Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на нищото (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Darkness That Comes Before, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 1

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-492-5

 

 

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 2

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-493-2

История

  1. — Добавяне

Втора част
Императорът

Пета глава
Момемн

Разликата между силния и слабия император е проста: първият превръща света в своя арена, докато вторият го прави свой харем.

Касидас, „Аналите на Ценей“

Онова, което мъжете на Бивника така и не разбраха, беше, че Нансур и кианците са стари врагове. Когато два цивилизовани народа водят война векове наред, насред великата им вражда се появяват какви ли не общи интереси. Наследствените противници споделят много: взаимно уважение, обща история, триумф в равенството и множество безмълвни споразумения. Мъжете на Бивника бяха натрапници — нагъл прилив, който заплашваше да отмие добре поддържаните канали на много по-стара вражда.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Ранното лято на 4110 година на Бивника

Изградена, за да улавя залязващото слънце, имперската зала за аудиенции нямаше стени зад издигнатия подиум на императора. Слънчевата светлина се изливаше в сводестото пространство, блестеше сред мраморните колони и къпеше гоблените, които висяха между тях. Бризът носеше дима от кадилниците, наредени около подиума, смесвайки миризмата на ароматни масла с тези на небето и морето.

— Някакви новини от моя племенник? — обърна се Икурей Зерий III към своя първи съветник Скейос. — Знае ли се нещо за Конфас?

— Не, Бог сред смъртни — отвърна старецът. — Но всичко е наред. Сигурен съм.

Зерий облиза устни, докато се стараеше да изглежда спокоен.

— Можеш да продължиш, Скейос.

Разпервайки копринената си роба, възрастният съветник се обърна към другите служители, събрани около подиума. Откак се помнеше, Зерий винаги бе заобиколен от войници, посланици, роби, шпиони и астролози… Откак се помнеше, той бе центърът на това разбунено стадо, гвоздеят, от който висеше дрипавата мантия на империята. Сега внезапно си даде сметка, че никога не е поглеждал някого от тях в очите — нито веднъж. Да срещнеш погледа на императора бе забранено за всеки без имперска кръв. Мисълта го ужаси. С изключение на Скейос, не познавам никого от тези хора. Първият съветник се обърна към тях:

— Тази аудиенция ще е различна от всички, на които сте присъствали досега. Както знаете, първият велик лорд на инритите пристигна. Ние сме порталът, през който той и равните му трябва да минат, за да се включат в Свещената война. Не можем нито да препречим пътя им, нито да им искаме данък, но можем да им повлияем, да ги накараме да видят, че интересите ни съвпадат с онова, което е редно и праведно. Докато аудиенцията продължава, пазете тишина. Не си шушукайте. Не мърдайте. Придайте си строг, но състрадателен вид. Ако глупакът подпише договора, едва и само тогава ще изоставим протокола. Можете да се смесвате със свитата му, да споделите каквито храна и напитки ви предложат робите. Но пестете думите си. Не разкривайте нищо. Нищо. Може и да си мислите, че стоите извън кръга на тези събития, но грешите. Вие сте кръгът. Не си правете илюзии, приятели мои, самата империя е заложена на карта.

Първият съветник погледна към Зерий, който кимна.

— Времето настъпи — извика Скейос, посочвайки далечната стена на имперската зала за аудиенции.

Великите каменни врати — киранейски реликви, извадени от руините на Метсонк — се разтвориха тържествено.

— Негово Превъзходителство — извика нечий глас, — лорд Нерсей Калмемунис, палатин на Канампурея.

Внезапно изпитал недостиг на въздух, Зерий проследи с поглед как неговите имперски церемониалмайстори поведоха конрийската свита надолу по коридора. Въпреки по-раншната му решителност да остане неподвижен — той бе убеден, че мъжете, които наподобяват статуи, излъчват мъдрост, — осъзна, че е стиснал пискюлите на ленената си пола. През своите четиридесет и пет години бе приемал безброй молители, посланици на война и мир от всички земи на Трите морета, но както каза и Скейос, никога не бе устройвал аудиенция като тази.

Самата империя…

Бяха минали месеци откак Майтанет обяви своята Свещена война срещу езичниците от Киан. Също като нефт, призивите на демона бяха възпламенили сърцата на мъжете от всяка инритска нация — праведните, кръвожадните и алчните. Дори в този миг горите и лозята отвъд стените на Момемн бяха приютили хиляди от тези така наречени мъже на Бивника. Но до пристигането на Калмемунис, те бяха боклук: свободни хора от низшите касти, просяци, култови свещеници без наследствени титли и дори, както беше научил Зерий, група прокажени — хора, които нямаха голяма надежда за добър живот извън обещанията на Майтанет и дори още по-малко разбиране за ужасяващата задача, поставена им от техния шриах. Такива хора не струваха плюнката на един император, да не говорим за притеснението му.

Нерсей Калмемунис обаче бе съвсем друга работа. От всички велики инритски благородници, за които се носеха слухове, че са изоставили земите си, за да се присъединят към Свещената война, той първи бе достигнал бреговете на империята. Пристигането му бе разбунило духовете на населението на Момемн. По улиците бяха увесени глинени плочи с благословии, които храмовете продаваха за един меден талант парчето. Огнените олтари на Кмирал изгаряха безкрайна върволица жертви, дарени в негово име. Всички разбираха, че именно мъже като Калмемунис, заедно със своите васални барони и рицари, ще бъдат корпусът и кормилото на Свещената война.

Ала кой щеше да бъде неин капитан?

Аз.

Обзет от момент на паника, Зерий насочи погледа си от приближаващите конрийци към плясъка на криле над главата си. Както винаги, под сумрака на купола се носеха и съревноваваха лястовички. Както винаги, присъствието им го успокои. За момент се зачуди какво ли е императорът за една лястовичка. Просто поредният човек?

Не му се струваше вероятно.

Когато снижи поглед, конрийците бяха коленичили на пода под него. Няколко от тях, забеляза Зерий с раздразнение, носеха малки цветчета в косите си и намаслени пръстенчета в брадите си — знак за възхищението на Момемн. Изправиха се като един, някои с примигване, а други — заслонявайки очи от слънчевата светлина.

За тях аз съм тъмнина, озарена от слънцето и небето.

— Винаги е добре да посрещнеш братовчед от собствената си раса отвъд морето — каза той с изненадваща решителност. — Как се чувствате, лорд Калмемунис?

Палатинът на Канампурея пристъпи напред от свитата си и се спря под огромните стъпала, избирайки несъзнателно дългата сянка на Зерий, за да се заслони от слънцето. Висок и с широки рамене, той имаше внушителна фигура. Малката уста, скрита в брадата му, предполагаше някакъв вроден дефект, но червено-синята му премяна заслужаваше завистта дори на императора. Конрийците може и да изглеждаха примитивни с брадите си, особено сред гладко избръснатата елегантност на Нансурския двор, но дрехите им бяха безупречни.

— Добре. Как върви войната, чичо?

Зерий едва не подскочи на трона си. Някой ахна.

— Той не цели обида, Бог сред смъртни — бързо промърмори Скейос в ухото му. — Конрийските благородници често наричат по-високопоставените от тях „чичо“. Такъв е обичаят им.

Да, помисли Зерий, но защо споменава войната? Предизвиква ли ме?

— За коя война говорите? Свещената война ли?

Калмемунис погледна с присвит поглед стената от силуети над себе си.

— Казаха ми, че вашият племенник, Икурей Конфас, се движи срещу скилвендите на север.

— О. Това не е война. Просто наказателна експедиция. Всъщност най-обикновен набег, ако се сравни с великата война, която ни предстои. Скилвендите са нищо. Тревожат ме единствено фанимите от Киан. Все пак именно те, а не скилвендите, сквернят свещения Шимех.

Можеха ли да чуят празнината в стомаха му?

Калмемунис се намръщи.

— Но на мен ми казаха, че скилвендите са силен народ, че никога не са били побеждавани на бойното поле.

— Подвели са ви… И така, кажете ми, лорд палатине, надявам се, че пътуването ви от Конрия е минало без инциденти?

— Не и такива, за които да си струва да се говори. Момас ни благослови със спокойни морета.

— По неговата милост пътуваме… Кажете ми, имахте ли възможност да разговаряте с Прояс, преди да напуснете Айокнисус?

Почти успя да чуе как Скейос застина до него. Преди няма и три часа, първият съветник го беше информирал за враждата на Калмемунис с неговия високопоставен роднина. Според източниците им на информация в Конрия, Прояс бе наредил Калмемунис да бъде набит за неблагочестие в битката край Паремти предишната година.

— Прояс?

Зерий се усмихна.

— Да. Вашият братовчед. Престолонаследникът.

Лицето с малка уста потъмня.

— Не. Не сме разговаряли.

— Но аз си мислех, че Майтанет му е възложил да поведе цяла Конрия в Свещената война.

— Подвели са ви.

Зерий потисна смеха си. Осъзна, че мъжът пред него е глупак. Често се чудеше дали това не е истинската функция на джнана: бързото отсяване на пшеницата от плявата. Сега той знаеше, че палатинът на Канампурея е плява.

— Не — каза Зерий. — Не мисля.

Неколцина членове от свитата на Калмемунис се намръщиха при тези думи — набитият офицер отдясно дори отвори уста за протест, — но сдържаха езиците си. Зерий предположи, че не биха и посмели да предположат, че палатинът им всъщност е пропуснал нещо.

— Двамата с Прояс не сме… — Калмемунис се спря, сякаш бе осъзнал насред изречението, че е казал твърде много. Малката уста се отвори в объркване.

О, този е произведение на изкуството! Глупак сред глупаците.

Зерий махна с ръка, за да отхвърли темата и видя как сянката й прелетя над хората на палатина. Слънцето бе топло по пръстите му.

— Достатъчно за Прояс.

— Наистина — сопна се Калмемунис.

Зерий не се съмняваше, че по-късно Скейос ще намери някакъв сервилен начин да го укори за споменаването на Прояс. Фактът, че палатинът го е обидил пръв, нямаше да има никакво значение. Съветникът бе убеден, че задачата им тук е да съблазняват, а не да атакуват. Зерий усещаше, че старият неблагодарник става по-зле и от майка му. Но нямаше значение. Той беше императорът.

— Провизиите… — прошепна Скейос.

— Разбира се, вие и хората ви ще получите провизии — продължи Зерий. — И за да сме сигурни, че местните удобства съответстват на ранга ви, съм наредил да ви се осигури една вила наблизо. — Той се обърна към първия съветник. — Скейос, ще покажеш ли, моля те, нашия договор на палатина?

Скейос щракна с пръсти и един огромен евнух се дотътри иззад завесата вдясно от подиума, понесъл бронзов статив. Последва го втори, в чиито отпуснати ръце бе положен като свещена реликва дълъг пергаментов свитък. Калмемунис отстъпи удивен от стъпалата, когато първият евнух постави статива пред него. Вторият за миг се замота със свитъка — невнимание, което нямаше да остане ненаказано, — а после го разгъна гладко по извития бронз. И двамата се отдръпнаха на дискретно разстояние.

Конрийският палатин примижа въпросително към Зерий, а после се наведе, за да прочете тежкия документ.

Изминаха няколко секунди. Накрая императорът попита:

— Четете ли шеик?

Калмемунис го изгледа ядно.

Трябва да внимавам повече, осъзна Зерий. Малко неща бяха по-трудно предвидими от хора, които са едновременно глупави и обидчиви.

— Чета шеик. Но не разбирам.

— Това не е приемливо — каза Зерий и се приведе напред на трона си. — Вие сте първият човек с истински ранг, който се присъединява към Свещената война, лорд Калмемунис. Жизненоважно е да се разбираме напълно ясно, не мислите ли?

— Определено — отвърна палатинът със сковано изражение и тон, като на човек, който се опитва да запази достойнство в състояние на пълно объркване.

Зерий се усмихна.

— Добре. Нансурската империя, както добре знаете, воюва срещу фанимите, откак първите киански племена са дошли с вой от пустините. Поколения наред ние се бием с тях на юг, така както се бием със скилвендите на север, и губим провинция след провинция пред фанатичния им устрем. Еумарна, Зераш, дори Шигек — загуби, платени с жертвата на хиляда хиляди нансурски синове. Всичко това, което сега е Киан, някога е принадлежало на моите имперски предшественици, палатине. И тъй като това, което съм аз сега, Икурей Зерий III, е просто лицето на един божествен император, всичко, което днес се нарича Киан, някога е принадлежало на мен.

Зерий спря за момент, развълнуван от собствените си думи и от резонанса на гласа си в простора от полиран мрамор. Как можеха да отрекат ораторското му въздействие?

— Договорът пред вас, лорд Калмемунис, просто ви обвързва, както е редно да бъдат обвързани всички хора, към истината. А истината — която не подлежи на отрицание — е, че всички протекторати на Киан са всъщност провинции на Нансурската империя. Като се подпишете в този договор, вие се заклевате да поправите една древна злина. Заклевате се да върнете всички земи, освободени от Свещената война, на техния законен собственик.

— Какво е това? — попита Калмемунис. Почти трепереше от подозрение. Това не беше на добре.

— Както казах, това е документ, чрез който се заклевате да…

— Чух ви и първия път — излая палатинът. — Нищо не са ми казали за това! Шриахът позволил ли го е? Майтанет ли нареди подобно нещо?

Слабоумният дебил имаше наглостта да прекъсва него? Икурей Зерий III, императорът, който щеше да възстанови Нансуриума? Непростимо!

— Генералите ми ме информират, че сте довели около петнадесет хиляди мъже със себе си, палатине. Със сигурност не очаквате да приютя и кърмя толкова много хора за нищо, нали? — Думата „кърмя“ привлече вниманието му и той не се стърпя да добави: — Империята няма толкова много цицки, мой конрийски приятелю.

— Аз… аз не съм чул нищо такова — запелтечи Калмемунис. — Трябва да се закълна всички езически земи, които завоювам, да ми бъдат отнети? Да се дадат на вас?

Набитият офицер до него не можеше да се сдържа повече.

— Не подписвайте нищо, лорд палатине! Обзалагам се, че шриахът също не е чувал нищо за подобен документ.

— А кой сте вие? — попита остро Зерий.

— Криятес Зинемус — отвърна стегнато мъжът. — Лорд маршал на Атремпус.

— Атремпус… Атремпус. Скейос, кажи ми моля те, защо името ми звучи толкова познато?

— Разбира се, Бог сред смъртни. Атремпус е сестра на Атиерзус, крепостта, която школата на Завета е отпуснала на дома Нерсей. Лорд Зинемус е близък приятел на Нерсей Прояс… — Старият съветник спря за един кратък миг, без съмнение, за да позволи на своя император да осмисли значението на казаното, — … и негов учител по меч от детинство, ако не греша.

Разбира се. Прояс не можеше да е толкова глупав, та да позволи на един имбецил, особено могъщ като Калмемунис, да преговаря сам с дома Икурей. Беше пратил бавачка. Ах, майко, помисли той, всички в Трите морета знаят нашата репутация.

— Лорд маршале — каза Зерий, — забравяш мястото си. Моят отговорник по протокола не те ли инструктира да мълчиш?

Зинемус се засмя и поклати тъжно глава.

— Предупредиха ни, че това може да стане, господарю — каза той на Калмемунис.

Какво са ви предупредили, маршале? — извика Зерий. Това беше недопустимо.

— Че домът Икурей ще си играе игри със светини.

— Игри? — възкликна Калмемунис и се завъртя отново към Зерий. — Игри със Свещената война? Аз дойдох пред вас с открито сърце, императоре, като един мъж на Бивника при друг, а вие играете игри?

Гробна тишина. Императорът на Нансур току-що беше обвинен.

— Попитах ви… — Зерий спря, борейки се да премахне скърцането от гласа си. — Попитах ви — при това с цялата си учтивост, палатине! — дали ще подпишете моя договор. Защото или ще го подпишете, или вие и мъжете ви ще гладувате. Това е.

Калмемунис беше застанал така, сякаш всеки миг ще извади оръжието си, и за момент Зерий трябваше да се пребори с лудешкия устрем да избяга, въпреки че мечът на благородника бе конфискуван пред залата. Палатинът можеше и да е идиот, но беше идиот с масивни пропорции. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се хвърли нагоре по стъпалата, прескачайки седем с един скок.

— Значи ще ни откажете провизии? — извика той. — Ще оставите мъже на Бивника да гладуват, за да извратите Свещената война спрямо целите си?

Мъже на Бивника. На Зерий му идеше да се изплюе при звука на фразата, а ето, че този надут глупак я изговаряше все едно това е тайното име на самия Бог. Още скучен фанатизъм. Скейос го беше предупредил и за това.

— Казвам само какво изисква истината, лорд палатине. Ако истината служи на моите цели, значи аз служа на целите на истината. — Императорът на Нансур не можа да не се усмихне злостно. — Дали хората ви ще гладуват, или не, зависи от вас, лорд Калмемунис. Вашето…

Нещо топло и лепкаво докосна бузата му. Вцепенен, той плесна лицето си, а после погледна мръсотията по пръстите си. Заля го предчувствие за смърт и дъхът му секна. Какво бе това? Някаква поличба?

Зерий погледна към суетящите се лястовици.

— Генкелти! — изпищя той.

Капитанът на неговата еотическа стража притича до него, носейки аромати на балсам и кожена ризница.

— Избий тези птици! — изсъска Зерий.

— Сега ли, Бог сред смъртни?

Вместо да отговори, той сграбчи аленото наметало на Генкелти, което мъжът носеше според нансурския обичай преметнато отпред над лявото му рамо и закопчано за дясното му бедро. Използва го, за да избърше птичето лайно от бузата и пръстите си.

Една от тези птици го бе осквернила… Какво можеше да значи това? Той рискуваше всичко. Всичко!

— Стрелци! — извика Генкелти към балконите, където се криеха еотическите стрелци. — Избийте лястовиците!

След кратка пауза се чу свистенето на невидима тетива над главите им.

— Измрете! — изрева Зерий. — Неблагодарни предатели!

Въпреки гнева си, той се ухили при вида на Калмемунис и свитата му, които се разбягаха, за да избегнат падащите стрели. По целия под на имперската зала за аудиенции се чуваше дрънчене. Повечето стрели пропуснаха целите си, но няколко паднаха на земята като кленови семена, понесли борещи се сенки. Скоро коридорът се изпълни с поразени лястовици, някои от които се мятаха като уловени риби, но повечето безжизнени.

Стрелците приключиха. Тишината се нарушаваше само от пляскащи криле.

Една пронизана лястовичка бе паднала на стъпалата по средата между императора и палатина на Канампурея. Следвайки внезапно хрумване, Зерий се надигна от трона си и слезе надолу. Наведе се и грабна стрелата с гърчещото се послание, нанизано на нея. Огледа птицата за момент, следеше я как се свива в конвулсии. Ти ли беше, малка моя? Кой го направи? Кой?

Една проста птица никога не би посмяла да обиди император.

Той погледна към Калмемунис и му хрумна нещо друго, доста по-мрачно. Задържал стрелата и лястовицата пред себе си, той се приближи към поразения палатин.

— Вземете това — каза Зерий спокойно, — като знак за уважението ми.

Размениха си още думи на взаимен гняв, а после Калмемунис, Зинемус и техният ескорт напуснаха разярени имперската зала за аудиенции, оставяйки Зерий сам с бумтящото си сърце.

Той се почеса при спомена за птичето лайно по бузата си. Примижа срещу слънцето и погледна нагоре към трона си, към неразличимите силуети на своите слуги. Чу как неговия върховен сенешал Нгарау нарежда да донесат леген с топла вода. Императорът трябваше да бъде почистен.

— Какво значи това? — попита Зерий глухо.

— Нищо, Бог сред смъртни — отвърна Скейос. — Ние така или иначе очаквахме да отхвърлят договора. Като всички плодове, и нашият план има нужда от време, за да узрее.

Нашият план, Скейос? Имаш предвид моя план.

Той се опита да изгледа надменно наглия глупак, но слънцето му попречи.

— Нито говоря на теб, нито става дума за договора, старо магаре. — За да подчертае думите си, той изрита бронзовия статив. Договорът се завъртя като махало във въздуха преди да падне на пода. После императорът посочи пронизаната птица, лежаща в краката му. — Какво значи това?

— Добър късмет — извика Аритмеас, любимият му авгур и астролог. — Сред низшите касти това да те… насере някоя птица се смята повод за голяма радост.

Зерий искаше да се изсмее, но не можа.

— Но да серат върху тях е единственият късмет, който познават, нали?

— И все пак в тази вяра има голяма мъдрост, Бог сред смъртни. Дребни нещастия като това се смятат за поличба за добри събития. Някаква символична несгода винаги трябва да съпровожда триумфа, за да ни напомня за слабостите ни.

Усети гъдел в бузата си, сякаш и тя бе познала истината в думите на авгура. Това беше поличба! При това добра. Усещаше го!

Боговете отново ме докосват!

Внезапно ободрен, той се качи по стълбите, докато слушаше с интерес как Аритмеас обяснява по какъв начин това събитие съвпада със звездата му, която тъкмо е навлязла в хоризонта на Анагке, Курвата на Съдбата, и сега стои на две случайни оси с Гвоздея на Небесата.

— Прекрасен съвпад — възкликна пълният авгур. — Наистина прекрасен съвпад!

Вместо да заеме отново мястото си на високия трон, Зерий го подмина и направи знак на Аритмеас да го последва. Следван от малко стадо служители, той мина между двата големи стълба от розов мрамор, които бележеха липсващата стена, и излезе на терасата.

Момемн се разпростря пред него като обширен стенопис в приглушени цветове, издигайки се към залязващото слънце. Неговият дворец, Андиаминските простори, покриваше крайморската част от града, така че ако пожелаеше, той можеше да види Момемн в хаотичната му цялост, като просто завърти глава: квадратните кули на еотическия гарнизон на север, монументалните променади и сгради на храмовия комплекс Кмирал право на запад и претрупаната лудница на пристанището по брега на река Фаюс на юг.

Все така заслушан в гласа на Аритмеас, той се загледа към далечните стени, където горите и полята на заобикалящите земи бяха избелени от слънцето. Там, разпръснати по целия пейзаж като плесен върху хляб, виждаше палатките и павилионите на Свещената война. Не много, засега, но Зерий знаеше, че след няколко месеца е възможно да погълнат целия хоризонт.

— Но Свещената война, Аритмеас… Дали всичко това значи, че Свещената война ще бъде моя?

Имперският авгур сплете пухкавите си пръсти и разтърси утвърдително бузи.

— Ала пътеките на Съдбата са тесни, Бог сред смъртни. Трябва и сами да сторим много.

Зерий бе толкова погълнат от диагнозите и предписанията на авгура си, които включваха детайлни инструкции за заколението на десет бика, че първоначално не забеляза пристигането на майка си. Ала тя беше там, слаба сянка в периферията на зрението му, сигурна като смъртта.

— Тогава приготви жертвите, Аритмеас — каза той решително. — Това е достатъчно засега.

Докато авгурът се оттегляше, Зерий забеляза, че робите носят легена с вода, поръчан преди малко.

— Аритмеас?

— Да, Бог сред смъртни?

— Бузата ми… Трябва ли да я мия?

Мъжът размаха комично ръце.

— Не! Оп-определено не, Бог сред смъртни. Жизненоважно е да почакате поне три дена. Жизненоважно!

Тревожеха го още няколко въпроса, ала майка му се приближаваше, следвана от клатушкащото се туловище на евнуха си. Движеше се с гъвкавостта и грацията на петнадесетгодишна девица, въпреки шестдесетте си курвенски години. Тя се обърна с профил към него във вихър от син муселин и коприна, загледана в града, както той бе сторил само преди мигове. По люспите на нефритената й диадема проблесна слънчева светлина.

— Син, който се прехласва от думите на бръщолевещ идиот — каза тя сухо. — Как само стопля това майчиното сърце.

Той почувства нещо странно в държанието й, нещо сдържано. Но пък всички изглеждаха странно разтревожени в негово присъствие напоследък. Зерий не се съмняваше, че причината е в това, че най-накрая е съзрял божествеността, таяща се в него, сега, когато двата велики рога на плана му са били надути.

— Това са тежки времена, майко. Твърде опасни, за да игнорираме бъдещето.

Тя се обърна и го изгледа по начин, едновременно властен и кокетен. Слънцето подсили бръчките й и провлачи сянката на носа й по бузата. Зерий винаги бе смятал, че старите са грозни не само в плътта, но и в духа си. Старостта завинаги трансформираше надеждата в негодувание. Онова, което беше жизнено и амбициозно в младите очи, ставаше импотентно и алчно в старите.

Намирам, че ме обиждаш, майко. Както с външност, така и с държание. Красотата на майка му някога бе легендарна. Докато баща му бе още жив, тя беше най-великолепното притежание на империята. Икурей Истрия, императрица на Нансур, чиято зестра бе изгарянето на имперския харем.

— Гледах аудиенцията ти с Калмемунис — каза тя кротко. — Катастрофално. Точно както ти казах, нали, мой богоподобни сине?

Усмивката й набразди козметиката около устните й с малки пукнатинки. Зерий изпита физически копнеж да целуне тези устни.

— Предполагам, майко.

— Тогава защо настояваш да продължаваш с тази лудост?

И сега този пореден странен развой. Майка му, която спори със здравия разум.

— Лудост ли, майко? Договорът ще възстанови империята.

— Но ако глупак като Калмемунис не може да бъде излъган да го подпише, каква надежда има твоят договор, а? Не, Зерий, най-добре ще служиш на империята, ако служиш на Свещената война.

— Нима Майтанет е омаял и теб, майко? Как можеш да омаеш вещица?

Смях.

— Като предложиш да унищожиш враговете й, как иначе?

— Но целият свят е твой враг, майко. Или греша?

— Целият свят е враг всекиму, Зерий. Ще е добре да запомниш това.

С периферното си зрение мерна един страж, който се приближи до Скейос и прошепна нещо в ухото му. Неговите авгури твърдяха, че хармонията е музикална. Тя изискваше човек да е настроен към нюансите на всяко обстоятелство. Зерий беше от онези, които нямаха нужда да гледат нещата, за да ги виждат. Притежаваше изтънчено умение да подозира.

Старият съветник кимна, а после хвърли бърз поглед към своя император. В очите му се четеше тревога.

Дали заговорничат? Това предателство ли е? Ала той отхвърли тези мисли; твърде често му минаваха през ум, за да им се довери.

Сякаш надушила причината за разсейването му, Истрия се обърна към съветника.

— Какво ще кажеш ти, Скейос? Какво мислиш за инфантилната злоба на сина ми?

— Злоба? — извика Зерий. Защо го провокираше така? — Инфантилна?

— А какво друго? Ти отхвърляш даровете на Курвата. Първо Съдбата ти дава този Майтанет и въпреки съвета ми ти се опитваш да го убиеш. Защо? Защото не го притежаваш. После ти дарява Свещената война — чук, с който да смажеш наследствения ни враг! И тъй като не я притежаваш, се опитваш да унищожиш и нея! Това са капризи на дете, а не планове на хитър император.

— Повярвай ми, майко, опитвам се да насоча, а не да унищожа Свещената война. Чуждестранните псета ще подпишат договора ми.

— С твоята кръв! Нима си забравил какво се случва, когато сродиш празни кореми с фанатични сърца? Това са агресивни мъже, Зерий. Мъже, опиянени от вярата си. Мъже, които действат, когато се сблъскат с унижение! Наистина ли очакваш да търпят твоето изнудване? Рискуваш самата империя, Зерий!

Да рискува империята? Не. На северозапад, където се виждаха планините, живееха малцина нансури, толкова голям бе страхът им от скилвендите. А на юг всички „стари провинции“, принадлежали някога на Нансуриума във връхната точка на могъществото му, бяха поробени от езическия Киан. Сега фанимските барабани ехтяха сред някогашните територии на империята, призовавайки хората да почитат лъжепророка Фейн. Сега крепостта Асгилиох, която древните киранейци бяха издигнали, за да ги пази от Шигек, отново бе станала граница. Той не рискуваше империята, а само нейната бледа имитация. Империята беше наградата, а не залогът.

— За щастие твоят син не е чак толкова изглупял, майко. Мъжете на Бивника няма да умрат от глад. Ще ядат от моята паница, но ден за ден. Не възнамерявам да им откажа провизиите, нужни за да живеят, само онези, необходими, за да потеглят на поход.

— Ами Майтанет? Какво ще правиш, ако той ти нареди да ги снабдиш?

Когато се стигнеше до Свещена война, древната конституция задължаваше императора да следва повелята на шриаха. Зерий беше длъжен да снабди воините с всичко необходимо, или рискуваше да бъде анатемосан.

— Ах, но нима не виждаш, майко, той не може да направи това. Шриахът знае не по-зле от нас, че тези мъже на Бивника са глупаци, че в техните очи самият Бог им е повелил да отхвърлят езичниците. Ако аз снабдя Калмемунис с всичко необходимо, той ще е потеглил до няколко дни, сигурен, че може да унищожи фанимите само с жалкото си домочадие. Майтанет ще се прави на разгневен, разбира се, но тайно ще ликува от това, което правя, знаейки, че то печели на Свещената война нужното й време да събере войските си. Защо иначе мислиш, че нареди сборът да стане в Момемн, а не около Сумна? Ако изключим това, че тежестта ще падне върху моята кесия, шриахът е знаел, че ще направя това.

Тя се сепна, а очите й се присвиха преценяващо. Душа, толкова змийска, колкото нейната, не можеше да пропусне да оцени тънкостта на подобен ход.

— Но дали това означава, че ти контролираш Майтанет, или че Майтанет контролира теб?

Зерий вече можеше да признае, че през последните месеци е подценявал този нов шриах. Ала повече нямаше да повтори тази грешка с подобен демон. Не и сега.

Той осъзна, че Майтанет е видял колко обречен е нансуриумът. През последния век и половина онези, разполагащи със знание и сила в пределите му, очакваха катастрофата — новината, че скилвендските племена са се обединили както в древността и се носят към бреговете. Именно така бе паднал Киранеас преди две хиляди години, и по същия начин бе загинала Ценейската империя почти хилядолетие по-късно. И Зерий бе сигурен, че точно така ще умре и нансуриумът. Именно тази неизбежност, в комбинация с Киан — нация от езичници, която трупаше мощ, докато Нансур отслабваше — истински го ужасяваше. След като скилвендите си тръгнеха, а те винаги си тръгваха, кой щеше да спре кианците да изтрият от лицето на света размътената кръв на Киранеас, да отрежат трите Сърца на Бога: Сумна, Хилядата храма и Бивника?

Да, този шриах беше коварен. Зерий вече не съжаляваше за провала на убийците си. Майтанет му бе дал чук, за какъвто не беше и мечтал — Свещена война.

— Нашият нов шриах — каза той — е доста надценяван.

Нека си мисли, че ме контролира.

— Но какво печелиш, Зерий? Дори и ако големите играчи в Свещената война приемат исканията ти, нали не мислиш, че ще пролеят кръвта си в името на Имперското слънце? Дори и подписан, договорът ти е без стойност.

— Грешиш, майко. Дори да нарушат клетвата си, договорът не е без стойност.

— Тогава защо, Зерий? Защо е този луд риск?

— Стига, майко. Нима си остаряла чак толкова?

За момент той получи нетипично проникновение как точно изглеждат събитията в нейните очи: меркантилното и съответно невероятно изискване всеки върховен благородник в Свещената война да подпише договора му; пращането на най-голямата нансурска армия, събирана за последното поколение, не срещу езичниците от Киан, а срещу много по-древния и своенравен враг, скилвендите. Как ли само я бяха изнервили тези две неща! С планове, грандиозни като неговите, логиката винаги беше скрита.

Зерий не беше толкова глупав, за да си мисли, че е равен на предшествениците си по силата на оръжието или духа си. Не, Икурей Зерий III не беше глупак. Настоящата епоха бе различна и за нея бяха нужни други видове сила. Великият човек днес намираше оръжията си в други хора и в точните изчисления на предстоящи събития. Зерий сега притежаваше и двете: безценния му племенник Конфас и Свещената война на лудия шриах. И с тези два инструмента щеше да спечели отново империята.

— Какъв е планът ти, Зерий? Трябва да ми кажеш!

— Болезнено е, майко, нали? Да стоиш в сърцето на империята, а да си глуха за ритъма му… и то след като цял живот си го била като барабан!

Но вместо да изразят ярост, очите й се разшириха рязко в осъзнаване.

— Договорът е просто претекст — ахна тя. — Нещо, което да те защити от шриалска анатема, когато…

— Когато какво, майко? — Зерий огледа нервно малката тълпа, която ги заобикаляше. Това място не беше подходящо за подобен разговор.

— Затова ли прати внука ми към смъртта му? — извика тя.

Ето го най-накрая истинският й мотив за този предателски разпит. Обичният й внук, бедният скъп Конфас, който в същия този миг водеше армията си някъде из степта Джиюнати в търсене на злокобните скилвенди. Това беше онази Истрия, която Зерий познаваше и презираше: лишена от всякакви религиозни вярвания, но обсебена от наследството си, от съдбата на дома Икурей.

Конфас трябваше да бъде Възстановителят, нали, майко? Не мислеше, че съм способен на подобно величие, нали, стара кучко!

— Пресягаш се твърде надалеч, Зерий! Опитваш се да сграбчиш твърде много!

— Ах, а за момент си мислех, че разбираш.

Той каза последното с разсеяна сигурност, ала всъщност до голяма степен й вярваше — достатъчно, за да му се налага да изпива половин гарафа неразредено вино всяка нощ, за да заспи. Днес предполагаше, че ще му трябва дори повече след инцидента с птиците…

— Разбирам достатъчно добре — отсече Истрия. — Водите ти не са достатъчно дълбоки, Зерий, за да не може една старица да прецапа през тях. Надяваш се да изнудиш мъжете на Бивника да подпишат твоя договор, не защото очакваш да ти отстъпят завоеванията си, а защото очакваш после да водиш война с тях. Със своя договор ще си неуязвим за шриалска анатема, когато покориш жалките и лишени от войници феодални владенийца, които ще изникнат от пепелта на Свещената война. И затова си пратил Конфас на така наречената наказателна експедиция срещу скилвендите. Планът ти се нуждае от войски, които не можеш да събереш, докато си принуден да пазиш северните провинции.

Страхът сграбчи вътрешностите му.

— Ах — каза Истрия с жестока усмивка, — едно е да репетираш планове в блатото на душата си, а съвсем друго да ги чуеш от устните на друг, нали така, глупаво мое момче? Все едно да слушаш как шутът имитира гласа ти. Звучи ли ти глупаво сега, Зерий? Звучи ли побъркано?

— Не, майко — успя да каже той с някакво подобие на увереност. — Просто смело.

— Смело? — извика тя, сякаш думата бе отприщила някаква лудост в нея. — В името на боговете, как ми се иска да те бях удушила в люлката! Толкова тъп син! Ти ни обричаш, Зерий, не го ли виждаш! Никой, нито сред върховните крале на Киранеас, нито сред аспект-императорите на Ценей, не е побеждавал скилвендите на тяхна територия. Те са народът на войната, Зерий! Конфас е мъртъв! Цветето на твоята армия е мъртво. Зерий! Зерий! Заради теб ще ни застигне катастрофа!

— Не, майко! Конфас ме увери, че може да се справи! Той е изучавал скилвендите повече от всеки друг! Знае слабостите им!

— Зерий. Мили мой глупако, не виждаш ли, че Конфас е още дете? Гениален, безстрашен, красив като бог, но все пак дете… — Тя сграбчи бузите си и започна да ги дере. — Ти уби детето ми! — изпищя.

Логиката й, а може би просто ужасът, който явно изпитваше, го помете със силата на приливна вълна. Зерий паникьосано огледа другите хора на терасата и видя страха на майка си, изписан по лицата им. Тогава осъзна, че винаги е бил там. Те не се бояха от Икурей Зерий III, а от онова, което бе сторил!

Наистина ли съм унищожил всичко?

Той залитна. Нечии кокалести ръце го задържаха. Скейос. Скейос! Той разбираше какво е направил императорът му. Беше съзрял величието! Гениалността!

Завъртя се рязко и сграбчи стария съветник за робата му. Разтърси го толкова яростно, че брошката му, златно око със зеница от оникс, се откопча и издрънча по пода.

— Кажи ми, че виждаш! — извика Зерий. — Кажи ми!

Сграбчил робата си, за да й попречи да се свлече, старецът задържа очите си покорно сведени.

— З-залогът е голям, Бог сред смъртни. Само след като хвърлим клечиците, ще знаем.

Да! Това беше!

Само след като хвърлим клечиците…

От очите му бликнаха сълзи. Той стисна съветника за бузите и се изненада от това колко груба е кожата му. Майка му не му беше казала нищо ново. Винаги бе знаел, че е заложил всичко. Колко часове бяха обмисляли плана с Конфас? Колко пъти се бе удивлявал на стратегическия гений на племенника си? Империята никога не бе притежавала екзалт-генерал като Икурей Конфас. Никога!

Той ще надвие скилвендите. Ще покори народа на войната! И на Зерий му се стори, че вижда всичко с невъзможна сигурност. Звездата ми влиза в Курвата, обвързана с двете поличби на Гвоздея на Небесата…

Птица се изсра върху мен!

Свали ръцете си до раменете на Скейос и остана поразен от великодушието на жеста. Колко ли ме обича той. Погледна към Генкелти, Нгарау и останалите и внезапно причината за страха и съмнението им му се видя очевидна. Обърна се към майка си, която бе паднала на колене.

— Ти — и всички вие — си мислите, че виждате човек, който е направил луд облог. Но хората са крехки, майко. Хората се провалят.

Тя го зяпна. Гримът около очите й се бе размазал от сълзи.

— А нима императорите не са хора, Зерий?

— Свещеници, авгури и философи ни учат, че всичко, което виждаме, е дим. Човекът, който съм аз, е само дим, майко. Синът, когото си родила, е просто моята маска, още една маскировка, която съм избрал за това изморително представление от кръв и сперма, което наричаш живот. Аз съм онова, което ми каза да бъда! Император. Божествен. Не дим, а огън.

При тези думи Генкелти падна на колене. След краткотрайно колебание и другите го последваха.

Ала Истрия сграбчи ръката на евнуха си и се изправи на крака, като през цялото време го зяпаше.

— А ако Конфас умре в дима, Зерий? Ако скилвендите излязат от този дим и изгасят твоя „огън“, тогава какво ще стане?

Той с мъка удържа яростта си.

— Краят ти приближава и ти си се вкопчила в дима, защото се боиш, че няма нищо друго. Страх те е, майко, защото си стара, а нищо не обърква така, както старостта.

Истрия го изгледа надменно.

— Възрастта ми е мой проблем. Нямам нужда от глупаци, които да ми го припомнят.

— Не. Предполагам, че циците ти не те оставят да забравиш.

Истрия изкрещя и се хвърли към него, както бе правила в детството му. Ала нейният гигантски евнух, Писатулас, я удържа, хващайки тънките й ръце в огромните си пестници. После поклати бръснатата си глава в ужасено изумление.

— Трябваше да те убия! — изпищя тя. — Да те удуша със собствената ти пъпна връв!

Зерий се разсмя неудържимо. Стара и изплашена! За пръв път му се видя дребна и прозаична, далеч от непоколебимия и всезнаещ матриарх, каквато изглеждаше винаги. Майка му беше жалка!

Това почти си струваше загубата на империята.

— Отведи я в покоите й — каза той на гиганта. — И нека лечителите ми се погрижат за нея.

Истрия беше изнесена, все така мятайки се и крещейки, от терасата. Огромните Андиамински простори погълнаха убийствените й писъци.

Богатите цветове на залеза бяха избледнели в здрача. Слънцето бе наполовина скрито, обрамчено от лилава облачна мантия. За няколко мига Зерий просто остана неподвижен, дишайки дълбоко, стиснал длани, за да спре треперенето. Свитата му го гледаше нервно с крайчеца на очите си. Стадото…

Накрая Генкелти, чието норсирайско наследство го правеше по-открит, отколкото бе учтиво, наруши тишината:

— Бог сред смъртни, мога ли да говоря?

Зерий махна раздразнено за позволение.

— Императрицата, Бог сред смъртни… Онова, което каза…

— Страховете й са оправдани, Генкелти. Тя просто изрече истината, скрита в сърцата на всички ни.

— Но тя заплаши да ви убие!

Зерий удари капитана през лицето. Ръцете на русия мъж за миг се стегнаха в юмруци, после се разтвориха. Той изгледа яростно краката на своя господар.

— Извинявам се, Бог сред смъртни. Просто се боях за…

— За нищо — каза рязко Зерий. — Императрицата остарява, Генкелти. Отливът я е изтеглил надалеч и тя не вижда брега. Просто изгуби самообладание.

Генкелти падна на земята и притисна устни към дясното му коляно.

— Достатъчно — каза Зерий и издърпа капитана на крака.

Остави пръстите си да се задържат за миг върху разкошните сини татуировки, покриващи предмишниците на мъжа. Очите му пламтяха. Главата го болеше. Но се чувстваше невероятно спокоен.

Обърна се към Скейос.

— Някой ти донесе съобщение, стари приятелю. Да не би да са новини от Конфас?

Луд въпрос, но странно тривиален, когато го задаваш без дъх.

Когато Съветникът се поколеба, треперенето се върна.

Моля те… Седжен, моля те.

— Не, Бог сред смъртни.

Зерий почти залитна от замайващото облекчение.

— Какво беше тогава?

— Фанимите са пратили посланик в отговор на желанието ви за преговори.

— Добре… добре!

— Но не е просто посланик, Бог сред смъртни. — Скейос облиза тънките си старчески устни. — Кишаурим. Фанимите са ни пратили кишаурим.

Слънцето залезе, а с него сякаш и надеждата.

* * *

Мангалите трепереха като разпокъсан плат на вятъра в двора, избран от Генкелти за срещата. Заобиколен от черешови дървета-джуджета и плачещи върби, Зерий стисна здраво хораето си, докато кокалчетата му не заплашиха да се счупят. Огледа мрака на околните порти и несъзнателно започна да брои сенчестите мъже там. Обърна се към слабия магьосник вдясно от него: Семемкетри, върховен учител на неговия имперски саик.

— Достатъчно ли са?

— Повече от достатъчно — отвърна мъжът възмутено.

— Мери си тона, върховни учителю — сопна се Скейос, застанал от лявата страна на Зерий. — Нашият император ти зададе въпрос.

Семемкетри сведе сковано глава, сякаш против волята си. В големите му влажни очи проблеснаха отразени пламъци.

— Тук има трима от нас, Бог сред смъртни, и дванадесет стрелци, които до един носят хорае.

Зерий потрепери.

— Трима? Само ти и още двама ли сте останали?

— Нямаше как иначе, Бог сред смъртни.

— Разбира се.

Зерий си помисли за хораето в дясната си ръка. Можеше да смири претенциозния маг с едно докосване, но така щяха да останат само двама други. Как само мразеше магьосници! Почти толкова, колкото ненавиждаше факта, че са му нужни.

— Идват — прошепна Скейос.

Зерий стисна хораето толкова здраво, че руните, гравирани по него, сякаш дамгосаха дланта му.

Двама еотически стражи влязоха в двора с фенери вместо оръжия в ръцете. Заеха места от двете страни на бронзовата врата, а Генкелти, все така в церемониалната си броня, мина между тях, следван от закачулена фигура, облечена в черна ленена роба. Капитанът поведе посланика до отреденото място, където светлинните кръгове, хвърляни от четирите мангала, се застъпваха. Зерий виждаше само част от устните и лявата буза на мъжа под качулката, въпреки тях.

Кишаурим. За нансурите само скилвендите бяха по-омразни. Нансурските деца — дори децата на императорите — бяха откърмени с истории за езическите магьосници-жреци, за скверните им ритуали и неразгадаеми сили. Дори промълвяването на името им всяваше ужас в нансурското сърце.

Зерий имаше проблем с дишането. Защо пращат кишаурим? Да ме убие?

Посланикът свали качулката си и тя се спусна настрани по раменете му. После сведе ръце и робата му падна на земята, разкривайки дългото шафранено расо, което носеше отдолу. Плешивото му теме беше шокиращо бледо, а в центъра на лицето му се виждаха двете черни ями под веждите. Безоките лица винаги изнервяха Зерий, винаги му напомняха за мъртвия череп под изражението на всеки човек, ала знанието, че този мъж въпреки всичко вижда, събуждаше дращене в гърлото му, което не можеше да се премахне с преглъщане. Точно както му бяха разказвали детските му учители, около врата на кишаурима се беше увила змия — шигекска солна пепелянка, черна и блестяща, сякаш покрита с масло, с постоянно стрелкащ се език и сурогатни очи, разположени близо до дясното ухо на жреца. Незрящите ями останаха насочени върху Зерий, но главата на пепелянката се въртеше във всички посоки, оглеждайки целия двор и методично душейки въздуха.

— Виждаш ли го, Семемкетри? — изсъска Зерий под нос. — Виждаш ли белега на магията?

— Никакъв — отвърна магьосникът; гласът му бе стегнат от страх да не го чуят.

Очите на змията се задържаха за момент върху тъмните порти, които обграждаха двора, сякаш преценяваше каква опасност представляват сенките в тях. После, като кормило, въртящо се на добре смазана панта, се обърна към Зерий.

— Аз съм Малахет — каза кишауримът на перфектен шеик. — Осиновен син на Кисма от племето индара-кишаури.

— Ти си Малахет? — възкликна Семемкетри. Още един пробив в протокола. Зерий не му бе дал позволение да говори.

— А ти си Семемкетри. — Безокото лице кимна, но змийската глава остана неподвижна. — Почитания на стария враг.

Зерий почувства как върховният учител до него застива.

— Императоре — промърмори магьосникът, — трябва да напуснете веднага. Ако това наистина е Малахет, значи сте в огромна опасност. Всички сме в огромна опасност!

Малахет… Бе срещал името преди в един от докладите на Скейос. Онзи, чиито ръце са белязани като на скилвенди.

— Значи трима не са достатъчни — отвърна Зерий, необяснимо зарадван от страха на върховния учител.

— Малахет отстъпва само на Сейокти сред кишауримите. И само защото пророческият закон забранява хора, които не са кианци, да встъпват в длъжността на ересиарха. Дори кишауримите се боят от силата му!

— Върховният учител казва истината, Бог сред смъртни — добави Скейос тихо. — Трябва да напуснете веднага. Нека аз преговарям на ваше мяс…

Ала Зерий не им обърна внимание. Как можеха да се боят като зайци, когато самите богове им бяха осигурили победа?

— Добра среща, Малахет — каза той, изненадан от това колко сигурен звучи гласът му.

След кратка пауза, Генкелти излая:

— Стоиш в присъствието на Икурей Зерий III, императора на Нансур. На колене, Малахет!

Кишауримът поклати пръст, а пепелянката се разлюля подигравателно с него.

— Фанимите коленичат само пред Единствения, пред Бога-що-е-сам.

Дали поради рефлекс или от глупост, Генкелти вдигна юмрук, за да удари мъжа. Зерий го спря с протегната длан.

— За този случай ще забравим протокола, капитане — каза той. — Езичниците ще коленичат пред мен достатъчно скоро. — Той стисна в юмрук дланта, държаща хораето, следвайки неясния импулс да го скрие от очите на змията. — За преговори ли си дошъл? — обърна се към кишаурима.

— Не.

Семемкетри изруга като войник.

— Тогава защо си тук? — попита Зерий.

— Дойдох, императоре, за да можеш да преговаряш с друг.

Зерий примигна.

— С кого?

За миг сякаш Гвоздеят на Небесата проблесна от челото на кишаурима. В мрака на портите се чу вик и императорът вдигна ръце пред себе си.

Семемкетри запя нещо неразбираемо, което предизвикваше световъртеж. Около тях се образува глобус, оформен от призрачни нишки син огън.

Но нищо не се случи. Кишауримът стоеше все така неподвижен. Змийските очи блестяха като въглени на светлината на огъня.

Тогава Скейос възкликна:

— Лицето му!

Наложено върху подобните на череп черти на Малахет като призрачна маска, се виждаше нечие чуждо лице — обрулен киански воин, който още носеше белега на пустинята по ястребовите си черти. Преценяващи очи се взираха от празните ями на кишаурима, а от брадичката му се спускаше призрачна брада, сплетена по модата на кианските големци.

— Скаурас — каза Зерий. Никога преди не бе виждал мъжа, но по някакъв начин знаеше, че пред него е сапатишах-губернатора на Шигек, езическият бандит, с когото Южните армии воюваха вече четири десетилетия.

Призрачните устни се раздвижиха, но императорът чу единствено далечен глас, говорещ в провлачения ритъм на киански. После истинската уста отдолу се раздвижи и каза:

— Чудесно предположение, Икурей. А аз те познах по монетите ти.

— И какво е това? Падиражахът ми праща едно от сапатишахските си псета, за да ми губи времето?

Отново смущаващото забавяне и разминаване между устни и гласове:

— Ти не си достоен за падиражаха, Икурей. И сам мога да счупя гръбнака на империята ти върху коляното си. Бъди благодарен, че падиражахът е благочестив и спазва договорите си.

— Всичките ни договори вече са под съмнение, Скаурас, сега, когато Майтанет стана шриах.

— Още една причина падиражахът да те отхвърли. Ти също си под съмнение.

Скейос се приведе и прошепна в ухото му:

— Попитайте го защо е цялото това представление, ако сте толкова незначителен. Езичниците се боят, Бог сред смъртни. Само заради това са дошли при вас.

Зерий се усмихна, сигурен, че старият съветник просто е потвърдил онова, което сам знае.

— Ако съм под съмнение, защо тогава са нужни тези невероятни усилия, хмм? Защо караш някой, който те превъзхожда, да бъде твой пратеник?

— Заради Свещената война, която ти и твоите братя-идолопоклонници ще поведете срещу нас. Защо иначе?

— И защото знаеш, че Свещената война е мой инструмент.

Призрачното лице се усмихна и Зерий чу далечен смях.

— Ти ще изтръгнеш Свещената война от ръцете на Майтанет, така ли? Ще я превърнеш в огромен лост, с който да отмениш вековете на поражения? Знаем за дребничките ти планове да обвържеш идолопоклонниците с твоя договор. И знаем за армията, която си пратил срещу скилвендите. Заговори на глупак — всички до един.

— Конфас обеща да павира пътя с главите на скилвендите от степта до краката ми.

— Конфас е обречен. Никой не притежава интелекта или могъществото, за да надвие скилвендите. Дори твоят племенник. Армията и наследникът ти са мъртви, императоре. Мърша. Ако нямаше толкова много инрити, струпани по бреговете ти, щях да дойда на коня си при теб още сега и да те накарам да отпиеш от меча ми.

Зерий стисна хораето, за да заглуши треперенето. Пред вътрешния му поглед се появи образът на Конфас, кървящ в краката на някой подивял скилвендски воин. И той му се наслади, въпреки ужаса, който би донесъл на империята. Тогава майка ми ще има само мен…

Гласът на Скейос отново прошепна в ухото му:

— Той лъже, за да ви изплаши. Едва тази сутрин получихме вест от Конфас и всичко беше наред. Спомнете си, Бог сред смъртни, че скилвендите смазаха кианците само преди осем години. Скаурас изгуби трима синове в тази експедиция, включително Хасжинет, най-големия. Смушкайте го. Ядосайте го! Разгневените хора правят грешки.

Но той, разбира се, вече беше обмислил това.

— Ласкаеш се, ако мислиш, че Конфас е глупав като Хасжинет, Скаурас.

Призрачни очи примигнаха над празни ямки.

— Битката на Зиркирта беше голям удар за нас, да. Ала вие скоро ще споделите този удар. Опитваш се да ме нараниш, Икурей, но просто предсказваш собственото си унищожение.

— Нансуриумът е преживял много по-големи загуби и е оцелявал — каза Зерий.

Но Конфас не може да изгуби! Поличбите!

— Така е, Икурей. Признавам ти тази малка утеха. Единият Бог знае, че вие, нансурите, сте упорит народ. Дори бих допуснал, че е възможно Конфас да успее там, където собственият ми син се провали. Не смея да подценявам този змиеукротител. Беше мой заложник в продължение на четири години, нали си спомняш? Но нищо от това не превръща Свещената война на Майтанет в твой инструмент. В ръцете си нямаш чук, който да вдигнеш над главите ни.

— Ето, че грешиш, Скаурас. Мъжете на Бивника знаят за твоя народ по-малко дори от Майтанет. Разберат ли, че воюват не само срещу теб, но и срещу твоите кишаурими, водачите на Свещената война ще подпишат договора ми. Ще имат нужда от школа, а тази школа по стечение на обстоятелствата ми принадлежи.

Безплътните устни се разтегнаха в усмивка над тънката линия на устата на Малахет.

Отново прозвуча неземният далечен глас:

Хеша? Еджору Саика? Матанати йескути каа…

— Какво? Имперският саик? Мислиш, че твоят шриах ще ти предостави Свещената война заради Имперския саик? Майтанет наистина е избол очите ти в Хилядата храма! Виждаш ли, Икурей? Виждаш ли най-сетне колко бързо плават пясъците под краката ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Дори ние знаем повече за плановете на прокълнатия ви шриах от теб.

Зерий погледна лицето на Скейос и видя там тревога, вместо пресметливост. Старецът се намръщи. Какво ставаше?

Скейос… Кажи ми какво да кажа! Какво има предвид?

— Нямаш ли думи, Икурей? — гласът-заместник на Малахет звучеше презрително. — Ето ти нещо, с което да се задавиш: Майтанет е подписал договор с Алените кули. В този миг алените магове се готвят да се присъединят към Свещената война. Майтанет вече притежава школа, при това такава, която прави твоя имперски саик смешен и като численост, и като сила. Както казах, твоята роля е поставена под съмнение.

— Невъзможно! — изплю Скейос.

Зерий се извъртя към стария съветник, вцепенен от наглостта му.

— Какво става, Икурей? Оставяш псетата си да лаят на масата ти?

Зерий знаеше, че трябва да е вбесен, ала подобен изблик от Скейос беше… безпрецедентен.

— Но той лъже, Бог сред смъртни! — извика съветникът. — Това е езически номер, за да ни накара да отстъпим…

— А защо им е да лъжат? — прекъсна го Семемкетри, очевидно горящ от нетърпение да унизи стария си дворцов враг. — Не мислиш ли, че езичниците искат ние да командваме Свещената война? Или си въобразяваш, че предпочитат да се договарят с Майтанет?

Нима бяха забравили присъствието на своя император? Говореха така, сякаш той е измислица, нуждата от която е приключила. Мислят ме за незначителен?

— Не — отвърна Скейос. — Те знаят, че Свещената война е наша, но искат да мислим, че не е!

Зерий изпита натрупваща се в стомаха му ледена ярост. Тази нощ щеше да има писъци.

Двамата мъже или си спомниха мястото си, или усетиха настроението му, защото внезапно замълчаха. Преди две години един зеюм бе забавлявал двора на императора с обучени тигри. После Зерий го бе питал как успява да командва такива свирепи зверове само с един поглед.

— Понеже — каза им тогава огромният чернокож мъж — те виждат бъдещето си в очите ми.

— Трябва да простиш на пламенните ми слуги — каза Зерий на духа, обитаващ лицето на кишаурима. — Можеш да си сигурен, че аз няма да го сторя.

Лицето на Скаурас потрепери, а после се появи отново, сякаш кимаше над някакъв невидим лъч светлина. Старото куче сигурно се смееше. Зерий почти виждаше как забавлява падиражаха с описания за безредието в имперския двор.

— Тогава ще скърбя за тях — каза сапатишахът.

— Запази скръбта си за собствения си народ, езичнико. Независимо от това кой контролира Свещената война, вие сте обречени.

Фанимите наистина бяха обречени. Въпреки вбесяващата си наглост, думите на Семемкетри отпреди няколко мига бяха верни. Падиражахът искаше те да командват Свещената война. Защото с фанатици не можеше да се сключи договор.

— Ах, силни думи! Най-накрая говоря с императора на нансурите. Кажи ми, тогава, Икурей Зерий III, сега, когато разбираш, че и двамата се пазарим от позицията на слабостта, какво предлагаш?

Зерий се умълча, обладан от хладна пресметливост. Винаги бе най-хитър, когато се ядосаше. Алтернативите се търкаляха през душата му и повечето от тях се въртяха около Майтанет и демоничния му интелект. Спомни си Калмемунис и омразата му към неговия братовчед, Нерсей Прояс, наследник на трона на Конрия…

И тогава разбра.

— За мъжете на Бивника ти и твоят народ сте само жертвоприношение, сапатишах. Те говорят и мислят така, сякаш триумфът им вече е изписан в скрижалите. Може би ще дойде време, когато ще те уважават така, както аз.

Шрай лаксара ка.

— Искаш да кажеш ще се страхуват.

Сега всичко зависеше от неговия племенник далеч на север. Повече отвсякога. Поличбите…

— Както казах… уважават.