Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (14)

Единайсета глава
Момемн

Разумът, според Айенсис, е капацитетът да надмогнеш невиждани досега препятствия, за да удовлетвориш желанието си. Онова, което различава човека от зверовете, е неговият капацитет да надмогва безбройни препятствия чрез разума.

Ала Айенсис е объркал случайното с основното. Преди капацитета да надмогнем безбройните препятствия идва капацитетът да застанем срещу тях. Не това, че разсъждава, определя човека, а това, че се моли.

Екианус I, „44 послания“

Късната зима на 4111 година на Бивника, Момемн

Принц Нерсей Прояс от Конрия се препъна, а после възвърна равновесието си, докато мъжете гребяха с лодката през вълните. Искаше да пристигне на бреговете на Нансуриума изправен, ала Менеанор, който бе решил да блъска плажа, докато целият свят не се превърне в море, му пречеше. Вече два пъти пенести водни стени едва не го бяха съборили през борда и той откри, че се чуди дали да не предпочете разума пред решителността. Огледа оголения пясък на плажа и видя, че само знамето на Атремпус се намира в непосредствена близост. Това го убеди, че да пристигне сух и седнал е по-добре от това да пристигне полуудавен.

Най-сетне!

Но колкото и дълбоко да го трогваше тази мисъл, тя бе сподиряна от едно осъзнаване. Той беше първият, който целуна коляното на Майтанет в Сумна и сега бе сигурен, че ще е последното велико име, присъединило се към Свещената война.

Политика, помисли си кисело. Тя не бе, както я описваше философът Айенсис, договарянето на предимства в човешките общества; по-скоро представляваше някакъв абсурден търг, а не упражнение по ораторско майсторство. Човек продаваше принципите и набожността, за да постигне онова, което изискваха принципите и набожността. Омърсяваше се, за да се пречисти.

Прояс бе целунал коляното на Майтанет, беше се отдал на пътя, който вярата и принципите изискваха от него. Самият Бог бе определил този път! Ала той от самото начало бе заблатен от политика: безкрайните препирни с краля, баща му; вбесяващото забавяне, което сформирането на флотата му наложи; безбройните отстъпки, договори, прибързани удари, контраудари, ласкателства и заплахи. Струваше му се, че е продал душата си, за да я спаси.

Това изпитание ли е? За недостоен ли ме прецени?

Дори пътешествието по море се оказа тежко. Менеанор винаги беше капризен, а през зимата беше особено бурен. Близо до бреговете на Кирондж ги застигна буря, която изцяло ги изхвърли от това море. Принудени от неблагоприятните ветрове, те трябваше да рискуват с опасно близък до езическите земи курс — в един момент се намираха само на няколко дена път от самия Шимех, или поне така му каза глупавият навигатор, сякаш тази ирония би го зарадвала, вместо да го вбеси. После дойде втората буря, докато с усилие се влачеха на север, която разпръсна флотилията и отне живота на повече от петстотин мъже. На всеки ъгъл изглежда нещо трябваше да му пречи. Ако не хора — стихии, а ако не стихии — тогава хора. Дори сънищата му го измъчваха: сънуваше, че Свещената война вече е започнала; че той ще пристигне, за да сподели купа вино с императора, а после ще го пратят да си ходи у дома.

Може би трябваше да очаква това. Вероятно срещата с Акамиан в Сумна — при това докато коленичеше пред Майтанет! — бе нещо повече от вбесяващо съвпадение. Може би това беше поличба — напомняне от страна на боговете, които често се смееха, докато мъжете стискаха зъби.

Точно тогава една вълна блъсна лодката напред и заля хората в нея с разпенена и блестяща под слънцето вода. Също като жълъд върху коприна, носът се приплъзна по хребета на вълната. Неколцина от гребците извикаха. За момент изглеждаше сигурно, че ще се обърнат. Едно от греблата падна във водата. После лодката успя да се издигне нагоре и заора в неподвижния пясък и те се озоваха насред няколко локви, оставени от отлива. Прояс скочи заедно с мъжете си и въпреки протестите им, направи всичко по силите си да помогне да изтеглят лодката по-навътре по белия като кост плаж. Мерна флотилията си, разпръсната из яркото море. Струваше му се невъзможно. Бяха тук. Бяха пристигнали.

Докато останалите вадеха багажа от лодката, Прояс направи няколко крачки по брега и падна на колене. Пясъкът изгаряше кожата му. Вятърът рошеше късата му катраненочерна коса. Въздухът миришеше на сол, риба и нагорещен камък — не твърде различно, помисли си, от миризмата на далечния бряг на Конрия.

Започва се, скъпи Седжен… Свещената война започна. Нека бъда извор на твоята праведна ярост. Нека ръката ми бъде онази, която ще освободи огнището ти от покварата. Нека аз бъда твоят чук!

Скрит от неспирния тътен на вълните, му се стори безопасно да заплаче. Примигна, за да прогони сълзите от очите си.

С периферното си зрение видя, че мъжете, които го чакаха на брега, сега вървят по белия склон. Прочисти гърло, изправи се, щом приближиха, и разсеяно изтръска пясъка от туниката си. Под бруленото от вятъра знаме на Атремпус те паднаха на колене и с длани, обърнати към хълбоците си, сведоха глави пред него. Зад тях се издигаше нисък склон, а отвъд него имаше огромно сиво петно, закриващо небето — Момемн, предположи Прояс, и безбройните му огньове.

* * *

— Всъщност дори ми липсваше, Зинемус — каза принцът. — Какво мислиш по този въпрос?

Едрият мъж с гъста брада, застанал най-отпред, се изправи. Не за първи път Прояс се удиви колко много му прилича на Акамиан.

— Боя се, принце мой, че благосклонните ви чувства няма да издържат дълго… — отвърна Зинемус, а после се поколеба. — Тоест, не и след като чуете новините, които ви нося.

Вече се започва.

Няколко месеца, преди да се върне в Конрия, за да вдигне армията си, Майтанет го предупреди, че домът Икурей ще се опита да причини несгоди на Свещената война. Но поведението на Зинемус му казваше, че в негово отсъствие се е случило нещо много по-драматично от обикновеното политиканстване.

— Никога не съм се сърдил на вестоносеца, Зинемус. Знаеш това. — Той за момент огледа лицата на свитата на маршала. — Къде е онзи задник Калмемунис?

Уплахата в очите на Зинемус не можеше да бъде скрита.

— Мъртъв е, принце мой.

— Мъртъв? — попита Прояс рязко. Моля те, нека не започва по този начин! Той облиза устни и попита с по-овладян тон: — Какво се случи?

— Калмемунис потегли…

— Потеглил! Но за последно чух, че му липсват провизии. Пратих писмо на самия император, молейки го да откаже да снабдява Калмемунис, за да не може да потегли.

Моля те! Не по този начин!

— Когато императорът му отказа провизии, Калмемунис и останалите се вдигнаха на бунт, дори оплячкосаха няколко села. Надяваха се да потеглят срещу езичниците сами, така че да заграбят цялата слава. Почти стигнах до бой с онзи проклет…

— Но Калмемунис е потеглил? — Прояс изтръпна. — Императорът го е снабдил с провизии?

— Доколкото мога да преценя, принце мой, Калмемунис не му е оставил твърде много избор. Той винаги е знаел как да разпалва хората. Императорът трябваше или да му осигури провизии, или да рискува открита война.

— Светият шриах щеше да се намеси преди това — отсече Прояс, който не бе склонен да опрости ничие престъпление. — Калмемунис потегли и сега е мъртъв? Нима искаш да кажеш…

— Да, принце мой — отвърна мрачно Зинемус. Той вече бе разбрал всичко. — Първата битка от Свещената война приключи катастрофално. Всички те са мъртви — Истратмени, Гедафарус — всички барони-поклонници на Канампурея, заедно с хиляди други, избити от езичниците на място, наречено равнината Менгеда. Доколкото зная, само тридесетина галеоти от контингента на Тарсчилка са оцелели.

Но как бе възможно това? Свещената война, надвита в битка?

— Само тридесет? Колцина потеглиха?

— Повече от сто хиляди — първите галеоти, които пристигнаха, както и първите аинони, заедно с орди боклуци, които започнаха да се събират около Момемн веднага след призива на шриаха.

Тътенът и съскането на вълните изпълни тишината. Войската на Свещената война, или поне една огромна част от нея, бе изклана. Обречени ли сме? Възможно ли е езичниците да са толкова силни?

— Какво казва шриахът? — попита той с надеждата да заглуши тези мрачни предчувствия.

— Той мълчи. Готиан казва, че е изпаднал в траур за душите, изгубени в Менгеда. Но се носи слух, че се е изплашил, че Свещената война няма да може да надмогне езичниците, че чака знак от Бога, а знакът не идва.

— Ами императорът? Какво мисли той?

— Императорът през цялото време твърдеше, че Мъжете на Бивника подценяват свирепостта на Киан. Той скърби за неуспеха на Плебейската свещена война…

— На кое?

— Така започнаха да я наричат… Заради отрепките.

Срамно облекчение последва това обяснение. Когато стана ясно, че утайката на обществото — стари мъже, жени, дори сираци — също ще последват призива на шриаха, Прояс всъщност се разтревожи, че кампанията ще се превърне повече в преселение, отколкото в организиран поход.

— Публично императорът скърби — продължи Зинемус, — но тайно настоява, че никоя война срещу езичниците, свещена или друга, не би могла да успее без водачеството на неговия племенник, Конфас. Император или не, този човек е продажно псе.

Прояс кимна, най-накрая осмислил формата на събитията, срещу които бе изправен.

— И предполагам, че цената, която изисква за великия Икурей Конфас, е само и единствено договора му, хмм? Тази отрепка, Калмемунис, ни продаде до един.

— Опитах се, Господарю… Опитах се да удържа палатина. Но нямах нито ранга, нито хитростта да го спра!

— Никой няма достатъчно хитрост да налее разум на един глупак, Зин. А за ранга си няма как да обвиняваш себе си. Калмемунис бе арогантен и безбожен мъж. В отсъствието на по-достойни от него хора, той без съмнение се е опиянил от фалшивото си самочувствие. Сам си е навлякъл тази съдба, Зин. Просто е.

Ала Прояс знаеше, че далеч не е толкова просто. Императорът имаше пръст в тази работа. Беше напълно сигурен в това.

— И все пак — каза Зинемус — не спирам да си мисля, че можех да сторя повече.

Прояс сви рамене.

— Да кажеш „можех да сторя повече“ прави от човека човек, а не Бог. — Той изсумтя с тъга. — Всъщност Акамиан ми каза това.

Зинемус се усмихна леко.

— Както и на мен… Много мъдър глупак е този Акамиан.

И покварен… богохулник. Как ми се иска да си спомниш това, Зин.

— Мъдър глупак, наистина.

Когато видяха, че принцът им е пристигнал, останалите от конрийската армия започнаха също да слизат на брега. Прояс погледна към Менеанор и видя лодки, носещи се по свирепите вълни. Скоро тези плажове щяха да са задръстени от мъже, от неговите мъже, и те може би също бяха обречени. Защо, Боже? Защо ни поставяш пречки, когато именно Твоята воля се стремим да изпълним?

Той прекара малко време в измъкване на подробностите около поражението на Калмемунис от Зинемус. Да, Калмемунис със сигурност беше мъртъв: фанимите бяха пратили отрязаната му глава като послание. Не, никой не знаел със сигурност как са ги изтребили езичниците. Оцелелите, каза Зинемус, докладвали, че кианците били безбройни, че разполагали поне с по двама воини за всеки от инритите. Ала Прояс знаеше, че оцелелите след жестоко поражение често говореха такива неща. Принцът бе като заразѐн с въпроси, всеки един толкова отчаян в желанието си да бъде зададен, че прекъсваше Зинемус насред отговора му. И нещо повече — изпълваше го особеното чувство, че е бил измамен, сякаш времето, прекарано в Конрия и насред морето, е било резултат от машинациите на друг.

Той не забеляза приближаващия имперски кортеж, докато нансурите не бяха почти до него.

— Самият Конфас — каза мрачно Зинемус, кимайки в тяхна посока — е дошъл да те омае, принце мой.

Въпреки че никога не го бе срещал, Прояс незабавно разпозна Икурей Конфас. Поведението на мъжа издаваше почти физическо усещане за нансурската имперска традиция: богоподобно хладнокръвие в изражението, воинската лекота, с която държеше посребрения си шлем под десния лакът. Дори по пясъка той успяваше да върви с котешка грация.

Конфас се усмихна, когато погледите им се преплетоха: усмивката на герои, които досега са се срещали само в слухове и по репутация. После застана пред него — почти митичният човек, успял да победи скилвендите. Прояс не можеше да не се впечатли и дори леко да се възхити на присъствието му.

Покланяйки се леко от кръста и протягайки ръка за войнишки поздрав, Конфас каза:

— В името на Икурей Зерий III, император на Нансур, те приветствам, принц Нерсей Прояс, на нашите брегове и в Свещената война.

Вашите брегове… Но само ти се иска да беше ваша и Свещената война. Прояс нито се поклони, нито пое предложената ръка. Вместо да изразят шок или обида, очите на Конфас незабавно станаха оценяващи и иронични.

— Боя се — продължи с лекота той, — че скорошните събития ще ни попречат да вярваме един на друг.

— Къде е Готиан? — попита Прояс.

— Върховният командир на шриалските рицари те очаква зад хребета. Той не обича пясък в ботушите си.

— Ами ти?

— Аз бях достатъчно мъдър да сложа сандали.

Думите му бяха последвани от смях — достатъчно, за да накара Прояс да изскърца със зъби.

Когато принцът не каза нищо, Конфас продължи:

— Калмемунис е бил твой човек, както разбирам. Не е изненадващо, че искаш да обвиниш други, а не своите собствени хора. Но нека те уверя, че палатинът на Канампурея загина заради собствената си глупост.

— О, в това изобщо не се съмнявам, екзалт-генерале.

— Тогава ще приемеш поканата на императора да го посетиш в Андиаминските простори?

— За да говорим за договора, без съмнение.

— Наред с други неща.

— Бих желал първо да говоря с Готиан.

— Така да бъде, принце мой. Но може би ще ти спестя малко похабен дъх като ти кажа всичко, което би ти казал и върховният командир. Готиан ще ти обясни, че светият шриах смята твоя човек, Калмемунис, за еднолично отговорен за катастрофата в равнината Менгеда. И ще ти каже, че шриахът е бил дълбоко потресен от тази катастрофа и сега сериозно обмисля едничкото и изцяло оправдано изискване. А то наистина е оправдано, уверявам те. В родословното дърво на всяко благородно семейство в империята ще намериш имена на десетки, които са умрели във война за същите тези земи, които Свещената война ще превземе наново.

— Може би е така, Икурей, ала този път ние залагаме живота си в битката.

— Императорът разбира и оценява това. Именно затова е предложил да ви даде контрол над изгубените провинции… под знамената на империята, разбира се.

— Това не е достатъчно.

— Не, предполагам, че никога не е достатъчно, нали? Признавам, принце, че сме се озовали насред много странна спънка. За разлика от теб, домът Икурей не е известен с набожността си и сега, когато най-накрая браним достойна кауза, желанието ни бива оспорено. Ала скандалите, с които може да сме свързани, нямат отношение към истинността или лъжовността на твърденията ни. Не ни ли казва същото и самият Айенсис? Увещавам те, принце, да видиш отвъд недостатъците ни и да оцениш искането ни с чистата и сладка светлина на разума.

— А ако разумът ми подскаже друго?

— Ами тогава имаш примера на Калмемунис, нали? Колкото и да те боли да го признаеш, Свещената война се нуждае от нас.

Прояс отново не каза нищо.

Конфас продължи с отегчена усмивка:

— Така че и сам виждаш, Нерсей Прояс, и логиката, и обстоятелствата са на наша страна.

Когато принцът отново отказа да отговори, екзалт-генералът се поклони, а после му обърна гръб презрително. Следван от бляскавата си свита, той се отдалечи нагоре по плажа. Вълните ревнаха с подновена ярост, а вятърът довя дъжд от капчици върху Прояс и мъжете му. Водата бе ледена.

Принцът на Конрия направи всичко по силите си да скрие треперещите си длани. В битката за Свещената война току-що бе проведено сражение и Икурей Конфас го беше надвил пред собствените му хора — при това с лекота! Прояс осъзна, че всичките му проблеми досега щяха да са като комари в сравнение с екзалт-генерала и трижди проклетия му чичо.

— Ела, Зинемус — каза той разсеяно. — Трябва да се погрижим флотата да слезе на брега в някакво подобие на ред.

— Има още нещо, принце мой… Нещо, което забравих да спомена.

Прояс въздъхна дълбоко и се разтревожи от тремора, който насече дъха му.

— Какво има, Зин?

— Друсас Акамиан е тук.

* * *

Акамиан стоеше сам до огъня и чакаше Зинемус да се върне. Като се изключеха няколко роби и преминаващи наоколо Мъже на Бивника, лагерът около него бе изоставен. Хората на маршала още бяха на плажа, доколкото знаеше той, и помагаха на принца и сънародниците му да слязат от корабите. Усещането на платнените кухини около него го тревожеше. Тъмни и празни палатки. Студени огнища.

Акамиан осъзна, че всичко ще изглежда по точно този начин, ако маршалът и хората му бъдеха убити на бойното поле. Изоставени принадлежности. Места, където думи и погледи някога бяха затопляли въздуха. Липса.

Той потрепери.

Първите няколко дни след като се присъедини към Зинемус и Свещената война, Акамиан се бе занимавал със задачи, свързани с Алените кули. Разположи поредица от Защити около палатката си дискретно, за да не обижда инритските чувства. Откри един местен, който му показа пътя до вилата, обитавана от алените схоластици. Нарисува карти, състави списъци с имена. Дори нае трима малки братя, деца на ненаследствен шигекски роб, собственост на тидонски вожд, които да наглеждат пътя, водещ към вилата и да му докладват за всякакво по-сериозно движение. Нямаше какво друго да върши. Всеки негов опит да се сприятели с местния търговец, нает от Кулите да ги снабдява с продоволствия, се оказваше катастрофален. Когато Акамиан настоя, мъжът се опита буквално да го наръга с лъжица — не от някаква вярност към Кулите, а от ужас.

Изглежда нансурите бързо се бяха научили: за алените схоластици всяка причина за подозрение, била тя капчица пот или близост с непознат, бе равнозначна на предателство. А никой не предаваше Алените кули.

Ала всички тези задачи бяха просто рутина. През цялото време Акамиан си мислеше: След това, Инрау. Ще се погрижа за теб след това…

После дойде и „след това“. Нямаше кого да разпитва. Нямаше кого да наблюдава. Нямаше и кого, ако се изключеше Майтанет, да подозира.

Не му оставаше друго, освен да чака.

Разбира се, според докладите, които пращаше на ръководителите си от Завета в Атиерзус, той агресивно преследваше този намек или онова подхвърляне. Но всичко това бе просто част от пантомимата, която всички, дори фанатици като Наутцера, играеха. Бяха като изгладнели мъже, които вечеряха с трева. Когато умираш от глад, защо да не изградиш илюзията, че се храниш обилно?

Ала този път илюзията му носеше гадене, а не успокоение. Причината изглеждаше достатъчно очевидна: Инрау. Пропадайки в ямата, която представляваше Консултът, Инрау бе стигнал твърде надълбоко, за да бъде изваден с един доклад.

Така че Акамиан започна да издирва начини да умъртви сърцето си или поне да премахне някои от самообвиненията от мислите си. Когато дойде Прояс, казваше той на мъртвия си ученик. Ще се погрижа за теб, когато дойде Прояс.

Започна да пие по много: най-вече неразредено вино; малко анпой, когато Зинемус бе в особено добро настроение; и юрса, ужасния ликьор, който галеотите правеха от развалени картофи. Пушеше маково масло и хашиш, ала остави второто, когато границата между трансовете и Сънищата се срина.

Започна да препрочита малкото класики, които Зинемус беше донесъл със себе си. Смееше се над Третия и Четвъртия анализ на Айенсис, осъзнавайки за пръв път тънкото чувство за хумор на философа. Мръщеше се на римите на Протатис, които му се струваха твърде претрупани, макар и преди двадесет години да мислеше, че говорят на езика на собствената му душа. И както много пъти преди, отново започна да чете Сагите, само за да ги остави след броени часове. Или цветистата им неточност го вбесяваше до степен да почне да размахва ръце и да пуфти, или истината в тях го караше да плаче. Изглежда това беше урок, който трябваше да учи на всеки няколко години: да виждаш Апокалипсиса правеше невъзможно четенето на разкази за него.

В някои дни, когато бе твърде нервен, за да чете, се разхождаше из лагера, сред лабиринти и пътища толкова отдалечени от масива на Свещената война, че норсираите открито го наричаха „мангал“ заради цвета на кожата му. Веднъж петима тидони го изгониха с ножове от жалкия си стан, крещейки обиди и обвинения подире му. В други дни се разхождаше из калните и подобни на каньони улици на Момемн, сред различни площади и древния храмов комплекс Кмирал, а веднъж дори до портата на Имперския център. Неизбежно се озоваваше в компанията на курви, въпреки че не си спомняше да ги е търсил. Забравяше лица, не обръщаше внимание на имената. Наслаждаваше се на сумтящите тела, в мазнотата на търкането в немита кожа. После се прибираше в лагера, изпразнен от всичко, освен семето си.

Мъчеше се да не мисли за Езми. Зинемус обикновено се прибираше вечер и правеха по няколко хода на постоянно течащата игра на бенджука. После сядаха до огъня на маршала, подаваха си купа с питие, което конрийците наричаха перапта и настояваха, че прочиствала стомаха за вечеря, ала Акамиан смяташе, че кара всичко да има вкус на риба. След това вечеряха с това, което бяха успели да изровят робите на Зинемус. Някои нощи към тях се присъединяваха и офицерите на маршала — обикновено Динчас, Зенкапа и Ирисас — и времето, прекарано заедно, се състоеше от груби шеги и непочтителни клюки. Друг път оставаха само двамата и тогава говореха за по-сериозни и болезнени неща. А понякога, както тази нощ, Акамиан оставаше сам.

Вестта за конрийската флотилия пристигна още преди съмване. Зинемус напусна скоро след това, за да се подготви за пристигането на принца. Настроението му бе лошо и Акамиан не се съмняваше, че причината за това е в уплахата му от това какво ще стане, когато съобщи на Прояс за Калмемунис и Плебейската свещена война. Когато магьосникът му спомена възможността да го придружи, Зинемус просто го зяпна невярващо, а после излая:

— Той и така вероятно ще ме обеси!

Преди да потегли обаче, той подкара коня си до утринния огън и обеща на Акамиан, че ще каже на Прояс за присъствието и проблема му.

Денят бе дълъг и изпълнен с надежда и тревога.

Прояс бе приятел и довереник на Майтанет. Ако някой можеше да изкопчи информация от светия шриах, това беше той. И защо да не го стори? Толкова голяма част от това, което представляваше и което караше другите да го наричат Слънчевия принц, бе заслуга на стария му ментор — на Друсас Акамиан.

Не се бой, Инрау… Той ми е задължен.

После слънцето залезе, а от Зинемус още нямаше вест. Съмнението го завладя, а скоро след това и алкохолът. Страхът правеше неизказаните му твърдения кухи и той ги изпълваше с гняв и омраза.

Аз го създадох! Направих от него това, което е днес! Не би посмял! После съжали за тези сурови мисли и се отдаде на спомени от миналото. Представи си Прояс като момче, разплакано и стиснало ръката си, дотичало през сумрака на лешникова горичка, насред слънчевите копия, пронизали короните на дърветата.

— Катери се в книгите, глупчо! — бе му извикал той. — Техните клони никога не се чупят.

Спомни си и как се натъкна на Инрау в скрипториума и го гледаше скришом как с типичната за малки момчета досада рисува редица фалоси на чист лист.

— Буквите ли упражняваш, а?

— Синовете ми — прошепна той на пламъците. — Прекрасните ми синове.

Накрая чу как няколко конници се приближават по тъмните пътеки. Видя Зинемус, повел малък отряд конрийски рицари. Маршалът слезе от коня в сенките, а после дойде при огъня, разтърквайки врата си. Очите му имаха изтощения вид на човек, изправен пред последната си тежка задача.

— Няма да те види.

— Сигурно е невероятно зает — изпелтечи Акамиан — и изтощен! Какъв глупак съм само. Може би утре…

Зинемус въздъхна тежко.

— Не, Ака. Той няма да те види.

* * *

Близо до сърцето на известния Кампосейски площад на Момемн, Акамиан се спря пред маса със стоки от бронз. Без да обръща внимание на гримасата на собственика, той вдигна голяма излъскана чиния и се престори, че я оглежда за несъвършенства. Обърна я на всички страни и се вгледа в размазаното отражение на тълпите, които се движеха зад него. Тогава отново видя мъжа, привидно пазарящ се с продавач на салами. Гладко избръснат. Черна коса, подрязана в неравни линии като на роб.

Носеше синя ленена туника под роба на ивици по нилнамешка мода. Акамиан забеляза размяна на медници в сянката на сергията. Отражението на мъжа се обърна и слънчевата светлина го озари. В ръката си държеше салам, притиснат в парче хляб. Отегчените му очи пребродиха гъмжащия от хора пазар, спирайки се на различни неща. Отхапа малка хапка, а после се загледа в гърба на Акамиан.

Кой си ти?

— Какво е това? — извика продавачът. — Зъбите си за дупки ли гледаш?

— За чума — каза мрачно магьосникът. — Боя се, че съм пипнал чума.

Нямаше нужда да поглежда мъжа, за да знае какъв ужас предизвикваха подобни думи. Една жена, която тъкмо оглеждаше купи за вино, побърза да се скрие в тълпата.

Акамиан видя как отразената фигура спокойно се отдалечава от масата на продавача на салами. Въпреки че се съмняваше да е в непосредствена опасност, не можеше да пренебрегне факта, че го следяха. Този мъж най-вероятно принадлежеше на Алените кули, които без съмнение бяха заинтересувани от него по очевидни причини, или може би дори на императора, който шпионираше всички просто за да шпионира всички. Ала винаги съществуваше и шансът да е пратен от Колегията на Лутимае. Ако Хилядата храма бяха убили Инрау, те вероятно знаеха, че магьосникът е тук. И ако случаят беше такъв, Акамиан трябваше да разбере какво знае този мъж.

Той се усмихна и подаде чинията на продавача на бронз, който отскочи, сякаш му предлагат пламтящ въглен. Акамиан вместо това я хвърли насред блестящата купчина, привличайки няколко погледа с дрънченето. Нека си мисли, че спорим.

Ала ако искаше да се изправи срещу човека, въпросът беше повече къде, отколкото как. Кампосеа определено не беше подходящо място.

Може би някоя странична алея.

Когато излезе от площада, Акамиан видя ято птици, които кръжаха над великите куполи на храма Ксотей, чийто силует се издигаше високо над жилищата, обграждащи северния край на пазара. Източно от храма се издигаше скелето, построено чрез мрежа от въжета около един наклонен на една страна обелиск — последният дар на императора за храмовия комплекс Кмирал. Направи му впечатление, че паметникът е по-малък от обелиските, издигащи се сред дима отвъд.

Той си проправи с бутане път на север през гъмжилото от хора и викащи търговци, търсейки пролука между сградите, която щеше да бележи някой рядко използван изход от пазара. Вярваше, че мъжът още го следва. Почти се препъна в един паун, чиято опашка, наподобяваща ядосани червени очи, бе разгърната изцяло. Нансурите смятаха тези птици за свещени и им позволяваха да бродят свободни в градовете си. После забеляза жена, седнала на прозореца на едно от близките жилища, и за момент си помисли за Езменет.

Ако знаят за мен, значи знаят и за нея… Още една причина да спипа глупака, който го преследваше. В северния край на пазара подмина няколко кошари, претъпкани с овце и свине. Видя дори един огромен сумтящ бик. Предполагаше, че това са животни за жертвоприношение на култовите свещеници в Кмирал. После намери алеята си: тесен процеп между две тухлени стени. Подмина един слепец, седнал пред отрупана с дрънкулки черга, и навлезе сред влажния мрак.

Бръмченето на мухи изпълни ушите му. Видя купчини пепел и мазни вътрешности сред изсушените кости и мъртва риба. Задавящата гърлото воня бе изпълнена с гнилоч, но той отстъпи само колкото да е сигурен, че мъжът няма да го види незабавно. И зачака.

Вонята го накара да се закашля.

Помъчи се да се концентрира, припомняйки си изкривените думи на Напева, който щеше да използва, за да сграбчи ловеца си. Трудността на мислите зад тях го изнервяше както обикновено. Винаги изпитваше леко неверие в способността си да борави с магия, особено когато бяха минали дни без да промълви какъвто и да е Напев — както в този случай. Ала в тридесет и деветте си години със Завета уменията му — поне в това отношение — никога не го бяха предавали.

Аз съм схоластик.

Наблюдаваше озарените от слънцето фигури да преминават в двете посоки край входа на алеята. Но неговият човек все още го нямаше.

Мръсотията бе проникнала над ръба на сандалите му и сега се плъзгаше между пръстите му. Внезапно забеляза, че рибата между краката му трепери. Видя как една личинка изпълзява от празно очно дъно.

Това е лудост! Никой глупак не е достатъчно глупав, за да последва някого тук.

Излезе бързо от алеята, вдигна ръка срещу яркото слънце, за да огледа своето ъгълче от пазара.

Мъжът не се виждаше никъде.

Аз съм глупакът… Защо изобщо ме следеше?

Пухтейки от гняв, Акамиан изостави търсенето си и побърза да купи онези неща, заради които изобщо беше дошъл в Момемн.

Не беше научил нищо за Алените кули и дори по-малко за Майтанет и Хилядата храма, а Прояс все още отказваше да се срещне с него. Тъй като не можеше да намери нови книги за четене, а Зинемус бе започнал да го укорява за пиянствата му, Акамиан реши да се върне към една стара своя страст. Щеше да готви. Всички магьосници изучаваха в някаква степен алхимия, а всички алхимици, или поне онези, които си разбираха от работата, умееха да готвят.

Зинемус смяташе, че така се принизява, че готвенето е за жени и роби, ала Акамиан знаеше каква е истината. Маршалът и неговите офицери се мръщеха, докато не опитаха сготвеното, а после му отдаваха тиха почит, както на всеки опитен майстор на някое древно изкуство. Най-накрая магьосникът стана нещо повече от богохулен просяк на масата им. Душите им можеше и да са в опасност, но поне апетитът им му беше благодарен.

Ала патицата, празът, кърито и лукът бяха забравени, когато отново мерна мъжа, този път под стената на Гилгаликската порта, насред наплива от хора, които излизаха от града. Зърна профила му само за миг, ала нямаше съмнение. Същата неравна прическа. Същата износена роба.

Без да се замисли, Акамиан изпусна покупките си.

Сега е мой ред да следвам.

Помисли си за Езми. Дали знаеха, че е отседнал при нея в Сумна?

Не мога да рискувам да го изпусна, със или без свидетели.

Това бе типът прибързано действие, който Акамиан обикновено мразеше. Ала през годините бе открил, че обстоятелствата не са благосклонни към сложни планове и че почти всичко най-накрая, така или иначе, се разпадаше до подобни прибързани постъпки.

— Хей, ти! — извика той над рева, а после отново се изруга за глупостта. Ами ако онзи избягаше? Очевидно знаеше, че Акамиан го е забелязал. Иначе защо не го последва в алеята?

Ала за щастие мъжът не го чу. Магьосникът си проправи път към него, като през цялото време не изпускаше тила му от поглед. На няколко пъти го наругаха и дори отнесе няколко свирепи лакътя, докато пробиваше стената от хора, търсейки потните пролуки между тях. Но нищо не можеше да го отклони от мъжа. Тилът му се приближи.

— Мили Седжен, човече! — извика един напарфюмиран аинон вдясно от него. — Направи го отново и ще ти вкарам един шибан нож!

По-близо. Напевите на Принудата клокочеха из мислите му. Знаеше, че другите ще го чуят. Ще разберат. Богохулство. Каквото има да става, ще става. Трябва да го хвана! Още по-близо. Достатъчно близо…

Акамиан се пресегна, сграбчи рамото му и го обърна назад. За един миг успя само да го зяпа, останал без думи. Непознатият се намръщи и отблъсна ръката му.

— Какво означава това? — изплю той.

— Аз… извинявам се — побърза да каже магьосникът, неспособен да отклони поглед от лицето. — Помислих ви за някой друг.

Но това беше той, нали?

Ако беше забелязал раната, причинена от магията, щеше да разпознае номера, ала нямаше нищо, само едно гневно лице. Просто беше направил грешка.

Но как?

Мъжът го изгледа презрително за момент, а после поклати глава.

— Пиян глупак.

За един кошмарен момент Акамиан просто се препъваше заедно с тълпата. Изруга се, че е изпуснал храната. Нямаше значение. Така и така готвенето беше за роби.

* * *

Езменет седеше сама до огъня на Сарсел и трепереше.

Отново имаше усещането, че е била хвърлена отвъд границата на възможното. Беше пътувала дотук, за да открие магьосник, само за да бъде спасена от рицар. И сега стоеше, зазяпана в безбройните лагерни огньове на една свещена война. Когато примижеше и зарееше поглед към стените на Момемн, дори успяваше да види двореца на императора, Андиаминските простори, издигащ се над мътното море. Гледката я накара да заплаче, не само защото най-накрая виждаше света, за който бе копняла толкова дълго време, но също така защото той й напомняше за историите, които някога разказваше на дъщеря си — онези, които продължаваше да разказва и след като детето бе заспало.

Знаеше, че винаги е била лоша в това отношение. Даровете й винаги бяха себични.

Лагерът на шриалските рицари заемаше висините на север от Момемн и над Свещената война, близо до терасирани склонове, които носеха следи от някогашна култивация. Тъй като Сарсел бе първи рицар-командир и единствено Инчеири Готиан беше над него в йерархията, павилионът му бе огромен в сравнение с тези на хората му. Той се издигаше, както Сарсел бе наредил, на края на терасата, така че Езменет да може да се диви на гледките, сред които я бе довел.

Две руси робини седяха на сламена постеля наблизо и тихо ядяха ориз, докато си мърмореха една на друга на майчиния си език. Езменет вече ги бе забелязала да хвърлят нервни погледи в нейна посока, сякаш се бояха, че крие някакъв глад, който не са задоволили. Те я бяха изкъпали, бяха втрили благовонни масла в кожата й и я бяха облекли в син муселин и копринена рокля.

Тя осъзна, че ги мрази заради това, че се боят от нея, но също така ги обичаше.

Все още можеше да вкуси подлютения фазан, който й бяха приготвили за вечеря.

Сънувам ли?

Чувстваше се като измамница — курва, която бе и шут, двойно прокълната, двойно принизена, ала изпитваше и огромна гордост, ужасяваща заради побърканата самонадеяност, която носеше. Това съм аз!, викаше нещо в нея. Такава, каквато съм наистина!

Сарсел й каза, че ще бъде така. Колко пъти й се беше извинявал заради неудобствата? Той пътуваше икономично, защото носеше важни послания за Инчеири Готиан, върховния командир на шриалските рицари. Ала я убеждаваше, че това ще се промени, щом достигнат войската на Свещената война, където обещаваше да я обзаведе с удобства, подхождащи на красотата и интелекта й.

— Ще бъде като светлина след дълъг мрак — бе й казал той. — Ще озарява и ще заслепява.

Тя прокара трепереща длан по украсената с брокат коприна, която се лееше по скута й. На светлината на огъня не можеше да види татуировката на лявата си длан.

Харесва ми този сън.

Останала без дъх, вдигна китката до устните си и вкуси горчивината на благовонно масло.

Капризна курва! Спомни си защо си тук!

Обърна лявата си длан към огъня, бавно, сякаш да изсуши пот или роса, и видя как татуировката изплува от сенките между сухожилията й.

Това… това съм аз.

Застаряваща курва.

Всеки знаеше какво се случва със старите курви.

Без предупреждение Сарсел изплува от мрака. Езменет смяташе, че той има тревожен афинитет към нощта, сякаш вървеше със, вместо през нея. И то въпреки шриалските си одежди.

Спря се и я загледа, без да продума.

— Той всъщност не те обича. Не и наистина.

Езменет вдигна очи над огъня и издиша тежко.

— Намери ли го?

— Да. Лагерува при конрийците… както ти каза.

Част от нея намираше нежеланието му да говори за умилително.

— Но къде, Сарсел?

— Близо до Ансилинската порта.

Тя кимна и отмести нервно поглед.

— Запитала ли си се защо, Езми? Ако ми дължиш каквото и да е, това е този въпрос…

Защо него? Защо Акамиан?

Беше му казала много за Ака, осъзна внезапно. Твърде много.

Никой мъж, когото бе срещала преди, не беше толкова любопитен, колкото Кутиас Сарсел — дори Акамиан. Интересът й към нея бе просто ненаситен, сякаш намираше мизерния й живот за също толкова екзотичен, колкото й се струваше неговият на нея. И защо не? Домът Кутиас бе сред най-великите домове в Конгрегацията. За човек като Сарсел, отхранен с мед и месо и обгрижван от роби, преживявания като нейните бяха по-далечни от мистичния Зеюм.

— Откак се помня — бе й споделил той, — винаги са ме привличали плебеите, бедните… онези, които предоставят благините, върху които живее моят сой. — Той се изкикоти. — Баща ми ме порицаваше, че си играя на клечки с робите на полето или че се крия в помещенията на прислугата, докато се опитвам да зяпам под полите…

Тогава тя го цапна игриво.

— Мъжете са кучета. Единствената разлика е, че душат задниците с очите си.

Той се засмя и възкликна:

— Ето! Затова ценя толкова компанията ти! Да живееш живот като твоя е едно, но да можеш да го говориш, да го споделяш, е съвсем различно. Затова съм твой предан последовател, Езми. Твой ученик.

Как можеше това да не я замае? Когато гледаше в прекрасните му очи, с ириси, кафяви като плодотворната земя, и бяло като влажни перли, се виждаше отразена по начин, какъвто дотогава не смееше дори да си представя. Виждаше някакъв невероятен човек, някой извисен, а не принизен от страданието й.

Но сега, докато го гледаше как стиска юмруци на светлината на огъня, очите му я отразяваха като жестока.

— Казах ти — прошепна внимателно. — Обичам го.

Не теб… Него.

Езменет не можеше да си представи двама по-различни мъже от Акамиан и Сарсел. В някои отношения разликите бяха очевидни. Рицарят-командир беше безскрупулен, нетърпелив и нетолерантен. Преценката му бе незабавна и неотменима, сякаш нещата ставаха наред, само защото той ги е обявил за такива. Съжаленията му бяха малко и никога катастрофални.

В други отношения обаче разликите бяха по-тънки… и по-издайнически.

В първите дни след като я спаси, Сарсел й се струваше напълно неопознаваем. Въпреки че гневът му беше див, изразен със силата на детинско избухване и убеждението на пророчески съд, той никога не си го изкарваше на онези, които го бяха разгневили. Въпреки че се приближаваше към всяко препятствие като към нещо, което трябва да бъде премазано, дори към незначителните проблеми, изпълващи административното ежедневие, методите му всъщност бяха елегантни, а не груби. Арогантността му беше лекомислена, но въпреки това никога не го заплашваше критицизъм и бе доста по-способен от много други хора да се смее на собствената си глупост.

Този мъж й изглеждаше като парадокс, едновременно осъдителен и примамлив. Ала после тя осъзна: той бе кьинета, кастов благородник. Докато сутенти, кастовите слуги като нея или Акамиан, се бояха от други, от себе си, от сезоните, от глада и така нататък, Сарсел се боеше само от конкретни детайли: че някой си може да каже нещо си, че дъждът може да отложи лова му. И Езменет разбра, че това променя всичко. Акамиан беше може би не по-малко темпераментен от Сарсел, ала страхът правеше гнева му горчив, склонен към омраза и негодувание. Той също можеше да е арогантен, но заради страха си изглеждаше истеричен, вместо уверен, а това със сигурност не водеше до противоречия. Заслонен от кастата си, на рицаря-командир никога не му се бе налагало, както на бедняците, да се бои от страстите си. В резултат той разполагаше с непробиваема самоувереност. Чувстваше. Действаше. Осъждаше. Страхът, че може да греши, който бе толкова основна част от Акамиан, просто не съществуваше за Кутиас Сарсел. Докато магьосникът бе невеж за отговорите, рицарят не знаеше, че има въпроси. А никоя увереност, смяташе Езменет, не би могла да бъде по-силна.

Ала тя не бе предвидила последиците от размишленията си. Осъзнаването й бе последвано от смущаващо усещане за интимност. Когато въпросите и закачките му, дори начинът, по който правеше любов, дадоха ясно да се разбере, че той иска повече от праскови, за да подслади пътя си към Момемн, Езменет откри, че го гледа тайно, докато е заедно с хората си, мечтаейки, чудейки се…

Разбира се, тя намираше много негови страни за нетърпими. Начинът, по който умееше да игнорира. Способността му на жестокост. Въпреки галантността си, понякога й говореше по начина, по който овчар използва гегата си — с постоянни поправки, когато мислите й тръгнат в нежелана посока. Ала веднъж щом разбра произхода на тези склонности, Езменет започна да ги вижда повече като черти, присъщи на неговия вид, отколкото като дефекти на характера. Когато един лъв яде, той не убива. Когато един благородник взима, той не краде.

Откри, че изпитва нещо, което не може да опише — поне не в началото. Нещо, което никога преди не бе изпитвала. И в обятията му го чувстваше по-силно, отколкото където и да било другаде.

Изминаха дни, преди да разбере.

Чувстваше се в безопасност.

Подобно осъзнаване не беше маловажно. Преди да я осени, се боеше, че започва да се влюбва в Сарсел. И за известно време любовта, която изпитваше към Акамиан, почти й се струваше лъжа, увлечението на едно изолирано момиче към мъж от света. Докато се дивеше на удобството, което изпитваше в прегръдката на Сарсел, тя осъзна, че обмисля отчаянието в чувствата си към Акамиан. Едното изглеждаше правилно, а другото — погрешно. Не трябваше ли любовта да изглежда правилно?

Не, осъзна Езменет. Боговете наказваха подобна любов с ужаси.

С мъртви дъщери.

Ала не можеше да каже това на Сарсел. Той никога не би разбрал… за разлика от Акамиан.

— Обичаш го — повтори глухо рицарят-командир. — Вярвам ти, Езми. Приемам го… Но той обича ли те? Може ли да те обича?

Тя се намръщи.

— И защо не?

— Защото е магьосник. Схоластик, в името на Седжен!

— Мислиш ли, че ме интересува дали е прокълнат?

— Не. Естествено, че не — отвърна той меко, сякаш се опитваше да поднесе нежно тежки истини. — Казвам ти го, защото схоластиците не могат да обичат, Езми — а тези от Завета още по-малко.

— Достатъчно, Сарсел. Нямаш представа за какво говориш.

— Наистина ли? — каза той, а в гласа му се долавяше болезнена насмешка. — Кажи ми, каква роля играеш ти в илюзиите му, а?

— Какво имаш предвид?

— Ти си неговата котва, Езми. Той се е прикрепил към теб, защото ти го обвързваш с реалността. Но ако тръгнеш с него, ако захвърлиш живота си и отидеш при него, ще бъдеш просто един от двата кораба в морето. Скоро, съвсем скоро, ще изгубиш брега от поглед. Лудостта му ще те погълне. Ще се събудиш с пръстите му около врата си и името на някоя отдавна, отдавна умряла жена, което ехти от…

— Достатъчно, Сарсел!

Той я изгледа.

— Ти всъщност му вярваш, нали?

— В какво да вярвам?

— В цялата тази лудост, която ломотят. Консулта. Втория апокалипсис.

Езменет облиза устни и не отговори. Откъде се бе появил този срам?

Той кимна бавно.

— Разбирам… Няма значение. Няма да те виня за това. Прекарала си много време с него. Но има едно последно нещо, което бих искал да обмислиш.

Очите й горяха, когато примигна.

— Какво?

— Знаеш, че жените, дори любовниците, са забранени на схоластиците на Завета.

Тя изпита студ и болка, сякаш някой бе притиснал замръзнало желязо в сърцето й. Прочисти гърло.

— Да.

— Значи знаеш… — той облиза устни — … знаеш, че би могла да бъдеш най-много…

Тя го изгледа с омраза.

— Негова курва, Сарсел.

А какво съм за теб?

Рицарят коленичи пред нея и грабна дланите й в своите. Придърпа ги нежно.

— Рано или късно те ще го призоват обратно, Езми. Ще го принудят да те изостави.

Тя погледна в огъня. Сълзите прорязваха огнени бразди по бузите й.

— Зная.

* * *

Застанал на колене, рицарят-командир видя една сълза, застинала на горната й устна. Миниатюрно отражение на огъня блестеше в нея.

Той примигна и за миг се видя как чука устата на отрязаната й глава.

Нещото на име Сарсел се усмихна.

— Но аз те притискам — каза той. — Извинявай, Езми. Просто искам да… да видиш. Не да страдаш.

— Няма значение — каза тя меко и отбягна погледа му. Ала ръцете й стиснаха неговите.

Той освободи пръсти и нежно докосна коленете й. Помисли си за путката й, мазна, притисната здраво между краката й, и потрепери гладно. Да бъде там, където е бил Архитектът! Да прониква там, където той е прониквал. Това едновременно смиряваше и възбуждаше. Да се гмурка в пещта, разпалена от Стария татко!

Той се притисна към краката й.

— Ела — каза и се обърна към павилиона.

Видя кръв и сумтящ екстаз.

— Не, Сарсел — отвърна Езменет. — Трябва да помисля.

Той сви рамене и се усмихна слабо.

— Когато можеш, тогава.

Погледна към Ертига и Ханза, двете му робини, и с жест им нареди да бдят. После остави Езменет и влезе в павилиона на рицаря-командир. Изкикоти се сподавено, мислейки си за нещата, които щеше да й причини. Втвърди се в панталоните си; очертанията на лицето му потрепериха във възторг. Каква поезия щеше да изпише с ножа си върху й!

Фенерите светеха приглушено и хвърляха оранжеви сенки из кабинета на павилиона. Той се излегна на възглавниците, разположени пред ниска маса, покрита със свитъци. Спусна длан надолу по плоския си корем, сграбчи пулсиращия си член… Скоро. Скоро.

— Ах, да — каза тих глас. — Обещанието за освобождение. — Дъх, сякаш поет през тръстика. — Аз съм един от създателите ти и все пак гениалността на производството ти все още ме кара да изпитвам неверие.

— Архитекте? — ахна нещото, наречено Сарсел. — Татко? Защо рискуваш? Ами ако някой види белега ти?

— Една драскотина не се различава сред толкова много. — Последва плясък на криле и сухо тракане, когато един гарван кацна на масата. Плешива човешка глава се полюшваше на врата му, сякаш за да се раздвижи от схващане. — Всеки, който ме усети, няма да обърне внимание на белега ми. Алените схоластици са навсякъде.

— Дойде ли време? — попита нещото, наречено Сарсел. — Дошло ли е времето?

Усмивка, не по-голяма от извивка на нокът.

— Скоро, Маенджи. Скоро.

Едно крило се разгъна и се пресегна, прокарвайки линия по гърдите на Сарсел. Главата му се стрелна настрани, крайниците му застинаха. От чатала до върховете на пръстите, по кожата му пробяга екстаз. Изпепеляващ екстаз.

— Значи тя стои при теб? — попита Синтезът. — Не тича при него?

Върхът на крилото продължи мързеливата си ласка.

Нещото, наречено Сарсел, изстена.

— Засега…

— Споменавала ли е нощта си с мен? Каза ли ти нещо?

— Не. Нищо.

— И все пак се преструва… на открита, сякаш споделя всичко?

— Да, Стари татко.

— Както и подозирах… — Дребно намръщване. — Тя е много повече от обикновената курва, за която я помислих, Маенджи. Тя е ученик в играта. — Гримасата се превърна в усмивка. — Все пак е курва за дванадесет таланта…

— Трябва ли… — Маенджи изпита дълбоко пулсиране между ректума си и основата на фалоса. Толкова близо. — Тр-трябва ли да я убия? — Той се изви назад от агонията, която му носеше досегът с крилото. Моля те! Татко, моля те!

— Не. Тя не тича при Друсас Акамиан, а това означава нещо… Животът й е бил твърде труден, за да не претегли лоялността си срещу предимствата. Все още може да се окаже полезна.

Крилото се оттегли и се сгъна зад лъскавия гръб. Миниатюрни клепки се затвориха, а после се отвориха отново над очи като стъклени мъниста.

Маенджи вдиша треперливо. Без да мисли, сграбчи фалоса си с дясната си ръка и започна да търка главичката му с палец.

— Ами Атиерзус? — попита той задъхано. — Те подозират ли нещо?

— Заветът не знае нищо. Те просто пращат глупак на глупава мисия.

Той отпусна хватката си и преглътна.

— Вече не съм толкова сигурен, че Друсас Акамиан е глупак, Стари татко.

— Защо?

— След като отнесох посланието на шриаха до Готиан, срещнах Гаорта…

Малкото лице се намръщи.

— Срещал си се с него? Позволил ли съм това?

— Н-не. Но курвата ме помоли да открия Акамиан за нея, а знаех, че Гаорта е назначен да го следи.

Малката глава започна да се люшка наляво-надясно.

— Боя се, че търпението ми ме изоставя, Маенджи.

Нещото, наречено Сарсел, притисна потни длани в дрехите си.

— Друсас Акамиан е видял Гаорта да го следи.

— Какво е направил?!

— На Кампосейския пазар… Но глупакът не знае нищо, Стари татко! Нищо. Гаорта е успял да смени лица.

Синтезът подскочи до махагоновия ръб на масата. Въпреки че изглеждаше лек като кухи кости и навит папирус, то носеше намек за нещо огромно, за левиатан, който се носи сред водите едновременно във всички посоки. Очите му бълваха светлина.

КАК

Изрева то през онова, което минаваше за душа при Маенджи.

МРАЗЯ

Разбивайки каквито и мисли, каквито и страсти да наричаше свои собствени.

ТОЗИ СВЯТ.

Премазвайки дори неутолимия глад, всепоглъщащия копнеж…

Очи като два Гвоздея на Небесата. Див смях на хиляда години лудост.

ПОКАЖИ МИ, МАЕНДЖИ…

Крилете го обгърнаха, закриха фенерите и оставиха само малко бяло лице, обгърнато в чернота, просто изражение на нещо ужасяващо, колосално…

ПОКАЖИ МИ ИСТИНСКОТО СИ ЛИЦЕ.

Нещото, наречено Сарсел, почувства изражението си да се отпуска и разтваря… Като краката на Езменет.

* * *

Пролетта дойде и мрежата от полета и горички, обгърнала Момемн, отново се изпълни с инрити, много по-добре въоръжени и многократно по-опасни от онези, умрели в Гедеа. Новините за заколението в равнината Менгеда висяха като покров над Свещената война в продължение на много дни. „Как е възможно?“, питаха се всички. Ала осъзнаването на трагедията бързо утихна, потъпкано от слуховете за арогантността на Калмемунис, от докладите за отказа му да се подчини на призивите на Майтанет. Да се опълчи на Майтанет! Всички се дивяха на подобна глупост, а свещениците им напомняха колко труден е пътят, какви прекършващи изпитания ги очакват, ако се отклонят от верния курс.

Много се говореше и за безбожното съревнование между императора и великите имена. С изключение на аиноните, всички фракции бяха отказали да подпишат договора и около вечерните огньове се водеха множество пиянски спорове за това какво ще предприемат водачите им. Като цяло повечето проклинаха императора и неколцина дори казваха, че силите на Свещената война трябва да щурмуват Момемн и да заграбят нужните за похода провизии. Но някои вземаха неговата страна. Какво бе договорът, питаха те, освен просто лист хартия? И вижте, казваха, каква полза имаме от подписването. Не само, че Мъжете на Бивника ще получат провизии безболезнено, но и ще разчитат на водачеството на Икурей Конфас, най-великия военен интелект от поколения насам. А ако провалът на Плебейската свещена война не бе достатъчно доказателство, какво да мислим за шриаха, който нито принуждаваше императора да снабди похода, нито искаше великите имена да подпишат договора му? Защо би се колебал Майтанет, ако и той не се боеше от мощта на езичниците?

Но как можеше човек да се бои, когато самите небеса трепереха от мощта им? Какво струпване само! Кой би предположил, че толкова велики личности ще прегърнат Бивника? И нещо повече. Свещеници, не само от Хилядата храма, но и от всеки култ, представляващи всички Аспекти на Бог, се бяха събрали на плажа или се спускаха от хълмовете, за да заемат местата си в Свещената война. Пееха химни, удряха цимбали, караха въздуха да горчи от тамян и възгласи. Идоли се помазваха с благовония и розово масло, а жриците на Гиера правеха любов с грубите воини. Наркотици се раздаваха с благоговение, а треперещите крещяха в екстаз от праха. Прогонваха се демони. Пречистването на Свещената война започна.

Мъжете на Бивника се събираха след церемониите, да обменят слухове или да обсъждат покварата на езичниците. Шегуваха се, че жената на Скайелт трябва да е по-мъжествена от Чеферамуни, или че нансурите предпочитат да се приемат един-друг през задника, поради която причина и маршируваха в толкова стегнати формации. Тормозеха скатаващи се роби и виеха към жените, носещи кошници с пране от река Фаюс. И по навик се мръщеха на странните групи чужденци, които неспирно бродеха из лагера.

Толкова много… Такова величие.