и на всичко отгоре и дивите бикове. Много добре знаем как трябва да се отнасяме с разбойниците. Надявам се, че разбираш положението си.

— Не искам повече да си имам каквато и да било работа с вас и настоявам да ме пуснете да си вървя!

— Хм! Това желание е много лесно обяснимо и може би ще се съглася да го изпълня, но при условие, че те разменим срещу вашия пленник.

— Не съм съгласен! И бездруго ще трябва да ме пуснете. Нямате право да ме държите затворен тук.

— А ти имаш още по-малко право да държиш в плен сеньор Монтесо. Да не спорим. Различията в становищата ни ще се решат веднага, щом пристигне войсковата част от Мерседес. Сеньор Бюргли, имате ли сигурен човек и бърз кон?

— Разполагам и с двете — отговори ранчерото, останал до този момент ням свидетел на тази сцена.

— Тогава незабавно наредете да оседлаят животното и изпратете човека при мен! Ще му дам да занесе няколко реда. Бунтовниците са пред портата, затова нека той се измъкне през задния отвор в кактусовия плет. Така няма да го забележат.

Бюргли се накани да излезе от къщата. Но тогава майорът извика:

— Чакайте! Още две минути! Не се боя от войсковата част на Мерседес, понеже те са мои другари. Но заварят ли ме в сегашното ми положение, страшно ще се изложа. И тъй, съгласен съм с условието и ще ви предам Монтесо. Пуснете ме да отида при моите хора и ще ви го изпратя.

Отецът усмихнато поклати глава и отвърна:

— Сеньор, не ми се ще да уреждам въпроса тъкмо по този начин. Ще отворя портата, за да могат кавалеристите да те виждат и да разговаряш с тях. Ще им заповядаш да пуснат йербатерото. Щом той мине през портата, и на теб ще разрешим да излезеш навън. Така ще бъде изключена всяка нечестна постъпка от твоя или от наша страна. Мисля, че няма да имаш нищо против предложението ми, а?

— Съгласен съм.

— Добре! Но настоявам да ни дадеш честна дума, че после незабавно ще се отдалечиш с хората си и ще се откажеш от всякакви опити да ни навредиш. В това „ни“ включвам обитателите на ранчото, двамата сеньори, които бяха ваши пленници, както и самия себе си. И така, искам да положиш съответната клетва. Готов ли си да го направиш?

С голямо нежелание майорът даде съгласието си. Това ясно си личеше, ала той нямаше друг избор.

— Е, тогава ще отворя — обади се отецът.

Той се отправи към портата, изтика гредите и широко разтвори двете й крила. После се спря насред входа. Ездачите бяха слезли от седлата и се намираха непосредствено пред него. Монтесо бе обграден от тях и ръцете му бяха вързани. Аз бях застанал до майора и не го изпусках из очи. В този момент той трябваше да даде съответната заповед. Портата бе вече отворена, свободата му изглеждаше толкова близо. Струваше му се, че ще може да избяга, без да изпълни обещанието си. Изведнъж той се втурна напред към изхода, но не стигна далеч. С няколко скока го догоних и го хванах за ръката. Той направи опит да се отскубне, ала напразно.

— Насам, насам! — закрещя на хората си. — На помощ!

Блъснах го да падне на земята и там здравата го притиснах. Неколцина от кавалеристите понечиха да се отзоват на виковете му, но брат Хагуар им викна:

— Стойте си на местата! Кой ще дръзне да наруши заповедта ми?

Те отстъпиха. Съвсем сам отецът успя да обуздае петдесет мъже. Сякаш погледът му ги парализираше.

— Предател, подлец! — обърна се той към майора. — Искаш да минеш за офицер, а имаш толкова малко чувство за чест, че пет пари не даваш за думата си. Би трябвало да те накажа за това, но няма да го направя, а ще продължа да се придържам към нашето споразумение. Освободиш ли сеньор Монтесо, и ние ще те пуснем да си вървиш. Бързо решавай! Съгласен ли си?

— Да — скръцна със зъби той. — Оставете ме само да стана!

— Не — обадих се аз, притискайки с коляно гърдите му. — Най-напред издай заповедта!

— Е добре, пуснете онзи тип да дойде тук!

Наложи се да повтори нареждането си, преди да го изпълнят. Развързаха ръцете на Монтесо и той влезе в двора.

— А сега искам и мен да ме пуснете! — каза майорът. — Изпълних условията ви. Освободете ме!

— Това ще стане едва след като най-тържествено повториш дадената честна дума, че незабавно ще се махнеш оттук с своите хора и ще се откажеш от всякакви враждебни намерения спрямо нас.

— Давам честната си дума! Веднага ще напуснем тази местност и няма да предприемаме нищо срещу вас.

— Добре! Искам да върнете и коня на йербатерото.

— Вземете го! Но бързо, та най-сетне да ме пуснете!

Монтесо сам доведе жребеца си и едва тогава пуснах майора, който пъргаво скочи на крака и тичешком излезе навън. Без да каже нито дума, той се метна на седлото и се отдалечи, последван от хората си. Отецът се оказа достатъчно предпазлив да изпрати подир тях един гаучо, който трябваше да ги следи отдалече и да разбере дали наистина щяха да си отидат или може би имаха намерение да ни поставят засада нейде по пътя за Естансия дел йербатеро. По-късно нашият съгледвач ни извести, че те са прехвърлили реката, а това бе сигурен признак, че нямаха желание да се занимават повече с нас.

Не без страх жената на ранчерото беше наблюдавала от всекидневната цялата сцена, но въпреки всичко все пак бе намерила и време да помогне на прислужницата си красиво да подреди масата с произведенията на нейната кухня. Когато влязохме вътре, ни поканиха да се нахраним до насита, което и направихме. При това естествено тема на разговор бе току-що преживяното. Монтесо беше най-силно разгневен от всички и докато ядяхме ни разказа как се е опитал да избяга. Помогнал му подхвърленият от мен нож, ала преследвачите твърде бързо се лепнали по петите му. Наистина пришпорил коня си до края на възможностите му, но след като превалил хребета на възвишението, животното стъпило с единия си крак в заешка дупка и паднало, а самият той бил изхвърлен от седлото. Докато помогне на коня си да се изправи и пак да се метне на гърба му, Монтесо изгубил толкова много време, че преследвачите му се озовали вече в опасна близост. Били се разделили на две групи, за да го обградят отляво и отдясно. Всичко това забавило решителния момент още за някоя и друга минута, тъй че той успял да измине немалко разстояние. Но най-сетне те започнали да хвърлят по жребеца му опасните метални топки и успели да го съборят. Монтесо си бил наумил да се защитава, обаче разполагал само с ножа, докато противниците му били въоръжени с дълги копия и затова той все пак променил решението си и предпочел да се предаде. На връщане негодниците ме забелязали и незабавно ме погнали като дивеч.

— Но защо ме спряхте и ме накарахте да вляза в двора? — попитах аз отеца. — Защо ми извикахте, че иначе ще отида право към гибел?

— Защото отвъд ранчото на пътя ви щеше да се изпречи една малка река, която нямаше да можете да прескочите. Недалеч тя се влива в Рио Негро.

— Е, ами щом успях да се прехвърля през тази река, то сигурно по-малката нямаше да ме спре.

— О, не е така. Бреговете й са много мочурливи. Щяхте да затънете и да попаднете в ръцете на преследвачите си. Само на някои места има тесни пътечки, по които е възможно преминаването й, но вие не ги знаете. Е, нали все пак се избавихте.

— Да, поне засега. Нямам никакво доверие на тези типове. Вярно, предводителят им ни даде честна дума, че повече няма да предприема никакви враждебни действия срещу нас, обаче не ми прилича на човек, от когото може да се очаква да удържи на обещанието си. Много ми се иска самият аз да се спусна по брега на реката, за да се уверя, че действително са си отишли.

— Само ще си губите времето. Останете спокойно тук! Вече сте в пълна безопасност. Тези хора съзнават, че са разкрити. Земята просто им пари под краката и сигурно ще побързат да се озоват отвъд река Уругвай.

— Значи ги смятате за аржентинци?

— Да. Прехвърлили са се насам, за да реквизират — тоест да крадат — коне. Не ми се вярва да се заблуждавам. Сега те сигурно очакват да извикаме войска от Мерседес. Ето защо безпокойството за собствената им безопасност ще ги накара да офейкат колкото могат по-бързо.

В този миг от съседната стая доловихме вик. Отецът стана и отиде в нея. След няколко минути се върна и ми каза, че чичото искал да ме види. Болният чул, че се е случило нещо необикновено и попитал какво е то. Щом разбрал, че в ранчото се намира някакъв немец, той настоятелно пожелал да говори с него, понеже освен от устата на своите роднини дълго време не бил чувал немска реч.

— Направете му тази услуга, сеньор! — помоли ме отецът. — Почти постоянно клетникът се намира в плен на мрачни мисли. Терзае го някаква душевна мъка и досега не ми се е удало да го накарам да се отърси от нея. Може би вие ще успеете да облекчите страданията му.

— Не ми възлагайте подобни надежди. Убеден съм, че ще останете разочарован.

— О, аз изобщо не искам от вас да му говорите като някой духовен пастир. Но от опит знам какво въздействие може да окаже една неочаквана среща със земляк, още повече върху болен човек. Новината, че при нас се намира един немец, го изтръгна от неговия унес. Малко му остава да живее. Дори се опасявам, че съвсем скоро ще издъхне. Когато почука смъртта отварят се и най-здраво заключените сърца. Някакси изпитах чувството, че той желае да ви види не само защото сте негов сънародник.

Естествено аз изпълних желанието на болния. Отидох в съседната стая. Тя представляваше онова, което сме свикнали да наричаме „гостна стая“. Беше по-добре мебелирана от другата. Там видях дори хармониум. Той бил първата награда на организирана в Монтевидео лотария с благотворителна цел. Ранчерото случайно бил в града по това време, купил си няколко лотарийни билета и спечелил този музикален инструмент. И ето че сега той украсяваше стаята като луксозна мебел, понеже тук никой не умееше да свири на него.

Моят сънародник лежеше на чисто застлано легло. Очите му бяха дълбоко хлътнали, страните му — изпити. Високото му чело преминаваше направо в напълно гол и лъскав череп, а устните на почти беззъбата му уста бяха силно хлътнали. Това придаваше на лицето му вида на мъртвешка глава. Изглеждаше така, като че всеки миг може да издъхне.

Той не отговори веднага на поздрава ми, а най-напред неспокойният му поглед изпитателно се плъзна по лицето ми. Може би той сметна, че намери там онова, което търсеше, защото след като се приближих до леглото му, той ми протегна за поздрав и двете си сякаш мъртвешки ръце и, опитвайки се да се усмихне, каза:

— Добре дошъл, сеньор! Естествено не идвате с кой знае какво удоволствие при един умиращ човек, но ми се иска нещо да ви попитам. Ще ми отговорите ли точно онова, което мислите?

— Разбира се! Ще ви дам един напълно искрен отговор. Можете да разчитате на това.

— Най-сърдечно ви моля за такъв отговор. За мен той е от огромно значение.

Болният говореше бавно и почти само шепнешком. Дишаше тежко. Подпрях гърба му с няколко възглавници, за да се облегне по-удобно и изглежда това положение го облекчи. Притеглих един стол до леглото му, но вместо да ми зададе своя въпрос, той пак взе да ме оглежда и ме гледа доста време така, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето ми. Действително в погледа му се четеше страх и аз изпитах искрено състрадание към този клетник.

— Говорете смело — окуражих го аз. — Ще си представя, че съм най-добрият ви приятел и ще разговарям с вас като с такъв.

— Да, да, представете си го! Ще ми направите най-голямата приятелска услуга, каквато изобщо може да съществува, а аз ще ви имам пълно доверие.

След тези думи той сключи ръце и продължи:

— Сигурно ще умра. Знам го, чувствам го. Ще си отида от този свят, ще си отида, но душата ми е притисната от такава тежест, която не й позволява да отлети. Вие свободомислещ човек ли сте, или вярващ?

— Вярващ, но всъщност и свободомислещ, понеже съм убеден, че човешкият дух може да се почувства свободен само чрез вярата.

— Тогава сте тъкмо човекът, от когото се нуждая. Какво мислите за клетвата?

Въпросът му бе твърде странен. Дали му тежеше някаква положена клетва? Дали беше дал някакво свято обещание, което нямаше как да вземе обратно и това го караше да изпитва такъв страх пред смъртта? Не му отговорих веднага и затова той добави:

— Навярно изобщо я отхвърляте?

— Не. Клетвата е свято обещание, при което призоваваш Бог за свидетел. Който го наруши, все едно извършва богохулство.

— Значи смятате, че клетвата трябва да бъде спазена при каквито и да било обстоятелства?

— Да.

Той отпусна ръце и въздъхна:

— И аз мисля така. Значи този товар ще продължава да ме притиска.

— А как положихте клетвата? Доброволно ли?

— О, не!

— Значи насила! Аз никога не бях позволил да ме принудят да дам подобна клетва.

— Даже и ако ви заплашат със смърт ли?

— Даже и тогава.

— И ще предпочетете да умрете?

— Хм! На този въпрос не може да се отговори така лесно. Възможно е страхът от смъртта да се окаже по-силен от волята. Всичко зависи от обстоятелствата. Във всеки случай преди да дам такава клетва ще рискувам и опитам всичко възможно, за да я избегна. И ако все пак се видя принуден да го сторя, ще смятам думата си за обвързваща само при условие, че съвестта ми не се разбунтува, и че моят обет не влиза в противоречие с Божиите закони, които за мен естествено стоят над човешките. Но ако с това обещание са ме принудили да извърша някакво прегрешение или престъпление, то аз няма да го смятам за обвързващо.

— Наистина ли сте на такова мнение?

— Да. Клетва, принуждаваща ме да върша грях, също представлява грях и то много опасен и голям грях. Който се колебае дали сам да се отърси от него или не, би трябвало да се обърне към своя духовен съветник, а той несъмнено ще му върне чистата и свободна съвест.

— Господине, облекчихте ми сърцето! — каза той и пое дълбоко дъх. — Станах свидетел на едно престъпление, а после злодеят ме нападна и ме принуди да се закълна, че няма да го издам дори и на смъртния си одър.

— Тогава е било някое тежко престъпление, така ли?

— Да, убийство. Един водач уби пътника, когото трябваше да преведе през Кордилерите. Пътникът беше духовник. Двамата идваха от Перу. Аз се намирах наблизо и станах свидетел на ужасното престъпление.

— Не можахте ли да го предотвратите?

— Не. Беше твърде късно. Жертвата лежеше на земята в последни издихания, а една стръмна скала ме отделяше от въпросното място.

— Нямаше ли как поне да изплашите убиеца? Да извикате?

— Не само че виках, ами ревях и крещях от уплаха. Той вдигна поглед към мен. Видя, че не мога да се спусна при него, взе да ми се присмива и довърши жертвата си. Гледката беше страшна.

— Нямахте ли пушка да застреляте този негодник?

— Имах, ала бях свършил барута. Побягнах с намерението да тръгна по петите на убиеца и да направя донесение в полицията, но той се е досетил за това и решил да ме пресрещне. Не бях достатъчно предпазлив. Тъкмо когато заобикалях една скала, той изскочи пред мен, повали ме на земята и допря дулото на пистолета си до гърдите ми.

— Не се ли съпротивлявахте?

— Разбира се, но бях твърде слаб. Бях се заблудил горе из оскъдната на живота пуна^[3] и последният си куршум бях изстрелял по една викуня^[4], ала без да я улуча. Няколкото дни глад и трудното, мъчително катерене из планините, ме бяха съсипали толкова, че едва ли имах силата на дете. Онзи тип сигурно щеше да ме убие, но се оказа… мой познат, дори някогашен мой спътник и другар.

— Не го ли познахте веднага?

— Не. Все пак разстоянието бе твърде голямо, за да различа чертите на лицето му. Познахме се едва след като ме затисна под себе си. Все пак се побоя да убие някогашния си приятел. Още от по-рано той ми беше задължен и затова ме остави жив, но при условие, че му се закълна да не го издам. Бях много отпаднал и то не само физически, ето защо положих тази клетва, която винаги ме е преследвала като измъчващ ме призрак.

Той млъкна изтощен. Беше говорил бавно и с чести паузи. Трябваше малко да си почине. Изповедта му ми направи дълбоко впечатление. Просто нямаше как да не се сетя за сендадора, за когото ми беше разказал йербатерото. Онзи сендадор беше тръгнал да прехвърля Кордилерите заедно с някакъв падре, от когото после наследил документите, понеже падрето умрял по пътя. Дали същият сендадор не е бил въпросният убиец? Пред Монтесо бях изрекъл вече подобни подозрения.

— Мога ли да науча името на този човек? — попитах аз.

Болният поклати глава.

— Или поне да ми кажете мястото и времето на престъплението?

Отговори ми отрицателно с повторно поклащане на главата.

— Успяхте ли да разберете защо е убил падрето? Дали е станало заради някакви документи, в които се е споменавало за потопени в някакво езеро съкровища или скрити в шахта съкровища от времето на инките?

Безкрайно изплашен, той протегна и двете си ръце към мен.

— За Бога, мълчете! — промълви болният. — Значи знаете, знаете го! Откъде, откъде?

— Това е по-скоро едно заключение, отколкото твърда увереност. Падрето се е канел да посети доминиканския манастир край Тукуман, нали?

— Той го знае! Всичко знае! — прошепна клетникът като на себе си.

— И убиецът е бил прочут планински водач?

— И това ви е известно, и това! Но, господине, трябва да признаете, че абсолютно нищо не съм ви казал, нито дума!

— Да, така е. Всичко ми беше известно предварително.

Той не помисли, че макар директно да не беше издал нищо, все пак беше направил косвено признание. За да не му дам възможност да се досети, аз бързо продължих:

— И това ли ви плаши толкова и ви създава такива тревоги? Драги приятелю, аз на ваше място отдавна вече да съм освободил душата си от тази тежест! Било е ваш дълг да се доверите на някой свещеник. И понеже не сте го сторил, сте извършил тежък грях. Тъй като тук няма друг свещеник, можете да поверите тайната си поне на брат Иларио. Той сигурно ще ви даде правилния съвет.

— Но дали имам това право, ето кое не ми е ясно!

— Имате го. Та нали цялата работа не е вече никаква тайна. Чухте, че и на мен ми е известна почти с всичките й подробности. Брат Иларио е много достоен човек. Ако го помолите за съвет, той сигурно ще запази тайната ви също както прави всеки изповедник. Но едва ли ще ви даде друг, по-различен отговор от моя.

Болният безмълвно се загледа пред себе си. След доста дълго мълчание най-сетне каза:

— Като ви слушам как говорите, не мога да не ви дам право. Но вие все още не знаете всичко. Сенда… онзи убиец, ми разказа и други неща.

— Няма значение. В случая изобщо не става дума за това колко и какво е трябвало да пазите в тайна. Най-важното е, че вашата клетва не ви задължава да мълчите. Близката смърт, която изглежда удвоява вашите съмнения и страхове, трябва да ви накара да бъдете откровен. Не говоря просто от моя гледна точка, а се поставям на ваше място и се вживявам във вашата мъка. Представям си, че съм във вашето положение и ви давам честната си дума, че щях да се доверя на брат Иларио.

Болният подръпваше одеялото с костеливите си пръсти, после главата му уморено клюмна настрани и той каза:

— Нека поразмисля.

— Направете го, драги приятелю! Но не забравяйте, че за всеки човек настъпва онзи тъй важен миг, когато вече не му остава никакво време за размисъл!

— Да, смъртта, смъртта! — въздъхна той. — Господине, вие боите ли се от смъртта?

— Не.

— Нямам предвид дали сте безстрашен човек или не, нямам предвид опасностите на земния живот, а онова, което ни очаква след смъртта.

— Разбирам ви. За покаялите се ангелът на смъртта е Божи вестител на вечен мир, който връща заблуденото чедо при неговия Създател. Ала за закоравелия грешник ангелът е ключар, който отваря портата за Страшния съд. Който според силите си е изпълнявал дълга си тук, на земята и, изпълнен с вяра, искрено е молил Бога да се смили над него заради извършените грехове, той спокойно може да склопи очи, защото Бог е вечната любов!

Той затвори очи, сякаш се канеше да приведе в изпълнение последните ми думи. Лежа така притихнал дълго, дълго време. Пръстите му конвулсивно подръпваха одеялото, а гърдите му тежко дишаха. Измина около четвърт час. Най-сетне той отвори очи и каза:

— Прав сте, прав сте! Ще попитам брат Иларио. Вървете да го повикате да дойде при мен!

Естествено аз изпълних желанието му и брат Иларио влезе при умиращия. Ние, другите, останахме във всекидневната може би около час без да разговаряме. Най-накрая брат Иларио се върна. Лицето му имаше сериозно изражение, ала кроткият му поглед излъчваше топлота. Той ми подаде ръка и каза:

— Болният иска да му доведем свещеник. Изпратете веднага човек до Монтевидео, за да може изповедникът да го завари още жив. Но поне съмненията и страхът са напуснали вече този клетник.

Естествено незабавно бе изпратен един гаучо да отиде до Монтевидео. След това брат Иларио продължи:

— Болният ме попита кога се каните да си тръгнете и ме накара да ви помоля поне днес да останете в ранчото.

— Но ние трябва да се върнем в Естансия дел йербатеро! — възрази Монтесо.

— Не, моля ви, останете! — обади се ранчерото.

Жена му и брат му се присъединиха към неговата молба и аз с готовност реших да остана, ала Монтесо не го свърташе на едно място. Несъмнено хората в естансията бяха изпаднали в голяма тревога заради нас и той искаше да се върне, за да успокои близките си. Опитах се да го придумам да остане, ала напразно. Той настоя незабавно да тръгне и обеща по-късно пак да се отбие в ранчото. И бездруго по-нататъшният ни път от естансията минаваше оттук.

— Но, сеньор, сега този път е опасен — предупредих го аз. — Нали чухте, че нямам никакво доверие на хвърлячите на бола.

— Ами! Те са вече толкова далеч оттук, че няма защо да мислим за тях.

— Не бих се заклел, че е така. Поискайте от сеньор Бюргли поне неколцина гаучоси, които да ви придружат докъдето е възможно да ви бъде поставена засада.

— Съвсем излишно е. Впрочем слънцето се кани да залезе. Трябва да побързам и не мога да чакам гаучосите да се приготвят за път.

Но аз не отстъпих, докато той най-сетне се съгласи ранчерото да извика двама от своите хора. Скоро те потеглиха в тръс след като му обещах още на следващото утро да го последвам. Ала гаучосите се върнаха най-много след петнайсетина минути. Монтесо ги отпратил, понеже подобен ескорт бил всъщност обида.

Когато потегляше, аз излязох пред портата да го изпратя и няколко минути гледах подир него. Долу по брега на реката не се виждаше жива душа. Това ме успокои, но по-добре щеше да е, ако самият аз го бях придружил на известно разстояние. Тогава сигурно щях да забележа някои следи, по които можеше да се разбере, че завръщането му у дома все пак беше по-опасно, отколкото си мислеше.

Когато отново прекрачих прага на стаята, болният спеше дълбоко и спокойно. Обитателите на ранчото се бяха заловили с всекидневната си работа и брат Иларио ме изведе навън, за да ми покаже оградените пасища и корали, които бяха част от фермата. После двамата седнахме да пушим на пейката пред вратата. До този момент не бяхме споменали умиращия с нито една дума. Брат Иларио не говореше и за себе си, макар че бях доста любопитен да науча нещо повече за личния му живот. Естествено избягвах да му задавам въпроси. Забелязах само едно — беше доста образован човек. Всъщност отначало разговорът ни се въртеше единствено около мен, моите приключения и по-нататъшните ми планове. Когато разбра кого възнамерявам да посетя в Тукуман, изненаданият Иларио попита:

— Сеньор Пена? Как сте се запознал с него?

— Преди две години се срещнахме в Мексико и тогава ми каза по кое време ще бъде в Тукуман.

— Точно така. Сигурно ще го заварите в града. Понастоящем наистина живее в Тукуман и се приготвя за нови пътешествия. Право там ли отивате?

— Не. Първо се каним да се отбием до Гран Чако.

— А-а, ето нещо което ме интересува, сеньор. Подобна среща е съвсем неочаквана, защото и аз мисля да се отправя към Чако, а после и към Тукуман.

— Наистина ли? Би било чудесно, ако можем да пътуваме заедно.

— Възможно е. Кога тръгвате?

— Съвсем скоро, само след няколко дни.

— Аз също. С голямо удоволствие ще се присъединя към вас, стига само да знам, че ще съм добре дошъл и за вашите спътници. С кого пътувате?

— Със сеньор Монтесо и още петима негови другари. Тези хора не само че няма да имат нищо против вашето присъединяване, но и сърдечно ще се радват.

— А какво ще търсят йербатеросите в Гран Чако? Та те могат да намерят предостатъчно чай и в други области, които са далеч по-малко опасни.

— Този път те не пътуват като събирачи на чай, а с друга цел.

— Навярно това е тайна, а?

— Всъщност, да. Нима Гран Чако наистина е толкова опасен район, както може да се заключи от думите ви, брат Иларио?

— Да. Е, за вас разбира се той едва ли ще изглежда толкова опасен. Който като вас се е бил срещу червенокожите от Северна Америка и се е изправял срещу тамошните диви животни, той сигурно ще гледа на Гран Чако с усмивка. Но там има не по-малки опасности, отколкото в саваната или в пустинята.

— Хищните животни ли имате предвид?

— Е, наистина, ягуарът не е бенгалски тигър, а пумата не може да се сравнява с африканския или с азиатския лъв, обаче и двете споменати животни са достатъчно опасни. Впрочем човек би трябвало най-много да се страхува от дивите индианци, които умеят да се промъкват безшумно като змии.

— И аз също умея.

— Малко се съмнявам, естествено без да искам да ви засегна.

— Тогава да се обзаложим. Трябва да е тъмно. Вие ще седите тук на тази пейка, а аз ще бъда отвън пред портата. Нощ е. Не повява никакъв ветрец и на човек му иде да се закълне, че може да чуе и най-незначителния шум. Въпреки това ще вляза в двора и ще седна до вас. И ако не се допрете или блъснете в мен, изобщо няма да разберете, че до вас има някой.

— Сеньор, моите почитания към вас, ала в случая не ви вярвам!

— С времето ще ми повярвате, защото нали ще пътуваме заедно? Струва ми се, все ще ми се предложи случай да ви докажа, че нищо не съм преувеличил.

— Но как ще влезете в двора? Та нали портата е подлостена!

— Ще се прехвърля с помощта на ласото, като закача примката му някъде горе.

— Така не е невъзможно. Но това е единственото място, откъдето можете да влезете.

— Отвсякъде ще мина.

— И през кактусите ли?

— Да. Колкото и да са гъсти и бодливи. С ловджийския си нож ще прорежа дупка в кактусовия плет. Никое от вашите мачете не може да се мери с него по здравина и острота.

— Сеньор, тогава вие сте много опасен човек! Притежавате всички качества, за да вършите кражби с взлом. Но дори и да успеете да проникнете в двора, аз ще чуя приближаването ви.

— Да опитаме ли?

— Ще се провалите. Помислете само, че неминуемо ще доловя всяка ваша стъпка с тези огромни ботуши, колкото и да се мъчите да се движите безшумно.

— Не избързвайте! Вярно, че сега не се е възцарил непрегледен мрак, но все пак е вечер и е горе-долу тъмно. Ще се отдалеча надясно ей към онзи ъгъл. Сложете шапката си до вас, на мястото където седя в момента. Ще дойда и ще я взема, без да усетите!

— Добре, да видим! Убеден съм, че няма да успеете!

— Ще успея, макар че шапката може да бъде взета много по-лесно, ако собственикът й нищо не подозира. Но естествено ще поставя условието да не я държите с ръка.

— Разбира се!

— Щом забележите, че съм тук и съм я взел, обадете се. Но не бива да посягате към шапката. От момента, когато се отдалеча, до края на опита ми нямате право да я докосвате. Обаче ако усетите присъствието ми и ми подвикнете, значи съм загубил играта.

— Добре! Става ми все по-интересно. Естествено ще съм нащрек и ще дебна както совата дебне полски мишки.

Той седеше от дясната ми страна. Аз станах от пейката и той сложи шапката си на мястото ми. Беше толкова тъмно, че не можеше да я вижда. Луната щеше да изгрее едва по-късно. И така шапката бе от лявата му страна, а аз се отправих към ъгъла на къщата, намиращ се отдясно на пейката. Следователно ако исках да стигна до шапката, трябваше да мина покрай него. Така си мислеше брат Иларио и затова беше сигурен, че ще ме спипа. Но аз бях на съвсем друго мнение. Наистина, отдалечих се с шумни крачки надясно, но за да успея да се докопам до шапката, трябваше да се приближа откъм лявата му страна. Ето защо бях принуден да тръгна по заобиколен път — да мина близо до портата и да се промъкна край кактусовия плет до левия ъгъл на постройката. Така и направих, като легнах на земята и запълзях, опирайки се само на пръстите на ръцете и краката си. Не беше трудно. Земята бе песъчлива и влажна. Не се чуваше и най-малкият шум.

За да заблудя брат Иларио, че уж идвам отдясно и да насоча цялото му внимание натам, на всеки два-три метра вземах някое и друго съвсем дребно камъче и го хвърлях в тази посока. Той долови шума и сигурно се зарадва, че ще може да ме улови, понеже си мислеше, че е причинен от стъпките ми. По този начин аз се приближих до пейката откъм лявата му страна. Имах възможност да взема шапката, но си направих удоволствието да хвърля над главата му още няколко дребни камъчета. Той целият се извърна надясно, защото вярваше, че съм вече наблизо. Това ми позволи спокойно да взема шапката и пак да седна на предишното си място. Брат Иларио напрягаше слух, ала нищо повече не долови.

— Навярно все още ме очаквате? — попитах го аз.

Той се стресна и мигновено се обърна.

— Нима е възможно? Вие сте тук? Но аз нищо не чух!

Обясних му как бях постъпил, но задържах шапката му в ръка и освободих ласото от пояса си. Докато говорихме, завързах единия му край за панделката на шапката.

— Е да, щом сте постъпил по този начин! — обади се той. — Така и аз ще се справя!

— Сега пък аз се съмнявам. Мен няма да ме подведете.

— Ами, като нищо!

— О, не. Аз веднага бих различил шума на подхвърлено камъче от шума, причинен от човешки стъпки. Впрочем силата на всяка хитрост е в това, че е известна само на онзи, който я прилага. Ето защо живеещите в дивата пустош хора са принудени непрекъснато да измислят все нови и нови хитрини.

— Втори път няма да ме измамите.

— Да опитаме ли пак, брат Иларио?

— Да, дори ви моля.

— Е, добре. Но внимавайте добре!

— Ще направя каквото зависи от мен. Ако и този път успеете, ще призная, че сте най-добрият ловец, когото познавам.

— Хубаво. Ето ви шапката. Сега ставам и пак я оставям на същото място. Няма ли да се убедите, че е там?

Аз наистина сложих шапката на пейката и се отдалечих на четири-пет крачки, но без да изпускам ласото.

— Тук е — каза брат Иларио, без да се помръдне.

— Уверете се сам, защото така не можете да я видите. Пипнете я!

Той посегна към нея.

— Да, на пейката е. Сигурен съм.

Беше твърде рисковано да го карам да докосва шапката, защото ако напипаше ласото, номерът ми пропадаше. За щастие това не стана.

— А сега внимавайте! — продължих аз. — Ще се отправя пак към същия ъгъл надясно. Няма да пипате шапката, но когато сметнете, че се каня да я взема, ще ме задържите. Ясно ли е?

Нарочно казах всичко това на висок глас и на няколко пъти се изкашлях, за да не може да чуе, че през същото време с помощта на ласото придърпвам шапката до себе си.

— Бъдете спокоен! — каза той. — Ще внимавам. Постарайте се да се справите!

С шумни крачки се насочих към ъгъла, отвързах шапката, изтупах я от прахта и пак намотах ласото около кръста си. После легнах на земята и запълзях към пейката. Брат Иларио бе напълно убеден, че и този път ще се приближа откъм лявата страна. Затова насочи цялото си внимание натам. Добрах се до пейката и се изправих до самия него. Облегнах се на стената, извадих една пура, драснах клечка кибрит и казах:

— Сега пак мога да пуша, защото вече взех шапката.

— Наистина! — възкликна той, посягайки към мястото, където тя бе допреди малко.

— Да, на главата ми е. Ето, връщам ви я, брат Иларио.

— Необяснимо! Гледах наляво, а вие изникнахте отдясно. Как го направихте?

— Нека засега си остане моя тайна. Видяхте, че е много лесно човек да се приближи до вас и дори да ви вземе шапката, без да го усетите. Е, сега разсеяха ли се предишните ви съмнения, че през нощта мога да проникна в двора и да седна до вас, без да забележите каквото и да било?

— Да, вече ви вярвам.

— Сигурно сега споделяте и мнението ми, че едва ли тукашните индианци ще успеят да ме надхитрят. Най-искрено ви признавам, че пътуването до дивата Чако ме радва, особено защото ще опозная и онези земи, и техните индианци във вашата компания.

— А другите ви придружители надеждни и сигурни хора ли са?

— Не ги познавам добре и досега не съм имал възможност да ги изпитам. Няма съмнение, че като йербатероси са хора на място.

— Хм! Преди малко казахте, че са тръгнали към онези места със съвсем друга цел, а аз не съм сигурен дали качествата им на йербатероси ще се окажат достатъчни за постигането й.

— Разбирам ви, брат Иларио! Целта, която преследват, се пази в тайна, но тъй като ще яздите с нас, скоро ще разберете за какво става дума. Те отиват при някакъв прочут сендадор и заедно с него ще се изкачат в Кордилерите, за да търсят зазидани или потопени в езеро съкровища.

— И вие ги придружавате?

— Да. Тъй да се каже, ще играя ролята на инженер в това начинание.

— А какво представляват тези съкровища?

— Различни съдове, украшения и други подобни неща от времето на инките.

— Знаят ли местата им?

— Разполагат с техни чертежи и карти.

— Откъде ги имат?

— Сендадорът ги получил като наследство от един свещеник, който умрял по пътя през Кордилерите.

Брат Иларио задаваше въпросите си спокойно, а аз му отговарях непринудено. Не знаех дали болният му беше казал, че и аз съм запознат с този случай. Накрая той ми рече:

— Нека не си играем на криеница! Знаете, че тази случка ми е известна, нали?

— Тъй си мисля. Болният сигурно ви се е доверил.

— В момента не мога да ви отговоря. Но когато му дойде времето и при определени обстоятелства ще наруша мълчанието си. Решил съм да пътувам заедно с йербатеросите. На всяка цена трябва да видя този сендадор, обаче ви предупреждавам да не споменавате нито дума пред него, а още по-малко пък пред хората на Монтесо. Поначало пътят ми щеше да ме отведе през Санта Фе и Сантяго до Тукуман, така че не ми струва кой знае колко много да се отбия до Гран Чако. Ще тръгнем рано сутринта и тогава ще ми се предложи възможност да опозная петимата мъже, с които ще пътуваме. А сега ми се иска да видя какво прави болният.

Клетникът все още спеше. Продължи да спи и след като се навечеряхме. Пристигането на свещеника можеше да се очаква едва през нощта. После макар и без особено настроение останахме на приказка. Поговорихме си за родината, с която сърцето на немеца остава здраво свързано дори и когато се установи да живее нейде далеч в чужбина. Към полунощ чухме как болният слабо извика. Брат Иларио отиде при него, а след малко повика мъжа и жената. Известно време долавях приглушените им гласове. После стана тихо. Малко по-късно тримата се върнаха при мен. Мъжът и жената плачеха, а лицето на брат Иларио бе придобило израза на светец.

— Помина се, преди да дойде свещеникът — рече той. — Requies — cat in pace!^[5] Отиде си от нас, изпълнен с упование в милостта на Създателя. Животът означава борба, а смъртта — победа. Слава на Бога, който ни дарява тази победа чрез Исус Христос, нашия Божествен Спасител!

Мъката им по мъртвеца бе дълбока и неподправена, но все пак неотложните земни неща изискваха своето. Променихме първоначалното си намерение и решихме да не тръгваме толкова рано. Бюргли ни направи предложение да не вземаме нашите коне, а два от неговите. Брат Иларио искаше да присъства на погребението, а помолиха и мен да участвам в церемонията. В такъв случай можехме да върнем конете на ранчото. Бюргли мислеше да помоли свещеника да остане един ден в дома му. А в това време нашите животни щяха да си отпочинат и по-добре да посрещнат тежкото и продължително пътуване. Естествено ние с удоволствие приехме предложението му и сбогуването ни, макар и много сърдечно, бе кратко, понеже съвсем скоро щяхме да се върнем. Яздихме само кратко време по пътя, по който двамата с Монтесо бяхме дошли като пленници. Нали доколкото бе възможно кавалеристите бяха избягвали населените места и по тази причина често са били принудени да заобикалят. А ние спокойно можехме да препускаме направо.

Брат Иларио познаваше местностите много добре. Той съумяваше да избягва местата, където теренът ни предлагаше по-големи трудности и понеже яздехме в права посока, съкратихме с цели два часа времето, което ни бе необходимо, за да стигнем с кавалеристите до ранчото.

Малко след пладне се добрахме до Естансия дел йербатеро. Скочихме от конете, предадохме ги на грижите на пеоните и влязохме в къщата. Горе в приемната заварихме някакъв господин, който ни посрещна с въпросителен поглед. В лице той толкова приличаше на йербатерото, че аз веднага разпознах в него сеньор Монтесо, асиендерото.

— Добре дошли, сеньори! — каза той, докато внимателно ни оглеждаше. — По кожените ви дрехи, за които ми бе споменато, мога със сигурност да предположа, че сте немският господин, тръгнал с брат ми да оглежда конете ни!

— Да, аз съм — отвърнах му. — А този господин е брат Иларио. Ами къде е брат ви?

— Че нали е с вас? — учуди се той. — Вчера следобед се върнах от пътуването си и заварих жена си много разтревожена за вас. И естествено тревогата й непрекъснато нараства.

— Но нали още вчера привечер той потегли от ранчото за насам!

— Не е идвал — каза естансиерото. — Да не би да му се е случило нещастие?

— Щом не се е върнал, сигурно го е сполетяла беда — казах слисано. — Може би кавалеристите са го издебнали и отново са го заловили!

— Кавалеристи ли? А-а! Тъй като вие двамата не се върнахте до вечерта, и никой не беше нито чул, нито видял офицера и неговите кавалеристи, естествено аз събрах някои сведения. Неколцина от моите гаучоси ми казаха, че им се е мярнал един доста голям конен отряд. Ала нищо не успях да науча за намеренията на тези ездачи. Изчезнали са също тъй бързо, както са се и появили.

— Дойдоха да заловят мен и вашия брат. Веднъж вече им бяхме в ръцете.

— Dios! Нима е възможно?

— Вярно, че човек би го помислил за невъзможно. Плениха ни толкова неочаквано и бързо, че нямахме никакво време за съпротива. Впрочем те бяха над петдесет души и по численост далеч ни превъзхождаха.

— Сеньор, виждате ме във висша степен смаян и дори изплашен. Изглежда сте били изпаднали в голяма опасност, която все още витае над брат ми. Елате да отидем бързо при жена ми! Трябва да й разкажете случилото се. Дамите ми казаха толкова хубави думи за вас. Много ще съжалявам, ако се окаже, че домът ми ви е донесъл неприятности.

— Поне в това отношение мога да ви успокоя, сеньор. Вашият дом, както и неговите обитатели, нямат никаква вина за онова, което стана. Навярно действията на тези хора са били насочено единствено срещу мен, а на брат ви било съдено да пострада само защото ме придружаваше.

— Тогава елате по-бързо, за да узнаем какво се е случило!

Той ни заведе при жените, които естествено страшно се разтревожиха, щом чуха, че всъщност Монтесо отдавна е трябвало да пристигне в естансията.

Разказах им всичко за разигралите се събития и думите ми бяха проследени с най-голям интерес. Предположенията бяха само две. Йербатерото или е бил пак заловен от кавалеристите, или му се беше случила някаква друга беда. Аз бях по-склонен да приема първата възможност, докато брат Иларио защитаваше втората.

— Както се убедихме, конниците са прехвърлили реката. А те нямаше да постъпят така, ако са искали да ни изиграят някой номер — каза той.

— Имали са намерение само да ни заблудят — отвърнах му аз. — Ако си бяха тръгнали по отсамния бряг, ние щяхме да се досетим, че ни кроят нещо и йербатерото щеше да е по-предпазлив. А когато са разбрали, че наистина сме се хванали на въдицата им и не сме решили да ги проследим, те отново са прекосили реката и са ни устроили засада.

— Но нали сам признахте, че всъщност са взели на мушка само вас? За какво им е бил тогава Монтесо?

— Естествено те са мислили, че ще бъда с него. И понеже засадата така и така е била вече устроена, видели са се принудени да се задоволят само с този частичен успех.

— Ще имате ли добрината да ми опишете тези хора? — подкани ме естансиерото. — Пропуснахте да го сторите.

Изпълних желанието му.

— Споменахте за някакъв майор — продължи той. — Не успяхте ли да научите името му?

— Успях. Не ви ли го казах? Този знаменит офицер се нарича Кадера.

— Кадера! Сега знам каква е работата. Кадера е опасен тип, впуснал се в политиката, който вече няколко пъти прехвърля реката, за да краде коне. Вчера още по пътя научих, че пак се намира отсам границата и че го издирват. Той е бил и никой друг!

— Казах му го право в лицето — обади се брат Иларио. — Ала той отрече.

— Де да не го бяхте пускали да си върви!

— Тогава трябваше и вашият брат да остане в плен!

— Но все пак отново са го заловили. Впрочем докато Кадера се е намирал в ръцете ви, те не са могли да сторят на брат ми нищо лошо. А сега той пак е във властта им, без да имаме някакъв заложник като майора.

— Какво нещастие! — проплака сеньората. — Те ще го убият.

— Нямам такива опасения — утеши я естансиерото. — Или от чиста злоба ще го принудят да постъпи при тях като войник, или ще поискат пари, за да го освободят.

— Вярвам във втората възможност — подкрепи го брат Иларио. — Няма да го убият. Човекът, направен насила войник, носи повече вреда, отколкото полза. Сигурно това ще им мине през ума. Както научих, брат ви е богат. И те го знаят. Лейтенантът го е разбрал, докато е бил тук. Ето защо мисля, че ще поискат от него значителна сума.

— Изнудване, разбойничество! Веднага ще тръгна за Монтевидео и ще поискам от нашето правителство незабавно да направи оплакване в Буенос Айрес!

— Не смятате ли, че тази стъпка ще е твърде опасна за вашия брат? — попитах го аз. — Докато отидете в Монтевидео и докато оттам протестът стигне до Буенос Айрес, а след това докато траят и продължителните издирвания на виновните, онези хвърлячи на бола отдавна ще са постигнали целите си. Помислете си само какво ще трябва да изстрада брат ви.

— Вярно. Значи сте на мнение да преследваме кавалеристите, така ли?

— Да. Ще се лепнем по петите им и ще издебнем удобна възможност да го освободим. Дали с добро, с хитрост или със сила, това ще решат обстоятелствата.

— Не мога да не ви дам право. И тъй, нека тръгнем незабавно. На всички мои гаучоси, от които в момента естансията няма нужда, ще наредя бързо да се приготвят за път!

Той се накани да се отдалечи.

— Чакайте, сеньор! — задържах го аз. — Все още не сме стигнали дотам.

— Но нали не бива да губим нито минута!

— Така е, обаче далеч по-необходимо е първо да разсъдим, а после да яхнем конете. Трябва да знаем какво искаме и не бива нито да вършим излишни неща, нито да пропуснем да направим нужното. Вие да не би да се каните да тръгнете с нас?

— Що за въпрос? Естествено!

— Но може би присъствието ви тук да е необходимо? Дали и дамите са съгласни?

Двете жени заявиха, че било дълг на естансиерото да спаси брат си. Те бяха наясно, че това начинание е свързано с опасности, ето защо твърде неохотно го пуснаха да тръгне като отбелязаха, че все пак дългът стои по-високо от породилите се в тях страхове.

— Както виждате, няма повече какво да обмисляме — каза естансиерото. — Просто яхваме конете и то веднага.

— Още не. Трябва да се подготвим малко по-иначе, отколкото за една обикновена езда. По пътя не бива да се бавим заради набавянето на храна и следователно се налага да се запасим с провизии, които да ни стигнат за няколко дни, както да вземем и най-добрите коне.

— За това ще се погрижим незабавно.

— Трябват ни и много пари, за да откупим брат ви, ако не ни се удаде да го освободим по друг начин.

— Ще се погрижа. Е, вече сме готови и сега ще кажа на гаучосите, че…

— Моля ви! — прекъснах го аз — Имате ли гаучоси, които добре да познават границата?

— Не.

— Тогава те не могат да ни бъдат полезни. Колкото повече хора вземем с нас, толкова по-трудна става задачата ни. Петдесет и без друго няма да съберем, а толкова ще са ни необходими, за да се изравним по численост с кавалеристите и да можем открито да ги нападнем. И понеже откритото нападение е невъзможно, остава ни да използваме хитрост. Освен това ако сме многобройни, лесно ще ни забележат. Ето защо колкото по-малко хора, толкова по-добре.

— Давам ви пълно право — каза брат Иларио. — Иска ми се да избегнем насилие. Нека не проливаме кръв. Малцина, но храбри мъже ще постигнат повече от един многочислен отряд, който лесно ще привлече вниманието им върху нас.

— Вие казвате „върху нас“? — попита естансиерото. — Изразявате се така, като че се каните да се присъедините към нас.

— Точно така, идвам с вас!

— Но размислете! Една толкова напрегната и дори опасна езда и вашият сан…

— Нима той ми пречи да бъда добър ездач?

— Не, разбира се, но може би ще се наложи да се бием!

— Ами добре, тогава ще се бием!

Естансиерото отстъпи крачка назад и слисано впери поглед в лицето на брат Иларио.

— Ще се бием? И вие ли? — попита той.

— Че кой ми го забранява? Нима когато бъде нападнат, един член на монашески орден не може да защитава живота си? Нима няма правото с всички сили да се брани срещу насилието и коварството, използвано от други хора?

— Не мога да ви дам отговор на тези въпроси, сеньор. Но точно като вас би говорил и прочутият брат Хагуар.

— Познавате ли го?

— Все още не съм го виждал, но затова пък толкоз повече съм чувал за него. Всъщност той се числи към монасите на Тукуман, но постоянно е на път. Ходи при индианците от вековните гори, от пампата и от Кордилерите. Не се бои от никакви опасности. Напада ягуара само с нож и няма да обърне гръб на никой бандит. Страхуват се от него, макар че не пролива кръв, а помага на всеки, изпаднал в беда. Има огромна физическа сила, която няма равна на себе си. Нима като негов колега не сте чували нищо за него?

Брат Иларио отвърна с усмивка.

— Чувал съм само от хора, които не са го виждали. Обикновено онези, които го познават, не говорят за него.

— Сеньор, дали не е вярно предчувствието ми, че самият вие сте брат Хагуар?

— Наистина съм онзи, когото хората имат навика да наричат така.

— Тогава сте ми десетократно добре дошъл и в такъв случай вече с удоволствие ще повярвам, че искате да се присъедините към нас.

— Сеньор, аз не тръгвам само от някакво желание за схватки или приключения. Вашият брат заедно с този сеньор и своите йербатероси се кани да отиде до Гран Чако. Тъй като и аз имам работа там, помолих за разрешение да се присъединя към тях. Дадоха ми го и понеже мога да се чувствам като спътник и другар на брат ви, съм длъжен и да му помагам. Няма да убивам никой от неговите противници, защото не бива да цапам ръцете си с човешка кръв, дори тя да е и на най-върлия ми враг. Ала аз познавам граничната река много добре и вярвам, че ще мога да ви окажа ценни услуги.

— Сърдечно ви благодаря. Впрочем не бива да изключваме и възможността брат ми изобщо да не е попаднал в ръцете на кавалеристите, а по пътя да му се е случило някакво друго нещастие. Може да е паднал от коня и сега да лежи в някое ранчо.

Едва беше изрекъл тези думи, когато един пеон съобщи, че долу на двора се намирал някакъв конник, който искал да разговаря със сеньора.

— Кой е той? — попита Монтесо.

— Един от кавалеристите, който беше тук заедно с лейтенанта, за да купуват коне.

— Доведи го!

Спогледахме се учудено. Майор Кадера ни изпращаше вестоносец! С каква ли цел?

— Сега ще разберем какво се е случило! — обади се естансиерото. — Горя от нетърпение.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да преговарям вместо вас — казах аз.

— Защо? Да не мислите, че ми липсва необходимото умение?

— О, не. Вие сте запознат с тукашните порядки много по-добре от мен. Но сте брат на йербатерото, за когото в случая става дума и затова мисля, че един друг, страничен човек, би се заел с тази работа много по-обективно.

— Може би сте прав. Разговаряйте с този тип вместо мен!

Негодникът влезе. Беше един от двамата, които бях подслушал в беседката на градината. Той сигурно бе очаквал да види само естансиерото. Когато забеляза брат Иларио и мен, изразът на лицето му позагуби от самоувереността си.

— Какво искате? — попитах го.

— От вас нищо — отвърна ми той предизвикателно. — Имам нареждане да говоря единствено със сеньор Монтесо.

— Той ме натовари с поръчението да ви изслушам вместо него.

— Тогава му предайте това писмо!

Негодникът извади от джоба си един плик и ми го връчи. Върху него с мастило бе написано името на естансиерото. Подадох му го. Той хвърли поглед на плика и каза:

— От брат ми е. Познавам почерка му.

После отвори писмото, прочете го и пребледня. Измъкна от джоба си молив, добави някаква кратка бележка върху листа и го подаде първо на мен и след това и на брат Иларио да го прочетем. Съдържанието гласеше следното:

„Братко! Отново съм в ръцете на онези, от които се бяхме изплъзнали. За беда най-случайно по пътя си се натъкнахме на Хосе, потеглил от Санта Фе по-рано, отколкото си мислехме. И той е заловен. Незабавно изпрати по приносителя на това писмо десет хиляди боливианос, с които ще мога да направя отлична сделка, стига само да пристигнат навреме. Закъснеят ли, и за нас, и за теб ще последват големи неприятности. Довери се на пратеника и не го разпитвай. Не му създавай никакви пречки, иначе ще ни поставиш в много лошо положение. Много строго му е забранено да ви дава каквито и да било обяснения. Твой брат Маурисио.“

Под тези редове естансиерото беше добавил:

„Жените не бива да узнаят за пленяването на Хосе. Много ще се изплашат.“

Това бе съвсем вярно. За да не попадне пликът в ръцете на сеньората, а и за да не може да го поиска от мъжа си, аз го пъхнах в джоба си.

— Знаете ли съдържанието на писмото? — обърнах се към пратеника.

— Да.

— Какво съдържа?

— Искане за изплащането на десет хиляди боливианос.

— Сам ли дойдохте тук?

— Да.

Той отговори бързо, без никакво колебание. Въпреки това по погледа му разбрах, че лъже.

— Не казвате истината! С вас има и други хора!

— Заблуждавате се, сеньор!

— Не се заблуждавам. Подсказа ми го както лицето ви, тъй и моят разум. Не е възможно да са ви изпратили сам. Не е било сигурно как ще ви посрещнат. Затова са ви дали придружител, който, в случай че тук нещо ви се случи, незабавно ще побърза да се върне и ще уведоми майора.

— Не е така! — упорито отвърна той.

— Ще видим! Не ви вярвам. Знаете ли какво ще прави сеньор Монтесо с тези пари?

— Не.

— Пак лъжете! Съвсем сигурно ви е известно, че тези пари са за откуп. Впрочем вие сте извънредно дързък човек, за да дойдете в Естансия дел йербатеро. Не знаете ли какво ви очаква тук?

— Да, знам — приятелско посрещане.

— Ами ако сте се излъгал?

— В такъв случай йербатерото страшно ще съжалява. Не се ли върна в определен срок с парите, едва ли някога ще го видите. Ще отиде в една много отдалечена и усамотена местност, откъдето обикновено никой не се завръща.

— Хм! Наистина се виждам принуден да призная, че имате властта да ни изнудите да ви дадем тези пари. Но кой ще ни гарантира, че ще постъпите почтено?

— Майорът даде честната си дума, че сеньорите ще бъдат пуснати на свобода веднага, щом му занеса парите.

— Вашият майор вече на два пъти не удържа на думата си. Не му вярвам. Отвлече ли веднъж лисицата кокошка от курника, после много й се иска да повтори. Дадем ли му сумата, може би след това ще ни измъкне и още пари.

— Сигурно няма да го направи.

— Може би майорът има почтени намерения, ала кой ще ни даде гаранция, че и вашите са такива? Десет хиляди боливиански песос са цяло богатство за вас. Ами ако задържите парите за себе си и изобщо не се върнете при майора?

— Сеньор, аз не съм мошеник?

— Аха! Е, лицето ви наистина не е лице на крадец и ми се иска да ви имам доверие. Но сигурно ще признаете, че цялата работа е твърде важна, за да се вземе решение само за две-три минути.

— Не мога да преценя. Наредено ми е да не чакам дълго.

— Тогава отидете в кухнята и поискайте да ви дадат да хапнете нещо. После елате пак тук да чуете отговора ни. Ще се застъпя за искането ви, понеже разбирам, че така е най-добре.

Повиках пеона, който стоеше отвън, и му наредих да заведе пратеника в кухнята. Това стана незабавно. Десет хиляди боливианос са равни почти на двайсет и девет хиляди немски марки. Ето защо бе лесно обяснимо, че естансиерото ми зададе въпроса:

— Действително ли искате да ме склоните да му дам тези пари, сеньор?

— И през ум не ми минава.

— Но тогава няма да освободим брат ми!

— Тъкмо така ще го освободим. Сега знаем, че наистина е в ръцете на кавалеристите.

— Ала не знаем къде са те!

— Ще разберем. Пратеникът ще ни каже, можете да разчитате на това. Впрочем той не е дошъл сам.

— Така ли мислите?

— Да. Или вярвате, че на този човек ще вземат да поверят толкова голяма сума?

— Това наистина не е кой знае колко вероятно!

— Виждате ли? Несъмнено майорът ще повери парите в съвсем сигурни ръце. Даже пратеникът да е честен човек, пак няма да го оставят съвсем сам да язди из равнината с подобна сума. С него има и други хора. Придружава го или самият майор, или лейтенантът, който така хубавичко ни подмами в клопката и с това доказа на началника си, че заслужава доверието му. Ако е първият от двамата, ние печелим играта. Ако е вторият, е, тогава ще го заловим и ще го принудим да ни покаже пътя до кавалеристите.

— Сеньор, твърде опасно е! Ще убият брат ми!

— О, няма! Майорът изобщо няма да разбере какъв отговор сме дали на неговия пратеник. Докато все още го очаква, ще се появим самите ние.

— Но дори и да приемем, че планът ви е добър, как ще узнаем къде се намира неговият придружител?

— Ще ни го каже самият кавалерист, дето е в кухнята. А имате ли исканата сума тук във вашия дом?

— За щастие, да. През последните дни получих доста пари.

— Но, сеньор, не бива да го казваме на този тип. Той ще ни повярва, че не разполагате с такава сума и че се налага да отидете до някой съсед, за да вземете пари на заем. Ще трябва да изчака завръщането ви, ала не тук в естансията, а при спътниците си. Аз ще го проследя и ще открия скривалището им. Наредете да ми донесат едно раирано пончо и друга шапка. Нека в двора ме чака оседлан кон. Впрочем по-уместно е да разчитаме на собствената си проницателност, отколкото на сведенията от тези хора. Когато тръгне от тук, пратеникът няма веднага да поеме в истинската посока, а ще се опита да ни заблуди. Само че няма да успее.

— Мога ли да ви придружа, сеньор?

— Всъщност би трябвало да откажа да ви изпълня желанието. Вашето присъствие може да провали моя план. Но въпреки това няма да възразя, ала само ако ми обещаете изцяло да се съобразявате с волята ми.

— Това се разбира от само себе си.

— Тогава наредете да оседлаят за нас двата най-бързи коня и да ни осигурят две ласа.

— Нали си имате ласо, а и аз също?

— Необходими са ни още две. Вземете за себе си и една бола, и се разпоредете да не оставят конете долу на двора, а нейде наблизо, където няма да бъдат забелязани толкова лесно. Не ми се вярва онези типове да са избрали скривалището си някъде по вашите земи. Дошли са от запад. Трябва да ги търсим в тази посока, и то отвъд границата. Никой няма да вземе да се крие по голите хълмове. Следователно ще трябва да ги търсим не по възвишенията, а из падините. Постъпим ли умно и съобразително, ще достигнем скривалището преди кавалериста.

Естансиерото даде съответните нареждания. После зачакахме появяването на пратеника. Той се беше нахранил много бързо и скоро отново ни съобщиха, че е дошъл. Изразът на лицето му беше твърде самоуверен. Може би си мислеше, че щом сме го нагостили, няма защо да се бои от враждебно отношение. Затова без да изчаква да го заговорим, той попита:

— Е, какво решихте?

— Решихме да се разберем с добро — отвърнах му аз. — Но десет хиляди са извънредно много!

За да го направя още по-уверен, аз се престорих, че се каня да се пазаря и да намаля сумата.

— Не е прекалено много, хич не е — отговори ми той.

— Помислете, че една такава сума е направо цяло състояние!

— Но йербатерото сигурно знае, че може да я даде, иначе не би ни я предложил.

— Поискали сте я от него.

— Не. Самият той незабавно ни направи това предложение.

— Глупости! Я ни кажете колко можете да смъкнете от сумата!

— Нито едно песо. Имам изрично нареждане. Йербатерото заяви, че е съгласен и ни увери, че брат му ще ни я даде.

— Тогава е бил много непредпазлив. Той би трябвало да знае, че даже и богати хора не държат у дома си десет хиляди боливианос.

— Това не ме засяга. То си е негова работа, а не моя!

— И ваша работа е, и то как! Какви инструкции са ви дали в случай, че сеньорът няма толкова готови пари вкъщи?

— Никакви, на мен се предоставя правото да решавам.

— В такъв случай ще ви направя едно предложение. Веднага ще ви дадем шест хиляди на ръка, а за останалите четири хиляди ще получите чек.

— Не, не! Не бива да приемам чекове. Забраниха ми. Осребряването им е твърде опасно за нас.

— Хм! Тогава сеньор Монтесо би трябвало да вземе назаем липсващата му сума. Един от съседите му е взел доста пари в последните дни. Сеньор Монтесо ще ви издаде платежно нареждане на негово име.

— Много благодаря! Не съм съгласен. Искам да си имам работа с колкото се може по-малко хора. Ще се разправям само с естансиерото.

— Тогава ще се наложи самият той да отиде да вземе парите.

— Дълго ли ще трае?

— При условие, че завари съседа вкъщи, ще са му нужни около три часа.

— Хм! Значи ще трябва да се въоръжа с търпение!

— Такава е и молбата ни. Можете да останете в естансията и да си починете.

— Благодаря ви, сеньор, но не желая да ви досаждам. Сега ще яхна коня си и ще се върна след три часа.

— Както желаете! Но след като вземете парите, естествено ще поискаме от вас квитанция!

— Нямам подобни указания.

— Но въпреки това трябва да я получим. Ако майорът не ви е дал разписка, тогава ще подпишете тук такъв документ.

— Та вие не знаете името ми. Колко лесно мога да ви измамя!

— За нас честното ви лице е гаранция, че няма да подпишете с фалшиво име.

— Много ме ласкаете, сеньор. Разбрах, че имате намерение да уредите цялата работа като кабалиеро. Това ме радва. Нека между нас съществува доверие. Адиос!

Той си тръгна, а аз бързо пристъпих към прозореца. Скрит зад пердето, хвърлих поглед към двора и видях, че след като излезе през портата, пратеникът свърна наляво. Втурнах се надолу, излязох пред портата и го зърнах как отново зави наляво зад най-близкия кактусов плет. Естествено аз също стигнах до този ъгъл, откъдето го видях да препуска в галоп през откритата равнина и да поема право на изток. Тогава се върнах и отидох в моето жилище, чиито праг изобщо не бях прекрачвал този ден. Исках да взема пушката си. Там намерих пончото и шапката. Преметнах карабината през рамо, сложих си шапката на главата и в този момент при мен дойдоха естансиерото и брат Иларио.

— Е, накъде се отправи? — попита ме Монтесо.

— На изток. Следователно има намерение да поеме на запад. Сеньор Монтесо, не ми се сърдете, но ще ви попитам дали сте добър ездач?

— Що за въпрос? — засмя се той. — Естествено, че съм добър.

— Може би ще се наложи да го докажете. А по време на езда можете ли да увиснете от едната страна на коня по неговата дължина?

— Да увисна от едната страна на коня ли? Какво имате предвид? Как става това? Никога не съм виждал подобно нещо.

— Североамериканските индианци много често използват този майсторски номер. Притиснете ли по този начин тялото си до коня, от срещуположната страна никой не може да ви види, нито пък да ви улучи с куршум.

— Но нали ще падна?!

— О, няма. Именно за тази цел поръчах две ласа. Ще ги завържем около вратовете на конете. Това е всичко, което ни е необходимо. Ако предположим, че вдясно от нас се намира неприятел, който не бива да ни види, ще трябва да се скрием от лявата страна на коня. За тази цел бавно се смъкваме от седлото наляво, но без да изваждаме крака си от стремето, като заедно с него го придърпваме върху задницата на животното зад самото седло. И така увисваме с крака на стремето. Провираме ръката си под ласото, което е около врата на коня. По този начин тялото ни остава скрито от лявата страна на ездитното животно, а изпод врата му можем да виждаме какво става отдясно и даже да стреляме в тази посока.

— Та това е невъзможно! Как ще успея да се задържа на стремето само с големия пръст на крака си?

— Просто вашите стремена са много непрактични. За щастие те са окачени на двоен ремък, който можете да използвате, за да проврете крака си по-удобно. Така може да се измами врага. Ако се намира на такова разстояние, че да не е в състояние добре да различава седлото, той ще помисли коня за свободно пасящо животно без ездач.

— Сеньор, няма да се справя с тази работа.

— Ще видим. А сега, елате!

Отправихме се към корала и там увихме многократно ласата около вратовете на животните. На двора все още стоеше конят, с който бях пристигнал. На седлото му бяха моите кобури. Извадих от тях далекогледа си и после тръгнахме на път. Брат Иларио ни пожела успех, а отгоре жените ни извикаха да бъдем предпазливи. Отправихме се на северозапад. Когато се отдалечихме от естансията на такова разстояние, че тя не ни пречеше да се огледаме надалеч, ние спряхме и аз претърсих с бинокъла източната част от равнината. След минута-две успях да открия кавалериста. Той все още продължаваше в първоначално избраната посока, ала вече яздеше само ходом.

Оттук нататък полетяхме през равнината в кариер. Колко голямо бе имението на естансиерото разбрахме по това, че едва след цели десет минути стигнахме до границата и вече с по-бавен ход свърнахме на юг. Наоколо нямаше заградени пасища. Пред нас се ширеше открита равнина, понеже плетищата се намираха само в близката околност на естансията. Тук се виждаха и много по-малко следи от добитък, защото гаучосите избягваха да пускат животните толкова близо до границата. Ако стадата я прехвърлеха, много лесно можеха да възникнат неприятности. Продължих да яздя силно приведен напред и не откъсвах поглед от тревата. Естансиерото следваше примера ми.

— Нека видим кой пръв ще открие следата — каза той. — При условие, че не сте се излъгал и тя действително се намира нейде наоколо.

— Тя сигурно е тук. Само трябва много да внимаваме!

Той бе принуден да признае, че съм по-сръчен ездач от него.

Затова искаше да ме „бие“, като проявяваше по-голяма проницателност в откриването на следи. Престорих се, че не го забелязвам. Скоро отново заех обикновеното си положение върху седлото. Бях видял дирята. Обаче естансиерото продължаваше да язди и аз си замълчах.

— Хм! — обади се той най-сетне. — Напразно търсим. Казвам ви, сеньор, че си губим времето!

— Наистина е така!

— Признавате ли го? Значи споделяте мнението ми, че търсената следа не е тук?

— Напълно.

— Тогава губите, така ли?

— Не.

— Но нали не намерихте следата!

— Открих я. Ей там, зад нас. Подминахме я.

— Защо не ми казахте?

— Защото исках да ви оставя време да разберете, че и един немец може да се оправи в Банда Уругвай поне толкова добре, колкото и един „ориенталец“. Нека се върнем. Много скоро ще стигнем до въпросното място.

Препуснахме в обратна посока и щом се озовахме при дирята, слязохме от седлата. Земята беше глинеста, а почти цялата трева — опасана от животни, така че по късите останки от стръкчетата не личаха никакви дири. Обаче макар глинестата почва да не беше влажна, а твърда, в нея все пак се бяха отпечатали следи от копита. Обясних на естансиерото значението на въпросните знаци. Той ме погледна учудено, но в крайна сметка, загубил самоувереността си, призна, че пред нас са следите от три коня.

— Значи само двама души чакат завръщането на онзи тип, така ли? — попита ме естансиерото.

— Да. Не може да е иначе. Да проследим дирята! Отново възседнахме конете и продължихме ездата, докато не забелязахме че следата не образува вече права линия, а криволичи само из падините. Скочих от седлото, приготвих пушката си за стрелба и преметнах юздите през ръка.

— Нима ще вървим пеша? — учуди се Монтесо.

— Приближим ли се на коне, онези двамата първи ще ни забележат и няма да ги изненадаме. А това може да се избегне.

Отново взех в ръка далекогледа и не ми се наложи дълго да търся. Съвсем случайно само след няколко секунди пред бинокъла ми се изпречи силуетът на човек, седнал с гръб към нас на едно от възвишенията между две падини. Той се взираше в посока на естансията. След като и Монтесо хвърли поглед през бинокъла, ми каза:

— Сигурно е един от двамата. Цяло щастие е, че не поглежда назад, иначе въпреки голямото разстояние щеше да забележи конете. Какво ще правим?

— Пак се мятаме на седлата, за да стигнем по-бързо до него, но ще яздим само в падините. Тъй като вече знаем къде се намират двамата, можем да се приближим на коне.

Споменатите падини криволичеха около хълмовете, образувайки по-широки или по-тесни завои. Там почвата беше влажна и те бяха обрасли с храсталаци. Ето защо в нея следите се бяха отпечатали най-ясно.

Когато се приближихме достатъчно, ние слязохме от конете. Запълзях нагоре по хълма, за да видя какво прави онзи човек. Той беше изчезнал, но така бе по-добре. Съвсем точно бях запомнил мястото, където седеше. Пред нас имаше още два завоя на тясната долина, които трябваше да преодолеем, за да стигнем до търсените хора. Понеже се налагаше да оставим конете на това място, ние ги вързахме за един храст и свалихме ласата от вратовете им, за да ги използваме да вържем пленниците си. После продължихме напред, като първо свърнахме наляво, а след това последва и завоят надясно. И тогава излязохме на въпросното място. Тук падината беше по-широка и по-дълбока от другите. На дъното й се бе насъбрала застояла вода, а около нея растяха гъсти мимозови храсталаци. На отвъдния бряг на това езерце два коня пощипваха листа от околните клони. Откъм тази страна, но малко по-наляво от нас доловихме човешки гласове, ала самите хора не се виждаха.

— Там са! — прошепна ми естансиерото. — Напред! Да се нахвърлим върху тях!

— Не! Тайно ще се промъкнем по-наблизо, което е съвсем лесно, понеже под клоните на мимозите остава достатъчно свободно място за пълзене. Последвайте ме! Правете същото, каквото правя и аз! Избягвайте всякакъв шум! Пушките ще оставим тук, защото само ще ни пречат. Трябва да се опитаме да се промъкнем съвсем близо зад тях, аз зад гърба на единия, вие зад гърба на другия. После ще ги сграбчим за врата и ще ги стиснем за гърлото. Но не се нахвърляйте върху вашия човек, преди да ви дам знак!

— Също като при индианците! Харесва ми, сеньор.

Естансиерото бе много въодушевен, че ще си поиграе на индианци. Ако се бях заел сам с изпълнението на този план, щях да бъда по-сигурен в успеха му. Но аз не се възпротивих на желанието му да участва, понеже дори и да извършеше някаква грешка, пак нямаше защо да се страхувам от провал. Всичко щеше да стане само малко по-трудно. И така, запълзях пръв, а той ме последва. Храстите се разклоняваха едва на половин-един метър над земята, така че ние се придвижвахме лесно и бързо. Наличието на вода беше причина тук тревата да избуи нависоко. Пред храсталаците тя достигаше почти един метър и пречеше на двамата да ни забележат. Това обстоятелство бе твърде изгодно за нас.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясни и по-силни ставаха гласовете. Скоро стигнахме до въпросното място. Сгушихме се под клонаците сред гъсталака, докато негодниците лежаха във високата трева съвсем близо пред нас.

— Ами ако не се върне, ако го задържат? — чухме един от тях да пита.

— Няма да се осмелят — гласеше отговорът.

Незабавно разпознах гласа на лейтенанта.

— Но ако все пак се осмелят?

— Тогава ще им се случи нещо лошо. Ще драснем кибрита на естансията им и като се върнем, ще прережем гърлата на братята Монтесо.

— Но няма да имаме никаква полза! Впрочем хрумна ми една мисъл, която ме безпокои. Възможно е онзи немец заедно с другия брат да са вече в естансията. В такъв случай положението на нашия пратеник ще стане доста тежко.

— Но нали те не могат да му кажат нещо друго, освен „да“ или „не“!

— О, могат! Могат да му кажат „да“, за да приспят бдителността му. Могат да му дадат парите и тайно да ни проследят.

Естансиерото ме побутна. Гореше от нетърпение да ги нападнем. Но аз исках да изчакаме още малко. За мен най-важното бе да научим къде майорът щеше да се срещне с тримата си пратеници. Узнаех ли това място, според мен успехът на начинанието ни бе почти в кърпа вързан. Все пак опасността си оставаше. Но пък поне щяхме да сме сигурни, че после ще открием тези хора и ще си спестим времето, необходимо за издирването им.

— Ще трябва да се откажат от тази мисъл — обади се другият. — Нали за подобни случаи получихме строга заповед да заблудим преследвачите си? Знам едно средство, което ще ни донесе успех.

— Кое е то?

— Ще се разделим и ще се срещнем малко по-късно. Така ще оставим тройна диря и те няма да знаят по коя да тръгнат.

— Тъпак! Могат да проследят която си поискат и пак ще ни открият всички заедно.

— Небеса! Как не се досетих.

— Да, наистина нямаш причина да се гордееш с акъла си. Единственият ни шанс да успеем в случай, че ни преследват, се крие в бързината на конете ни. Ще трябва незабавно да тръгнем на път и да яздим през цялата нощ. За щастие има луна и е почти тъй светло, както посред бял ден.

— Но това ще е известно предимство и за тях.

— Не особено голямо. Въпреки лунната светлина през нощта те няма да могат да виждат следите ни. Най-важното е да стигнем в бивака си колкото е възможно по-скоро. Там ще уведомим нашите хора, че ни преследват и те ще посрещнат онези типове както подобава. Но догонят ли ни преди това, тогава…

— И тогава няма кой знае какво значение — прекъсна го другият.

— Как така?

— Ами нали заради нашите пленници не могат да ни направят нищо лошо.

— Хм! Да! Прав си. Но все пак не бива да ни виждат. Ако повикат на помощ войска и ни нападнат с числено превъзходство, сме загубени. Тогава и Лопес Хордан няма да е в състояние да ни спаси. За щастие Peninsula del crocodilo^[6] е разположен толкова удобно за нашите цели, че ние ще… я слушай!

Дочухме тропот от копита. Двамата станаха от земята. Вече бе твърде късно да ги заловим, защото кавалеристът се появи. Видяхме го как скочи от коня си пред храстите.

— Е? — попита го лейтенантът.

— Ще получим парите — гласеше отговорът. — Но естансиерото нямаше достатъчно. Отиде на кон до съседа си, за да вземе на заем колкото не му достигат.

— Ти с кого разговаря?

— С немеца и с монаха.

— Естансиерото не беше ли там?

— И той беше.

— Тогава трябваше да говориш с него, а не с немеца!

— Така и исках. Още отначало им казах, че ми е наредено да разговарям единствено с Монтесо, но по-късно бях много доволен, че немецът проведе преговорите вместо него, понеже прояви изключително благоразумие. Вероятно Монтесо щеше да откаже да ни даде парите, а изглежда немецът го придума. Самият той го спомена.

— Само като го погледна и ми се изпарява всяко доверие към този човек. Продължавай разказа си!

— Не мога да се разпростирам надълго и нашироко, защото ще са ми необходими час и половина да се върна по същия заобиколен път, за да ги заблудя. Дойдох само за няколко минути, колкото да ви осведомя какво става и да ви успокоя. И тъй, слушайте!

Той им разказа случилото се съвсем правдиво. Когато свърши, тримата останаха минута-две безмълвни. Размисляха. После лейтенантът попита:

— Успя ли да видиш дали някой те следи?

— Често се спирах и внимателно се оглеждах назад, ала не забелязах жив човек.

— А немецът наистина ли искаше да смъкне от сумата, както и да се подпишеш?

— Да, точно както ви го разказах.

— Хм! Тогава изглежда крои някакъв коварен план.

— Че какъв ли може да е?

— Не знам, но бъди предпазлив! Вземеш ли парите, не тръгвай пак по обиколни пътища, ами ела направо тук.

— Но тогава те веднага ще разберат как стоят нещата!

— Няма значение. Ще трябва незабавно да поемем обратно към нашите — не бива да губим нито секунда. Естествено ти няма да подпишеш с истинското си име, а с някакво друго, измислено.

— От само себе си се разбира. Но сега трябва да се връщам. Не бива да карам сеньорите да ме чакат.

— Добре, върви и бъди смел! Не че аз се страхувам, но все пак човек не може да не изпитва известно безпокойство, преди да е видял парите в ръцете си. Просто им нямам доверие.

— А аз им имам. Впрочем ако проявят намерение да ме измамят, съм твърдо решен да забия ножа си в гърдите на немеца, да се метна на коня и да офейкам. Преди да са се съвзели от уплахата си, ще съм вече в безопасност. Адиос!

Той възседна коня си и го подкара. Другите двама тръгнаха с него. Изкачиха се на хълма, няколко минути гледаха подир него, а после се върнаха на предишното си място.

— Тази история не ми харесва особено — заяви лейтенантът. — Поне да им беше поискал наличните пари и да ни ги беше донесъл. И ако му ги бяха дали, сега можехме да сме спокойни, а така съмненията ни остават.

Другият седна на земята, извади тесте карти и каза:

— В момента нищо не можем да променим и се налага само да изчакаме. Да си запалим по една тънка пура и да направим една игричка. А?

— Добре, да поиграем! Да става каквото ще, нали тук сме на сигурно място.

— Лъжете се, сеньори! Положението с вашата безопасност съвсем не е толкова розово.

Бях направил на естансиерото знак и докато изговарях последните думи, изскочих от храсталака, с лявата си ръка сграбчих за гърлото лейтенанта, който все още стоеше прав, а с десния си юмрук го ударих по главата. Той рухна в тревата. Монтесо бе не по-малко бърз. Той хвана изотзад другия с двете си ръце за врата, и силно му стисна гръкляна. Човекът изстена и конвулсивно зарита с крака. Незабавно беше разоръжен и вързан с едното ласо. Лейтенантът остана само кратки секунди в безсъзнание. Скоро отново се раздвижи и здраво стегнахме крайниците му с другото ласо. Когато отвори очи, лицето му придоби направо неописуемо изражение.

— Немецът! — процеди той.

— Да, немецът, сеньор! — кимнах му аз. — Много съм поласкан, че още помните физиономията ми.

— Вие сте сатана!

— О, не, сеньор! По-скоро проявявам истинско ангелско търпение. Вече над половин час лежа зад вас сред храстите и слушам как ме ругаете и въпреки това не ви затворих устата. И дори ви прощавам нелюбезността да изпратите при нас един ваш подчинен, вместо да дойдете самият вие. Но тъй като знам какво изисква добрият тон, идвам при вас да ви поканя да ни придружите до Естансия дел йербатеро.

— Настоявам да ме пуснете — кресна ми той.

— Потърпете още малко. За освобождаването ви ще поговорим по-късно, вероятно преди още да са изминали няколко седмици.

— Не се подигравайте! Става въпрос за живота на йербатерото и на неговия племенник.

— Но между другото и за десет хиляди боливианос. Дойдох да ви дам някои разяснения по тази точка. Няма да получите нищо — нито парите, нито живота на двамата пленници.

— Ще видим! Преди всичко настоявам да се отнасяте с мен като към офицер! Аз съм офицер от армията на Банда Ориентал и служа по заповедите на Латоре!

— Преди малко, когато не знаехте, че ви подслушваме, се обявихте за привърженик на Лопес Хордан. Не сте никакъв офицер, а разбойник и ще се отнасям с вас като към такъв.

— Тогава пленниците ще умрат!

— Ще си направя удоволствието да ви докажа, че ще ви задържим в плен и въпреки това ще успеем да освободим нашите приятели.

— Но не знаете къде се намират — извика той подигравателно в лицето ми.

— С доста голяма увереност се надявам да ги намеря на Полуострова на крокодила. Ние незабавно ще се отправим натам.

— Сатана! — процеди през зъби той.

— Преди малко сам казахте, че там ви очаквали и че това място било много подходящо за целите ви. Не е изключено майорът да може много лесно да се защитава на този полуостров, но далеч по-вероятно е нашето нападение да го помете от полуострова във водата и там да бъде изяден от крокодилите.

— Преди това ще хвърли пленниците за храна на тези животни.

— Ще се постараем да го предотвратим. А за да спечелим необходимото ни време, ще тръгнем незабавно на път. Разрешете ми да ви помогна да възседнете коня!

— Няма да стана от земята!

— Ами! Моята учтивост много бързо ще ви изправи на крака. Нека ви кажа следното: ще ви завържем ръцете отзад на гърба, а краката — под корема на коня. Не ви съветвам да се съпротивлявате, иначе със сила ще ви принудим да ни се подчините.

— И как ще го постигнете?

— Много просто — с шамари. С хора като вас не бива да се отнасяме особено нежно.

— Само посмейте да ми посегнете!

— Човече, не ме заплашвай! — викнах му аз. — Ти си мерзавец и ще се отнасяме с теб като към такъв. Искахте да ме убиете. Отвлякохте хора, за да изнудите естансиерото да ви даде откуп! Ха си казал още една дума, ха съм те хвърлил ей в тази вода! И като нищо ще поема отговорността за постъпката си. А сега ставай! И не мисли за съпротива, иначе ще отидеш по дяволите!

С рязко движение го изправих на крака и го блъснах към коня. Той скръцна със зъби, ала нито посмя да възрази, нито да окаже каквато и да било съпротива. За да може да се качи на коня, аз оставих краката му свободни, но след като се озова на седлото, ги вързах под корема на животното. Монтесо направи същото с другия негодник, който бе съвсем онемял от страх. Ние поведохме животните за юздите, отвъд храсталака вдигнахме от земята пушките си и се върнахме при нашите коне. След като се метнахме на седлата, взехме поводите на нашите пленници в ръка и поехме в галоп към естансията. А там разигралите се събития се бяха разчули между гаучосите и когато ни видяха да се задаваме с пленниците, тези хора ни посрещнаха с ликуващи викове. Бях принуден да поискам да ги съберат, за да им кажа, че когато се появи третият пратеник, те трябва да се държат дружелюбно с него, за да не събудят подозренията му. Двамата пленници бяха отведени в една съседна стая и там ги вързахме за столове така, че да не могат да помръднат и малкото си пръстче. После Монтесо разказа преживелиците ни. Брат Иларио го изслуша със светнал поглед. Когато естансиерото свърши, монахът ми подаде ръка и каза:

— Сеньор, вие сте такъв човек, с когото ще тръгна за Гран Чако с най-голямо удоволствие. Ще се разбираме добре и няма да се изоставим в беда. Ами какво ще правим с двамата пленници?

— Най-напред трябва да отведем четирите коня в корала, за да не ги види пратеникът, когато се върне. Иначе веднага би се досетил какво се е случило и ще избяга.

— Няма да успее! — обади се Монтесо. — Ще го пуснат да дойде тук, но не и да си отиде. Ще се погрижа за това.

— Сеньор, разполагате ли с помещение, където можете да затворите пленниците без риск да избягат?

— Даже с няколко. Всяко бягство е немислимо. Но докога ще ги държа тук?

— Сам ще решите. Веднага ли искате да ги предадете на властите?

— А трябва ли изобщо да го правя?

— Да, но заради пленниците им поне да не е незабавно. Предадете ли тези типове още днес на властите, това бързо ще се разчуе. Нали знаете, че мълвата има криле. Тогава би трябвало да очакваме майорът да научи всичко преди още да сме стигнали до неговото скривалище. А в такъв случай той ще си плюе на петите.

— Прав сте. Ще държа пленниците затворени тук, докато се върна.

— Така ще е най-добре. После според обстоятелствата можете да направите онова, което сметнете за разумно, можете да ги предадете на съдията, а за да избегнете всички главоболия — и да ги пуснете да си вървят. Що се отнася до нас, ще трябва, щом заловим третия, незабавно да яхнем конете. Брат Иларио, известно ли ви е някъде по река Уругвай да има Полуостров на крокодила?

— Не. Мисля, че познавам доста добре и двата й бряга, ала досега не съм чувал това име. В лагуните има предостатъчно крокодили, а и полуострови. Няма ли да накарате пленниците да ви кажат?

— Не. Сигурно ще се опитат да ни заблудят, а няма да можем да им докажем, че ни лъжат и волю-неволю ще трябва да се примирим с това. Междувременно ние не само ще намерим следите на кавалеристите, но в близост до реката непременно ще срещнем и хора, които ще знаят къде е този полуостров. Убеден съм.

В същия миг пеонът ни съобщи за идването на пратеника. Щом прекрачи прага, негодникът хвърли угрижен поглед наоколо, ала не забеляза никаква промяна. Както и при първото му посещение, лицата ни имаха сериозно изражение, но не издаваха враждебност. Той попита естансиерото:

— Е, ходихте ли до съседа си и взехте ли пари?

— За съжаление не. Той не си беше у дома. Едва утре мога да взема назаем сумата.

— Но аз не бива да чакам толкова дълго!

— Не го разбирам. Защо да не можете да останете тук, докато взема парите?

— Защото ми е наредено да чакам най-много два-три часа. Дайте ми поне наличната сума.

— Но така няма да спася брат си. Нали казахте, че нямате разрешение да приемате по-малко пари?

— Тогава ще взема остатъка после.

— В такъв случай ще ви предложа да вземете цялата сума малко по-късно. Няма смисъл да изплащаме отделни части, понеже и бездруго ще освободите пленниците само когато получите всичките пари.

Човекът изпадна в затруднение. Той видя как брат Иларио бавно се отправи към вратата, но дори и не подозираше, че това се прави, за да му се отреже пътят за бягство. Що се отнася до мен, без да продумам каквото и да било, аз лека-полека се добрах до единия от прозорците, чиито крила стояха широко отворени. Погледнах навън. На двора не се виждаше вече конят на пратеника. Хората на естансиерото бяха проявили съобразителност и го бяха отвели.

— Наистина не знам какво да правя! — каза той унило.

— Ако бях на ваше място, щях да знам — обадих се аз. — Върнете се при майора и поискайте от него нови заповеди.

— Но това ще отнеме доста време. Нима дотогава пленниците ще трябва да се измъчват?

— Просто нямаме друг избор. Впрочем Полуострова на крокодила не е чак толкова неприятно място. Сигурно там ще се чувстват горе-долу добре.

— Господи! — смаяно възкликна той. — Знаете къде е майорът, известен ви е и полуостровът?

— Съмнявате ли се?

— Сеньор, майорът ви нарече сатана. Наистина сте такъв!

— Много ви благодаря! Ако отидете за нови заповеди, поздравете майора от мен и му кажете да се пази от Латоре!

— Но ние сме от хората на Латоре!

— Искате да кажете на Лопес Хордан, нали? Не бива да се объркват такива имена, зад които стоят съвсем различни държави, народи и партии. Предполагам, че Латоре вече е изпратил към вашия полуостров многобройна и силна военна част, за да нападне и унищожи свърталището на майора.

Човекът толкова се обърка, че ми отговори:

— Никой няма да му каже къде и кой е този полуостров!

— Ами! Нали чухте, че аз знам.

— Тогава сте единственият бял, пред когото Петро Айнас е говорил за него.

— Петро Айнас ли? — бързо се намеси брат Иларио, като ми хвърли многозначителен поглед, понеже беше разбрал, че искам да разпитам пратеника за местоположението на полуострова. — Познавам този човек и ако отново го посетя, сигурно ще ме посрещне с добре дошъл.

Вече бях уверен, че ще научим онова, което искахме да знаем. Ето защо се отказах да задавам и други въпроси, а рекох:

— Виждате, че тази тайна не е само ваша. Други са я раздрънкали, проявявайки ненадеждност подобно на самия вас.

— Аз и ненадеждност!

— Не ми ли казахте, че можем да имаме доверие един на друг? И въпреки това ме излъгахте.

— Не съм, сеньор!

— Разбира се, че ме излъгахте! Казахте, че сте дошли тук съвсем сам.

— Това е чиста истина.

— По-скоро е чиста лъжа! Вашите другари лагеруват в малка долина с едно още по-малко езерце, където растат мимозови храсталаци и висока трева.

Той втренчи слисано погледа си в мен и не успя веднага да ми отговори. Най-сетне продума следното:

— Мътните го взели! Сеньор, вие наистина сте сатана!

— Не е лошо. Казват, че дяволът не го лови нито куршум, нито може да го наръгаш с нож. Следователно няма защо да се боя от вашето острие.

— Какво острие?

— Нали преди да си тръгнете от онази долина преди час и половина казахте на вашия лейтенант, че имате желание да забиете ножа си в гърдите ми?

Човекът остана с отворена уста. Беше съвсем слисан. Но въпреки това ръката му бавно се насочи към пояса, където бе затъкнат неговият нож. Извадих револвера си, насочих го към него и заповеднически казах:

— Махни си ръката от ножа, иначе незабавно ще получиш куршум!

Лицето му се обезкърви и той отпусна ръка. Брат Иларио се приближи до него откъм гърба му и взе ножа. Негодникът понечи да се възпротиви, ала монахът строго му каза:

— Нима ще посегнеш на мен? Помисли какво вършиш!

Пратеникът вече знаеше как стоят нещата. Хвърли поглед наоколо и видя, че пътят към вратата е свободен, понеже брат Иларио беше напуснал поста си. Негодникът се втурна към нея. Бях предвидил това и когато стигна до прага, аз се изпречих пред него.

— Стой! — заповядах му. — Или искаш наистина да стрелям по теб? Ела! Я погледни надолу!

Хванах го за ръката и го дръпнах към прозореца, без да ми окаже някаква съпротива. След като хвърли поглед на двора, той попита:

— Къде е конят ми?

— Отведоха го. Виждаш, че е невъзможно да избягаш. Отвън и долу са застанали пеоните и гаучосите. Впрочем ти не си единственият човек, който намира тук такъв прием, за какъвто не си е и помислял преди час и половина. Ела да видиш какво има малко по-нататък!

Избутах го до вратата на съседната стая, а асиендерото я отвори. Пратеникът видя двамата вързани пленници. Той се опита да се овладее, но аз забелязах как устните му се разтрепериха. Почти заеквайки, негодникът простена:

— Сеньор, заклевам ви се, че сте сатана, истински жив сатана!

— Щом си толкова убеден в това, тогава сигурно ще проумееш, че всяка съпротива е пълна глупост. И тъй, примири се с положението си, което поне няма да е същото, каквото подготвяхте на мен. Макар да ме наричаш сатана, ние сме далеч по-човечни от теб.

Вързахме и него, без да направи и опит за съпротива. Така и тримата се озоваха един до друг, вързани всеки на своя стол. Ако се опитаха да се движат заедно с тях, сигурно щяха да паднат на земята. Никой не можеше да помогне на съседа си и всяко бягство бе напълно изключено. Въпреки това на първо време при тях оставихме един пеон, тъй че би било истинско безумие да мислят за бягство. След като излязохме от стаята и затворихме вратата зад нас, естансиерото ми каза.

— Сеньор, сега и тримата са в ръцете ни. Вашият план се увенча с успех. Но най-важното все още ни предстои. А дали и със следващото начинание ще се справим също тъй добре, ми се струва доста въпросително.

— А аз съм на друго мнение — отговорих му аз. — Както вече ви казах, щях да съм съвсем сигурен в успеха ни, ако можех да тръгна сам. Някой добър готвач може да е съвсем сигурен, че ще приготви много вкусно яденето, което е свикнал да прави. Но поставят ли редом до него и други готвачи да му помагат, тогава е твърде възможно те да му развалят яденето. Той ще е в състояние да задоволи очакванията на своя работодател само ако другите готвачи се придържат точно към неговите указания.

— Е, добре! Примерът ви е достатъчно ясен. Ние ще дойдем с вас, но ще се вслушваме единствено във вашата воля. Вие ще сте наш предводител.

— Не съм искал подобно нещо. Само когато пристигнем на място ще ви помоля да се вслушвате в предложенията ми. На ваша страна са познаването на страната и обичаите на жителите й, но аз съм убеден, че притежавам повече опит в изпълнението на начинания като нашето. Само в краен случай ще използваме сила, понеже хитростта ще ни отведе до целта много по-бързо и по-сигурно. Налага се да действаме като крадци, защото ще трябва да отвлечем пленниците на кавалеристите. Затова е необходима безкрайна предпазливост и голяма находчивост, а индианците от Северна Америка са ме научили по какъв начин най-лесно може да се измами неприятеля. Нека тръгнем на път час по-скоро! Погрижете се за по-добро въоръжение, за провизии и муниции! Сигурно са взели оръжията на пленниците. Ще трябва да им занесем други.

После асиендерото ни показа една стая със здрави стени и врата, където под най-строг надзор щяха да останат затворени пленниците до неговото завръщане. Докато ги отвеждахме до въпросното помещение, лейтенантът ни обсипа с какви ли не заплахи. Продължаваше да твърди, че неговата войскова част се състояла само от войници на Банда ориентал и заради насилствените ни действия срещу тях ни очаквало сурово наказание. Не му обърнахме никакво внимание.

Малко по-късно потеглихме. Взехме с нас и един товарен кон, който носеше провизии и друг багаж. Тъй като начинанието ни не беше безопасно, бе съвсем естествено, че жените се разделиха с естансиерото силно разтревожени. Трябваше тайно да обещая на жена му и дъщеря му да бдя над него и да не допусна да предприема големи рискове, за да не му се случи някакво нещастие. Не можех да им се сърдя, макар по този начин индиректно да ни даваха да разберем, че безпокойството им за другите съвсем не беше толкова голямо, колкото за естансиерото.

От ранчото бяхме пристигнали в естансията доста късно. Разправиите с пратениците ни отнеха доста време и вече бе изминала значителна част от следобеда, когато прекосихме границата на имението на Монтесо. Бяхме осем души — естансиерото, брат Иларио, аз, и петимата йербатероси, които горяха от нетърпение да освободят своя другар и предводител. Най-напред трябваше да се отбием в ранчото, за да погребем мъртвеца, както и бяхме обещали. За щастие това имение се намираше горе-долу в нашата посока, тъй че нямаше да загубим кой знае колко време. Яздехме съвсем през същите места, през които бяхме минали и на идване и, понеже здравата пришпорвахме конете, се добрахме до ранчото малко преди мръкване. Там разказахме на хората случилото се. Добрият Бюргли така се разгневи, че изказа желание да се присъедини към нас, за да им „свие сармите“, както сам се изрази. Естествено отказахме да изпълним желанието му. Той с нищо не можеше да ни помогне. Да не говорим за това, че присъствието му в ранчото бе много необходимо.

Погребението се състоя още същата вечер със съдействието на пристигналия от Монтевидео свещеник, а после се сбогувахме с тези добри хорица. Ранчерото ни прехвърли съвсем сухи през реката, тъй като притежаваше лодка, скрита на такова място от брега, където не можеше толкова лесно да бъде открита от непознати. Видях се принуден да им обещая пак да се отбия при тях в случай, че пътят ми отново ме отведеше из тези места. Възможно беше да се върнем заедно с йербатерото и неговия племенник. Но също така лесно можеше да стане и нещо друго — Монтесо да прояви готовност незабавно да продължи пътуването за Гран Чако. Изобщо в никакъв случай не бяхме господари на бъдещите събития. Бяхме тръгнали да осъществим едно такова начинание, чийто изход никой от нас не бе в състояние да предвиди.

На отсрещния бряг на Рио Негро наш водач стана монахът. Той бе на мнение, че по-добре познава местностите от естансиерото, а даже и от йербатеросите, и скоро наистина се оказа, че е прав.

Луната светеше толкова силно, че нощната езда не представляваше за нас особена трудност. Минавахме покрай ранчоси, естансии и асиенди, а понякога и край малки селища, чиито имена, макар и споменавани от спътниците ми, бързо забравих. До настъпването на деня изминахме значително разстояние. За себе си и за йербатеросите естансиерото беше избрал най-добрите си коне. Животното, яздено от монаха, бе с отлични качества, макар че външността му не допринасяше за подобен извод, а моят дорест жребец също не се посрами. Естествено ние двамата отново бяхме сменили конете си в ранчото. Тъкмо в този момент искахме да им позволим малко да си отдъхнат и да им дадем възможност да пият вода. Но йербатеросите смятаха подобно нещо за излишно. Казаха, че ако нашите животни се изтощят, навсякъде можем да получим други коне. Обаче тъй като и брат Иларио ме подкрепи, успях да наложа мнението си, че конете също са Божи създания и всеки свестен ездач се грижи за своето животно не по-зле, отколкото за самия себе си.

Огледахме се за някое населено място, където можехме да отседнем. Малко вдясно от нашата посока забелязахме да се издига тънка, лека струйка дим. Във въздуха миришеше на изгоряло.

— Там се намира един чифлик — обади се брат Иларио. — Мисля, че оттук би трябвало вече да го видим. Онзи пушек ми се струва подозрителен. Дано на тези добри хорица не им се е случило някакво нещастие!

— Познавате ли собственика? — попитах аз.

— Да. Възрастен сеньор с една много достопочтена сеньора, които имат един-единствен син и четирима гаучоси. Известен е с това, че развъжда най-добрите коне. За него тази дейност е въпрос на чест. Но местността е твърде уединена и далеч наоколо няма никакво населено място. Да не би къщата му да е изгоряла? Хайде да се приближим!

След броени минути можахме да видим, че наистина бе имало опустошителен пожар. Стените се бяха срутили и образуваха купчини все още леко димящи развалини. Коралите стояха празни и само тук-там в далечината се забелязваше по някоя пасяща крава, избягала вероятно от дима. Ала не се виждаше и един-единствен кон.

— Това ми прилича на нападение! — извика брат Иларио. — Да не би онези любители на болата да са минали оттук?

— Защо мислиш, че е имало нападение? — попитах аз.

— Защото животните са изчезнали.

— Избягали са от огъня.

— О, не. Я погледнете високите и гъсти кактусови плетове, през които няма да се реши да премине дори и най-дивият бик. Животните не са могли сами да излязат, ами са били натирени навън. Та коралите са отворени. Подозирам някакво нещастие. Да побързаме да огледаме пепелището!

Когато стигнахме мястото, видяхме, че всичко е изгоряло и навярно нищо не е било спасено. С няколко пръта, които намерихме наблизо, започнахме да ровим из все още горещата пепел и за наше успокоение не открихме останки от човешки тела.

— В такъв случай трябва да продължим търсенето наоколо — обади се монахът. Нека първо се разпръснем из коралите. Може би ще открием поне някаква следа.

Последвахме съвета му. Йербатеросите се отправиха на коне към по-отдалечените оградени пасища, а ние, останалите, започнахме пешком да претърсваме по-близките корали. Скоро дочухме силен вик. Изглежда йербатеросите бяха открили нещо и ние се втурнахме натам. Заварихме ги да освобождават неколцина души, които бяха натикани доста навътре в един трънлив плет и там бяха здраво вързани с ласа. Оказа се, че са самият собственик на чифлика заедно с неговата жена и трима гаучоси. Те бяха целите изподрани от бодлите и особено първите двама се намираха в много лошо състояние. Най-важното бе да получат вода. Близо до къщата имаше кладенец, който много приличаше на онези герани, които могат да се видят из унгарската пуста. По-скоро отнесохме, отколкото отведохме петимата дотам. Двамата възрастни хора бяха съвсем отпаднали. Даже и яките гаучоси едва можеха да вървят. Те много искаха да ни разкажат случилото се, ала ние ги помолихме първо поне малко да си възвърнат силите.

Водата оказа желаното въздействие. Гаучосите не бяха изтощени толкова много само от уплаха, притеснение и жажда. Скоро забелязахме, че са били жестоко измъчвани. Двамата възрастни чифликчии седяха, безмълвно забили опечалени погледи в останките от своя дом. Само от време на време мъжът дълбоко въздишаше, а жената тихо плачеше. Ала на тримата пеони или гаучоси твърде скоро им се възвърна способността да дадат отдушник на гнева си с най-цветисти псувни и проклятия. Единствено присъствието на монаха, чието облекло издаваше неговия духовнически сан, ги караше да се въздържат от по-драстични изрази.

— Моля ви без ругатни! — каза им той. — С това нещата няма да се оправят. Навярно сте постъпили на работа тук едва отскоро, понеже никога не съм ви виждал. Но сеньорът и сеньората ме познават и знаят, че ще ви помогна, стига това изобщо да е възможно.

— Да ни помогнете ли? — изсмя се единият от гаучосите. — Че как? Къщата изгоря до основи, а всички коне са отвлечени.

— Кой го направи?

— Една банда разбойници, които се представиха за правителствена военна част.

— Точно тези хора търсим. Накъде отидоха?

— Не знаем. Тръгнаха на юг.

— А кога дойдоха?

— Сигурно са пристигнали още завчера през нощта. Когато се събудихме, видяхме, че са се разположили на бивак недалеч от къщата. Искаха да закупят коне.

— Тоест, искали са да ги откраднат, нали?

— Естествено! Само че не го казаха. Водеха със себе си вързани и двама пленници, за които твърдяха, че били обвинени в държавна измяна.

— Това е абсолютна лъжа!

— Нямаше как да не им повярваме, макар младият сеньор да отричаше и да настояваше незабавно да го освободят.

— За вашия млад сеньор ли става дума? — продължи да разпитва брат Иларио.

— Не, а за сеньор Хосе Монтесо от Естансия дел йербатеро. Той пристигна тук още привечер и се канеше на следващото утро да се отправи за дома си. Идваше от Санта Фе.

— Това е бил синът ми — обясни Монтесо. — Аз съм собственикът на естансията. Разкажете ни всичко с най-големи подробности! Вече знаем, че синът ми и брат ми са попаднали в плен на онези кавалеристи и сме тръгнали да ги освободим.

— Щом е така, сеньор, тогава вземете ни с вас, за да можем тъпкано да им го върнем на тези негодници за всички злини, които ни причиниха.

— Няма как, защото за тази работа сте много отпаднали, а и тук ще сте необходими. Невъзможно е сега да изоставите господарите си!

— Прав сте, сеньор. Поверяваме и нашето отмъщение във вашите ръце!

— Обещавам ви да не го забравяме. Но естествено трябва да узная всичко, каквото се е случило. Познавахте ли сина ми?

— Още вечерта ни каза кой е. Искаше да си тръгне призори. Затова когато се развидели, го събудихме. Щом излезе от къщата, той разпозна в пленника своя чичо. Поиска от похитителите да го освободят, ала резултатът беше, че плениха и него.

— Не можахте ли да го предотвратите?

— Ние ли? Четирима мъже и една жена срещу над петдесет такива типове! Тук сме само четирима гаучоси. Четвъртият, заедно с нашия млад сеньор, се намираше на път за Салто. Бяхме твърде слаби и изобщо не знаехме кой казва истината.

— Добре, продължете!

— Отведоха пленниците в една стая, където започнаха с тях тайни преговори. После накараха нашия сеньор да донесе хартия и нещо за писане. Взеха да пишат писмо. Мисля, че принудиха по-възрастния сеньор да го пише. След това трима от тях, между които и един, дето му викаха лейтенант, тръгнаха на път, за да отнесат писмото. Чух как майорът извика подир тях да побързат, та да стигнат целта си още по пладне. Не знаехме за каква цел ставаше дума.

— Това е моята естансия. Писмото е било за мен. Какво стана после?

— После ни накараха да им дадем един вол и го заклаха. Прекараха тук целия ден, а накрая заявиха, че искат да останат и през нощта. Но нашият сеньор беше на мнение, че не бива да им имаме доверие. Бяха груби и сурови хора. Колко лесно можеха да си тръгнат още по тъмно, без да платят вола. Ето защо когато стана вече късно и сеньорът искаше да отиде да спи, той ги помоли да му дадат парите. Ала те заявиха, че думите на нашия господар били голяма обида и настояха да ги помоли за извинение, а когато той им отказа, се нахвърлиха върху него.

— Ами вие какво направихте?

— Веднага се втурнахме да му помогнем, ала ни повалиха на земята и ни вързаха. После вързаха също господаря и сеньората. Отнесоха ни в корала, където ни намерихте и след като нас тримата ни биха до кръв, ни вързаха за кактусите.

— Каква низост!

— Да, ужасно беше, но не можахме да направим нищо друго, освен да скърцаме със зъби. Тайно в себе си се заклех да им отмъстя. Огледах всичките негодници толкова подробно, че познавам всеки един от тях. Тежко и горко на онзи, когото срещна някога! Моята бола ще натроши костите на ръцете и краката му.

— И после подпалиха алкерията^[7], така ли?

— Не веднага. Първо отвориха коралите и натириха навън всички говеда. Но преди това си избраха най-хубавите глави от тях, за да ги заколят и от месото им да си приготвят провизии. Докато едни се занимаваха с тази работа, други събраха от къщата всички налични въжета и ремъци. Нарязаха на ремъци и готовите кожи, които имахме тук. Скоро разбрахме за каква цел. Те изловиха всичките ни коне и ги навързаха заедно в тропа^[8].

— Сигурно са отвели със себе си и пленниците, а?

— Вероятно, но нямахме възможност да видим дали е така. Ала успях да чуя, че ги заплашваха със смърт в случай, че тримата, дето отнесоха писмото, не постигнели целта си още на следващия ден.

— Така е, точно така е — за пръв път взе думата старият сеньор. — Представете си само, моите коне, моите чудесни хубави коне откраднати, а домът ми — ограбен и опожарен! Сега съм просяк!

— Не се отчайвайте, сеньор! — отвърна му естансиерото. — Ние ще преследваме бандитите. Може би ще успеем да спасим нещо.

— Едва ли има такава надежда!

— Дори и в такъв случай не бива да губите кураж. Просто ще започнете отново. Аз съм богат. Присъствието на брат ми и на сина ми във вашия дом ви е донесло това нещастие. Смятам, че е мое задължение да ви помогна и на връщане пак ще ви посетя. Тогава ще имаме възможност да поговорим по вашите работи. Не бива да се разорявате. С голямо удоволствие ще ви заема парите, които ще са ви необходими, за да можете лека-полека да възстановите загубите си.

— Наистина ли ще го направите, сеньор?

— Да. А за да разберете, че не ви давам това обещание само за да ви успокоя, а после да ви изоставя в бедата, още сега ще ви предоставя една сума, за чието използване си помислете, докато отново намина при вас.

В случай че можеше да освободи своя син и брат само чрез откуп, естансиерото беше взел със себе си необходимата сума. И ето че измъкна портфейла си и сложи в ръката на възрастния човек няколко банкноти. Ранчерото им хвърли бегъл поглед и учудено възкликна:

— Но толкова много изобщо не е…

— Стига, стига! — прекъсна го Монтесо. — Сега нямам никакво време да слушам възраженията ви. Трябва да тръгваме. С удоволствие бихме останали тук да ви помогнем при събирането на добитъка, но вашите гаучоси скоро ще се съвземат дотам, че и сами ще могат да свършат тази работа. Животните са жигосани с вашия знак и няма как да ги загубите. Впрочем ние ще се отбием при най-близкия ви съсед и ще ви изпратим помощ оттам.

Естансиерото пресече всякакви възражения и благодарности от страна на възрастния човек. Метнахме се на конете и продължихме. Не беше трудно да открием дирята на кавалеристите, но се отказахме да я следваме. Брат Иларио искаше да ни заведе по най-краткия път до индианеца Петро Айнас, от когото можехме да научим къде се намира търсеният от нас полуостров. Яздихме в галоп повече от час, преди да стигнем до следващото имение. Там спряхме за кратка почивка, от която естансиерото се беше отказал в опожареното ранчо, за да избегне да слуша благодарностите на хората. След като разказахме какво нещастие беше сполетяло възрастния ранчеро, веднага изпратиха няколко души, за да окажат поне най-необходимата първа помощ на онези клетници. Така ние се успокоихме за участта на ранчерото. В естансията, където се намирахме в момента, кавалеристите не се бяха мяркали.

— Казват, че били поели на юг — обади се Монтесо. — Защо ли?

— За да ни заблудят относно истинската си цел — отговорих аз.

— Сеньор, тези негодници са подкарали цяло стадо коне. Те нямат никакво време за губене.

— Да, но не бива и да се мяркат пред хората. Ето защо заобикалят населените места.

— Да не би все пак да имат намерение да поемат към някое друго място, а не накъдето си мислим ние? Докато ги подслушвахте вчера, наистина ли успяхте да чуете всичко съвсем точно?

— Разбира се. Невъзможно е да се лъжа. Впрочем тези типове изобщо няма нужда да бързат чак толкова, колкото си мислите.

— Но все пак са длъжни да се съобразяват с възможно преследване!

— Съвършено вярно. Ала те много добре могат да си направят сметката и да разберат, че имат доста голяма преднина. Тръгнали са от опожареното ранчо снощи късно вечерта и следователно имат аванс от около шест часа пред нас. Към това се прибавя и обстоятелството, че са поели към едно място, за което според тях ние нищо не знаем — нито името, нито разположението му. Те сигурно смятат, че нямат никакво основание за безпокойство. Колко път има още до река Уругвай?

— От моята естансия до нея има над двайсет часа езда. Вероятно ще пристигнем привечер.

— Това е така — съгласи се брат Иларио, — ала тъй като първо ще трябва да посетим индианеца, може да стигнем там и по-късно. Той живее близо до реката, но рядко си е у дома. Ако жена му не е в състояние да ни даде някакви сведения, ще се наложи да чакаме, докато се върне, или ще се видим принудени да го търсим.

— Междувременно нашите противници ще се прехвърлят отвъд реката.

— Сигурно няма да го направят, защото трябва да се съобразяват с лейтенанта. Да тръгваме на път! Конете са си отпочинали.

И така, продължихме да яздим все на запад. По обед спряхме за малко да поотдъхнем в едно ранчо, където хората не знаеха нищо за кавалеристите, нито пък бяха чували за Полуострова на крокодила. Следобеда минахме и край други поселища, но никъде не успяхме да получим нужните ни сведения. В момента се намирахме в района на две малки реки, които се вливат в Уругвай. Яздехме приблизително в средата между тях и пред очите ни се разкри съвсем друга растителност. Земята все още бе обрасла с типичната трева от равнините, но вече се появиха храсти, а малко по-късно и дървета, които макар понякога да растяха по-нагъсто, все пак не успяваха да образуват гора. По-скоро местността имаше вид на парк, понеже между дърветата оставаше по-голямо разстояние и те не представляваха онова, което в Германия сме свикнали да наричаме „горски масив“. Прегазихме още няколко потока и тесни заливчета на лагуни, които в другия си край бяха свързани с реката. Тревата изчезна. На нейно място се появи камъш и бамбук. Най-често срещахме широколистни дървета, оплетени в гъста мрежа от пълзящи растения. Вейките на тези увивни растения обхващат отвсякъде жертвата си, смесват листата си с нейните и често от земята до върха на дървото образуват такава плътна зелена покривка, под която то напълно изчезва.

Скоро щеше да се свечери, а ние се намирахме на такъв терен, където не биваше да проявяваме лекомислието да се движим в нощната тъмнина. Реката сигурно бе доста наблизо, понеже чак дотук стигаха по-широки или по-тесни заливчета. Блестящата им водна повърхност се виждаше само отчасти, защото често бяха покрити с коварна зеленина, която лесно можеше да измами хората в тъмнината. В един от тези заливи видях да пляска във водата някакво трътлесто, непохватно животинче. Щом се приближихме, то избяга.

— Това беше водно свинче — обясни монахът на моя въпрос.

В друг залив забелязах нещо като тъмни дънери, чиито краища стърчаха от водата.

— А туй са крокодили — поучи ме той.

— И ще преминем с конете толкова наблизо?

— Няма защо да се страхуваме от тях. Е, не бих искал да нагазя в някой от тези заливчета. Тогава зъбатите им муцуни могат да станат опасни за мен.

— Изобщо сегашният ни път ми се вижда доста злокобен!

— Не е лъжа. Нека яздим един подир друг, а аз ще застана начело. Навлизаме в такъв терен, където само една погрешна стъпка може да те изпрати в блатото.

— Няма ли и друг, по-хубав път до този индианец?

— Не, сеньор. Той живее на такова място, че до колибата му може да се стигне само по този начин и само от тази страна. За него тя е като малко укрепление.

Бавно и безмълвно продължихме по меката несигурна почва. Монахът сигурно познаваше пътя много добре, щом поемаше риска да ни преведе оттук. Той даже не слезе от коня, нещо което аз на негово място непременно щях да направя. Скоро съвсем се стъмни. Едва-едва можех да виждам силуета на яздещия пред мен водач. Но въпреки това продължихме да се придвижваме напред поне още четвърт час, докато най-сетне забелязахме пред нас някаква светлина.

— Тук трябва да слезем от седлата — каза брат Иларио. — Нека всеки здраво хване юздите на своя кон и следва човека пред себе си, без да се отклонява нито педя наляво или надясно. Пътеката е много тясна. Преминава между дълбоки блата.

Изпълнихме нареждането му. Чувствах как краката ми затъваха в земята като в тесто, а и конят ми пристъпваше крачка по крачка бавно и колебливо. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка. Отново се добрахме до твърда почва и вече нямаше нужда да вървим в индианска нишка. Малко по-късно се озовахме при целта си.

Под едно не особено високо, но с широка корона дърво, имаше колиба, чиито стени бяха направени от чимове, а покривът й бе от тръстика. Прозорци нямаше, а само една врата, която в момента бе отворена. В примитивно огнище, иззидано също от чимове и пръст, гореше малък огън, който бяхме забелязали през отворената врата още отдалеч. Над пламъците бе окачено желязно котле, където клокочеше някаква гъста, воняща каша. В колибата нямаше жив човек.

— Тук ли живее индианецът? — попитах аз.

— Да.

— Изглежда си е у дома. Щом над огъня ври нещо, значи тук има хора.

— Най-вероятно само жена му е тук. Я да видим какво вари!

Влязохме в тясното помещение. Монахът надникна в котлето и каза:

— В този съд се крие смъртта на стотици и стотици същества. Това е отрова за стрели.

— Наистина! Прочутата, или по-скоро спечелилата си зловеща слава индианска отрова! Нека погледна и аз!

Всъщност не видях нищо друго, освен вече споменатата клокочеща маса, която имаше зеленикав цвят и бе гъста като сироп. В котлето бе оставено парче дърво, изпълняващо службата на лъжица за бъркане. Брат Иларио поразбърка кашата, извади дървото, по което беше полепнала част от гъстата маса, прекара върха на пръста си по пръчката, за да вземе малко от отровата, после я близна, за да я опита на вкус и каза:

— Да, отрова за стрели е. Познавам я по вкуса.

— Нима ядете от нея!?

— Не е опасно. В стомаха отровата е безвредна. Ужасното й въздействие се проявява само когато попадне в кръвта.

— Знаете ли рецептата й?

— Не. Индианецът не я издава дори и на най-добрия си приятел. Взема се сок от млечка, зъбите на огромни змии, заедно с торбичката, която е пълна с отрова, както някои билки и зелените мустачки на увивни растения, чиито имена не знам. Тези съставки се варят, докато течността се сгъсти като сироп. След изстиване се получава маса, наподобяваща сапун или смола, която преди използване винаги трябва да се подгрява.

— Колко дълго запазва качествата си?

— Може да се използва до година и половина, и то ако не плесеняса, или не стане чуплива. В нея се топят остриетата на стрелите, които индианецът държи ей там.

Изглежда монахът познаваше колибата много добре. Той се приближи до един от ъглите, вдигна малко вързопче от земята и го разтвори. Тогава видяхме, че в тръстиковата рогозка бяха увити петдесетина стрели, направени от твърдите и здрави бодли на едно пълзящо растение, които не бяха по-дълги от човешки пръст. Както си личеше по оцветяването им, върховете бяха намазани с отрова. За да могат да летят по права линия, другият край на стрелите бе снабден вместо с перца с пухчета от растението Bombax ceiba^[9]. Тези мънички симпатични оръжия съвсем не изглеждаха толкова опасни, колкото са всъщност.

Подпрени на пода на колибата чак до върха на фуниеобразния й покрив стигнаха три или четири тънки кръгли пръчки, чието предназначение не можех да отгатна. Монахът взе една от тях, показа ми я и обясни:

— Куха е, нали? Това са цеви, с чиято помощ се издухват отровните стрели. Правят се или от съвсем гладки и прави палмови фиданки, или от бамбука Colihué.

— На какво разстояние могат да стрелят индианците с това нещо?

— На повече от четиридесет крачки, и то съвсем безпогрешно и безшумно.

— За колко време убива отровата?

— Маймуни и папагали за няколко секунди, а ягуара и човека най-много за две-три минути.

— А какво противосредство има?

— Никакво.

— Та това е ужасно оръжие! Защо се допуска индианците да си служат с него?

— Първо, защото няма власт, която би могла да наложи съблюдаването на подобна забрана и второ, защото само с помощта на тази отрова индианците успяват да побеждават враговете си от животинското царство. Без отровните стрели горите щяха да се обезлюдят. Хищните животни, които туземците издебват и убиват в сигурните им леговища, ще се размножават толкова много, че човекът ще се види принуден да отстъпи. А необходимо е един ягуар или някоя пума да бъдат само леко одраскани с такава стрела. Острието трябва да улучи кой да е от най-малките кръвоносни съдове, за да обрече животното на сигурна смърт.

— Но в такъв случай месото му ще е отровно и каква полза от него?

— Искате да кажете, че няма да може да се яде? О, не е така! Отровата проявява въздействието си само когато чрез някоя рана навлезе направо в кръвта. А месото на дивеч, убит с такава стрела, е напълно годно за ядене. Спокойно можете да се нахраните с него. Стотици пъти съм го правил без абсолютно никакви вредни последици.

Той млъкна, понеже тъкмо в този момент сред нас изникна някакъв силует, който в първия миг едва ли можеше да се вземе за човешка твар. Това същество приличаше на онези уроди, които понякога показват по панаирите. Дребно на ръст, почти като дете, то имаше чертите на старица. Скулите му бяха силно изпъкнали, а очите — тесни и дръпнати. На главата му имаше някаква гъста сплъстена маса, която по-скоро ми приличаше на топка оплетени кълчища, отколкото на коса. Женицата бе толкова мършава, че оставяше впечатление, сякаш няма и грам месо по себе си.

— Ти ли си, Дая? — попита брат Иларио.

Тя кимна и се прекръсти.

— Мъжът ти тук ли е?

Тя пак кимна и пак се прекръсти.

— Говори, де! — подкани я той.

— Дай ми нещо! — обади се тя най-сетне.

— После, Дая! Първо трябва да отговориш на въпросите ми.

— Нищо не знам!

— Не лъжи! Нали знаеш, че няма да ти го простя!

Тя го погледна в очите с особено маймунско глуповато-дръзко изражение на лицето и отвърна:

— Ти прощаваш всичко, ти си добър!

— Още не си видяла как мога да се разгневя, но като нищо ей сега ще разбереш. Днес отбиваха ли се някакви мъже при вас?

— Не знам.

— Хм. Ясно ми е, че все нещо трябва да ти подаря. Какво искаш?

— Дая има нужда от едно хубаво лъскаво копче за роклята си.

— Ще го имаш.

Изглежда монахът беше достатъчно добре подготвен за подобни желания на своята позната, понеже измъкна от джоба си малка торбичка и подаде на жената едно ослепително излъскано месингово копче, което тя незабавно наниза на конец и с негова помощ го закрепи на „роклята“ си. Очите й заблестяха от удоволствие, а по лицето й се изписа такъв детски радостен израз, който кажи-речи беше трогателен.

— Е, сега доволна ли си? — попита монахът.

— Да, доволна съм. Ти си добър.

— Тогава бъди и ти добра! Ще ми кажеш ли истината?

— Дая няма да те излъже.

— Днес идваха ли тук някакви хора?

— Не.

— Абсолютно никой ли? — попита той по-настоятелно.

— О, идва един мъж.

— Ето, виждаш ли, че преди малко не ми каза истината! Ти познаваш ли го?

— Не.

— Пеша ли дойде или яздеше?

— Беше на кон.

— Ами как беше облечен?

— Също като бял сеньор. Носеше копие.

— Добре. Той разговаря ли с теб?

— С мен не, а с Петро.

— Значи с мъжа ти. И какво каза?

— Не успях да чуя.

— Следователно не знаеш какво искаше?

— Знам. Искаше да вземе моя мъж.

— Тогава са тръгнали заедно, така ли? Накъде?

— Не ми казаха.

— Хм! Петро кога смяташе да се върне?

— И това не ми каза.

— А по кое време дойде този човек при вас?

— Все още не се беше смрачило.

— А не видя ли и други мъже?

— Не.

— Срещала ли си някога човек, на име Енрико Кадера?

— Не.

— Или някакъв майор?

— Също не.

— Петро не е ли разправял пред теб нещо за двама души, които са пленени?

— Нищо такова не е споменавал.

— Ами кажи ми тогава поне дали ти е известно някакво място по брега на реката, наречено Полуострова на крокодила?

— Знам го.

— Къде се намира? Далече ли е оттук?

— Не, близо е.

— Можеш ли да ни заведеш дотам?

— Много лесно.

— Тогава още сега ще ни покажеш пътя до полуострова, ала толкова безшумно, че никой да не ни усети.

— Първо Дая ще отиде сама да провери дали няма и други хора.

— Добре! Ами ако завариш там мъжа си?

— Не бива ли да ме вижда, сеньор?

— Не.

— Тогава ще се промъкна съвсем потайно.

— Точно това искам от теб. Я погледни! Ако си свършиш добре работата, ще ти подаря и ей това копче.

Той извади от джоба си още едно месингово копче. Индианката възкликна от възхищение и каза:

— Дая ще получи копчето. Тя тръгва. Никой няма да я чуе или види, дори и Петро.

Безшумно като прилеп тя чевръсто се шмугна през вратата и изчезна в тъмната нощ. Монахът спусна тръстиковата рогозка, която закриваше входа.

— Вашата Дая не ми изглежда особено благонадеждна — обадих аз.

— Напротив, стига само да не се иска от нея, което не е по силите на нейния интелект. Тя е едно недоразвито, изоставено човешко същество, нещо между жена и дива котка. Сред тези блата тя си е у дома и аз съм убеден, че мъжът й няма да я забележи дори и ако се промъкне съвсем близо до него. Индианката притежава сръчността, ловкостта и пъргавината на дивите животни.

— Горя от нетърпение да разбера дали онези типове са вече на полуострова!

— Естествено, че са там, понеже споменатият от Дая мъж е бил несъмнено някой от тях.

— Не е изключено да е бил и някакъв друг човек.

— Не ми се вярва, тъй като е носил копие. А копия имат само индианците и кавалеристите. Но нека изчакаме!

Ние осмината стояхме в малката тясна колиба, без да вдигаме шум. Опитах се да намеря нещо по-интересно наоколо, ала усилията ми останаха напразни. След около петнайсетина минути индианката се върна. Тя спусна рогозката зад гърба си и каза:

— Брат Иларио, къде е копчето ми?

— Много бързаш. Първо трябва да го заслужиш. Какво видя?

— Нищо.

— Дая, сигурно си се заблудила!

— Дая никога не се заблуждава. Очите й виждат и през нощта.

— Или може би ни лъжеш?

— Дая не лъже светия човек, понеже той е добър.

— Да не искаш да ни предадеш?

— Няма да го направя, защото ще ми дадеш копче.

— Е добре, ще ти повярвам. Ето ти копчето! Но сега трябва да ни заведеш до полуострова.

Тя кимна в знак на съгласие и побърза да пришие и това копче на дрехата си.

— Ала съвсем тайно! — продължи монахът. — Никой не бива да ни чуе.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото имаш коне.

— Ще ги оставим тук.

— Ами ако някой дойде насам?

— Тогава ще ги открият.

— Да ги скрие ли Дая?

— Има ли наоколо такова място, където никой не ще може да ги намери?

— Да. Наблизо е.

— Тогава да ги отведем там.

— Не става. Натам могат да вървят заедно само един човек и един кон. Ако са няколко, ще паднат в блатото и ще загинат.

— В такъв случай води ме ти! Ще преведа конете сам.

— Не, няма да успееш, понеже не знаеш пътя. Дая ще се справи самичка, стига да й дадеш още едно копче.

— Слушай, Дая, ставаш нахална!

Тя го погледна в очите с такова изражение, сякаш бе съвсем сигурна, че желанието й ще бъде изпълнено и като се изкиска, каза:

— Дая обича копчетата.

— Това го знам и понеже обичам Дая, ще й дам и трето копче, ала едва след като получим конете обратно. Ще трябва да ги пазиш.

— Дая много ще внимава за тях. А сега ще ги отведе.

Тя отново излезе. Изявих желание да я придружа.

— Защо? — попита ме монахът.

— Имам важни за мен неща в кобурите на седлото си.

— Те са в пълна безопасност.

— Но нали сам ми казахте, че вашите индианци са страшно безочливи крадци?

— Мен никой от тях няма да ме обере. А понеже вие сте с мен, и вашите вещи са в пълна безопасност.

— Да се надяваме!

— Давам ви думата си! Дая ще предпочете едно от тези копчета пред всичките ви вещи.

Доловихме глух конски тропот по меката почва. Този шум се повтори толкова пъти, колкото бяха конете, понеже индианката ги отвеждаше в скривалището един по един. После тя дойде да вземе и нас. Не минахме по същия път, по който бяхме пристигнали, а се насочихме право към реката. Пътеката се виеше на зиг-заг между блатата. Може би дори и през деня нямаше да успеем сами да я намерим. Тъй като все пак нямах пълно доверие на индианката, аз вървях по петите й с готов за стрелба револвер в ръка. Не че щях да стрелям по това клето, достойно за съжаление, кажи-речи невменяемо човешко същество, но щях да посрещна с куршум всеки, който се изпречеше на пътя ни с враждебни намерения. Но нищо подобно не се случи.

Преди малко индианката бе изминала този път двойно по-бързо от нас, защото ни беше необходим около четвърт час, докато си пробием път през един тръстиков пояс и се озовем на брега на реката, който се врязваше в сушата, образувайки тесен залив.

— Но тук няма никакъв полуостров — прошепна монахът на индианката.

— Виждаш ли левия бряг на залива? — отвърна тя. — Отвъд тази тясна ивица суша отново има вода. Значи това тук е полуостров.

— А дали действително е Полуострова на крокодила? Знаеш ли със сигурност, Дая?

— Съвсем сигурна съм! Дая го знае, и Петро го знае, а освен тях никой друг.

— Не е вярно! Известен е и на други хора!

— Не! Дая и Педро не са го казвали никому. И добре знаят защо.

— Е, защо?

— Дая няма да го издаде.

— Даже и ако ти дам още едно хубаво копче ли?

— Дори и тогава!

— Но не разбирам, защо? Имам толкова красиви копчета, а ти нали толкова много ги харесваш!

— Петро ми е забранил да говоря.

— Тогава си права, трябва да го слушаш! Така е. Но наистина ли наоколо няма жива душа?

— Няма.

— Не е ли по-добре да провериш още веднъж?

— Ще проверя, брат Иларио.

Тя изчезна. Колкото и тихо да стояхме, колкото и да напрягахме слух, не доловихме никакъв шум, никъде не прошумоля тръстиката. Тази жена се промъкваше изключително ловко. Когато след две-три минути се върна, тя ни съобщи, че нямало жив човек.

— Добре, а сега си върви в твоята колиба! — каза й монахът.

— Да, не мога да остана тук — каза тя. — Трябва да варя отрова. Да се върна ли после пак при вас?

— Не. Ние сами ще дойдем, след като се развидели.

— Какво ще правите тук?

— Ще научиш по-късно.

— А Петро бива ли да узнае, че сте тук?

— Да, Дая. Но му го кажи така, че само той да чуе.

— Ами той сигурно ще е сам, защото наблизо няма други хора.

Тя бързо изчезна и ние бяхме предоставени сами на себе си.

— Е, сеньор, щяхте да ни предложите някакъв план — обърна се към мен естансиерото. — Вече сме при полуострова. Какво ще правим?

— Ще чакаме, докато дойдат — отговорих аз, — при условие, че наистина все още не са тук.

— Но нали Дая го потвърди!

— Нямам й доверие.

— Не сте справедлив към нея — каза монахът. — Познавам я. Кажи-речи всички индианци проявяват коварство и хитрост, когато става дума да измамят някой бял. Но тази жена никога няма да излъже нито мен, нито спътниците ми.

— Въпреки това предпочитам да се осланям сам на себе си. Ще претърся полуострова. Чакайте ме тук! Ще оставя пушката си при вас. Иначе ще ми пречи.

Ако очакваните от нас хора бяха вече тук, щях да си имам работа с хвърлячи на бола, но не и с апачи или сиуси, така че нямаше защо чак толкова да се старая да се прикривам, още повече, че беше съвсем тъмно. Отдалечих се, като вървях изправен. Най-напред се опитах да се запозная с очертанията на полуострова. Той беше тесен и не се врязваше много навътре в реката.

Защо ли му бяха дали името Полуостров на крокодила? Сигурно на него нямаше да се намери нито едно от тези животни, понеже бреговете му бяха високи, а крокодилите не се катерят. Дърветата по него растяха доста нагъсто и аз започнах да прибягвам от дърво на дърво. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Несъмнено щях да забележа кавалеристите, ако действително бяха тук, ала тях просто ги нямаше.

След като съобщих на спътниците си резултата от моето разузнаване, монахът се обади:

— Сега ще признаете, че Дая не ни е излъгала.

— Все още се съмнявам. Кавалеристите трябва да са тук. И освен това си мисля, че заедно с тях са и конете им, и че мястото, където се намират, непременно трябва да е подходящо за преминаване на реката.

— Споделям мнението ви. Те всеки миг трябва да са готови да се прехвърлят на другия бряг. Но това място съвсем не ми се вижда подходящо за подобна цел.

— А тук и няма как да оставят конете си. Наистина се чувствам съвсем объркан.

— Нека изчакаме, докато изгрее луната! След половин час тя ще се появи и тогава ще можем да се ориентираме по-лесно.

Насядахме между тръстиката доколкото ни бе възможно по-удобно и зачакахме. Нищо, абсолютно нищо не се помръдваше около нас и само от време на време долавяхме плясъка на водата в речния бряг. Наближаваше решителният миг, а в подобно положение човек предпочита да се затвори в себе си.

Измина четвърт час, а после и още толкова. Луната изгря, ала не видяхме нищо ново. Светлината й посребри водната повърхност и в реката сякаш потече разтопен метал. Вече можехме ясно да огледаме близката околност.

Когато хвърлихме поглед отвъд заливчето, забелязахме, че течението на реката се стесняваше от отделни островчета. Без съмнение това място не бе подходящо за прехвърлянето й, понеже водата между островите течеше с удвоена бързина, на която конете едва ли можеха да устоят. Точно пред нас блестеше сребристата повърхност на залива, наляво беше полуострова, а отдясно брегът леко се вдаваше навътре в реката. Ние седяхме сред тръстиката, зад която от влажната почва, езерцата и опасните блата се издигаше гората.

Започва да ме обзема чувството, че напразно чакаме появяването на кавалеристите, а и брат Иларио промърмори:

— Хм! Ако не знаех със сигурност, че Дая никога няма да ме излъже, щях да си помисля, че Полуостровът на крокодила изобщо не е тук. Това място хич не ми харесва.

— Също и на мен.

— Защо?

— Всъщност не мога да кажа нищо по-определено. Защо някому не допада дадено човешко лице, което на други много се харесва?

— Така е. В това място има нещо отблъскващо. Не мислите ли?

— Да. Никак не е удобно, за да се промъкнеш тайно до врага си и да го изненадаш. Къде ли ще се скрием?

— И аз не знам, но не можем да останем тук.

— Естествено. Когато онези типове се появят, сигурно веднага ще ни видят. Но наоколо няма друго скривалище освен под короните на онези дървета на полуострова. Но и него няма как да използваме.

— Няма как, защото в такъв случай по-скоро те ще ни спипат, отколкото ние тях. Колко лесно биха могли да ни изтласкат във водата!

— Тогава къде да отидем? Накъде да продължим, нагоре или надолу по реката?

— Предоставям на вас да определите. Нали решихме да се съобразяваме с вашите разпореждания?

— В такъв случай да се отправим надолу. Струва ми се, че натам все ще намерим някое подходящо място. Разбира се ще трябва да останем достатъчно наблизо, за да имаме възможност да виждаме и чуваме какво става на полуострова.

Станахме и безшумно поехме на юг, но изминахме само късо разстояние, докато от лявата ни страна изплува група дървета, които, както изглеждаше, ни предлагаха твърде подходящо скривалище. Сянката им ни скриваше изцяло поне от три страни. Но четвъртата оставаше открита и тъкмо оттам проникваха лунните лъчи. Това никак не ми хареса, ала наоколо нямаше друго, по-удобно място, а откритата му страна се намираше точно срещу полуострова, така че вероятно оттам не ни заплашваше опасност. Разположихме се удобно под короните на тези дървета и зачакахме развитието на събитията. Но за наше съжаление изглежда нищо нямаше да се случи.

— Да не би тези негодници да са променили намеренията си? — попита естансиерото. — Тогава напразно го чакаме тук.

— Не могат да вземат друго решение — отговорих му аз. — Нали трябва да изчакат тримата си пратеници на уговореното място?

— Това е вярно, но може би си мислят, че все още е рано да пристигнат и по тази причина са се разположили да бивакуват на някое друго място.

— В такъв случай все още могат да дойдат.

— Да, разбира се, но кога?

— Може би на разсъмване. Струва ми се невъзможно да рискуват и посред нощ да поемат по пътя между блатата. Впрочем пак повтарям, че от тяхна страна ще е много непредпазливо тук да се опитат да прехвърлят реката. Течението между островите е толкова силно, че ще повлече със себе си и конете.

— Хам! Конете в тази страна плуват много добре!

— Не по-добре от всички други коне, сеньор. Впрочем нали тези хора водят със себе си цяло стадо крадени животни, които сигурно няма да е никак лесно да преведат през широката река?

— Вярно е.

— Изобщо не мога да си представя как ще успеят да ги прехвърлят на другия бряг с плуване.

— Но нали трябва да ги прехвърлят! Може би с помощта на лодка?

— Да пренесат толкова коне с една лодка? Да предположим, че крадените животни са около петдесет, тогава всички заедно ще са над сто глави. При ширината на река Уругвай по тези места прехвърлянето би им отнело цял ден. Но я ми кажете понякога по реката не се ли спускат и салове?

— Даже много често. Те са направени или от неодялани трупи или от греди, талпи и дъски. На юг дървеният материал е толкова голяма рядкост, че с тези салове се правят много добри сделки.

— Е, един такъв сал е най-практичното средство, с което кавалеристите могат да прехвърлят реката. Ако е достатъчно голям, ще пренесе наведнъж всички коне и хора.

— Но дали салджията ще се съгласи да ги вземе?

— Платят ли му добре — сигурно! А и да не иска, няма да има друг изход.

— Мислите, че ще го принудят ли?

— Да. Салът е много зависим от течението. Ако то минава близо покрай брега, оттам под дулата на пушките салджиите лесно могат да бъдат принудени да спрат на сушата и да вземат конете. После прехвърлянето на реката, разбира се, не е възможно да стане по права линия, защото салът ще достигне отсрещния бряг някъде доста по-надолу по реката. Както споменах, смятам, че това е единственото средство, което могат да използват кавалеристите и ето защо много бих се учудил, ако не постъпят така и…

Млъкнах, понеже в същия миг усетих удар в гърдите си. Поглеждайки надолу, за моя уплаха забелязах една малка стрела, забила се отпред в ловната ми дреха.

— Продължавайте! Какво искахте да кажете? — попита му естансиерото.

— Бързо се хвърлете на земята, бързо, бързо!

Самият аз незабавно залегнах, а и другите последваха примера ми.

— Защо? — попита брат Иларио.

— Стрелят по нас.

— Но аз нищо не чух.

— Стрелите са безшумни.

— Господи! Откъде знаете, че стрелят със стрели?

— Ето… погледнете!

Измъкнах стрелата от ловната си дреха и му я подадох.

— Cielo mio!^[10] — изплашено възкликна той. — Улучи ли ви?

— Само връхната ми дреха.

— Сигурен ли сте?

— Да. А освен това под нея е й кожената ловна риза. Стрелата не е успяла да проникне през първата дреха, камо ли и през двете. Виждате колко е полезно подобно кожено облекло.

— Сеньор, ако не го носехте, за по-малко от две минути щяхте да сте труп! Стрелата е отровна. Веднага ще забраня на този тип да стреля!

— Сигурно няма да се подчини на такава заповед.

— Напротив. Тук само един човек има такива стрели и това е Петро Айнас. Той е по-опасен, отколкото си мислех. Стреля по хора, които нищо лошо не са му направили. Ако беше улучил някой друг от нас, той щеше да е обречен!

Брат Иларио пъхна един пръст в устата си и изсвири не много високо по доста особен начин. Звукът почти наподобяваше гласа на дъждосвиреца.

— Това сигнал за индианеца ли е? — попитах аз.

— Да. Вече знае, че е стрелял по добър приятел. Всички негови познати, които от време на време го посещават, познават това изсвирване. Когато не го заварят у дома, го повикват по този начин.

— Значи мислите, че сега ще се появи?

— Съвсем сигурно. Несъмнено доста ще се изплаши, че за малко не е изпратил на оня свят един приятел.

— Къде ли се е скрил? — попита естансиерото.

— Естествено отсреща на онази страна, откъм която убежището ни е открито. Оттам то се осветява от лунните лъчи и той е могъл да ни види. Я чуйте!

Отвъд блатото се разнесе съвсем същото изсвирване, но явно нарочно то бе толкова тихо, че да не се чуе надалеч.

— Това индианецът ли е? — попитах монаха.

— Да.

— Отговорете му, ала също тъй тихо! Онези хвърлячи на бола са наблизо.

— Как разбрахте?

— Ами именно по това, че изсвири така тихо. По сигнала ви Педро е познал, че сте му приятел и не иска да им издаде присъствието ви.

— Възможно е да сте прав.

— Когато му отговаряте, се изправете, за да може да ви види!

Монахът се надигна от земята и приглушено даде сигнала. Незабавно забелязахме как отсреща между дърветата се появи човешки силует. Той ни махна с ръка и изчезна. Разстоянието бе около петдесетина крачки. Значи толкова отдалеч този човек ме беше улучил със стрелата си!

— Сега ще дойде — обади се брат Иларио. — До този момент не го бях смятал за убиец. Дали е действал по собствена подбуда, или е изпълнявал чуждо поръчение? И в двата случая вината му е еднакво голяма. Нека само дойде!

Тъй като блатото беше между нас и индианеца, то ако Петро искаше да ни навести, трябваше да го заобиколи. Въпреки това съвсем скоро го видяхме да се приближава от другата страна. Изглеждаше доста унил и поведението му издаваше, че се чувства виновен.

— Петро, какво те прихваща да стреляш по нас! — посрещна го монахът, когато той се изправи пред нас. Индианецът изплашено отговори:

— Вие ли сте, брат Иларио, самият вие?! Стрелата ми улучи ли някого?

— Да.

— Господи! Тогава човекът е загубен!

— За щастие не е. Стрелата е ударила този сеньор в гърдите, но не е успяла да прониже кожената му дреха.

— Кожената…? А-а! О! Значи…

Той млъкна.

— Продължавай! Какво искаше да кажеш? — попита монахът.

— Нищо, съвсем нищо, само съм страшно много изплашен.

Но аз добре знаех какво искаше да каже. Фактът, че имам кожена дреха, беше предизвикал неговите възклицания и накрая го бе накарал да прекъсне мисълта си. Следователно той несъмнено беше чувал за кожените ми дрехи, които правеха такова голямо впечатление в тази страна. Можеше да го е научил единствено от кавалеристите. Значи те се намираха нейде наблизо. Ала монахът се остави да го заблудят и каза:

— Изплашил си се, тъй ли? Но това нямаше да помогне на този сеньор, ако стрелата го беше ранила. Петро, Петро, не очаквах от теб, че можеш да станеш убиец!

— Аз — убиец? О, брат Иларио, как ме обиждате!

— Ще отречеш ли, че стреля по нас?

— Не. Но не знаех, че стрелям по хора!

— Ами по какво? Ти за какво ни взе?

— За маймуни.

В някоя друга страна това извинение би могло да прозвучи и двусмислено, ала в Уругвай действително има маймуни и то те се срещат доста често.

— За маймуни! — повтори монахът. — Да вземеш хора за маймуни! Не допусках, че си в състояние да направиш такава глупост.

— Лунната светлина е измамна. Стори ми се, че пред мен има стадо маймуни. Бяхте насядали един до друг така, както обикновено се събират маймуните.

— Тогава зрението ти много е отслабнало. В бъдеще внимавай да не помислиш пак някои хора за маймуни!

Монахът изрече това предупреждение на по-висок глас. Затова индианецът побърза да каже:

— Шшт, брат Иларио, по-тихо, по-тихо!

— Защо?

— Защото е опасно посред нощ на брега на реката да разговаряме на висок глас.

— Има ли наблизо хора?

— Не. Но от няколко дни наоколо се скита един ягуар заедно със своята женска. Вече знам, че напада хора. Обаче ние не се боим от него. Петро и Дая са по-умни от ягуара.

— И аз не се страхувам!

— Знам. Никой ягуар няма да ви стори зло, ала едва ли ще пощади спътниците ви. Ето защо нека говорим тихо, за да не го привлечем.

Индианецът беше голям хитрец. Той явно бе в съюз с кавалеристите, но от друга страна беше приятел на монаха. Не искаше да предаде нито едните, нито другите, и набързо съчини историята с ягуара.

— Нека само дойде заедно с жена си! — каза монахът. — Ние не се боим и от двамата. Но все пак си прав. Не е необходимо да приказваме прекалено високо. Седни! Трябва да те попитам нещо.

Индианецът се подчини без особено желание. Той каза:

— Брат Иларио, не е ли по-добре да седнем на друго място? Тук лесно може да се появи ягуарът.

Явно искаше да ни отдалечи оттук, за да не попаднем в ръцете на кавалеристите, но и не желаеше да ни издаде присъствието им.

— Не, оставаме тук — заяви монахът.

— Но аз знам друго, много по-хубаво място!

— Това напълно ни харесва. Откъде идваш?

— От лов.

— Не ми се вярва. Та ти нямаш никаква плячка. Май че за пръв път в живота си ще се върнеш вкъщи с празни ръце.

— Оставих я отсреща, когато реших да стрелям по маймуните, за които ви взех.

— Аха! Но тогава сигурно си излязъл от колибата си доста късно, понеже Дая…

Добрият брат Иларио можеше да е превъзходен монах, ала като юрист, като съдия-следовател, не струваше и пет пари — поне в този случай. Прекалено вярваше на индианеца. Наистина, бях убеден, че Петро Айнас не ни мислеше злото, но понеже не желаеше да издаде враговете ни, се опитваше да ни заблуди. Може би това щеше да му се удаде, що се отнася до монаха и другите, защото този благочестив човек направо му подсказваше отговорите, или по-скоро му задаваше такива въпроси, от които Петро лесно можеше да разбере откъде духа вятърът. На този хитрец трябваше да му излезе по друг начин. Ето защо хванах ръката на монаха, преди още да се беше доизказал, и рекох:

— Позволете ми да се намеся! Без такива въпроси. По-добре ме оставете аз да разговарям с него!

— С голямо удоволствие! Аз ще слушам.

— Не. Нека брат Иларио говори с мен, а не чужденецът! — обади се индианецът, като ми хвърли боязлив поглед.

Той седеше така, че луната осветяваше лицето му. То не бе така мръсно, като лицето на жена му, а не беше и толкова отблъскващо. Изобщо по външен вид съвсем не можеше да се сравни с Дая. Той не бе висок, ала имаше широки плещи и яко телосложение. Като противник никак не биваше да се подценява. Мускулестото му тяло бе облечено в дрехи от калико. Въпреки че местностите гъмжаха от змии, Петро ходеше бос. Беше и гологлав. Косата му бе късо подстригана. Въоръжението му се състоеше от нож, цевта за издухване на отровни стрели и една малка издълбана кратунка, която бе преметнал на връв през рамо. В кратунката бяха поставени стрелите. Той не желаеше аз да го разпитвам, защото от мен се боеше повече, отколкото от монаха. За мен това бе доказателство, че е разговарял за нас с кавалеристите и че може би специално е станало дума за мен. Навярно ме бяха описали като човек, от когото трябва най-много да се пази.

— Петро Айнас, нима имате нечиста съвест, та се страхувате от нас, другите? — попитах го аз.

— Не — отвърна ми той. — Ако имах нечиста съвест, щях да се боя най-много от брат Иларио.

Този човек беше не само хитър, но и находчив в намирането на изврътливи отговори.

— Е, щом като съвестта ви е толкова чиста, можете да разговаряте и с нас. Откажете ли, неизбежно ще събудите недоверието ни.

— Всички подозрения са излишни, защото съм честен човек!

— С удоволствие ви вярвам. Всъщност къде е жилището ви?

— Наблизо.

— Тъй! А не можем ли да пренощуваме там?

— Не, не, сеньор! — отвърна той бързо и изплашено.

От това можеше да се заключи, че кавалеристите имаха да вършат някаква работа там.

— Защо не? — попитах. — Брат Иларио ни е говорил за вас. Според думите му той ви смята за по-гостоприемен, отколкото изглеждате.

— Колибата ми не е подходящо място за вас, понеже наоколо дебне коварна треска.

— Не ме е страх от нея.

— Но тя непременно ще ви хване, понеже сте новак в тази страна.

Ето че въпреки хитростта си в бързината Петро отново се изтърва.

— А откъде знаете, че съм новак?

Индианецът разбра, че е постъпил глупаво, но без ни най-малко да се смути, отговори:

— Забелязах го по външността ви.

— Тогава имате много набито око за чужденци, Петро. Тъй като не можем да останем в колибата ви, навярно ще ни посочите някое по-хубаво място за бивак. Нали познавате местността?

— О, много добре! Знам едно прекрасно място за вас нагоре по реката.

— Далече ли е?

— Няма и половин час дотам.

Той и не подозираше, че с тези сведения ми отговори на твърде важни въпроси, които не желаех да му задам направо. Понеже се канеше да ни отведе нагоре по реката, значи нашите неприятели лагеруваха нейде надолу по брега й. Неговото „няма и половин час“ може би щеше да стане почти цял час. А щом искаше през нощта да ни отдалечи толкова много на едната страна, то със сигурност можеше да се предположи, че съвсем наблизо в противоположна посока щяхме да се натъкнем на нашите врагове. Това заключение се потвърждаваше и от обстоятелството, че ни беше помолил да разговаряме по-тихо.

— Няма ли да тръгнем веднага, сеньор? — попита гой.

— Няма да е веднага. Първо ми се иска да разбера още нещо. Колко време бяхте днес на лов?

— Много дълго.

— Кога тръгнахте от колибата си?

— Още в ранно утро.

— Но през деня се връщахте няколко пъти, нали?

— Нито веднъж!

Добрият човечец искаше да си създаде алиби в случай, че то му потрябваше. Той не взе предвид обстоятелството, че се намирахме толкова близо до колибата му. А тъй като брат Иларио добре знаеше къде е тя, Петро можеше все пак да предположи, че сме я посетили. И конете ни не бяха с нас. Не бе трудно да се досети, че сигурно сме ги подслонили на някое друго място.

— Тогава все още не знаете кой се е отбивал днес у вас, така ли? — продължих да го разпитвам.

— Не. Ще науча, след като се прибера у дома.

— На мен много ми се иска да разбера дали у вас са идвали неколцина мъже, с които мислехме да се срещнем тук.

— Ще попитам Дая и после ще ви кажа, сеньор. Какви хора имате предвид?

— Войници.

— Не са се отбивали при мен.

— Откъде знаете, след като толкова дълго не сте си бил вкъщи?

— Само по някаква много голяма случайност могат да открият колибата ми. Но ще попитам Дая.

— Добре, направете го, Петро! Чували ли сте някога имената Монтесо и Кадера?

— Не. Що за въпроси ми задавате, сеньор?! Виждат ми се твърде странни.

— Е, ще ви задам само още един: кой ви даде поръчението да стреляте по човека с кожено облекло?

— Никой! Никой! Стана по грешка. Можете да ми вярвате.

— Добре, ще ви повярвам и ви прощавам, че ме изложихте на смъртна опасност.

— Свършихте ли с въпросите си?

— Да.

— Тогава мога ли да ви заведа до мястото за бивак, за което вече стана дума?

— Даже ще ви помолим да го сторите, Петро. Ала преди това можете да ни направите една голяма услуга. Ще ни продадете ли плячката си от лова, дето сте я оставили на отсрещния бряг? Добре ще ви я заплатя.

— Не става, сеньор! — изплашено отвърна той.

— Защо?

— Защото няма да можете да ядете месото.

— Аз ям всякакво месо.

— Също и от водно свинче ли, дето за европейците има неприятния вкус на рибено масло?

— А кой ви каза, че съм европеец?

— Ами прости ви личи.

— Драги приятелю, вашата проницателност започва да ми се струва кажи-речи неприятна. Изглежда от окото ви не може да се скрие никаква тайна. Ще ни продадете ли месото?

След известно колебание той отговори:

— Самият аз се нуждая от него.

— Едно цяло водно свинче, което навярно тежи около петдесетина килограма, за двама души? Но ние искаме само няколко парчета от него. Нали няма да оставите добрия брат Иларио да гладува?

— Няма, няма! Но не е необходимо да яде водно свинче. Вкъщи имам хубава прясна риба. Жена ми я е ловила.

— Все пак предпочитаме водното свинче. Донесете го!

— Е, щом толкова много настоявате, ще трябва да се подчиня. Ей сега се връщам!

Той се отдалечи. Когато стъпките му заглъхнаха, монахът тихо ми каза:

— Кой би повярвал, че Петро иска да ни измами!

— Не да ни измами, а само да ни заблуди — отвърнах аз. — Той не казва истината, за да ни бъде полезен. Недалеч оттук ей там отляво се намират враговете ни.

— Откъде знаете?

— Той ми го каза.

— Не чух подобно нещо.

— Така му поставях въпросите си, че без да иска ми го издаде. Не е убивал никакво водно свинче.

— И с това ли ни излъга?

— Да, убеден съм. Нищо няма да донесе.

— Но тогава сам ще се уличи в лъжа!

— Няма. Ще измисли някакво оправдание, може би ще ни каже, че се е появил ягуарът.

— Значи сте на мнение, че е на страната на враговете ни?

— Да, но същевременно е и на наша страна. Остава открит въпросът кое ще се окаже по-силно за него — привързаността му към вас или облагата, обещана му от другите.

— Надявам се на първото.

— И аз. Ако не излезе така, ще трябва с някоя заплаха да наклоним везните в наша полза. Шшт, идва!

Предвиждането ми се сбъдна. Петро се върна с празни ръце.

— Е, къде е водното свинче? — попитах го разочаровано.

— О, сеньор, не бях ли прав, когато ви предупредих да се пазите от ягуара? Минал е наблизо оттук!

— Какво ни засяга ягуарът?

— Засяга ни, и то много! Отмъкнал е моето хубаво водно свинче! Страшно съжалявам, че няма да мога да ви дам от него, но в цялата работа сме имали и голям късмет. Ако не беше намерил водното свинче, ягуарът щеше да се нахвърли върху нас. Нека незабавно се махнем от това място!

— Няма защо да бързаме чак толкова. Щом ягуарът е изял свинчето, значи е сит и няма да се полакоми и за нас.

— Но нали и женската е с него!

— Спокойно си седнете на мястото за още някоя и друга минута! Убеден съм, че ягуарът се е проявил като учтив и любящ съпруг и е разрешил на сеньората си да вземе участие в угощението.

— Сеньор, проявявате голяма дързост!

— Не, но просто не се оставям тъй лесно да ме изплашат, особено в случаи, когато не съществува никаква опасност.

Макар и колебливо, Петро отново си седна на мястото и навъсено каза:

— Както искате! Но случи ли се нещастие, не отговарям. Щеше да е по-добре незабавно да си тръгнем оттук.

— Готов съм, но при условие, че ни поведете не нагоре, а надолу по реката, защото сме убедени, че там ще намерим нещо хубаво за хапване.

— Че при кого ли?

— При майор Кадера и неговите хора.

— Сеньор, не ви разбирам!

— Възможно. Но затова пък толкова по-добре ви разбрах аз. Петро Айнас, вие наистина сте безсъвестен тип!

— Аз ли? С какво право ме хулите така?

— Повод ми дават лъжите, с които ни обсипахте.

— Сеньор, нито една невярна дума не е излязла от устата ми!

— Е, добре! Твърдите, че днес от ранни зори не сте си бил у дома си. Но все пак сте бил в колибата.

— Нито за миг!

— А не си ли бяхте вкъщи и когато майорът изпрати един човек, който трябваше да ви вземе?

От изненада отговорът на индианеца позакъсня:

— Нищо подобно не ми е известно.

— Я си припомнете! Този човек носеше копие. Излязохте заедно с него извън колибата, за да не чуе вашата жена разговора ви.

— Сеньор, аз… аз… не знам хич нищо за това. Изобщо не съм си бил у дома!

— И все пак преди малко казахте, че сте бил в колибата!

— Не съм го казвал. Непрекъснато твърдя, че излязох още рано сутринта и се прибирам едва сега!

— Припомнете си! Когато малко преди смрачаване жена ви донесе рибата, все още си бяхте у дома! Нали преди малко сам казахте, че у вас имало съвсем прясна риба! Откъде го знаете?

— Сеньор…

— Какво? Защитете се!

— Беше шега. Не съм си бил вкъщи. Никаква риба не съм виждал.

— Както искате! Нямам желание да ви принуждавам да ни кажете нещо, което сте решил да премълчите пред нас. Но тогава би трябвало да сте по-предпазлив и да не ми издавате сам всичко.

— Какво съм издал?

— Че майорът се е разположил с хората си ей там край реката.

— Не съм споменавал подобно нещо!

— Ами! Освен това ми съобщихте, че тази вечер кавалеристите имат някаква работа при вашата колиба. И че ще бъдем убити, но вие сте решил да ни спасите, като ни отдалечите от опасното място. Не е ли така?

— Не е.

— Мен можете да ме лъжете, но защо продължавате да поддържате тази неистина и пред добрия брат Иларио?

— Аз… аз… не мога иначе!

— Можете, стига да искате.

— Не. Аз… аз… нищо не знам, абсолютно нищо.

— Наистина ли, това ли е истината? Ето и последният ми въпрос. От начина, по който ми отговорите, ще зависи и начинът, по който ще се отнасям после към вас.

— Наистина… е така.

— Е, добре! Виждал ли сте вече едно такова нещо?

Показах му револвера си.

— Да, сеньор!

— Тогава пазете се от него, Петро Айнас!

— Ще ме заплашвате ли? Брат Иларио няма да го допусне!

— Няма да има нищо против, защото лъжете и него!

— В такъв случай не забравяйте, сеньор, че няма защо да се страхувам от револвера ви! Аз имам по-опасни оръжия.

— Все още имате… но вече нямате!

Между думите „имате“ и „нямате“ аз светкавично посегнах към стария парцал, който му служеше като пояс, с рязко движение го смъкнах и го захвърлих надалеч заедно с ножа му и кратунката.

— Сен…

Индианецът понечи да скочи на крака и да се развика, но аз го съборих на земята, притиснах гърдите му с коляно и го сграбчих за гърлото.

— За Бога, сеньор, ще го удушите! — обади се монахът и ме хвана за ръката.

— Нямам такова намерение. Нищо лошо няма да му сторя.

— Уверявам ви, че няма да предприеме срещу вас никакви враждебни действия!

— Моите уважения към вашата дума, брат Иларио, обаче предпочитам да се осланям на самия себе си.

— Но аз гарантирам за него!

— Нали и вас заблуди? Как можете в такъв случай да ми бъдете гарант? Вие твърдяхте, че никога няма да ви излъже и все пак той съчини и ни сервира цял куп лъжи!

— Пуснете го поне за миг!

— Е, добре. Но първо ще му вържа ръцете и то отзад на гърба. Или сеньор Монтесо ще свърши тази работа.

Докато държах револвера си тикнат под носа на индианеца и го заплашвах незабавно да го застрелям, ако се развика, естансиерото върза ръцете му с носната ми кърпа. Добрият искрен Петро Айнас не каза нито дума. Само пое дълбоко дъх. Той бе много сплашен и смутен. Лежеше на земята и се оглеждаше в кръг с изпълнен от страх поглед. Най-сетне със старателно приглушен глас той помоли монаха:

— Избавете ме, брат Иларио! Този германо е ужасен човек!

— Ти откъде знаеш, че е германо?

— Казаха ми.

— Кой?

— Не бива да издавам.

— Клетва ли си дал?

— Не, само обещах.

— Едно обещание, в което се крие несправедливост, не бива да се спазва.

— Но този германо е убиец, крадец и разбойник!

— Разбира се, че не е!

— Той иска да предаде Банда ориентал на Бразилия!

— Даже не си го е помислял! Нима вярваш на хората, които така са те излъгали, повече, отколкото на мен?

— Не са ме излъгали, брат Иларио, знам го. Но може би той да е заблудил и самия вас, а?

— Не е така, Педро. Този германо го познавам по-добре от теб. Той иска да посети индианците, за да им направи някои добрини и да им занесе подаръци. Страхотно са те излъгали. Всъщност хората, които са те предупредили да се пазиш от него, са истинските крадци, разбойници и убийци.

— Нима е възможно?

— Да. Те са ездачи, нали?

— Над петдесет са, но конете им са далеч повече.

— Откраднали са ги вчера от един беден стар ранчеро, а на всичко отгоре после са му запалили и къщата.

— Брат Иларио, нима е истина?

— Точно така е, както ти казвам. Има ли при тях двама пленници?

— Повече са!

— А-а! Нима са пленили и други хора?

— Отначало бяха по-малко. Останалите заловиха днес.

— Тъй! Първите двама са братът и синът на този сеньор, дето е седнал до мен. Отвлекли са ги, за да го изнудят да им плати голям откуп.

Индианецът смаяно поклати глава. Брат Хагуар продължи:

— А този германо искаха да вържат на едно дърво и да го застрелят, макар че не им беше сторил ни най-малкото зло. Доверил си се на злодеи. Ние ги преследваме, за да им отнемем пленниците.

— Такива намерения ли имате? И самият вие ли ще помагате в тази работа?

— Да, Петро.

— Тогава вече вярвам, че този германо е добър и честен човек, както и че пленниците не са никакви злодеи. Сигурно вие, брат Иларио, няма да тръгнете да освобождавате разбойници и убийци!

— Не, разбира се. Значи вече ни имаш доверие, а?

— Да! Развържете ме! Ще ви помогна.

— Обещаваш ли ми? Няма ли да предприемеш нещо срещу нас?

— Аз съм ваш приятел и ще направя само онова, което вие искате!

— Тогава ще ви освободим — казах му аз и развързах носната кърпа от ръцете му. Той се надигна от земята и като остана седнал, ми подаде ръка и каза:

— Благодаря ви, сеньор! Аз стрелях по вас, а вие почти ме удушихте. Значи сме квит.

— Все още не сме. Вие имахте най-сериозното намерение да ме убиете, а аз ви стиснах за гърлото само за да ви попреча да извикате. Не исках да ви удуша.

— Простете ми тогава!

— С удоволствие, понеже се надявам да поправите грешката си. Преди всичко признавате ли, че майорът се намира нейде наблизо надолу по реката?

— За десет минути човек може да стигне дотам.

— Разставил ли е постове?

— Да.

— Но патрули няма да изпрати, така ли?

— Няма. Докато не ни чуят, никой от хората му няма да дойде насам.

— Тогава сме в безопасност. Хайде, разкажете ни как се стигна дотам да станете закрилник на тези хора.

— Да, всичко ще ви кажа, сеньор! Трябва да започна от човека, който горе-долу преди седмица се появи при мен за да се осведоми за саловете, спускащи се по реката.

— С каква ли цел?

— Не разбрах. Попита ме дали познавам добре бреговете на реката и след като му отговорих утвърдително, ми зададе въпроса дали наоколо се намирало някое закътано място, където все пак от време на време да спират салове.

— Има ли такова място?

— Да. Малко по-надолу от него течението става много силно, тъй че спускането със сал е опасно. Човек може да рискува да мине оттам само посред бял ден и със свежи сили. Ето защо преди смрачаване салджиите имат навика да спират там, над опасното течение, за да изчакат утрото.

— Далеч ли е този пристан?

— Не. Намира се точно където в момента бивакуват конниците — на около десетина минути път оттук надолу по брега.

— А мястото има ли си някакво име?

— Да. Там ще видите един полуостров, който наричат Peninsula del Jacare.^[11]

— Не е ли на крокодила?

— Не. Този полуостров е ей тук, пред нас.

— Хм! Тогава сигурно е станало някакво объркване, понеже чухме, че конниците щели да лагеруват на Полуострова на крокодила.

— Онзи, който ви го е казал, е объркал крокодил с алигатор.

— Странно, че двата полуострова с толкова сродни имена се намират така близо един до друг!

— Полуостровът на алигаторите има много ниски и полегати брегове и заливът му гъмжи от алигатори. А ей този тесен полуостров с очертанията си наподобява крокодил — оттам идва и името му.

— Но този полуостров крие някаква тайна, и вие я знаете.

— Как стигнахте до такъв извод?

— Чувал съм, че не обичате да говорите за този полуостров.

— Вярно е. Имам си причина, която не засяга когото и да било.

— Нямам намерение да се ровя в тайните ви. Ние се интересуваме само от Полуострова на алигаторите. Навярно едва днес сте разбрали с каква цел ви е разпитвал онзи човек, нали?

— Да, едва днес.

— Случи ли се нещо междувременно?

— Не. Но днес рано сутринта пак дойде онзи човек, и то на кон. Жребецът му беше съвсем изтощен. Той го остави да пасе в гората и седна на брега на полуострова, за да наблюдава лодките и саловете.

— И какво каза?

— Каза, че Латоре щял да изпрати отряд конници, които се канели да прехвърлят реката на това място. Те водели със себе си много опасни пленници и аз трябвало също да внимавам никой от тях да не избяга.

— А вие съгласихте ли се?

— Не, понеже цялата работа изобщо не ме интересува. Легнах в колибата си, за да спя през целия следобед. Но в късния следобед при мен дойде един човек да ме заведе при майор Кадера. Офицерът заедно с кавалеристите се беше разположил на лагер на полуострова. Предложи ми една златна монета, ако се съглася да им помагам в надзираването на двамата пленници. И тогава се съгласих, защото една жълтица е много нещо за мен.

— Но все пак това не е могло да ви даде повод да стреляте по мен!

— Това не, ала има нещо друго. Той ми разказа, че един от хората му подслушал неколцина разбойници, които разговаряли за Полуострова на крокодила и взели решение да го претърсят.

— Плаши ли ви такова претърсване?

— При определени обстоятелства — да.

— Там криете някаква тайна. Реката представлява границата между двете държави. Дали не сте контрабандист?

— Мога да кажа и „да“, и „не“, за да ви заблудя. Както чувам, вие не познавате добре положението и живота в тази страна, и затова ще спомена само, че е възможно на полуострова да се открие нещо, чиято загуба би ми навредила извънредно много.

— Как ли е успял майорът да го научи?

— И аз това се питам. Може би пред първия му пратеник съм изпуснал някоя дума, някоя необмислена дума, от която той си е направил извод за останалото.

— И ви казаха, че съм един от онези разбойници, така ли?

— Бил сте дори техен предводител и сте знаел цялата ми тайна. Майорът ви описа толкова точно и подробно, че нямаше как да не ви позная даже и при лунна светлина. Спомена ми и че един от хората ви се е предрешил като монах. Не знаеше обаче колко души ще ви придружават, било сигурно едно — че ако изобщо се появите, ще пристигнете тук утре или вдругиден.

— Колко хитро! Взел е предвид възможността, че ще го преследваме и е съчинил тази измислица, за да ви насъска срещу нас.

— Това е много вероятно. Тази вечер още на смрачаване започнах да снова нагоре-надолу по брега между двата полуострова. Нали трябваше да внимавам пленниците да не избягат, а не бях забравил и разбойниците, които се канели да ме посетят. По едно време се спрях отсреща, от другата страна на блатото и хвърлих поглед насам, към Крокодила. Тогава ви видях седнали на земята. Луната осветяваше скривалището ви. Успях да преброя осем души, а познах и описания ми германо, предводителя на шайката, която се канела да ме ограби и дори да предаде Банда ориентал на Бразилия.

— И допуснахте да ви пратят за зелен хайвер с такива глупости!

— Да, повярвах им, сеньор!

— Тогава сигурно сте много лоялен поданик, а?

— Колкото и всеки друг. Просто оставам да живея там, където ми е добре.

— Или може би мразите Бразилия?

— Много! Там прекарах лоши времена.

— Споменахте ли го пред майора?

— Да, понеже той ме попита на страната на коя партия съм.

— Хитрец! Възползвал се е от омразата ви и ви е метнал със страхотната лъжа, че съм бразилски агент. Продължавайте! И така, видяхте ни да седим тук, нали?

— Да. Казах си, че сте се добрали до тайната ми и че искате да ми я отнемете. Умрете ли, няма от какво повече да се опасявам. Сложих една стрела в цевта, прицелих се във вас и стрелях. Целих се в лицето ви, ала не бях преценил съвсем добре разстоянието. То бе твърде голямо. Ето защо стрелата се заби малко по-надолу — в гърдите ви.

— Което е цяло щастие и за мен, и за вас, защото преди да бях умрял, куршумът ми щеше да ви улучи.

— Невъзможно. Та вие не знаехте къде се намирам.

— Знаех, и то съвсем точно. Криехте се в посоката, от която долетя стрелата. Тя се заби здраво в кожената ми дреха и издаваше посоката. Я погледнете право насреща отвъд блатото! Виждате ли онзи храст, който стърчи между тръстиката?

— Да.

— Щях да изпратя куршумите си към този храст.

— Диос! Бях се скрил зад него!

— Виждате ли? Щях да се целя приблизително на половината височина на храста, понеже предполагах, че сте се притаил там клекнал, за да наблюдавате резултата от вашата стрела.

— Вярно е, сеньор. Щяхте да ме улучите право в главата! Наистина сте ужасен човек!

— Майорът ли го каза?

— Да. Посъветва ме да бъда извънредно предпазлив, защото сте истински сатана.

— Вярно, че той не можа да открие нищо ангелско у мен. Важното е, че не успяхте да ме раните.

— Сега и аз съм много щастлив, че стана така. Как се изплаших само, след като малко по-късно чух изсвирването, познато единствено на моите приятели! Явно някой от тях се намираше при вас и в такъв случай въпреки всичко изглеждаше невъзможно да сте дошли тук с вражески намерения.

— Значи се разбрахме и сключваме мир. А сега най-главното. Споменахте за някакви пленници, заловени от майора тук. Що за хора са те?

— Това са осемте души от сала, който следобед спря на полуострова, за да продължи на следващото утро.

— Учудвам се, че е използвал сила. Ако им беше платил, те сигурно охотно щяха да изпълнят желанието му.

— В случая не става въпрос за пари, а за време. Майорът все още не знае кога ще може да прехвърли реката — дали утре, или едва по-късно. Той очаква някого, а до пристигането му и салджиите трябва да киснат тук. Ала те не се съгласиха, понеже така нямаше да получат голямото възнаграждение, обещано им от чужденците на техния сал.

— С тях и чужденци ли имаше?

— Двама.

— От коя страна са?

— Не знам. Говорят на една смесица от испански и някакъв друг език, който не разбирам.

— Как са облечени?

— В сини дрехи, почти като моряци. Единият от тях има шапка с толкова широка периферия, каквато досега не съм виждал. Именно той се държа към майора така злобно, че офицерът страшно се разгневи. Двамата чужденци се съпротивляваха като бесни и конниците успяха да ги надвият само благодарение на голямото си числено превъзходство. Но мнозина от тях отнесоха какви ли не цицини и синини.

— Юначаги! Ще ги освободим.

— Невъзможно е!

— Ами! Двамата стари и осмината нови пленници — това прави общо десет. И тъй като ние сме осем души, всичко на всичко ставаме осемнайсет мъже, без да броим и вас.

— И аз ще помагам, сеньор!

— Тогава сме деветнайсет срещу петдесет. Все пак не е чак толкова лошо съотношение на силите. Впрочем вие няма да изгубите златната монета, обещана ви от майора, понеже…

— Да, няма да я изгуби — намеси се естансиерото. — Ако действително успеем да освободим брат ми и сина ми, ще дам на Петро Айнас десет златни монети.

— Наистина ли, сеньор? — попита индианецът, като от радост изговори думите на много по-висок глас, отколкото позволяваше необходимата предпазливост.

— Да, ще ви платя дори двайсет!

— Какво щастие! Но ще удържите ли на думата си?

— Кълна се в честта си!

— Тогава хиляда пъти съм готов да участвам в освобождаването им! Сеньор, ще приемете ли помощта ми?

Въпросът му беше отправен към мен. Ето защо отговорих:

— Да, но при условие, че ще изпълнявате съвсем точно указанията ми.

— Естествено! Няма да направя нищо, абсолютно нищо, с което да не сте съгласен.

— Добре. Може би ще трябва да играете главната роля. А сега опишете ни мястото, където се намират пленниците! Голям ли е полуостровът?

— Широк е към двеста крачки, а дължината му е може би двойно по-голяма.

— Има ли на него дървета?

— Само дървета. Храсти не се виждат, защото са изсечени от салджиите, които от години пренощуват там. Така са открили повече свободно място.

— Къде са постовете?

— Четирима войници са застанали на петдесетина метра един от друг там, където полуостровът започва да се врязва навътре в реката. Така те са препречили полуострова откъм сушата. Никой не може да се промъкне незабелязано между тях, още повече при тази лунна светлина. Единствено жена ми е в състояние да го стори. Тя умее да пълзи като змия.

Не ми се искаше да използвам индианката за подобна цел и отговорих:

— И аз ще се справя, и затова мисля, че…

— Вие ли? — прекъсна ме той. — Невъзможно, сеньор!

— Той ще свърши тази работа много по-лесно и по-добре от Дая — кимна му монахът. — Убеден съм. Нямаме нужда от жена ти.

— Запалили ли са огън на полуострова? — попитах аз.

— Даже два. На тях пекат месото, което донесоха.

— И то е крадено. А къде се намират пленниците?

— Вързани са гърбом за различни дървета и то на такова разстояние един от друг, че да не могат тайно да разговарят помежду си. Но майорът спомена, че за по-голяма сигурност щял да нареди да ги преместят на сала и на всичко отгоре там да постави стражи. Предполагам, че това ще е твърде неприятно за нас, нали?

— Не. Общо взето е еднакво трудно да ги измъкнем и от полуострова, и от сала. И в единия, и в другия случай допълнителните затруднения представляват второстепенни пречки, които не са непреодолими. Затова е необходимо сам да отида да поогледам как стоят нещата.

— Сеньор, как си го представяте? Това е невъзможно! — обади се индианецът. — Непременно ще ви заловят!

— Глупости! Да заловят човек с два револвера и дванайсет куршума в тях? И то тъкмо тези негодници? Как ли не!

— Размислете, те са петдесет срещу един и при това луната осветява всичко.

— Петдесетимата изобщо няма да ме видят, а лунната светлина не ми пречи. Светлите ми кожени дрехи няма да се открояват на фона на тръстиката. Не рискувам ни най-малко.

— Е, нямам право да ви заповядвам, но съм убеден, че отивате на гибел. А издадете ли присъствието си, издавате и вашите спътници.

— Не се безпокойте. Сега ще ме придружите само до мястото, откъдето ще мога да виждам полуострова. Другото оставете на мен.

— Вие ми заповядвате и аз се подчинявам, но пак ви предупреждавам!

И другите също настояха да бъда колкото е възможно по-предпазлив, което бе напълно излишно, понеже поначало и моят личен интерес ми повеляваше да не се излагам на прекалено голяма опасност.

Индианецът тръгна пред мен, за да ме води. Вече знаех, че мога да му имам доверие, но въпреки това зорко наблюдавах всяко негово движение. Изминахме едно късо разстояние през доста блатист терен. После се озовахме на брега на залива, врязващ се между двата полуострова — на Крокодила и на Алигаторите. Отпратих водача си да се върне и внимателно огледах околността. Понеже бях застанал в сянката на един мимозов храст, никой не можеше да ме види, макар че луната озаряваше със светлината си целия залив. Салът не беше тук. Сигурно бе хвърлил котва от другата страна на Алигаторите. Бреговете на самия полуостров се спускаха към водата под съвсем лек наклон. Светлината от двата огъня, които горяха под короните на дърветата, трептеше и играеше по тъмните стволи наоколо. Не се виждаше жив човек.

Имах възможност да избирам между два пътя. Единият от тях водеше вдясно, надолу по брега. Там дрехите ми не можеха да бъдат забелязани на фона на довлечения от водата речен чакъл. Но в този случай може би щях да се озова твърде близо до първия пост, който според думите на индианеца трябваше да е застанал някъде там, където минаваше мислената линия от основата на полуострова, свързваща единия му бряг с другия. Вторият път водеше през тръстиката и храсталаците на известно разстояние от реката успоредно на брега и не беше толкова опасен. Затова избрах него.

Пълзейки, изминах около стотина крачки, което никак не ме затрудни. Не полагах кой знае какви усилия да избягвам всякакъв шум, защото негодниците, с които си имах работа, не притежаваха зрението и слуха на опитните мъже от прерията. Скоро се озовах легнал на земята точно срещу мястото, откъдето всъщност започваше полуостровът. Приблизително на трийсетина крачки от мен забелязах някакъв тип, облегнал се на едно дърво. Това беше първият пост.

Продължих да пълзя нататък малко по-предпазливо и открих както втория, тъй и третия и четвъртия пост. Те стояха един от друг на споменатото от индианеца разстояние и ако се съдеше по полузадрямалото им състояние, за тях изглежда на света нямаше нищо по-неприятно от нощната стража.

Зададох си въпроса дали е уместно да се промъкна между двама от тях. Уверен бях, че това щеше да ми се удаде, обаче опасността започваше едва след като минех между тях. Погледнеха ли към огъня, непременно щяха да ме открият. Разбирах го много добре. Затова предпочетох да пълзя още малко в досегашната посока и да потърся сала. Той се намираше отвъд полуострова и беше двойно закотвен, тоест, вързан — веднъж при носа на полуострова и втори път на едно място малко по-надолу по брега. Така се получаваше триъгълник, чийто страни се образуваха от полуострова, самия сал и брега. Салът беше доста голям. В средата му се издигаше дъсчена колиба, край която стояха двама мъже. Докато ги наблюдавах, те бавно се отдалечиха от колибата, насочвайки се към онази част от сала, която бе до самия бряг. Дали поне единият от тях се канеше да слезе на сушата? Трябваше светкавично да използвам това обстоятелство, но наистина се налагаше да бъда много бърз, ако не исках да пристигна там твърде късно.

Пъргаво запълзях нататък, докато излязох от полезрението на четвъртия пост, а после се изправих и се затичах успоредно на брега, непрекъснато търсейки прикритие от погледите на двамата, които иначе навярно биха ме забелязали.

Щом стигнах срещу мястото, където задната част на сала почти докосваше брега, отново легнах на земята и запълзях. Наоколо високата пампаска трева и тръстиката растяха нагъсто. Успях да се промъкна в този хаотично сплетен гъсталак и там се настаних удобно. Намирах се най-много на пет метра от сала.

Никак не бях подранил, защото едва се бях убедил, че цялото ми тяло е добре скрито, когато двамата мъже се появиха на задната част от сала и се насочиха към брега.

Как се зарадвах! Единият от тях беше майорът! Явно имаше намерение да слезе от сала и оттук да се върне на полуострова. Ако се съдеше по поведението на другия, той изглежда щеше да остане на сала. Може би имаше нареждане да го надзирава.

Когато майорът стигна до брега, той се спря и каза:

— И така, пленниците ще бъдат вързани легнали върху стволовете, където ще останат до утре сутринта. Ти ще надзираваш пазачите. Избяга ли един-единствен човек, не ти мърда куршумът. Съобщи каквото ти казах на онези отпред!

Кавалеристът се обърна и се отправи към предната част на сала. Хрумна ми една дръзка мисъл. Ами ако пленя майора?

Хвърлих поглед към полуострова. От там никой нищо не можеше да види, защото мястото на брега, където бе застанал офицерът, бе разположено малко по-навътре в сушата. Свидетел бе възможно да стане само човекът, който току-що се беше разделил с майора. Но по бързите му крачки си направих извода, че едва ли ще се обърне към нас. Приведох в изпълнение тази мисъл така бързо, както ми беше и хрумнала. Майорът все още стоеше на брега и гледаше подир отдалечаващия се кавалерист. В този миг аз се надигнах от скривалището си. Но не го направих бавно и предпазливо, понеже и бездруго нямаше как да стана съвсем безшумно, а светкавично изскочих от тръстиката и с един скок се озовах зад офицера.

Той се обърна. Луната освети лицето му. Мислех мигновено да го сграбча и с един удар да го поваля на земята, ала веднага разбрах, че това изобщо не е нужно. Отначало той пребледня като мъртвец, а после кръвта изведнъж нахлу в главата му. От уплаха краката му се подкосиха. Понечи да извика, ала не издаде нито звук, изглежда беше изгубил всякаква воля и способност да се движи. Макар че устата му остана отворена, от нея най-сетне се изтръгнаха само няколко нечленоразделни звуци. Бързо измъкнах носната си кърпа и я натъпках между зъбите му, после също тъй бързо свалих ласото и с него здраво стегнах около тялото му отпуснатите ръце. Никога до този момент не бях виждал подобно въплъщение на сковаваща уплаха, каквото представляваше майорът. Изглежда най-накрая той все пак понечи да окаже някаква съпротива, ала вече беше твърде късно. Ласото ми здраво притискаше ръцете му към тялото.

— Кротувай, сеньор! — прошепнах му заплашително. — Иначе ще ти забия ножа си между ребрата. А-а, сега си облякъл нова куртка, понеже предишната я направих на парцали! Съжалявам, че и тази няма да мога да пощадя. Трябва ми нещо, което да помогне кърпата да остане в устата ти.

Откъснах голямо парче от долната част на куртката, отрязах с ножа си една лента от него, която така вързах през устата на офицера, че да не му е възможно с езика си да изтика кърпата навън.

Колко често съм се учудвал и по-късно, че този човек не направи поне един опит да избяга! Трябваше само да скочи на сала и тогава всички негови хора щяха да го видят. Вярно, че в такъв случай аз щях да се опитам да го съборя на земята и после да избягам заедно с него. Но той така и не помръдна и малкото си пръстче, макар краката му изобщо да не бяха вързани. От страх и уплаха просто беше изгубил цялото си присъствие на духа и цялата си дееспособност. Стоеше пред мен като безпомощно дете. Извадих ножа си, хванах майора за ръката и му казах:

— А сега напред, сеньор! И никаква съпротива! Давам ти честната си дума, че ако откажеш да ми се подчиняваш дори и за миг, веднага ще почувстваш стоманеното острие.

Блъснах го да върви напред. Едва тогава му дойде мисълта да се възпротиви. Запъна се на мястото си.

— Хайде, иначе ще ти забия ножа! — заплаших го аз.

Отново го тласнах, ала той не се подчини. Незабавно го ръгнах с острието в мускула над лакътя, където е най-безопасно. Някой може да нарече постъпката ми жестока, обаче ставаше дума за живота ми. Не го ли отведях със себе си, много лесно можех да намеря на това място смъртта си. Предпочитах да му пусна няколко капки кръв, отколкото да залагам живота си на карта. Това нямаше да му нанесе нито телесни, нито морални вреди.

Моето средство помогна. Майорът се затича кажи-речи по-бързо, отколкото ми влизаше в плановете. Естествено не го насочих към полуострова, а най-напред се отдалечих от него, докато намерих подходящо прикритие и едва след това свърнах обратно. Не можех да рискувам да премина на кой знае колко голямо разстояние от полуострова, защото там имаше блата. По-скоро трябваше да се придържам колкото бе възможно по-близо до него, ала в такъв случай сабята на майора можеше да ме постави в опасно положение, понеже звънтенето й се чуваше надалеч. Затова прерязах ремъка, който я придържаше към колана и я скрих в гъстата тръстика. После продължихме.

Докато крачехме успоредно на линията, представляваща основата на полуострова, ние се намирахме на около четиридесет-петдесет метра от постовете. Изглежда майорът имаше желание да се опита да избяга, обаче аз го хванах по-здраво и допрях острието на ножа в гърдите му.

Миризмата на месото, което се печеше на двата огъня, достигаше чак до нас, но това не можа да ме разсее. Напротив, изостреното ми внимание веднага бе привлечено от разнеслия се в същия миг вик:

— Хей, печеното е готово!

Да не би тъкмо сега да започнеха да разпределят месото? От тези хора не можеше да се очаква дисциплина. Може би печеното щеше да подмами часовите да напуснат постовете си. И наистина! Всичко живо се втурна към огньовете и стражите не направиха изключение. Един от тях взе пушката си, ала другите просто облегнаха оръжията си на най-близките дървета.

Дали да рискувам, или не? Можех да освободя неколцина от пленниците, но залагах живота си на карта, а възможно беше и да изпусна майора.

В такива мигове няма място за колебание. Мисълта, хрумнала ти в първия момент, трябва да бъде осъществена. Обикновено тя е правилната. С рязко движение смъкнах колана на сабята от тялото на майора, повалих го на земята и вързах с него краката му. После се втурнах към полуострова.

Скупчилите се около огньовете хора хвърляха дълги сенки и те ми помогнаха щастливо да премина през осветения от луната терен и да стигна до по-тъмните места. Успях да освободя само двама мъже. Другите бяха твърде далеч от мен. Още докато режех с ножа си ремъците им, аз ги подканих незабавно да хукнат подир мен и се затичах обратно.

Двамата ме последваха и какво да видя — в ръцете си държаха по една пушка. Бяха проявили достатъчно голямо присъствие на духа, за да грабнат оръжията на постовете.

— Heigh-day! Qué alegria!^[12] — каза на английски и на испански единият от тях, щом се озоваха до мен. — Великолепно се справихте! Видях ви, като идвахте. После подвикнах на боцмана да грабне старата карабина, облегната на дървото. Крайно време беше за нашето избавление. А сега накъде, сър? Кой сте вие, какъв сте, сеньор?

Бях сигурен, че съм чувал вече този глас, но кой ли мой познат можех да срещна на това затънтено място и то при подобни обстоятелства? А в момента нямах и време да му обърна по-голямо внимание. Забелязах само, че носеше панамена шапка с ужасно широка периферия, която скриваше лицето му. Отговорих му:

— Само ме следвайте, и то бързо!

Не се бавих да развързвам колана на майора, а просто го срязах. Рязко го изправих на крака и отново го блъснах да върви пред мен.

— По дяволите! — обади се човекът с широкополата шапка. — Та това е генералът на тези обесници! Хванал сте едра риба. Ще го вземем на буксир до пристанището!

Той улови другата ръка на майора и после продължихме с удвоена бързина точно по същия път, по който бях дошъл. Скоро стигнахме скривалището, където ме очакваха моите спътници.

Тъй като видяха да се приближават четирима мъже, вместо един, те бяха обзети от подозрения. Скочиха на крака и грабнаха оръжията си.

— Останете по местата си, сеньори! — подвикнах им аз. — Няма от какво да се боите. Аз съм!

— Вие ли сте? Слава Богу! — отговори монахът, като направи няколко крачки към мен. — Вече се бяхме доста разтревожили за вас. Какви хора ни водите?

— Двама от пленниците, които освободих и един свободен човек, когото плених.

— Двамата чужденци от сала! — извика индианецът.

— Майорът! — възкликна брат Хагуар.

— Да, майорът — повторих аз. — Помолих сеньора да ви направи посещение и понеже с доста голяма сигурност допусках, че няма да прояви готовност, изпреварих съпротивата му като го вързах.

— Тогава сме спечелили играта, спечелили сме я! — тържествуващо извика естансиерото. — Сега негодниците ще се видят принудени да разменят брат ми и сина ми срещу този човек!

— По-тихо, сеньор! — помолих го аз. — Все още нямаме основание да издаваме присъствието си, нито мястото, където се крием. Предполагам, че кавалеристите ще тръгнат да търсят тримата мъже. Тук лесно могат да ни открият. Петро Айнас, не знаете ли някое място, където е възможно да прекараме нощта и да запалим огън, без да ни видят?

— Имам нещо предвид, елате! Колко се радвам, че цялата работа приключи тъй щастливо!

Той ни поведе през обрасли с тръстика или покрити с дълбок мек мъх места, както и през гъсти храсталаци, докато най-сетне стигнахме до малка полянка, където за наша изненада видяхме конете си. По време на моето отсъствие индианецът беше научил всичко, разбира се и това, че сме били при жена му, и че сме й поверили конете си.

Мястото бе много подходящо за бивак. Беше заобиколено от храсти и заслонено от короните на широколистни дървета. Малко поточе лъкатушеше в посока на реката. Запалихме огън, защото само с негова помощ можехме да прогоним досадните комари.

Веднага, щом първите пламъци осветиха близката околност, човекът с широкополата панама направи скок към мен и извика:

— Heavens!^[13] Възможно ли е? Ти ли си, Чарли, ти ли си? Ела да те прегърна, ела в обятията ми! Побързай!

С рязко движение той свали шапката от главата си, така че успях да различа чертите на лицето му, сграбчи ме в прегръдките си и така ме притисна, сякаш имаше намерение взаимно да се смачкаме.

Представете си смайването ми — това беше моят добър Търнърстик, моят стар приятел капитан Фрик Търнърстик, морският вълк с чудновати привички и „забележителни“ познания по чужди езици, моят спътник от пътешествието ми през Китай още преди години!^[14] Радостта от тази толкова неочаквана среща не беше по-малка от изненадата ми, ала в момента нямах никакво време да отговарям на многобройните въпроси, с които ме обсипа, и го помолих:

— Кептън^[15], седни някъде и почакай още малко. После ще научиш по каква работа съм тук. Най-напред трябва да свършим онова, което ни повелява настоящият миг.

Той разбра, че съм прав и изпълни желанието ми, макар това да му струваше големи усилия на волята. Най-важното за нас бе майорът. Вързахме го за едно дърво близо до огъня. След като разказах как ми се беше удало да го пленя, аз извадих кърпата от устата му, но го предупредих, че при първия вик за помощ ще му забия ножа си.

— Вече беше веднъж в ръцете ни — продължих после аз. — Ти се закле най-тържествено да се откажеш от всякакви враждебни действия срещу нас и ние те пощадихме. Но ти наруши даденото обещание и вече не може и дума да става за пощада. Сам си си виновен. Петро Айнас, я извадете всичко, каквото носи в джобовете си!

— Мерзавец такъв! — скръцна зъби майорът срещу индианеца, докато той му изпразваше джобовете.

Петро му зашлеви една силна плесница и отговори:

— Мерзавец си самият ти, лъжецо! Сега знам всичко. Още една такава обида и ще ти сцепя тиквата на две!

Майорът имаше часовник, портфейл и кесия с пари. Часовника пъхнах обратно в джоба му. Отворих кесията и портфейла. В тях се намираха приблизително осемнайсет хиляди книжни талера, което прави към три хиляди марки. Решението ми относно тези пари бе вече взето. Попитах йербатеросите.

— Ще могат ли двама от вас веднага да тръгнат на път и да се върнат до опожарената алкерия?

— Защо?

— За да занесете на собственика й дванайсет хиляди книжни талери от името на майор Енрико Кадера като обезщетение за загубите, които му е нанесъл с хората си.

И петимата изявиха готовност веднага да изпълнят поръчението.

— Хвърляйте жребий помежду си! И същевременно кажете на възрастния господин бързо да изпрати гаучосите си, за да отведат откраднатите коне.

— Но досега все още изобщо не сме ги видели — подхвърли Монтесо.

— Обаче скоро ще ни паднат в ръцете. Или си мислите, че ще освободим този тъй наречен „майор“, без да ни е върнал конете?

— Трябва най-напред да се вземе решение по въпроса! — гневно се обади майорът.

— Вече е взето, аз съм онзи, който го взе и това е достатъчно, сеньор!

— Не, не е достатъчно. Преди всичко аз трябва да си кажа думата!

— Забраня ли ти да говориш, няма как — ще мълчиш.

— Но още не са водени предварителни преговори!

— Какво ли разбираш от предварителни преговори?! Сигурно толкова, колкото жабата разбира от изпълнения на цитра. За Бога, не се дръж така, сякаш си по-умен от нас и не си въобразявай, че можеш да ни заповядваш! Възможно е да ти се отрази твърде зле!

— Сеньор, аз съм щабсофицер на Латоре!

— Това е цяло нещастие за теб, защото съм противник на Латоре. Щом се обявяваш за негов привърженик, още повече ще влошиш положението си.

— Решително отказвам да сключвам каквото и да било споразумение с вас!

— Нито ще те питаме какво искаш, нито какво не искаш. Ще постъпим както ни харесва.

— Не забравяйте, че в ръцете на моите хора има пленници!

— Я не ставай смешен! Ами ти какво си в нашите ръце? Да не си въобразяваш, че те отвлякох и сега се разправям с теб само заради черните ти очи? Отказваш всяко споразумение. Е, ами как ще си върнеш свободата, ако не чрез споразумение?

— Ако не ме пуснете, двамата Монтесо ще останат в плен и дори ще бъдат убити!

— И това си го избий от главата! Залових те и същевременно освободих двама от твоите пленници. Да не си мислиш, че ще ми е кой знае колко трудно да измъкна и двамата Монтесо? Съвсем сам ще се справя, а тук има и други мъже, които се страхуват от вас колкото и аз.

— Значи ще предложите размяна на пленниците, така ли?

— Точно така, сеньор! Реша ли да те разменя срещу йербатерото и неговия племенник, така и ще направя. Предпочета ли да освободя двамата и после да ти пронижа главата с куршум, и това ще направя, без някой да ми попречи, и спътниците ми ще бъдат изцяло съгласни с мен.

— Да не спорим сега по този въпрос! Но във всички случаи се откажете да присвоявате парите ми!

— Нима са твои?

— Да.

— Заявяваш ли го най-тържествено пред всички тези свидетели?

— Естествено!

— Тогава съм спокоен. Не бих посегнал на собствеността на някой друг, за да възстановя нанесените от теб щети! Но понеже твърдо заявяваш, че парите са твои, то аз ще наредя да се дадат дванайсет хиляди книжни талера като обезщетение на онези хора за опожарената къща и унищожения инвентар на алкерията.

— Охо! Първо трябва да ме попитате за разрешение, а аз няма да го дам!

— А ти попита ли за разрешение да изгориш до основи алкерията? Естествено на теб също нямаше да ти го дадат, ала въпреки това изпълни намерението си.

— Сеньор, туй е чист обир!

— Е, добре, тогава съм един почтен крадец, а ти си безчестен подпалвач и конекрадец. Остават ти още шест хиляди книжни талера, които пъхам обратно в джоба ти, както направих и с часовника. Така е честно и почтено. А ти „купуваш“ и колиш добитък, без да го плащаш. Отвличаш свестни хора, които никога не са ти причинявали никакво зло, и изнудваш близките им да ти дадат откуп!

— Откуп ли? За пръв път чувам подобно нещо. Залових йербатерото, защото заедно с вас е обвинен в извършването на тежко престъпление. Стига само да можех, щях да заловя и вас. Но за откуп и дума не е ставало.

— Тъй, тъй! Защитаваш се толкова речовито, понеже си мислиш, че сме тръгнали да ви преследваме преди още пратениците ти да се бяха появили в Естансия дел йербатеро.

— Моите… пратеници? — попита той със заекване.

— Да, твоят лейтенант с още двама придружители.

— Нима са били в естансията?

— Ха! Я не се преструвай, че не знаеш нищо! Как може да си толкова глупав да вършиш такива хлапашки номера! Колкото и да си въобразяваха, че постъпват умно и хитро, ние естествено заловихме и затворихме тези типове. Те всичко си признаха и сега очакват наказанието си. В тази история името ти сигурно ще играе важна роля, а вероятно ще участваш ти самият лично, защото имам голямо желание да те поканя заедно с нас да посетиш Естансия дел йербатеро. После ще те отведем в Монтевидео, където ще можеш да помолиш твоя знаменит „комисарио криминал“ да поеме защитата ти.

Майорът не каза нито дума. Даже спокойно проследи с поглед как дадох парите на избраните от жребия двама йербатероси, които незабавно се канеха да тръгнат на път.

Дванайсет хиляди книжни талера не правят дори и две хиляди марки. Дали постъпвах справедливо или не — все едно, да ставаше каквото ще, но старият ранчеро на всяка цена трябваше да получи тези пари и щеше да ги получи. Двамата йербатероси се отдалечиха с конете си, а индианецът се нагърби със задачата да ги изведе извън мочурите до някое място, откъдето безпрепятствено можеха да поемат към целта си. Луната осветяваше пътя им достатъчно добре.

Майорът кипеше от гняв. Очите му се спираха ту на един, ту на друг от нас. Ако погледите му бяха кинжали и можеха да убиват, сигурно никой нямаше да остане жив. За да не ни е непрекъснато пред очите, ние го отвързахме от дървото и след като му вързахме и краката, го оставихме да лежи на такова място, откъдето нито можеше да ни вижда, нито да подслушва разговора ни. Но все пак проявихме достатъчно голяма предпазливост да го вържем с един отделен, по-дълъг ремък за най-близкия ствол. Иначе съществуваше някаква вероятност да ни се изплъзне, като се претърколи настрани. После разопаковахме хранителните припаси и започнахме да се храним. Накарахме с нас да яде и Дая, която междувременно се беше появила.

Човекът, когото Търнърстик беше нарекъл „боцман“, седеше точно срещу мен. Този висок, як и широкоплещест юначага бе истински моряк от старата школа. Тъй като беше рус и синеок, много ми приличаше на фризиец. Затова се обърнах към него на немски:

— Как всъщност позволихте да ви пленят, когато имате такива юмруци?

— Аз ли? — отвърна ми той също на немски. — Какво? Как? Нима говорите немски?

— Немец съм.

— Нека ме прекарат под кила на кораба, ако не го подозирах! Аз съм фризиец от крайбрежието на Северно море и се казвам Ханс Ларсен.

— Никога не бих предположил, че из тези блата ще срещна сънародник!

— И че ще го измъкнете от плен, нали, господине? А юмруците ми…

Той ги вдигна нагоре и им хвърли меланхоличен поглед. Да, какви юмруци бяха само! За такава големина и сила едва ли щяха да се намерят подходящи кадифени ръкавици, понеже доколкото знам номер трийсет и шести не изработва никоя фабрика в света. Морякът поклати глава, погледна ме тъжно и продължи:

— Да, господине, аз много разчитам на юмруците си — та те непрекъснато страшно ми трябват. Не знам дали ще ми повярвате или не, но с тях два пъти влача носовата котва покрай релинга на цялата палуба, а там, където ударя макар и лекичко — трева не никне. Затова бе много жалко, че днес не успях да ги използвам както му се полага. Просто не ми остана време, защото всичко стана твърде бързо. Е, все ще съм направил няколко цицини и синини, ала сигурно не са от кой знае какво значение. Ако човек не внимава, може да превърне в каша тези изнежени хора от поречието на Ла Плата, а аз не исках да смачкам никого.

Той пъхна в устата си парче месо, тежащо поне сто, сто и петдесет грама, отново поклати глава и спокойно продължи да дъвче. С това запознанството ни беше вече свършен факт. За какво ли трябваше да говорим повече? Търнърстик ме попита:

— Харесва ли ти този моряк, Чарли?

— Много! — кимнах аз.

— Ларсен е любимият ми боцман и мой спътник. Човек с железни мускули и нежна душа. Но я ми разкажи какво преживя след раздялата ни и какво търсиш всъщност тук, в тази тъжна и глупава местност?

— За това по-късно, ако нямаш нищо против, кептън. Засега е изключително важно да научим как сте станали пленници на тези хора.

Той се почеса зад ухото, лицето му придоби смутено изражение и накрая разказа следното:

— Ами точно тъй, както и моят „The Wind“^[16] попадна в онази дупка, дето в Буенос Айрес й викат пристанище — без всъщност да имам подобно намерение. Бях пристигнал в Байя само с баласт и там взех товар за Буенос Айрес — ама че лошо пристанище е този жабешки гьол! Там реших да натоваря нови стоки, ама не знаех какви. Чух да приказват за онова, което се произвежда в Рио Гранде до Сул, за стоките, превозвани от корабите по река Уругвай — скъпоценна дървесина, парагвайски чай, мед, цинк, чист кварц, яспис, ахати и други. Искаше ми се със собствени очи да видя как стоят нещата и взех един параход нагоре по реката. Стигнах до Салто Гранде и поръчах товара. После реших да се връщам в Буенос, ала изпитах силно желание да поогледам по-добре и по-отблизо местностите и заедно с боцмана се качих на сала, който днес спря ей там на брега. Плавахме на него цели пет дни като бръмбари на тиквено листо.

— И тук ви нападнаха, така ли?

— Well! И то как. Лежахме в каютата, кабаната, както тукашните хора наричат дъсчената колибка, когато салът спря на брега. Но какво ли ни засягаше това? Продължихме най-спокойно да си лежим и да пушим, понеже на сутринта пак щяхме да плаваме надолу. Но ето че по едно време на предната палуба, тоест, исках да кажа на предната част на сала, се вдигна адски шум и олелия, а щом си подадох главата от кабаната, веднага някой така ме цапардоса, че незабавно се отдръпнах. Хич не беше учтиво от страна на тези хора. Well! После няколко типа се промъкнаха вътре при нас и ни казаха, че не бивало да продължаваме, а се налагало на следващия и по-следващия ден да останем на котва на това място. Не се съгласихме с тая работа, понеже си бяхме платили пътните, ама те не бяха на нашето мнение. Станаха груби и затуй ги изхвърлихме, а после и самите ние се измъкнахме навън, за да им го върнем тъпкано, задето ме бяха ударили. Добре, но — мътните го взели — мислехме си, че са десетина-петнайсет или най-много двайсет души, ала тѐ ти нови двеста — излезе, че са повече от петдесет! Изобщо не ни оставиха време да поогледаме муцуните им, а веднага се нахвърлиха върху нас преди още да се бяхме измъкнали докрай от колибата. Тъй като нямахме място да се развъртим, ние се счепкахме с тях и се забутахме насам-натам, докато най-сетне целите ни омотаха в проклетите ремъци, дето тук им викат ласо или бола. Но все пак ги почетохме с няколко здрави удара, синини, цицини както и някои други дреболии. Самите ние останахме здрави и читави. После буквално целите ни оплетоха в ремъци и ни отнесоха на онзи полуостров, който може би се нарича Нос на сбиването. Там ни освободиха поне от излишните ласа и ни вързаха за дърветата така, че с две бързи движения на ножа ти успя да ни отървеш от това засядане. Никога няма да го забравя, сър! Е, положението ни не беше кой знае колко опасно, но бе дяволски неприятно.

— А как стои въпросът с вашите вещи? Обраха ли ви?

— Не успяха, макар че изглежда страшно много им се искаше. Ама Фрик Търнърстик не е от онези хора, които тъй лесно позволяват да ги обръснат без сапун. Изобщо не им показах какво имам. В кесията ми се намираха само няколко хартийки, дето по тези благословени места незаслужено са им дали името талери. Всичко останало е скрито толкова добре, че и самият аз нямаше да го намеря, ако не знаех къде да го търся. Талерите наистина ми отнеха. Нека си ги задържат. С удоволствие ще им ги оставя като милостиня. Но, сър, какво ще правим сега? Не бързам чак толкова много, обаче все пак ми се иска колкото е възможно по-скоро да тръгна за Буенос Айрес, та да не кисна повече в туй блато, дето всеки миг може да ме пипне треската.

— Надявам се още утре да напуснеш това място.

— Ами онази банда ще отстъпи ли сала?

— Така предполагам. Ако не го направи доброволно, ще я принудим.

— Може би с условието, че само така ще освободим майора?

— Да.

— Хм! Но все пак в цялата работа има една трудно разрешима пречка. Да предположим, че освободиш офицера и в замяна получиш онези пленници, както и разрешението да отплаваме със сала. Но и тогава няма да си в безопасност, преди тези типове да се прехвърлят на отсрещния бряг. Прав ли съм?

— Да.

— Значи ще трябва да се погрижиш да се отървеш от тях колкото е възможно по-скоро. А това може да стане само с помощта на нашия сал. Освен това предполагам, че и майорът ще гледа час по-скоро да изчезне оттук. За тази цел той също ще иска да използва нашия сал. Откъдето и да погледна нещата, едно остава безспорно че кавалеристите трябва да се прехвърлят отвъд реката с помощта на нашия сал. А тъкмо против това имам възражения.

— Защо?

— Защото подобно решение много ще ми навреди. Възможни са два случая: или негодниците ще се прехвърлят без мен и тогава салът ще е загубен за нас, понеже няма да има кой да го върне, или заедно с Ларсен ще ги придружа. Но така ще им падна в ръцете и те ще си отмъстят. Следователно в никакъв случай не бива да позволявам да използват сала ни. А това едва ли ще ти е особено приятно.

— Навярно все ще се намери някакъв друг изход. Може би на сутринта оттук ще мине друг сал, който тези хора ще могат да използват.

— Не е изключено. Или… хм, струва ми се, че ще е най-добре ако все пак им го оставя и изчакам тук, докато някой параход се спусне надолу по реката. В тази благословена страна е достатъчно само да помахаш с ръка от брега, за да спрат и да те вземат.

— Съветвам те така да постъпиш, кептън, понеже това твое решение ще ни помогне да избегнем всички неудобства за нас и всякаква опасност за теб.

— Правилно! И така, нека отплават със сала. Аз ще остана да чакам първия параход или кораб, който ще ме вземе. А ти, сър, накъде ще поемеш?

— Всичко зависи от изхода на това приключение. Не мога да взема решение, преди да съм разговарял с йербатерото, който все още е в плен.

— Няма ли да дойдеш с нас в Буенос Айрес? Вярно, че пристанището му е мизерно, но известно време ще можем да сме заедно и да си побъбрим за добрите стари времена.

— Надолу едва ли ще се спусна. Мисля да поема в съвсем друга посока.

— Накъде, ако мога да попитам?

— Първо към Гран Чако, а после през пампата към Тукуман.

— Хм! — промърмори той замислено. — Всъщност ти завиждам, сър. Колко често съм имал желание и аз да направя такова пътуване през пампата, но все не ми се е предлагал удобен случай. Преди да се събере товарът за моя „Вятър“, може да мине доста време, което бих могъл да използвам, за да вляза макар за малко в ролята на див гаучо. Ако не ми се налагаше първо да се върна в Буенос Айрес, щях да ти предложа да те придружа.

— Разбираш ли езика на тази страна?

— И то как! Изобщо говоря всички езици, както вече знаеш от по-рано. Мога също да яздя и да стрелям — какво друго остава да се желае?

Нямах време да му отговоря, понеже тъкмо в този миг се завърна индианецът и ни съобщи, че бил превел двамата йербатероси през опасната блатиста местност. Каза ни, че преди малко се промъкнал и до полуострова и там видял, че хората били страшно слисани от изчезването на майора и на двамата моряци и започнали трескаво да ги търсят.

— Ще стигнат ли и до колибата ти? — попитах го аз.

— Вероятно, сеньор.

— А възможно ли е да дойдат и насам?

— Не. През нощта това е напълно изключено за всеки чужденец. Дори и по светло едва ли биха намерили пътя, защото той води през наводнени места, откъдето никой не бива да рискува да минава.

— Тогава изпрати твоята Дая! Ако се появят, нека тя им каже, че никой не е идвал при нея.

Петро Айнас изпълни подканата ми. Жена му тръгна към колибата, но съвсем скоро се върна и ни съобщи, че току-що там дошли неколцина от кавалеристите, за да търсят изчезналите хора. Разпитвали я и за мъжа й и не скрили, че са започнали да го подозират. Откакто се бе срещнал с нас, индианецът не се беше мяркал пред очите им, а това обстоятелство наистина можеше да събуди у тях известни подозрения. Айнас ни попита дали няма да е по-уместно за малко да се върне при тях. Нямало да му бъде трудно да отклони издирванията им в друга посока. Вместо мен му отговори монахът:

— Не, ще е излишно, а дори и погрешно. Защо е необходимо да се отклонява вниманието на тези хора от нас, когато току-що беше казано, че е абсолютно невъзможно да ни открият тук? И не е ли наложително да научим какво се е случило? Ние не се страхуваме от тях и ще им го докажем именно като им помогнем да открият предводителя си. Не сте ли на същото мнение, сеньор?

Въпросът му беше отправен към мен и аз изразих съгласието си с думите:

— Давам ви пълно право. Ще им дадем възможност да разберат, че търсените от тях хора са при нас. Само остава открит въпросът кой ще им занесе тази вест. Самият аз съм готов да го направя.

— Не, твърде опасно е за вас.

— Ами! Изобщо не ме е страх!

— Убеден съм в това, обаче не бива да се излагате на такава голяма опасност. Многобройната глутница вълци поваля и най-силната мечка. Ще ви заловят и няма да ви позволят да се върнете. После ще проявят готовност да разменят Монтесо и племенника му срещу майора, а вие ще останете в плен.

— Но аз няма да позволя да ме заловят!

— Тоест ако се опитат да го направят, вие ще се съпротивлявате, така ли? А аз точно това искам да избегна. Не, сеньор, вие оставате тук. Знам кой може да отиде, без да се изложи и на най-малката опасност.

— Кой е той?

— Самият аз. Никой няма да посмее да посегне на брат Хагуар. Можете да сте сигурен, сеньор.

— Наистина ли сте убеден, че е изключено някой път влиянието ви да не окаже очакваното въздействие?

— Възможно е, но не е много вероятно. Ала дори и да се лъжа, знам, че мога да разчитам на вас. Ако ме задържат, това не е чак толкова лошо, както да речем ако пленят вас. Тези хора се стремят да заловят и убият вас, а не мен.

Докато говореше, той стана от мястото си с такова изражение, сякаш вече изобщо не подлежеше на съмнение, че самият той ще се нагърби с опасното разузнаване. Не ми се искаше да се съглася, но монахът съумя да спечели другите на своя страна, така че най-накрая се видях принуден да отстъпя.

— Е, добре, вървете! — казах му. — Но аз ще ви придружа.

— Невъзможно! Ако тръгнем двамата, това ще е най-голямата грешка, която можем да направим.

— Няма да бъда заедно с вас през цялото време. Ще остана на някое място, откъдето ще имам възможност да наблюдавам какво става.

— Добре, придружете ме докъдето желаете, само не и до самия полуостров! И бъдете тъй разумен да вземете със себе си една пушка.

— Тъкмо това ще е неразумно. По време на тайното ни промъкване към врага не бива да влача със себе си пушка, която само ще ми пречи. Револверите са напълно достатъчни. Ще вземете ли и вашите?

— Естествено, макар че нямам никакво намерение да стрелям по хора. Но самият вид на двата револвера буди респект. Към това се прибавя и богобоязливото чувство, внушавано от моя сан. И освен всичко друго за всеки човек, чувал някога за мен, съществува и още една причина, за да не се държи враждебно.

— Коя е тя?

— Ще ви я покажа. Внимавайте! И не се бойте, няма да ви причиня болка.

Той сграбчи с десницата си ловната ми дреха малко под гърдите и бавно ме вдигна с една ръка нагоре, а после също тъй бавно ме спусна да стъпя на краката си.

— Гръм и мълния! — възкликнах аз. — Действително подозирах, че у вас има необикновена физическа сила, но все пак не очаквах такива стоманени мишци!

— Нали, сеньор? — усмихна се той. — Точно тази сила плаши хората. Повярвайте ми, никой няма тъй лесно да се реши да ми посегне. Вярно, че няма да стрелям по този човек, ала така ще го сграбча между юмруците си, че незабавно ще му се изпари желанието за подобен опит.

Освен няколкото думи, които размени с мен, фризийският боцман Ханс Ларсен не си беше отворил повече устата. Но в този миг той внезапно се изправи и за мое учудване на доста сносен испански ми каза:

— За физическа сила ли говорите, сеньор? Вече ви показах юмруците си, а сега ще видите и какво могат да направят. Онзи, който е в състояние да влачи цяла котва, все ще съумее да полюлее във въздуха двама мъже. Внимавайте!

Той ме хвана с десницата си както преди малко ме бе хванал и монахът, после сграбчи и него за дрехата, вдигна ни едновременно и двамата във въздуха, изпъна ръце и започна да повдига и спуска ту единия, ту другия така, сякаш се намирахме на огромни везни. След малко ни остави да си стъпим на крака и каза:

— Ако имах и на гърба си две ръце, с удоволствие щях да взема още двама.

— Но, човече — извиках съвсем слисан, — та вие сте истински Голиат! Можете да събаряте и цели къщи!

— Ха! Туй го може и най-големият слабак, стига да знае как да подхване работата! И най-твърдите глави чупя като орехи, ама досега не съм имал удобен случай да го сторя. Дайте ми само такава възможност и ще преживеете чудеса!

— А умеете ли и да стреляте с пушка?

— Дреболия. Учил съм се в Западна Индия, където дълги години обикалях пристанищата. Спокойно можете да ме вземете с вас из тези ливади, дето вашите хора са им дали непонятното име пампаси.

Докато изричаше последните думи, той отново си седна на мястото с такова изражение на лицето, сякаш току-що беше държал най-дългата реч през целия си живот. Този боцман бе доста странна птица. Брат Хагуар призна, че по отношение на физическата сила не е в състояние да се мери с този човек. Но само грубата сила не върши кой знае каква работа. Някой сръчен и подвижен мъж, който притежава необходимата интелигентност и силен дух, е в състояние да победи и противник с двойно по-голяма физическа мощ.

След като това малко интермецо приключи, брат Хагуар и аз поехме към целта си. С най-големи подробности бях запомнил многобройните извивки на пътя, така че скоро успешно оставихме зад нас всички опасни места. В никакъв случай не биваше да допускаме да ни видят заедно. Ето защо монахът крачеше малко пред мен, а аз го следвах на подходящо разстояние.

Не след дълго той се натъкна на двама кавалеристи. Спря се при тях за минута-две. Чух ги да разговарят. После двамата поеха обратно заедно с него. Те бяха тръгнали да търсят изчезналите хора, но веднага поведоха брат Хагуар към Полуострова на алигаторите. Прокрадвах се като сянка подир тях и когато те стигнаха целта си, забелязах, че съм се озовал точно на мястото, където неотдавна вързах краката на майора и го оставих на земята. Оттук можех доста добре да виждам какво става в бивака на противника. Двамата придружители на монаха направиха своя доклад. Но още преди да го довършат, се разнесоха силните викове на другите. Бяха разпознали монаха. Наобиколиха го. Долавях припрените им гласове, а сред тях и неговия глас, който звучеше силно, твърдо и решително. Той им говореше със заповеднически тон. Отговаряха му възбудено и както лесно личеше — гневно. После ясно дочух как разговора поведоха двама души — брат Хагуар и един от кавалеристите, който несъмнено имаше най-високия чин след майора. Всичко това продължи доста дълго, но вече не се страхувах за храбрия монах. Сигурно по гласовете им щях да позная, ако започнеха да се отнасят към него враждебно.

Направи ми впечатление обстоятелството, че всички се бяха струпали около брат Хагуар. Даже и постовете се бяха присъединили към тълпата. Бяха забравили урока, който им бях дал. В този момент навярно нямаше да ми е трудно да се промъкна на полуострова и затова взех решение ако ми се предложеше и най-малката възможност, да използвам безгрижието на тези хора.

Най-сетне кръгът на кавалеристите се разтвори и монахът се появи. Заедно с един от мъжете той напусна полуострова. Другите останаха в бивака. Сигурно брат Хагуар се канеше да заведе този човек до скривалището ни. Но той не биваше да разбере, че и аз съм бил тук, ето защо взех да се прокрадвам скришом по петите им, без да се присъединявам към двамата. След като изминаха едно късо разстояние, те се спряха и видях как монахът завърза очите на другия. Това бе похвално от негова страна, защото така убежището ни щеше да остане в тайна, а самият аз успях да се приближа до тях толкова, че ми бе възможно да му направя знак да не разговаря с мен. Той ме разбра и ми кимна. Тогава се прокраднах покрай тях и застанах начело. При опасните места монахът водеше човека за ръката. Така стигнахме до нашето скривалище, без кавалеристът да забележи, че брат Хагуар не е бил сам при тях. А това бе много важно за мен.

Когато ни видяха да се задаваме, насядалите на земята хора скочиха на крака. Монахът свали кърпата от очите на своя придружител, който се огледа наоколо.

— Кого ни водите? — попитах брат Иларио. — Нима се налагаше?

— Да, сеньор — отговори ми той. — Ще служи като парламентьор между нас и неговите хора.

— Добре. Как ви посрещнаха?

— Естествено бяха много изненадани да ме видят тук. Или изобщо не са вярвали, че ще се появим, или поне не са допускали, че е възможно да пристигнем още днес.

— Държаха ли се враждебно?

— Много им се искаше, но им казах, че в такъв случай майорът незабавно ще бъде застрелян.

— Несъмнено щяхме да го направим. Ако ви беше паднал макар само един косъм от главата, сигурна смърт очакваше не само него, но и тримата негодници, които заловихме в Естансия дел йербатеро. Нямам никакво намерение да бъда прекалено учтив с подобни люде. Значи не ви повярваха, че сме пленили майора, така ли?

— Много им беше трудно да повярват.

— И сега този човек иска да го види и да разговаря с него? Не мога да го позволя.

— Защо не, сеньор?

Дръпнах го малко настрани и му обясних:

— Кавалеристът не бива да узнае как съм освободил двамата моряци. Иначе ще го каже на другарите си, а те не трябва да разберат, че съм бил на полуострова. Искам пак да отида там, за да измъкна и двамата Монтесо.

— Сеньор, твърде опасно е!

— О, не е. Дори ще е доста лесно, ако играете добре ролята, която съм ви отредил.

— И каква е тя, сеньор?

— Преди да говорим по този въпрос, трябва да знам дали кавалеристите са проявили готовност да освободят пленниците си.

— Нямат такова желание.

— А какво искат?

— Настояват да разменят двамата Монтесо естествено срещу майора, лейтенанта и двамата му придружители.

— Тъй! Но това много ще ни забави.

— И аз съм на същото мнение.

— Не ги ли заплашихте, че ще убием майора и другите трима, или че поне ще ги предадем на съдебните власти?

— Положих всички усилия да ги накарам да променят становището си, ала напразно.

— Лесно обяснимо е. Те също ни държат в шах, както и ние тях. Никоя от двете страни не бива да извършва насилие над пленниците, които държи в ръцете си, понеже в такъв случай другите незабавно ще си отмъстят. Именно тази причина ме накара да взема решението да измъкна от плен Монтесо и племенника му. Успея ли, лесно ще излезем от това трудно положение.

— Но така се излагате на много голяма опасност!

— Веднъж вече постъпих по този начин и успях. Вие ще отведете обратно до полуострова парламентьора, когото докарахте тук. При това ще внимавате само кракът ви да не стъпва на самия полуостров. Можете да се престорите, че все още нямате доверие на противниците ни. Убеден съм, че те всички ще дойдат при вас. Така ще ги подмамите да напуснат Алигаторите и аз ще получа пълна свобода на действие.

— Хм! Планът не е лош. Но оставам на мнение, че рискувате твърде много.

— Съвсем не. Движете се с парламентьора малко по-бавно и застанете на някое място така, че когато онези типове се приближат до вас, за мен да остане достатъчно свободно пространство, за да се промъкна до пленниците.

— Да не би да се каните да освободите и салджиите?

— Ако се окаже възможно — да.

— Шест души! Помислете само колко време ще ви е необходимо!

— Е, ще се заема и със салджиите само ако видя, че разполагам с нужното време. Но и да се наложи да ги изоставя, това не ще е кой знае колко голямо нещастие за тях, понеже съм убеден, че кавалеристите искат само да прекосят реката със сала им, иначе няма да им сторят нищо лошо.

След този разговор ние се върнахме при парламентьора, който пожела да види своя началник.

— Искате да говорите с него, така ли? — попитах го аз.

— Естествено! — отвърна той. — Та нали трябва да го попитам какво да правим!

— Не е необходимо. Вие сте над петдесет души, които сигурно имат достатъчно акъл, за да знаят как се постъпва в подобно положение.

— Но без заповедите му не можем нищо да предприемем!

— Той няма право да ви заповядва, понеже е в ръцете ни. Изберете си друг предводител!

— Вече си имаме.

— Е, ами тогава ще се съобразявате с него, а не с нашия пленник. Ще ви го покажа, за да уверите другарите си, че действително сме го заловили. Нищо повече не мога да направя. Отсега нататък няма да разреша на никой от хората ви да идва в нашия бивак. Брат Иларио ще ви придружи и на него можете да кажете какво смятате да предприемете. После няма да има за какво друго да разговаряме.

Отидох при майора, отново натъпках кърпата в устата му, развързах го от дървото, освободих и краката му, за да може да върви и го заведох при огъня. Щом видя своя подчинен, той се опита да му извика нещо, въпреки че устата му беше затъкната, ала през носа му излезе само някакво нечленоразделно мучене.

— Е, това майор Кадера ли е? — попитах парламентьора.

— Да — отвърна той. — Запушвате му устата, така ли? Тогава и ние ще постъпим така с нашите пленници.

— Ваша работа! Впрочем напъхах тази кърпа в устата му само за тези няколко минути, за да не можете да разговаряте. Веднага, щом си тръгнете, ще я извадя. Имате ли и други забележки?

— Ще ми разрешите ли да задам на майора един въпрос?

— Добре — отговорих аз, тъй като бях сигурен, че Кадера не бе в състояние да му издаде никаква тайна.

— Желаете ли да ви разменим срещу нашите пленници! — попита парламентьорът своя началник.

С много енергично движение на главата майорът даде да се разбере, че не желае.

— Но какво да правим тогава?

Офицерът посочи на изток и разпери три пръста.

— Трябва да настояваме за освобождаването на лейтенанта и на двамата му придружители, така ли?

Кадера кимна и след като извъртя очи към мен, направи с пръсти всеизвестната пантомима за броене на пари.

— Това пък какво означава? Не го разбирам — каза.

— Ще ви кажа — отвърнах му аз. — Майорът даде една част от парите, които носеше у себе си и аз ги изпратих на ранчерото, чиято алкерия опожарихте, за да го обезщетя за нанесените му вреди. Сега началникът ви си ги иска обратно.

Кадера кимна. Неговият подчинен продължи да пита:

— Тогава ще трябва да освободим пленниците само при условие, че срещу тях ни дадат лейтенанта заедно с двамата му спътника и парите, нали?

Повторното му кимане потвърди правилността на казаното. После човекът се обърна към мен:

— Чухте всичко, сеньор. Ние сме длъжни да се подчиним на заповедта му. А вие какво ще кажете?

— Засега нищо. Ще ви дам като придружител брат Иларио, който ще съобщи на вашите хора какво искам.

— Но сега можете да ми кажете поне дали сте съгласни с условията на нашия майор, или не!

— Не съм съгласен. В никакъв случай няма да върна парите. Те не са вече у мен. Освен това искам и конете, които сте откраднали от алкерията.

— Няма да ги дадем. Съвсем не са крадени. Купихме ги от собственика на алкерията и му ги платихме.

— Не е вярно!

— Вярно е, той ви е излъгал. И не сме ние хората, които са му запалили къщата.

— Както и да е. Няма да спорим за това. Няма какво повече да си кажем. Брат Иларио ще ми съобщи вашето решение. И така, аз искам пленниците и конете, като в замяна ще освободя майора. Ето това са условията ми, които искахте да чуете. Засега толкова. Ще трябва отново да ви закрием очите.

Така и направихме. После пак вързахме майора за дървото, както преди, а брат Иларио се отдалечи заедно с парламентьора. Тихо наредих на хората да вземат пушките си и да ме последват. Естансиерото остана да пази майора. Другите тръгнаха с мен, тръгна и индианецът, когото не ми се искаше да зарязвам там. Всички бяха много любопитни да видят какво щеше да стане. Все още не им бях казал нищо, а само им направих знак безшумно да ме следват по петите.

Съобразявайки се с указанията ми, монахът вървеше съвсем бавно. Придържахме се колкото можехме по-близо до него, но все пак на такова разстояние, че спътникът му да не ни чуе. Щом стигнахме до залива край Полуострова на алигаторите, аз разположих хората си в една линия в сянката на дърветата и храстите, предадох им пушките си и им казах:

— Сеньори, вие оставате тук и няма да излизате от сянката. Никой не бива да ви вижда.

— Ама какво ще става, сър? — попита Търнърстик. — Ще застреляме ли неколцина от тези негодници?

— Ще разбереш, след като се върна.

— Какво? Решил си да ходиш някъде?

— Да, но не надалеч. И така, бъдете предпазливи, сеньори! Каквото и да става, не мърдайте от това място. Но чуете ли револвера ми, ще се върнете в скривалището ни заедно с монаха, който ще мине оттук и там спокойно ще изчакате развитието на събитията!

Двата огъня на полуострова все още буйно горяха, тъй че ясно се виждаха човешките фигури, които седяха край тях, или се движеха наблизо. Брат Иларио се насочи малко по-наляво и скоро спря. Той развърза очите на парламентьора и го пусна да отиде при своите хора. Кавалеристите го видяха да се приближава и изпълнени от любопитство се изправиха на крака. Ако сметките ми наистина се окажеха верни, макар за кратко време те щяха да напуснат полуострова, за да преговарят с монаха, който не само че не беше стъпил на него, но и съвсем разумно се беше оттеглил още по-назад. Аз легнах върху речния чакъл на брега и запълзях към полуострова. Бях сигурен, че няма да ме забележат, понеже цветът на дрехите ми изобщо не можеше да се различи върху пясъка и камънака.

За мое най-голямо задоволство долових гневните викове на кавалеристите. Те не бяха доволни от поставените условия и се отправиха към брат Иларио. Нито един от тях не остана в лагера им. Продължих напред с удвоена бързина и успешно се добрах до първите дървета на полуострова. Там вече закрачих приведен. Пленниците все още бяха на старите си места. Заети в търсене на майора, на кавалеристите не им бе останало време да ги прехвърлят на сала.

Близо до огъня се намираха двамата Монтесо. Бяха вързани за дърветата на известно разстояние един до друг. Но салджиите бяха доста настрани. Нямаше как да си губя скъпоценното време и за тях. Чевръсто запълзях към йербатерото. Той ме видя да се приближавам и се обади:

— Сеньор, вие? За Бога, какъв е този риск?

— Тихо! Ще срежа ремъците ви!

— Добре! Но по-бързо, та да офейкаме!

— Няма да мърдате оттук. Не виждате ли, че неколцина от тях вече се връщат? Останете все така облегнат на дървото, сякаш още сте вързан и изчакайте, докато успея да се измъкна. Ще ви дам знак, като изсвиря с уста. Щом го чуете, веднага скачате на крака и изтичвате ей тук по брега до първите храсталаци, където ще ви посрещнем.

Бързо пропълзях и до неговия племенник. Докато режех ремъците, аз му казах съвсем същото. След това бе вече крайно време да изчезвам, понеже видях отделни кавалеристи бавно да се завръщат при огъня. Успях да се добера до пясъчната крайбрежна ивица и оттам незабелязано да се присъединя към спътниците си.

— Мътните го взели, струва ми се, че си бил на полуострова! — посрещна ме капитанът.

— Разбира се.

— За да отървеш пленниците от ремъците, както направи и с нас?

— Да, вече са свободни.

— Защо не идват?

— Защото първо монахът трябва да дойде при нас. Иначе щом видят, че пленниците им се изплъзват онези типове могат да го заловят.

— Well! Става страшно интересно!

— Нали? Тогава внимавай! Сега ще изсвиря. Те ще се втурнат право насам. В първите мигове в смайването си кавалеристите изобщо няма да се сетят да им попречат — нито ще стрелят по тях, нито ще хукнат да ги преследват. Но затова пък малко по-късно ще ги погнат толкова по-усърдно. Тогава ще дадем един залп във въздуха. Само ще ги сплашим, няма никого да убиваме. Единствено аз няма да стрелям, а ще запазя куршумите си в случай, че се наложи да спра някой прекалено разпален преследвач. Изглежда преговорите с брат Иларио свършиха. Връщат се обратно на полуострова.

Бях отсъствал почти половин час. Това време се оказа достатъчно за монаха да си свърши работата. Видяхме го да се задава. Той трябваше да мине близо покрай нас, обаче не знаеше, че ние всичките се намирахме на това място.

— Пст! — обадих се аз, когато той се намираше вече достатъчно близо. Брат Иларио се приближи до нас под короните на дърветата.

— Всички ли сте тук? — попита той. — Сеньор, страхувах се за вас. Успяхте ли?

— Да. А вие? Какъв отговор получихте?

— Не са съгласни.

— След пет минути с най-голямо удоволствие ще се съгласят. А сега нека внимаваме! И така, ще стреляме само във въздуха, сеньори!

Пъхнах един пръст в устата си и рязко изсвирих. Последваха кратки секунди на мъртвешка тишина. Противниците се питаха откъде ли бе дошло това изсвирване и какво ли можеше да означава. Ето че в този миг зърнахме силуетите на двамата Монтесо да се появяват между дърветата и да се втурват през тясната пясъчна ивица на брега. Проехтяха дивашки викове. Изтрещяха няколко изстрела, но без куршумите да улучат когото и да било. Кавалеристите не бяха губили никакво време да се прицелят по-добре. После от горичката на полуострова изскочиха и преследвачите, ала двамата бегълци бяха вече при нас. Оставихме онези типове да изминат около половината разстояние и тогава моите спътници откриха огън. Преследвачите се стъписаха и спряха. Нашите хора бързо заредиха и отново натиснаха спусъците. Това оказа своето въздействие, макар никой от противниците ни да не беше улучен. Те разбраха, че всички се намираме на това място и не се осмелиха да се приближат. Стояха изправени на силната лунна светлина, докато ние бяхме в сянката на дърветата. Те не можеха да ни улучат, а нашите куршуми непременно щяха да попаднат в целта. Ето защо кавалеристите скоро се оттеглиха под закрилата на дърветата.

— Точно това исках — обадих се аз. — Сега имаме време спокойно да се завърнем в скривалището си. Не ми се вярва преди зазоряване някой от тези типове да се осмели да ни последва. Да тръгваме!

Радостта на двамата освободени пленници беше голяма. Опитаха се да дадат израз на благодарността си, обаче ги предупредих да мълчат, понеже кавалеристите щяха да разберат, че се отдалечаваме. Но щом изминахме такова разстояние, че стана невъзможно да чуят разговора ни, Монтесо се спря, хвана ме за ръката и каза:

— Не мога повече да мълча. Съвсем ми е невъзможно. Всъщност как се озовахте тук?

— На коне — засмях се аз.

— Естествено! Наистина, предполагах, че няма да ме изоставите в беда, нито вие, нито моите йербатероси, но все пак беше много трудно да се открият следите им и да ни измъкнете измежду толкова много хора!

— Напротив, беше твърде лесно. Всичко ще научите. А сега нека отидем на безопасно място.

— Действително ли спипахте майора?

— Да. Вече го знаете?

— Отгатнах го по ругатните на онези типове. Двама от пленниците изчезнаха, а заедно с тях и майорът. Кавалеристите бяха извън себе си от ярост. Можеше да се очаква, че щяха да се отнесат към нас още по-сурово. Наистина не се чувствах особено добре.

— Но затова пък сега радостта ви ще е двойно по-голяма, още повече, че ще се срещнете с брат си, когото едва ли сте очаквал да видите по тези места.

— Брат ми е тук? — попита той, силно зарадван, а младият Монтесо нададе ликуващ вик. — Чудесно! Да побързаме, искам час по-скоро да го прегърна!

— По-полека, по-полека, сеньор! Нека всичко стане възможно по-спокойно. Майорът не бива веднага да разбере, че и вие сте вече свободен. Страшно ми се иска да видя каква физиономия ще направи, щом ви зърне. И тъй, поздравете се тихо със сеньор Монтесо!

След като се добрахме до нашето убежище, ние така се приближихме до огъня, че майорът да не може да види двамата. Роднините се прегърнаха и разцелуваха най-сърдечно, но старателно избягваха да дадат шумен израз на радостта си. После йербатерото и племенникът му се скриха зад дърветата и едва тогава накарахме индианеца да доведе майора. Офицерът ми хвърли изпитателен поглед, с който се опита да разбере какви са били резултатите от преговорите ми с неговите хора. Придадох си много сериозно изражение на лицето и му казах:

— Сеньор Кадера, ще ти се наложи да се примириш с компанията ни още доста дълго време.

— Нямам нищо против — изсмя се язвително той. — Но да изчакаме. Впрочем този път сметките ти няма да излязат верни. Хората ми не са толкова глупави да се съгласят с условията ви.

— Наистина е така.

— Сега ще има да чакаш, докато видиш твоя Монтесо и неговия племенник!

— Навярно си въобразяваш, че търпението ми е безкрайно, а? Съвсем не е така! Ще измъкна и двамата.

— Смешно!

— Ами смей се, щом толкова ти се иска! Нали спипах теб и освободих двамата моряци? Струва ми се, че ще се добера и до другите ти пленници, стига само да пожелая.

— Е, да, ако всичко ставаше с искане, щеше да свалиш и луната от небето. Но сега трябва да се съобразяваш и с това, че моите хора ще бъдат дваж по-предпазливи.

— Нека! Впрочем наистина не те разбирам. Като отхвърляш предложението ми за размяна, ти сам си режеш клона, на който седиш. Иначе можеше незабавно да бъдеш освободен.

— Просто не искам.

— Че каква ли ти е ползата? Никаква. Ще те отведа направо в Монтевидео.

— Ами! Няма да ме отведеш в Монтевидео. Погрижили сме се за това.

— Лъжеш се. Отиваме право там.

— А може и да не се лъжа.

Той изрече тези думи с голяма решителност и тя ме наведе на предположението, че крои нещо, за което изобщо нищо не подозираме. А може би се преструваше на толкова самоуверен само за да ни направи по-отстъпчиви. Нямах никакво желание да преговарям с него кой знае колко дълго и затова му казах:

— Щом поискаме, веднага тръгваме на път за града.

— Я не ме будалкай. Няма да зарежете вашите двама Монтесо!

— Вярно е. Сеньор, ами ако те са се присъединили вече към нас?

— Дяволът може да го е направил, но не и тези двама мъже!

— Не е възможно дяволът да се присъедини към нас, понеже както ти сам нееднократно си заявявал, дяволът съм самият аз. Бъди тъй добър да погледаш сеньорите, които ей сега ще ти бъдат представени!

Двамата Монтесо се показаха иззад дърветата. Щом ги зърна, майорът трепна изплашено. Взе здравата да опъва ремъците, които стягаха ръцете му на гърба, и изкрещя:

— Diabolo! Те са! Да, наистина са те!

— Да, мерзавецо, ние сме! — обади се йербатерото. — Този сеньор ни освободи, а твоят кон е вече оседлан. Яхваш го и отиваш право в ада. Сега ще наточа ножа си.

— Нима е възможно?

— Сам виждаш, че е истина — отвърнах му аз. — Все още ли мислиш, че няма да тръгнем за Монтевидео?

— Ама ти си Сатана, истински насъщен Сатана!

— От твоите уста това е цяла похвала за мен. Както виждаш, ти проигра и последния си коз, но въпреки всичко нека продължим играта!

— Да, продължаваме я! — скръцна със зъби той.

— Че с какво? На теб не ти останаха карти!

— За това е виновен само този подлец, този предател!

Щом изрече тези думи и преди още да успеем да му попречим, той направи две крачки към Петро Айнас и с все сила го ритна в корема. Индианецът падна на земята. После понечи да стане, за да си отмъсти, ала не успя да си изправи. Изглежда беше получил някакво нараняване.

— Ти луд ли си! — скастрих майора. — Изцяло си във властта ни, нямаш никакво оръжие и можеш да разчиташ единствено на милосърдието ни. Ако не се вразумиш, ще има много да съжаляваш!

— Ще го наръгам този мерзавец с ножа си! — обади се Маурисио Монтесо и като измъкна ножа от колана на своя брат, се приближи до майора със застрашително изражение на лицето.

Изглежда офицерът най-сетне проумя, че е цяло безумие да си навлича отмъщението на тези хора. Обърна се към мен и каза:

— Давай по-накратко! Какво ще правите с мен?

— Всъщност исках да те предам на правосъдието, но все пак няма да го направя, понеже ми се струва, че…

— Не! — прекъсна ме естансиерото. — Ще остане наш пленник и ще го вземем с нас, за да си получи наказанието.

— По-добре да постъпим с него така, както се постъпва с всеки негодяй — да го изхвърлим навън и да го оставим да си върви! Сигурен съм, че няма да се върне. Какво ще кажете вие, брат Иларио?

— Напълно споделям мнението ви, сеньор — отговори монахът.

— Чудесно! — обърнах се към майора. — Тогава чуй какво ще искам от теб! Готови сме да те освободим, но при някои условия. Първо, настояваме да върнете откраднатите коне.

— Карай, вземайте ги!

— После ще ни обещаеш още призори да се прехвърлите със сала на отсрещния бряг на реката.

— С голямо удоволствие. Дори съм готов незабавно да го направим, само и само да не гледам повече проклетата ти физиономия!

— А на твоята ние държим още по-малко. Освен това ей тук в моя бележник ще нахвърлям едно уверение, което ще подпишеш и така ще потвърдиш, че напълно доброволно си дал парите на ранчерото като обезщетение.

— Напълно доброволно! Нима човек може да сметне за възможно подобно искане? Ами ако не се съглася?

— Тогава просто тръгваш с нас.

— Caracha!^[17] Давай! Ще го подпиша! Искаш ли още нещо от мен?

— Да. Виж как се е проснал Петро Айнас! Вероятно си го наранил и настоявам да получи парично обезщетение за нанесени телесни повреди.

— Ти луд ли си?

— Тогава оставаш наш пленник!

— Сеньор, ако ей сегичка от ясното небе падне гръм и те удари, ще полудея от радост.

— Напълно съм убеден. За щастие не е във възможностите ти да хвърляш мълнии. И тъй, съгласен ли си, или не?

— Колко искаш?

— Петстотин книжни талера.

Това правеше осемдесет марки. Майорът се опита да се пазари, обаче аз не отстъпих нито талер. Най-сетне той се съгласи с условията ми, ала аз добавих и следното:

— Ще му напишеш няколко реда в уверение на това, че си му подарил парите! Ще се съгласиш ли и с последното ми условие?

— Да.

— Кога ще получим конете?

— Когато поискаш, нямам нищо против да стане веднага.

— Предпочитам да не е веднага. При приемането на конете ще е невъзможно да избегнем контакта с твоите хора. Ето защо ще е по-добре да изчакаме настъпването на деня, когато ще можем да вземем такива мерки за безопасност, че да не станем жертва на някоя коварна клопка.

— Значи дотогава ще ме задържите тук като пленник, така ли?

— Да. Но по всяка вероятност брат Иларио още веднъж ще отиде до Полуострова на алигаторите, за да доведе някой от хората ти, на когото ще можем да съобщим, че между нас е сключен мир. А сега ще седнеш тук до мен и ще напишеш редовете, които ще ти продиктувам.

— Как ще пиша с вързани ръце?

Погледът му беше придобил дебнещ израз. Вероятно той си мислеше, че ще му развържем ръцете. В такъв случай не беше изключено внезапно да скочи на крака и да се шмугне в гъсталака.

— Тъй като ще можеш да седиш с вързани крака — отвърнах аз, — сега хубаво ще ги стегнем с един ремък, а ръцете ти ще вържем отпред и то така, че да имаш възможност да пишеш.

Накарахме го да седне до мен и го вързахме по вече описания начин. Без каквато и да било съпротива той започна да пише онова, което му диктувах. Извадих парите от джоба му и ги дадох на индианеца, който страшно много им се зарадва. Но радостта му премина направо в нямо възхищение, когато естансиерото измъкна от кесията си двайсет златни монети и му ги наброи. Това беше вече обещаната му награда. Клетникът чувстваше обаче силни болки. За да облекчи страданията му, естансиерото обеща още, че ще му даде хубава работа в имението си.

Брат Иларио отново посети полуострова и доведе същия човек, който беше идвал вече при нас. Този път нямаше какво да крием от него, освен местоположението на скривалището ни. Дадохме му възможност да разговаря с майора и така той научи най-подробно как ни се беше удало да пленим офицера и да освободим пленниците. По него майорът изпрати до хората си заповедта през нощта да се държат спокойно, а когато настъпи денят, да изпълнят всички разпореждания на монаха относно конете.

След като пратеникът си отиде, ние се приготвихме да спим. Отново вързахме майора за дървото. Всички можехме да почиваме, понеже Петро Айнас пожела да бди над бивака заедно с жена си. Но стана твърде късно, преди да успеем да заспим. Имаше толкова много въпроси и обяснения, че разговорът ни се проточи безкрайно.

Що се отнася до младия Хосе Монтесо, той беше кротък и сериозен младеж, който ми направи отлично впечатление. Както изглеждаше, не беше роден герой, а и той самият най-искрено си призна, че докато бил в плен, брал голям страх.

От само себе си се разбира, че последните останали будни хора бяхме ние двамата с Търнърстик. Имаше толкова много да си разказваме. Но не тук му е мястото да изброявам всичките пътешествия, които той беше предприел след нашата раздяла.

Индианецът ни събуди, когато вече се развиделяваше. Майорът спокойно лежеше до дървото и се преструваше, че спи. Но сигурно цяла нощ не беше мигнал. В момента най-важното бе да намерим някое удобно място, където да подслоним конете, които щяха да ни бъдат предадени. Трябваше да скрием животните преди още кавалеристите да си бяха отишли. След освобождаването на майора не беше изключено да му хрумне мисълта отново да ни отнеме всичко. Не се бояхме от хората му, но щом като с предпазливи действия можехме да избегнем избухването на нова вражда, защо тогава да не постъпехме така?

Айнас знаеше къде има подобно подходящо място. Щеше да ни го покаже. То се намирало сред храсталаците в онази посока, от която бяхме дошли по брега на реката. Трябваше да минем край колибата му и да продължим още малко нататък. Докато вървяхме мълчаливо един подир друг, нейде пред нас доловихме пръхтене на коне.

Естествено веднага се скрихме зад храсталаците. Скоро разпознахме двамата йербатероси, които бяхме изпратили да занесат парите до алкерията. С тях имаше още десетина души. Срещата ни зарадва двамата йербатероси, понеже те не знаеха толкова добре пътя през блатата, а и не им бе известно как стоят нещата при нас. Бързото им завръщане бе много лесно обяснимо. В най-близката асиенда забелязали да гори светлина и се отбили за няколко минути. Там заварили тези хора, които били пристигнали само преди час и се канели още на сутринта да продължат. Щом разбрали кои са те, йербатеросите много се зарадвали.

Вече споменахме, че собственикът на алкерията имаше син, който беше предприел пътуване до Салта или до Белен. Той се завърнал у дома малко след като сме напуснали опожареното имение. Изпаднал в ярост от случилото се и решил незабавно да ни последва, за да помогне в преследването на злодеите. И наистина тръгнал на път веднага, щом пристигнали първите хора, изпратени от нас в помощ на неговите възрастни родители. Пътем той се постарал да вербува и други мъже и постепенно придружителите му се увеличили на вече споменатото число.

Когато се срещнал в асиендата с йербатеросите, които се канели да посетят родителите му, той страшно се зарадвал. Фактът, че естансиерото Монтесо беше дал на заем на родителите му определена сума, не бил в състояние да смекчи гнева му, понеже рано или късно тези пари трябваше да се върнат. Ала когато получил парите, които измъкнах от майора, той се почувствал по-склонен към милосърдие, а след като узна, че и конете ще бъдат върнати, синът на ранчерото се съгласи да оставим крадците и подпалвачите да си вървят.

Беше ми приятно да го чуя, понеже нямахме никакъв интерес от разпалването на нова вражда и направих всичко, което бе по силите ми, за да го предразположа към помирение. Най-хубаво щеше да бъде, ако той и спътниците му изобщо не се мяркаха пред кавалеристите. Ето защо бе уговорено, че щом получехме конете, ние веднага щяхме да му ги предадем, след което той незабавно щеше да поеме обратно. Отведохме хората в нашето убежище. Нямаше как да се избегне срещата му с майора, а и веднага му беше казано, че това е предводителят на негодниците. Синът на ранчерото здравата го ритна няколко пъти, но после не му обърна повече никакво внимание.

Дойде време брат Иларио да тръгне за полуострова, където щеше да се разпореди по какъв начин да става предаването на конете.

— Това е доста деликатна работа — обади се той. — Много лесно може да се стигне до сбиване.

— Няма — отвърнах аз. — Сигурно ще е възможно да се избегне, ако не освободим майора веднага, щом ни бъдат върнати конете.

— Но те няма да се съгласят!

— О, ще се съгласят. Нали майорът им заповяда да изпълнят вашите разпореждания.

— Наистина. Не се сетих.

— Конете ще бъдат вързани един за друг така, че да образуват тропа. Ще позволим само на четирима мъже да ги водят и то не по-далеч от мястото, където стояхме вчера, когато Монтесо и племенникът му избягаха. Там ще чакаме и ще посрещаме конете. Законният им собственик е тук. Нека той внимателно ги оглежда, за да разбере дали наистина са неговите, което ще проличи по жигосания отличителен знак. Ако са неговите, незабавно ще тръгне с тях обратно към алкерията и едва тогава ще освободим майора.

— Ами ако Кадера реши да го преследва?

— Лесно можем да го предотвратим. Хората му ще са принудени да яздят през блатата в индианска нишка. Препречим ли пътя им, няма да могат да направят и крачка напред.

— Добре! Изобщо ще ги пуснем да отидат единствено до сала.

— Разбира се. Така се и уговорихме. Но и в този случай пак им нямам доверие, защото със сала те отново могат да се върнат на този бряг и да ни нападнат.

— Може да се очаква подобно нещо от тях, понеже сигурно ще жадуват за отмъщение. Но ние трябва внимателно да следим дали действително ще слязат отсреща на сушата.

— Възможно ли е да се наблюдава другият бряг?

— Тук, от това място — да. А нали вие носите бинокъл? Ако слязат на отвъдния бряг и пуснат сала по течението, няма защо да се боим повече от тях.

— И аз съм убеден в това. Брат Иларио, готов ли сте да отидете при хората?

— Да.

— След известно време ще ви последваме, за да очакваме конете на определеното място. Естансиерото ще остане при майора. Да вървим!

Щом изминаха десетина минути, всички ние поехме по петите на монаха. Той изглежда си вършеше работата много добре, защото не бяхме чакали кой знае колко на уговореното място, когато той вече се зададе откъм полуострова, следван от конете, които бяха водени само от четирима мъже. Животните вървяха едно подир друго. Всяко следващо беше вързано за опашката на предното. Тук тези полудиви животни се държаха съвсем послушно, защото се страхуваха от блатата. Щом тропата стигна до нас, четиримата побързаха да се върнат. Другарите им стояха отсреща между дърветата и зяпаха към нас. Младият ранчеро огледа конете и заяви, че всички до един са негова собственост.

Младият човек просто не знаеше как да изрази голямата си благодарност. Обещахме му да се отбием в неговата алкерия в случай, че пътят ни минеше наблизо. В такъв случай естансиерото щеше да си получи парите, които всъщност вече не им трябваха, понеже щетите бяха компенсирани по един много по-добър начин.

Изчакахме тропата да изчезне сред гъсталаците, през които щеше да я преведе индианецът и след това се върнахме в нашето скривалище. Там свалихме повечето ремъци на майора. Само ръцете му останаха все още вързани. Закрихме очите му с кърпа, понеже не биваше да разбере как се стига до нас и после го заведохме до същото място, където бяхме чакали конете. Там махнах кърпата от очите му и развързах ръцете му.

— Тъй, вече си свободен, сеньор — казах аз. — Сега всичко е наред.

— Така ли мислиш? — отвърна ми той. — А аз съм на друго мнение. Имаме да уреждаме значителна сметка, Сатана такъв! Сигурно пак ще те срещна и тогава ще ми платиш за всичко.

— Надявам се желанието ти да не се сбъдне.

— Сигурно, сигурно ще се сбъдне, аз ти го казвам! — извика майорът с поглед, който сякаш искаше на място да ме убие.

— Голяма непредпазливост от твоя страна е да ми го казваш, защото ще бъда двойно по-внимателен.

— Хич няма да ти помогне. Пак ще се срещнем!

— Е, това би могло да стане само нейде наоколо! Ако ни кроиш някоя коварна клопка, ще сме готови да я избегнем.

— Нейде наоколо? Наистина ли ме мислиш за толкова глупав? Останеш ли още малко тук, ще видиш как със сала ще се прехвърлим на другия бряг.

— За да се върнете малко по-надолу пак на този! Нали? Предполагам го.

— Сатана! Много се лъжеш. Тук нямам вече никаква работа с теб. Но по-късно, сеньор, по-късно!

— Ами, до по-късно!

— Не се смей! Да не мислиш, че не чух, дето се каниш също да прехвърлиш реката, за да се отправиш към Гран Чако и после към Тукуман? Там някъде все ще се срещнем.

— Това ли имаш предвид? Все ми е тая! Но нека ти кажа, че изправим ли се пак един срещу друг като врагове, няма повече да те щадя!

Той си тръгна, като се изсмя гадно и язвително.

— Сеньор, да му изпратя ли един куршум? — попита Монтесо.

Той говореше съвсем сериозно.

— Не, няма да убиваме никого.

— Но все още има време да го сторим. По-късно сигурно ще съжаляваме.

— Свалете пушката си! Той не заслужава куршум.

— Както искате, ала имам предчувствие, че ще е по-добре да го застрелям!

Разположихме се между дърветата, за да наблюдаваме кавалеристите. Те посрещнаха своя командир мълчаливо. Видяхме как той пристъпи между тях и известно време нещо им говори.

После развързаха салджиите. Майорът поговори доста дълго и с тях. След това те доведоха конете си и заедно с всичките си други вещи ги натовариха на сала. Когато всички напуснаха полуострова, ние се отправихме към него.

Отвъд полуострова видяхме как салът вече плаваше по водата. Салджиите и войниците стояха до веслата и напрегнато работеха с тях, за да го откарат до другия бряг без много голямо отклонение.

Вървяхме бавно по отсамния бряг надолу по реката и не изпускахме сала из очи. Но това съвсем не беше лесна работа по мочурливата почва. Ездачите слязоха на сушата и възседнаха конете. Майорът даде на салджиите пари — възнаграждението за прехвърлянето през реката. После заедно с хората си той пое по своя път, а салът отблъсна от брега, за да се отправи към средата на реката и да продължи насилствено прекъснатото плаване.

Ние се върнахме на Полуострова на алигаторите и се огледахме наоколо за някакви забравени предмети, ала не намерихме нищо. От индианеца капитанът научи, че едва малко след пладне може да се очаква някакъв кораб, който да се спуска надолу по течението. Затова Фрик Търнърстик помоли да не тръгваме веднага на път, ако действително намеренията ни са такива. С удоволствие се съгласихме да изпълним желанието му, защото половин ден почивка щеше да ни дойде много добре.

Освен това имаше да си казваме още толкова неща, че с радост седнахме един до друг да си поговорим надълго и нашироко.

Решихме да лагеруваме на полуострова и там хубаво да закусим. Така и направихме. Доведохме и конете си.

Но тъй като все пак нямах доверие на майора, малко по-надолу от полуострова на брега на реката изпратих един човек да застане на пост, който щеше да се сменя на всеки половин час.

Лесно можете да се досетите как йербатерото бе попаднал повторно в ръцете на кавалеристите. Бяха се отнесли твърде зле с него и затова той гореше от нетърпение по-късно пак да се срещне с майора. Но иначе всички бяха доволни, че приключението ни бе привършило така добре и толкова миролюбиво. Само индианецът не бе дотам радостен като останалите. Той все още чувстваше болки в корема и се прибра в колибата си, за да си легне и да накара жена си да му свари билки…

Бележки

[1] Боже мой! Б.пр. ↑

[2] Бунтовници, бойци. Б.пр. ↑

[3] Планински пояс в Кордилерите, достигащ от 3,300 до 3,900 м височина, който се отличава със специфичен климат. Б.пр. ↑

[4] Вид лама. Б.пр. ↑

[5] Мир на праха му! Б.пр. ↑

[6] Полуостров на крокодила. Б.пр. ↑

[7] Чифлик, селско имение. Б.пр. ↑

[8] Върволица от животни, керван. Б.пр. ↑

[9] Памуково дърво. Б.пр. ↑

[10] Небеса, о Боже! — Б.пр. ↑

[11] Полуостров на алигаторите. Б.пр. ↑

[12] Чудесно, колко хубаво! Б.пр. ↑

[13] Небеса, о, Боже! Б.пр. ↑

[14] Виж „Кианг-лу“ в том 11 от събраните съчинения на Радебойл „Край Тихия океан“. Б.пр. ↑

[15] Капитан. Б.пр. ↑

[16] Вятър Б.пр. ↑

[17] Проклятие, по дяволите! Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Край Рио де ла Плата (3)

Метаданни

Данни

Край Рио де ла Плата

Информация

История

Сваляне / Връзки

3. Брат Хагуар

Карл Май
Край Рио де ла Плата (3)