Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (6)

Трета глава
Сумна

Ако светът е игра, чиито правила са написани от Бог, а магьосниците са онези, които постоянно мамят, тогава кой е написал правилата на магията?

Заратиниус, „Защита на мистичните изкуства“

Ранната пролет на 4110 година на Бивника, на път за Сумна

В морето Менеанор ги настигна буря.

Акамиан се събуди от поредния сън и обви ръце около раменете си. Древните воини от съня му сякаш се бяха слели с чернотата на каютата, люлеещия се под и хора на гърмящата вода. Остана да лежи сгушен в леглото, треперейки, докато се опитваше да отдели реалността от кошмарите. Мракът бе изпълнен с лица, вкочанени в удивление и ужас. Облечени в бронзови брони фигури се бореха в далечината. Дим беше зацапал хоризонта, а над него се издигаше, като разклонени железни клони, гигантски дракон. Скафра…

Гръмотевица.

На палубата, стиснали въжетата, за да се задържат под напора на пороя, нронските моряци виеха, молеха се на Момас, аспект на бурята и морето. И бог на заровете.

Нронският търговски кораб пусна котва извън пристанището на Сумна — древният център на инритската вяра. Приведен над излъскания парапет, Акамиан гледаше как лодката на лоцмана се движи към тях през вълните. Огромният град се мержелееше в далечината, но той различи структурата на Хагерна, обширният комплекс от храмове, хамбари и казарми, които сформираха административното сърце на Хилядата храма. В центъра му се издигаха легендарните бастиони на Джунриюма — светилището на Бивника.

Усещаше притеглянето на предполагаемото им величие, ала от това разстояние му се струваха неми, глупави. Просто камък. За инритите това бе мястото, където небесата докосваха земята. Сумна, Хагерна и Джунриюма бяха повече от географски точки; те бяха обвързани със самия смисъл на историята. Бяха сечива на съдбата.

Ала за Акамиан бяха само черупки от камък. Хагерна призоваваше към себе си различни хора, хора, които той подозираше, че не могат да избягат от тежестта на времето, в което живееха. Хора като неговия някогашен ученик Инрау.

Винаги, когато момчето обсъждаше Хагерна с него, говореше така, сякаш самият бог е вложил думите в устата му. Акамиан усещаше немалка доза отчуждение в тези разговори, както често ставаше, когато се сблъскваше с прекомерния ентусиазъм на друг човек. В тона на Инрау се появяваше нещо мащабно, лудешка сигурност, която би могла да доведе до изтребването на цели градове и народи, сякаш праведната му радост можеше да се прикачи към всяко умопомрачено деяние. Ето я отново причината да се страхуват толкова от Майтанет: да притежаваш тази увереност бе достатъчно жестока болест, но да я разнасяш… Над това човек трябваше да мисли дълго.

Майтанет носеше чума, чийто най-ясен симптом бе сигурността. Как точно се съотнасяше Бог с липсата на колебание бе нещо, което Акамиан никога не можа да разбере. В крайна сметка нима Бог не беше мистерия, която всички носеха? Какво тогава представляваше колебанието, ако не именно потапяне в тази мистерия?

Може би тогава аз съм сред най-правоверните, помисли той и се усмихна вътрешно. Винаги се зариваше с фалшиви ласкателства. Твърде много самовглъбяване.

— Майтанет — промърмори той под нос, ала името също беше празно. Не можеше нито да обхване грандиозните слухове, разнасящи се около него, нито да даде достатъчно оправдание за престъпленията, които се готвеше да извърши.

Сякаш привлечен от някакво полуосмислено чувство на задължение към единствения си пътник, капитанът на търговския кораб се присъедини към медитативната тишина, застанал малко по-наблизо, отколкото предполагаха повелите на джнан — типична грешка на низшите касти. Той бе здрав мъж, сякаш издялан от същото дърво като кораба си. Сол и слънце лепнеха по ръцете му, морето беше заплетено в несресаните му коса и брада.

— Този град не е добро място за човек като теб — каза капитанът накрая.

Човек като мен… Магьосник в свещен град. В думите на човека нямаше обвинение, нито в тона му. Нроните бяха свикнали със Завета, с неговите дарове и изисквания. Ала те все пак си оставаха инрити, правоверни. Празният им поглед беше тяхното разрешение на подобно противоречие. Винаги заобикаляха темата за своята ерес, може би с надеждата, че ако не я докоснат с думи, някак си може да съхранят вярата си неопорочена.

— Те така и не знаят какво сме ние — каза Акамиан. — Това е отвратителната истина за грешниците. Неразличими сме от праведните.

— Така съм чувал — отвърна мъжът, избягвайки да срещне погледа му. — Само малцината могат да се разпознават.

В тона му имаше нещо притеснително, сякаш подпитва за подробностите на някакъв забранен сексуален акт.

Защо говореше за това? Нима глупакът се опитваше да се сближи с него?

Изведнъж в съзнанието на Акамиан се появи образ: той самият като дете, катерещ се по големите камъни, онези, които баща му използваше, за да суши мрежите си. Спираше на всеки няколко бездиханни секунди, просто за да се огледа наоколо. Нещо се беше случило. Сякаш беше отворил някакви различни клепачи, под другите, които обикновено отваряше всяка сутрин. Всичко бе агонизиращо стегнато, сякаш плътта на света бе опъната и изсушена над процепи между костите: мрежата върху камъка, плетеницата от сенки над кухините, капките вода, хванати в разгъването на сухожилията на ръцете му… толкова ясни! И в тази стегнатост се таеше усещането за вътрешно разцъфтяване, за превръщането на „виждането“ в „съществуване“, сякаш очите му бяха вперени в самата същност на нещата. Можеше да се види върху повърхността на камъка — тъмно дете, издигащо се срещу диска на слънцето.

Самата тъкан на съществуването. Онтата. Току-що я бе — макар и никога да не би могъл да го опише, дори и сега — „преживял“. И за разлика от повечето други моментално беше разбрал, че е един от малцината, беше го узнал с упоритата сигурност на децата. Спомняше си как извика: „Атиерзус!“, усещайки световъртежа на живот, който вече нямаше да бъде определян от кастата, от баща му или от миналото.

Онези времена, когато Заветът бе минал през рибарското му село, го бяха белязали много дълбоко като момче. Първо дрънченето на цимбали, после покритите с наметала фигури, защитени от чадъри и носени от роби, окъпани в еротичната аура на мистерията. Бяха толкова далечни! С безизразни лица, докоснати само от най-изтънчена козметика и с подходящото джнанско презрение за долните касти, рибарите и синовете им. Само мъже с митичен статут можеха да живеят зад тези лица — беше сигурен в това. Мъже, окъпани в славата на Сагите. Драконоубийци и покорители на крале. Пророци и абоминации.

Само след няколко месеца обучение в Атиерзус тези детинщини изчезнаха. Изтощен, самонадеян и самозаблуждаващ се… Атиерзус се различаваше само в мащабите.

„Нима съм толкова различен от този човек? — запита се Акамиан, гледайки капитана с периферното си зрение. Всъщност не“ — реши накрая, но въпреки това игнорира мъжа и се обърна отново към Сумна, все така неясен сред тъмните хълмове.

И все пак беше различен. Толкова много грижи и толкова пренебрежимо възнаграждение за тях. Различаваше се по това, че раздразнението му можеше да събаря градски порти, да стрива на прах плътта и да разтрошава костите. Толкова мощ, а редом с нея същата суета, същите страхове и много по-тъмни прищевки. Бе очаквал митичността да го издигне, да озари всяко негово деяние, а вместо това го оставиха да се носи… Отречението не просвещаваше никого. Акамиан можеше да превърне този кораб в блестящ огнен ад, а после да извърви пътя до града недокоснат по повърхността на водата, ала никога нямаше да бъде… сигурен.

Последното почти прошепна на глас.

Не след дълго капитанът го остави, видимо облекчен да бъде извикан от екипажа си. Лоцманът бе достигнал люлеещия се кораб.

„Защо толкова странят от мен?“ Ужилен от тази мисъл, той сведе глава и се загледа във винените дълбини. „Кого презирам аз?“

Това бе едновременно въпрос и отговор. Как можеше човек да не се чувства изолиран и отдалечен, когато самата реалност отговаряше на езика им? Къде беше твърдата земя, на която да застанеш, когато само няколко думи можеха да отмият всичко? Сред Трите морета вече бе станало банален обичай учените да сравняват магьосниците с поети, но Акамиан смяташе това за абсурдно. Трудно можеше да си представи две по-трагично противоречиви призвания. Ако се изключеше страхът или политическите машинации, никой магьосник не бе сътворил нещо с думите си. Силата и ярките светлини имаха неотменима посока и тя бе погрешна: посоката на разрушението. Сякаш човеците можеха само да имитират езика на Бог, само да принизят и осквернят песента му. Когато магьосниците пеят, казваше поговорката, умират хора.

Когато магьосниците пеят. И все пак дори сред своя вид той бе анатема. Другите школи никога не можаха да простят на Завета наследството му, познанието на Гносиса, историята на Древния север. Преди унищожението им, великите школи на Севера бяха защитавани от благодетели, кормчии, които да ги насочват през плитчините, каквито нито един човешки ум не можеше да си представи. Гносисът на нечовешките магове куя, пречистен през още хиляда години човешка хитрост.

Той беше бог спрямо тези глупаци в толкова много отношения. Трябваше винаги да помни това — не само защото беше ласкателно, но защото те самите никога не можеха да забравят. Те се бояха и затова неизменно мразеха — толкова силно, че бяха готови да рискуват всичко в Свещена война срещу школите. Магьосник, който забравеше тази омраза, забравяше как да остане жив.

Застанал пред неясния и необятен Сумна, Акамиан се заслуша във виковете на моряците наоколо и в стоновете на кораба, носещи се с ритъма на вълните. Помисли си за горящите бели кораби в Нелеост преди хиляди години. Все още можеше да усети на езика си плесенясалия дим, да види блясъка на прокобата, носещ се по вечерните води, да усети как другото му тяло трепери в студа.

И Акамиан се зачуди къде ли отива миналото и защо, ако вече го няма, кара сърцето му да се разкъсва от болка.

В задръстените улици отвъд кейовете магьосникът, който често започваше да размишлява в присъствието на много хора, отново беше поразен от абсурда на присъствието си тук. Фактът, че Хилядата храма са позволили на школите да поддържат свои мисии в Сумна беше малко чудо. Защото инритите считаха, че градът не е просто сърцето на вярата и свещеничеството им, но и самото сърце на Бог. Буквално.

„Хрониката на Бивника“ беше най-древният и съответно най-гръмовен глас на миналото, толкова древен, че сам нямаше ясна история… „Невинен“, както бе написал великият ценейски коментатор Гаетериус. Украсен с писмо, Бивникът описваше великите миграции и нашествия, които бележеха възхода на човеците в Еарва. Неясно поради каква причина той винаги бе принадлежал на едно племе, кетиаите, и от най-ранните дни на Шигек, дори преди възхода на Киранеас, се намираше в Сумна — или поне така твърдяха оцелелите записки. В резултат на това, Сумна и Бивникът бяха станали неразделими в мислите на човеците; пътешествията до Сумна и до Бивника бяха едно и също, сякаш мястото се беше превърнало в артефакт, а артефактът — в място. Да вървиш в града означаваше да вървиш сред свето писание.

Нищо чудно, че се чувстваше не на мястото си.

Влачеше се в блъсканицата зад малък керван от мулета. Ръце и рамене, намръщени лица и викове. Движението в малката улица застина. Никога не бе виждал Сумна така претъпкана. Обърна се към един от мъжете, които го притискаха, конриец, ако се съдеше по външността му — мрачен и широкоплещест, с гъста брада, член на воинската каста.

— Кажи ми — попита Акамиан на шеик, — какво става тук?

В нетърпението си бе отхвърлил джнан. В крайна сметка двамата споделяха пот. Мъжът го изгледа с тъмни очи и любопитно изражение.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — отвърна той, надигайки глас над шумотевицата.

— Какво да знам? — попита магьосникът, усещайки тръпка по гръбнака си.

— Майтанет призова правоверните в Сумна — отвърна воинът с подозрение към незнанието на Акамиан. — Скоро ще разкрие целта на Свещената война.

Магьосникът беше вцепенен. Той огледа лицата, струпани около тях, и внезапно осъзна колко много имаха коравия изглед на войната. Почти всички бяха открито въоръжени. Първата половина от мисията му, да разкрие посоката на Свещената война на Майтанет, скоро щеше да се изпълни сама.

Наутцера и другите трябва да са знаели. Но защо не ми казаха?

Защото имаха нужда той да дойде в Сумна. Знаеха, че ще се опълчи на вербуването на Инрау, така че бяха използвали всички средства да го убедят, че е нужно. Лъжа чрез прикриване на факти. Може би не твърде голям грях, но така той бе станал податлив на целите им.

Плетеница от манипулации. Дори Кворумът играеше игри със собствените си фигури. Стара обида, но никога не пропускаше да го ужили.

Мъжът бе продължил да говори, а очите му блеснаха с внезапен плам:

— Моли се да воюваме с школите, приятелю, а не с фанимите. Магията винаги е по-големият тумор.

Акамиан почти се съгласи.

* * *

Акамиан се пресегна, за да прокара пръст по гръбнака на Езменет, но се поколеба и вместо това хвана изпотения чаршаф. Стаята беше тъмна, наситена с горещината от съвкуплението им. През сенките магьосникът виждаше пръснатите по пода парчета храна и отпадъци. Заслепяваща бяла цепнатина в кепенците представляваше единственият източник на светлина. Тътенът на улицата отвъд вибрираше в тънките стени.

— Нищо друго? — каза той и се почувства леко шокиран от несигурния си глас.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо друго“? — Нейният глас беше белязан от стара и търпелива рана.

Не го беше разбрала, но преди да успее да обясни, го застигна внезапно гадене и задушаваща жега. Надигна се от леглото и на крака, като почти незабавно усети, че ще падне на колене. Разтрепери се и пиянски се подпря на рамката на леглото. По ръката и космите на главата и гърба му пробягаха студени тръпки.

— Ака? — попита тя.

— Добре съм — отвърна той. — Жегата.

Той се изправи отново, а после се търкулна обратно върху матрака. Тялото й бе като горяща змиорка до неговото собствено. Такава горещина толкова рано напролет! Сякаш самият свят гореше в треска пред перспективата на Свещената война на Майтанет.

— И преди си страдал от треската — каза тя със загрижен глас. Треската не беше заразна — всеки го знаеше.

— Да — каза той задавено, хванал се за челото. В безопасност си. — Хвана ме преди шест години, на мисия в Сингулат… Едва не умрях.

— Преди шест години — повтори тя. — Дъщеря ми умря тогава.

Горчилка.

Той откри, че му се гади от лекотата, с която неговата болка бе станала нейна. Пред очите му се появи образа на дъщеря й, такава, каквато би могла да изглежда: здрава, но с тънки кости, тъмна вълниста коса, отрязана късо според изискванията на низшата й каста, идеално извита буза, за да влезе в присвита длан. Ала всъщност си представяше Езми. Нея като дете.

Мълчаха дълго. Мислите му се успокоиха. Жегата стана балсамираща, изгубена в парливостта на усилията им. Тя не беше разбрала онова, което каза по-рано, осъзна той, спомняйки си странната болка в гласа й. Акамиан просто искаше да разбере дали в слуховете има нещо повече.

По някакъв начин винаги бе знаел, че ще се върне тук, не просто в Сумна, но в това място, между ръцете и краката на тази изморена жена. Езменет. Необичайно, старомодно име за жена от нейния тип, но в същото време и странно подходящо за проститутка.

Езменет. Как можеше едно име да го докосва така?

Тя се беше смалила за четирите години, откак за последно бе идвал в Сумна. По-изпита, с помрачен от натрупалите се малки рани темперамент. Той я бе потърсил без колебание след като успя да излезе от претъпканото пристанище, леко стреснат от собственото си нетърпение. Когато я видя да стои на прозореца си, се почувства странно, изпита смесица от загуба и суета, сякаш бе разпознал детски съперник зад разбитото лице на прокажен или просяк.

— Виждам, че все още носиш пръчки — каза тя с очи, в които не се долавяше никаква изненада.

Детската простота също бе изчезнала от хумора й.

Малко по малко тя го отвлече от собствените му тревоги в своя изящен свят на шеги и забавления. Минутите неумолимо ги бяха довели до тази стая и Акамиан прави любов с нея с настървение, което го шокира, сякаш бе открил невъзможно облекчение в животинския акт — облекчение от хаоса на мисията му.

Магьосникът идваше в Сумна поради две причини: да разбере дали този нов шриах планира да води своята Свещена война срещу школите, и да научи дали Консултът има пръст в тези невероятни събития. Първата цел бе постижима, нещо, което можеше да използва, за да оправдае предаването на Инрау. Втората… призрачна, притежаваше трескавата анемия на недостойни за прошка извинения. Как можеше да използва войната на Завета срещу Консулта, за да оправдае предателство, когато самата война бе започнала да изглежда ирационална?

Защото какво друго беше война без враг?

— Утре трябва да намеря Инрау — каза той повече на мрака, отколкото на Езменет.

— Още ли възнамеряваш да го… обърнеш?

— Не зная. Вече почти нищо не зная.

— Как можеш да казваш това, Ака? Понякога се чудя дали има нещо, което да не знаеш.

Тя беше опитна курва, грижеше се първо за слабините, а после и за сърцето му. Не зная дали мога да понеса това отново.

— Прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за луд, Езми.

Тя се засмя на тези думи. Макар и родена в низша каста и необразована — поне не формално — Езменет притежаваше остър усет за ирония. Това бе едно от многото неща, които я различаваха от другите жени, от другите проститутки.

— Аз прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за блудница, Ака.

Той се усмихна в мрака.

— Не е същото. Ти си блудница.

— Значи ти не си луд?

Тя се изкикоти и Акамиан усети как настроението му се разваля. Това момичешко поведение бе представление — или поне той винаги бе смятал така, — нещо, предназначено за мъжете й. Напомняше му, че е клиент, че те изобщо не са любовници.

— Именно там е проблемът, Езми. Дали съм луд, или не, зависи от това дали врагът ми съществува. — Той се поколеба, сякаш тези думи го бяха отвели до бездънна пропаст. — Езменет… ти ми вярваш, нали?

— Да вярвам на изпечен лъжец като теб? Моля те, не ме обиждай. — Прилив на раздразнение, за който веднага съжали. — Не. Сериозно… — Тя замълча, преди да отговори. — Дали вярвам, че Консултът съществува?

Не вярва. Хора, които повтарят въпроси, знаеше Акамиан, се боят да им отговорят.

Красивите й кафяви очи го изгледаха в здрача.

— Нека кажем, че вярвам, че въпросът за Консулта съществува.

В погледа й се четеше някаква молба. Отново го полазиха тръпки.

— Не е ли достатъчно това?

Дори и за него Консултът се бе оттеглил от ужаса на факт до безпочвеното напрежение на въпроси. Дали и той, в съжалението си от липсата на отговор, не бе забравил важността на въпроса?

— Трябва да намеря Инрау утре — повтори.

Пръстите й се заровиха в брадата му, край брадичката. Той вдигна глава като котка.

— Ние сме тъжна двойка — каза тя, сякаш това бе някакво тривиално наблюдение.

— Какво имаш предвид?

— Магьосник и блудница… Има нещо тъжно в това.

Акамиан сграбчи ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.

— Във всички двойки има по нещо тъжно — каза той.

* * *

В съня си Инрау бродеше сред каньони от изгорени тухли, през лица и фигури, озарени от разпокъсаната светлина на факли. И чу глас отникъде, който крещеше в костите му, в кожата му, изговаряше думи като сенките на юмруци, удрящи точно извън обсега на зрението му. Думи, които разбиваха цялата воля, която му оставаше. Думи, които вървяха с краката му.

Той видя увисналата фасада на таверна, после ниската, осветена в мътна златиста светлина стая, изпълнена с дим, маси и подпорни греди. Входът го погълна. Надигащата се земя се спусна напред, насочвайки го към злокобната чернота в далечния край на стаята. Тя също го погълна — нов вход. Всичко се спускаше в брадатия мъж, чиято глава бе отпусната върху напуканата мазилка, с лице, извито под мързелив ъгъл, но обтегнато от някакъв забранен екстаз — от движещата се уста извираше светлина. Слънчев блясък в очите му.

Акамиан…

После невъзможното мърморене се превърна в глъчката на посетители. Сумрачната вътрешност на таверната стана здрава и обикновена. Кошмарните ъгли се изправиха. Играта на светлина и сянка стана ясна.

— Какво правиш тук? — заекна Инрау, опитвайки се да прочисти мислите си. — Осъзнаваш ли какво се случва?

Той огледа стаята и през колоните и дима видя маса в далечния ъгъл, на която седяха шриалски рицари. Засега не го бяха забелязали.

Акамиан го изгледа кисело.

— И аз се радвам да те видя, момче.

Инрау се намръщи.

— Не ме наричай „момче“.

Магьосникът се ухили.

— Но как иначе — намигна му той — се очаква един обичен чичо да нарича племенника си? А, момче?

Инрау вдиша и издиша бавно, а после се облегна на стола си.

— Радвам се да те видя… Чичо Ака.

За това не лъжеше. Въпреки болезнените обстоятелства, той наистина се радваше да го види. Известно време бе съжалявал, че напусна стария си учител. Сумна и Хилядата храма не бяха местата, убежищата, които той очакваше да са — поне не и докато Майтанет не бе избран за Престола.

— Наистина ми липсваше — продължи той. — Но Сумна…

— Не е толкова добро място за хора като мен… Зная.

— Тогава защо си дошъл? Със сигурност си чул слуховете.

— Аз не просто „дойдох“, Инрау… — Акамиан се спря, а лицето му внезапно се набразди от тревожни бръчки. — Бях изпратен.

Кожата му настръхна.

— О, не, Акамиан. Моля те, кажи ми…

— Трябва да разберем за този Майтанет — каза с напрегнат глас магьосникът. — За Свещената му война. Със сигурност го разбираш.

Акамиан обърна купата си с вино. За момент изглеждаше разбит. Ала внезапната жалост, която Инрау изпита към този човек, човекът, който в толкова много значения на думата бе станал негов баща, отстъпваше място на замаяно усещане за безпричинност.

— Но ти обеща, Ака. Ти обеща.

В очите на схоластика проблеснаха сълзи. Мъдри сълзи, но все така пълни със съжаление.

— Светът има този навик — каза Акамиан. — Чупи гръбнака на обещанията ми.

Въпреки че се беше надявал да изглежда пред Инрау като учител, който най-накрая признава някогашния си ученик за свой равен, в ума му не спираше да ехти неизреченият въпрос: Какво правя?

Докато гледаше младия мъж, усети болезнена привързаност. Лицето на Инрау изглеждаше странно орлово, особено сега, когато бе избръснато по нансурската мода. Но гласът му беше познат — начинът, по който се оплиташе все повече и повече в противоречиви идеи. А също и очите му: живи, широки и стъкленокафяви, винаги леко скосени от постоянно съмнение в себе си. Инрау бе прокълнат повече от другите, осъзна Акамиан, да получи дара на малцината. Темпераментът му го правеше идеален за свещеник на Хилядата храма. Самоотвержената прямота, склонността към силно увличане — това бяха неща, които Заветът щеше да му отнеме.

— Но Майтанет е нещо отвъд разбиранията ти — казваше му сега той. Цялото тяло на младия мъж сякаш трепереше от течението в таверната. — Някои почти го боготворят, въпреки че това го ядосва. Той иска да му се подчиняват, не да го почитат. Затова и избра името си…

— Името му?

Не му беше хрумвало, че името може да означава нещо. Това само по себе си го притесни. Шриалската традиция изискваше шриахът да избере ново име. Как можеше толкова просто нещо да му убегне?

— Да — отвърна Инрау. — От май’татана.

Магьосникът не познаваше думата. Но преди да успее да попита, младежът продължи обяснението си с предизвикателен тон, сякаш бившият ученик можеше чак сега, когато бе избягал от досега на Завета, да изпусне трупаното негодувание:

— Значението няма как да ти е познато. Май’татана е на тоти-еанорейски, езика на Бивника. Означава „обучение“.

Какъв тогава е урокът?

— И нищо тук ли не те притеснява? — попита Акамиан.

— Какво да ме притеснява?

— Фактът, че този Майтанет толкова безпрепятствено си е спечелил престола. Че е бил способен за броени седмици да прочисти шриалския апарат от всички имперски шпиони.

— Да ме притеснява? — извика невярващо Инрау. — Сърцето ми ликува заради всичко това. Нямаш представа колко дълбоко се отчаях, когато за пръв път пристигнах в Сумна. Когато за пръв път осъзнах колко мизерни и корумпирани са станали Хилядата храма — и че самият шриах е просто още едно от кучетата на императора. И после Майтанет дойде. Като буря! Една от онези редки летни бури, които помитат и прочистват земята. Да се притеснявам от лекотата, с която той изчисти Сумна? Ака, аз тържествувах!

— Ами тази Свещена война? Сърцето ти ликува ли и при мисълта за нея? Мисълта за нова Схоластична война?

Инрау се поколеба, сякаш шокиран, че досегашният му устрем може да бъде спрян толкова лесно.

— Никой не знае целта на Свещената война — отвърна той глухо. Колкото и да презираше Завета, Акамиан знаеше, че мисълта за унищожението на школата го ужасява. Част от него все още е с нас.

— А ако Майтанет все пак обяви школите за свой враг, какво ще мислиш за него тогава?

— Няма да го направи, Ака. Сигурен съм.

— Но аз не попитах това, нали? — Акамиан изстена вътрешно от бездушието в гласа си. — Ако Майтанет обяви война на школите, тогава какво?

Инрау скри лице в длани — деликатни длани като за мъж, смяташе магьосникът.

— Не зная, Ака. Задавал съм си същия въпрос хиляди пъти и все още не зная.

— Но защо? Сега ти си шриалски свещеник, Инрау, апостол на Бога, описан от Късния пророк и Бивника. А не настоява ли Бивникът всички магьосници да бъдат изгорени?

— Да, но…

— Но Заветът е различен? Изключение?

— Да. Различен е.

— Защо? Защото един стар глупак, когото някога си обичал, принадлежи към него, ли?

— Говори по-тихо — изсъска Инрау, поглеждайки предпазливо към масата на шриалските рицари. — Знаеш много добре защо, Ака. Защото те обичам като баща и приятел, да, но и защото също така… уважавам мисията на Завета.

— Тогава какво ще мислиш, ако Майтанет обяви война на школите?

— Ще тъжа.

— Да тъжиш? Не мисля, Инрау. Ще смяташ, че той греши. Колкото и гениален и свят да е този човек, ти ще си мислиш: „Той не е виждал това, което съм виждал аз!“

Инрау кимна апатично.

— Хилядата храма — продължи Акамиан с по-нежен глас — винаги са били най-могъщата от великите фракции, но силата им често е била притъпявана, ако не и прекършвана от корупцията. Майтанет е първият шриах от векове насам, който може да осъществи пълното им величие. И сега във всички тайни съвети във всяка фракция, хора, напълно лишени от съвест, се питат какво ще стори той с тази власт? На кого ще предаде урок със своята Свещена война? На фанимите и техните жреци кишаурими? Или ще образова онези, прокълнати от Бивника — школите? Сумна никога не е била пълна с толкова много шпиони, колкото сега. Те кръжат над Свещените предели като лешояди над труп. Домът Икурей и Алените кули ще се опитат да намерят начин да впрегнат целта на Майтанет в своите собствени планове. Кианците и кишауримите ще следят предпазливо какъв ще бъде следващият му ход, боейки се, че урокът му е насочен към тях. Да притъпяват или използват, Инрау — всички те са тук поради тези две причини. Само Заветът стои встрани от този порочен кръг.

Това беше стара тактика, която отчаянието само правеше по-успешна. Когато вербуваш шпионин, трябва да му отвориш безопасно място с думите си, да направиш нещата да изглеждат така, сякаш от него не се очаква предателство, а още по-дълбока преданост. Рамки — трябва да им дадеш по-широки рамки, с които да омаловажат предателството на действията си. Преди всичко останало, шпионин, който вербува шпиони, трябва да е майстор разказвач.

— Зная това — каза Инрау, загледан в дланта на дясната си ръка. — Наистина го знам.

— И ако някъде може да се открие скрита фракция, това е тук — продължи Акамиан. — Всички причини, които ми даде за своята преданост към Майтанет, са причини Заветът да е насочил поглед към Хилядата храма. Ако Консултът се крие някъде, Инрау, той се крие тук.

В определен смисъл Акамиан просто беше изброил неоспорими твърдения, но историята, която изграждаше за Инрау, бе очевидна, дори младият мъж да не я разпознаваше. От всички шриалски свещеници в Хагерна, той единствен би могъл да види по-голямата рамка, онази, която не почиваше върху измамни и дребнави интереси. Хилядата храма бе добро, ала безпомощно място. То трябваше да бъде пазено от собствената си невинност.

— Но Консултът — каза Инрау, впивайки поглед, изпълнен с болка, в Акамиан. — Ами ако наистина са отмрели? Ако изпълня желанието ти, Ака, и всичко се окаже напразно, ще бъда прокълнат.

Сякаш изплашен от моментално възмездие, той хвърли нервен поглед през рамо.

— Но въпросът, Инрау, е какво ще стане, ако те… — Акамиан спря, усмирен от ужасеното изражение на младия свещеник. — Какво има?

— Видяха ме. — Мъчително преглъщане. — Шриалските рицари зад мен… твое ляво.

Акамиан бе забелязал рицарите да влизат скоро след пристигането му, но като се изключеше проверката му дали не са сред малцината, не им обърна особено внимание. И защо да го прави? В мисии като неговата да биеш на очи обикновено бе преимущество. Потайните хора привличаха вниманието, не самохвалковците.

Той рискува с един поглед до малкото островче светлина, където седяха тримата рицари. Единият — набит мъж с вълниста коса — все още носеше ризницата си, но другите двама бяха облечени в поръбените със злато бели одежди на Хилядата храма — същите като на Инрау, макар че техните представляваха странна смесица от военна униформа и свещеническа роба, уникална за шриалските рицари. Бронираният мъж рисуваше кръгове във въздуха с пилешка кост, докато описваше развълнувано нещо — жена или битка вероятно — на другаря си отсреща. Войникът между тях, чието лице бе отпуснато в типичната арогантност за висшите касти, срещна очите на Акамиан и кимна.

Без да продума на спътниците си, той стана и тръгна към тяхната маса.

— Един от тях идва — каза магьосникът и си наля нова купа с вино. — Страхувай се, бъди спокоен, както желаеш, но ме остави да говоря. Ясно?

Бездиханно кимване.

Шриалският рицар си проправи безцеремонно път през масите и посетителите, спирайки се само за да отмести твърдо един препъващ се мъж от пътя си. Беше строен и висок като патриций, гладко избръснат и с къса катраненочерна коса. Бялото по богато украсената му туника сякаш отблъскваше всяка сянка, но по някаква причина с лицето му не беше така. Когато пристигна, донесе със себе си миризмата на жасмин и смирна.

— Стори ми се, че те познах — каза шриалският рицар. — Инрау, нали?

— Д-да, лорд Сарсел.

Лорд Сарсел? Името не говореше нищо на Акамиан, но шокът на Инрау със сигурност означаваше, че е някой могъщ — твърде могъщ, за да си губи времето с обикновени храмови служители. Рицар-командир… Магьосникът погледна иззад гърба му и видя, че другите двама рицари също ги гледат. Бронираният се бе привел настрани и промърмори нещо, което накара другия да се засмее. Това е някаква закачка. Нещо, с което да забавлява приятелите си.

— А този кой е? — попита Сарсел, обръщайки се към Акамиан. — Притеснява ли те?

Магьосникът отпи от купата си с вино и погледна гневно настрани от рицаря-командир — пиян старец, който не обича да го прекъсват.

— Момчето е син на сестра ми — измърмори той — и е затънал до врата в лайна. — После, сякаш се беше сетил в последния момент, добави: — Сър.

— Нима наистина е така? И как, ако мога да запитам?

Бърникайки из джобовете си, сякаш търси изгубена монета, Акамиан поклати глава в престорено отвращение, все така отказвайки да погледне разпитвача.

— Ами държи се като глупак, как иначе? Може да носи златното и бялото, но си остава ограничен тъпак.

— А кой си ти, че да порицаваш шриалски свещеник, а?

— Аз? Да порицавам Инрау? — възкликна Акамиан, имитирайки саркастичната уплаха на пияница. — Ако ме питате, момчето си е бонбон. Аз само нося посланието на сестра си.

— Ах, разбирам. А тя коя е?

Акамиан сви рамене и се ухили, но веднага съжали за озъбването.

— Сестра ми ли? Похотлива крава.

Сарсел примигна.

— Хмм. И това какъв те прави?

— Брат на крава! — извика Акамиан и чак сега погледна мъжа в лицето. — Нищо чудно, че момчето е затънало в лайна, а?

Сарсел се усмихна, но големите му кафяви очи останаха странно мъртви. Обърна се към Инрау.

— Шриахът изисква нашето трудолюбие, млади апостоле, сега — повече отвсякога. Скоро ще обяви целта на Свещената война. Сигурен ли си, че пиянството с глупаци — дори когато сте обвързани с кръвта — е мъдро в навечерието на нещо толкова велико?

— Ами ти? — измърмори Акамиан, пресягайки се за още вино. — Слушай чичо си, момче. Надути и важни псета като…

Опакото на ръката на Сарсел отметна главата му настрани. Столът се килна на два крака, а после падна заедно с него на каменния под.

Таверната избухна във викове.

Сарсел изрита стола настрани и с рутината на преследвач, изучаващ следа, приклекна над него. Акамиан закри лицето си с треперещи ръце. Измамникът в него някак успя да изписка:

— Убийство!

Желязна хватка се стегна около врата му и го издърпа напред, за да надигне ухото му до устните на Сарсел.

— Как само копнея да го направя, прасе такова — прошепна мъжът.

После изчезна.

Подът му убиваше. Мерна отдалечаващ се гръб. Опита се да се надигне. Шибани крака! Къде бяха? Главата му се килна назад. Бялата сълза на фенер, проблясваща под медната си кука, за да озари гредите и тавана, паяжините и мумифицираните мухи. После Инрау стоеше зад него и сумтеше, докато го издърпваше на крака. Насочи го към стола му, шепнейки нещо неразбираемо.

Когато най-сетне се облегна на стола, махна с ръка, за да пропъди по майчински грижовните ръце на момчето.

— Добре съм — изграчи. — Само ми трябва момент. Да си поема въздух.

Акамиан вдиша през носа си, притисна ръка към бузата си и прокара извити пръсти през брадата си. Инрау също седна и го загледа неспокойно, докато посягаше към чашата си.

— Стана м-малко по-драматично, отколкото възнамерявах — каза магьосникът с неубедителна имитация на добро настроение.

После треперещите му ръце разляха малко вино и Инрау се пресегна, за да вземе внимателно гарафата.

— Ака…

Шибани ръце! Вечно треперят.

Акамиан го гледаше, докато Инрау наливаше нова купа. Спокойно. Как можеше да е толкова спокоен?

— Наистина твърде драматично, н-но ефикасно… Все пак ефикасно. Само това има значение.

Той избърса сълзите от очите си с палец и показалец. Те пък откъде се взеха? От удара. Да, точно така, от удара.

— Напипах чувствителните му места, момче. — Сумтене, което трябваше да е смях. — Видя ли как го направих?

— Видях.

— Добре — обяви той, изпи виното си и изстена. — Гледай и се учи. Гледай и се учи.

Инрау безмълвно му наля още. Бузата и челюстта на Акамиан, които досега пламтяха и бяха безчувствени, започнаха да го болят.

Обзе го необяснима ярост.

— Стихиите, които можех да отприщя! — изплю той, достатъчно тихо, за да е сигурен, че няма да го чуят.

Ами ако се върне! Акамиан бързо погледна към Сарсел и другите двама шриалски рицари. Те се смееха на някаква шега или нещо друго. Нещо.

— Думите, които знам! — изръмжа той. — Можех да сваря сърцето в гърдите му!

Още една пресушена купа, като пламтящо масло в замръзналия му стомах.

— Правил съм го преди.

Но аз ли съм бил?

— Ака — каза Инрау. — Страх ме е.

* * *

Акамиан никога не беше виждал толкова много хора, събрани на едно място. Дори в сънищата на Сесуата.

Огромният централен площад на Хагерна представляваше див човешки хаос. В далечината, окъпани в слънчева светлина, извитите стени на Джунриюма се извисяваха над тълпите. От всички заобикалящи сгради само те бяха недокоснати от множеството. Останалите, изградени в късните и по-изящни дни на Ценейската империя, бяха покрити от гърчещи се тълпи войници, съпруги, роби и търговци. Висящи ръце и неразличими лица избликваха от балконите и дългите колонади на административните центрове. Десетки младежи бяха накацали като гълъби по извитите рогове и гърбове на трите Аголиянски бика, които обикновено се издигаха над сърцето на площада. Дори широките улици, предвидени за процесии, които се спускаха надолу към Сумна, бяха претъпкани от хора — закъснели граждани, които все още се надяваха да се приближат повече до Майтанет и неговото разкритие.

На Акамиан не му трябваше много време, за да започне да съжалява, че е притиснат толкова близо до Джунриюма. Очите му смъдяха от пот. От всички страни в него се блъскаха крайници и тела. Най-накрая Майтанет щеше да обяви целта на Свещената война, и правоверните бяха придошли като същински потоп.

Хората периодично се притискаха около магьосника от натиска на човешките течения. Да стои неподвижен беше невъзможно. Натискът зад него се засилваше и той се озоваваше притиснат в гърбовете на онези пред него. Почти успяваше да повярва, че единственото, което се движи, е земята под краката им, дърпана от някаква скрита армия жреци, която няма търпение да ги види как се задушават.

В един момент започна да проклина всичко: жестокото слънце, Хилядата храма, лакътя между раменете му, Майтанет. Но най-дивите си мисли запазваше за Наутцера и собственото си прокълнато любопитство. Струваше му се, че именно комбинацията от двете го е поставила в това положение.

После осъзна: Ако Майтанет обяви война на школите…

Сред толкова много хора, какъв бе шансът някой да го разпознае като магьосник и шпионин? Вече бе срещнал неколцина мъже с предизвикващата гадене аура на дрънкулка. За членовете на управляващите касти бе обичай да носят своето хорае открито около вратовете си. Тълпите бяха опръскани с малки точици, които нашепваха смърт.

Аз… първата жертва на новите Схоластични войни.

Иронията на тази мисъл беше достатъчна, за да го накара да се намръщи. Пред очите на душата му пробягваха образи: фанатици, които го сочат и пищят: „Богохулник! Богохулник!“; и разбитото му тяло, подмятано над главите на яростните тълпи.

Как може да съм такъв глупак?

Страхът, жегата и вонята го обливаха и му се гадеше. Бузата и челюстта му отново започнаха да пулсират. Беше видял други — с чела, замрежени от пулсиращи вени, с объркани и почти безсъзнателни очи, — които тълпата вдигна и запредава от човек на човек под слънцето, на вълна от ръце. Тази гледка изпълни Акамиан едновременно с удивление и ужас, макар да не можеше да разбере защо.

Погледна към огромната Джунриюма, светилището на Бивника, издигащо се в каменна тишина над масите. По висините му се бяха струпали свещеници и храмови служители, наведени над парапета. Акамиан видя как един от тях изсипа кошница с нещо, което приличаше на бели и жълти цветчета. Те се понесоха по гранитния склон, преди да изчезнат сред редиците шриалски рицари, барикадирали подстъпите отдолу. Не по-малко крепост, отколкото храм, Джунриюма изглеждаше монолитна — сграда, предвидена да отблъсква армии… както се беше случвало много пъти в миналото. Единственото й отстъпление пред вярата беше огромното, покрито с купол пространство пред централната порта. Оградено от два киранейски стълба, мащабите му бяха такива, че всеки човек, застанал под купола, се чувстваше нищожен. Акамиан се надяваше Майтанет да се окаже изключението.

През последните дни, особено след травмиращата среща с рицаря-командир, новият шриах бе изровил дълбока дупка в мислите му — дупка, която Акамиан имаше нужда да изпълни със силата на излъчването му.

Струва ли си преклонението, Инрау? Струва ли Майтанет живота ти? Призоваващите рогове, чийто бездънен тон толкова приличаше на древните бойни рогове на сранките, проехтяха зад гърба му. Бяха стотици, вибрираха сред празното небе над града. Навсякъде около Акамиан хората възторжено завикаха. Ревът им постепенно изпълни, а после заглуши океанския стон на роговете. Те отшумяха и ревът се усили толкова, че сякаш дори стените на Джунриюма щяха да се разцепят и срутят.

Парад от деца с бръснати глави, облечени в алени роби, се изсипа от портата на светилището — скачаха с боси крака надолу по монументалните стълби и тераси, докато размахваха палмови листа. Ревът утихна достатъчно, за да се различат отделни викове над океана от гласове. Пасажи от химни се подемаха само за да спрат посред нищото. Масите се бяха превърнали в нетърпелива основа, която притихваше бавно в очакване на стъпките, които щяха да се спуснат отгоре. Всички ние сме тук за теб, Майтанет. Какво ли беше усещането… Въпреки казаното от Инрау, Акамиан знаеше, че младият мъж по свой начин наистина е обожествил този нов шриах — осъзнаване, което бе ранило честолюбието му. Магьосникът винаги се бе радвал на обожанието на учениците си, а най-много от всички — на това на Инрау. Сега старият учител беше заменен. Как можеше да се бори с мъж, който беше в състояние да контролира подобни събития?

И все пак някак си бе успял. По някакъв начин бе осигурил на Завета очи и уши в сърцето на Хилядата храма. Дали хитростта му бе убедила Инрау, или унижението му в ръцете на Сарсел? Или обикновената жалост?

Дали отново не бе победил чрез провал?

Лицето на Гешруни проблесна в мислите му.

Фактът, че успя, без да използва Напевите, донякъде успокояваше срама му… но само донякъде. Той щеше да ги използва, ако Инрау бе отказал. Акамиан не хранеше илюзии, че ако се бе провалил в мисията си, Кворумът щеше да убие момчето. За мъже като Наутцера, Инрау беше предател, а всички предатели умираха — без изключение. Гносисът, дори оскъдните базови знания, усвоени от ученика му, бе по-ценен от всеки един живот.

Но ако беше използвал Напевите на принудата, рано или късно Лутимае — Колегията от монаси и свещеници, която контролираше мащабната мрежа от шпиони на Хилядата храма — щеше да открие белега на магията върху Инрау. Не всички сред малцината ставаха магьосници. Мнозина използваха „дарбата“, за да водят война срещу школите. Колегията на Лутимае щеше да убие Инрау заради белега, в това Акамиан не се съмняваше. И преди бе губил агенти заради тях.

Единственото, което Принудата би постигнала, беше да му спечели време… както и да разбие сърцето му.

Може би Инрау се беше съгласил точно заради това. Може би бе видял измеренията на капана, който съдбата и Акамиан бяха поставили за него. Може би се беше изплашил не от онова, което ще се случи с него, ако откаже, а от онова, което ще се случи със стария му учител. Акамиан щеше да използва Напевите, щеше да трансформира Инрау в покорна кукла и щеше да полудее.

Свещеници, облечени в бели роби, поръбени със злато, и понесли златни копия на Бивника, се спуснаха между кранейските стълбове в редици по четирима. Бивниците блестяха на слънцето. Дрезгави викове се разнесоха над тътена на тълпата, първо няколко, после все повече. Тълпата се стегна навсякъде около Акамиан като влажни длани. Гърбът му се изви с напора на масите. Краката му се запрепъваха под него. Той отметна глава и изстена. Въздухът имаше вкус. Ъглите на небето започнаха да блуждаят. Примигвайки, за да махне потта от очите си, той отвори уста с надеждата за по-хладен въздух, сякаш някъде точно над него имаше повърхност, където дъхът на хилядите свършваше и започваше небето. Гласовете бяха гръмотевични. Той погледна надолу и Джунриюма изпълни очите му. През полето от вдигнати ръце най-накрая съзря появяването на Майтанет.

Новият шриах беше едър, висок като норсирай, облечен в безукорно бяла роба и с гъста черна брада. В сравнение с него, свещениците, стоящи наоколо, изглеждаха женствени. Акамиан изпита внезапен копнеж да види очите му, ала от това разстояние те бяха скрити в сянката на веждите.

По думите на Инрау Майтанет беше дошъл от далечния юг, от Цингулат или Нилнамеш, където хватката на Хилядата храма беше несигурна. Беше се появил пешком, самотен инрит, прекосил езическите земи на Киан. Той не толкова беше пристигнал в Сумна, колкото я беше превзел. Пред опитните администратори на Хилядата храма мистериозният му произход се беше оказал негово преимущество. Дори най-обикновените чиновници в Храмовете воняха на корупция толкова силно, че чистотата на убежденията или величието на духа никога не биха могли да прочистят тази миризма сами.

Хилядата храма бяха призовали Майтанет и Майтанет беше дошъл.

Възможно ли е Консултът да е усетил тази празнина? И да те е създал, за да я запълниш?

Самата мисъл за думата, за Консулта, накара Акамиан да застине. Безбройни кошмари бяха изпълнили името с толкова много омраза, с толкова много ужас, че то се бе превърнало във фокус за съществуването му не по-малко от собственото му име.

Мислите му бяха пометени от вибрацията на тълпата. За няколко мига самият въздух трепереше от виковете. Почувства, че му причернява, а гърдите и лицето му изстинаха. Шумът на тълпата изтъня и утихна. Чу нещо неразличимо, но бе сигурен, че това е гласът на Майтанет. Още гръмотевици. Хората се мъчеха да докоснат далечния образ с пръстите си. Той се опита да се бори с влажната хватка на заобикалящата го човешка маса, усети как гърлото му пулсира, усети паренето на повръщано.

Треската…

После ръцете го поеха и непознати го вдигнаха на повърхността на тълпата. Длани и пръсти, които го докосваха — толкова много и толкова леки, в един момент бяха там, а после ги нямаше. Усещаше как слънцето изгаря черната му брада и солта по бузите му. Мерна нечия надиплена и напоена от пот роба, коса, кожа… земя от лица, които наблюдаваха преминаването на сянката му. По вътрешното небе от полузатворени очи слънцето бе опръскано от сълзи и той чу глас, ясен и топъл като есенен следобед:

— Само по себе си фанимството е обида към Бог. Но фактът, че правоверните, инритите, толерират това светотатство, е достатъчен, за да разпали гнева му в ярък пламък срещу нас!

Докато тялото му беше проснато върху дланите под слънчевите лъчи, Акамиан изпита трескаво удивление от звука на този глас. Какъв глас само! Той докосваше чувства и мисли, вместо уши, с интонация, майсторски насочена към подбуждане и разпалване на гнева.

— Тези хора, тези кианци, са скверна раса, последователи на лъжовен пророк. Лъжовен пророк, деца мои! Бивникът ни казва, че няма по-велика абоминация от лъжовния пророк. Никой не е толкова гнусен, така зъл, както онзи, който се подиграва с гласа на Бог. Ала ето, че ние подписваме договори с фанимите; купуваме коприна и тюркоаз, които са минали през нечистите им ръце. Търгуваме злато за коне и роби, отгледани в продажните им конюшни. Но правоверните няма да се докосват повече до курвенски народи! Правоверните няма да потъпкват гнева си в замяна на дрънкулки от езически земи! Не, деца мои, ние ще им покажем нашата ярост! Ще отприщим срещу им Божественото възмездие!

Акамиан се разлюля насред гръмотевичните викове на тълпата, подхвърлян от длани, които по-скоро искаха да се стиснат в юмруци, от ръце, които копнееха да удрят, а не да вдигат.

— Не! Повече няма да търгуваме с езичниците. От този ден насетне ще заграбваме! Инритите никога повече няма да търпят подобна скверност! Ще прокълнем онова, що е прокълнато! ЩЕ! ПОВЕДЕМ! ВОЙНА!

И гласът се приближи, сякаш безбройните ръце, които носеха Акамиан, не можеха да сторят нищо друго, освен да го отнесат до източника на подобни думи — думи, които бяха отдръпнали булото на бъдещето с жестоко обещание. Свещена война.

— Шимех! — извика Майтанет, сякаш това име лежеше в основата на цялото страдание на света. — Градът на Късния пророк е в ръцете на езичниците. В нечисти, богохулни ръце! Светата земя на Шимех се е превърнала в сърцето и душата на чудовищно зло. Кишауримите! Кишауримите са превърнали Джутерум — благословения хълм! — в леговище на невъобразими церемонии, в свърталище на порочни и греховни ритуали! Амотеу, свещената земя на Късния пророк, Шимех, свещеният град на Инри Седжен, и Джутерум — благословеното място на Възнесението, до един са се превърнали в дом на безкрайни престъпления. На отвратителни грехове! Ние ще си върнем тези блажени имена! Ще прочистим светите земи! Ще посветим ръцете си на кървавото дело на войната! Ще поразим езичниците с ръба на острите си мечове. Ще ги пронижем с върха на дългите си копия. Ще ги изпепелим с агонията на свещения огън! Ще воюваме и ще воюваме, докато ШИМЕХ БЪДЕ ОСВОБОДЕН!

Масите избухнаха и насред кошмарното си придвижване Акамиан се зачуди със странната яснота на почти изгубилия съзнание, защо фанимите, когато школите бяха тумор в сърцето на правата вяра? Защо да убиваш друг, когато собственото ти тяло се нуждае от лечение? И защо да водиш Свещена война, която не може да бъде спечелена?

Невъзможно далечна каменна повърхност се извисяваше срещу слънцето — Джунриюма, крепостта на Бивника — и хората го положиха на сенчестите стъпала. По лицето му се разля вода, част от нея попадна между устните му. Той вдигна глава, видя стена от викове, зачервени лица и вдигнати ръце.

Те искат Шимех… Шимех. Школите никога не са били в опасност.

Всяка секунда бе изпълнена с екзалтирания тътен на събралите се, но по някаква причина между онези на стълбите се усещаше някаква близост. Акамиан погледна към другите — онези, които бяха вдигнати в тълпата като него, треперещи и плувнали в пот от изтощение — но те до един бяха вперили поглед в нещо на стъпалата над него. Той вдигна поглед и се стресна от износен ботуш на не повече от педя разстояние от челото си. Погледна нагоре и видя човек, коленичил в коленете на друг. Мъжът плачеше, но примигна, за да прогони сълзите, а после го забеляза. Шокиран, Акамиан видя как лицето му просветва в разпознаване, а после се стяга в чутовна ярост — магьосник… тук.

Прояс.

Това беше принц Нерсей Прояс от Конрия… още един ученик, когото бе обичал. В продължение на четири години Акамиан го обучаваше в немагическите изкуства.

Но преди който и да е от двамата да продума, нечии ръце поведоха все така зяпналия принц встрани, а Акамиан се озова срещу безоблачното и изненадващо младолико лице на Майтанет.

Множествата ревяха, но между двамата се възцари свръхестествена тишина.

Лицето на шриаха потъмня, но сините му очи проблеснаха с… с…

Той заговори меко, сякаш на обичен човек:

— Онези като теб не са добре дошли тук, приятелю. Бягай.

И Акамиан побягна. Нима гарванът можеше да води война с лъва? И през цялото време, в лудостта на борбата с масите инрити, магьосникът можеше да мисли само за едно: Той може да вижда малцината.

Само малцината виждаха малцината.

* * *

Майтанет хвана Прояс здраво за ръката, а после прошепна достатъчно силно, за да пробие през ревящите хвалебствия на тълпите:

— Има много неща, които трябва да обсъдя с теб, принце мой.

Мислите на Прояс още бучаха от яростта и шока да види стария си учител, но той избърса сълзите от бузите си и кимна безмълвно.

Майтанет му посочи да следва Готиан, знатния върховен командир на шриалските рицари, който го поведе встрани от бляскавата шриалска процесия дълбоко в подобните на гробница коридори на Джунриюма. Готиан се опита да пусне няколко приятелски коментара, без съмнение с цел да подхване разговор, но в ума на Прояс се въртеше само една мисъл: Акамиан! Безочлива отрепка! Как би могъл да извършиш подобно престъпление?

Колко години бяха изминали, откак го видя за последно? Четири? Пет, дори? И цялото това време — прекарано в опит да прочисти сърцето си от влиянието му. Цялото това време водеше към този върховен момент в живота му, когато коленичи в краката на Светия отец, за да почувства величието му да го облива в златен прилив, за да целуне коляното му в един миг на чисто и абсолютно преклонение пред Бога…

Само за да види как Друсас Акамиан трепери на стъпалата под него! Непокаял се богохулник, сгърчен в сянката на най-святата душа, бродила по света в последните хиляда години. Майтанет. Великият шриах, който щеше да освободи Шимех, който щеше да свали ярема на императори и езичници от вярата на Късния пророк.

Акамиан. Някога те обичах, скъпи учителю, но това! Това е непростимо!

— Изглеждате смутен, принце мой — каза накрая Готиан, насочвайки го по поредния коридор. През отворените пространства се носеше димът на запалена смесица от ароматни клонки, и даряваше фенерите с ореол от светлина. Някъде наблизо един хор упражняваше песнопенията си.

— Извинявам се, лорд Готиан — отвърна той. — Денят беше наистина забележителен.

— Така е, принце мой — каза среброкосият върховен командир, а на лицето му разцъфна мъдра усмивка. — И му предстои да стане още по-забележителен.

Преди Прояс да успее да го попита какво има предвид, заобиколеният с колони коридор се отвори в обширна зала, в която също се издигаха колосални стълбове… или поне първоначално му се стори, че е зала, но бързо осъзна, че се намира в двор. Слънчева светлина се изливаше през далечния таван, пронизвайки здрача със скосените си лъчи и пресягайки пръсти между западните колони. Прояс примигна и се загледа над покрития с мозайка под на двора…

Възможно ли беше?

Той падна на колене.

Бивникът.

Огромен извит рог, разположен наполовина под слънцето и наполовина в сянка, увиснал на вериги, които се издигаха нагоре и се губеха в контраста на яркото небе и здрача.

Бивникът. Светинята на светините.

Блестящ от масло и набразден от писания, като татуираните крайници на жрица на Гиера.

Първите думи на боговете. Първото свещено писание. Тук, пред очите му!

Тук.

След няколко бездиханни момента Прояс почувства успокояващата ръка на Готиан да пада на рамото му. Примигвайки, за да прогони сълзите си, той вдигна поглед към върховния командир.

— Благодаря ти — каза принцът с глас, приглушен от величието, което го заобикаляше. — Благодаря ти, че ме доведе до това място.

Готиан кимна, а после го остави сам с молитвите му.

Триумф и съжаление бушуваха през мислите му: победата над Тидоните в битката на Паремти; думите на омраза, които бе нашепнал на по-големия си брат седмица преди да умре. Струваше му се, че тук скритите мрежи най-накрая изплуваха на повърхността, така че всички събития да се изтеглят на палубата на този миг. Дори годините, прекарани при Акамиан като момче в борба с безкрайни задачи, в смеховете на дружелюбните му шеги, имаше място в подготовката за сегашния момент. Сега. Пред Бивника.

Прекланям се пред Думите ти, Боже. Отдавам душата си на жестоката задача, която си поставил пред мен. Ще превърна бойното поле в твой храм.

Птички пееха във високите стрехи. Миризма на сандалово дърво, къпано от небесно чистия въздух. Нишки слънчева светлина. И Бивникът, издигащ се сред сенките на великите киранейски стълбове. Неподвижен. Беззвучен.

— Поразително е, нали — каза могъщ глас зад него. — Да видиш Бивника за пръв път.

Прояс се обърна и макар да мислеше, че отдавна е надраснал ласкателствата, не можеше да не гледа мъжа с обожание. Майтанет. Новият неподкупен шриах на Хилядата храма. Мъжът, който щеше да донесе мир на народите на Трите морета, предлагайки им Свещена война.

Нов учител.

— Той е с нас от самото начало — продължи Майтанет, загледан с почитание в Бивника. — Наш водач, съветник и съдия. Той е нашият вечен свидетел, дори докато го гледаме самите ние.

— Да — каза Прояс. — Усещам го.

— Пази това чувство, Прояс. Притисни го до гърдите си и никога не го забравяй. Защото в дните, които ни предстоят, ще бъдеш обкръжен от хора, които са забравили.

— Ваша светлост?

Майтанет застана до него. Беше сменил богато украсената си със злато роба с проста бяла туника. Всяко негово движение, всяка поза на тялото му, се струваха на Прояс символ на неумолимостта, сякаш разказът за деянията му вече е бил написан.

— Говоря за Свещената война, Прояс, за великия чук на Късния пророк. Мнозина ще се опитат да я извратят.

— Вече чух слухове, че императорът…

— А ще има и други — отвърна Майтанет с глас едновременно тъжен и рязък. — Хора от школите…

Прояс се почувства порицан. Само неговият баща, кралят, си позволяваше да го прекъсва, при това само когато е казал нещо наистина глупаво.

— Школите, Ваша светлост?

Шриахът обърна силното си брадато лице към него и Прояс бе поразен от синия хлад на очите му.

— Кажи ми, Нерсей Прояс — каза Майтанет с гласа на божията повеля, — кой бе онзи мъж, онзи магьосник, който си позволи да ме омърси с присъствието си?