Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (4)

Първа глава
Каритузал

Има три, само три вида хора по света: циници, фанатици и схоластици на Завета.

Онтилас, „За глупостта на човеците“

Авторът често е отбелязвал, че в генезиса на великите събития хората обикновено не разполагат дори с намек за това до какво водят действията им. Този проблем обаче не е, както може да се предположи, резултат от слепотата им за последствията от тези действия. Вместо това произлиза от налудничавия начин, по който ужасното се превръща в тривиално, когато целите на един човек се пресекат с целите на друг. Схоластиците от Алените кули имат стара поговорка: „Когато един човек преследва заек, той намира заек. Ала когато мнозина преследват заек, намират дракон.“ В преследването на съперничещи си човешки интереси, резултатът винаги е неизвестен и твърде често ужасяващ.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Зимата на 4110 година на Бивника, Каритузал

Всички шпиони се вманиачават в информаторите си. Това беше игра, която играеха в миговете преди да заспят или дори по време на неловките паузи посред разговор. Шпионинът поглеждаше информатора си, както сега Акамиан наблюдаваше Гешруни, и се питаше: „Колко ли знае той?“. Както много таверни, разположени близо до покрайнините на Червея, огромния бедняшки квартал на Каритузал, „Свещеният прокажен“ бе едновременно луксозна и разорена. Подът бе покрит с керамика, която си съперничеше с онази в дворците на палатин-губернаторите, ала стените бяха изградени от боядисани тухли, а таванът беше толкова нисък, че хората трябваше да се привеждат под медните лампи, които бяха автентични имитации, както се хвалеше собственикът пред Акамиан веднъж, на онези, намиращи се в Храма на Ексориета. Мястото винаги бе претъпкано, изпълнено с мрачни и понякога опасни мъже, ала виното и хашишът бяха точно толкова скъпи, колкото бе нужно, за да попречат на онези, които нямат пари да се изкъпят, да общуват с онези, които имат.

Преди да дойде в „Свещеният прокажен“, Акамиан никога не беше харесвал аиноните — особено онези от Каритузал. Като повечето хора в Трите морета, той ги смяташе за суетни и женствени: твърде много масло в брадите, твърде влюбени в иронията и козметиката, твърде безразборни в сексуалните си навици. Ала тази преценка се промени след безкрайните часове, прекарани в чакане на пристигането на Гешруни. Изискаността на характера и вкуса, които характеризираха само висшите касти на други нации, бе осъзнал той, сред тези хора бяха поголовни, като треска, която поразяваше дори най-низшите работници и роби. Винаги бе смятал Велики Аинон за нация от развратници и дребнави конспиратори; никога не си беше представял, че това ги превръща в нация от сродни души.

Може би именно затова не разпозна веднага опасността, когато Гешруни каза:

— Познавам те.

Тъмен дори на светлината на лампите, мъжът свали ръцете си, които бяха скръстени пред бялата му копринена жилетка, и се наведе напред. Фигурата му беше внушителна, лицето му имаше ястребовите черти на войник, а брадата под нея бе надиплена в нещо, което изглеждаше като черни кожени ленти. Дебелите му ръце имаха толкова тъмен тен, че човек можеше да види, но не и да разчете съвсем линиите на аинонските пиктограми, спускащи се от раменете до китките му.

Акамиан се опита да се ухили приветливо.

— Ти и жените ми — каза той, обръщайки поредната купа вино.

Ахна и премлясна. Гешруни беше — или поне Акамиан смяташе така — прост човек, чиито думи и коловозите на мисълта му бяха малко и дълбоки. Повечето воини бяха такива, особено когато бяха и роби.

Ала в това му твърдение нямаше нищо просто.

Гешруни го гледаше бдително, а подозрението в очите му бе обкръжено от лека почуда. Поклати глава отвратено.

— Трябваше да кажа, че знам кой си.

Мъжът се облегна назад и го загледа преценяващо по начин, толкова нетипичен за войник, че кожата на Акамиан изтръпна от уплаха. Шумната таверна се отдръпна и се превърна в рамка от сенчести фигури и лъчи златиста светлина.

— Тогава го напиши — отвърна той, сякаш отегчен. — И ми го дай, когато съм трезвен.

Погледна встрани, както правят хората, на които им е досадно, и забеляза, че изходът от таверната е свободен.

— Зная, че нямаш жени.

— Не думай. И как се е случило това?

Акамиан бързо погледна зад гърба си и видя как една курва се смее, докато притиска блестящ сребърен енсоларю към потните си гърди. Вулгарната тълпа около нея изрева:

— Едно!

— Много е добра в това, знаеш ли. Използва мед.

Гешруни не се разсея.

— На тези като теб не им е позволено да имат жени.

— На тези като мен, а? И какви са тези като мен? — Още един поглед към изхода.

— Ти си магьосник. Схоластик.

Акамиан се засмя, осъзнавайки, че моментното колебание го е издало. Но имаше достатъчен мотив да продължи пантомимата. Най-малкото така щеше да си купи още няколко мига. Време, в което да оцелее.

— В името на шибания Късен пророк, приятелю — извика той, поглеждайки отново към изхода. — Кълна се, че мога да измервам обвиненията ти с купи. В какво ме обвини миналата нощ? Че съм копеле?

Насред смеещи се гласове се разнесе вик:

— Две!

Фактът, че Гешруни се намръщи, не му говореше много — всяко изражение на войника изглеждаше някаква версия на намръщване, особено усмивката му. Ръката, която се стрелна напред, обаче, за да сграбчи китката на Акамиан, му каза всичко необходимо.

Обречен съм. Те знаят.

Малко неща бяха по-ужасяващи от „тях“, особено в Каритузал. „Те“ бяха Алените кули — най-могъщата школа в Трите морета и задкулисните господари на Велики Аинон. Гешруни беше капитан на джаврехите — воините-роби на Алените кули, — именно поради което Акамиан го беше ухажвал последните няколко седмици. Това правят шпионите — омайват робите на съперниците си.

Гешруни се загледа яростно в очите му и изви ръката му с дланта нагоре.

— Има начин да потвърдим подозрението си — каза той тихо.

— Три! — изтътна гласът сред тухлите и полирания махагон.

Акамиан примижа от болка, не само заради здравата хватка на мъжа, но и защото знаеше за какъв „начин“ говори той. Не така.

— Гешруни, моля те. Пиян си, приятелю. Коя школа би рискувала гнева на Алените кули?

Войникът сви рамене.

— Мисунсаите може би. Или Имперския саик. Кишауримите. Прокълнатият ви вид е толкова многоброен. Но ако трябва да се обзаложа, бих казал Завета. Бих казал, че си схоластик на Завета.

Хитър роб! От колко ли дълго знаеше?

Невъзможните думи чакаха на видно място в ума на Акамиан; думи, които можеха да заслепят очите и да изгорят плътта. Не ми оставя избор. Щеше да се вдигне врява. Мъжете щяха да викат, да сграбчат мечовете си, но от пътя му щяха само да се разбягват. Аиноните се бояха от магия повече от всеки народ сред Трите морета.

Нямам избор.

Но Гешруни вече беше бръкнал под бродираната си жилетка. Юмрукът му се сви под плата. Той се намръщи като ухилен чакал.

— Аз съм схоластик на Завета — прошепна бързо Акамиан. После добави: — Шпионин.

Опасни думи. Но имаше ли избор?

Гешруни го изгледа за един бездиханен миг, а после бавно взе хораето в шепата си и пусна китката на магьосника.

Последва странна тишина, прекъсвана само от дрънченето на сребърни енсоларю върху дърво. Последва дивашки смях и нечий грубоват глас извика:

— Губиш, курво!

Ала Акамиан знаеше, че не е така. По някакъв начин тази нощ бе спечелил, при това по начина, по който курвите винаги печелеха — без да разбере как.

В крайна сметка шпионите не се различаваха много от курви. А магьосниците още по-малко.

Въпреки че като дете бе мечтал да стане магьосник, възможността да бъде шпионин никога не беше минавала през ума на Друсас Акамиан. „Шпионин“ просто не фигурираше в речника на децата, отгледани в рибарските селца на Нрон. За него Трите морета имаха само две измерения: имаше места близо и далеч, а също и хора високо и ниско. Той слушаше старите продавачки на риба да разказват историите си, докато заедно с другите деца помагаше в беленето на стриди, и бързо научи, че се числи към низшите, а могъщите хора живеят надалеч. Мистериозни имена едно след друго излизаха от старите устни — шриахът на Хилядата храма, жестоките езичници от Киан, всепобеждаващите скилвенди, сплетничещите магьосници от Алените кули и така нататък — имена, които описваха измеренията на света му, изпълваха го с ужасяващо величие, превръщаха го в арена на невъзможно трагични и героични дела. Заспиваше, чувствайки се много малък.

Човек би очаквал, че да стане шпионин би добавило ново измерение към простичкия свят на едно дете, ала се случи точно обратното. Разбира се, докато възмъжаваше, светът на Акамиан стана много по-сложен. Научи, че има неща свещени и нечестиви, че боговете и Външността притежават собствени измерения, а не са просто хора много нависоко, в места много надалеко. Също така научи, че има моменти близки и древни, че „много отдавна“ не е като друго място, а някакъв странен вид призрак, който обитава всяко място.

Но когато човек станеше шпионин, светът имаше странния навик да се свива до едно-единствено измерение. Високопоставени хора, дори императори и крале, изглеждаха също толкова долни и жалки, колкото и най-простия рибар. Далечни нации, като тези на Конрия, Велики Аинон, Се Тидон или Киан, вече не бяха екзотични или магични, а също толкова мърляви и изхабени от времето, колкото и рибарското селище в Нрон. Свещени неща като Бивника, Хилядата храма или дори Късния пророк ставаха просто версии на нечестиви работи като фанимите, кишауримите или магьосническите школи, сякаш думите „свещено“ и „нечестиво“ бяха лесно заменими като местата около масата за залагания. А скорошното се превръщаше просто в по-безвкусно повторение на древното.

В качеството си на схоластик и шпионин, Акамиан бе прекосил нашир и длъж Трите морета, беше видял много от нещата, които някога караха стомаха му да потрепва в свръхестествена уплаха, и знаеше, че детските истории винаги са по-хубави. Откак бе открит като един от малцината като момче и отведен в Атиерзус, за да го обучат в школата на Завета, той бе образовал принцове, беше обиждал върховни учители и беше вбесявал шриалски свещеници. И сега беше сигурен, че знанието и пътешествията изтърбушват света от чудесата му и че когато оголиш мистериите, измеренията му само се сриват, вместо да разцъфтят. Разбира се, сега за него светът представляваше много по-сложно място, отколкото бе в детството му, но същевременно беше и доста по-прост. Хората навсякъде се домогваха до още и още, сякаш титли като „крал“, „шриах“ или „върховен учител“ бяха просто маски, носени от едно и също гладно животно. Струваше му се, че алчността е единственото измерение на света.

Акамиан беше магьосник и шпионин на средна възраст — вече и двете го изморяваха. И въпреки че не искаше да го признае, сърцето го болеше. Както старите продавачки на риба биха казали, беше извлякъл твърде много празни мрежи.

Удивен и объркан, той остави Гешруни в „Свещеният прокажен“ и забърза към дома си — ако можеше да го нарече така — през сенчестите улички на Червея. Разпрострян от северните брегове на река Сают до известните Сармантски порти, кварталът представляваше лабиринт от порутени сгради, бардаци и храмове на обеднели култове. Името му бе правилно избрано, или поне Акамиан винаги бе смятал така. Влажен и с тесни алеи, Червеят наистина приличаше на нещо, извадено изпод някой камък.

Имайки предвид мисията му, Акамиан нямаше причина да е учуден, дори напротив. След лудешкия момент Гешруни му каза тайни — могъщи тайни. Оказваше се, че той не е щастлив роб. Мразеше алените магове с ярост, която бе почти плашеща, когато се разкри.

— Не се сприятелих с теб заради златото ти — каза му капитанът на джаврехите. — За какво ми е? Да си откупя свободата от господарите? Алените кули не пускат нищо ценно. Не, сприятелих се с теб, защото знаех, че ще си ми полезен.

— Полезен? Но как?

— Отмъщение. Искам да унизя Алените кули.

— Значи си знаел… През цялото време си знаел, че не съм търговец.

Подигравателен смях.

— Разбира се. Твърде лесно се разделяше със своите енсоларю. Ако поседиш с търговец и с просяк, винаги просякът ще ти купи пиене първи.

Що за шпионин си ти изобщо?

Акамиан се намръщи при тези думи, най-вече на собствената си прозрачност. Ала колкото и да го тревожеше проницателността на Гешруни, степента, в която не го беше преценил правилно, директно го ужасяваше. Човекът бе воин и роб — колко по-сигурна формула бе нужна, за да се гарантира глупост? Но Акамиан подозираше, че робите имат добра причина да прикриват интелекта си. Един мъдър роб вероятно бе ценен, като робите-мислители в старата Ценейска империя. Хитрият роб обаче бе опасен и трябваше да се елиминира.

И все пак тази мисъл не го успокояваше много. Ако може да ме излъже така лесно…

Акамиан бе измъкнал голяма тайна от потайността на Каритузал и Алените кули — може би най-голямата от много години. Ала не на способностите си, в които през годините рядко бе имал повод да се съмнява, трябваше да благодари, а само на некомпетентността си. В резултат бе научил две тайни — едната може би достатъчно ужасяваща в общата съдба на Трите морета; а другата — ужасяваща в рамките на собствения му живот.

Вече не съм човекът, който бях някога, осъзна той.

Историята на Гешруни бе притеснителна, дори само с това, че демонстрираше способността на Алените кули да пази тайни. Школата, беше му казал той, е във война, при това вече повече от десет години. Акамиан не се впечатли… в началото. Магьосническите школи, като всички велики фракции, постоянно воюваха чрез шпиони, убийци, търговски санкции и делегации на възмутени посланици. Ала тази война бе много по-значима от всеки подобен конфликт, увери го Гешруни.

— Преди десет години — каза той — нашият върховен учител, Сашеока, беше убит.

— Сашеока? — Акамиан нямаше склонност към задаването на глупави въпроси, но идеята, че върховен учител на Алените кули може да бъде убит, му се струваше абсурдна. Как бе възможно подобно нещо? — Убит?

— В най-вътрешното светилище на самите Кули.

С други думи насред най-страховитата система от защити в Трите морета. Заветът не само никога не би опитал подобно нещо, но и нямаше начин да го постигне, дори с бляскавите абстракции на Гносиса. Кой беше способен на това?

— От кого? — запита Акамиан останал почти без дъх.

Очите на Гешруни проблеснаха весело под светлината на лампите.

— От езичниците — отвърна той. — Кишауримите.

Акамиан изпита едновременно удивление и благодарност при това разкритие. Кишауримите — единствената езическа школа. Това поне даваше рационално обяснение на убийството на Сашеока.

Из Трите морета имаше поговорка: „Само малцината виждат малцината.“ Магията беше яростна. Да я изговориш, означаваше да порежеш света като с нож. Ала само малцината — магьосниците — можеха да видят това осакатяване и само те можеха да видят кръвта по ръцете на насилника — „белега“, както го наричаха. Единствено малцината се разпознаваха взаимно и виждаха престъпленията си. И когато се срещнеха, се познаваха толкова сигурно, както обикновените хора разпознаваха престъпниците по липсата им на нос.

С кишауримите беше различно. Никой не знаеше защо или как, но те можеха да творят чудеса не по-малко величествени и разрушителни от всяка друга магия, без да раняват света или да носят белега на своето престъпление. Само веднъж Акамиан бе виждал кишауримска магия, или както те я наричаха — псюке. Беше една нощ преди много години. В далечния Шимех. С помощта на Гносиса, магията на Древния север, той унищожи облечените си в жълти роби нападатели, но докато се криеше зад защитите си, му се струваше, че вижда проблясъци на беззвучни мълнии. Без гръмотевица. Без следа.

Само малцината виждат малцината, но никой — или поне никой схоластик — не можеше да различи кишауримите или деянията им от обикновените хора и обикновения свят. И именно това, заключи Акамиан, им бе позволило да убият Сашеока. Алените кули притежаваха защити срещу магьосници и разчитаха на роби-войници като Гешруни срещу мъже с хорае, но нямаха с какво да се защитят от магьосници, неразличими от простите хора, или от магия, неразличима от божия свят. Гешруни му каза, че сега из коридорите на Алените кули тичат свободно хрътки, тренирани да надушват шафрана и къната, с които кишауримите боядисват робите си.

Но защо? Какво би могло да накара езичниците да започнат открита война срещу Алените кули? Колкото и странна да беше метафизиката им, те нямаха шанс да спечелят подобен конфликт. Алените кули просто бяха твърде могъщи.

Когато Акамиан попита Гешруни за това, войникът-роб само сви рамене.

— Измина цяло десетилетие, а те още нямат представа.

Това поне носеше някаква дребна утеха. Невежата се радваше най-много на невежеството на другите.

Друсас Акамиан навлезе навътре в Червея към мизерната сграда, където бе наел стая, все така по-изплашен от себе си, отколкото от бъдещето си.

* * *

Гешруни се намръщи, докато се препъваше на излизане от таверната. Успя да си възвърне равновесието, когато се озова насред прашната улица.

— Готово — измърмори той, а после се изкикоти по начин, който не смееше да покаже пред други. Погледна нагоре към тесния процеп от небето, показващ се през тухлените стени и разпокъсани чергила. Виждаше съвсем малко звезди.

Внезапно предателството му го порази с това колко жалко е всъщност. Бе казал единствената истинска тайна, която знаеше, на врага на своите господари. Сега не му оставаше нищо. Нито една измяна, която да успокои омразата в сърцето му.

А тя беше жестока. Повече от всичко друго, Гешруни беше горд човек. И такъв като него да се роди роб, за да бъде подритван от капризите на слабоволеви женствени мъже… От магьосници! Беше сигурен, че в друг живот би бил завоевател. Би покорявал враг след враг с мощта си. Но в този прокълнат живот всичко, което можеше да прави, бе да се спотаява с други женчовци и да клюкарства.

Къде беше отмъщението в клюките?

Вече беше изминал няколко несигурни крачки надолу по улицата, преди да осъзнае, че някой го следи. Възможността господарите му да са разкрили дребното му предателство го осени за момент, но не вярваше да е така. Червеят беше пълен с вълци, отчаяни мъже, които следваха жертва след жертва в търсене на онези, достатъчно пияни, за да бъдат ограбени спокойно. Гешруни дори бе убил един преди няколко години: някакъв беден глупак, който рискуваше с убийства, вместо да се продаде, както безименният баща на самия Гешруни, в робство. Продължи да върви, наостряйки сетивата си доколкото му позволяваше виното, а пиянските му мисли прехвърляха една след друга кървави алтернативи. Това ще бъде добра нощ, помисли си той, за убийство.

Чак когато мина под надвисналата фасада на храма, който каритузалците наричаха Устата на Червея, Гешруни започна да се тревожи. Хората често биваха преследвани в бедняшкия квартал, но рядко се случваше някой да ги следва извън него. Над скупчилите се наоколо покриви можеха дори да се различат най-високите Кули, яркочервени под звездното небе. Кой би посмял да го последва толкова надалеч? Освен…

Той се завъртя рязко и видя плешив пълен мъж, облечен, въпреки жегата, в натруфено копринено палто, което може би съчетаваше много цветове, но в тъмнината изглеждаше синьо и черно.

— Ти си един от глупаците, които се въртяха около курвата — каза Гешруни, опитвайки се да отърси объркването от алкохола.

— Да — отвърна мъжът, а увисналата му шия сякаш се ухили, заедно с устните му. — Тя беше много… примамлива. Но ако трябва да съм честен, беше ми много по-интересно онова, което разказа на схоластика на Завета.

Гешруни примижа в пиянско удивление. Значи знаят.

Опасността винаги го отрезвяваше. Той инстинктивно бръкна в джоба си, сключи пръсти около своето хорае. Яростно го хвърли срещу схоластика…

Или срещу онзи, когото мислеше за ален схоластик. Странникът хвана дрънкулката във въздуха, сякаш му е била подхвърлена дружески. Огледа я за момент, същински сараф, изучаващ със съмнение оловна монета. После вдигна поглед и отново се усмихна, мигайки с големите си кравешки очи.

— Ценен дар — каза той. — Благодаря ти, но се боя, че това не е много честна размяна за онова, което искам.

Не е магьосник! Гешруни бе виждал как хорае докосва един магьосник веднъж, както и последвалите пламъци, разтапянето на плът и кост. Но тогава какъв беше този?

— Кой си ти? — попита Гешруни.

— Нищо, което би могъл да разбереш, робе.

Джаврехският капитан се усмихна. Може би е просто глупак. Опасна пиянска любезност се промъкна в изражението му. Той пристъпи към мъжа и постави здравата си десница на покритото му с подплънки рамо. Подушваше жасмин. Телешките очи се вдигнаха към него.

— Олеле — прошепна странникът. — Ти си смел глупак, а?

Защо не се страхува? Спомняйки си лекотата, с която мъжът бе хванал неговото хорае, Гешруни внезапно се почувства невероятно уязвим. Но беше решен да не се отказва.

— Кой си ти? — изръмжа той. — Откога ме следиш?

— Да те следя? — дебелакът почти се изкикоти. — Подобна самонадеяност не подхожда на роби.

Значи следи Акамиан? Как така? Гешруни беше офицер, свикнал да респектира мъжете със заплашителната интимност на сблъсъка лице в лице. Но не и този човек. Мек или не, той беше напълно спокоен, капитанът усещаше ясно това. И ако не беше неразреденото вино, сигурно щеше да се ужаси.

Той впи пръстите си в рамото на дебелия мъж.

— Зададох ти въпрос, глупако — изсъска през стиснати зъби. — Или ще ми отговориш, или ще изцапам праха с вътрешностите ти. — Той извади ножа си със свободната ръка. — Кой си ти?

Необезпокоен, дебелакът внезапно се ухили свирепо.

— Малко неща са по-смущаващи от роб, който отказва да признае мястото си.

Вцепенен, Гешруни погледна към безчувствената си ръка и видя как ножът му пада в прахта. Бе чул само шумоленето на ръкава на непознатия.

— На колене, робе — каза дебелият мъж.

— Какво каза?

Шамарът го ужили и в очите му избиха сълзи.

— Казах на колене!

Последва нов шамар, достатъчно силен, за да разклати зъбите му. Гешруни се препъна няколко крачки назад и вдигна тромаво ръка. Как беше възможно?

— Каква задача само стои пред нас — каза тъжно странникът като го последва, — след като дори робите им са толкова горделиви.

Гешруни панически затърси с длан дръжката на меча си.

Дебелият мъж спря, а очите му се стрелнаха към ножницата.

— Изтегли го — каза той, а гласът му звучеше невъзможно студен… нечовешки.

Гешруни замръзна, ококорил очи, прикован от силуета, който се извисяваше над него.

— Казах да го изтеглиш!

Той се поколеба.

Следващият шамар го събори на колене.

— Какво си ти? — извика Гешруни през разкървавени устни.

Докато сянката на дебелия мъж го поглъщаше, той видя как кръглото лице сякаш се разхлаби, а после се стегна здраво, като просешка длан около медник. Магия! Но как? Той държи хорае…

— Нещо невъзможно древно — каза меко абоминацията. — Невъобразимо красиво.

* * *

Един отдавна умрял мъж гледаше през множеството очи на схоластиците на Завета: Сесуата, великият противник на Не-бога и основател на последната Гностическа школа… тяхната школа. През деня той беше блед, несигурен като детски спомен, но нощем ги обладаваше и трагедията на живота му тероризираше сънищата им.

Димни сънища. Сънища, извадени от ножницата.

Акамиан гледаше как Анасуримбор Келмомас, последния върховен крал на куниюрите, пада под чука на блеещ сранкски главатар. Въпреки че магьосникът извика, той знаеше със странното полусъзнание, принадлежащо на сънищата, че най-великият крал на анасуримборската династия вече е мъртъв… че всъщност е умрял преди повече от две хиляди години. И нещо повече, даваше си сметка, че не той надава воя, а много по-велик човек. Сесуата.

Думите закипяха на устните му. Сранкският главатар се замята в изпепеляващ огън, свлече се в купчина дрипи и прах. Още сранки превалиха върха на хълма и също умряха, повалени от неземните светлини, призовани от песента му. В далечината забеляза дракон, като бронзова фигура на фона на залязващото слънце, увиснал над полето, покрито с воюващи сранки и човеци, и си помисли: Последният анасуримборски крал умря. Куниюри е изгубен.

С името на своя крал на уста, високите рицари на Трис се втурнаха около него, прескачайки сранките, които бе изпепелил, за да се спуснат като полудели върху масите отвъд тях. Заедно с един рицар, когото не познаваше, Акамиан извлачи Анасуримбор Келмомас насред истеричните викове на васалите и роднините му, насред миризмата на кръв, вътрешности и овъглена плът. На една малка поляна той притегли разбитото тяло на краля в скута си.

Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.

— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.

— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.

Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.

— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?

— Слънцето залязва — отговори Акамиан.

— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.

— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!

Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.

— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е твое. Твое, Сесуата.

— Не — прошепна Акамиан.

— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?

— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.

— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?

— Да… Като свой баща и свой крал.

— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?

— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.

— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.

Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.

— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!

— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.

— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…

Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.

— В края на света.

Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрак.

— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!

Ала го заобикаляше само мракът. Около него не стоеше никой, а в скута му не лежеше мъртъв крал. Само потни одеяла и бучащата празнота на мястото на шумотевицата на войната. Стаята му. Лежеше сам в мизерната си стая.

Акамиан обгърна раменете си с длани. Още един сън, изваден от ножницата.

Заслони лице с дланите си и плака известно време за отдавна мъртвия куниюрски крал, а после и за други, по-несигурни неща.

В далечината му се стори, че чува вой. Куче или човек.

* * *

Гешруни усещаше, че го влачат през вонящи улички. Видя разбити стени, които се издигаха към нощното небе. Крайниците му се мятаха по собствена воля; пръстите му се опитваха да стиснат мазните тухли. През бълбукащата кръв усещаше миризмата на реката.

Лицето ми…

— Какво повече? — опита се да извика, но говоренето бе трудно без устни. Казах ти всичко!

Звукът на ботуши, пляскащи във воднистата кал. Кикот някъде над него.

— Ако окото на врага ти те обижда, робе, го избождаш, нали?

— ’оля… ’илост. ’оля те… ’ило-о-о-ост.

— Милост? — изсмя се нещото. — Милостта е лукс за безделниците, глупако. Заветът има много очи, така че ни чака много избождане.

* * *

Къде е лицето ми?

Безтегловност, после плясъкът на студена, безмилостна вода.

Акамиан се събуди в предутринната светлина, а главата му бучеше от спомена за алкохола и кошмарните сънища. Още видения от Апокалипсиса.

Кашляйки, той се килна от сламеника до единствения прозорец на стаята. Избута лакирания капак настрана с треперещи пръсти. Хладен въздух. Сива светлина. Дворците и храмовете на Каритузал се простираха сред гъсталак от по-ниски сгради. Гъста мъгла покриваше река Сают и се извиваше през проходите и улиците на долния град като вода в канал. Самотни и малки като нокти, Алените кули се издигаха над призрачния пейзаж, щръкнали като мъртви колони от бели пясъчни дюни.

Гърлото го болеше. Примигна, за да прогони сълзите от очите си. Нямаше огън. Нито хор от вопли. Всичко бе неподвижно. Дори Кулите излъчваха бездиханно и монументално спокойствие.

Този свят, помисли си Акамиан, не бива да умира.

Обърна гръб на гледката и отиде до единствената маса в стаята, където се свлече в стола или онова, което минаваше за такъв — приличаше на нещо, изровено от потопен кораб. Напои перото си и разви малък свитък върху разпръснатите пергаменти по масата. После написа:

Бродовете на Тиванрае. Същото.

Изгарянето на Библиотеката на Сауглиш. Различно. Видях своето лице вместо С в огледалото.

Любопитно несъответствие. Какво ли значеше? За момент се спря върху киселото безсмислие на въпроса. После си спомни събуждането си посред нощ. След кратка пауза добави:

Смъртта и пророчеството на Анасуримбор Келмомас. Същото.

Ала същото ли беше? В детайлите си да, ала в съня се усещаше някаква тревожна неотложност… достатъчно силна, за да го събуди. Като задраска „същото“, той написа:

Различно. По-силно.

Докато чакаше мастилото да засъхне, прегледа предишните си записки, следвайки ги до края на свитъка. Лавина от видения и страсти следваха всяка от тях, превръщайки нямото мастило в откъслечни думи. Тела, носещи се из бързеите на буйна река. Любовник, чиито кървави стонове бликаха през стиснати зъби. Огън, обвит като игрива танцьорка около каменни кули.

Притисна палец и показалец към очите си. Защо бе толкова вманиачен в тези записки? Други хора, много по-велики от него, бяха полудели в опита си да дешифрират побърканата последователност и промените в сънищата на Сесуата. Знаеше достатъчно, за да разбира, че никога няма да открие отговор. Тогава дали това не беше някаква перверзна игра? Като онази, която майка му играеше, щом баща му се върнеше пиян от лодките, със заяждания и упреци, настоявайки за причина, когато такава нямаше, потрепервайки всеки път, когато той вдигнеше ръка, крещейки, когато последваше неизбежният удар.

Защо да се заяждаш и упрекваш, когато преживяването на живота на Сесуата бе достатъчно изтезание?

Нещо студено пропълзя по гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Старият тремор разтърси ръцете му и свитъкът се затвори, въпреки че мастилото още не беше изсъхнало. Стига… Той притисна длани една към друга, но треперенето просто се изкачи по ръцете и раменете му. Стига! Воят на сранкските рогове се разнесе през прозореца. Той се сви под тътена на драконови криле. Цялото му тяло се тресеше върху стола.

— Стига!

Няколко мига трябваше да се бори за въздух. Чу далечното дрънчене на ковашки чук, граченето на врани по покривите.

Това ли си искал, Сесуата? Така ли се очаква да бъде?

Но както и с толкова много други въпроси, които си задаваше, той знаеше отговора и на този.

Сесуата преживял Не-бога и Апокалипсиса, но знаел, че конфликтът не е приключил. Скилвендите се завърнали в степите си, сранките се пръснали, за да воюват помежду си за останките от един разбит свят, ала Голготерат останал непокътнат. От черните му кули слугите на Не-бога и Консулта все още бдели, с търпение, което засенчвало упорството на човеците. Търпение, което никой цикъл епични песни или предупреждения в скрижали не можели да надмогнат. Мастилото може и да е безсмъртно, но значението не е. Сесуата знаел, че с изминаването на всяко следващо поколение вратът на паметта му ще бъде прекършван — дори Апокалипсисът щял да бъде забравен. Така че той не напуснал своите последователи, а влязъл в тях. Като пресъздал нещастния си живот в сънищата им, той превърнал наследството си в неспирен призив за битка.

Предопределен съм да страдам, помисли си Акамиан.

Насилвайки се да се изправи срещу предстоящия ден, магьосникът намасли косата си и избърса мръсотията от бялата бродерия на синята си туника. Застанал на прозореца, той успокои стомаха си със сирене и клисав хляб, докато гледаше как слънчевата светлина изгаря мъглата от черния гръб на река Сают. После подготви Напевите на Призива и информира висшестоящите в Атиерзус, цитаделата на школата на Завета, за всичко, което му бе казал Гешруни предната нощ.

Относителната им липса на интерес не го изненада. Тайната война между Алените кули и кишауримите в крайна сметка не ги засягаше. Ала призивът да се прибере у дома го свари неподготвен. Когато попита защо, му казаха единствено, че са замесени Хилядата храма — друга фракция, друга война, която не ги засягаше.

Докато събираше притежанията си, той си помисли: Поредната безсмислена мисия.

Как можеше да не е циничен?

В Трите морета всички велики фракции враждуваха с конкретни врагове с конкретни цели, докато Заветът воюваше с враг, когото никой не виждаше, заради цел, в която никой не вярваше. Това превръщаше схоластиците на Завета в изгнаници, не само защото бяха магьосници, но и защото ги смятаха за глупаци. Разбира се владетелите на Трите морета, Кетиай и норсираите знаеха за Консулта и заплахата на Втория Апокалипсис — как можеше да не знаят след вековете предупреждения от опяващи посланици на Завета? — ала не вярваха в тях.

След векове на битки, Консултът просто бе изчезнал. Стопил се беше в нищото. Никой не знаеше защо или как, въпреки че съществуваха безкрайни догадки. Дали бяха унищожени от непознати сили? Или се бяха изтребили сами? Или просто бяха намерили начин да избягат от очите на Завета? Три века бяха изминали откак школата за последен път се бе срещала с Консулта. За тези три века те водеха война без враг.

Схоластиците на Завета обикаляха Трите морета в търсене на противник, когото не можеха да открият и в когото никой не вярваше. Колкото и да им завиждаха заради познанието им за Гносиса, магията на Древния север, всички им се подиграваха, смятаха ги за шарлатани в дворовете на всички велики фракции. И все пак Сесуата ги посещаваше всяка нощ. И всяка сутрин те се будеха от ужаса с една мисъл: Консултът е сред нас.

Имало ли е време, зачуди се Акамиан, когато той не е носел този ужас със себе си? Онази яма в стомаха му, сякаш катастрофата зависеше от нещо, което е забравил? Разнасяше се като бездиханен шепот: Трябва да сториш нещо… Но никой в Завета не знаеше какво е това нещо и докато не научеха, всичките им действия бяха безсмислени като игра на шут.

Пращаха ги в Каритузал, за да прелъстяват високопоставени роби като Гешруни. Или в Хилядата храма, за да правят кой знае какво.

Хилядата храма. Какво можеше да иска Заветът от тях? Каквото и да беше, то означаваше да изоставят Гешруни — първият им истински информатор в Алените кули от едно поколение насам. Колкото повече мислеше над това Акамиан, толкова по-невероятно му се струваше.

Може би тази мисля ще бъде различна.

Мисълта за Гешруни внезапно го изнерви. Макар и да беше продажен, той бе рискувал много повече от живота си, за да даде на Завета огромна тайна. Освен това беше интелигентен и изпълнен с омраза — идеалният информатор. Не биваше да го губят.

Акамиан извади мастилото и един пергамент и се приведе над масата, за да напише едно бързо съобщение:

Трябва да напусна. Но знай, че услугите ти не са забравени и че си открил приятели, които споделят целите ти. Не говори с никого и ще се погрижим да бъдеш в безопасност.

А.

Акамиан се разплати с белязания от едра шарка наемодател за стаята си, а после тръгна по улиците. Намери Чики, сирачето, което използваше да му изпълнява поръчки, заспало в една близка алея. Момчето лежеше свито в един конопен чувал зад купчина отпадъци. Ако се изключеше родилния белег с формата на нар, който загрозяваше лицето му, той бе много красив, с маслинена кожа, гладка като на делфин въпреки мръсотията, а чертите му бяха изтънчени като на палатинска щерка. Акамиан потрепери при мисълта какво прави момчето, за да печели пари извън техните мизерни взаимоотношения. Седмица по-рано един пияница с полуразмазана аристократична боя по лицето, който се чешеше по чатала, го попита дали е виждал неговото сладко „нарче“.

Акамиан разбуди спящото дете с палеца на пантофа си. Момчето почти скочи на крака.

— Спомняш ли си какво съм те учил, Чики?

Момчето го изгледа със засрамената бдителност на току-що събуден човек.

— Да, господарю. Аз съм твоят куриер.

— И какво правят куриерите?

— Доставят съобщения, господарю. Тайни съобщения.

— Добре — каза Акамиан и подаде сгънатия пергамент на момчето. — Искам да занесеш това на мъж на име Гешруни. Запомни го: Гешруни. Не можеш да го пропуснеш. Той е капитан на джаврехите и посещава често „Свещеният прокажен“. Знаеш ли къде да намериш таверната?

— Да, господарю.

Акамиан извади сребърен енсоларю от портмонето си и не можа да не се усмихне на сащисаното изражение на момчето. Чики грабна монетата от дланта му сякаш беше капан. Поради някаква причина досегът с малката ръка накара магьосника да изпита меланхолия.