Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (5)

Втора глава
Атиерзус

Пиша, за да ви информирам, че при последното ми посещение нансурският император съвсем без провокация ме нарече публично „глупак“. Вас това, без съмнение, не успява да ви трогне. Подобни събития са станали обичай. Консултът сега е по-неуловим отвсякога. Чуваме ги само в тайните на другите. Мяркаме ги само през очите на онези, които отричат самото им съществуване. Защо да не ни наричат глупаци? Колкото по-надълбоко се притаява Консултът сред великите фракции, толкова по-налудничави стават предупрежденията ни в ушите им. Ние сме, както проклетите нансури биха казали, „ловец в гъсталака“ — човек, който потъпква всяка надежда да улови плячката си със самия акт на ловуването си.

Анонимен схоластик на Завета, писмо до Атиерзус

Късната зима на 4110 година на Бивника

Призован обратно у дома, помисли си Акамиан, леко наранен от иронията на тази дума, „дом“. Почти не можеше да си представи други места на този свят — със сигурност Голготерат, може би и Алените кули, — които да са по-безсърдечни от Атиерзус.

Дребен и самотен в центъра на залата за аудиенции, той се помъчи да запази самообладание. Членовете на Кворума, управляващия съвет на школата на Завета, стояха на малки групички, разпръснати сред сенките, и го гледаха. Знаеше какво виждат — набит мъж, облечен в проста кафява пътна риза, с късо подрязана брада, по която бе плъзнало сребро. Излъчваше силното усещане за човек, прекарал години на пътя: широк разкрач, загрубяла и загоряла от слънцето кожа като на работник от долните касти. Изобщо не приличаше на магьосник. Но пък за един шпионин това беше важно.

Раздразнен от погледите им, Акамиан потисна желанието си да попита дали не искат, като всеки съвестен робовладелец, да прегледат и зъбите му.

Най-накрая у дома.

Цитаделата на школата на Завета беше негов дом и винаги щеше да бъде, ала мястото го караше да се чувства нищожен по необясними начини. Не бе само могъщата архитектура: Атиерзус бе построена в стила на Древния север, чиито архитекти не познаваха куполи и арки. Вътрешните й коридори представляваха гори от дебели колони, а таваните й се криеха в сенки и дим. Стилизирани изображения покриваха всеки стълб, което осигуряваше твърде много детайли на блестящите мангали или поне така се струваше на Акамиан. С всяко потрепване на светлината сякаш самата земя се променяше.

Накрая един от Кворума се обърна към него:

— Хилядата храма повече не могат да бъдат игнорирани, Акамиан, не и откак Майтанет взе престола и се обяви за шриах.

Както винаги не друг, а Наутцера нарушаваше тишината. Последният човек, когото магьосникът искаше да чуе да говори, неизменно бе първи.

— Чух само слухове — отвърна той с премерен тон, който използваше винаги, когато се обръщаше към него.

— Повярвай ми — каза кисело другият магьосник, — слуховете изобщо не могат да го опишат.

— Но колко дълго ще оцелее? — Това беше естествен въпрос. Мнозина шриахи се бяха опитали да насочат Хилядата храма в желана от тях посока само за да открият, че като всеки голям кораб, и те отказват да помръднат.

— О, той оцелява — отвърна Наутцера. — Всъщност процъфтява. Всички култове са отишли при него в Сумна. Всички целунаха коляното му. И при това без политическите маневри, задължителни при подобно прехвърляне на власт. Без жалки бойкоти. Без дори един въздържал се. — Той замълча, за да даде на Акамиан време да оцени значимостта на казаното. — Той е задвижил нещо… — могъщият магьосник облиза устни, сякаш следващата дума се дърпаше като опасно куче на каишката си, — нещо ново. И не просто сред Хилядата храма.

— Но със сигурност и преди сме виждали такива като него — предположи Акамиан. — Фанатици, които протягат изкупление в едната ръка, за да отклонят вниманието от камшика в другата. Рано или късно, всички обаче го виждат.

— Не. „Такива“ като него не сме виждали преди. Никой не се е движил толкова бързо, нито толкова хитро. Майтанет не е просто ентусиаст. През първите три седмици от встъпването му в длъжност бяха разкрити два заговора за отравянето му — и ето го интересният момент — от самия Майтанет. Цели седем агенти на императора са били екзекутирани в Сумна. Този човек е не просто проницателен. Той е нещо много повече.

Акамиан кимна и присви очи. Сега разбираше спешността на повикването. Повече от всичко друго могъщите ненавиждат промяната. Великите фракции бяха подготвили място на Хилядата храма и техния шриах. Ала този Майтанет, както биха казали нроните, се бе изпикал в уискито. И по-тревожно от всичко останало, беше го сторил интелигентно.

— Ще има Свещена война, Акамиан.

Вцепенен, магьосникът огледа тъмните силуети на останалите членове на Кворума в търсене на потвърждение.

— Шегуваш се, нали?

Наутцера излезе от сенките и се спря чак когато се озова достатъчно близо, за да се извиси над него. Акамиан потисна стремежа си да отстъпи назад. Древният магьосник винаги бе притежавал смущаващо излъчване: заплашително заради височината му и все пак жалко заради преклонната му възраст. Кожата му сякаш обиждаше коприните, които го обгръщаха.

— Уверявам те, това не е шега.

— Срещу кого тогава? Фанимите?

В цялата им история, Трите морета бяха станали свидетели само на две Свещени войни, и двете насочени срещу школите, вместо срещу езичниците. Последната, така наречените Схоластични войни, се бе оказала катастрофална и за двете страни. Самият Атиерзус бе обсаден в продължение на седем години.

— Не знаем. За момента Майтанет е обявил единствено, че ще има Свещена война. Не е благоволил да посочи целта й. Както казах, той е демонично хитър.

— Значи се боите от нова Схоластична война.

Акамиан едва успяваше да повярва, че води този разговор. Възможността за нова Схоластична война трябваше да го ужасява, но вместо това сърцето му подскачаше от възбуда. Дотам ли се бе стигнало? Толкова много ли се беше изморил от безплодната мисия на Завета, та да приветства перспективата за война срещу инритите като някаква изкривена форма на облекчение?

— Точно от това се боим. Свещениците на Култовете отново ни отхвърлят открито, обявяват ни за нечисти.

Нечисти. „Хрониката на Бивника“, за която Хилядата храма смятаха, че представлява самите думи на Бог, ги беше определила като такива — онези малцина, които имаха познанията и вроденото умение да боравят с магия. „Отрежете им езиците“, казваха светите думи, „защото светотатството им е абоминация като никоя друга…“ Бащата на Акамиан — който, като мнозина от нроните, ненавиждаше тиранията на Атиерзус над Нрон — бе набил тези думи в главата му. Вярата можеше и да умира, но чувствата, свързани с нея, оставаха завинаги.

— Но аз не съм чул нищо за това.

Старецът се наведе напред. Боядисаната му брада бе подрязана в прави линии като тази на Акамиан, но за разлика от неговата, беше внимателно сплетена в модата на Източен Кетиай. Той изведнъж откри какво несъответствие има между старото лице и тъмната коса.

— Няма и как да си чул, нали, Акамиан? Все пак беше във Велики Аинон. Кой свещеник би осъдил магията в нация, управлявана от Алените кули?

Акамиан изгледа ядно стария магьосник.

— Но това можеше да се очаква, нали? — Внезапно той откри, че цялата идея е абсурдна. Такива неща се случват на други хора в други епохи. — Казваш, че този Майтанет е хитър. Какъв по-добър начин да подсигури властта си от това да насърчи омразата към хората, прокълнати от Бивника?

— Прав си, разбира се. — Наутцера имаше невероятно вбесяващия навик да си присвоява чуждите възражения. — Ала има и много по-тревожна причина да вярваме, че ще обяви войната срещу нас, а не срещу фанимите…

— И каква е тази причина?

— Защото, Акамиан — каза нечий друг глас, — няма начин Свещена война срещу фанимите да успее.

Магьосникът се взря в мрака между колоните. Това беше Симас, чиято снежнобяла брада бе разцепена от крива усмивка. Носеше сиво наметало над синята си роба. Дори на външен вид беше като вода срещу огъня на Наутцера.

— Как мина пътуването ти? — попита Симас.

— Сънищата бяха особено зле — отвърна Акамиан, леко объркан от контраста между суровите предположения и небрежната учтивост. Във време, което сега изглеждаше друг живот, Симас бе неговият учител — онзи, който погреба невинността на сина на нронския рибар в побърканите разкрития на Завета. От години не бяха говорили лице в лице — Акамиан отсъстваше за дълги периоди от време, — но откритото му поведение и способността да говори без отклоненията на джнан не се бяха променили. — Какво искаш да кажеш, Симас? Защо да не може да успее една Свещена война срещу фанимите?

— Заради кишауримите.

Отново кишауримите.

— Боя се, че не следвам мисълта ти, стари учителю. Със сигурност за инритите би било по-лесно да водят война срещу Киан — нация, която има само една школа, ако кишауримите изобщо могат да се нарекат така, вместо срещу всички школи в Трите морета.

Симас кимна.

— На пръв поглед може би е така. Но помисли, Акамиан. Смятаме, че в самите Хиляда храма има около четири или пет хиляди хорае, което значи, че те могат да пратят поне толкова мъже, недосегаеми за всяка магия, която сме способни да приложим срещу тях. Прибави към това и инритските благородници, които също имат дрънкулки, и Майтанет разполага с армия от може би десет хиляди воини, които ще са неуязвими за нас във всяко отношение.

В Трите морета хорае беше жизненоважна променлива в алгебрата на войната. Малцината бяха богове в толкова много отношения спрямо обикновените маси. Само хорае пречеха на школите да покорят напълно останалите фракции.

— Със сигурност — съгласи се Акамиан. — Но Майтанет може да изпрати тези мъже и срещу кишауримите. Колкото и различни да са от нас, те изглежда споделят поне нашата уязвимост.

— Може ли наистина?

— А защо не?

— Защото между тези мъже и кишауримите ще е изправена цялата въоръжена мощ на Киан. Кишауримите не са школа, стари приятелю. Те не са отделени като нас от вярата и хората на своята нация. Докато Свещената война се мъчи да надмогне езическите големци на Киан, кишауримите ще ги засипят с огън и жупел. — Симас наведе брадичка, сякаш за да допре брадата си към гърдите. — Виждаш ли?

Акамиан виждаше ясно. Беше сънувал една такава битка преди — бродовете на Тиванрае, където армиите на древната Аксерсия бяха изгорели в огньовете на Консулта. При самата мисъл за трагичната битка пред очите му проблеснаха образи — мъже-сенки, които се гърчат във водата, погълнати от извисяващи се пламъци… Колцина бяха паднали в тези бродове?

— Като Тиванрае — прошепна той.

— Като Тиванрае — отвърна Симас, а гласът му бе едновременно мрачен и мек. Всички бяха споделяли този кошмар. Схоластиците на Завета споделяха всеки кошмар.

По време на разговора Наутцера ги бе гледал с присвити очи. Също като пророк на Бивника, осъдителността му бе ясно доловима — но докато пророците виждаха грешници, той виждаше глупаци.

— А както казах аз — отбеляза старецът, — този Майтанет е проницателен, притежава остър интелект. Със сигурност няма да обяви Свещена война срещу фанимите.

Акамиан изгледа другия магьосник с празен поглед. По-ранната му възбуда беше изчезнала, заменена от студен и мокър страх. Нова Схоластична война… Мисълта за Тиванрае му бе показала ужасяващите измерения на подобна перспектива.

— Затова ли ме върнахте от Велики Аинон? За да се подготвя за Свещената война на този нов шриах?

— Не — отвърна решително Наутцера. — Само ти казахме за причините, поради които се боим, че Майтанет може да обърне войната срещу нас. В крайна сметка не знаем какво планира.

— Така е — добави Симас. — Ако сравним школите и фанимите, вторите без съмнение са по-голямата заплаха за Хилядата храма. Шимех е изгубен в ръцете на езичниците от векове, а империята е крехка сянка на онова, което беше някога, докато Киан се превърна в най-могъщата сила в Трите морета. Не. За шриаха ще бъде много по-рационално да обяви фанимите за цел на своята Свещена война…

— Но — прекъсна го Наутцера — всички знаем, че вярата не другарува със здравия разум. Разликата между рационално и ирационално няма голямо значение, когато става дума за Хилядата храма.

— Пращате ме в Сумна, за да разкрия истинските намерения на Майтанет — каза Акамиан.

Жестока усмивка разцепи боядисаната брада на Наутцера.

— Да.

— Но каква работа мога да свърша? От години не съм бил там. Вече нямам връзки.

Това беше истина или лъжа, в зависимост от това какво се разбираше под „връзки“. В Сумна той познаваше една жена… Езменет. Но това беше отдавна.

А го имаше и… Акамиан замръзна при мисълта. Възможно ли беше да знаят?

— Но това не е истина — отвърна Наутцера. — Всъщност Симас ни информира за онзи твой ученик, който… — той се спря, все едно търсеше дума, която да използва за нещо твърде ужасно в учтив разговор — се е отказал.

Симас? Той погледна към стария си учител. Защо си им казал?

Акамиан заговори предпазливо:

— Имаш предвид Инрау.

— Да — отвърна Наутцера. — И както научавам, този Инрау е станал… — отново поглед към Симас — шриалски свещеник.

Тонът му бе натежал от неодобрение. Твой ученик, Акамиан. Твое предателство.

— Както винаги си твърде суров, Наутцера. Инрау бе прокълнат: роден с усета на малцината, но с усещанията на свещеник. Нашите методи щяха да го убият.

— Ах, да… усещания — отвърна старото лице. — Но кажи ни, ясно, ако ти е възможно, своята преценка за този бивш ученик. Прекосил ли е границата, или Заветът може да си го върне?

— Дали може да бъде превърнат в шпионин? Това ли ме питаш?

Инрау — шпионин? Очевидно Симас бе смекчил предателството си като не им беше казал нищо за Инрау.

— Мислех, че е очевидно — отвърна старият магьосник.

Акамиан замълча, погледна към Симас, чието лице бе станало обезкуражаващо сериозно.

— Отговори, Ака — каза учителят му.

— Не — каза накрая Акамиан, обръщайки се отново към Наутцера. Внезапно почувства сърцето си издялано от камък. — Не. Инрау е роден от далечната страна на границата. Няма да се върне.

Студено веселие — толкова горчиво на това старо лице.

— О, Акамиан, но той все пак ще се върне.

Акамиан знаеше за какво настояват: магиите и предателството, което биха наложили. Някога той беше близък с Инрау, бе обещал да го защити. Бяха… близки.

— Не — отвърна той. — Отказвам. Духът на Инрау е крехък. Той няма здравината да направи онова, което искате. Трябва ни някой друг.

— Няма никой друг.

— Независимо от това — отвърна магьосникът, едва сега започнал да осъзнава последствията от безразсъдството си. — Отказвам.

— Отказваш? — изплю думата Наутцера. — Защото този свещеник е слаб? Акамиан, трябва да потушиш майката в себе си…

— Думите му са продиктувани от преданост, Наутцера — прекъсна го Симас. — Не бъркай двете.

— Преданост? — извика старият магьосник. — Но това е коренът на проблема, Симас! Това, което споделяме, е невъобразимо за другите хора. Ние викаме като един насън. С подобна връзка — като менгеме! — как може предаността към друг да бъде нещо различно от предателство?

— Предателство? — възкликна Акамиан с ясното съзнание, че трябва да продължи внимателно. Подобни думи бяха като бъчви с вино: веднъж отворени, нещата само се разваляха. — Грешиш… и двамата грешите. Отказвам именно заради предаността си към Завета. Инрау е твърде крехък. Рискуваме да отчуждим Хилядата…

— Толкова слаба лъжа — изръмжа Наутцера. После се изсмя, сякаш осъзнал, че е трябвало да очаква това непокорство от самото начало. — Школите шпионират, Акамиан. Ние поначало сме отчуждени от всички. Но ти знаеш това. — Старият магьосник се обърна с гръб към него, за да сгрее пръстите си на един мангал. Оранжева светлина озари високата му фигура, отпечатвайки тесните му форми на фона на колосалната стена. — Кажи ми, Акамиан, ако този Майтанет и заплахата от Свещена война срещу школите е дело на нашия — да го кажа по-меко — неуловим противник, няма ли деликатният живот на Инрау или, като стана дума, мизерната репутация на Завета да си струват риска?

— Ако, Наутцера — отвърна Акамиан неопределено. — Тогава със сигурност.

— Ах, да. Бях забравил, че се числиш сред скептиците. Какво казвате вие? Че преследваме призраци. — Той задържа думата в устата си, сякаш представляваше подозрителна храна. — Предполагам, тогава, че вероятността да ставаме свидетели на първите признаци за завръщането на Не-бога, не тежи толкова, колкото сигурността, която представлява животът на един отстъпник — че да търкулнеш зарчето на апокалипсиса си струва пулса на един глупак.

Да, точно това изпитваше. Но как можеше да го признае?

— Готов съм да бъда санкциониран — опита се да каже с равен тон. Но гласът му! Стегнат. Ранен. — Аз не съм крехък.

Наутцера се загледа в лицето му.

— Скептици — изсумтя той. — Всички правите една и съща грешка. Бъркате ни с другите школи. Но нима ние се стремим към власт? Мотаем ли се около дворците, поставяме ли защити и душим ли чуждите магии като кучета? Хленчим ли в ушите на императори и крале? В отсъствието на Консулта ти бъркаш действията ни с онези, чиято единствена цел е да добият власт и детинското удовлетворение от нея. Бъркаш ни с курвите.

Възможно ли беше? Не. Беше го обмислял много пъти. За разлика от другите, онези като Наутцера, той можеше да различи своята епоха от онази, която сънуваше нощ след нощ. Виждаше разликата. Заветът не просто стоеше между две различни времена — той бе разположен между сънищата и истинския живот. Когато скептиците, онези, които смятаха, че Консултът е изоставил Трите морета, погледнеха към Завета, те виждаха не школа, опорочена от светски амбиции, а точно обратното: школа, която изобщо не живееше в този свят. „Заветът“, който в крайна сметка беше завет на самата история, не изискваше от тях да водят мъртва война или да почитат отдавна умрял магьосник, тласнат към лудост от ужасите на Апокалипсиса, а да се учат — да живеят от миналото, а не в него.

— За философия ли ще спориш с мен, Наутцера? — попита Акамиан, отвръщайки на свирепия му поглед. — Преди те мислех за твърде суров, но сега си просто твърде глупав.

Старият магьосник примигна удивено.

Симас бързо се намеси:

— Разбирам нежеланието ти, стари приятелю. И аз имам съмнения, както добре знаеш. — Той погледна многозначително към Наутцера, който продължаваше да зяпа невярващо Акамиан.

— В скептицизма има сила — продължи Симас. — Онези, които вярват без мисъл, обикновено първи загиват в опасни времена. Но времената са опасни, Акамиан. Повече, отколкото от много, много години насам. Може би достатъчно опасни, за да погледнем скептично и на скептицизма си.

Акамиан се обърна към него, доловил нещо в гласа му.

Погледът на Симас потрепери. Невидима борба помрачи лицето му. После той продължи:

— Забелязал си колко интензивни са станали Сънищата. Виждам го в погледа ти. Всички напоследък сме ококорили очи… Нещо…

Той се спря, разфокусира поглед, сякаш броеше ударите на собственото си сърце. Акамиан усети, че се изнервя. Никога не беше виждал Симас такъв. Нерешителен. Дори изплашен.

— Запитай се следното, Акамиан — каза накрая. — Ако нашият противник, Консултът, иска да заграби властта в Трите морета, кой инструмент би бил по-подходящ от Хилядата храма? Къде по-добре могат да се скрият от нас и същевременно да владеят невероятна сила? И нима има по-добър начин да унищожат Завета и последния спомен за Апокалипсиса от това да обявят Свещена война срещу малцината? Представи си как човеците воюват с Не-бога без защитата и напътствията ни.

Без Сесуата.

Акамиан гледа дълго време стария си учител. Съмненията му сигурно бяха очевидни за всички наоколо. Въпреки това образите от сънищата се върнаха в ума му — поток дребни ужаси. Заточението на Сесуата в Даглиаш. Разпъването на кръст. Блясъкът на слънчева светлина по бронзовите гвоздеи, забити в китките му. Устните на Мекеритриг, рецитиращи Напевите на Агонията. Писъците му… Неговите? Но именно това беше проблемът: тези спомени не бяха негови! Те принадлежаха на друг, на Сесуата, чието страдание трябваше да бъде изживявано, ако се надяваха да продължат напред.

И все пак Симас го гледаше така странно, с очи, изпълнени с любопитството на собствената му нерешителност. Нещо наистина се беше променило. Сънищата ставаха все по-силни. Неумолими. Толкова интензивни, че всяка загуба на концентрация водеше до отмиване на настоящето, до потапяне в някоя минала травма, във времена толкова ужасяващи, че ръцете на човек се разтреперваха, а устата му се оформяше в безмълвни викове. Шансът подобен ужас да се върне — струваше ли си той да пожертва Инрау, своята обич? Момчето, което толкова бе облекчило измореното му сърце. Което го бе научило да се наслаждава на въздуха, който вдишва… Проклятие. Заветът беше проклятие! Отхвърлени от Бога. Отхвърлени дори от настоящето. Имаха само дращещия и задавящ страх, че бъдещето би могло да наподобява миналото.

— Симас… — започна той, но се сепна. Искаше да се съгласи, ала самият факт, че Наутцера стоеше до него, го накара да замълчи. Толкова ли жалък съм станал?

Времената наистина бяха бурни. Нов шриах, инритите — пламнали от подновената си вяра, възможността за повторно съживяване на Схоластичните войни, внезапното насилие на Сънищата…

Аз живея в тези времена. Всичко това се случва сега.

Струваше му се невъзможно.

— Разбираш нуждата също толкова дълбоко, колкото всички останали тук — каза тихо Симас. — И залогът. Инрау бе един от нас за известно време. Може би е възможно да бъде убеден, да разбере… без Напевите.

— Освен това — добави Наутцера, — ако ти откажеш да идеш, просто ще ни принудиш да пратим някой — как да го кажа? — по-малко сантиментален.

* * *

Акамиан стоеше сам на парапета на укреплението. Дори тук, върху кулите, надзираващи пролива, се чувстваше потиснат от архитектурата на Атиерзус, смален от гигантските й стени. Морето не предлагаше голяма утеха.

Събитията се случваха толкова бързо, сякаш беше сграбчен от гигантски ръце, намачкан между дланите, а после хвърлен в друга посока. Различна, но винаги същата. Друсас Акамиан бе извървял много пътища из Трите морета, беше изтъркал много сандали и никога, нито веднъж не беше даже мяркал онова, което се предполагаше да търси. Отсъствие — все същото отсъствие.

Разпитът продължи. Изглежда беше задължително всяка аудиенция с Кворума да бъде удължена, натоварена с ритуали и нетърпима сериозност. Може би тя бе подходяща за Завета, предполагаше Акамиан, предвид естеството на войната — ако опипването в тъмното можеше да се нарече така.

Дори след като капитулира и се съгласи да вербува Инрау, независимо от средствата, използвани за целта, Наутцера намери за нужно да го порицае за колебанията му.

— Как можеш да забравиш, Акамиан? — попита настоятелно старият магьосник с изражение едновременно кисело и умоляващо. — Старите имена още бдят от кулите на Голготерат. И накъде гледат? На Север? Северът е пустош, Акамиан. Сранки и руини. Не. Те гледат на юг — към нас! — и кроят заговори с търпение, което зашеметява разума. Само Заветът споделя това търпение. Само Заветът помни.

— Може би Заветът помни твърде много — отговори Акамиан.

Ала сега си мислеше само: Дали не съм забравил?

Схоластиците на Завета никога не можеха да забравят какво се е случило — свирепите сънища на Сесуата се грижеха за това. Но цивилизацията на Трите морета беше настоятелна. Хилядата храма, Алените кули, всички велики фракции враждуваха безкрайно. Насред подобен лабиринт значението на миналото лесно можеше да се забрави. Колкото по-многобройни бяха непосредствените тревоги на настоящето, толкова по-трудно ставаше да се видят начините, по които миналото влияе на бъдещето.

Дали тревогите му за Инрау — ученик, който му беше като син — не го бяха накарали да забрави това?

Акамиан разбираше изцяло геометрията на света на Наутцера. Някога и той бе живял в него. За стария магьосник нямаше настояще, само врявата на злокобното минало и заплахата от съответстващо бъдеще. За Наутцера настоящето се бе превърнало в една точка — опасна граница, на която балансираха историята и съдбата. Обикновена формалност.

И защо не? Страданието от старите войни бе отвъд всякакво описание. Почти всички велики градове на Древния север бяха паднали пред Не-бога и неговия Консулт. Великата библиотека на Сауглиш беше разграбена. Трис, свещената Майка на градовете, бе опустошен. Кулата на Миклай — съборена. Даглиаш, Келмеол… Цели народи бяха изтребени.

За Наутцера Майтанет бе важен не заради титлата шриах, а защото можеше да е част от този свят без настояще, този свят, чието единствено описание бе трагедията на миналото. Защото можеше да се окаже автор на Втория Апокалипсис.

Свещена война срещу школите? Шриахът да е агент на Консулта?

Как можеше да не се ужасява от тези мисли?

Въпреки топлия ветрец Акамиан потрепери. Под него морето бушуваше сред пролива. Тъмните вълни воюваха една с друга, сблъскваха се с неземна сила, сякаш самите богове се бореха долу.

Инрау… За Акамиан дори мисълта за това име носеше няколко спокойни мига. В живота си бе познал толкова малко покой. И сега бе принуден да постави това чувство на везната срещу ужаса. Трябваше да пожертва Инрау, за да отговори на въпросите.

Инрау беше неопитен младеж, когато за пръв път се срещнаха, момче, все още в зората на възмъжаването. Въпреки че във външността или интелекта му нямаше нищо невероятно, Акамиан бързо откри, че в него има нещо различно… спомен, може би, за първия ученик, когото бе обичал — Нерсей Прояс. Но докато Прояс бе станал горделив и претъпкан със знанието, че един ден ще бъде крал, Инрау остана… Инрау.

Учителите намираха много егоистични причини да обичат учениците си. Повече от всичко друго, те ги обичаха, защото учениците ги слушаха. Но Акамиан не обичаше Инрау като свой ученик. Той бе осъзнал, че момчето е добро. Не добро по измъчения начин на Завета, който шляпаше в същото блато, където бяха и останалите. Не. Добротата, която виждаше в Инрау, нямаше нищо общо с милостиви деяния или достойни цели; тя беше нещо вродено. Момчето нямаше тайни, нито тъмна нужда да прикрива недостатъците си или да се представи по-голям в очите на други хора. Беше открит като децата и глупаците и притежаваше онзи благословен наивитет, невинност, която напомняше повече за мъдрост, отколкото за глупост.

Невинност. Ако Акамиан бе забравил нещо, това беше невинността.

Как можеше да не обича такова момче? Още си спомняше как стояха точно на това място, как гледаха сребристата слънчева светлина, търкаляща се по гърбовете на вълните.

— Слънцето! — извика Инрау. Когато Акамиан го попита какво има предвид, той просто се засмя и каза: — Не виждаш ли? Не виждаш ли слънцето?

И тогава магьосникът го видя: линии от течна слънчева светлина, ослепителни върху водната повърхност — неугасимо великолепие.

Красота. Това беше дарът на Инрау. Той никога не спираше да вижда красотата и заради това винаги разбираше, винаги осмисляше и прощаваше множеството недостатъци, които съзираше у другите. С Инрау прошката предхождаше, вместо да следва прегрешението. Прави каквото искаш, казваха очите му, защото вече ти е простено.

Решението му да напусне Завета заради Хилядата храма едновременно шокира и успокои Акамиан. Беше шокиран, защото знаеше, че е изгубил Инрау и отдиха, който му носеше компанията му. Но облекчението идваше от това, че Заветът нямаше да унищожи невинността на момчето, което неизменно би станало, ако останеше тук. Акамиан никога нямаше да забрави нощта, в която той самият за пръв път бе докоснал Сърцето на Сесуата. В този миг рибарският син беше умрял; очите му бяха удвоени и светът се бе променил, изгнил от трагичната история. Инрау също щеше да умре по този начин. Докосването до Сърцето на Сесуата щеше да изпепели неговото собствено. А как можеше подобна невинност, коя да е невинност, да оцелее в ужаса на Сънищата? Как можеше някой да намери утеха в обикновената слънчева светлина, когато заплахата на Не-бога надвисваше от всеки хоризонт? Красотата не бе достъпна за жертвите на Апокалипсиса.

Ала Заветът не допускаше отстъпничество. Гносисът бе твърде скъпоценен, за да бъде поверен на бунтари. В това се криеше и неизречената заплаха на Наутцера по време на разговора им: Момчето е предател, Акамиан. Независимо как, той трябва да умре. Колко дълго бе знаел Кворумът, че историята за удавянето на Инрау е измама? От самото начало? Или Симас наистина го беше предал?

От безбройните деяния, които Акамиан бе извършил в живота си, осигуряването на бягството на Инрау бе единственото, което смяташе за истинско постижение, единственото му наистина и изцяло добро дело, макар че му се бе наложило да предаде школата си, за да го постигне. Той бе защитил невинността, беше й позволил да избяга на по-безопасно място. Как можеше някой да осъди подобно нещо?

Ала всяко действие можеше да бъде осъдено. Също както всяка кръвна линия можеше да се проследи до някой отдавна умрял крал, всички дела рано или късно водеха до някоя потенциална катастрофа. Трябваше само да следваш разклоненията достатъчно дълго. Ако Инрау бъдеше пленен от някоя друга школа и принуден да разкрие малкото тайни, които знаеше, Гносисът в крайна сметка щеше да бъде изгубен и Заветът щеше да бъде отхвърлен до импотентната позиция на малка школа. А може би дори унищожен.

Дали беше постъпил правилно? Или просто бе направил залог? Дали животът на един добър човек заслужаваше хвърлянето на зара на Апокалипсиса? Наутцера казваше, че не и Акамиан се бе съгласил. Сънищата. Онова, което се бе случило, не можеше да се повтори. Този свят не трябваше да умира. И хиляда невинни — хиляда по хиляди! — не струваха колкото опасността от Втори Апокалипсис. Акамиан се бе съгласил с Наутцера. Щеше да предаде Инрау по същата причина, поради която невинните винаги биваха предавани: от страх.

Приведе се над камъка и се загледа надолу над бушуващия пролив. Помъчи се да си спомни как изглеждаше в онзи слънчев ден с Инрау. Не можа.

Майтанет и Свещена война. Скоро Акамиан щеше да напусне Атиерзус, за да отиде в нансурския град Сумна, най-свещеният от градовете на инритите, дом на Хилядата храма и Бивника. Само Шимех, родното място на Късния пророк, бе толкова свят.

Колко години бяха изминали откак за последно посети Сумна? Пет? Седем? Той се зачуди разсеяно дали ще открие Езменет там, дали е още жива. Тя винаги бе способна да успокои някак сърцето му. И щеше да е добре да види отново Инрау, въпреки обстоятелствата. Най-малкото трябваше да го предупреди. Те знаят, скъпо момче. Провалих те.

Толкова малко утеха предлагаше морето. Изпълнен с изнурена самота, Акамиан погледна отвъд пролива, в посоката на далечната Сумна. Копнееше отново да види онези двама души. Единия, когото бе обичал, само за да го загуби в Хилядата храма, а другия, когото смяташе, че би могъл да обича…

Ако беше обикновен човек, а не магьосник и шпионин.

* * *

След като видя как самотната фигура на Акамиан изчезва в кедровата гора под Атиерзус, Наутцера остана на парапета, наслаждавайки се на странния проблясък на слънчева светлина, докато изучаваше буреносните облаци, струпали се по северното небе. По това време на годината пътуването на Акамиан до Сумна със сигурност щеше да е съпроводено от сурово време. Наутцера знаеше, че той ще го преживее — посредством Гносиса, ако се наложеше, — но щеше ли да оцелее в много по-великата буря, която го очакваше? Щеше ли да преживее Майтанет?

„Задачата ни е така огромна, помисли той, а инструментите ни — толкова крехки.“

Разтърси рамене, за да се отскубне от съзерцанието си — лош навик, който само се беше влошил с възрастта — и побърза да влезе в огромните коридори, без да обръща внимание на преминаващите колеги и подчинени. След време се озова сред папирусовия мрак на библиотеката, а старите му кости го боляха от натоварването. Както и очакваше, откри Симас, приведен над древен ръкопис. Светлината от разположените наоколо фенери блестеше по тънката линия разлято мастило, която Наутцера за миг сбърка с кръв. Защо толкова завиждаше на Симас? Дали защото очите на другия магьосник все още не го бяха предали, докато Наутцера, като толкова други, трябваше да разчита на учениците си да му четат?

— Светлината е по-добра в скрипториума — каза той, стряскайки стария магьосник.

Приятелското лице се извърна рязко, очите се взряха в сумрака.

— Така ли? Но не и компанията, сигурен съм.

Винаги някое суховато остроумие. В крайна сметка, Симас беше предвидим човек. Или може би и това беше част от шарадата, както смътното усещане за словоохотлива учтивост, което използваше, за да обезоръжава учениците си?

— Трябваше да му кажем, Симас.

Старецът се намръщи и се почеса разсеяно по брадата.

— Какво да му кажем? Че Майтанет вече е призовал правоверните, за да обяви целта на Свещената война? Че половината от мисията му е просто претекст? Акамиан скоро и сам ще го научи.

— Не.

Те се нуждаеха поне от този пропуск в информацията, за да направят перспективата от предателството на ученика му малко по-поносима.

Симас кимна и въздъхна тежко.

— Значи се тревожиш за другото. Ако сме научили поне един урок от Консулта, стари приятелю, той е, че невежеството е могъщ инструмент.

— Както и знанието. Нима ще му откажем всичко, от което се нуждае? Ами ако действа безразсъдно? Хората често стават невнимателни при липсата на истинска заплаха.

Симас поклати глава в отривисто отрицание.

— Но той отива в Сумна, Наутцера. Или си забравил? Ще бъде предпазлив. Кой магьосник не би бил в леговището на Хилядата храма, хмм? Особено в подобни времена.

Наутцера облиза устни и не каза нищо.

Симас се отдръпна от ръкописа си и се облегна назад, сякаш за да подреди концентрацията си. Огледа внимателно другия магьосник.

— Получил си нови доклади — каза той накрая. — Още някой е умрял.

Симас винаги бе притежавал нечовешката способност да предвижда причината за множеството му настроения.

— По-зле — каза Наутцера. — Липсва. Тази сутрин Партелсус докладва, че основният му информатор в двора на Тидон е изчезнал без следа. Някой лови агентите ни, Симас.

— Трябва да са те.

Те. Наутцера сви рамене.

— Или Алените кули. Или дори Хилядата храма. Спомни си, че шпионите на императора ги споходи същата съдба в Сумна… Независимо от всичко обаче трябваше да кажем на Акамиан.

— Винаги си бил пуритан, Наутцера. Не. Който и да ни е нападнал, или е твърде плах, или твърде хитър, за да го стори директно. Вместо да удрят по нашите висшестоящи магьосници, те поразяват информаторите ни, нашите очи и уши из Трите морета. Каквато и да е целта им, се надяват да ни оставят глухи и изглупели.

Въпреки че и сам виждаше злокобното значение на това, Наутцера не разбираше връзката.

— И?

— И Друсас Акамиан ми е бил ученик в продължение на много години. Познавам го. Той използва хората така, както е редно за един шпионин, но това никога не започна да му допада… както е редно за един шпионин. По природа той е нехарактерно… открит човек. Слаб.

Акамиан беше слаб или поне Наутцера винаги бе смятал така, но какво отношение можеше да има това за задълженията им към него?

— Твърде изморен съм от гатанките ти, Симас. Говори ясно.

В очите на другия магьосник проблесна раздразнение.

— Гатанки? Мислех, че съм достатъчно ясен.

Най-накрая виждаме истинското ти аз, „стари приятелю“.

— Всичко се свежда до следното — продължи Симас. — Акамиан се сприятелява с хората, които използва, Наутцера. Ако знаеше, че контактите му могат да бъдат заловени, щеше да се поколебае. И нещо може би още по-важно — ако той знаеше, че самият Атиерзус е бил инфилтриран, можеше да цензурира информацията, която ни даде, за да защити агентите си. Спомни си, че ни излъга, Наутцера, че рискува самия Гносис, за да защити онзи свой ученик-предател.

Наутцера дари другия мъж с необичайна усмивка и въпреки че я чувстваше гнусна на лицето си, му се струваше крайно заслужена.

— Съгласен съм. Подобно нещо би било недопустимо. Но вече от много дълго време успехът ни зависи от автономността, която даваме на агентите си, Симас. Винаги сме се доверявали на онези, които познават най-добре ситуацията, да вземат най-добрите решения. А сега, по твое настояване, не даваме на един от братята си знанието, от което се нуждае. Знание, което може да спаси живота му.

Симас внезапно се изправи и го приближи в сенките. Въпреки дребния ръст и поведението му на мил старец, кожата на Наутцера потрепери, когато той го достигна.

— Само че никога не е толкова просто, нали, стари приятелю? Всичките ни решения са подплатени от смесица от знание и невежество. Повярвай ми, когато ти казвам, че с Акамиан сме улучили точната пропорция. Сгреших ли, когато ти казах, че един ден бягството на Инрау може да се окажи полезно?

— Не — призна Наутцера, спомняйки си разгорещените им спорове отпреди две години. Той се боеше, че Симас просто защитава обичния си… тогава… ученик. Но ако годините го бяха научили нещо за Полкиас Симас, то беше, че човекът е също толкова коварен, колкото и лишен от всякаква емоция.

— Тогава ми повярвай и за това — настоя Симас, поставяйки дружески изцапаната си с мастило ръка на рамото му. — Ела, стари приятелю. Очакват ни тежки задачи.

Наутцера кимна удовлетворен. Тежки задачи наистина. Който и да ловеше информаторите им, го правеше с вбесяваща лекота, а това можеше да означава само едно: въпреки преживяването на агонията на Сесуата нощ след нощ, някой схоластик на Завета бе станал предател.