Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на нищото (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Darkness That Comes Before, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 1

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-492-5

 

 

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 2

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-493-2

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава
Момемн

Самото събитие беше безпрецедентно: от падането на Ценей под напора на скилвендските орди насам никога на едно място не се бяха струпвали толкова сили. Но малцина знаеха, че самото човечество е залог в играта. И кой би предположил, че не повелята на шриаха, а една кратка размяна на погледи ще предопредели изхода й?

Но не се ли състои именно в това енигмата на историята? Когато човек се загледа достатъчно надълбоко, винаги открива, че катастрофата и триумфът — най-честите обекти на наблюдение от страна на историците — неизбежно се оказват резултат от дребнавото, тривиалното, кошмарно случайното. Когато се вглъбявам твърде много върху този факт, не се боя, че сме „пияници в свещения танц“, както пише Протатис, а че изобщо няма танц.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Късната пролет на 4111 година на Бивника

Заедно с Наюр, Зинемус и петимата конрийски палатини, прегърнали Бивника, Келхус следваше Нерсей Прояс през коридорите на Андиаминските простори. Един от евнусите на императора ги водеше, а след него се носеше мазната миризма на мускус и балсами.

Загърбвайки разговора си със Зинемус, Прояс привика Наюр при себе си. Келхус бе картографирал внимателно капризните люшкания на настроението на принца в течение на това пътешествие през Имперския център. Мъжът бе едновременно въодушевен и напрегнат. Сега очевидно клонеше към въодушевлението. Мисълта почти скачаше от лицето му: Това ще сработи!

— Въпреки че това дразни останалите от нас — каза Прояс, опитвайки се да звучи разсеяно, — в много отношения нансурите са най-древният народ в Трите морета — наследници на ценейците от близката античност и киранейците от древността. Живеят живота си в сянката на монументални творения и затова изпитват нужда да издигат свои. — Той разтвори ръце, за да обхване ширещите се край тях мраморни стени и куполи. — Като тези.

Обяснява силата на дома на врага си, за да го омаловажи, осъзна Келхус. Бои се, че това място може да впечатли твърде много Наюр.

Но равнинецът се намръщи и се изплю върху мозайката, над която минаваха. Евнухът го изгледа ядно над дебелото си рамо, а после нервно ускори крачка.

Прояс погледна към мрачния скилвенди, а неодобрителният му поглед бе нарушен от усмивка.

— Обикновено не би ми минало през ум да поправям маниерите ти, Наюр, но нещата може би ще протекат по-добре, ако избягваш да плюеш.

При тези думи един от по-саркастично настроените палатини, лорд Ингиабан, се засмя с глас. Наюр стисна челюсти, но иначе не каза нищо.

Беше изминала седмица от присъединяването им към Свещената война и осигуреното гостоприемство на Нерсей Прояс. Келхус бе прекарал дълги часове от това време във вероятностния транс, в изчисления, екстраполация и преосмисляне на този невероятен обрат на събитията. Ала Свещената война се оказваше неизчислима. Нищо, с което се бе сблъсквал досега, не можеше да се мери с количеството променливи, които тя обуславяше. Разбира се, безименните хиляди, които съставляваха гръбнака й, бяха като цяло маловажни и имаха значение само като количество, ала шепата мъже, които не бяха маловажни, които в крайна сметка щяха да предопределят съдбата й, бяха останали недостъпни за него.

Това щеше да се промени само след няколко мига.

Грандиозното съревнование между императора и великите имена от Свещената война достигаше апогея си. Предлагайки Наюр като заместител на Икурей Конфас, Прояс бе помолил Майтанет да разреши спора относно договора на императора и съответно Икурей Зерий III бе поканил всички велики имена, за да обсъдят проблема и да чуят отсъждането на шриаха. Трябваше да се срещнат в неговата лична градина, скрита някъде между позлатените куполи на Андиаминските простори.

По един или друг начин, Свещената война скоро щеше да потегли към далечния Шимех.

Дали шриахът щеше да вземе страната на великите имена и да нареди на императора да снабди с провизии Свещената война, или да се присъедини към династията на Икуреите и да заповяда на Мъжете на Бивника да подпишат имперския договор, нямаше голямо значение за Келхус. И в двата случая водачите на Свещената война щяха да имат компетентен съветник. Гениалността на Икурей Конфас, екзалт-генерала на Нансур, беше призната с нежелание дори от Прояс. А интелигентността на Наюр, както дуниайнът знаеше от собствен опит, не подлежеше на съмнение. Единственото важно нещо беше Свещената война в крайна сметка да надвие фанимите и да го отведе в Шимех.

При баща му. Мисията му.

Това ли искаше, татко? Нима тази война е моят урок?

— Чудя се — отбеляза суховато Зинемус — какво ли ще каже императорът, ако един скилвенди пие от виното му и щипе слугините му по дупетата.

Принцът и другите благородници се засмяха.

— Ще бъде твърде зает да скърца яростно със зъби — отвърна Прояс.

— Нямам търпение за тези игри — каза Наюр и въпреки че другите възприеха това като странно признание, Келхус знаеше, че всъщност е предупреждение. Това ще бъде неговото изпитание, както и мое — чрез него.

— Игрите — отвърна друг палатин, лорд Гайдеки — скоро ще приключат, мой диви приятелю.

Както винаги Наюр се ядоса на покровителствения им тон. Дори ноздрите му затрептяха.

Колко точно унижение ще понесе, за да види баща ми мъртъв?

— Играта никога не спира — поправи палатина Прояс. — Играта е без начало и край.

* * *

Без начало и край…

Келхус бе момче на единадесет години, когато за пръв път чу тази фраза. Беше призован от обучението си до малкия параклис на първата тераса, където трябваше да се срещне с Кесрига Джеюкал. Въпреки че Келхус вече бе прекарал години в потискане на страстите си, перспективата да види Джеюкал го плашеше: той бе един от прагма — висшестоящите братя сред дуниайните — и срещите между подобни мъже и млади момчета обикновено приключваха с болка за вторите. Болката на изпитание и откровения.

Слънчева светлина се спускаше като копия между колоните на параклиса и правеше камъка приятно топъл под малките му крака. Навън, под стената на първата тераса, планинският вятър решеше тополите като гребен. Келхус постоя под светлината, за да остави меката слънчева топлина да попие в дрехите и голата му глава.

— Изпи ли своя дял, както ти наредиха? — попита прагматът.

Той беше стар мъж, с лице толкова изпразнено от изражение, колкото архитектурата на параклиса бе лишена от украса. Човек би предположил, че гледа в камък, а не в момче, толкова празно бе изражението му.

— Да, прагмате.

— Логосът е без начало и край, млади Келхус. Разбираш ли това?

Наставленията започваха.

— Не, прагмате — отвърна Келхус. Въпреки че още страдаше от страх и надежда, отдавна бе надмогнал подтика да представя неточно обхвата на знанието си. Едно дете нямаше голям избор, когато учителите му виждат през лица.

— Преди хиляди години, когато дуниайните за пръв път открили…

— След древните войни ли? — прекъсна го нетърпеливо Келхус. — Когато още сме били бегълци?

Прагматът го удари толкова свирепо, че го запрати в другия край на параклиса. Келхус се изправи с олюляване, върна се на мястото си и избърса кръвта от носа си. Не изпита страх и още по-малко съжаление. Ударът беше урок и нищо повече. Сред дуниайните всичко беше урок.

Прагматът го изгледа с пълно безразличие.

— Прекъсването е слабост, млади Келхус. То извира от страстите, а не от интелекта. От тъмнината, която предхожда.

— Разбирам, прагмате.

Студените очи се взряха през него и видяха, че това е истина.

— Когато дуниайните за пръв път открили Ишуал сред тези планини, те знаели само един принцип на Логоса. Кой е бил този принцип, млади Келхус?

— Онова, което предхожда, определя онова, което следва.

Прагматът кимна.

— Две хиляди години са изминали, млади Келхус, а ние все още се придържаме към този принцип. Означава ли това, че концепцията за преди и след, за причина и следствие, е остаряла?

— Не, прагмате.

— И защо? Нима хората не остаряват и не умират? Нима дори самите планини не стареят и не се разпадат с времето?

— Да, прагмате.

— Тогава как така този принцип не е остарял?

— Защото — отвърна Келхус, борейки се да потуши пламъчето на гордостта — принципът за преди и след не може да бъде открит никъде в сферата на преди и след. Той е основата на това, което означава „младост“ и „старост“, и съответно сам по себе си не би могъл да бъде нито млад, нито стар.

— Да. Тъй като Логосът е без начало и край. И все пак човекът, млади Келхус, притежава начало и край — като всички зверове. Защо тогава той е различен от тях?

— Защото също като зверовете, човекът стои в сферата на преди и след, ала възприема Логоса. Той притежава интелект.

— Наистина. А защо, Келхус, дуниайните се развъждат в името на интелекта? Защо толкова усърдно тренираме млади деца като теб в уменията на мисъл, крайник и лице?

— Заради човешкия проблем.

— А какво представлява човешкият проблем?

Една пчела бе влязла в параклиса и сега се носеше мързеливо в случайни кръгове под купола.

— Че той е звяр, че гладът му извира от тъмнината на душата му, че светът му го атакува със случайни обстоятелства и все пак той възприема Логоса.

— Именно. И какво е решението на човешкия проблем?

— Да се освободи изцяло от глада на звяра. Да командва изцяло развитието на всяко обстоятелство. Да бъде съвършен инструмент на Логоса и така да постигне Абсолюта.

— Да, млади Келхус. А ти съвършен инструмент ли си на Лотоса?

— Не, прагмате.

— По каква причина?

— Защото ме тормозят страсти. Аз съм своите мисли, но изворът на мислите ми ме изпреварва. Не притежавам себе си, защото тъмнината ме предхожда.

— Така е, дете. Какво е името, което даваме на тъмните извори на мисълта?

— Легион. Наричаме ги легиона.

Прагматът вдигна скована ръка, сякаш да отбележи важна спирка в пътуването им.

— Да. Скоро ще достигнеш най-трудната фаза на подготовката си, млади Келхус: овладяването на легиона вътре в теб. Само ако сториш това, ще можеш да преживееш лабиринта.

— Това ще отговори на въпроса за Хилядата хиляди коридори?

— Не. Но ще ти позволи да го зададеш правилно.

* * *

Някъде близо до билото на Андиаминските простори, те преминаха през коридор със стени, покрити със слонова кост, а после се озоваха, мижащи пред яркото слънце, в личната градина на императора.

Тревата между павираните пътеки беше мека и съвършено подрязана — тъмна под сянката на различни дървета, които оформяха спици около кръглия басейн в сърцето на градината: създадено от вода подобие на имперското слънце. Хибискус, лотоси и ароматни храсти растяха в близост до пътеките. Келхус мерна колибри и други птици, които пърхаха между клоните под слънцето.

Докато публичните местности в Имперския център бяха конструирани да впечатляват и всяват страх у гостите с мащаба и показността си, Келхус виждаше, че личната градина е била изградена да създава усещане за уединеност, да трогва посещаващи благородници с дара на императорското доверие. Това бе място на простота и елегантност, скромното сърце на императора, пресътворено от почва и камък.

Събрани под кипариси и вечнозелени храсти, инритските лордове — галеоти, тидони, аинони, туниери и дори няколко нансури — стояха на групички около нещо, което трябваше да е пейката на императора. Макар и облечени в скъпи дрехи и без оръжие, те изглеждаха повече като войници, отколкото като дворяни. Малолетни робини се носеха между тях с изпъкнали голи гърди и игриви крака, намазани с масла. Носеха подноси вино и различни деликатеси, окачени на кръстовете им. Купи се надигаха за наздравици; мазни пръсти се бършеха във фин муселин и коприна. Господарите на Свещената война. Всички събрани на едно място. Изследването се задълбочава, татко.

Лицата се извърнаха към тях и гласовете притихнаха, когато групата се приближи. Неколцина поздравиха Прояс, но повечето зяпаха Наюр, добили смелост от втренчената си многочисленост.

Келхус знаеше, че Прояс умишлено е попречил на великите имена да срещнат Наюр, за да направлява по-добре този момент. Израженията им доказваха мъдростта на решението му. Дори и облечен като инрит — с бяла ленена туника под дълго до коленете сиво копринено палто — Наюр излъчваше животинска сила. Лицето му беше ъгловато и обрулено. Могъщата му фигура с железни крака и ръце, които прекършваха вратове. Свазондите му. Очите като студени топази. Всичко в него или говореше за жестоки дела, или предполагаше жестоки намерения.

Повечето инрити бяха впечатлени. Келхус видя възхищение, завист, дори сласт. Най-накрая пред тях стоеше скилвенди, и неговата външност изглежда бе повече от достойна за слуховете, които бяха чули.

Наюр изтърпя огледа им с презрение, гледайки от човек на човек, все едно оценяваше добитък. Прояс промърмори няколко думи на Зинемус, а после побърза да отведе и Наюр, и Келхус настрана.

Внезапно лордовете избухнаха във въпроси и молби. Зинемус ги отблъсна с вик:

— Ще чуете какво има да ви каже този мъж съвсем скоро!

Прояс се намръщи и промърмори.

— Това мина според очакванията, предполагам.

Келхус бе открил, че конрийският принц е набожен, но и доста буен човек. Притежаваше една сила — морална сигурност, която по някакъв начин караше другите да търсят одобрението му. Ала също така бе непреклонен в откриването на безбожност и се съмняваше във всеки човек, привлечен от увереността му.

В началото Келхус бе сметнал тази комбинация от съмнение и увереност за объркваща. Ала след вечерта, прекарана с Друсас Акамиан, осъзна, че принцът на Конрия е бил обучен да бъде подозрителен. Прояс бдеше по навик. Както и при Наюр, Келхус бе принуден да се движи по допирателната, когато се занимаваше с него. Дори след няколко дни на дискусии и проучващи въпроси, принцът все още имаше резерви към него.

— Изглеждат нервни — каза Келхус.

— И защо не? — отвърна Прояс. — Аз им водя принц, който твърди, че е сънувал Шимех, и езичник скилвенди, който да стане техен генерал. — Той погледна със замислена тъга към другите Мъже на Бивника. — Тези мъже ще ти бъдат равни — каза след малко. — Слушай ги. Изучи ги. Те са невероятно горди, а съм открил, че гордите хора не са склонни да взимат мъдри решения…

Намекът бе очевиден: скоро животът им щеше да зависи от мъдрите решения на точно тези мъже.

Принцът посочи висок галеот, застанал под висящите розови и зелени цветове на вечнозелен храст.

— Това е принц Коитус Саубон — седми син на крал Ериеат и водач на галеотите тук. Човекът, с когото спори, е неговият племенник, Атиери, граф на Генри. Коитус Саубон е известен по тези земи: командвал е армията, изпратена от баща му срещу Нансуриума преди няколко години. Постигнал е няколко успеха, или поне така ми казват, преди да бъде унижен от Конфас след като императорът го направи екзалт-генерал. Може би никой жив човек не мрази Конфас колкото него. Ала изобщо не го е грижа за Бивника или за Късния пророк.

Прояс отново остави намека неизказан. Галеотският принц беше продажен и щеше да ги подкрепя само докато целите му съвпадаха с техните.

Келхус изучи лицето на мъжа, което имаше силна челюст и бе класически красиво под червеникаворусата коса. Очите им се срещнаха. Саубон кимна с премерена учтивост.

Едва доловимо учестяване на пулса му. Леко изчервяване по бузите. Очите се присвиха незабележимо, сякаш примижаваше половинчато пред невидим удар.

Той се бои най-много от мнението на другите. Келхус кимна в отговор, с искрено и открито изражение. Саубон бе отгледан, осъзна той, под нечий суров взор — жесток баща, вероятно, или майка.

Той иска да превърне живота си в демонстрация, да засрами очите, които го оценяват.

— Нищо не те прави по-беден от амбицията — каза Келхус на Прояс.

— Наистина — отвърна принцът одобрително и също кимна на галеота.

— Онзи мъж там — продължи, Прояс, сочейки един дебел тидон зад Саубон — е Хога Готиелк, граф на Агансанор и избран водач на мъжете от Се Тидон. Преди да се родя, баща ми го е победил в битката при Маан. Нарича куцането си „дара на Готиелк“. — Прояс се усмихна — отдаден син, който се окрилява от шегите на баща си — Според слуховете, Хога Готиелк е също толкова набожен в храма, колкото е непобедим на бойното поле.

И отново неизказаното: Той е един от нас.

За разлика от Саубон, графът на Агансанор не бе забелязал моментното наблюдение: той беше зает да назидава трима по-млади мъже на нещо, което трябва да бе родният му език. Брадата му, дълга желязносива лента, се люлееше и трепереше, докато той викаше. Широкият му нос потрепваше. Очите му блестяха под гъсти вежди.

— А онези мъже, които порицава? — попита Келхус.

— Синовете му — или поне трима от тях. Наричат ги Рояка на Хога. Кара им се, че пият твърде много. Императорът, казва им, ги иска пияни.

Ала Келхус знаеше, че нещо много повече от пиенето им е разбудило гнева на графа. По лицето му блуждаеше някакво изтощение, нещо, чийто устрем бе спрян по време на дълъг и драматичен живот. Хога Готиелк вече не изпитваше истински гняв — само нюанси на тъга. Но поради каква причина?

Сторил е нещо… Смята се за прокълнат.

Да, ето я: скритата решителност, като провиснали нишки в опънатите бръчки по лицето му, около очите.

Дошъл е тук да умре. Да умре пречистен.

— А онзи мъж — продължи Прояс, рискувайки със сочене — в центъра на групата, която носи маски… Виждаш ли го?

Прояс бе посочил най-вляво, където се намираше най-голямата група: палатин-губернаторите на Велики Аинон. Те до един бяха облечени във впечатляващи роби. Под сплетените си перуки носеха маски от бял порцелан върху очите и бузите си. Изглеждаха като брадати статуи.

— Онзи, чиято коса е простряна като ветрило по гърба му? — попита Келхус.

Прояс му се усмихна кисело.

— Точно. Това е не кой да е, а самият Чеферамуни — крал-регент на Велики Аинон и дресирано кученце на Алените кули… Виждаш ли как отхвърля всички предложения за храна и напитки? Бои се, че императорът ще се опита да го упои.

— Защо носят маски?

— Аиноните са покварен народ — отвърна Прояс, оглеждайки се предпазливо около себе си. — Раса от измамници. Невероятно са ангажирани с всички нюанси на човешките взаимоотношения. Смятат скритото лице за силно оръжие в различните аспекти на джнан.

— Джнан е болест, от която всички вие страдате — промърмори Наюр.

Прояс се усмихна, развеселен от неуморното презрение на равнинеца.

— Без съмнение е така. Ала аиноните са смъртно болни.

— Прости ми за въпроса, но какво е „джнан“? — попита Келхус.

Принцът го изгледа объркано.

— Никога преди не съм се замислял — призна той. — Ако си спомням правилно, Биантас го дефинира като „войната на думи и чувства“. Ала той е нещо повече. Нюансите, които водят поведението между хората, би могло да се каже. Той е… — Прояс сви рамене — … просто нещо, което правим.

Келхус кимна. Те знаят толкова малко за самите себе си, татко.

Смутен от неадекватността на отговора си, конрийският принц пренасочи вниманието им към малка група мъже, застанали до басейна и облечени с едни и същи бели одежди с избродиран Бивник над туниките си.

— Там. Онзи със сребърната коса. Това е Инчеири Готиан, върховен командир на шриалските рицари. Той е добър човек — личният пратеник на шриаха. Майтанет му е наредил да отсъди в спора ни с императора.

Готиан чакаше Икурей Зерий III в мълчание, стиснал в ръце малка кутия от слонова кост — съобщение, предположи Келхус, от самия Майтанет. Въпреки че той излъчваше самоувереност, дуниайнът незабавно видя, че е напрегнат: учестеният пулс под тъмната кожа на врата му, свиващите се сухожилия по ръката му, стегнатата мускулатура около устните му…

Той не се чувства достоен за товара, който носи.

Ала под това изражение трептеше нещо повече от напрежение: очите също така предаваха странен копнеж, който Келхус бе виждал много пъти върху множество лица.

Той копнее да бъде направляван… Направляван от някой по-праведен от него.

— Добър човек — повтори Келхус.

Трябва само да го убедя, че съм по-праведен.

— А това там — каза Прояс, сочейки надясно — е принц Скайелт от Туниерус, застанал в сянката на онзи гигант — наричат го Ялгрота.

Дали умишлено, или не, но малката група туниери заемаше периферията на събралите се инритски лордове. От цялото благородничество, струпано в градината, те единствени бяха облечени като за битка, с черни ризници под туники с избродирани по тях животни. До един имаха тънки бради и дълги сламеноруси коси. Лицето на Скайелт беше покрито с белези, като от едра шарка, и той мърмореше мрачно на студеноокия Ялгрота, който се извисяваше над него, загледан над хорските глави към Наюр.

— Виждал ли си някога такъв човек? — изсъска Прояс, загледан в гиганта с искрено възхищение. — Нека се молим интересът му към теб да е чисто научен, скилвенди.

Наюр срещна погледа на Ялгрота без да мига.

— Да — каза с равен глас. — За негово добро. Един мъж се оценява не само по фигурата си.

Прояс повдигна вежди и се ухили странично на Келхус.

— Мислиш, че не е толкова дълъг, колкото е висок? — попита дуниайнът.

Прояс се засмя с глас, но свирепите очи на Наюр се впиха в Келхус. Играй си с тези глупаци, щом трябва, дуниайне, но не си играй с мен!

— Започваш да ми напомняш за Зинемус, принце — каза Прояс.

За човека, когото цени над всички останали.

Ядосан вик проехтя над шумотевицата от гласове:

Ги’ирга фи хиерст! Ги’ирга фи хиерсас да моя! — Готиелк отново се караше на един от синовете си, този път през половината градина.

— Какви са тези висулки, които носят туниерите между бедрата си? — попита Келхус. — Приличат на сбръчкани ябълки.

— Съсухрените глави на сранки… Те правят фетиши от враговете си и можем да очакваме… — неодобрението вгорчи изражението му… скоро да носят човешки глави, когато Свещената война потегли. Както се готвех да кажа, туниерите са млади в Трите морета. Прегърнали са Хилядата храма и Късния пророк едва по времето на дядо ми, така че са фанатични по начина на наскоро обърнатите в правата вяра народи. Ала постоянната война със сранките ги е направила мрачни, меланхолични… може би дори побъркани. Скайелт не е изключение в това отношение, доколкото мога да преценя — човекът не говори и дума на шеик. Ще трябва да бъде… контролиран, предполагам, но иначе няма нужда да бъде взиман насериозно.

Тук има по-голяма игра, помисли си Келхус, и няма място за онези, които не знаят правилата. Въпреки това попита:

— И защо?

— Защото е недодялан и необразован варварин.

Отговорът, който очакваше: онзи, който неизбежно щеше да отблъсне Наюр.

Сякаш по зададен сигнал, едрият скилвенди изсумтя:

— А какво точно — попита с изпепеляващ тон — си мислиш, че говорят другите за мен?

Принцът сви рамене.

— Горе-долу същото, предполагам. Но това бързо ще се промени, скилвенди. Аз съм…

Гласът на Прояс секна посред отговора, защото вниманието му бе привлечено от внезапното притихване на инритските благородници. Три фигури се приближиха през сянката на заобикалящите ги колонади. Двама мъже, еотически стражи, ако се съдеше по бронята и отличителните им знаци, дърпаха трети между тях. Човекът беше гол, съсухрен и влачен от тежки окови около врата, китките и глезените му. По белезите, нашарили ръцете му, беше очевидно, че е скилвенди.

— Хитри демони — промърмори Прояс под нос. Стражите извлякоха мъжа на слънце. Той се олюляваше като пияница, без да обръща внимание на открития си фалос. Вдигна жално лице към топлината на слънцето. Очите му бяха извадени.

— Кой е това? — попита Келхус.

Наюр се изплю, докато гледаше как войниците приковават мъжа към основата на императорската пейка.

— Зунурит — каза той след миг. — Нашият крал на племената в битката при Киют.

— Знак за слабостта на скилвендите, без съмнение — каза със стегнат глас Прояс. — За слабостта на Наюр урс Скийота… Доказателство, което ще се използва в изпитанията за теб.

* * *

— Ще седиш в поза за медитация — каза прагматът, нито стегнато, нито отпуснато, — и ще повтаряш това твърдение: „Логосът е без начало и край.“ Ще го повтаряш, без да спираш, докато не ти наредя друго. Разбираш ли?

— Да, прагмате — отвърна Келхус.

Той седна върху малката рогозка от преплетени тръстики в центъра на параклиса. Прагматът седеше срещу него върху подобна рогозка, с гръб към озарените от слънцето тополи и намръщените пропасти на планините отвъд.

— Започни — каза мъжът и застина неподвижен.

— Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Лотосът е без…

В началото се дивеше на леснината на това упражнение. Ала думите бързо загубиха значението си и се превърнаха в постоянно повтаряща се нишка от непознати звуци, повече досадно упражнение на език, зъби и устни, отколкото говор.

— Спри да говориш — каза прагматът. — Продължи само вътре в себе си.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Това бе много по-различно и, както бързо откри, много по-трудно. Да произнася твърдението на глас по някакъв начин смекчаваше повторението, сякаш го подкрепяше с органите на речта. Сега обаче те бяха сами, увиснали в нищото на душата му, повтаряни отново и отново и отново, противно на всички навици на сравнения и носещи се в съзнанието асоциации.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Първото, което забеляза, бе странната провисналост на лицето си, сякаш упражнението по някакъв начин бе прекъснало връзките, оковаващи изражението към страстта. Тялото му застина много повече, отколкото бе успявал преди. В същото време обаче го обгърнаха странни вълни на напрежение отвътре, все едно нещо надълбоко в него бе препречило някакъв отвор и отказваше да даде въздух на вътрешния му глас. И твърдението заглъхна до шепот, стана тънка нишка, потискана от дивите приливи на неизразена и неоформена мисъл.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Слънцето се спусна над назъбените планини и изпълни периферното му зрение с контраста на тъмни бездни и голи скални лица. Келхус откри, че води война. Недоразвити подтици се надигнаха от нищото, настоявайки за мисълта му. Гласове без думи избуяха от тъмнината, настоявайки за мисълта му. Съскащи образи се блъскаха, умоляваха, заплашваха — и до един настояваха за мисълта му. И през всичко това:

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Много по-късно осъзна, че това упражнение бе разграничило душата му. Неуморното повторение на твърдението на прагмата го бе изправило срещу самия него, беше му показало до каква степен всъщност той е нещо различно от себе си. За пръв път можа истински да види тъмнината, която го предхождаше, и разбра, че преди този ден никога не е бил истински буден.

Когато слънцето залезе, прагматът наруши мълчанието си:

— Ти завърши първия си ден, млади Келхус, и сега ще продължиш в нощта. Когато утринното слънце се появи иззад източния ледник, ще спреш да повтаряш последната дума от твърдението, но иначе ще продължиш. Всеки път, когато слънцето се издигне над ледника, ще спираш да повтаряш последната дума. Разбираш ли?

— Да, прагмате. — Думи, изговорени сякаш от някой друг.

— Тогава продължи.

Докато мракът поглъщаше параклиса, битката стана по-ожесточена. Тялото му ту ставаше толкова далечно, че му се виеше свят, ту толкова близо, че се задушаваше. В един момент се превръщаше в привидение, инцидент от завихрен дим, толкова недействителен, че сякаш нощният вятър можеше да го разсее в нищото. В следващия ставаше чувал, натъпкан с плът, и всяко усещане се изостряше, докато дори нощният хлад не жилеше кожата му като ножове. А твърдението се превърна в нещо пиянско, нещо, което се препъваше и залиташе през кошмарния хор на разсейвания, възбуди и истерични страсти. Те виеха в него — като умиращо същество.

Тогава слънцето проби покрова на ледника и той бе вцепенен от красотата му. Димящо оранжево погълна студените склонове от блестящ сняг и лед. И за един миг твърдението му убягна и той само гледаше как се издига леденият връх, как се извива назад като красива жена…

Прагматът скочи напред и го удари с внезапно разкривено от престорена ярост лице.

— Повтаряй твърдението! — изкрещя той.

* * *

За Келхус всяко от великите имена представляваше въпрос — смесица от безброй променливи. В лицата им виждаше фрагменти от други лица, които изплуваха все едно всички хора бяха просто моменти от един човек. Миг на Люет, преминаващ като вихър през гримасата на Атиери, докато спореше със Саубон. Намек за Серуей в начина, по който Готиелк гледаше най-младия си син. Същите страсти, ала всяка от тях в тотално различно съотношение. Всеки един от тези хора, заключи той, можеше да бъде също толкова лесно обладан, колкото Люет — въпреки свирепата им гордост. Ала заедно бяха неизчислими.

Те представляваха лабиринт, хиляда хиляди коридори, и той трябваше да ги изброди. Трябваше да ги притежава.

Ами ако тази Свещена война надхвърли способностите ми? Тогава какво, татко?

— Пируваш ли, дуниайне? — запита горчиво Наюр на скилвендски. — Дебелееш ли от поглъщане на лица?

Прояс ги бе оставил, за да разговаря с Готиан, и в момента двамата бяха сами.

— Споделяме една и съща мисия, скилвенди.

Засега събитията надхвърляха и най-оптимистичните предвиждания. Твърдението му, че е от кралска кръв, му бе осигурило почти без усилия позиция сред управляващата каста на инритите. Не само, че Прояс го бе снабдил с всички „необходими за ранга му“ вещи, но и му осигури почетно място край огъня по време на съвещания. Келхус откри, че докато човек има поведението на принц, го третираха като такъв. Преструвката се превръщаше в същност.

Другото му твърдение обаче — че е сънувал Шимех и Свещената война, — му бе осигурило много по-различна позиция, която бе изпълнена с рискове и възможности. Някои открито отхвърляха думите му. Други, като Прояс и Акамиан, ги считаха за евентуално предупреждение, като първото зачервяване, предизвикано от болест. Мнозина, търсейки всяка трошица святост, която можеха да намерят, просто ги приемаха. Ала всички даваха на Келхус една и съща позиция.

За народите на Трите морета сънищата, независимо колко тривиални, бяха сериозна работа. Те не представляваха, както дуниайните си мислеха преди позива на Моенгхус, обикновени репетиции, начини на душата да се тренира за различни възможности. Сънищата бяха портал, място, където Външността нахлуваше в Света, където онова, което надхвърляше човеците — бъдеще, разстояние, демоничното, божественото — намираше несъвършен израз в настоящето.

Но не беше достатъчно просто да твърдиш, че си сънувал. Сънищата бяха могъщи, но бяха и евтини. Всеки сънуваше. След като търпеливо бе изслушал описанията на виденията му, Прояс обясни на Келхус, че буквално хиляди претендираха, че са сънували Свещената война — някои я виждаха триумфираща, а други — унищожена. Човек не можел да извърви и десет крачки по брега на Фаюс, казваше, без да види някой отшелник, който крещи и жестикулира, разкривайки сънищата си.

— Защо — попита той с характерната си откровеност — да считам твоите за нещо различно?

Сънищата бяха сериозна работа, а сериозните работи изискваха сериозни въпроси.

— Може би не бива — отвърна Келхус. — Не съм сигурен, че самият аз го правя.

И именно това, несигурността му дали трябва да вярва на собствените си пророчески твърдения, осигури опасната му позиция. Когато безименни инрити, чули слухове за принца на Атритау, падаха на колене пред него, той се сърдеше по начина, по който се сърди състрадателен баща. Когато молеха да бъдат докоснати, сякаш божествената благосклонност се предава по кожата, той ги докосваше, но само за да ги изправи и да ги сгълчи, че се унижават пред друг човек. Като твърдеше, че е по-малко, отколкото изглежда, той тласкаше хората, дори образовани личности като Прояс и Акамиан, към това да се надяват или боят, че може да е нещо повече.

Никога не би го промълвил, никога не би го твърдял, ала щеше да изработи обстоятелства, които да направят от това истина. Тогава всички онези, които се мислеха за тайни наблюдатели, които се питаха удивено: „Кой е този човек?“, щяха да бъдат благодарни както никога досега. Той щеше да бъде тяхното прозрение.

Нямаше да могат да се усъмнят в него. Да се съмняват, щеше да означава да мислят прозренията си за празни. Да го отхвърлят, щеше да значи да отхвърлят себе си.

Келхус щеше да стъпва върху подготвена почва.

Толкова много промени… Но виждам пътеката, татко.

В градината прозвуча смях. Един млад галеотски тан, изморен от това да стои прав, бе сметнал Императорската пейка за добро място за почивка. Той поседя няколко мига, без да съзнава веселието край себе си, гледайки едновременно покритата с глазура свинска джумиан, която бе отмъкнал от една робиня, и голия мъж, прикован в краката му. Когато най-накрая осъзна, че всички се смеят на него, реши, че вниманието всъщност му харесва и започна да заема различни подигравателни царствени пози. Мъжете на Бивника се давеха от смях. Накрая Саубон привика младежа и го отведе обратно при аплодиращите го родственици.

Няколко мига по-късно редица имперски служители, облечени до един в широките роби на своя сан, обявиха пристигането на императора. Вървейки редом с Конфас, Икурей Зерий III се появи точно когато смехът притихна, а изражението му представляваше смесица между благосклонност и неодобрение. Седна на стола си, с което поднови веселието на гостите, тъй като зае същата поза — с лява длан, насочена към скута му, а дясната свита пред него, — която младият галеот бе имитирал само преди миг. Келхус видя как лицето му пребледня от ярост, когато един от евнусите обясни причината за смеха. В очите му имаше убийствено намерение и той освободи мъжа, след което за момент се пребори с позата си. Той знаеше, че да предвидят поведението ти е сред най-вбесяващите обиди. По този начин дори един император можеше да се превърне в роб. Въпреки че, осъзна Келхус, той не знаеше защо. Накрая Зерий избра норсирайска поза: ръце, облегнати на коленете.

Изминаха няколко дълги минути тишина, докато той овладее гнева си. През това време Келхус проучи лицата на свитата му: безоблачната арогантност на племенника на императора, Конфас; паниката на робите, силно чувствителни към буреносните страсти на господаря им; неодобрението на стисналите устни имперски съветници, наредени в полукръг зад своя император — техния център. И… различно лице сред съветниците… проблемно лице. Най-незабележимото възможно несъответствие, смътна нередност, която първо привлече вниманието му. Стар мъж, облечен във фина черна копринена роба, очевидно уважаван и почитан от останалите. Един от другите съветници се наведе към него и промърмори нещо неразличимо над шума на гласовете. Ала Келхус виждаше устните му: Скейос…

Името на съветника.

Келхус пое дълбоко въздух и позволи на инерцията на собствената му мисъл да се забави и да застине. Онова, което беше той в ежедневното си общуване с други, спря да съществува, разтворено като разцъфтяло цвете. Темпото на събитията се забави. Той се превърна в място, в празно поле за една-единствена фигура: престарелия пейзаж на лицето на възрастния мъж.

Нямаше доловим рефлекс за изчервяване. Нито съответствие между пулса на сърцето му и изражението…

Ала бръмченето на заобикалящите гласове се стопи в тишина и Келхус се оттегли, преподреди се отново. Императорът щеше да говори. Думи, които да подпечатат съдбата на Свещената война.

Бяха изминали пет удара на сърцето му.

Какво можеше да значи това? Едно-единствено неразгадаемо лице сред гъмжилото от прозрачни изражения. Скейос… Ти творение на баща ми ли си?

* * *

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

За момент вкуси кръвта по сцепените си устни, ала усещането бавно бе отмито от безмилостната литания. Вътрешната какофония отслабна, притихна до смъртна тишина. Тялото му стана нещо напълно непознато, от което можеше да се отърве във всеки един момент. И движението на самото време, ритъмът на преди и след, се трансформира.

Сенките на колоните на параклиса се носеха по голия под. Слънчева светлина първо озари, а после избяга от лицето му. Той се подмокряше и цапаше, ала нямаше дискомфорт, нито миризма. И когато старият прагмат стана и изля вода върху устните му, той бе просто гладък камък, вкопан в мъх и чакъл, под водопад.

Слънцето озари колоните пред него, а после се снижи зад гърба му, изтласка сянката му в скута на прагмата, а после и сред лъскавите дървета, където тя се сля със сродниците си и се претопи в нощ. Отново и отново той виждаше как слънцето се издига и спуска, следвано от краткотрайния отдих на нощта, и с всяка нова зора твърдението биваше разчленено наново. Докато светът се ускоряваше, движението на душата му се забавяше. И накрая тя шептеше само: Логосът. Логосът. Логосът…

Той беше кухина, изпълнена с ехо без глас, всяка фраза — съвършено повторение на предходната. Беше пътешественик през бездънен коридор от огледала, разположени едно срещу друго, и всяка негова крачка бе също толкова илюзорна, колкото и предишната. Само слънцето и нощта бележеха прехода му и то само със стесняващата се пролука между огледалата, водеща към невъзможното място, където нищото заплашваше да целуне нищото — мястото, където душата оставаше съвършено неподвижна.

Когато слънцето отново се издигна, мислите му се сведоха до един последен отзвук:

… ът… ът… ът… ът…

И той му се стори едновременно като абсурдно заекване и като най-дълбоката мисъл, все едно само в отсъствието на „Логоса“ беше в състояние да се спусне в ритъма на сърцето му, тласкащо го от момент към момент. Мисълта изтъня и дневната светлина се понесе през, над и зад параклиса, докато нощта не прониза покрова на небето, докато звездите не се завъртяха като безкрайно колело на колесница.

Движеща се душа, прикована към ръба на пропаст, към съвършения момент преди нещо, каквото и да е. Дървото, сърцето, всичко останало, превърнато в нищо от повторението, от безкрайното натрупване на един и същ отказ да наименуваш.

Златиста корона върху билото на ледника.

… а после нищо.

Никаква мисъл.

* * *

— Империята ви приветства — обяви Зерий, като се опитваше да направи гласа си учтив.

Той прокара поглед през великите имена на Мъжете на Бивника, задържайки го за момент върху Наюр, застанал до Келхус. Усмихна се.

— Ах, да — каза императорът. — Най-невероятната добавка в редиците ни. Скилвенди. Казват ми, че си вожд на утемотите. Така ли е, скилвенди?

— Така е — отвърна Наюр.

Императорът обмисли този отговор. Келхус виждаше, че мъжът не е в настроение за тънкостите на джнан.

— И аз си имам скилвенди — каза той.

Оголи ръка изпод диплите на ръкава си и сграбчи веригата между краката си. Придърпа я свирепо и изгърбеният Зунурит вдигна заслепеното си пребито лице към зяпачите. Голото му тяло бе изпосталяло, подобно на скелет, а крайниците му сякаш висяха от различни панти, всяка от които обаче извърната встрани от света. Дългите ивици свазонди по ръцете му сега изглеждаха повече като мерило на костите под тях, отколкото на кървавото му минало.

— Кажи ми — започна императорът, открил уют в дребнавата си бруталност. — От кое племе е този?

Наюр не изглеждаше засегнат.

— Беше от акунихорите.

— „Беше“, казваш? Предполагам, че за теб е мъртъв?

— Не. Не мъртъв. За мен той е нищо.

Императорът се усмихна, все едно започваше да разбира някаква дребна загадка — приятно разсейване от по-сериозни проблеми. Ала Келхус виждаше машинациите му, увереността, че ще разкрие този дивак като невеж глупак. Нуждата да го стори.

— Защото сме го пречупили? Така ли? — настоя Икурей Зерий III.

— Кого сте пречупили?

Императорът спря.

— Това куче тук. Зунурит, кралят на племената. Твоят крал…

Наюр сви рамене, сякаш объркан от дребнавите капризи на дете.

— Нищо не сте пречупили.

Разнесе се сподавен смях.

Императорът се ядоса. Келхус виждаше как на предно място в мислите му разцъфва осъзнаването за интелекта на Наюр. Последва преоценка, смяна на стратегията.

Той е свикнал, помисли си дуниайнът, да се възстановява бързо от грешки.

— Да — каза Зерий. — Да пречупиш един човек означава да не пречупиш нищо, предполагам. Лесно е да пречупиш човек. Но да пречупиш народ… Това със сигурност е нещо, нали?

Царственото изражение започна да излъчва триумф, когато Наюр не можа да отговори.

Императорът продължи:

— Моят племенник тук, Конфас, пречупи народ. Може би си ги чувал. Народът на Войната.

Наюр отново отказа да отговори. Погледът му обаче беше убийствен.

Твоят народ, скилвенди. Пречупен при Киют. Чудя се ти участва ли в онази битка?

— Бях при Киют — изскърца Наюр.

— И беше ли пречупен?

Тишина.

— Беше ли пречупен?

Всички погледи сега бяха насочени към равнинеца.

— При Киют бях… — той затърси подходящия израз на шеик — … обучен.

— Така ли се е получило! — извика императорът. — Мога да си представя. Конфас е много суров учител. Кажи ми, какъв урок научи?

— Конфас беше моят урок.

— Конфас? — повтори Зерий. — Трябва да ми простиш, скилвенди, но съм объркан.

Наюр продължи с твърд тон:

— При Киют научих какво е научил Конфас. Той е генерал, отраснал сред много бойни полета. От галеотите е усвоил ефективността на дисциплинираните формирования от копиеносци срещу атакуваща конница. От кианците е усвоил ефективността да накараш противника да те преследва, да се преструваш, че бягаш, и мъдростта да задържиш конниците си в резерва. А от скилвендите е усвоил значението на гобозкой — „момента“. Че човек трябва да разчете движението на враговете си отдалеч и да удари в мига, в който те се препънат. При Киют научих — продължи той, обръщайки суровите си очи към Конфас, — че войната е интелект.

Шокът бе ясно изписан по лицето на имперския племенник и Келхус се зачуди каква сила крият тези думи. Ала се случваше твърде много, за да се фокусира върху този проблем. Въздухът бе обтегнат от съревнованието между император и варварин.

Сега бе ред на Зерий да изгуби дар слово.

Келхус разбра какво е заложено на този разговор. Императорът трябваше да демонстрира невежеството на този скилвенди. Зерий бе превърнал договора си в цената на Икурей Конфас. И като всеки търговец, можеше да оправдае тази цена само като очерни стоката на конкурентите си.

— Стига дрънканици! — извика Коитус Саубон. — Великите имена чуха достатъчно…

— Но решението не е в ръцете на Великите имена! — отсече императорът.

— Нито пък в тези на Икурей Зерий — добави Прояс с пламтящи очи.

Прошареният Готиелк извика:

— Готиан! Какво казва шриахът? Какво казва Майтанет за договора на нашия император?

— Още е твърде рано! — изпелтечи Зерий. — Не сме преценили този човек — този езичник!

Други обаче вече скандираха:

— Готиан!

— Тогава какво ще кажеш ти, Готиан? — извика императорът. — Ще позволиш ли на този езичник да те води срещу езичниците? Ще позволиш ли да бъдете наказани, както Плебейската свещена война беше наказана в равнината на Менгеда? Колцина умряха там? Колцина, поробени от прибързаните страсти на Калмемунис?

Великите имена ще водят! — изкрещя Прояс. — Този скилвенди ще бъде само съветник…

Все така недопустимо! — изрева Зерий. — Армия с десет генерали? Когато се препънете, а това неизменно ще стане, защото не познавате коварството на кианците, към кого ще се обърнете? Към един скилвенди? В най-тежкия си миг? Върховен абсурд! Значи това наистина ще бъде езическа Свещена война! Мили Седжен, та този мъж е скилвенди! — изкрещя той почти умолително, сякаш към обичан човек, който е полудял. — Това нищо ли не значи за вас, глупаци? Той е проказа върху земята! Самото му име е светотатство! Абоминация в очите на Бога!

— Ти ще говориш за недопустимости на нас? — изкрещя Прояс в отговор. — Ще ни порицаваш в безбожие, когато сме дошли да жертваме живота си за Бивника? Ами твоите престъпления, Икурей? Какво да кажем за теб, който искаш да превърнеш Свещената война в свой инструмент?

— Аз ще спася Свещената война, Прояс! Ще спася Божия инструмент от вашето невежество!

— Но ние вече не сме невежи, Икурей — отвърна Саубон. — Ти чу как говори този скилвенди. Ние го чухме как говори.

— Но той ще ви продаде! Той е скилвенди! Не ме ли чухте?

— Как да не те чуваме? — изплю се Саубон. — Квичиш по-силно от жена ми.

Силен смях.

— Чичо ми говори истината — извика изведнъж Конфас и всички благородници замълчаха. Великият Конфас най-накрая бе проговорил. Той щеше да бъде по-трезвомислещ глас в този спор.

— Вие не знаете нищо за скилвендите — продължи той със спокоен тон. — Те не са езичници като фанимите. Порочността им не идва от изкривяване и извращаване на правата вяра в абоминация. Те са народ без богове.

Конфас отиде до краля на племената в краката на императора и извъртя ослепеното лице към събралата се тълпа. Сграбчи една от отслабналите ръце.

— Наричат тези белези свазонди — каза той с гласа на търпелив учител. — Дума, която означава „умирания“. За нас това са просто дивашки трофеи, съвсем същите като изсушените сранкски глави, които туниерите пришиват на щитовете си. Ала за скилвендите те са много повече. Тези умирания са тяхната единствена цел. Самото значение на живота им е изписано в тези белези. Нашите умирания… Разбирате ли го?

Той погледна в лицата на събралите се инрити, удовлетворен от осъзнаването, което видя там. Едно беше да приемеш езичник в редиците си; съвсем друго да ти бъдат изброени детайлите на неговата порочност.

— Онова, което каза дивакът по-рано, не е истина — продължи Конфас. — Този мъж не е „нищо“. Той е много, много повече. Символ на тяхното унижение. Унижението на скилвендите.

Екзалт-генералът погледна сурово безизразното лице на Зунурит и вдлъбнатите влажни очни дъна. После погледна Наюр, застанал до Прояс.

— Погледнете го — каза той спокойно. — Погледнете онзи, когото ще направите свой генерал. Не виждате ли, че той ламти за отмъщение? Не мислите ли, че дори сега се бори да удържи яростта в сърцето си? Толкова ли сте наивни, че да вярвате, че той не крои планове за унищожението ни? Че душата му не се гърчи, както у всеки истински мъж, с образи на удовлетворена мъст и нашия пълен крах?

Конфас погледна към Прояс.

— Попитай го, Прояс. Попитай го какво движи душата му.

Последва пауза, изпълнена с притаеното мърморене на благородниците. Келхус се обърна към неразгадаемото лице до императора.

Като дете бе виждал израженията по същия начин като родените в света хора — като нещо разбрано, без да бъде разбирано. Но сега можеше да види напречните греди под дъските на човешкото лице и заради това бе в състояние да изчисли с ужасяваща точност разпределението на сили до самата същина на всеки човек.

Ала този Скейос го объркваше. Докато при други хора виждаше дълбочината, по лицето на стареца имаше само имитация на дълбочина. Фината мускулатура, която създаваше изражението му, не можеше да се разчете — сякаш под нея имаше различни кости.

Този мъж не беше обучен като дуниайн. По-скоро лицето му не бе истинско лице.

Изминаха няколко мига, в които Келхус изчисляваше и осмисляше несъответствията, за да изведе различни хипотези…

Крайници. Тънки крайници, прегънати и притиснати в подобие на лице.

Той примигна и сетивата му скочиха обратно в нормалните си граници. Как беше възможно това? Магия? Но ако да, то тя не създаваше онова странно усукване, което бе изпитал с нечовека в битката им толкова отдавна. Келхус бе осъзнал, че магията е неизмеримо гротескна — като драсканиците на дете върху произведение на изкуството, макар и да не разбираше защо. Знаеше само, че може да различи магията от света и магьосниците — от обикновени хора. Това бе една от мистериите, които го бяха мотивирали да изучава Друсас Акамиан.

Затова беше сигурен, че това лице няма нищо общо с магия. Но тогава как?

Какво представлява този човек!

Внезапно очите на Скейос подскочиха към неговите. Набразденото чело се присви във фалшиво намръщване.

Келхус кимна по кроткия и леко смутен начин на човек, хванат да зяпа друг. Ала с периферията си забеляза, че императорът го гледа разтревожено, преди да се завърти стремително към съветника си.

Икурей Зерий не знаеше, че това лице е различно, осъзна Келхус. Никой от тях не знаеше.

Проучването се задълбочава, татко. Неспирно се задълбочава.

— Като момче — казваше тъкмо Прояс — бях обучаван от схоластик на Завета, Конфас. Той би казал, че ти си доста оптимистично настроен към този скилвенди.

Неколцина се засмяха открито при тези думи… от облекчение.

— Историите на Завета са без стойност — каза с равен тон Конфас.

— Може би — отвърна Прояс. — Но това ги сродява с тези на нансурите.

— Ала не в това е въпросът, Прояс — каза Готиелк с толкова тежък акцент, че неговият шеик почти не се разбираше. — Въпросът е как можем да вярваме на този езичник?

Прояс се обърна към Наюр, застанал до него, внезапно разколебан.

— Какво ще отговориш, Наюр? — попита той.

През цялото време варваринът бе запазил мълчание, без да се опитва да скрие презрението си. Сега се изплю в посоката на Конфас.

* * *

Никаква мисъл.

Момчето бе изгаснало. Само място. Това място.

Неподвижен, прагматът го наблюдаваше, притиснал голите си стъпала едно в друго, с тъмна роба, набраздена от сенките на дълбоки гънки, и очи също толкова празни, колкото и детето, което наблюдаваха.

Място без дъх или звук. Място само на гледки. Място без преди или след… почти.

Защото първите копия от слънчева светлина се понесоха над ледника, тежки като огромни дървесни клони, тласкани от вятъра. Сенките се втвърдиха и светлината проблесна по древния череп на прагмата.

Лявата ръка на стареца се подаде от десния му ръкав, стиснала нож. И като въже във водата, тя се стрелна напред с пръсти, приплъзващи се по острието, докато ножът бавно се въртеше във въздуха, а слънцето проникваше в тъмния параклис, гмуркайки се по огледалния метал…

Мястото, където някога бе съществувал Келхус, протегна отворена длан — русите косми бяха като светещи влакънца върху тъмната кожа — и сграбчи ножа от вцепененото пространство.

Ударът на дръжката в дланта му даде начало на сриването на мястото в малко момче. Леката воня на тялото му. Дъх, звук и стрелкащи се мисли.

Бях легион…

С периферното си зрение видя как копието на слънцето се надига над планината. Чувстваше се като пиян от умора. След транса единственото, което изглежда можеше да чуе, бяха клечките, люшкани от вятъра, дърпани от листата си като милион платна не по-големи от дланта му. Причина, проникваща във всичко, но сред безброй нищожни събития — разсеяни, безполезни.

Сега разбирам.

* * *

— Искате да ме разкриете — каза Наюр накрая. — Да разнищите загадката на скилвендското сърце. Но използвате собствените си сърца, за да опишете картата на моето. Виждате пред себе си един унижен мъж, Зунурит. Мъж, обвързан с мен от родството на кръвта. Каква обида трябва да е това, казвате си. Сърцето му трябва да крещи за мъст. И го казвате, защото вашите биха крещели. Ала моето сърце не е ваше. Затова и е загадка за вас.

— Зунурит не е срамно име за Народа. Това дори не е име. Онзи, що не язди сред нас, не е от нас. Той е друг. Но вие, които бъркате сърцата си с моето — които виждате само двама скилвенди, един пречупен и един изправен — си мислите, че той още е част от мен. Мислите си, че падението му е мое собствено и че аз бих отмъстил за това. Конфас иска да вярвате в това. Защо иначе Зунурит е сред нас? Какъв по-добър начин да дискредитираш един силен мъж от това да превърнеш един слаб в негов двойник? Може би нансурското сърце трябва да бъде разкрито.

— Но нашето сърце е инритско — каза с изпепеляващ тон Конфас. — То вече е известно.

— Да, така е — каза свирепо Саубон. — То копнее да заграби Свещената война от Бога и да си я присвои.

— Не! — изплю Конфас. — Сърцето ми иска да спаси Свещената война за Бога. Да я спаси от това гнусно псе и да спаси вас от глупостта ви. Скилвендите са анатема!

— Каквито са и Алените кули! — отвърна Саубон и тръгна към екзалт-генерала. — Ще настояваш ли и тях да отхвърлим?

— Това е различно — отсече Конфас. — Мъжете на Бивника се нуждаят от Алените кули… Без тях кишауримите ще ни унищожат.

Саубон се спря на няколко крачки от него. Изглеждаше източен като вълк.

— Инритите се нуждаят и от този скилвенди. Това ни казваш, Конфас. Че трябва да бъдем спасени от глупостта си на бойното поле.

Калмемунис и твоят родственик Тарсчилка ти го казаха, глупако. Със смъртта си при равнината на Менгеда.

— Калмемунис — каза презрително Саубон. — Тарсчилка… Боклуци, повели други боклуци.

— Кажи ми, Конфас — попита Прояс, — знаеше ли, че Калмемунис е обречен предварително? Ако да, защо тогава императорът го снабди с провизии?

— Нищо от това няма връзка с настоящия въпрос! — извика Конфас.

Той лъже, осъзна Келхус. Те са знаели, че Плебейската свещена война ще бъде унищожена. Искали са да бъде унищожена… Внезапно той разбра, че изходът на този спор всъщност е жизненоважен за мисията му. Икуреите бяха пожертвали цяла армия, за да подсилят позициите си в Свещената война. Каква ли друга катастрофа щяха да измислят, когато тя се превърнеше в неудобство?

— Въпросът — продължи упорито Конфас — е дали можеш да вярваш на един скилвенди да те води срещу кианците!

— Но това не е въпросът — възрази Прояс. — Въпросът е дали вярваме на един скилвенди повече, отколкото на теб.

— Но как е възможно това изобщо да се поставя под съмнение? — настоя Конфас. — Да вярвате на скилвенди повече, отколкото на мен? — Той се изсмя сурово. — Това е лудост!

Твоята лудост, Конфас — изръмжа Саубон. — И тази на чичо ти… Ако не бяха шибаните ви предсказания за зла съдба и трижди проклетият ви договор, нищо от това нямаше да бъде проблем!

— Но вие искате да заграбите наша земя! Кръвта на нашите прадеди е напоила всяка равнина, всеки хълм, а вие отхвърляте претенциите ни?

— Това е Божията земя, Икурей — сряза го Прояс. — Земята на самия Късен пророк. Или ще поставиш жалките анали на Нансур пред „Трактатите“? Пред нашия господар, Инри Седжен?

Конфас не продума за момент, преценявайки тези думи. Келхус осъзна, че човек не може да се въвлече лекомислено в съревнование по набожност с Нерсей Прояс.

— А кой си ти, Прояс, за да задаваш този въпрос? — отвърна накрая Конфас, възвърнал си предишното спокойствие. — Хмм? Ти, който искаш да поставиш един езичник — при това не какъв да е, а скилвенди! — пред Седжен.

— Ние всички сме инструменти на боговете, Икурей. Дори един езичник — при това не какъв да е, а скилвенди — може да бъде инструмент, ако такава е волята Божия.

— Значи ще гадаем каква е Божията воля, така ли? А, Прояс?

— Това, Икурей, е ролята на Майтанет. — Прояс се обърна към Готиан, който ги гледаше внимателно през цялото това време. — Какво казва Майтанет, Готиан? Разкрий ни. Какво казва шриахът?

Ръцете на върховния командир стискаха здраво кутията от слонова кост. Всички знаеха, че той държи отговора в ръцете си. Изражението му беше колебливо. Той още не е решил. Презира императора и не му вярва, но се бои, че решението на Прояс е твърде радикално. Келхус осъзна, че много скоро ще бъде принуден да се намеси.

— Бих искал да попитам този скилвенди — започна Готиан и се прокашля, за да прочисти гласа си, — защо е дошъл.

Наюр изгледа сурово шриалския рицар и Бивника, избродиран със златна нишка по бялата му дреха. Думите са в теб, скилвенди. Изречи ги.

— Дойдох — каза Наюр накрая — заради обещанието на войната.

— Ала това е нещо, което скилвендите просто не правят — отвърна Готиан, чиято подозрителност сега беше притъпена от надежда. — Няма скилвендски наемници. Или поне аз не съм чувал за такива.

— Аз не съм се продал, ако това имаш предвид. Народът не продава. Нищо. Каквото пожелаем, ние заграбваме.

— Да. Той иска да ни заграби — намеси се Конфас.

— Остави човека да говори! — извика Готиелк, чието търпение вече се изчерпваше.

— След Киют — продължи Наюр — утемотите бяха унищожени. Степта не е каквато я мислите. Народът воюва непрестанно — ако не срещу сранките, нансурите или кианците, срещу самите себе си. Нашите пасища бяха превзети от старите ни съперници. Стадата ни бяха изклани. Лагерите ни изгоряха. Превърнах се във вожд на нищото.

Наюр се вгледа в напрегнатите им лица. Келхус бе научил, че подходящите за случая истории будят уважение.

— От този мъж — продължи варваринът, сочейки него — научих, че чуждоземците също могат да имат чест. Въпреки че беше роб, той се би на наша страна срещу куотите. Чрез него и пратените му от боговете сънища, научих за войната ви. Нямах свое племе, затова приех неговия облог.

Много очи, забеляза дуниайнът, сега бяха насочени към него. Дали да използва момента? Или да даде възможност на равнинеца да продължи?

— Облог? — попита Готиан, едновременно объркан и донякъде впечатлен.

— Че тази война няма да бъде като никоя друга. Че ще се окаже откровение…

— Разбирам — отвърна Готиан, а очите му внезапно запламтяха с подновена вяра.

— Така ли? — попита Наюр. — Не мисля. Аз си оставам скилвенди. — Равнинецът погледна към Прояс, а после обхвана с очи цялото цветисто множество. — Не си правете илюзии, инрити. Поне в това отношение Конфас е прав. Вие сте препъващи се пияници за мен. Момчета, които си играят на война, когато трябва да се свият при майките си. Не знаете нищо за войната. Войната е тъмна. Черна като катран. Тя не е Бог. Не се смее и не плаче. Не награждава нито уменията, нито смелостта. Тя не е изпитание за душите, не е мерило за волята. Още по-малко пък е оръжие и средство за някаква женска цел. Тя е просто мястото, където железните кости на земята срещат кухите кости на хората и ги строшават.

— Вие ми предложихте война и аз приех. Нищо повече. Няма да съжалявам за загубите ви. Няма да свеждам глава пред погребалните ви клади. Няма да ликувам с триумфа ви. Но съм приел облога. И ще страдам с вас. Ще избивам фаними и ще коля жените и децата им. А когато спя, ще сънувам риданията им и ще съм щастлив.

Последва вцепенено мълчание. После Готиелк, старият граф на Агансанор, каза:

— Яздил съм в много военни походи. Костите ми са стари, но все още са мои, а не на огъня. Научил съм се да вярвам на онзи, който мрази открито, и да се боя само от онези, които мразят тайно. Удовлетворен съм от отговора на този човек… макар и да не ми се нрави. — Той се обърна към Конфас, а очите му бяха присвити от недоверие. — Тъжно е, когато един езичник ни учи на честност.

Това признание бавно бе повторено и от други.

— Има мъдрост в думите на езичника — извика над глъчката Саубон. — Добре ще е да го послушаме!

Ала Готиан оставаше разтревожен. За разлика от другите той беше нансур и Келхус виждаше, че споделя много от заблудите на императора и екзалт-генерала. Новините за скилвендските зверства бяха ежедневие за нансурите.

Изведнъж, без предупреждение, върховният командир потърси очите на дуниайна през тълпата. Той виждаше катастрофалните картини, които се вихреха в душата му: Свещената война покосена, при това само заради неговото решение, взето от името на Майтанет.

— Аз сънувах тази война — каза Келхус внезапно. Докато инритите притихваха при звука на нечувания дотогава глас, той ги обгърна с воднистия си поглед. — Няма да си позволявам да ви обяснявам значението на тези сънища, защото не го знам. — Той казваше, че се намира в свещения кръг на техния Бог, но няма претенции върху него. Съмняваше се по начина, по който се съмняваше всеки друг, и нямаше да се преструва в търсенето на истината. — Но зная следното: решението пред вас е ясно.

Обявление на сигурност, подкрепено от предхождащото го признание за несигурност. Малкото неща, които зная, казваше им Келхус, наистина ги знам.

— Двама мъже искат от вас да отстъпите нещо. Принц Нерсей Прояс ви моли да приемете водачеството на езичник скилвенди, докато Икурей Зерий иска да се обвържете с интересите на империята. Въпросът е прост: Коя отстъпка е по-голяма?

Демонстрацията на мъдрост и проникновение чрез изясняване. Разбирането им за това щеше да заздрави уважението им, да ги подготви за още открития и да ги убеди, че гласът му принадлежи на разума, а не на собствените му продажни цели.

— От една страна имаме император, който доброволно е снабдил Плебейската свещена война, макар и да е знаел, че тя със сигурност ще бъде унищожена. От друга имаме вожд, който е прекарал целия си живот в това да плячкосва и избива правоверните. — Той се спря и се усмихна тъжно. — В моята родна земя наричаме това дилема.

Из градината се разнесе топъл смях. Само Зерий и Конфас не се усмихнаха. Келхус бе заобиколил престижа на екзалт-генерала, насочвайки думите си към императора, и бе описал проблема с доверието в Зерий като равностойно на това в един скилвенди — както само справедлив и безпристрастен човек би сторил. После бе запечатал това сравнение с нежен хумор, подсигурявайки си високото мнение на всички, смесвайки хумористично проникновение с истинското.

— Аз бих могъл да свидетелствам за честта на Наюр урс Скийота, но тогава кой ще свидетелства за мен? Така че нека приемем, че и двамата мъже, император и вожд, са еднакво недостойни за доверие. При това положение отговорът се крие в нещо, което вие вече знаете: заели сме се с божия работа, но тя си остава мрачна и кървава работа. Няма по-свиреп труд от войната.

Той огледа лицата им, спирайки се на всяко, сякаш то бе единствената цел на думите му. Виждаше, че те се намират на ръба, на прага на извода, който самият разум изискваше. Дори Зерий.

— Независимо дали ще приемем водачеството на императора, или на вожда — продължи Келхус, — ще отдадем същото доверие и същите усилия…

Дуниайнът спря за миг и погледна към Готиан. Виждаше заключенията да се движат сякаш със своя собствена воля, в душата му.

— Ала с императора — каза Готиан, кимайки бавно — отстъпваме и наградата за труда си.

Сред Мъжете на Бивника се разнесе мърморене, изразяващо дълбоко съгласие.

— Какво ще кажеш ти, върховни командире? — извика принц Саубон. — Шриахът удовлетворен ли е?

— Но това са само още глупости! — извика Икурей Конфас. — Как може императорът на една инритска нация да буди същото доверие като един дивак-езичник?

Екзалт-генералът незабавно бе нацелил слабото място в аргумента на Келхус. Но протестът му бе закъснял.

Без да продума, Готиан отвори кутията, разкривайки два малки свитъка вътре. Поколеба се, суровото му лице бе пребледняло. Държеше бъдещето на Трите морета в ръцете си и го знаеше. Накрая внимателно, сякаш докосваше свещена реликва, разтвори свитъка с черен печат.

Обръщайки се към смълчания император, върховният командир на шриалските рицари започна да чете, а гласът му ехтеше като на свещеник:

— Икурей Зерий III, император на Нансур, в името на Бивника и „Трактатите“, и съгласно древната връзка между Храма и Държавата, ти е наредено да снабдиш с провизии инструмента на нашето велико…

Ревът на събралите се благородници проехтя в императорската градина. Гласът на Готиан продължи да нарежда, относно Инри Седжен, относно вярата, относно неправомерни намерения, но щастливите Мъже на Бивника вече бяха започнали да напускат градините, нетърпеливи да се подготвят за поход. Конфас стоеше вцепенен на стъпалото под императорската пейка, зяпнал яростно скилвендския крал на племената в краката си. Наблизо Прояс приемаше поздравленията на другите благородници с изпълнени с достойнство думи и триумфиращи очи.

Ала Келхус гледаше императора през стената от фигури. Той плюеше заповеди на един от богато облечените си стражи — заповеди, за които дуниайнът знаеше, че нямат нищо общо със Свещената война.

— Хвани Скейос — съскаха устните — и извикай останалите. Старата отрепка крие някакво предателство!

Келхус гледаше как еотическият страж прави знак на другарите си, а после те се събраха около безликия съветник. Отведоха го грубо нанякъде.

Какво ли щяха да открият?

В градината се бяха провели две съревнования.

Красивото лице на Икурей Зерий III се обърна към него, също толкова ужасено, колкото и разгневено.

Той си мисли, че съм част от предателството на съветника. Иска да ме арестува, но не може да измисли претекст.

Келхус се обърна към Наюр, който стоеше неподвижно, изучавайки голото тяло на своя съплеменник, прикован под краката на императора.

— Трябва да напуснем бързо — каза дуниайнът. — Тук имаше твърде много истини.