Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на нищото (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Darkness That Comes Before, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 1

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-492-5

 

 

Издание:

Р. Скот Бакър

Принц на нищото

Книга 1: Тъмнината, която предхожда

Том 2

 

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

 

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011

ISBN 978-954-761-493-2

История

  1. — Добавяне

Пета част
Свещената война

Петнайсета глава
Момемн

Мнозина осъдиха онези, които се присъединиха към Свещената война с користни подбуди, и без съмнение, ако тази скромна история намери пътя си в техните самотни библиотеки, те ще попарят и мен. Признавам, че собствените ми причини да се присъединя към Войната бяха „користни“, дори ако това значи, че дойдох, за да постигна цели, различни от унищожението на езичниците и възвръщането на Шимех. Ала имаше много наемници, подобни на мен, и също като мен, те непредумишлено подпомогнаха Свещената война, избивайки своя дял езичници. Провалът на Свещената война нямаше нищо общо с нас.

Провал ли казах? Може би „трансформация“ е по-добра дума.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Вярата е истината на страстта. Тъй като никоя страст не е по-истинска от друга, вярата е истината на нищото.

Айенсис, „Четвъртият човешки анализ“

Пролетта на 4111 година на Бивника

— Не забравяй какво ти казах — промърмори Зинемус на Акамиан, докато един застаряващ роб ги водеше към огромния павилион на Прояс. — Бъди официален. Бъди внимателен… Той те приема само за да ми затвори устата, нищо повече.

Магьосникът се намръщи.

— Как само се промениха времената, а Зин?

— Ти имаше твърде голямо влияние върху него като дете, Ака, остави твърде дълбока следа. Фанатиците често объркват чистотата с нетърпимост, особено когато са млади.

Макар Акамиан да подозираше, че нещата са много по-сложни, той каза само:

— Пак си чел, нали?

Последваха роба през поредица от богато извезани платнища, завиха наляво, после надясно, после пак наляво. Въпреки че Прояс бе пристигнал преди няколко седмици, административните помещения, през които преминаха, изглеждаха хаотично подредени, а някъде и само с наполовина разопакован багаж. Това разтревожи Акамиан. Прояс обикновено беше подреден до вманиачаване.

— Хаос и криза — каза Зинемус вместо обяснение. — Още с пристигането му… Повече от половината му хора са навън и се занимават с броене на пилета.

Акамиан си спомни, че броенето на пилета е конрийска алегория за безсмислени начинания.

— Толкова ли е зле всичко?

— По-зле. Той губи играта с императора, Ака. Добре ще е да запомниш и това.

— Може би тогава трябва да изчакам, докато… — започна да казва магьосникът, но вече беше късно.

Старият роб се спря пред входа на много по-голяма стая и вдигна ръка в пресилен жест, който разкри потъмняла от пот подмишница. Влезте на свой риск, казваше лицето му.

Стаята бе по-хладна и по-тъмна. Разнасяше се миризма на ароматно дърво. Около централен огън бяха пръснати килими, които превръщаха земята в уютна бъркотия от аинонски пиктограми и стилизирани картини, извлечени от конрийските легенди. Излегнал се сред множество възглавници, принцът ги гледаше от другата страна на пламтящото огнище. Акамиан незабавно падна на колене и се поклони. Видя тънка нишка дим, издигаща се от малък въглен, хвърлен в огъня.

— Изправи се, схоластико — каза Прояс. — Вземи си възглавница до огъня ми. Няма да искам да целуваш коляното ми.

Престолонаследникът на Конрия носеше само ленена пола, избродирана с герба на неговата династия и народ. Късо подстригана брада, модерна в момента сред младите конрийски благородници, очертаваше лицето му. Изражението му беше празно, сякаш се стараеше да не съди. Големите му очи бяха враждебни, но не и пълни с омраза.

Няма да искам да целуваш коляното ми… Не особено обещаващо начало. Акамиан пое дълбоко дъх.

— Отдавате ми почит отвъд най-големите ми надежди, принце мой, като ми разрешавате тази аудиенция.

— Може би повече, отколкото можеш да предположиш, Акамиан. Никога в живота ми толкова много хора не са се борили за вниманието ми.

— Относно Свещената война ли?

— А за какво друго?

Магьосникът трепна вътрешно. За момент не намери думи.

— Истина ли е, че нападате долината?

— И по-надалеч… Ако мислиш да ме порицаваш за стратегията ми, Акамиан, помисли пак.

— Че какво разбират магьосниците от стратегия, принце мой?

— Прекалено много, мен ако питат. Но пък напоследък всеки срещнат и братовчед му са големи авторитети в стратегиите, нали, маршале?

Зинемус хвърли извинителен поглед към Акамиан.

— Тактиките ти са съвършени, Прояс. Притеснява ме само доколко са уместни.

— А какво искаш да ядем? Чергите, на които се молим?

— Императорът затвори житниците си едва когато ти и останалите велики имена започнахте да плячкосвате.

— Но той ни даваше само трохи, Зин! Достатъчно, за да предотврати бунтове. Достатъчно, за да ни контролира! И нито зрънце повече.

— И все пак, да нападаме инрити

Прояс се намръщи и размаха ръце.

— Достатъчно! Казваш това, а аз казвам онова, отново и отново. Като никога, предпочитам да чуя какво има да ми каже Акамиан! Чу ли, Зин? Толкова силно ме дразниш вече…

От погледа на Зинемус магьосникът разбра, че Прояс не се шегува.

Толкова променен… Какво се е случило с него? Но още докато си задаваше въпроса, Акамиан разпозна отговора. Прояс страдаше, като всеки човек с велика кауза, от безкрайната размяна на принципи за преимущества. Нямаше триумф без съжаление. Нямаше почивка без обсада. Компромис след напрегнат компромис, докато целият живот на човека не заприличаше на поражение. Това заболяване схоластиците от Завета познаваха добре.

— Акамиан… — каза Прояс, когато той не заговори веднага. — Имам нация на поход за изхранване, армия от бандити за удържане и император за надхитряване. Така че нека оставим учтивостта на джнан настрана. Просто ми кажи какво искаш.

Лицето на Прояс представляваше истинско бойно поле, на което воюваха очакването и нетърпението. Той искаше да види стария си учител, предположи Акамиан, но не искаше да го иска. Това беше грешка.

Неволно поемане на въздух.

— Чудя се дали моят принц все още си спомня на какво го учих преди толкова много години.

— Тези спомени, боя се, са единствената причина ти да си тук.

Магьосникът кимна.

— Спомня ли си тогава какво означава човек да мисли за вероятностите?

Нетърпението завладя нови територии по изражението на Прояс.

— Искаш да кажеш да мисля „ами ако“?

— Да, принце мой.

— Като дете се изморявах от игрите ти, Акамиан. Като голям човек просто нямам време за тях.

— Това не е игра.

— Не е ли? Тогава защо си точно тук от всички възможни места, Акамиан? Каква работа може да има Заветът със Свещената война?

Това беше въпросът. Когато човек воюваше с невидимото, неизбежно се появяваха нежелани разклонения. Всяка мисия със или без цел, която се изпаряваше до абстракция, рано или късно започваше да бърка собствените си средства с целта, приемаше борбата си за причината за борба. Акамиан бе осъзнал, че Заветът е тук, за да прецени дали трябва да бъде тук. И това бе не по-малко важно от коя да е друга негова мисия, тъй като това беше единствената мисия на неговата школа. Но не можеше да каже това на Прояс. Не, трябваше да стори онова, което правеше всеки друг агент на Завета: да насели непознатото с древни заплахи и да засее бъдещето с минали катастрофи. В свят, който бездруго бе ужасяващ, Заветът бе станал школа на продавачи на страх.

— Каква работа? Да открием истината.

— Значи ще ми изнасяш лекция за истината, а не за вероятностите… Боя се, че тези дни отминаха, Друсас Акамиан.

Някога ти ме наричаше Ака.

— Не. Дните на изнасяне на лекции са в миналото. Изглежда най-доброто, на което мога да се надявам сега, е да напомням на хората онова, което някога са знаели.

— Има много работи, които някога претендирах да зная, но вече не ме интересуват. Трябва да си по-конкретен.

— Искам просто да ви напомня, принце мой, че когато сме най-сигурни, е най-сигурно, че ще бъдем измамени.

Прояс се усмихна заплашително.

— Ах… предизвикваш вярата ми.

— Не предизвиквам, само калявам.

— Каляваш, значи. Искаш да задам нови въпроси, да обмисля тревожни „вероятности“. И какви, кажи ми, моля те, са тези тревожни вероятности? — Сарказмът в гласа му сега бе открит и жилеше. — Кажи ми, Акамиан, колко голям глупак съм станал?

В този миг Акамиан осъзна колко дълбоко е бил осакатен Заветът. Не само бяха станали абсурдни, но и престояли — рутинни! Как да добиеш правдоподобност от подобна бездна?

— Свещената война — каза Акамиан — може да не е това, което изглежда.

— Не това, което изглежда? — извика Прояс с подигравателно удивление — порицание на учителя, който се беше подхлъзнал фатално. — За императора Свещената война е развратно средство да си възстанови империята. За мнозина от равните ми е просто користен инструмент за завоевания и слава. За Елейзарас и Алените кули е транспорт към кой знае каква цел. А за толкова много други е просто евтин начин да изкупят пропиляния си живот. Свещената война не е това, което изглежда? Не е имало и една нощ, Акамиан, когато да не съм се молел да си прав!

Престолонаследникът се приведе напред и си наля купа вино. Не предложи нито на магьосника, нито на Зинемус.

— Ала молитвите никога не са достатъчни, нали? — продължи Прояс. — Нещо ще се случи, някое предателство или дребнава жестокост, и сърцето ми крещи: „Срамота! Проклети да сте!“. И знаеш ли какво, Акамиан? Именно една вероятност ме спасява, тласка ме да продължа. „Ами ако?“, питам се. Ами ако тази Свещена война всъщност е божествена, добро дело сама по себе си?

Дъхът му секна при тези последни думи, сякаш никое издихание не можеше да ги последва.

Ами ако…

— Толкова трудно ли е за вярване? Толкова ли е невъзможно — че въпреки хората и техните гнусни амбиции, поне едничко нещо, тази Свещена война, може да бъде добра просто заради това, което е? Ако е невъзможно, Акамиан, тогава животът ми е не по-смислен от твоя…

— Не — каза рязко магьосникът, неспособен да сдържа гнева си. — Не е невъзможно.

Жалостивата ярост в очите на Прояс се притъпи, замъгли се от тъга.

— Извинявам се, стари учителю. Не исках да… — Той се прекъсна с още една глътка вино. — Може би сега не е толкова добро време да обмислям вероятностите ти, Акамиан. Боя се, че Богът ме изпитва.

— Защо? Какво е станало?

Прояс хвърли поглед към Зинемус. Разтревожен поглед.

— Имало е клане на невинни — каза той. — Галеотски войски под командването на Коитус Саубон са избили обитателите на цяло село близо до Пасна.

Акамиан си спомни, че Пасна е градче на около четиридесет мили нагоре по река Фаюс, известно с маслиновите си горички.

— Майтанет знае ли?

Принцът направи гримаса.

— Ще научи.

Внезапно Акамиан разбра.

— Ти му се противопоставяш — каза той. — Майтанет е забранил тези нападения!

Той едва прикри радостта си. Ако Прояс се бе опълчил на този шриах…

— Не ми харесва тонът ти — пресече го Прояс. — Какво те е грижа… — Внезапно спря, сякаш поразен от собствено прозрение. — Това ли е вероятността, която искаш да обмисля? — попита той с удивление и гняв. — Че Майтанет… — Внезапен сух смях. — Че Майтанет заговорничи с Консулта?

— Както казах — отвърна с равен тон Акамиан. — Вероятност.

— Акамиан, няма да те обиждам. Зная мисията на Завета. Зная за немислимия ужас на нощите ви. Ти и себеподобните ти изживявате митовете, които ние оставяме в детството. Как е възможно човек да не уважава това? Но не бъркай разногласията между мен и Майтанет, доколкото изобщо ги има, с предаността и почитта, които отдавам на Светия шриах. Това, което казваш — тази „вероятност“, която очакваш да обмисля — е скверна. Разбираш ли?

— Да. Твърде добре.

— Имаш ли нещо повече, тогава? Нещо повече от кошмарите си?

Акамиан имаше повече, тъй като имаше толкова по-малко. Имаше Инрау. Облиза устни.

— В Сумна, един наш… — той преглътна — … мой агент беше убит.

— Агент, пратен, без съмнение, да шпионира Майтанет… — Прояс въздъхна, а после поклати тъжно глава, сякаш се подготвяше да изрече сурови и вероятно болезнени думи. — Кажи ми, Акамиан, какво е наказанието за шпиониране на Хилядата храма?

Магьосникът примигна.

— Смърт.

Това? — изрева внезапно принцът. — Това ли ми носиш? Един от шпионите ти е екзекутиран — за шпиониране! — и ти подозираш, че Майтанет — най-великият шриах от поколения насам! — заговорничи с Консулта? Това ли са основанията ти? Повярвай ми, схоластико, ако агент на Завета е споходен от злочестие, това невинаги значи…

— Има и още! — възпротиви се Акамиан.

— О, трябва да чуем още! Какво? Да не би някой пияница да ти е прошепнал някаква ужасна история?

— Онзи ден в Сумна, когато те видях да целуваш коляното на Майтанет…

— О, да, нека непременно говорим за това! Имаш ли представа каква наглост

— Той ме видя, Прояс! Знаеше, че съм магьосник!

Това го накара да се сепне, но само за момент.

— И ти си мислиш, че не зная това? Аз бях там, Ака! Значи той, като други велики шриаси преди него, има дарбата да вижда малцината. Какво от това?

Акамиан беше поразен.

— Какво от това? — повтори принцът. — Какво друго означава това, освен, че той, за разлика от теб, е избрал праведен път?

— Но…

— Но какво?

— Сънищата… Напоследък са толкова интензивни.

— Ах, отново стигнахме до кошмарите…

— Нещо става, Прояс. Зная го. Усещам го!

Младият мъж изсумтя.

— И ето, че това ни води до затруднение, нали, Акамиан?

Магьосникът само го зяпна объркан. Имаше още нещо, което той забравяше… Кога бе станал такъв стар глупак?

— Затруднение? — успя да попита. — Какво затруднение?

— Разликата между това да знаеш и да усещаш. Между знанието и вярата. — Прояс вдигна паница и я пресуши, сякаш наказваше виното. — Знаеш ли, спомням си как веднъж, преди много години, те питах за Бога. Помниш ли какво ми каза?

Акамиан поклати глава.

— „Чувал съм много слухове, каза ти, но никога не съм го срещал.“ Спомняш ли си? Спомняш ли си как се превивах от смях?

Магьосникът кимна и се усмихна слабо.

— Повтаряше го неспирно седмици наред. Майка ти беше бясна. Щяха да ме освободят, ако Зин не беше…

— Винаги твой проклет адвокат, Зинемус — каза Прояс и се ухили на маршала. — Знаеш, че ако го нямаше, щеше да останеш без приятели, нали?

Внезапна бучка в гърлото на Акамиан му попречи да отговори. Той примигна с горящи очи.

Не… Моля те, не тук.

Маршалът и принцът го гледаха с едновременно смутени и разтревожени изражения.

— Както и да е — продължи колебливо Прояс. — Това, което искам да кажа, е следното: Онова, което казваш за моя Бог, трябва да признаеш, че важи и за твоя Консулт. Всичко, с което разполагаш, са слухове, Акамиан. Вяра. Не знаеш нищо за това, за което говориш.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът му се вкорави.

— Вярата е истината на страстта, Акамиан, а никоя страст не е по-истинска от друга. А това означава, че няма възможност, която да ми кажеш и аз да обмисля, няма страх, който да призовеш и да е по-истински от моето обожание. Между нас не може да има разбирателство.

— Тогава се извинявам… Няма да говорим повече за това! Нямах намерение да обиждам…

— Знаех, че от това ще те заболи — прекъсна го Прояс, — но трябва да го кажа. Ти си богохулник, Акамиан. Нечист. Самото ти присъствие е прегрешение срещу Него. Наглост. И колкото и да те обичах някога, обичам своя Бог повече. Много повече.

Зинемус не можеше да търпи повече.

— Но със сигурност…

Прояс го накара да млъкне с вдигната ръка. Очите му отразяваха плам и огън.

— Душата на Зин си е негова работа. Може да прави с нея каквото пожелае. Но, Акамиан, ти трябва да уважиш желанието ми: не искам да те виждам отново. Никога. Разбираш ли ме?

Не.

Акамиан погледна първо Зинемус, а после отново Нерсей Прояс.

Не е нужно да става по този начин…

— Така да бъде — каза той.

Изправи се рязко, мъчейки се да притъпи болката на лицето си. Затоплените от огъня гънки на робата му изгаряха местата, където се докосваха до кожата му.

— Искам само едно — каза Акамиан безцеремонно. — Ти познаваш Майтанет. Може би единствено на теб има доверие. Просто го попитай за един млад свещеник, Паро Инрау, който е скочил към смъртта си в Хагерна преди няколко седмици. Питай го дали неговите хора са го убили. Питай го дали е знаел, че момчето е шпионин.

Прояс го изгледа с безизразността на човек, подготвил се да мрази.

— И защо бих сторил подобно нещо, Акамиан?

— Защото някога ме обичаше.

И без да каже нищо повече, Друсас Акамиан се обърна и остави двамата инритски благородници седнали безмълвни край огъня.

Навън нощният въздух беше влажен от немитото множество. Свещената война.

Мъртви, помисли Акамиан. Всичките ми ученици са мъртви.

* * *

— Пак не одобряваш — каза Прояс на Маршала. — Кое този път? Стратегията или уместността й?

— И двете — отвърна хладно Зинемус.

— Разбирам.

— Запитай се, Прояс — веднъж остави светото писание настрана и наистина се запитай — дали чувството в гърдите ти — сега, точно в този миг — е скверно или праведно.

Настойчива пауза.

— Но аз не изпитвам нищо, Зин.

* * *

Тази нощ Акамиан сънува Езменет, гъвкава и дива върху него, а после и Инрау, който викаше откъм Великата Чернота:

Те са тук, стари учителю! По начини, които не можеш да видиш!

Ала другите сънища неизбежно се разбудиха изотдолу — алчният кошмар, който винаги подаваше ужасната си муцуна, отърсвайки от себе си тъканта на по-нищожни и скорошни копнежи. И тогава Акамиан се озова на полята на Еленеот, повлякъл разбитото тяло на великия върховен крал настрана от хаоса на войната.

Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.

— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.

— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.

Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.

— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?

— Слънцето залязва — отговори Акамиан.

— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.

— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!

Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.

— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е твое. Твое, Сесуата.

— Не — прошепна Акамиан.

— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?

— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.

— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?

— Да… Като свой баща и свой крал.

— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?

— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.

— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.

Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.

— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!

— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.

— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне

Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.

— В края на света.

Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрака на Не-бога.

— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!

* * *

Тя се чудеше дали подобни игри са обичайни за Кампосейския площад.

Езменет беше с гръб към него, но усещаше оценяващия му поглед. Прокара пръсти по висящ сноп сушен риган, сякаш да провери дали е правилно изсушен. Приведе се напред, знаейки, че бялата й ленена рокля, традиционната хасас, ще се нагъне около задника й и ще се отвори на хълбока, дарявайки непознатия с гледката на голото й бедро и дясната гърда. Хасас представляваше просто дълга ивица лен с изрязана в средата дупка, около която имаше красиво избродирана яка, стегната през кръста с кожен колан. Макар и да бе предпочитана дреха за свободните жени в горещи дни, се тачеше много и от проститутките — по очевидни причини.

Ала тя вече не беше проститутка. Тя беше…

Вече не знаеше точно какво е.

Кепалорските робини на Сарсел — Ертига и Ханза — също бяха забелязали мъжа. Те се разкикотиха над канелата, преструвайки се, че се суетят около дължината на пръчките. Не за пръв път днес Езменет осъзна, че ги ненавижда, по начина, по който често ненавиждаше съседките си — конкурентки. Особено младите.

Той гледа мен! Мен!

А „той“ беше изключително красив мъж: рус, но гладко избръснат, с широки гърди и облечен само в синя ленена пола със златни пискюли, полепнали по потните му бедра. Мрежата от сини татуировки по ръцете му означаваше, че е някакъв офицер в еотическата стража на императора. С изключение на това, Езменет изобщо не го познаваше.

Двамата се бяха срещнали само малко по-рано — тя беше с Ертига и Ханза, а той — с трима от другарите си. Тълпата я избута към него. Мъжът миришеше на портокалови кори и солена кожа. Беше висок: очите й едва достигаха ключицата му. Нещо в него я накара да мисли за цветущо здраве и сила. Езменет вдигна очи без да знае защо, усмихна му се по срамежлив, но разбиращ начин, който едновременно заявяваше скромност, но обещаваше невъздържаност.

По-късно, объркана, възбудена и смутена, тя придърпа Ертига и Ханза в една тиха странична алея, където имаше само разхождащи се зяпачи и сергии за подправки, отрупани с плоски кошници и завеси от сушени билки. Сравнени с вонящите тълпи, ароматите трябваше да са желано облекчение, но Езменет откри, че й липсва миризмата на непознатия.

Сега той се мотаеше под слънцето близо до тях, а приятелите му бяха мистериозно изчезнали. Гледаше трите жени със смущаваща откритост.

Не му обръщай внимание, помисли си тя, неспособна да се отърси от спомена за твърдия му стомах, притиснат към нея.

— Какво правите? — сопна се тя на двете момичета.

— Нищо — каза раздразнено Ертига на шеик с тежък акцент.

Плясъкът на пръчка, удряща рамката на масата, накара и трите да подскочат. Старият продавач на подправки, чиято кожа изглеждаше като оцветена от стоката му, изгледа Ертига с разширени от гняв очи. Той размаха пръчката си около ленения навес.

— Тя е твоя господарка! — извика мъжът.

Почернялото от слънцето момиче се присви.

Ханза обгърна рамене с ръце.

Търговецът се обърна към Езменет и вдигна длан до врата си, свеждайки дясната си буза — жест на уважение от страна на кастов търговец. Усмихна й се одобрително.

Никога в живота й не беше имало период, когато да е толкова чиста, толкова сита или толкова добре облечена. Като се изключеха очите и дланите й, тя знаеше, че изглежда като жената на някой скромен кастов благородник. Сарсел й беше дал безброй дарове: дрехи, мазила, парфюми — но никакви бижута.

Ертига избегна очите й и се дръпна от сергията, потвърждавайки онова, което Езменет така или иначе знаеше — момичето не се смяташе за нейна слугиня. Нито пък Ханза. В началото тя го отдаде на обикновена ревност: предполагаше, че двете обичат Сарсел и като много робини, мечтаят да са нещо повече от играчки в леглото му. Но Езменет започваше да подозира, че самият рицар има ръка в поведението им. Каквито и съмнения да имаше дотогава, се разсеяха тази сутрин, когато момичетата отказаха да я пуснат да излезе сама от лагера.

— Ертига! — извика тя. — Ертига!

Момичето я изгледа с открита омраза. Беше толкова светлокоса, че под слънцето изглеждаше като без вежди.

— Вървете си у дома! — нареди Езменет. — И двете!

Ертига се изсмя и се изплю в прахта.

Езменет направи заплашителна крачка напред.

— Изстреляй си луничавия задник към дома, робиньо, преди да…

Пръчката отново изплющя по масата. Търговецът изостави сергията си и удари Ертига през лицето. Момичето падна с писъци, докато мъжът я удряше отново и отново, крещейки ругатни на непознат език. Ханза издърпа Ертига, а после, докато търговецът още викаше и размахваше пръчката си, двете избягаха надолу по алеята.

— Сега ще си идат у дома — каза мъжът на Езменет и се ухили гордо, притискайки розов език в пролуките между зъбите си. — Шибани роби — добави, изплювайки се през рамо.

Ала Езменет можеше само да мисли: Аз съм сама.

Примигна, за да не позволи на сълзите да потекат.

— Благодаря — каза на стареца.

Сбръчканото лице омекна.

— Какво купи? — попита нежно. — Пипер? Чесън? Имам добър чесън. Отглеждам го по много специален начин.

Колко време бе минало, откак за последно се оказа сама? От онова село преди месеци, осъзна тя, където Сарсел я спаси да не бъде убита с камъни. Езменет потрепери, внезапно почувствала се ужасно без никой около нея. Скри татуировката в дланта на дясната си ръка.

От деня, в който Сарсел я спаси, тя и за миг не беше оставала сама. Не и наистина. Откак се присъединиха към Свещената война, Ертига и Ханза винаги бяха наоколо. И самият Сарсел по някакъв начин успяваше да прекарва страшно много време с нея. Всъщност той бе впечатляващо грижовен, предвид егоизма, който иначе бе толкова съществена част от личността му. Често я глезеше с разходки — тук, на Кампосейския площад, или на поклонение в Кмирал, където прекара цял следобед с нея в Храма на Зотей, смеейки се, докато Езменет се дивеше на огромния му купол и заслушан, докато му обясняваше как ценейците са го построили преди хилядолетие.

Сарсел дори отиде до Имперския център с Езменет, като се шегуваше с нея заради това, че зяпаше, докато вървяха в хладната сянка на Андиаминските простори.

Но никога не я оставяше сама. Защо?

Нима се страхуваше, че ще тръгне да търси Акамиан? Това й се стори глупаво.

Тя изстина.

Те следяха Ака. Те! Трябваше да му каже!

Но тогава защо се криеше от него? Защо се страхуваше от мисълта да се сблъскат случайно всеки път, когато напускаше лагера? Винаги, когато мернеше някой, който приличаше на него, незабавно отместваше поглед, изплашена, че ако не го стори, може да превърне човека в Акамиан. Че той ще я види и ще я накаже с въпросителна гримаса. Че ще спре сърцето й с измъчен поглед…

— Какво купи? — повтори търговецът на подправки, а лицето му сега беше загрижено.

Тя го изгледа с празен поглед, мислейки си: Нямам пари. Но защо тогава бе дошла на площада?

После си спомни мъжа, еотическия страж, който я гледаше. Хвърли поглед към другия край на алеята и го видя да я чака, загледан напрегнато в нея. Толкова е красив…

Дъхът й секна. Усети топлина да залива бедрата й.

Този път не отклони поглед.

Какво искаш?

Той я гледаше напрегнато, задържайки очите си за онзи допълнителен миг, който подпечатва неизказаната уговорка. Кимна леко с глава и погледна към далечния край на пазара, а после назад.

Езменет отмести очи, изнервена, а сърцето й трепереше.

— Благодаря ви — промърмори на търговеца. Той размаха отвратено ръце, докато тя се отдалечаваше. Цялата изтръпнала, Езменет тръгна в посоката, указана от непознатия.

Виждаше го с периферното си зрение — следваше я през сенчестата стена от хора. Поддържаше дистанция, но на нея й се струваше, че вече е притиснал потните си гърди към гърба й, тесните си бедра към задника й, и се движи, шепнейки в ухото й. Докато се мъчеше да си поеме дъх, тя ускори крачка, сякаш я преследваха.

Искам това!

Срещнаха се в изпразнена кошара, напоена с миризмата на добитък за жертвоприношения. Външните сгради на храмовия комплекс надвисваха над тях. По някакъв начин, без да говорят, те се хвърлиха един върху друг в здрача на близката алея.

Този път той миришеше на потъмняла от слънцето кожа. Целувката му беше смазваща, дори свирепа. Тя изхлипа, притисна езика си дълбоко в устата му, усети остротата на зъбите му.

— Ах, да — почти извика мъжът. — Такава сладост!

Той сграбчи лявата й гърда. Другата му ръка започна да се суети с роклята й, плъзгайки се нагоре и навътре между бедрата й.

— Не! — възкликна тя и го отблъсна.

— Какво? — Той се приведе над лактите й, търсейки отново устата й.

Езменет извърна лице.

— Монети — прошепна тя. Фалшив смях. — Никой не яде безплатно.

— Ах, Седжен! Колко?

— Дванадесет таланта — простена тя. — Сребърни таланта.

— Курва — изсъска мъжът. — Ти си курва!

— Аз съм дванадесет сребърни таланта…

Той се поколеба.

— Дадено.

Започна да рови из кесията си и й хвърли поглед, докато тя нервно наместваше роклята си.

— Какво е това? — попита рязко.

Езменет последва погледа му към опакото на лявата си длан.

— Нищо.

— Наистина ли? Боя се, че съм виждал това „нищо“ и преди. Това е подигравка с татуировките, които носят жриците на Гиера, нали? Използват я в Сумна, за да бележат курвите си.

— Да. Какво от това?

Мъжът се ухили.

— Ще ти дам дванадесет таланта. Медни.

— Сребърни — каза тя. Гласът й звучеше неуверено.

— Изсъхналата слива си е изсъхнала слива, както и да я облечеш.

— Да — прошепна Езменет и усети сълзи в очите си.

— Какво каза?

— Да! Само побързай!

Той извади монети от кесията си. Тя видя половин сребърник между пръстите му. Сграбчи потните медници от дланта му. Той вдигна предницата на хасаса и я прониза. Езменет достигна оргазъм почти незабавно, а дъхът й излизаше със съскане между стиснатите зъби. Заудря слабо по раменете му с юмруци, пълни с монети. Той продължи да се движи, бавно, но силно. Отново и отново, сумтейки малко по-силно всеки път.

— Мили Седжен! — изсъска накрая, а дъхът му бе горещ в ухото й.

Тя свърши отново, но този път извика. Усети го как трепери, почувства издайническото последно навлизане, дълбоко, сякаш той се мъчеше да достигне самия й център.

— В името на Бога — прошепна мъжът.

Отдръпна се от нея и се отскубна от ръцете й. Погледът му сякаш минаваше право през Езменет.

— В името на Бога… — повтори той, този път с различен тон. — Какво направих?

Все още задъхана, тя вдигна ръка към бузата му, но той се запрепъва назад, докато се опитваше да приглади полата си. Езменет мерна ивица влажни петна и сянката на омекващия му фалос.

Мъжът не можеше да я гледа. Вместо това отмести поглед към яркия изход на алеята. Тръгна към него като вцепенен.

Облегната на стената, тя го проследи с поглед, докато той отново си възвърна хладнокръвието или поне безизразна негова имитация, под светлината на слънцето. После изчезна, а Езменет отпусна глава назад, дишайки тежко, докато приглаждаше роклята си с непохватни ръце. Преглътна. Усещаше го как тече по вътрешната страна на бедрото й, първо горещ, после студен, като сълза, спускаща се до брадичката.

После, като че за пръв път, почувства вонята на алеята. Видя блясъка на монетите на фона на изгнилата сляпа риба по земята.

Завъртя рамо върху тухлите и се обърна към яркия площад. Пусна монетите.

Стисна очи и видя черно семе, размазано по корема й.

А после побягна, вече наистина сама.

* * *

Езменет осъзна, че Ханза е плакала. Лявото й око изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се затвори от подуването. Ертига вдигна поглед от огъня, за който се грижеше. По лицето й имаше червена резка — от търговеца на подправки, предположи тя, — но иначе изглеждаше добре. Ухили се като луничав чакал и вдигна невидимите си вежди, гледайки към павилиона.

Сарсел я чакаше вътре, седнал в здрача.

— Липсваше ми — каза той.

Въпреки странния му глас, Езменет се усмихна.

— И ти на мен.

— Къде беше?

— Разхождах се.

— Разхождала си се… — Той изсумтя, изпускайки въздух от ноздрите си. — Къде се разхождаше?

— В града. На пазара. Има ли значение за теб?

Той я изгледа със странно изражение. Изглеждаше така, все едно я… душеше.

Внезапно скочи, сграбчи китката й и я придърпа към себе си — толкова бързо, че Езменет ахна.

Загледан в нея, той се пресегна и сграбчи подгъва на роклята й, след което започна да я вдига. Тя го спря точно над коляното.

— Какво правиш, Сарсел?

— Липсваше ми. Както казах.

— Не. Не сега. Воня на…

— Да — каза рицарят и отблъсна ръцете й. — Сега.

Той повдигна ленения плат като сенник. После приклекна с коленете навън, като маймуна.

Езменет потрепери, но не знаеше дали от ужас или от гняв. Сарсел пусна дрехата й. Изправи се. Изгледа я безизразно. После се усмихна.

Нещо в него й напомни за коса, все едно усмивката му можеше да реже пшеница.

— Кой? — попита накрая.

— Кой какво.

Той я зашлеви. Не силно, но от това сякаш само я заболя повече.

Кой?

Езменет не отговори и се обърна към спалнята си.

Той я сграбчи за лакътя, завъртя я свирепо към себе си и вдигна ръка за повторен удар…

Поколеба се.

— Акамиан ли беше? — попита след малко.

На Езменет й се струваше, че никога не е мразела нечие лице повече. Усети плюнката да се струпва между устните и зъбите й.

Да! — изсъска тя.

Сарсел сведе ръка и я пусна. За миг изглеждаше прекършен.

— Прости ми, Езми — каза той провлачено.

Но за какво, Сарсел? За какво?

Той я прегърна отчаяно. В началото тя остана скована, но когато мъжът започна да хлипа, нещо в нея се счупи. Езменет се предаде и се отпусна в ръцете му, вдиша дълбоко миризмата му — на смирна, пот и кожа. Как можеше този мъж, толкова суров, по-самоуверен от всеки друг, когото беше познавала, да плаче заради някой като нея? Предателка. Развратница. Как можеше той…

— Зная, че го обичаш — чу го да шепне. — Зная…

Ала Езменет не беше толкова сигурна.

* * *

Магьосникът се приближи към Прояс в указания час на едно хълмче, издигащо се над обширния и мизерен простор на Свещената война. На изток, свито между издигнатите надалеч една от друга стени и кули на Момемн, слънцето димеше като огромен издигащ се въглен.

Принцът затвори очи, наслаждавайки се на слабата утринна топлина. На този ден, едновременно си помисли и се замоли той, всичко се променя. Ако докладите бяха истина, най-накрая този нерешим спор между кучета и гарги, гарги и кучета, щеше да приключи. И той щеше да има своя лъв.

Обърна се към Акамиан.

— Невероятно, нали?

— Кое? Свещената война? Или този призив?

Прояс се почувства смъмрен от тона му и подразнен от липсата на уважение. Часове по-рано откри, че има нужда от Акамиан, докато се въртеше неспокойно на походното си легло. В началото гордостта не му позволяваше: думите му от предната седмица бяха толкова крайни, колкото изобщо беше възможно… „Не искам да те виждам отново. Никога.“ Да се разкайва за тях сега, когато имаше нужда от този човек, му се струваше долно, користно. Ала трябваше ли да се разкайва, за да ги наруши?

— Ами Свещената война, естествено — отвърна той безгрижно. — Писарите ми казват, че повече от…

— Имам армия от слухове за преследване, Прояс — каза схоластикът. — Така че нека оставим учтивостта на джнан настрана. Просто ми кажи какво искаш.

Обикновено Акамиан беше груб сутрин. Ефект от Сънищата, смяташе принцът. Ала в тона му имаше и нещо повече, нещо близко до омраза.

— Мога да разбера горчивината ти, Ака, но ти ще уважаваш сана ми. Школата на Завета е обвързана с дома Нерсей с договор и ако трябва, мога да се позова на него.

Акамиан го изгледа преценяващо.

— Защо, Проша? — попита той, използвайки умалителната форма на името му, както когато бе негов ученик. — Защо правиш това?

Какво можеше да му каже, което вече да не знае или да може да понесе да чуе?

— Не си в позиция да ме разпитваш, схоластико.

— Всички мъже, дори принцовете, трябва да отговарят пред здравия разум. Една нощ ме прогонваш завинаги, а после, едва седмица по-късно, ме призоваваш и аз не трябва да питам?

— Не съм призовал теб! — извика Прояс. — Призовах схоластик на Завета чрез закона на договора, подписан от баща ми с твоите господари. Или ще спазиш този договор, или ще го нарушиш. Изборът е твой, Друсас Акамиан.

Не и днес. Днес не можеше да се въвлече в това тресавище! Не и когато всичко бе на път да се промени… Може би.

Но очевидно Акамиан имаше собствен план.

— Знаеш ли — каза той, — мислих много за това, което ми каза онази нощ. Не съм правил почти нищо друго.

— И какво?

Моля те, стари учителю, остави този разговор за друг ден!

— Има вяра, която се разпознава като вяра, Прояс, и има вяра, която се бърка със знание. Първата прегръща несигурността, признава мистерията на Бога. Тя ражда състрадание и търпимост. Кой може да съди истински, когато не е напълно сигурен, че е прав? Но втората, Прояс, втората прегръща сигурността и приема мистерията на Бога само на думи. Тя ражда нетърпимост, омраза, насилие…

Прояс се намръщи. Защо не искаше да се откаже?

— И ражда, предполагам, ученици, които отхвърлят старите си учители, а, Акамиан?

Магьосникът кимна.

— И Свещени войни…

Нещо в този отговор разтревожи принца, заплаши да разбуди и бездруго безсънни страхове. Само годините му на обучение го спасиха да не остане без думи.

— Живей в мен — цитира той — и ще намериш убежище от несигурността. — Той изгледа гневно Акамиан. — Отдай се, както дете се отдава на баща си, и всички съмнения ще паднат.

Схоластикът го изгледа мрачно за момент. После кимна със суховатото отвращение на човек, който през цялото време е знаел по какъв блудкав начин ще бъде надвит. Дори Прояс го изпитваше: чувството, че цитирайки светото писание, бе прибягнал до един калпав номер. Но защо? Как можеше собственият глас на Късния пророк, Първата и Последната Дума, да звучи толкова… толкова…

Съжалението, което видя в очите на стария си учител, бе нетърпимо.

— Не смей да ме съдиш — изсъска през зъби той.

— Защо ме извика, Прояс? — попита изморено Акамиан. — Какво искаш?

Конрийският принц събра мислите си с дълбоко поемане на въздух. Въпреки усилията му, беше допуснал магьосникът да го разсее с калта на дребнави проблеми. Но стига.

Днес щеше да бъде денят. Трябваше да бъде.

— Снощи получих вест от племенника на Зин, Ирисас. Той е намерил интересен човек.

— Какъв?

— Скилвенди.

Това име гризеше детските сърца.

Акамиан го изгледа с присвити очи, но иначе не изглеждаше впечатлен.

— Ирисас напусна само преди седмица. Как би могъл да намери скилвенди толкова близо до Момемн?

— Изглежда този конкретен скилвенди е бил на път да се присъедини към Свещената война.

Схоластикът беше объркан. Прояс си спомни първия път, когато видя този поглед: като младеж, докато играеха бенджука сред храмовите брястове в градината на баща му. Как само бе ликувал тогава.

Този път изражението не се задържа.

— Някаква шашма? — попита Акамиан.

— Не зная какво да мисля, стари учителю, поради което те и призовах.

— Трябва да е лъжа — обяви магьосникът. — Скилвендите не се присъединяват към Свещените войни на инритите. За тях не сме нищо повече от… — Той се спря. — Но защо ще ме призоваваш тук? — попита с вид на човек, който разсъждава на глас. — Освен ако…

Прояс се усмихна.

— Очаквам Ирисас всеки момент. Пратеникът му смяташе, че се движи на не повече от няколко часа пред отряда на майордома. Пратих Зинемус да ги доведе.

Схоластикът погледна към зората встрани от тях — огромна алена дъга около златен ирис.

— Пътувал е през нощта?

— Когато са открили мъжа и спътниците му, те са били преследвани от кидрухилите на императора. Очевидно Ирисас е намерил за благоразумно да се върне възможно най-бързо. Изглежда този скилвенди е изказал някои доста провокативни твърдения.

Акамиан протегна ръка, сякаш да се предпази от излишните детайли.

— Спътници?

— Мъж и жена. Не зная нищо повече, освен, че никой от тях не е скилвенди, а мъжът твърди, че е принц.

— И какви точно твърдения е изказал равнинецът?

Прояс спря, за да преглътне треперенето и да укрепи гласа си.

— Твърди, че познава фанимските методи на водене на война. Твърди, че ги е побеждавал на бойното поле. И предлага мъдростта си на Свещената война.

* * *

Най-накрая Акамиан разбра. Напрежението. Нетърпението към собствените му тревоги. Прояс бе видял онова, което играчите на бенджука наричаха кут’ма, или „скрития ход“. Надяваше се да използва този скилвенди, който и да беше той, едновременно за да надиграе и да победи императора. Въпреки желанието си, Акамиан се усмихна. Дори след всички тежки думи не можеше да не споделя част от възбудата на стария си ученик.

— Значи той твърди, че е твоят кут’ма — каза магьосникът.

— Възможно ли е да говори истината, Ака? Скилвендите воювали ли са с фанимите?

— Южните племена най-често нападат Гедеа и Шигек. Когато бях настанен в Шимех, там имаше…

— Бил си в Шимех! — изпелтечи Прояс.

Акамиан се намръщи. Като повечето учители, той мразеше прекъсванията.

— Бил съм на много места, Прояс.

Заради Консулта. Когато не знаеш къде да търсиш, търсиш навсякъде.

— Извинявам се, Ака. Просто… — Гласът на Прояс заглъхна, сякаш бе твърде объркан.

Схоластикът знаеше, че той е превърнал Шимех в билото на свещена планина, местоназначение, за чието достигане бяха нужни воюващи хиляди. Идеята, че един богохулник може просто да слезе от лодка…

— По онова време — продължи Акамиан, — се говореше много за скилвендите. Кишауримите пратиха двадесет от редиците си до Шигек, за да се присъединят към наказателна експедиция, която падиражахът подготвяше да прати в степта. Нито армията му, нито кишауримите бяха видени повече.

— Скилвендите са ги избили.

Акамиан кимна.

— Така че да, напълно е възможно този твой скилвенди да е воювал с фанимите и да ги е побеждавал. Възможно е дори да има мъдрост, която да сподели. Но защо би я споделил с нас? С инрити? Това е въпросът.

— Толкова дълбока ли е омразата им?

Акамиан видя за миг виещи скилвендски копиеносци, спускащи се в огъня и мълниите на гласа на Сесуата. Образ от Сънищата.

Той примигна.

— Свещеникът мрази ли бика, чието гърло прерязва? Не. Помни, за скилвендите целият свят е олтар за жертвоприношения, а ние сме просто ритуалните жертви. Недостойни сме за презрението им, което прави всичко това толкова невероятно. Скилвенди, присъединяващ се към Свещена война? Това е като… като…

— Като да влезеш в кошарата — довърши удивено Прояс, — за да сключваш сделки с животните.

— Именно.

Престолонаследникът облиза устни и погледна над лагера, в търсене, предположи Акамиан, на следа от разбитите си надежди. Никога преди не беше виждал Прояс такъв — дори и като дете. Изглеждаше толкова… крехък.

Толкова отчаяно ли е положението? Какво се боиш да изгубиш?

— Но разбира се — добави с успокоителен тон магьосникът, — след победата на Конфас при Киют нещата в степта може и да са се променили. Вероятно дори драстично.

Защо винаги се опитваше да се грижи за Прояс?

Принцът му хвърли един поглед и се усмихна мрачно. После отново насочи очи към плетеницата от палатки, павилиони и алеите между тях, и каза:

— Все още не съм толкова отчаян, стари… — Той се сепна и примижа. — Там! — възкликна, сочейки към нищото, поне доколкото успяваше да различи Акамиан. — Зин идва. Съвсем скоро ще видим дали този скилвенди е моят кут’ма, или не.

От отчаяние до нетърпение за едно мигване на окото. Той ще бъде опасен крал, помисли си несъзнателно Акамиан. Ако преживееше Свещената война.

Той преглътна и вкуси прах по зъбите си. Навикът, особено в комбинация със страх, правеше бъдещето лесно за игнориране. Ала Акамиан не можеше да си позволи това. При толкова много войнствени мъже, струпани на едно място, просто трябваше да се случи нещо катастрофално. Това бе закон, почти толкова неотменим, колкото всяка логика на Айенсис. Колкото повече си го припомняше, толкова по-подготвен щеше да бъде, когато моментът настъпеше. Някъде, някой ден, хиляди сред хилядите около мен ще лежат мъртви.

Дразнещият въпрос, който му се струваше почти перверзно мрачен и все пак не можеше да не си задава, беше: Кой? Кой ще умре? Все някой трябва.

Аз?

Накрая очите му различиха Зинемус и конниците зад гърба му сред хаоса на лагера. Мъжът изглеждаше изтощен, както можеше да се очаква, имайки предвид, че принцът го бе извикал посред нощ. Лицето му с късо подстриганата брада бе обърнато към тях. Акамиан беше сигурен, че гледа него, а не Прояс.

Ти ще умреш ли, стари приятелю?

— Виждаш ли го? — попита принцът.

В началото магьосникът си мислеше, че Прояс има предвид Зинемус, но после видя и скилвендския воин, също на кон, разговарящ с рошавия Ирисас. Гледката го смрази.

Прояс го гледаше, сякаш за да разчете реакцията му.

— Какво не е наред? — попита той.

— Просто е минало… — Дъхът на Акамиан секна.

— Какво е минало?

Толкова много време… Всъщност две хиляди години, откак за последно бе виждал скилвенди.

— По време на Апокалипсиса… — започна той, но гласът му утихна колебливо. Защо винаги ставаше толкова срамежлив, когато говореше за тези неща, за тези реални неща? — По време на Апокалипсиса скилвендите се присъединили към Не-бога. Те унищожили Киранеас, опустошили Метсонк и обсадили Сумна скоро след като Сесуата избягал там…

— Искаш да кажеш „тук“ — поправи го Прояс.

Акамиан го погледна въпросително.

— След като Сесуата избягал тук — обясни принцът, — където някога е бил древният Киранеас.

— Д-да… Тук.

Това, върху което стояха, наистина беше земята на древния Киранеас. Тук — но погребана, сякаш под много пластове. Сесуата дори бе минал през Момемн веднъж, макар и тогава той да се наричал Менемора и да бил просто малко градче. И именно това, осъзна Акамиан, беше причината за тревогата му. Обикновено не му беше трудно да разграничава двете епохи — настоящата и апокалиптичната. Ала този скилвенди… Сякаш носеше древна катастрофа на челото си.

Магьосникът огледа приближаващата фигура, мускулестите ръце, покрити от белези, бруталното лице с очи, които виждаха само мъртви врагове. Друг мъж, мръсен и изтощен от пътя колкото и варварина, но с русата коса и брада на норсирай, яздеше малко по-назад. Говореше с жена, също русокоса, която се клатеше опасно на седлото си. Акамиан ги наблюдава известно време — жената изглеждаше ранена, — но откри, че вниманието му постоянно се връща към едрия скилвенди начело.

Скилвенди. Изглеждаше твърде смахнато, за да е истина. Имаше ли някакво по-голямо значение това? Беше изстрадал толкова много сънища за Анасуримбор Келмомас напоследък, а сега това — видение от древния край на света, бродещо наяве. Скилвенди!

— Не му вярвай, Прояс. Те са жестоки и тотално безмилостни. Свирепи като сранки, но много по-коварни.

Принцът се засмя.

— Знаеш ли, че нансурите започват всеки тост и всяка молитва с проклятие към скилвендите?

— Чувал съм.

— Е, докато ти виждаш привидение от кошмарите си, схоластико, аз виждам врага на своя враг.

Акамиан осъзна, че надеждите на Прояс се бяха върнали.

— Не. Виждаш враг, просто и ясно. Той е езичник, Прояс. Анатема.

Престолонаследникът го изгледа остро.

— Такъв си и ти.

Каква грешка само! Как да го накара да разбере?

— Прояс, трябва да…

— Не, Акамиан! — извика другият мъж. — Не „трябва“ нищо! Поне веднъж ми спести мрачните си предчувствия! Моля те!

— Ти ме призова заради съвета ми — сопна се магьосникът.

Прояс се завъртя рязко.

— Сприхавостта не ти приляга, стари учителю. Какво ти става? Призовах те заради съвета ти, да, но вместо това ти ми предлагаш брътвежи. Изглежда си забравил, че един съветник дава на своя принц фактите, нужни за трезва преценка. Не взима собствени решения, а после да порицава принца, че не ги споделя. — Той се обърна отново към приближаващите конници и се изсмя подигравателно. — Сега знам защо маршалът толкова много се тревожи за теб.

От тези думи го заболя. Акамиан виждаше по изражението му, че Прояс бе имал намерение да го нарани, искаше да удари колкото се може по-силно и смъртоносно. Нерсей Прояс беше командир, който се бореше с император за душата на свещена война. Трябваше му решителност, трябваше да изгради единност и най-вече — нуждаеше се от подчинение. Варваринът вече почти бе стигнал до тях.

Акамиан знаеше това, но думите все пак го засегнаха.

Какво ми става?

Зинемус спря черния си кон в подножието на хълма. Той им помаха, докато слизаше. Акамиан нямаше сили да му отвърне. Какво казваш за мен, Зин? Какво виждаш?

Следвайки примера на Зинемус, останалите се засуетиха около конете си за момент. Ирисас гълчеше норсирая за външния му вид, сякаш мъжът беше негов другар по оръжие, вместо чужденец, който ще се срещне с принца му. С мърморене и предпазливи стъпки, те започнаха да се катерят по склона. Дори и слязъл от коня си, огромният скилвенди се извисяваше над Зинемус и всъщност над всички останали, с изключение на норсирая. Имаше тесен кръст и широки, съвсем незабележимо изгърбени рамене. Изглеждаше гладен, не като просяк, а като вълк.

Прояс хвърли един последен поглед на Акамиан преди да посрещне гостите си. Бъди това, от което се нуждая в момента, предупредиха го очите му.

— Такава рядкост е видът на човек да отговаря на слуховете — каза принцът на шеик. Очите му се спряха върху жилестите ръце на варварина. — Но ти изглеждаш точно толкова свиреп, колкото заявява репутацията на народа ти, скилвенди.

Акамиан изпита гняв от свойския маниер на Прояс. Способността му без усилие да сменя упреците с поздрави, да бъде толкова горчив в един миг и толкова благ в следващия, винаги го беше тревожила. Със сигурност не я споделяше. Подобна подвижност на страстите, винаги бе смятал, демонстрираше тревожен капацитет за измама.

Чернокосият скилвенди изгледа Прояс, но не каза нищо. Кожата на магьосника изтръпна. Той осъзна, че мъжът носи хорае, скрито под пояса си. Чуваше бездънния му шепот.

Прояс се намръщи.

— Зная, че говориш шеик, приятелю.

— Ако си спомням правилно — каза Акамиан на конрийски, — скилвендите не харесват комплименти, принце мой. Смятат ги за недостойни за истински мъже.

Леденосините очи на варварина се насочиха към него. Нещо вътре в магьосника, нещо опитно в оценяването на физическа заплаха, потрепери.

— Кой е това? — попита мъжът с тежък акцент.

— Друсас Акамиан — каза Прояс с по-твърд глас. — Магьосник.

Варваринът се изплю, но дали в знак на презрение или като предпазна мярка срещу магия, Акамиан не можеше да прецени.

— Но не е твоя работа да задаваш въпроси — продължи принцът. — Мъжете ми са те избавили, заедно със спътниците ти, от нансурите и мога със същата лекота да ви предам отново на тях. Разбираш ли?

Мъжът сви рамене.

— Питай каквото искаш.

— Кой си ти?

— Аз съм Наюр урс Скийота, вожд на утемотите.

Колкото и ограничено да бе познанието му за скилвендите, Акамиан бе чувал за утемотите, както и всеки друг схоластик на Завета. Според Сънищата, Сатгай, кралят на племената, който бе водил скилвендите под знамето на Не-бога, беше утемот. Възможно ли бе това да е ново съвпадение?

— Утемотите, принце мой — промърмори той на Прояс, — са племе от северните предели на степта.

Варваринът отново го прониза с ледения си взор.

Прояс кимна.

— Кажи ми тогава, Наюр урс Скийота, защо един скилвендски вълк пътува толкова надалеч, за да удостоява с вниманието си инритските псета?

Варваринът по-скоро се изсмя, отколкото да се усмихне. Акамиан осъзна, че той притежава арогантност, присъща за примитивните народи — несъмнена увереност, че суровите обичаи на земята му го правят по-корав от всеки друг цивилизован народ. Ние сме глупави жени пред него, помисли си магьосникът.

— Дойдох — каза мъжът направо, — за да продам мъдростта и меча си.

— Като наемник? — попита Прояс. — Не мисля, приятелю. Акамиан ми казва, че няма подобно нещо като скилвендски наемници.

Магьосникът се опита да срещне гневния поглед на Наюр. Не можа.

— Битката при Киют се разви зле за моето племе — обясни варваринът. — И нещата станаха още по-зле, когато се върнахме в пасищата си. Онези малцина от хората ми, които преживяха нансурите, бяха избити от съседите ни на юг. Стадата ни бяха разграбени. Жените и децата ни отведени в плен. Утемотите вече не съществуват.

— И какво? — попита рязко Прояс. — Надяваш се да превърнеш инритите в свое племе? И очакваш да повярвам на това?

Тишина. Тежък момент между двама несломими мъже.

— Моята земя ме отхвърли. Отне ми огнището и имотите. Така че и аз, на свой ред, отхвърлям земята си. Толкова трудно ли е за вярване?

— Но защо тогава… — започна Акамиан на конрийски, но Прояс му направи знак да замълчи.

Принцът гледаше варварина мълчаливо, оценявайки го по смущаващия начин, по който магьосникът го беше виждал да оценява и други преди: сякаш те са абсолютният център на всяка преценка. Ако Наюр урс Скийота изпитваше неудобство обаче, той не го показа.

Прояс издиша, сякаш стигнал до рисковано и съответно тежко решение.

— Кажи ми, скилвенди, какво знаеш за Киан?

Акамиан отвори уста да протестира, но се поколеба, когато видя гримасата на Зинемус. Не забравяй мястото си!, викаше изражението на маршала.

— Много и малко — отвърна Наюр.

Акамиан знаеше, че Прояс ненавижда такива отговори. Но всъщност този скилвенди играеше същата игра като принца. Прояс искаше да знае какво може да му каже Наюр за фанимите преди да разкрие колко точно се нуждае от неговото знание. Иначе мъжът можеше просто да му съобщи каквото иска да чуе. Този уклончив отговор обаче говореше, че равнинецът е усетил това. Което означаваше, че е нетипично умен. Акамиан огледа белязаните му ръце, опитвайки се да преброи свазондите с поглед. Не можа.

Страшно много хора, помисли си той, са го подценявали.

— Какво ще кажеш за войната? — попита Прояс. — Какво знаеш за кианския начин на водене на война?

— Много.

— Как така?

— Преди осем години кианците нахлуха в степта точно като нансурите сега, надявайки се да прекратят нападенията ни в Гедеа. Пресрещнахме ги на място, наречено Зиркирта. Смазахме ги. Тези тук — той прокара дебел пръст през няколко белега ниско над дясната си китка — са от тази битка. Този е на техния генерал, Хасжинет, син на Скаурас — сапатишаха на Шигек.

В гласа му нямаше гордост. За него войната бе просто факт, който трябваше да опише — не много различен, предполагаше Акамиан, от описанието на раждането на теле на пасищата му.

— Убил си сина на сапатишаха?

— Накрая — каза воинът. — Първо го накарах да пее.

Неколцина от гледащите конрийци се засмяха на глас и въпреки че Прояс си позволи само надменна усмивка, Акамиан виждаше, че ликува. Въпреки грубото си държание, този скилвенди казваше именно онова, което принцът се надяваше да чуе.

Но магьосникът оставаше скептичен. Откъде знаеха, че утемотите наистина са били унищожени? И по-важно, какво общо имаше това с желанието да рискуваш живота си с прекосяване на Нансуриума, за да се присъединиш към Свещена война? Акамиан откри, че гледа отвъд лявото рамо на варварина, към норсирая, който го съпровождаше. За момент погледите им се срещнаха и той бе поразен от намека за мъдрост и тъга в очите на другия. Необяснима мисъл се появи в съзнанието му: У него… Отговорът е у него.

Но дали Прояс щеше да осъзнае това, преди да ги приеме под своя защита? За конрийците гостоприемството бе нещо, в което влагаха абсурдна сериозност.

— Значи познаваш кианските тактики? — попита принцът.

— Познавам ги. Дори и тогава вече бях главатар от много години. Съветвах краля на племената.

— Можеш ли да ми ги опишеш?

— Мога…

Престолонаследникът се ухили, сякаш най-накрая бе разпознал някаква сродна искра в другия мъж. Акамиан остана ням свидетел, изпълнен с притаена тревога. Знаеше, че всякакво прекъсване ще бъде отхвърлено незабавно.

— Предпазлив си — каза Прояс. — Това е добре. Един езичник насред Свещена война трябва да е предпазлив. Но не бива да се притесняваш от мен, приятелю.

Наюр изсумтя.

— И защо?

Прояс разтвори ръце и обхвана с жест огромното гъмжило от палатки, простиращо се до хоризонта.

— Виждал ли си някога подобно струпване? Величието на инритите е събрано на тези поля, скилвенди. Трите морета никога не са били толкова мирни. Цялото им насилие е събрано тук. И когато то потегли срещу фанимите, те уверявам, че твоята битка при Киют ще изглежда като най-обикновено стълкновение.

— А кога ще потегли?

Прояс замълча за момент.

— Това може би зависи от теб.

Варваринът го зяпна, поразен.

— Свещената война е парализирана, скилвенди. Една армия, особено огромна като тази, марширува с корема си. Ала Икурей Зерий III, въпреки споразуменията, сключени преди повече от година, ни отказва провизиите, от които имаме нужда. Шриахът може да се позове на божествения закон и да заповяда на императора да го стори, но не може да нареди на нансурите да потеглят с нас.

— Тогава тръгнете без тях.

— Бихме го сторили, ала шриахът се колебае. Преди месеци голяма група Мъже на Бивника получила нужните провизии като отстъпила пред изискванията на императора…

— Които са?

— Да подпише договор, отстъпващ на империята всички завладени земи.

— Неприемливо.

— Не и за въпросните велики имена. Те смятали, че са неуязвими, че чакането на останалите само ще ограби славата им. Какво значи един подпис върху свитък в замяна на славата? Така че те потеглили, навлезли във фанимски земи и били изцяло унищожени.

Наюр вдигна замислено ръка към брадичката си — странно обезоръжаващ жест, помисли си Акамиан, у мъж с подобно свирепо излъчване.

— Икурей Конфас — каза той решително.

Прояс повдигна вежди удивен. Дори магьосникът откри, че е впечатлен.

— Продължавай — каза принцът.

— Без Конфас, вашият шриах се бои, че Свещената война ще бъде изцяло унищожена. Така че той отказва да заповяда на императора да ви снабди, страхувайки се от повторение на случилото се по-рано.

Прояс се усмихна горчиво.

— Именно. А императорът, разбира се, направи договора цената на Конфас. Единственият начин Майтанет да овладее своя инструмент, изглежда, е да го продаде.

— Да продаде вас.

Прояс въздъхна тежко.

— Не се заблуждавай, скилвенди, аз съм предан човек. Не се съмнявам в своя шриах, само в оценката му на тези събития. Уверен съм, че императорът блъфира, че дори и ако потеглим, без да сме подписали прокълнатия му договор, той ще прати Конфас и колоните си да изкопчат каквито могат предимства от Свещената война…

За пръв път Акамиан осъзна, че Прояс всъщност се бои, че е възможно Майтанет да капитулира. И защо не? Ако Светият шриах можеше да понесе Алените кули, не можеше ли да понесе и договора на императора?

— Надеждата ми — продължи принцът, — и това е само надежда, е, че Майтанет би приел теб за заместител на Конфас. С твоя съвет на наша страна, императорът вече няма да може да твърди, че невежеството ни ще ни обрече.

— Заместител на екзалт-генерала? — повтори скилвендският вожд. После се разтресе от нещо, което Акамиан само миг по-късно разпозна като смях.

— Намираш това за забавно, скилвенди? — попита Прояс с объркано изражение.

Магьосникът сграбчи възможността.

— Заради Киют — промърмори той на бърз конрийски. — Помисли си за омразата, която трябва да изпитва към Конфас заради Киют.

— Отмъщение? — каза рязко принцът също на конрийски. — Мислиш, че това е истинската му причина да дойде тук? За да отмъсти на Икурей Конфас?

— Попитай го! Защо е дошъл тук и кои са другите?

Прояс погледна към Акамиан, а раздразнението в очите му отстъпи пред признанието. Устремът му почти го бе изиграл и той го разбра. За малко да приеме един скилвенди в сърцето си — скилвенди! — без нито един труден въпрос.

— Вие не познавате нансурите — казваше варваринът. — Великият Икурей Конфас, заменен от скилвенди? Ще последва нещо повече от вой и скърцане със зъби.

Принцът не обърна внимание на забележката.

— Още нещо ме притеснява… Разбирам, че племето ти е било унищожено, а земята ти се е обърнала срещу теб, но защо би дошъл тук? Защо един скилвенди ще прекосява точно империята, сред всички места? Защо един езичник иска да се присъедини към Свещената война?

Думите изтриха хумора от лицето на Наюр урс Скийота и оставиха на негово място само предпазливост. Акамиан го гледаше как се напряга. Сякаш някой отваряше врата към нещо ужасяващо.

Тогава иззад варварина нечий звучен глас обяви:

— Аз съм причината Наюр да дойде тук.

Всички очи се насочиха към безименния норсирай. Излъчването на мъжа беше властно, въпреки дрипите, които носеше — външността на човек, отраснал в живот на абсолютна власт. Ала по някакъв начин това впечатление бе смекчено, сякаш отлежало в трудности и мъка. Жената, стиснала го през кръста, гледаше напрегнато от лице на лице, като че едновременно разгневена и объркана от критичните им погледи. Как, викаха очите й, може да не знаете?

— И кой всъщност си ти? — попита Прояс.

Ясните сини очи примигнаха. Спокойното лице се сведе само колкото да признае равен нему.

— Аз съм Анасуримбор Келхус, син на Моенгхус — каза мъжът на шеик със силен акцент. — Принц от Севера. Идвам от Атритау.

Акамиан зяпна, неспособен да възприеме чутото. После името Анасуримбор го порази като удар в стомаха. Той се задъха. Несъзнателно се пресегна и сграбчи ръката на Прояс.

Не може да бъде.

Принцът го погледна остро, предупреждавайки го да си държи езика зад зъбите. Ще има време да се ровиш в това по-късно, схоластико. Очите му скочиха обратно върху непознатия.

— Могъщо име.

— Не мога да говоря от името на кръвта си — отвърна норсираят.

„Един от семето ми ще се върне, Сесуата…“

— Не приличаш на принц. Трябва да повярвам, че си мой равен?

— Нито бих могъл да говоря за това, в което вярваш или не вярваш. Що се отнася до външността ми, мога да кажа само, че пътешествието ми беше тежко.

„Един Анасуримбор ще се върне…“

— Пътешествие?

— Да. Към Шимех… Дошли сме да умрем за Бивника.

„… в края на света.“

— Но Атритау лежи далеч отвъд земите на Трите морета. Как би могъл да научиш за Свещената война?

Колебание, сякаш мъжът бе едновременно изплашен и несигурен в това, което ще каже.

— Сънища. Някой ми изпрати сънища.

Това е невъзможно!

— Някой? Кой?

Норсираят не можа да отговори.