Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (22)

Деветнайсета глава
Момемн

… въпреки че тези безлики шпиони бяха разкрити относително рано по време на Свещената война, повечето смятаха, че не Консултът, а кишауримите са отговорни за тях. Това е проблемът на всички големи разкрития: значимостта им често надхвърля рамката на възприятията ни. Разбираме само след това, винаги след това. Не просто когато е твърде късно, а именно защото е твърде късно.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Късната пролет на 4111 година на Бивника

Свирепият скилвенди я разтърсваше с глада си, а лицето му изглеждаше подивяло и разкъсвано от жажда. Серуей го усети как трепери, сякаш през камък, а после с глухо безразличие го проследи с поглед, докато той се отърсваше от апетита си. После се претърколи в мрака.

Тя се извърна към другата страна на палатката, дадена им от Прояс. Облечен в проста сива риза, Келхус седеше с кръстосани крака до една свещ, изгърбен над голяма книга — също дадена му от Прояс.

Защо му позволяваш да ме използва така? Аз принадлежа на теб!

Копнееше да извика тези думи, но не можеше. Усещаше очите на проклетия скилвенди върху гърба си и ако се обърнеше, беше сигурна, че ще ги види как блестят като вълчи под светлината на факлата.

Серуей се бе възстановила бързо през изминалите две седмици. Постоянното бучене в ушите й изчезна, а натъртванията избледняха до почти незабележимо жълто-зелено. Дълбокото поемане на въздух още й причиняваше болка и тя вървеше с леко куцукане, но това бяха повече неудобства, отколкото немощ.

И все още носеше неговото бебе… бебето на Келхус. Това беше важното.

Лекарят на Прояс — татуиран свещеник на Акегни, се удиви на този факт и й даде малка молитвена камбанка, с която да благодари на Бога.

— Да покажеш благодарност — каза той — за силата на утробата си.

Ала тя знаеше, че няма нужда от камбанки, за да бъде чута във Външността. Външността бе влязла в света и беше избрала нея, Серуей, за своя любовница.

Предния ден се чувстваше достатъчно добре, за да отнесе сама прането си до реката. Постави плетената кошница на главата си, както го правеше, докато все още бе собственост на баща си, и просто закуцука през лагера, докато не намери някой, когото да последва до предвиденото за пране място по брега. Навсякъде, откъдето минаваше, Мъжете на Бивника я гледаха безсрамно. Въпреки че бе свикнала с подобни погледи, откри, че е едновременно възбудена, ядосана и изплашена. Толкова много войнствени мъже! Някои дори си позволяваха да й подвикват, често на езици, които не разбираше, и винаги грубовато, с думи, които караха другарите им да се смеят…

— Мислиш си, че сега куцаш, мърло?

Когато си позволяваше да срещне очите им, тя си мислеше: Утробата ми е отредена другиму, на човек много по-могъщ и по-свят от вас! Повечето се смущаваха от свирепия й поглед, сякаш по някакъв начин можеха да усетят истината в мисълта й, но неколцина я гледаха яростно, докато не отместеше поглед, и страстта им явно се разпалваше, вместо да утихне от предизвикателството в очите й — като Наюр. Никой обаче не смееше да я пипне. Беше твърде красива, осъзна Серуей, за да не принадлежи на някой важен човек. Само ако знаеха!

Мащабите на лагера я бяха удивили от самото начало, но чак когато се присъедини към струпалите се край каменистите брегове на река Фаюс множества, осъзна колко огромна е Свещената война всъщност. Хиляди жени и роби задръстваха мъгливото пространство, за да перат, търкат и чистят, добавяйки към безкрайния шум звука на мокър плат, удрящ се в камък. Дебели съпруги навлизаха в кафявата вода, за да загребат малко в шепа и да се подмият под мишниците. Малки групи жени и мъже се смееха, говореха си или пееха простички песни. Голи деца тичаха сред хаоса около нея и викаха:

— Не, ти! Ти!

Аз принадлежа към всичко това, помисли си тогава.

И сега, на следващия ден, те щяха да тръгнат към земите на фанимите. Серуей, дъщеря на васален нимбрикански вожд, щеше да е част от Свещената война срещу Киан!

За нея досега кианците бяха просто още едно от множеството мистериозни и заплашителни имена… не много различни от „скилвенди“. Като конкубинка бе чувала синовете на Гаунум да говорят за тях от време на време, с гласове, натежали от презрение, но също и донякъде с възхищение. Дискутираха неуспешните мисии, пратени до падиражаха в Ненсифон, дипломатически игри, тривиални успехи и тревожни неуспехи. Оплакваха се от неправомерната „политика спрямо езичниците“ на императора. И хората, и местата, които споменаваха, й се струваха странно нереални, все едно са просто жестоко и нелепо продължение на някоя детска приказка. Клюките с робите и другите конкубинки — това беше реално. Фактът, че старата Гриаса е била набита предния ден, задето е разляла лимоновия сос в скута на патридомоса. Онзи Епалтрос, красивият младоженец, се промъкнал в общата спалня, за да прави любов с Аалса, само за да бъде предаден от неназован наблюдател и да бъде убит.

Ала този свят го нямаше, унищожен завинаги от Пантерут и неговите мунуяти. Нереалните хора и места се бяха струпали на огромни множества в тесния кръг на живота й и сега тя вървеше редом с мъже, които разговаряха с принцове, императори… и дори богове. Скоро, много скоро, щеше да види величествените големци на Киан, подредени за битка, да гледа как развените от вятъра знамена на Бивника атакуват бойното поле. Почти успяваше да види Келхус насред данданията, величествен и непобедим, как поразява с меча си призрачния падиражах.

Келхус щеше да бъде жестокият герой на това ненаписано свето писание. Тя го знаеше. Знаеше го с необяснима сигурност.

Ала сега й се струваше толкова кротък, приведен под светлината на свещта над древния текст.

Сърцето й затуптя учестено и тя пролази до него. Уви плътно одеялото около раменете и гърдите си.

— Какво четеш? — попита го дрезгаво.

После започна да плаче, споменът за Наюр още беше плътен между краката й.

Твърде съм слаба! Твърде съм слаба, за да го изтърпя…

Нежното лице вдигна поглед от текста, някак студено под бледата светлина.

— Извинявай, че те прекъсвам — прошепна Серуей през сълзи, а лицето й бе изкривено от детско страдание, от покорност, ужасна и неразбираща.

Къде ще ида?

Ала Келхус каза:

— Недей да бягаш, Серуей.

Говореше на нимбрикански — езика на баща й. Това бе част от тъмното убежище, което бяха изградили помежду си — мястото, където гневните очи на омразния скилвенди не можеха да достигнат. Ала при звука на родния й език, хлиповете я разтърсиха още по-силно.

— Често — продължи той, докосвайки бузата й, за да избърше сълзите с косата й, — когато светът отново и отново ни отказва онова, което искаме, когато ни наказва така, както е наказал теб, Серуей, става трудно да разбереш значението на всичко това. Молбите ни остават без отговор. И когато си мислим, че не означаваме нищо, започваме да си мислим, че сме нищо.

Тя зарида тихо. Искаше да падне напред, да се свие на кълбо, толкова плътно, че да не остане нищо от нея…

Но аз не виждам…

— Липсата на разбиране — отвърна Келхус — не е същото като истинската липса. Ти значиш нещо, Серуей. Ти си нещо. Целият този свят е напоен със значение. Всичко, дори твоето страдание, има свещен смисъл. Дори твоето страдание има жизненоважна роля.

Тя докосна врата си с отпуснати пръсти. Лицето й се сгърчи. Аз знача нещо?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — прошепна той.

И Серуей се свлече върху гърдите му, а той я задържа, докато тя крещеше без глас. После започна да изплаква болката си, да вие като дете, цялата разтреперана, с ръце, хванати в капан между телата им. Той я залюля нежно и потърка буза в темето й.

След време я избута внимателно и тя сведе лице от срам. Толкова слаба! Толкова жалка!

Той избърса с нежни пръсти сълзите от очите й и я гледа известно време. Серуей не се бе успокоила напълно, докато не видя сълзите, стичащи се по неговото лице. Той плаче за мен… за мен…

— Ти принадлежиш на него — каза Келхус накрая. — Ти си неговата награда.

— Не — изграчи тя предизвикателно. — Тялото ми е наградата му. Сърцето ми принадлежи на теб.

Как се бе случило това? Как се беше оказала разкъсана на две? Беше изтърпяла толкова много. Защо бе тази агония сега? Сега, когато обичаше някого? Но за момент се почувства почти цяла, докато говореше на тайния им език и помежду им се носеха нежни думи…

Аз знача нещо.

Сълзите му се забавиха в брадата, събраха се и покапаха върху отворената книга — зацапаха древното мастило.

— Книгата ти! — ахна тя, откривайки облекчение във вината си за повредата на предмет, важен за него. Наведе се от одеялото си, гола и бяла като слонова кост под светлината на свещта. Прокара пръсти по отворените страници. — Съсипана ли е?

— Мнозина други са плакали над този текст — отвърна меко Келхус.

Разстоянието между лицата им беше малко, влажно… внезапно напрегнато.

Тя стисна дясната му ръка и я насочи към съвършените си гърди.

— Келхус — прошепна треперливо. — Искам да влезеш… в мен.

И най-накрая той се предаде.

Стенейки под него, тя гледаше към тъмния ъгъл, където лежеше проклетият скилвенди, знаейки, че той вижда екстаза по лицето й… по лицата им.

И когато свърши, тя извика — с вик на омраза.

* * *

Наюр лежеше неподвижен, а дъхът му излизаше със съскане през стиснатите зъби. Съвършеното й лице, обърнато към него с изражение на агонизиращ екстаз, закриваше светлината, трепкаща по стените на палатката.

Серуей се изкикоти момичешки и Келхус измърмори няколко думи на онзи техен прокълнат език. Лен и вълна зашумоляха върху гладка кожа, а после някой изгаси свещта. Пълен мрак. Те вдигнаха покривалото на палатката и миризмата на свеж въздух нахлу във вътрешността.

— Джируши дан клепет са гесауба дана — каза Серуей, а гласът й бе тих заради откритото пространство и приглушен заради платното на палатката.

Шумоленето на въглени, когато някой хвърли дърво в огъня.

— Еджирушина? Бауса калуе — отвърна Келхус.

Серуей отново се засмя, но по дрезгав, странно зрял начин. Никога преди не я бе чувал да звучи така.

Още нещо, което кучката крие от мен…

Той заопипва в мрака; пръстите му намериха кожата на ножницата му. Беше едновременно хладна и топла, като човешка кожа, гола под нощния студ.

Полежа няколко мига, заслушан в приглушения звук на гласовете им през пукането на надигащите се пламъци. Сега виждаше и огъня — бледо оранжево петно през черното платнище. Тънка сянка мина пред него. Серуей.

Той вдигна меча и оръжието изсъска в ножницата. Мъждукащ оранжев проблясък.

Само по набедрената си препаска, Наюр се изтърколи от одеялото и прекоси чергите до входа на палатката. Дишаше тежко.

Картини от изминалия следобед се въртяха из мислите му: дуниайнът и бездънното му изучаване на инритските благородници.

Мисълта да води Мъже на Бивника в битка разбуди нещо в него — гордост, може би, — но Наюр нямаше илюзия каква е истинската му позиция. За тези хора, дори за Нерсей Прояс, той беше езичник. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно щяха да възприемат всички тази истина. Ролята му нямаше да бъде на генерал. Може би съветник по въпросите за коварните тактики на кианците, но нищо повече.

Свещена война. Мисълта все още го караше да сумти. Сякаш имаше война, която да не е свещена.

Но знаеше, че въпросът не е какво ще представлява той, а какво ще бъде дуниайнът. Какъв ужас бе стоварил върху тези чуждоземни принцове?

В какво ще превърне Свещената война?

Щеше ли да я превърне в своя курва? Като Серуей?

Но нали точно такъв беше планът.

— Тридесет години — беше му казал Келхус скоро след пристигането им. — Моенгхус е живял сред тези хора тридесет години. Той ще има огромна сила — повече, отколкото който и да е от двама ни може да се надява да надмогне. Нуждая се от повече от магия, Наюр. Нуждая се от народ. От народ.

По някакъв начин те щяха да се възползват от обстоятелствата и да сложат юзди на Свещената война. За да я използват за унищожението на Анасуримбор Моенгхус. Как би могъл да се страхува за тези инрити, да съжалява за това, че им е навлякъл дуниайна, когато планът бе такъв?

Но такъв ли беше планът? Или това бе поредната дуниайнска лъжа, още един начин да го усмири, да го излъже и да го пороби?

Ами ако Келхус не беше убиец, пратен да покоси баща си, както твърдеше, а шпионин, пратен да изпълнява волята на този баща? Просто съвпадение ли бе фактът, че е тръгнал за Шимех точно в момента, в който Свещената война потегля на поход, за да го завладее?

Наюр не беше глупак. Ако Моенгхус бе кишаурим, той трябваше да се бои от Свещената война и да търси начини да я унищожи. Възможно ли бе затова да е призовал сина си? Неясният произход на Келхус му позволяваше да се инфилтрира в редиците на инритите, както вече бе сторил, а обучението и уменията му, или вещерството, или каквото там използваше, му позволяваше да покори армията, да я преобърне наопаки и може би дори да я насочи срещу създателя й. Срещу Майтанет.

Но ако Келхус служеше, вместо да преследва баща си, защо го беше оставил жив в планината? Той все още усещаше невъзможно силната желязна хватка около гърлото си, бездънната бездна под краката си.

„Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.“

Възможно ли бе още тогава да е знаел за съревнованието между Прояс и императора? Или беше чиста случайност, че инритите се нуждаят от един скилвенди?

Малко вероятно. Ала как можеше Келхус да е знаел?

Наюр преглътна, вкуси Серуей.

Дали Моенгхус все още комуникираше с него?

Мисълта изсмука въздуха от дробовете му. Видя Зунурит — ослепен и прикован под петата на императора…

Аз същият ли съм?

Все още говорейки онзи скапан език, Келхус продължаваше да си играе със Серуей. Наюр го разбираше, тъй като тя се смееше — звук като река, тичаща сред гладките камъни на думите на дуниайна.

В чернотата Наюр протегна меча си, притисна върха му през процепа на палатката, който после отдръпна на около една длан разстояние. Загледа ги задъхано.

Лицата им бяха оранжеви от светлината на огъня, гърбовете им — потънали в сянка. Двамата бяха седнали един до друг на оголения маслинов дънер, който използваха за пейка. Като влюбени. Наюр огледа отраженията им по лъскавото острие на меча си.

В името на Мъртвия бог, беше толкова красива. Толкова приличаше на…

Дуниайнът се обърна и го погледна с блестящи очи. Примигна.

Наюр усети как устните му се оголват несъзнателно, как в гърдите, гърлото и ушите му започва да бушува река.

Тя е моята награда!, извика той без глас.

Келхус погледна огъня. Беше чул. Някак.

Наюр остави покривалото да се спусне върху процепа и златната светлина се изгуби в чернота. Безлюдна чернота. Моята награда…

* * *

Акамиан нямаше да си спомни никога за какво е мислел или по какъв маршрут се е върнал обратно от Имперския център до лагера на Свещената война. Внезапно се озова седнал в прахта насред останките от тържеството им. Видя палатката си, малка и самотна, зацапана и захабена от много сезони, от много пътешествия, и потънала в сянката на павилиона на Зинемус. Свещената война се простираше отвъд нея — огромен платнен град, изпълнил хоризонта с хаос от покривала, въжета, знамена и сенници.

Видя Зинемус, сгушен до изгасналия огън и свил едрото си тяло, за да се предпази от студа. Предполагаше, че маршалът се е тревожил от заповедта на императора Акамиан да бъде извикан, и бе чакал цяла нощ до огъня — чакал бе него да се прибере у дома.

У дома.

При тази мисъл усети сълзи в очите си. Никога не бе имал дом — място, което да нарече „свое“. Нямаше убежище, нито заслон за човек като него. Само приятели, пръснати тук и там, които по някаква необяснима причина го обичаха и се безпокояха за него.

Остави Зинемус да спи — днешният ден щеше да е изморителен. Огромният лагер на Свещената война щеше да бъде разглобен, палатките да бъдат съборени и навити на стегнати рула около прътите си, а каруците за багаж да бъдат отрупани с инструменти и провизии. След това щеше да започне изморителният, но тържествуващ поход на юг, към земята на езичниците, към отчаяние и кръвопролитие — и може би дори смърт.

В мрака на палатката си той отново извади картата, без да обръща внимание на сълзите, покапали по листа. Взря се в

КОНСУЛТА

за известно време, сякаш се бореше да си спомни какво означава това име, какво възвестява. След това топна перо в мастилницата и изрисува несигурна диагонална линия от него до

ИМПЕРАТОРА

Най-накрая връзка. Толкова дълго то просто бе плавало в ъгълчето си, повече мастилено петно, отколкото име, без да докосва нищо, без да означава нищо — като заплаха, измърморена от страхливец след заминаването на тормозилия го човек. Но вече не. Жестокото привидение бе оголило кокалестата си плът и ужасът на онова, което е било, и онова, което можеше да бъде, се превърна в ужас сега.

Този ужас. Неговият ужас.

Защо? Защо Съдбата бе избрала да порази него с това разкритие? Глупава ли беше? Не знаеше ли колко слаб, колко изпразнен от съдържание е станал?

Защо аз?

Себичен въпрос. Може би най-себичният изобщо. Всички товари, дори толкова налудничавите като Апокалипсиса, трябва да паднат на нечий гръб. Защо не на неговия?

Защото аз съм прекършен човек. Защото копнея за любов, която не мога да имам. Защото…

Но този път бе прекалено лесен. Да си крехък, да си жертва на неутолим копнеж, означаваше просто да си човек. Кога бе придобил тази склонност да се дави в самосъжаление? Къде в дългия път на живота си бе започнал да се вижда като жертва на света? Как бе станал такъв глупак?

Той, Друсас Акамиан, бе преоткрил Консулта след цели триста години. След две хиляди години той, Друсас Акамиан, беше свидетел на завръщането на Анасуримбор. Анагке, Курвата на Съдбата, бе избрала него за този товар! Нямаше право да пита защо. Нито пък подобни въпроси щяха да свалят теглото от плещите му.

Трябваше да действа, да избере момента и да надвие — да надмогне. Той беше Друсас Акамиан! Песента му изпепеляваше легиони, разкъсваше земята и сваляше с писъци драконите от небесата.

Ала още докато връщаше погледа си върху пергамента, в моментната му решителност се отвори огромна празнина — като неподвижността, която принуждава кръговете във водата, причинени от паднал камък, да стават все по-слаби и по-слаби. И след тази празнина нахлуха гласове от сънищата му, за да припомнят полузабравени страхове, да изпълнят ума му с мъглата на неясна тъга…

Той бе преоткрил Консулта, но не знаеше нищо за плановете им, нито пък как да ги открие наново. Не знаеше дори как изобщо ги бе разкрил императорът. Те се прикриваха по начин, който не можеше да бъде видян. Онази едничка треперлива линия, свързваща „Консулта“ с „Императора“, бе лишена от всякакъв смисъл, освен че имаше изобщо някаква връзка помежду им. А ако Консултът бе инфилтрирал имперския двор с този… този… безлик шпионин, той можеше само да предполага, че са проникнали по същия начин във всички велики фракции, в целите Три морета… може би дори в самия Завет!

Лице, разтворило се като треперливи пръсти от длан без кожа. Колко такива изчадия имаше?

Внезапно името „Консулт“, което досега бе толкова изолирано от другите, му се стори прилепнало към всички едновременно с ужасяваща интимност. Консултът не просто бе инфилтрирал фракциите, осъзна Акамиан, а личностите, до степен да се превърне в тях. Как можеш да воюваш срещу подобен враг, когато не знаеш за кого се представя? Без да влезеш във война с всички велики фракции? Всъщност Консултът можеше вече да владее Трите морета и просто да търпи Завета като безпомощен враг, на когото да се смее, за да укрепи стената от невежество, която го скриваше.

От колко ли време ни се смеят? Докъде се е разпростряла покварата им?

Можеше ли да е достигнала до самия шриах? Възможно ли беше Свещената война да е творение на Консулта в своята същност.

Водопад от ускоряващи пулса усложнения се спускаше в ума му и по кожата му изби студена пот от страх. Несвързани събития изведнъж се оказаха преплетени в схема, много по-мрачна от невежеството, по начина, по който разделени руини може да бъдат свързани по интуиция в структурата на някой изгубен бастион или храм. Липсващото лице на Гешруни. Дали Консултът го беше убил? Дали беше взел лицето му за някакъв скверен ритуал на подмяна, само за да бъдат отблъснати, когато Алените кули са открили тялото му скоро след това? И ако Консултът знаеше за Гешруни, не означаваше ли това, че са наясно и с тайната война между Кулите и кишауримите? И не обясняваше ли това откъде Майтанет също знае за войната? Обясняваше ли смъртта на Инрау? Ако шриахът на Хилядата храма беше шпионин на Консулта… Ако предсказанието за Анасуримбора…

Той отново погледна към пергамента и името

АНАСУРИМБОР КЕЛХУС

все така отделено, макар и в тревожна близост до „Консулта“. Вдигна перото си, готов да начертае линия между двете имена, но се поколеба. Остави го.

Келхус, който щеше да бъде негов ученик и приятел, беше толкова… различен от другите хора.

Завръщането на един Анасуримбор наистина предвещаваше Втория Апокалипсис — сега истината за това беше като болка в костите на Акамиан. А Свещената война бе само първото жестоко кръвопролитие.

Силно замаян, той вдигна вцепенена ръка към лицето си, прокара пръсти през косата си. Образи от някогашния му живот — как учи Прояс на алгебра, като рисува числа в пръстта на градинската пътека, как чете Айенсис под игривата утринна светлина при дома на Зин — се блъскаха в мислите му, безнадеждно невинни, остро безпомощни и наивни… напълно съсипани.

Вторият Апокалипсис е тук. Той вече е започнал…

И той се намираше в самото сърце на бурята. Свещената война.

Побъркани сенки играеха по платнените стени на палатката му и Акамиан знаеше с отвращаваща сигурност, че те покриват хоризонта — че някаква неизмерима рамка незабелязано се е спуснала върху света, за да го насочи в ужасяваща посока.

Нов Апокалипсис… И започва сега.

Но това беше лудост! Не беше възможно!

Но е.

Вдишай. Сега издишай — бавно. Можеш да се справиш, Ака. Трябва да можеш! Той преглътна.

Запитай се, какъв е въпросът?

Защо би искал Консултът Свещена война? Защо биха искали да унищожат фанимите? Дали това има нещо общо с кишауримите?

Ала веднага след облекчението от задаването на въпроса, в мислите му се промъкна втори, чиято важност бе твърде болезнена, за да я отхвърли. Мисъл като нож през зимата.

Те убиха Гешруни веднага след като напуснах Каритузал. Той си помисли за мъжа на Кампосейския площад, за когото си мислеше, че го следи. Онзи, който сякаш си смени лицето.

Това означава ли, че ме следят? Нима той ги беше отвел до Инрау?

Акамиан застина, останал без дъх под бледата светлина, а пергаментът го гъделичкаше по лявата длан. Тогава ги беше отвел и до…

Вдигна два пръста и бавно ги прокара по долната си устна.

— Езми… — прошепна Акамиан.

* * *

Свързани помежду си, галерите за удоволствие се люлееха нежно върху Менеанорско море извън укрепеното пристанище на Момемн. Това беше вековна традиция — да се събират по този начин за празника на Кусапокари, който бележеше лятното слънцестоене. Повечето от хората по палубите бяха от двете висши касти: кжинетите от домовете на Конгрегацията и нахатите от свещеническата каста. Мъже от дома Гаунум, дома Даскас, дома Лигесерас и много други се измерваха един друг и преправяха клюките си според мътните мрежи от вярност и вражда, която обгръщаше домовете и ги свързваше в едно цяло. Дори вътре в кастите имаше хиляди нюанси на статус и репутация. Официалните критерии за статуса бяха повече или по-малко ясни — близост до императора, която се измерваше лесно според йерархията на постовете в неговия лабиринт от чиновнически функции; или — на противоположния край — връзката им с дома Биакси, който бе традиционният противник на дома Икурей. Ала самите домове имаха дълги истории, а статусът на всеки човек неизбежно бе обвързан с историята. Така че се случваше някой да каже на конкубинка или дете: „Онзи мъж, Тримус Каркариус, към него проявявай специално уважение, неговите прадеди някога са били императори“, въпреки че домът Тримус не се ползваше с благоволението на императора и от векове насам домът Биакси го презираше. Ако към това се добавеха и богатството, образованието и интелектът, джнанските връзки, които обуславяха комуникацията, ставаха толкова неразбираеми отвън, колкото бяха объркващи и отвътре — замъглено блато, което бързо поглъщаше непредпазливите.

Ала тази бъркотия от скрити тревоги и незабавни сметки не възпираше никой. Просто такъв бе обичаят и това беше естествено като циклите на съзвездията. Плаващите неща в живота не бяха по-малко нужни само защото бяха плаващи. И така празнуващите се смееха и говореха сякаш безгрижно, облегнати на излъскани парапети и къпещи се в съвършенството на късното следобедно слънце. Понякога, когато сенките падаха върху тях, потреперваха. Звънтяха купи. Вино се наливаше и разливаше, правейки лепкавите пръсти още по-лепкави. Първата глътка се изплюваше в морето — дар за Момас, богът, който осигуряваше терена за това тържество. Разговорите бяха пропити с хумор и сериозност, като площад, пълен с гласове, всеки от които се бореше за внимание, всеки — вкопчен във възможността да впечатли, да информира, да забавлява. Конкубинките, облечени в копринените си кулати, бяха прогонени от суровия разговор на мъжете, както беше редно, и разговаряха на темите, които им бяха неспирно интересни: мода, ревниви съпруги и нагли роби. Мъжете, внимателно разположили аинонските си ръкави така, че да улавят слънцето, говореха за сериозни неща и се отнасяха с развеселено презрение към всичко извън сферата на войната, икономиката или политиката. Редките нарушения в джнан бяха толерирани и дори насърчавани, в зависимост от това кой ги прави. Част от джнан беше да знаеш кога да го престъпиш. Мъжете се смееха силно на възгласите на задължителен шок, които се разнасяха сред жените, достатъчно близо, за да ги чуят.

Водите на залива около тях бяха сини и равни. Галеотските кораби със зърно, въоръжените търговски галери на Кирондж и другите, закотвени извън устието на река Фаюс, бяха като играчки. Успокоилото се след скорошните бури небе бе дълбоко и чисто. На брега ниските хълмове, заобикалящи Момемн, бяха кафяви, а самият град изглеждаше стар, като пепелищата на огън. През постоянната мараня на дима можеха да се различат огромните монументи на града — по-тъмни сенки, извисили се над сивкавите петна на жилищата и хаотичните улички. Както винаги, Кулата на Зиек се издигаше потискащо на североизток. А в сърцето на Момемн се издигаха огромните куполи на Зотей над плетеницата на храмовия комплекс Кмирал. Онези с по-остро зрение сред фракцията на Биакси се кълняха, че виждат сред сградите Чепа на императора, както бе станал известен последният монумент на Зерий. Разразиха се спорове. Имаше някои — по-религиозните сред празнуващите — които роптаеха срещу тази неприлична шега. Ала те бяха надвити с още аргументация и още вино. Принудиха се да признаят, че обелискът, в крайна сметка, наистина има сбръчкана „главичка“. Един от по-пияните сред тях дори извади ножа си — първото сериозно нарушение на етикета — когато някой си спомни, че го е видял да целува обелиска предишната седмица.

Но не зад стените на Момемн, а извън тях бе настъпила промяна. Заобикалящите ги полета се бяха превърнали в прах, отъпкана до сиво от безброй крака и набраздена от изпечени от слънцето бразди. Земята се бе пречупила под тежестта на Свещената война. Маслиновите горички бяха мъртви. Помийните ями замърсяваха околността. Мухите бяха потеглили и мъжете от домовете безкрайно обсъждаха това, спомняйки си унижението на императора — не, на империята — от ръката на Прояс и неговия продажен скилвенди. Скилвенди! Нима тези демони сега щяха да ги преследват и на бойното поле на политиката? Великите имена бяха обвинили императора, че блъфира, и въпреки че Икурей Зерий заплаши, че няма да потегли със Свещената война, в крайна сметка бе признал поражението си и беше изпратил Конфас с тях. Опитът да се огъне Свещената война пред интересите на Нансур беше дързък риск, всички бяха съгласни, ала докато гениалният екзалт-генерал маршируваше с останалите, все още имаше шанс за успех. Конфас. Богоподобният Конфас. Истинско дете на Киранеас или дори на Ценей — от старата кръв. Как можеше да се провали да направи Свещената война свой инструмент?

— Представете си само! — викаха те. — Да възстановим Старата империя!

И вдигаха поредна наздравица за древната си нация.

Повечето бяха прекарали неприятните пролетни и летни месеци в провинциалните си имения и не бяха виждали твърде много Мъже на Бивника. Някои бяха забогатели от снабдяването на Свещената война, а доста повече имаха скъпи синове под командването на Конфас. Разполагаха с малко практически причини да празнуват потеглянето на юг. Ала може би разсъжденията им се простираха по-надълбоко. Когато скакалците нападнеха полето, те забогатяваха, отваряйки хамбарите си, ала все пак горяха жертвоприношения, когато гладът приключеше. Боговете не презираха нищо повече от арогантността. Светът представляваше просто боядисано стъкло и под него шаваха сенките на древни и невъобразими сили.

Някъде далеч Свещената война се движеше по пътищата между древни столици — огромна миграция от сурови човеци и блестящи под слънцето оръжия. Дори сега някои твърдяха, че все още чуват роговете им едва-едва над веселите гласове и неподвижното море, така както звънтенето на тромпети остава да звучи в бръмчащите уши. Други се умълчаваха и се заслушваха, и въпреки че не чуваха нищо, потреперваха и мереха думите си. Защото ако вижданото величие караше хората да изпитват благоговение, то обещаното, но невиждано величие ги подтикваше към набожност.

И отсъждане.