Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на нищото (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Darkness That Comes Before, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 1

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-492-5

 

 

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 2

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-493-2

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Сумна

Да си невеж и да бъдеш мамен са две различни неща. Да си невеж означава да бъдеш роб на света. Измамата те превръща в роб другиму. Въпросът винаги ще бъде този: Защо, след като всички човеци са невежи и това вече ги прави роби, онова друго робство така ни уязвява!

Айенсис, „Епистемологии“

Ала въпреки историите за жестокостите на фанимите, истината е, че кианците, езичници или не, бяха изненадващо толерантни към инритски поклонения в Шимех — преди Свещената война, разбира се. Защо един народ, отдаден на унищожението на Бивника, би проявил тази учтивост към „идолопоклонници“? Може би са били донякъде мотивирани от перспективите за търговия, както се твърди. Ала фундаменталният им мотив е в тяхното пустинно наследство. Кианската дума за свещено място е „ш’ихкалис“, което буквално означава „велик оазис“. Техният ненарушим обичай в откритата пустиня е никога да не отказват вода на пътници, дори ако са врагове.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Свещената война на инритите срещу фанимите бе обявена от Майтанет, сто и шестнадесетия шриах на Хилядата храма, в Утрото на Възнесението през 4110 година на Бивника. Денят бе необичайно горещ за сезона, сякаш самият Бог беше благословил войната с обещание за лятото. И наистина, Трите морета пламнаха от слухове за поличби и видения, всяко от които обещаваше успеха на начинанието, поставено пред инритите.

Мълвата се разпространи нашир и длъж. Във всяка нация свещениците в шриалските и култовите храмове проклинаха зверствата и престъпленията на фанимите. Как, питаха те, можеха инритите да се наричат правоверни, когато самият град на Късния пророк беше поробен? Яростните и хулни речи приближиха абстрактните грехове на един далечен и екзотичен народ до богомолците и бяха превърнати в техни собствени. Да толерираш беззаконието, казаха им, означава да отглеждаш порок. Когато човек не плеви градината си, нима в нея не покълват плевели? А на инритите им се струваше, че са се събудили от търгашески сън, че са страдали от непростима леност на духа. Колко дълго боговете щяха да търпят народ, който е превърнал сърцата си в блудници и е позволил да бъде опиянен от користно спокойствие? Колко време щеше да мине, преди боговете да ги изоставят или дори по-лошо — да насочат към тях пламенния си гняв?

По улиците на големите градове търговците засипваха клиентите си със слухове как този или онзи благородник се е обявил в подкрепа на Бивника. А в таверните ветераните спореха за това чий господар е по-набожен. Призовани при огнищата, децата слушаха с широко отворени очи, в които се бореха ужасът и удивлението, докато бащите им описваха как фанимите — гнусен и извратен народ — са замърсили чистотата на невъзможно прекрасния Шимех. Те щяха да се будят посред нощ, мърморейки за безоките кишаурими, които виждаха през главите на змии. През деня, докато тичаха по улиците или полетата, по-малките братя бяха принуждавани да играят езичниците, така че по-големите деца да ги бият с пръчки-мечове. А в мрака съпрузите съобщаваха на своите съпруги новините от Свещената война и нашепваха тържествено за величието на задачата, която им бе поставил шриахът. А съпругите плачеха — тихо, защото вярата даваше сила — знаейки, че скоро съпрузите им ще ги изоставят.

Шимех. Хората скърцаха със зъби при мисълта за това свещено име. Струваше им се, че това трябва да е тихо място, земя, която бе задържала дъха си в продължение на векове на болка, чакайки заспалите последователи на Късния пророк най-накрая да се разбудят от дрямката си и да поправят едно древно и жестоко престъпление. Те щяха да дойдат с меч и нож, за да прочистят тази страна. И когато фанимите бъдеха избити, щяха да коленичат и да целунат свещената земя, родила Късния пророк.

Щяха да се присъединят към Свещената война.

Хилядата храма разпратиха едикти, които постановяваха, че онези, които извличат облаги от отсъствието на някой владетел, прегърнал Бивника, ще бъдат съдени за ерес в духовния съд и екзекутирани. Успокоени по този начин за онова, което им се полагаше по право, принцове, графове, палатини и лордове от всички народи се обявиха за мъже на Бивника. Незначителните конфликти бяха забравени. Имения бяха ипотекирани. Васални рицари биваха призовавани от своите барони и феодали. Обвързани с договор слуги бяха снабдени с оръжия и подслонени в набързо построени казарми. Огромни флотилии от кораби получиха договор да отпътуват по море към Момемн, където шриахът бе наредил да се събере армията на Свещената война.

Майтанет ги бе призовал и Трите морета отговориха на призива. Гръбнакът на езичниците щеше да бъде строшен. Свещеният Шимех щеше да бъде прочистен.

Средата на пролетта на 4110 година на Бивника

Дъщерята на Езменет никога не оставаше далеч от мислите й. Беше странно как всичко, дори най-обикновените събития, можеше да извика спомените за нея. Този път беше Акамиан и странният му навик да подушва всяка слива, преди да я захапе.

Някога дъщеря й бе подушила ябълка на пазара. Това бе тих спомен, блед, сякаш ужасяващият факт на смъртта й бе отмил цветовете му. Чаровно малко момиче, което сякаш блестеше под сенките на минувачите, с права черна коса, пухкаво лице и очи като безкрайна надежда.

— Мамо, мирише ми на… — каза тя, извивайки глас, докато вдъхновението я изоставяше. — Мирише на вода и цветя. — Момиченцето се усмихна триумфиращо на майка си.

Езменет погледна към киселия търговец, който кимна към преплетените змии, татуирани на опакото на лявата й длан. Посланието беше ясно: Не продавам на такива като теб.

— Странно, мила моя. На мен ми мирише на излишна скъпотия.

— Но, мамо… — бе казало съкровището й.

Езменет примигна, за да прогони сълзите. Акамиан й говореше:

— Това ми е трудно — призна той. Трябваше да купя ябълка от друго място.

Двамата седяха на ниски столове в стаята й, близо до разнебитената, висока до коленете маса. Кепенците бяха отворени и хладният пролетен въздух сякаш усилваше звуците на улицата отдолу. Акамиан бе наметнал вълнено одеяло на раменете си, но Езменет предпочиташе да трепери.

Колко време вече стоеше той в дома й? Достатъчно, за да са и двамата безопасно отегчени един от друг, предполагаше. Почти все едно бяха женени. Шпионин като Акамиан, бе осъзнала Езменет, който вербуваше и насочваше онези, които всъщност имаха досег до информация, прекарваше повечето си време в чакане нещо да се случи. И Акамиан чакаше тук, в нейната бедна стая в древната сграда, където живееха още десетки курви.

В началото бе толкова странно. Много утрини тя лежеше будна в леглото и слушаше гнусните звуци, които той издаваше, докато се изхождаше в гърнето й. Заравяше глава между чаршафите и го увещаваше да иде да го прегледа лекар или свещеник… само полу на шега, защото наистина беше ужасно. Той започна да го нарича своя „сутрешен апокалипсис“, след като тя веднъж извика повече от безпомощност, отколкото на шега: „Само защото преживяваш Апокалипсиса всяка нощ, Ака, не значи да го споделяш с мен на сутринта!“ Акамиан се кикоти тъжно, докато се почистваше, мърморейки нещо за предимствата на неумереното пиене и чистите черва. И Езменет започна да открива не само добро настроение, но и успокоение в гледката на магьосник, пръскащ задника си с вода.

Тя ставаше, отваряше кепенците и сядаше полугола на парапета, както винаги. Хвърляше погледи към задимената шумотевица на Сумна и оглеждаше улицата под себе си за евентуални клиенти. Двамата ядяха пестелива закуска от недоквасен хляб, кисело сирене и други подобни, докато говореха за най-различни работи: последните слухове относно Майтанет, жестокото лицемерие на свещениците, начина, по който конярите караха дори войниците да се изчервяват с ругатните си, и така нататък. На Езменет й се струваше, че са щастливи, че по някакъв странен начин принадлежат към това място в това време.

Рано или късно обаче, или някой я викаше от улицата, или редовните й клиенти чукаха на вратата и нещата се вгорчаваха. Акамиан ставаше мрачен, грабваше наметалото и чантата си и неизменно се напиваше в някоя сумрачна таверна. Обикновено тя го гледаше скришом през кепенците, когато се връщаше, крачещ сам през безкрайната тълпа — застаряващ, леко закръглен мъж, който изглеждаше така, сякаш си е изгубил кесията на залагания. Той й махаше колебливо, опитваше се да се усмихне и тя неизменно изпитваше съжаление, понякога толкова силно, че изхлипваше високо.

Какво точно изпитваше? Много неща. Със сигурност жалост към него. Акамиан винаги изглеждаше така сам, толкова недоразбран сред непознати. „Никой — мислеше си тя често — не го познава както го познавам аз.“ Имаше го и облекчението, че той се връща — връща се при нея, въпреки че имаше злато да си купи много по-млади курви. Това последното беше себична мъка. И срам. Срам, защото знаеше, че я обича и че всеки път, когато приема клиент, това разбива сърцето му.

Но какъв избор имаше?

Той никога не идваше в стаята й, освен ако не я видеше на прозореца. Веднъж, след като един особено противен изверг, представил се като ковач, я преби, тя просто допълзя до леглото си и заспа, потънала в сълзи. Събуди се преди пукването на зората и дотича до прозореца, когато осъзна, че Акамиан не се е върнал. Чака го там, свита часове наред, загледана в далечното слънце, което покри морето с бронз, а после се изстреля в мъгливото небе. Първите каруци на грънчарите задрънчаха по съседната улица, а димът на първите пещи и огнища се понесе над покривите към посиняващото небе. Тя проплака тихо. Но дори тогава остави една гърда да се покаже от одеялото, сякаш бе кърмеща майка, и пусна един блед крак през перваза, подпрян в студените тухли, така че онези долу да видят сенчестото обещание между коленете й, ако вдигнат поглед.

А после слънцето започна да стопля лицето и голото й рамо и тя чу тропане на вратата. Прелетя през стаята и отвори рязко, и ето, там стоеше рошавият магьосник.

— Ака! — извика и от очите й се заизливаха сълзи.

Той я погледна, а после погледна празното легло и й каза, че е заспал пред вратата й. Тогава тя осъзна, че наистина го обича.

Бракът им, ако можеше да се нарече така, беше странен. Брак на отхвърлени хора, осветен от неизречени клетви. Магьосник и курва. Може би в подобни съюзи бе нормално да се очаква определено отчаяние, сякаш странната дума „любов“ бе станала отвлечена до степента, в която бяха презирани от другите.

Езменет обви рамене с ръце. Огледа Акамиан и въздъхна нетърпеливо.

— Какво? — попита изморено. — Какво ти е трудно, Ака?

Магьосникът извърна тъжните си очи и не каза нищо.

Когато научи какво е сторил ковачът, той побесня. Буквално я завлече до няколко ковачници, за да я накара да посочи мъжа. И въпреки че протестираше и твърдеше, че подобни нападения са част от рисковете на професията, тя тайно бе възбудена и част от нея се надяваше той да го изпепели. Може би за първи път тя осъзна, че Акамиан е в състояние да направи това и че го е правил преди.

Но така и не го откриха.

Езменет подозираше, че той все още обикаля ковачниците и търси някой, който да отговаря на описанието й. И не се съмняваше, че ако го намереше, Акамиан ще го убие. Той продължи да говори за това дълго след инцидента, преструвайки се на галантен, докато всъщност Езменет подозираше, че някаква малка част от него иска да изтреби цялата й клиентела.

— Защо стоиш тук, Акамиан? — попита тя с нотка враждебност в гласа.

Той я изгледа ядосано и въпросът му бе очевиден: Защо все още спиш с тях, Езми? Защо настояваш да си останеш курва, докато аз съм с теб?

Защото рано или късно ще ме оставиш, Ака… И мъжете, които ме хранят, ще са си намерили други курви.

Но преди той да заговори, някой почука срамежливо на вратата й.

— Ще изляза — каза Акамиан и стана.

Изведнъж тя изпита ужас.

— Кога ще се върнеш? — попита, мъчейки се да не звучи толкова отчаяно.

— След това — каза той. — После…

Предложи й одеялото и тя го пое със сковани ръце. Напоследък чистеше всичко със странна настървеност, сякаш предизвикваше дребните предмети да се окажат стъклени. Видя го как отваря вратата.

— Инрау. Какво правиш тук?

— Научих нещо важно — отвърна младият мъж тихо.

— Влез, влез. — Магьосникът побърза да въведе Инрау вътре и го настани на стола си.

— Боя се, че не бях чак толкова внимателен — каза новодошлият, избягвайки погледите и на двамата. — Може да са ме проследили.

Акамиан го гледа известно време, после сви рамене.

— Дори и да е така, няма значение. Свещениците имат афинитет към проститутки.

— Така ли е, Езменет? — попита Инрау с нервна усмивка.

Тя знаеше, че присъствието й го кара да се чувства некомфортно. И като много добросърдечни мъже, той се опитваше да прикрие смущението си с насилен хумор.

— Доста приличат на магьосниците в това отношение — отговори му сухо.

Акамиан я изгледа с престорено негодувание и Инрау се засмя нервно.

— Е, кажи ни — започна Акамиан, а очите разкриваха колко насилена е усмивката му, — какво си научил?

По лицето на младежа се появи изражение на детинска концентрация. Той беше тъмнокос и слаб, гладко избръснат, с големи кафяви очи и женствени устни. Езменет прецени, че притежава привлекателната уязвимост на млад мъж в сянката на жестоките чукове на света. Подобни мъже бяха високо ценени от курвите не само защото имаха навика да си плащат за нанесените щети, а и заради полученото удоволствие. Те предлагаха и компенсация от различен тип. Подобни мъже можеха да бъдат обичани спокойно — по начина, по който майки обичат нежните си синове.

Виждам защо толкова се боиш за него, Ака.

Инрау вдиша и каза:

— Алените кули са се съгласили да се присъединят към Свещената война.

Акамиан сбърчи чело.

— Това слух ли е?

— Предполагам. — Младежът се замисли. — Но ми го каза Оратор от колегията на Лутимае. Предполагам, че Майтанет им е отправил предложение преди известно време. За да демонстрира, че то не е лекомислено, дори е изпратил шест дрънкулки в Каритузал — като жест на добра воля. И тъй като Лутимае имат голяма власт над разпределението на хорае, Майтанет е бил принуден да им даде обяснение.

— Значи е истина?

— Истина е.

Инрау го погледна по начина, по който гладен човек, намерил чуждоземна монета, би погледнал сараф. Колко струва това?

— Превъзходно. Превъзходно. Това наистина са важни новини.

Въодушевлението на Инрау беше заразно и Езменет осъзна, че се усмихва заедно с него.

— Справил си се добре — каза тя.

— Наистина — добави Акамиан. — Алените кули, Езми — най-могъщата школа в Трите морета. Владетели на Велики Аинон от последната Схоластична война насам…

Ала в мислите му се нароиха твърде много въпроси, за да успее да продължи. Акамиан винаги бе имал склонност да дава нелепи обяснения — знаеше много добре, че тя е наясно с това кои са Алените кули. Но Езменет му го прощаваше. По някакъв начин обясненията му бяха знак за желанието му да я включи в живота си. В много отношения Акамиан беше напълно различен от другите мъже.

— Шест дрънкулки — изпелтечи той. — Изключителен подарък! Безценен!

Затова ли го обичаше? Светът изглеждаше толкова малък — толкова мизерен — докато беше сама. А когато той се върна, й се стори, че е донесъл целите Три морета на гърба си. Тя живееше невидимо, животът й беше погребан под тежестта на бедността и невежеството. А после пристигна този мекосърдечен пълничък мъж, който приличаше на шпионин по-малко, отколкото на магьосник, и за известно време покривът на живота й се пропукваше и слънцето и светът се изсипваха през пролуката.

Наистина те обичам, Друсас Акамиан.

— Дрънкулки, Езми! За Хилядата храма те са самите сълзи на Бог. Да дадеш шест от тях на богохулна школа! Невероятно.

Той започна да реши брадата си, докато мислеше, а пръстите му оставяха пет сребристи линии, към които се връщаха отново и отново.

Дрънкулки. Това напомни на Езменет, че въпреки чудесата, светът на Акамиан е и невероятно смъртоносен. Свещените закони повеляваха, че и проститутките, като блудниците, трябва да бъдат пребити с камъни. Същото, осъзна тя, се отнасяше и до магьосниците, само че имаше само един вид камък, който можеше да ги достигне, и той трябваше да ги докосне само веднъж. За щастие имаше много малко дрънкулки. Светът, от друга страна, беше пълен с камъни за уличниците.

— Но защо? — попита Инрау и сега в гласа му се долавяше тъга. — Защо Майтанет е избрал да замърси Свещената война като покани школа в нея?

„Колко ли му е трудно — помисли Езменет — да се намира по средата между мъже като Акамиан и Майтанет…“

— Защото трябва — отвърна Акамиан. — Иначе Свещената война е обречена. Спомни си, че в Шимех живеят кишауримите.

— Но хорае са също толкова смъртоносни за тях, колкото и за магьосниците.

— Може би… Но това няма значение в подобна война. Преди Свещената война да занесе своите дрънкулки срещу кишауримите, ще трябва да се пребори с армиите на Киан. Не, Майтанет се нуждае от школа.

Каква война! — помисли си Езменет. В младостта й душата й се опияняваше при всяка история за битки. И дори сега тя често разпитваше войниците, на които доставяше удоволствие, за битките, в които участваха. За миг почти успяваше да види сражението, блестящите мечове и магьосническия огън.

— А и Алените кули — продължи Акамиан. — Няма по-добра школа от тях, която да…

— Няма по-омразна школа — възрази Инрау.

Езменет знаеше, че Заветът изпитва особена омраза към Алените кули. Акамиан веднъж й бе казал, че никоя друга школа не ги ненавижда толкова заради властта им над Гносиса.

— Бивникът не различава абоминациите — отвърна Акамиан. — Решението на Майтанет очевидно има стратегически причини. Говори се, че императорът вече се опитва да превърне Свещената война в инструмент на повторно завоевание. Като се съюзи с Алените кули, Майтанет няма да е принуден да разчита на императорската школа, имперският Саик. Помисли си само какво би направил с Войната домът Икурей.

Поради някаква причина думите му накараха Езменет да сведе очи към двата медни таланта, сложени наполовина един върху друг, на които се виждаше миниатюрният профил на Икурей Ксериус III, император на Нансур. Нейният император. Като всички обитатели на Сумна, тя никога не го възприемаше като свой реален господар, въпреки че войниците му й носеха почти толкова печалба, колкото и шриалските свещеници. Шриахът бе твърде близо, подозираше тя. Но пък от друга страна и шриахът не значеше нищо за нея. Твърде малка съм, помисли си.

После в ума й се появи въпрос.

— Не трябва ли… — започна Езменет, но се спря, когато и двамата я погледнаха странно. — Не трябва ли да се запитаме защо Алените кули са приели предложението на Майтанет? Какво може да накара една школа да се включи в Свещена война? Това е странен съюз, не мислите ли? До неотдавна ти се боеше, че войната ще бъде обявена срещу вас, Ака.

Последва кратка тишина. Инрау се усмихна, сякаш развеселен от собствената си глупост. От този миг нататък, осъзна тя, той щеше да я вижда като равна нему по тези въпроси. Акамиан обаче остана над нещата, съдник на всички въпроси. Както може би беше редно, предвид професията му.

— Всъщност има няколко причини — каза той накрая. — Преди да напусна Каритузал, научих, че Алените кули са воювали — тайно — срещу фанимските магьосници-жреци, кишауримите. При това в продължение на десет жестоки години. — Той прехапа устна за миг. — По някаква причина кишауримите са убили Сашеока, който тогава е бил върховен учител на школата. — Сега на негово място седи Елейзарас — ученикът на Сашеока. За него се мълви, че е бил близък до учителя си, близък по начина на аинонските мъже…

— Значи Алените кули… — поде Инрау.

— … се надяват да си отмъстят — довърши мисълта на ученика си Акамиан. — Да завършат собствената си тайна война. Но има нещо друго. Нито една от другите школи не разбира метафизиката на кишауримите, тяхната псюке. Всичките, дори школата на Завета, са ужасени от факта, че не могат да я виждат като магия.

— Защо това да не виждате ви ужасява толкова? — попита Езменет. Това бе само един от множеството дребни въпроси, които никога не бе посмяла да зададе.

— Защо? — повтори Акамиан, внезапно напълно сериозен. — Питаш ме, Езменет, защото не знаеш каква сила владеем. Нямаш представа до каква степен тя е несравнима с крехкостта на телата ни. Сашеока е бил убит точно защото не е различил делото на кишауримите от сътвореното от Бога.

Езменет се намръщи и се обърна към Инрау.

— И с теб ли го прави?

— Искаш да кажеш да порицава въпроса, вместо да отговори? — уточни младежът с кисела усмивка. — Постоянно.

Но изражението на Акамиан само се смрачи още повече.

— Чуйте ме. Слушайте внимателно. Това не е игра. Всеки от нас — но особено ти, Инрау — би могъл да свърши с глава, сварена в сол, покрита с катран и забита пред светилището на Бивника. А на везната е поставено нещо повече дори от живота ни. Много повече.

Езменет се умълча, леко стресната от порицанието. Тя осъзна, че понякога забравя дълбините, скрити в Друсас Акамиан. Колко ли пъти го бе държала в ръце, след като се събудеше от сънищата си? Колко пъти го бе слушала да мърмори на странни езици насън? Погледна го и видя, че гневът в очите му е заменен от болка.

— Не очаквам никой от вас да разбере какъв е залогът. Дори аз се изморявам от това да се слушам как дрънкам за Консулта. Но този път има нещо различно. Зная, че те боли дори да си го помислиш, Инрау, но твоят Майтанет…

— Той не е моят Майтанет. Той не принадлежи на никого и именно това — тук той се поколеба, сякаш притеснен от собствения си плам, — това го прави достоен за преклонението ми. Може би не разбирам изцяло залога, както казваш, но зная повече от много хора. И се безпокоя, Ака. Наистина се безпокоя, че това е поредното преследване на сенки.

Докато го казваше, Инрау хвърли поглед — Езменет предполагаше, че е несъзнателно — към змийската татуировка на курвата, изрисувана на опакото на дланта й. Тя стисна юмрук под кръстосаните си ръце.

После внезапно я порази истинската мистерия зад тези събития. Погледна и двамата с широко разтворени очи. Инрау сведе поглед. Акамиан обаче я гледаше внимателно.

Той знае, помисли Езменет. Знае, че имам талант за тези неща.

— Какво има, Езми?

— Казваш, че Заветът чак сега е научил за войната на Алените кули с кишауримите?

— Да.

Тя осъзна, че се е привела напред, сякаш беше най-добре думите й да останат прошепнати.

— Ако Алените кули могат да запазят подобно нещо в тайна от Завета в продължение на десет години, как така Майтанет — човек, който едва наскоро стана шриах — го е знаел, Ака?

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожен Инрау.

— Не — каза замислен Акамиан. — Тя е права. Няма начин Майтанет дори да помисли да отправи предложение на Алените кули, освен ако е знаел, че школата воюва с кишауримите. Иначе би било твърде абсурдно. Най-гордата школа в Трите морета да се присъедини към Свещената война? Помисли само. Как би могъл да знае?

— Може би Хилядата храма просто са се натъкнали на това знание — предположи свещеникът. — Както ти, само че по-рано.

— Може би — повтори Акамиан. — Но не е много вероятно. Най-малкото това изисква да го следим още по-внимателно.

Езменет отново потрепери, но този път от възторг. Светът се върти около подобни хора и аз току-що се присъединих към тях. Струваше й се, че въздухът ухае на вода и цветя.

Инрау за миг погледна към нея, преди да обърне изпълнените си с молба очи към своя учител.

— Не мога да сторя това, което искаш… не мога.

— Трябва да се приближиш до Майтанет, Инрау. Твоят шриах е твърде хитър.

— Какво? — попита младият свещеник с вял сарказъм. — Твърде хитър, за да бъде човек на вярата?

— Съвсем не, приятелю мой. Твърде хитър, за да е онова, за което се представя.

Късната пролет на 4110 година на Бивника

Дъжд. Ако един град е стар, наистина стар, локвите и вадите винаги чернеят, напоени с мръсотията на вековете. Сумна беше древна, а водите й бяха като катран.

Обвивайки се плътно в наметалото си, Паро Инрау огледа тъмния коридор. Беше сам. Навсякъде долавяше звука на водата: глухото ръмжене на дъжда, бълбукането му върху стрехите, пляскането по железните улуци. През шума на пороя чуваше стоновете на молителите. Извита във форми на болка и мъка, песента им се носеше над влажните камъни и обвиваше мислите му в провлачени тонове. Химни на страданието. Два гласа: единият висок и молещ, който винаги питаше защо трябва да се страда; а другият нисък, изпълнен с мрачното величие на Хилядата храма и носещ тежестта на истината — че човеците са едно със страданието и разрухата, че сълзите са единствената светена вода.

Животът ми, помисли той. Животът ми.

Инрау сведе лице и се опита да се намръщи, за да прогони плача. Само ако можеше да забрави. Само ако…

Шриахът. Но как е възможно?

Толкова самотен. Около него се издигаха ценейските каменни гравюри, струпани в тъмния простор на Хагерна. Той приклекна и се заклати срещу влажния камък. Толкова всеобхватен страх не оставяше посока за бягство. Можеше само да се свие навътре, да се опита да изхлипа в нищото.

Акамиан, скъпи учителю… Какво ми стори?

Когато Инрау си помислеше за годините си в Атиерзус, където учеше под бдителните очи на Друсас Акамиан, той си спомняше онези случаи, когато излизаше с баща си и чичо си да хвърлят мрежи далеч от нронския бряг, случаите, когато облаците потъмняваха и баща му отказваше да се върне в селото, докато не изтегли сребърната риба от морето.

— Виж улова! — викаше той с трескави от неочаквано добрия късмет очи. — Момас ни се усмихва, момчета! Богът ни се усмихва!

Инрау си спомняше тези опасни времена, не защото Акамиан приличаше на баща му — не, баща му беше силен, с изкривени от стоене на палубата крака и несломим от могъщото море дух, — а защото също като рибата, богатството, което извличаше от пазвата на магията, бе спечелено със заплахата от зла съдба. За Инрау Атиерзус изглеждаше като замръзнала свирепа буря от извисяващи се стълбове и черни каменни тераси, а Акамиан приличаше на чичо му — усмирен пред бащиния му гняв и все пак борещ се още по-усърдно да изтегли улова, за да спаси не само брат си, но и сина му. Дължеше живота си на Друсас Акамиан, Инрау беше сигурен в това. Схоластиците на Завета никога не се връщаха на брега и убиваха онези, които изоставяха мрежите им, за да го сторят.

Как можеш да изплатиш такъв дълг? Ако дължиш пари, просто ще ги върнеш заедно с лихвата. Даденото и върнатото бяха равностойни. Но нима размяната бе толкова проста, когато един човек дължеше живота си на друг? Дали Инрау дължеше на Акамиан едно последно плаване в буреносните морета на Завета, за това, че някога магьосникът го беше върнал на брега? Да му се отплати в същата валута, която дължеше, му се струваше някак погрешно, сякаш старият му учител просто си е прибрал подаръка, вместо да поиска равностоен в замяна.

Инрау беше направил много замени през живота си. Оставяйки Завета заради Хилядата храма, той бе заменил разбитото сърце на Сесуата за трагичната красота на Инри Седжен, ужаса от Консулта за омразата към кишауримите, а покровителственото отхвърляне на вярата — за праведното осъждане на магията. И в онези ранни дни се беше питал какво е спечелил при тази размяна на призвания.

Всичко. Беше спечелил всичко. Вяра срещу знание, мъдрост срещу хитрост, сърце срещу разум — нямаше везни, които да измерят това, само хората и техните разноцветни наклонности. Инрау бе роден за Хилядата храма и като му позволи да напусне школата на Завета, Акамиан му бе дал всичко. И заради това благодарността към стария му учител беше безгранична и неописуема. Всяка цена, мислеше си тогава той, докато бродеше сред Хагерна, облян в облекчение и радост. Всяка цена.

А сега бурята беше дошла. Той се чувстваше малък, като момче, изоставено в тъмното бурно море.

Моля те! Нека забравя това!

За момент му се стори, че чува звука на ботуши да ехти в един от коридорите, но после прозвучаха Призоваващите рогове — невъзможно дълбоки, като океанска вълна, чута през каменна стена. Той побърза да прекоси двора към огромните храмови врати, придърпвайки плътно наметалото си срещу пороя. Вратата към Иретима се отвори със скърцане и обля със светлина посипваните от дъжда павета. Внимавайки да избягва любопитни очи, той се запромъква през тълпите от свещеници и монаси, които излизаха от храма. Притича нагоре по широките стъпала между бронзовите змии, които красяха входа.

Пазачите на вратите се намръщиха, когато влезе. В първия момент това го накара да потрепери, а после осъзна, че е внесъл мръсотия по пода. Не им обърна внимание. Пред него се издигаха два реда колони, които оформяха широк коридор, осветен от закачени на неравни интервали мангали. Колоните се издигаха нагоре и поддържаха централната секция на покрива, който се намираше твърде високо, за да го достигне светлината. От двете страни на коридора имаше още два реда по-ниски колони, които обграждаха малките олтари на различните божества на култовете. Всичко изглеждаше така, сякаш се пресяга, пресяга…

Той положи разсеяно ръка на варовика. Студен. Неподвижен. Нямаше и следа от огромния товар, който носеше. Такава бе силата на неодушевените предмети. Дай ми тази сила, богиньо. Направи ме като стълб.

Инрау изрисува с пръста си кръг около колоната и влезе в сянката на нейния олтар, почувства се успокоен от хладния й камък. Онкис… обична моя.

„Бог има хиляда хиляди лица — бе казал Седжен, — ала хората — само едно сърце.“

Всяка велика вяра беше лабиринт, населяван от безбройни малки оазиси, полускрити места, където абстракциите се стапяха и където предметите на обожание ставаха достатъчно малки, за да носят утеха от ежедневното напрежение, достатъчно познати, за да плачеш открито пред тях за дреболии. Инрау беше открил своя оазис в олтара на Онкис, Певицата в Мрака, аспектът, който стоеше в сърцето на всички хора, за да ги движи към вечния стремеж към повече от възможното.

Той коленичи. Започна да хлипа.

Само ако беше забравил… ако бе забравил наученото от Завета. Ако можеше да стори това, може би последното разкритие, разбило сърцето му, щеше вместо това да е безсмислено за него. Ако само Акамиан не беше дошъл. Цената беше твърде висока.

Онкис. Дали можеше да му прости, че се е върнал при Завета?

Идолът бе изработен от бял мрамор, със затворени очи и безжизненото изражение на мъртвец. На пръв поглед изглеждаше като отрязана женска глава — красива, но като цяло обикновена, — закачена на прът. Всяко по-сериозно вглеждане обаче разкриваше, че прътът представлява миниатюрно дърво, като онези, отглеждани от древните норсираи, но изработено от бронз. Клоните извираха през разтворените й устни и се простираха над лицето й — природа, родена от човешката уста. Други клони се пресягаха назад, за да разрошат замръзналата й коса. Образът й винаги разбуждаше нещо в него и именно по тази причина той се връщаше при нея: тя беше това разбуждане, тъмното място, от което извираха всичките му мисли. Тя го предхождаше.

Инрау се стресна, когато чу гласове от посоката на портата на храма. Пазачи. Трябва да са пазачи. После започна да бърника из наметалото си и извади малка чанта, пълна с храна: сушени праскови, фурми, бадеми и малко осолена риба. Приближи се достатъчно, за да може тя да усети топлината на дъха му, а после с треперещи ръце положи храната в малък улей, издълбан в пиедестала. Всяко ядене имаше своя есенция, своя анима — онова, което езичниците наричаха онта. Всичко хвърляше сянка върху Външността, където се движеха боговете. С треперещи ръце той извади скромния списък на предците си и прошепна имената, спирайки се, за да помоли своя прапрадядо да се намеси в негова подкрепа.

— Сила — промърмори той. — Моля те за сила…

Малкият свитък изтрака на пода. Тишината бе абсолютна и потискаща. Сърцето го болеше, толкова много бе поставено на карта. Около тези събития щеше да се завърти светът. Това бе достатъчно за една богиня.

— Моля те… Говори ми.

Нищо.

По лицето му се търколиха сълзи. Той вдигна ръце и ги задържа разтворени, докато раменете не го заболяха.

— Каквото и да е! — извика накрая.

Бягай, прошепнаха мислите му. Бягай. Какъв страхливец! Как можеш да си такъв страхливец? Нещо зад него. Звук на пляскащи криле! Като плющене на плат сред извисяващите се стълбове.

Той обърна лице към сенчестия таван, като се ослушваше. Още едно промърморване. Някъде горе в здрача. Кожата му настръхна. Това ти ли си? Не.

Винаги съмнение. Защо винаги се съмняваше? Изправи се с препъване и изостави олтара. Храмовата порта беше затворена и пазачите не се виждаха никъде. След няколко мига той намери едно тясно стълбище, което водеше през стената до балконите под покрива. По средата на пътя нагоре мракът стана непроницаем. Инрау се спря за момент и задиша тежко. Въздухът миришеше на прах.

Несигурността, която винаги бе така силна у него, изведнъж изчезна. Наистина си ти!

Докато изкачи стълбите, главата му вече бръмчеше от екстаз. Вратата към балкона бе отворена. Сивкава светлина се изливаше през пролуката. Най-накрая — след цялата му обич, след цялото това време — Онкис щеше да пее на него, вместо чрез него. Той пристъпи предпазливо на балкона. Облиза устни и стомахът му подскочи.

Чуваше рева на дъжда през камъка. Стълбовете бяха първото, което изплува от мрака, после таванът, спускащ се малко над него. Струваше му се неестествено такава тежест да се издига толкова нависоко. Дънерите на колоните малко по-малко ставаха все по-светли, докато изчезваха от поглед. Светлината изотдолу беше далечна и мъглява, мека като изронените ръбове на каменна стена.

Парапетът на балкона сякаш излъчваше замайване, така че той остана прилепен към стената. Камъкът изглеждаше ронлив, прояден от мрака. Гравюрите се бяха изронили. Таванът бе покрит със стотици гнезда на глинени стършели и той си представи покритите с раци корпуси на бойни кораби, изтеглени на плажа.

— Къде си? — прошепна.

Тогава го видя и ужасът го задави.

То стоеше наблизо, кацнало на парапета, и го гледаше с блестящи сини очи. Имаше тяло на гарван, но главата му беше малка, плешива и човешка — колкото детски юмрук. То опъна тънки устни над мъничките си съвършени зъби и се усмихна.

Велики-Седжен-о-Боже-не-е-възможно-не-е-възможно!

Пародия на изненада се изписа на миниатюрното лице.

— Ти знаеш какво съм аз — каза то с хартиен глас. — Как?

Не-може-не-е-възможно-Консултът-тук-не-не-не!

— Защото някога е бил сред учениците на Акамиан — отвърна друг глас. Говорещият се бе крил в сенките малко встрани и сега излезе под сумрачната светлина.

Кутиас Сарсел се усмихна за поздрав.

— Нали така, Инрау?

Рицар-командир, който разговаряше със Синтез на Консулта?

Ака-Ака-спаси-ме!

Кошмарен ужас и неверие откраднаха дъха му, задръстиха съзнанието му. Инрау се запрепъва назад. Подът се люлееше под краката му. Звукът на желязо о камък зад гърба му го накара да извика. Той се завъртя рязко и видя друг шриалски рицар да излиза от мрака. Познаваше и този: Муджониш, който преди го бе съпровождал при събирането на десятъка. Мъжът се приближи към него с широко разперени ръце и предпазлива стойка, сякаш насочваше опасен бик.

Какво ставаше? Онкис?

— Както виждаш — каза Синтезът с тяло на гарван, — няма къде да бягаш.

— Кой? — успя да изстене Инрау. Сега виждаше белега на магията, възпалението на Напевите, използвани да обвържат нечия душа с отвратителния съд пред него. Как го бе пропуснал досега?

— Той знае, че тази форма е просто черупка — каза Синтезът на Сарсел, — но не виждам чигра в него. — Големите колкото грахови зърна очи — малки мъниста от небесносиньо стъкло — се обърнаха към Инрау. — Хмм, момче? Ти не сънуваш Съня като другите, нали? Ако беше така, щеше да ме разпознаеш. Чигра винаги ме разпознават.

Онкис! Предателска кучка!

През ужаса си той усети невъзможна сигурност. Разкритие. Думите на молитвата се бяха превърнали в пергамент. Под тях той почувства други думи, думи на могъщество.

— Какво искаш? — попита Инрау и този път гласът му беше по-уверен. — Какво правиш тук?

Изобщо не го интересуваше отговорът, важно бе само времето.

Моля-те-спомни-си-моля-те-спомни-си…

— Да правя? Ами това, което ние винаги правим: надзираваме инвестициите си в тези събития. — То облиза устните над дребните си зъбки, но кисело, сякаш недоволно от вкуса им. — Предполагам, че нищо различно от това, което ти вършеше в покоите на шриаха?

Дишането стана болезнено. Не можеше да говори.

Да-да-да-така-е-това-е-но-какво-следва? Какво-следва?

— Тц-тц — каза Сарсел и се приближи към него. — Боя се, че това е донякъде по моя вина, Стари татко. Преди няколко седмици заръчах на младия апостол да бъде трудолюбив.

— Значи наистина вината е твоя — каза Синтезът с миниатюрна имитация на намръщване. То се спусна няколко крачки надолу по парапета, за да последва отстъплението на Инрау. — Без напътствия той просто е насочил огъня си в грешното призвание. Започнал е да шпионира Бога, вместо да Му се моли. — Тихо изсумтяване, като кихане на котка. — Ах, виждаш ли, Инрау? Ти изобщо няма от какво да се боиш. Рицарят-командир носи цялата отговорност.

Инрау усети, че Муджониш е надвиснал зад гърба му. Молитвата сграбчи езика му. Светотатство се изтръгна от устните му.

Извъртайки се с магьосническа скорост, той заби два пръста в бронята на Муджониш, разби гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Изтръгна ръката си, дърпайки кървава връв след себе си. Още невъзможни думи. Кръвта избухна в ярък пламък, а после ръката му се стрелна към Синтеза. Създанието изпищя и се спусна от парапета в празния мрак. Заслепяващи капки кръв засъскаха по голия камък.

Щеше да се обърне и срещу Сарсел, ала гледката на Муджониш го възпря. Шриалският рицар бе паднал на колене, бършейки кървави ръце в туниката си. После, сякаш се изливаше от пикочен мехур, лицето му просто се разпадна, изхвърли се навън, разтвори се

Без белег. Без дори бегъл шепот за магия.

Но как?

Нещо го удари силно по главата и той се препъна. Запълзя на колене. Удар в стомаха го запрати към стената. Той видя как сенчестата фигура на Сарсел танцува около него. Изстена още думи… думи на убежище. Призрачни Защити изскочиха край него…

Ала те бяха безполезни. Рицарят-командир бръкна през блестящите плоскости, сякаш бяха от дим, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха. В другата си ръка разкри хорае и го допря до бузата на Инрау.

Изпепеляваща агония. Каменният под се удари в лицето му. Той притисна длан в поразеното място. Кожата се обели под пръстите му, превърната в сол от досега с хорае. Оголената плът гореше. Младежът извика. Отново и отново.

— Ти ще отстъпиш! — чу писъка на Синтеза.

Никога.

Инрау отправи към омразното нещо поглед, пълен с ярост, и поднови светотатствената си песен. Видя как слънцето блести през прозорците на лицето му. Твърде късно.

Светлини като хиляда куки бликнаха от устата на Синтеза. Защитите на Инрау се пропукаха и разцепиха в заслепяващо цвърчене. После песента се задави в гърлото му. Въздухът го задушаваше с плътността на вода. Той се понесе над пода на балкона. Потоци сребърни мехурчета извираха от зяпналата му уста и се издигаха към тавана. Тежестта на океан го премаза с обвиващата си хватка.

В началото беше спокоен. Видя как Синтезът каца на рамото на рицаря и го гледа с малките си сини очи-копчета. Възхити се на черните му пера, прорязани с лъскави лилави отсенки. Помисли си за Акамиан, в пълно неведение за опасността.

О, Ака! По-зле е, отколкото смеехме да си представим.

Но нямаше какво да направи.

Гърлото му се стегна още повече и мислите на Инрау се насочиха към богинята — към нейните прегрешения и към неговите собствени. Ала сърцето му добавяше все повече и повече налягане в черепа му, докато устните му не се извиха и разтвориха. После той започна да се мята лудешки, а идиотските му мисли му нашепваха, че някъде трябва да има повърхност, над която да се издигне, място, където да намери въздух. Първичен и неустоим рефлекс разтвори дробовете му. Давещи конвулсии, вода като чорап, натикан в гърлото му в мъгла от бели капки…

После твърдия под, кашляне, огън, давещ въздух.

Сарсел го извлече на колене за косата и грубо завъртя лицето му към мъгливото петно, което представляваше Синтезът. Инрау повърна, изкарвайки още огън от дробовете си.

— Аз съм старо име — каза мъничкото лице. — Дори и облечен в тази черупка, мога да ти покажа Агониите, глупако от Завета.

— За… — Инрау преглътна и изхлипа. — Защо?

Отново тънката, мъничка усмивка.

— Ти почиташ страданието. Защо, мислиш?

Изпълни го монументална ярост. То не разбираше! То не разбираше. Със задавен рев младежът се хвърли напред, отскубвайки косата си от скалпа. Синтезът сякаш примигна встрани от пътя му, ала не неговата смърт търсеше той. Всяка цена, стари учителю. Каменният парапет се удари в бедрата му и се разби като сладкиш. Сега отново се носеше, но този път беше различно — въздухът се удряше в лицето му, къпеше тялото му. И с протегната десница Паро Инрау последва един каменен стълб към земята.