Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (16)

Тринайсета глава
Джиюнати

Дори коравосърдечните избягват горещината на отчаяните. Защото огънят на слабия разцепва и най-силния камък.

Конрийска поговорка

И така, кои бяха героите и злодеите на Свещената война? Вече се пеят песни в отговор на този въпрос. Не е нужно да казвам, че Свещената война доказа по особено кървав начин старата поговорка на Айенсис: „Въпреки че всички хора са еднакво крехки пред света, разликите между тях са ужасяващи.“

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Пролетта на 4111 година на Бивника, централна степ Джиюнати

Наюр никога досега не бе преживявал подобно изпитание.

Пътуваха на югоизток, като цяло незабелязани и необезпокоявани. Преди катастрофата при Киют, Наюр и другите утемоти не можеха да пътуват повече от ден, без да срещнат отряди мунуяти, акунихори или други скилвендски племена. Сега най-често минаваха три или четири дни, преди някой да ги спре. Прекосяваха земите на някои племена без никакво предизвикателство.

В началото Наюр се ужасяваше от гледката на галопиращи конници. Обичаят защитаваше всеки скилвенди, тръгнал на поклонение към империята, и в по-добри дни подобни срещи бяха случай за клюки, обмяна на информация и семейни срещи. Време да се приберат ножовете. Ала за самотен скилвендски воин да пътува с роба си беше нетипично, а дните не бяха от по-добрите. Наюр знаеше, че в отчаяни времена хората не пестяха нищо толкова скъпернически, колкото търпимостта си. Ставаха по-стриктни в интерпретацията на обичаите си и прощаваха по-малко необичайни неща.

Ала повечето отряди, които срещаха, се състояха най-вече от момчета с момичешки лица и тънки крайници. Ако гледката на белязаните ръце на Наюр не ги впечатлеше и не ги накараше да му отдадат заекваща почит, те просто позьорстваха като всички младежи, намирайки гордост в това да повтарят думите и маниера на мъртвите си бащи. Кимаха мъдро при обясненията на Наюр и се мръщеха на онези, които задаваха детински въпроси. Малцина бяха виждали империята, така че за тях тя беше място на чудеса. Всички, в някакъв момент, го молеха да отмъсти за мъртвите им роднини.

Скоро Наюр откри, че копнее за тези срещи — за бягството, което му предлагаха.

Степта се ширеше пред него и Келхус, безлична в по-голямата си част. Безразлични към празнотата пред тях, по пасищата растяха по-гъсти и зелени треви. Лилави цветчета, не по-големи от нокътя на Наюр, се люшкаха на вятъра, решещ тревите в стремителни вълни, които изчезваха в далечината. Омразата му бе притъпена от скуката и той гледаше сенките на облаците да плават тежко към хоризонта. И макар и да знаеше, че яздят през сърцето на степта Джиюнати, му се струваше, че това е чужда земя.

На деветия ден се събудиха под надвиснало небе. Започна да вали.

В степта дъждът изглеждаше безкраен. Сивота поглъщаше всички разстояния, докато не започна да им се струва, че пътуват в празнота. Севернякът се обърна към него с очи, скрити под веждите му. Влажната коса се бе вплела в брадата му и така обрамчваше изцяло лицето му.

— Разкажи ми — каза Келхус — за Шимех.

Разпитваше, вечно разпитваше.

Шимех… Наистина ли Моенгхус се крие там?

— Той е свещен за инритите — отвърна Наюр, докато държеше главата си приведена под дъжда, — но го владеят фанимите.

Не си направи труда да повиши глас срещу рева на бурята: знаеше, че мъжът го чува.

— Как е станало това?

Наюр претегли тези думи внимателно, все едно ги опитваше за отрова. Реши да пести това, което ще каже или няма да каже на дуниайна за Трите морета. Кой знаеше какви оръжия може да изработи от информацията?

— Фанимите — отвърна предпазливо — са си поставили за цел да унищожат Бивника в Сумна. От много години воюват с империята. Шимех е просто едно от множеството им завоевания.

— Добре ли познаваш тези фаними?

— Достатъчно добре. Преди осем години аз поведох утемотите срещу тях при Зиркирта, далеч на юг оттук.

Дуниайнът кимна.

— Жените ти ми казаха, че никой не може да те надвие на бойното поле.

Аниси? Ти ли му каза това? Той я виждаше как го предава по безброй начини, докато си мисли, че говори в негов интерес. Наюр извърна лице и загледа изплуващите от сивотата треви. Знаеше, че подобни коментари са предвидени единствено като игра със суетата му. Вече не отговаряше на нищо дори бегло лично.

Келхус се върна към по-ранния си въпрос:

— Каза, че фанимите искат да унищожат Бивника. Какво е Бивникът?

Въпросът шокира Наюр. Дори най-невежите му братовчеди знаеха за Бивника. Може би дуниайнът просто сравняваше отговорите му с нечии други.

— Първото свето писание на човеците — каза той на дъжда. — Имало е време, преди раждането на Локунг, когато дори народът е бил обвързан с Бивника.

— Вашият Бог е бил роден?

— Да. Много отдавна. Именно Той е опустошил северните земи и ги е дарил на сранките.

Наюр вдигна глава и за момент се наслади на студената вода по челото и лицето си. Беше сладка на устните му. Усещаше, че дуниайнът го гледа и анализира профила му. Какво виждаш?

— Ами фанимите? — попита Келхус.

— Какво за тях?

— Те ще ни попречат ли да минем през земята им?

Наюр удържа порива да погледне към другия. Дали умишлено, или несъзнателно, Келхус бе засегнал въпрос, който го тревожеше, откак бе решил да поеме на това пътешествие. Онзи ден — сега му се струваше толкова отдавна — докато се криеше сред мъртвите при Киют, Наюр чу Икурей Конфас да говори за инритска Свещена война. Но Свещена война срещу кого? Школите или фанимите?

Той бе избирал пътя им внимателно. Възнамеряваше да прекоси планините Хетанта и да влезе в империята, въпреки че един самотен скилвенди не можеше да очаква да оживее дълго сред нансурите. Щеше да е по-добре изцяло да избегнат Нансуриума, да пътуват на юг до устието на река Семпис, която после можеха да последват директно към Шигек, най-северния доминион на Киан. Оттам щяха просто да следват традиционните пътища за поклонение към Шимех. Мълвеше се, че фанимите са изненадващо толерантни към пилигрими. Ала ако инритите наистина готвеха Свещена война срещу Киан, този маршрут би се оказал катастрофален. Особено за Келхус, с неговата светла коса и бледа кожа…

Не. Той трябваше някак си да научи повече за тази Свещена война, преди да поеме право на юг, а колкото по-близо се движеха до империята, толкова по-голяма ставаше вероятността да се натъкнат на някаква информация. Ако инритите не готвеха атака срещу фанимите, двамата с Келхус можеха да минат по границата на империята и да достигнат кианските земи без стълкновения. Ако обаче Трите морета насочеха Свещената война срещу Киан, това ги принуждаваше да пресекат Нансуриума — перспектива, която ужасяваше Наюр.

— Фанимите са войнствен народ — отвърна накрая той, използвайки дъжда като слабо извинение да не поглежда към събеседника си. — Но чувам, че са толерантни към поклонения.

Постара се известно време нито да гледа, нито да говори с Келхус, въпреки че нещо в него не спираше да се гърчи. Колкото повече избягваше да насочва поглед към този човек, толкова по-ужасяващ сякаш ставаше той. Толкова по-богоподобен. Какво виждаш?

В очите му се появи образът на Банут и той се помъчи да го отхвърли. Дъждът продължи още ден, преди да се превърне в кротък ситен дъждец, който обгърна далечните склонове с мъгла. Измина още един ден, преди вълната и кожата по дрехите им да изсъхне.

Скоро след това Наюр започна вманиачено да обмисля да убие дуниайна в съня му. Двамата обсъждаха магията — като цяло най-честата тема в редките им разговори. Дуниайнът постоянно се връщаше към нея и дори му разказа за поражение, нанесено му от нечовешки воин-маг далеч на север. В началото Наюр предположи, че този интерес извира от някакъв страх на Келхус, сякаш магията е единственото нещо, което догмата му не може да преглътне. Но после си даде сметка, че човекът знае, че той смята темата за безопасна, и затова я използва, за да наруши тишината с надеждата да го насочи към по-полезни теми. Наюр осъзна, че дори историята за нечовека вероятно беше лъжа — фалшиво признание, предвидено да го въвлече в размяна на признания.

След като разкри това поредно предателство, той внезапно си помисли: Когато заспи… Ще го убия тази нощ, когато заспи.

И продължи да си го мисли, макар да знаеше, че няма да го убие. Знаеше само, че Моенгхус е призовал Келхус в Шимех — нищо повече. Малко вероятно беше някога да успее да го намери без дуниайна.

Въпреки това на следващата нощ той се измъкна от одеялата си и се промъкна през студената трева с меча си. Спря при останките от огъня им, загледан в неподвижното тяло на Келхус. Равно дишане. Лице, спокойно през нощта, както беше безизразно през деня. Буден ли беше?

Що за човек си ти?

Като отегчено дете, Наюр започна да роши връхчетата на тревата с ръба на меча си, гледайки как стръковете се привеждат, а после отново се изправят под лунната светлина.

Пред вътрешния му поглед преминаваха различни сцени: как ударът му е възпрян от голите длани на Келхус; как собствената му ръка го предава и спира меча, а Келхус отваря очи и глас отникъде казва: „Познавам те, Скилвенди… по-добре от всеки любовник, от всеки бог.“

Той се наведе над мъжа и остана така привидно безкрайно. После, сграбчен от пристъп на съмнение и ярост, пропълзя обратно под одеялото си. Трепери дълго време, като че от студ.

* * *

През следващите две седмици огромното плато от вътрешността на Джиюнати плавно се трансформира в плетеница начупени склонове. Земята стана глинеста, а тревите се издигнаха почти до хълбоците на конете им. Пчели бръмчаха наблизо и огромни облаци комари ги нападаха, когато прекосяваха заблатени потоци. С всеки изминал ден обаче сезонът сякаш отстъпваше. Почвата стана по-камениста, тревите — по-къси и светли, а насекомите — по-изтощени.

— Изкачваме се — отбеляза Келхус.

Въпреки че теренът бе предупредил Наюр за приближаването им, Келхус пръв забеляза планините Хетанта на хоризонта. Както винаги, когато те се изправеха пред погледа му, Наюр можеше да почувства империята от другата им страна — лабиринт от избуяли градини, обширни поля и древни, престарели градове. В миналото Нансуриумът беше целта на сезонните поклонения на племето му — място на крещящи мъже, горящи вили и пищящи жени. Място на отмъщение и отдаване на почит към Мъртвия Бог. Ала този път, осъзна Наюр, империята щеше да е препятствие — може би непреодолимо. Досега не бяха срещнали никой, който да знае нещо за Свещената война, и изглежда щяха да бъдат принудени да прекосят Хетанта и да влязат в земите на нансурите.

Когато забеляза първата юрта в далечината, той се зарадва повече, отколкото бе допустимо за един мъж. Доколкото можеше да прецени, яздеха през земите на акунихорите. Ако някой знаеше дали империята води война срещу Киан, това щяха да са те — ситото, през което минаваха огромен брой поклонения. Без да продума, Наюр насочи коня си към лагера.

Келхус пръв видя, че нещо не е наред.

— Този лагер — каза той безжизнено — е мъртъв.

Наюр осъзна, че дуниайнът е прав. Виждаше няколко десетки юрти, но никакви хора и — по-важно — никакъв добитък. Пасищата, по които яздеха, не бяха засети. А самият лагер имаше изсушения и празен вид на неща изоставени и забравени.

Радостта му избледня в отвращение. Нямаше да има равнинци. Нямаше да има разговори. Нямаше бягство.

— Какво е станало? — попита Келхус.

Наюр се изплю в тревата. Знаеше какво е станало. След катастрофата при Киют, нансурите бяха минали като горски пожар през тази земя. Някой отряд се бе натъкнал на лагера и бе изклал и поробил всички. Акунихор. Зунурит беше акунихор. Може би цялото му племе беше унищожено.

— Икурей Конфас — каза Наюр, леко стреснат от това колко маловажно е станало името за него. — Племенникът на императора го е направил.

— Как можеш да си сигурен? — попита Келхус. — Може би обитателите му вече не са имали нужда от това място.

Наюр сви рамене, но знаеше, че случаят не е такъв. Въпреки че местата в степта можеха да се изоставят, това не важеше за вещите — не и при Народа. Всичко беше нужно.

Тогава той осъзна с необяснима сигурност, че Келхус ще го убие.

Планините се извисяваха отпред, а степта се простираше зад тях. Зад тях. Синът на Моенгхус вече нямаше нужда от него.

Ще ме убие в съня ми.

Не. Подобно нещо не можеше да се случи. Не и след като бе пропътувал толкова надалеч, след като преживя толкова много! Трябваше да използва сина, за да открие бащата. Това беше единственият начин!

— Трябва да прекосим Хетанта — обяви Наюр, преструвайки се, че оглежда изоставените юрти.

— Изглежда труднопроходима — отвърна Келхус.

— Такава е… Ала аз знам най-краткия път.

Тази нощ те лагеруваха в изоставения лагер. Наюр отблъскваше всеки опит на Келхус да го оплете в разговор и вместо това слушаше воя на планински вълци, носещ се по вятъра, въртейки глава заедно със скърцането на празните юрти около тях.

Беше сключил сделка с дуниайна: свобода и безопасно прекосяване на степта на цената на живота на баща му. Сега, когато Джиюнати почти бе останала зад тях, му се струваше, че винаги е знаел, че сделката е измама. Как можеше да бъде иначе? Не беше ли Келхус син на Моенгхус?

И защо бе решил да прекоси планините? Наистина ли за да научи дали империята е въвлечена в свещена война, или искаше да начертае пътя, който иска да следва?

Използвай сина. Използвай един дуниайн…

Какъв глупак!

Тази нощ не спа. Не спаха и вълците. Преди пукването на зората той пролази в черния мрак на една юрта и се сгуши сред тревата. Намери черепа на бебе и плака, крещя на сградите, на дървото, на кожените стени, удря с юмруци предателската земя под себе си.

Вълците се смяха и виеха презрени имена. Омразни имена.

След това той докосна земята с устни и вдиша. Можеше да го усети как слуша някъде отвън. Усещаше го как знае.

Какво виждаше?

Нямаше значение. Огънят гореше и трябваше да бъде подхранван.

Ако трябва, и с лъжи.

Защото огънят гореше искрено. Само той.

* * *

Толкова студена за подутите очи. Степта. Безбрежната степ.

Те изоставиха празния лагер призори и конете им закрачиха сред треви, накъсани тук и там от ивици изгнила кожа и кости. Никой от двамата не говореше.

Хетанта се извисяваше на фона на източното небе. Склоновете станаха по-стръмни и те следваха виещи се пътеки, които щадяха силата на конете им. До обяд се озоваха далеч сред хълмовете. Както винаги, Наюр намираше промяната в терена за изнервяща, сякаш годините бяха татуирали прави линии, безкрайни хоризонти и небеса като купи в сърцето му. Сред хълмовете можеше да се скрие всичко или всеки. Сред хълмовете трябваше да достигнеш билото, за да виждаш.

Дуниайнска земя, помисли той.

Сякаш за да потвърди тези мисли, билото на следващия хълм разкри двадесетина ездачи в далечината, които се движеха в редица по същата пътека, която следваха и те.

— Още скилвенди — отбеляза Келхус.

— Да. Връщат се от поклонение.

Дали знаеха за Свещената война?

— Кое племе? — попита Келхус.

Въпросът разбуди подозрителността на Наюр. Беше твърде… скилвендски за чужденец.

— Ще разберем.

Които и да бяха ездачите, те бяха също толкова разтревожени от внезапната поява на непознати. Неколцина се втурнаха в галоп към тях, докато останалите се струпаха заедно около нещо, което явно беше група пленници. Наюр ги гледаше, докато приближаваха, търсейки издайническите знаци, отличаващи племето им. Доста бързо осъзна, че това са мъже, а не момчета, ала никой от тях нямаше киански шлем, което означаваше, че са твърде млади, за да са се били с фанимите при Зиркирта. Тогава видя бялата боя, прорязваща косите им. Мунуяти.

Нападнаха го образи от Киют: хилядите мунуяти, яздещи през димящите равнини в магическите огньове на Имперския саик. По някакъв начин тези мъже бяха оцелели.

Наюр имаше нужда само от един поглед към водача им, за да разбере, че не харесва този човек. Дори от разстояние от него се излъчваше нервна арогантност.

Разбира се, дуниайнът видя същото, и дори повече.

— Онзи начело — предупреди той — ни вижда като възможност да се докаже.

— Зная. Не казвай нищо.

Непознатите се спряха неспокойно пред тях. Наюр забеляза няколко прясно направени свазонда по ръцете им.

— Аз съм Пантерут урс Муткиус от мунуятите — обяви водачът. — Кои сте вие?

Шестимата му съплеменници се струпаха зад гърба му, а от погледите им се излъчваше усещане за едва сдържан вандализъм.

— Наюр урс Скийота…

— От утемотите? — Пантерут го огледа, а после премести изпълнен със съмнение поглед към свазондите, покрили ръцете му, след което се обърна към Келхус. Изплю се по скилвендски обичай. — А кой е това? Твой роб?

— Мой роб, да.

— Позволяваш му да носи оръжия?

— Роден е в племето ми. Реших, че е благоразумно. Степта е станала отчаяно място.

— Така е — отсече Пантерут. — Какво ще кажеш, робе? Наистина ли си роден сред утемотите?

Наглостта вцепени Наюр.

— Съмняваш се в думата ми?

— Степта е станала отчаяно място, както сам казваш, утемоте. И се говори за шпиони…

Наюр изсумтя.

— Шпиони?

— Как иначе биха могли да ни надвият нансурите?

— С интелект. Със силата на оръжието си. С хитрост. Аз бях при Киют, момченце. Случилото се там нямаше нищо общо с…

— И аз бях при Киют! Онова, което видях, може да се обясни само с предателство!

Тонът му не можеше да се сбърка: умишлената обида на някой, който иска да пролива кръв. Крайниците на Наюр започнаха да го сърбят. Той погледна към Келхус, знаейки, че дуниайнът ще научи всичко необходимо от изражението му. После се обърна към мунуята.

— Знаете ли кой съм аз? — Въпросът бе не само към Пантерут, но и към хората му.

Това изглежда шокира младия воин. Ала той се окопити бързо.

— Чували сме историите. Няма мъж в степта, който да не се е смял на името на Наюр урс Скийота.

Наюр го удари силно по слепоочието.

След един лудешки миг светът потъна в дивашко насилие.

Наюр скочи към Пантерут, удари го втори път с юмрука си и го събори от седлото. После рязко извърна коня си надясно, встрани от вцепенените сподвижници на мъжа, и извади меча си. Когато другите го подгониха, посягайки към собствените си оръжия, той върна животното обратно сред редиците им и порази двама, преди дори да са извадили остриетата си. Приведе се под дъговиден удар от страна на третия, после замахна напред, пронизвайки нагръдника и гърдите му, за да разполови сърцето.

Завъртя се шеметно и се огледа за дуниайна. Келхус стоеше наблизо, нечий кон удряше земята с копита зад него, а в краката му лежаха три неподвижни тела. За миг очите им се срещнаха.

— Другите идват — каза Келхус.

Наюр се обърна и видя остатъка от дружината на Пантерут да се изкачва по склона, яздейки в галоп към тях. Мунуятски бойни викове изпълниха въздуха.

Наюр прибра меча в ножницата, взе лъка си и слезе от коня. Скрит зад тялото на жребеца, той сложи стрела на тетивата, опъна я и прати един от ездачите да се търкаля по хълма, прострелян в окото. Още една стрела и втори конник се свлече от седлото си, стиснал окървавена ръка. Стрели, звънтящи като разкъсващи лен ножове, съскаха през въздуха около него. Внезапно конят му изцвили панически, олюля се и изрита; Наюр залитна назад, спъна се и падна. После, през краката на беснеещия си кон, мерна дуниайна.

От другата страна на Келхус приближаващите ездачи се бяха раздалечили като ръка — осем в дланта, близо един до друг, решени да смачкат дуниайна, докато петима други играеха ролята на пръсти, галопирайки около него и стреляйки с лъковете си отблизо. Стрелите проблясваха сред тревите. Онези встрани от целта се забиваха в пръстта, докато другите просто биваха отблъсквани от траекторията си — от дуниайна.

Келхус коленичи, сграбчи малка томахавка от седлото на един мъртъв кон, хвърли я в съвършена дъга надолу по склона. Сякаш привлечена от невидима нишка, тя се заби в лицето на най-близкия стрелец. Мъжът падна и трупът му се затъркаля като сноп тежко въже между краката на следващия го кон. Жребецът се препъна, заора в земята и падна сред вихър от ритници.

Пръстите се разпръснаха, ала дланта все още галопираше нагоре по склона. За момент дуниайнът остана неподвижен, протегнал извития си меч, докато приливът на атакуващите коне се приближаваше все повече и повече…

Мъртъв е, помисли Наюр, скачайки на крака. Конниците почти бяха достигнали и него.

Дуниайнът изчезна, погълнат от сенките между ездачите. Наюр видя проблясъци на стомана.

Трите коня точно пред него се сепнаха посред галопа, заритаха въздуха, а после се свлякоха на земята. Наюр отскочи встрани и мерна с периферното си зрение търкалящи се тела и премазани мъже. Едно мятащо се копито го срита в хълбока и той падна по лице в тревата от другата страна на хълма. Намръщи се от болка и стисна натъртения си крак, докато риташе с другия, за да се отдръпне на разстояние. Так. Една стрела се заби в земята до него. Так. Втора.

Другите мунуятски нападатели ги бяха задминали, отдръпвайки се от падналите си съплеменници. Сега завиваха по склона за повторна атака.

Наюр изруга и се помъчи да се изправи на крака — так — сграбчи кръгъл щит от земята и се втурна към мунуятския стрелец. Докато тичаше, извади меча си. Силно сътресение. Железен връх на стрела се появи от другата страна на покрития с метален лист кожен щит. Втора го удари в бедрото, отскачайки от железните плочи на бронята му. Наюр отскочи надясно, използвайки първия стрелец като прикритие от втория. Къде беше третият? Чу свирепите викове на мунуятските конници зад гърба си.

Гъста и кисела слюнка в устата му. Тътен на крака. Стрелецът се приближи още и обърна коня си, за да се изправи срещу него. Сложи нова стрела на тетивата, осъзна безсмислието на това действие, истерично се пресегна през рамо, за да извади меча си… Наюр скочи, извика яростно и заби острието си в косматото петно на мишницата му. Мунуятът изсумтя и падна напред, превивайки се на две. Наюр го сграбчи за сплъстената коса и го блъсна от седлото. Другият стрелец галопираше към него с вече изваден меч.

Наюр закачи стъпало в стремето и отскочи нагоре, а после се прехвърли от другата страна на седлото и във въздуха. Заби се в удивения мунуят и го събори на земята. Макар и останал без дъх, мъжът се опита да се бори с него и трескаво посегна към ножа си. Наюр го удари с глава в лицето и усети как челото му се сцепва в ръба на шлема на противника му. По някакъв начин бе загубил собствения си шлем. Удари го отново и усети как носът на мунуята се строшава. Другият скилвенди успя да извади ножа си, но Наюр го хвана за китката. Съскащ дъх. Твърди очи и стиснати зъби. Скърцането на кожа и броня.

— Аз съм по-силен — изстърга гласът на Наюр, преди отново да удари мъжа с глава.

В очите на другия нямаше страх… само упорита омраза.

— По-силен!

Той притисна треперещата ръка в земята, стисна китката, докато ножът не се изплъзна от безчувствените пръсти. Удари го отново в лицето. Вдигна крак.

Так! Третият стрелец.

Мунуятът под него нададе клокочещ звук и притихна. Една стрела бе приковала гърлото му към земята. Наюр чу галопиращи копита, видя извисяваща се над него сянка.

Хвърли се към земята и чу свистенето на меч.

Претърколи се, приклекна, видя мунуята да се надига от замаха, а после да обръща коня си за повторна атака. Примигвайки, за да прогони кръвта от очите си, Наюр огледа земята. Къде беше неговият меч? Кон и ездач скочиха към него.

Без да мисли, той сграбчи люлеещите се юзди. Само със силата на мускулите си успя да изтласка коня встрани от полета му, а после и на земята, където животното зацвили яростно. Удивеният мунуят се претърколи. Наюр зарита тревите, докато най-накрая не намери меча си сред един шубрак. Вдигна го и спря първоначалната атака на мунуята със звънтящо издрънчаване на метал в метал.

Мечът на мъжа се спусна в блестяща арка през небето. Нападението му беше свирепо, но само за няколко мига Наюр го отблъсна, нарушавайки равновесието му с яростта си. Мъжът се препъна.

И всичко свърши. Мунуятът изгледа глупаво противника си и се наведе да си вдигне ръката.

За да изгуби и главата си.

Аз съм по-силен.

Гърдите му се вдигаха и спускаха, докато дишаше учестено. Наюр огледа малкото бойно поле, внезапно разтревожен, че Келхус може да е умрял. Ала откри дуниайна почти незабавно: стоеше сам насред купчина мъртъвци, с меч, вдигнат като по-рано, чакайки галопиращата атака на един-единствен мунуятски копиеносец.

Приведен над оръжието си, конникът виеше, за да даде глас на яростта на степта над тътена на копита. Той знае, помисли Наюр, знае, че ще умре.

Пред погледа му, дуниайнът хвана железния връх на копието с меча си и го насочи към пръстта. То се пречупи и блъсна мунуята към високата задна част на седлото му. Келхус скочи. Невъзможен скок, в който прехвърли главата на коня с обутия си в сандал крак и изрита ездача право в лицето. Мъжът падна в тревата, където гърчовете му бяха усмирени от меча на дуниайна.

Що за човек…

Анасуримбор Келхус остана неподвижен над трупа, сякаш за да го запомни. После се обърна към Наюр. Под брулената му от вятъра коса се виждаха вадички кръв, които браздяха лицето му, така че за момент по него се различаваше подобие на изражение. Отвъд него тъмните склонове на Хетанта се издигаха към небесата.

Наюр тръгна през бойното поле, доубивайки ранените.

Накрая стигна до Пантерут, който лазеше към билото. Той изрита отчаяно стиснатия меч на мъжа и той отлетя със звънтене сред тревата. После заби своето собствено оръжие в пръстта. Изплю се в разбитото лице и загледа мътните, окървавени очи.

— Виждаш ли, мунуяте? — извика той. — Виждаш ли колко лесно се погубва Народът на Войната? Шпиони! — Наюр се изплю. — Женско извинение!

После той го зашлеви и мъжът падна в тревата. Изрита го отново и отново, а ударите извираха от тъмната ярост, която проглушаваше сърцето му. Би го, докато онзи не започна да крещи и да плаче.

— Какво? Ревеш? — изкрещя Наюр. — Ти, който ме наричаш предател на земята! — Той стисна с могъща пестница мунуята за гърлото. — Дави се! — извика. — Дави се!

Пантерут започна да се дави и да се гърчи. Самата земя ехтеше с гнева на Наюр. Самото небе трепереше.

Той пусна разбитото тяло.

Срамна смърт. Подходяща смърт. Пантерут урс Муткиус нямаше да се върне при земята.

* * *

Келхус гледаше от разстояние, докато Наюр прибираше меча си. Равнинецът тръгна към него, подбирайки пътя си сред телата със странно внимание. Очите му бяха диви и ярки под надвисналото небе.

Той е побъркан.

— Има и други — каза Келхус. — Приковани една за друга по пътя надолу. Жени.

— Нашата награда — каза Наюр, избягвайки изучаващия поглед на монаха.

Той подмина Келхус и тръгна към мястото, откъдето се чуваше плачът.

* * *

Застанала с окованите си китки пред нея, Серуей изпищя, когато фигурата се приближи към тях.

— Моля ви!

Другите се развикаха, когато видяха, че човекът, който се приближава към тях, е скилвенди, различен скилвенди — по-брутален, от чиито насълзени очи се процежда мрак. Те се сгушиха зад Серуей, толкова по-назад, колкото веригите им позволяваха.

— Моля ви-и-и! — извика отново Серуей, когато огромната извисяваща се фигура се приближи, напоена в кръвта на сънародниците си. — Трябва да ни спасите!

Ала после видя безмилостните очи на мъжа.

Той я зашлеви и тя падна на земята.

* * *

— Какво ще правиш с нея? — попита Келхус, загледан в жената, която се бе сгушила от другата страна на огъня.

— Ще я запазя — каза Наюр, откъсвайки още едно парче конско месо от реброто, което държеше в ръце. — Свършихме кървава работа — продължи той, дъвчейки. — Сега тя е моя награда.

Има и още. Той се бои… Бои се да пътува сам с мен.

Внезапно равнинецът стана, хвърли блестящото ребро в огъня, а после коленичи до жената.

— Такава красавица — каза той почти разсеяно.

Жената се отдръпна от протегнатата му ръка. Веригите й издрънчаха. Наюр я хвана и оцапа бузата й с мазнина.

Напомня му на някого. Някоя от жените му…

Аниси, единствената, която смее да обича.

Келхус гледаше, докато воинът скилвенди я обладаваше отново. С нейните стонове и приглушени викове изглеждаше все едно земята под тях се движи бавно, сякаш звездите бяха спрели пътя си и вместо тях светът бе започнал да се върти. Имаше нещо… нещо тук, което той усещаше. Нещо разгневено.

От коя тъмнина бе дошло?

Нещо става с мен, татко.

След това Наюр я вдигна на колене пред себе си. Пое прелестното й лице в дланта си и го обърна към светлината на огъня. Прокара дебели пръсти през златната й коса. Замърмори й на някакъв неразбираем език. Келхус гледаше как подутите очи се вдигат към злокобния скилвенди, ужасени от осъзнаването на чутото. Той изръмжа нещо друго и тя потрепери под ръката, която я държеше.

— Куфа… Куфа — изстена девойката. После отново заплака.

Още сурови въпроси, на които тя отговаряше с плашливостта на пребития, вдигайки поглед към жестокото лице и свеждайки го отново. Келхус виждаше през изражението й право в душата й.

Тя бе страдала много, осъзна той, толкова много, че отдавна се бе научила да крие омразата и решителността си под окаяния страх. Очите й за миг срещнаха неговите, а после отскочиха към мрака над него. Иска да е сигурна, че сме само двамата.

Наюр стисна главата й между двете си белязани ръце. Още неразбираеми думи на гърлен език, натежали от заплаха. Пусна я и тя кимна. Сините й очи блестяха със светлината на огъня. Наюр извади малък нож от панталона си и започна да разтваря мекото желязо на оковите й. След няколко мига веригите издрънчаха на земята. Тя разтърка разранените си китки и отново хвърли поглед на Келхус.

Има ли смелостта?

Равнинецът я остави и се върна на мястото си пред огъня — до Келхус. Беше спрял да стои срещу него преди известно време: за да му попречи, както дуниайнът добре разбираше, да чете лицето му.

— Освободи я, така ли? — попита Келхус, макар да знаеше, че не е така.

— Не. Сега тя носи други вериги. — След момент добави: — Жените са лесни за пречупване.

Той не го вярва наистина.

— На какъв език говореше? — Искрен въпрос.

— Шеик. Езикът на империята. Била е нансурска конкубинка преди мунуятите да я пленят.

— Какво я пита?

Равнинецът го изгледа остро. Келхус видя малката драма на изражението му — вихър от значения. Припомнена омраза, но и припомнена предходна решителност. Наюр вече бе решил как да се справи с тази ситуация.

— Попитах я за Нансуриума — отвърна той накрая. — Има голямо раздвижване в империята… в целите Три морета. Нов шриах владее Хилядата храма. Ще има Свещена война.

Тя не му каза това; само го е потвърдила. Той е знаел отпреди.

— Свещена война… И срещу кого ще се води?

Равнинецът се опита да го измери, да проучи въпросителната маска, която носеше вместо лице. Келхус се тревожеше все повече и повече от проницателността на неизказаните предположения на този скилвенди. Мъжът дори знаеше, че възнамерява да го убие…

Тогава в изражението на Наюр се случи нещо странно. Някакво осъзнаване, последвано от свръхестествен ужас, чийто източник убягна на Келхус.

— Инритите се събират, за да накажат фанимите — каза Наюр. — За да си върнат обратно изгубените свещени земи. — Отвращение оцветяваше гласа му. Сякаш някое място може да бъде свещено. — Да си върнат Шимех.

Шимех… Домът на баща ми.

Още една бразда. Още едно съчетание на цели. Усложненията на тази мисия разцъфнаха в ума му. Затова ли ме призова, татко? За свещена война?

Равнинецът се извърна, за да погледне жената от другата страна на огъня.

— Как се казва? — попита Келхус.

— Не попитах — отвърна Наюр и се пресегна за още конско месо.

* * *

С крайници, озарени от пламтящото огнище, Серуей стисна ножа, който мъжете бяха използвали, за да заколят коня. Тя тихо се надвеси над заспалия скилвенди. Мъжът дишаше равномерно. Вдигна ножа към луната с треперещи ръце. Поколеба се… спомняйки си хватката му, погледа му.

Тези побъркани очи бяха гледали през нея, сякаш е стъкло, прозрачна за глада му.

И този глас! Стържещи, стихийни думи: „Ако избягаш, ще те уловя, момиче. Неумолим като земята, аз ще те намеря… И ще те нараня, както никога не си била наранявана.“

Серуей стисна очи. Удряй-удряй-удряй-удряй!

Стоманата се гмурна…

И я спря груба ръка.

Втора ръка стисна устата й, за да потуши напиращия писък.

През сълзи видя силуета на втория, брадатия мъж. Норсираят. Главата бавно се заклати наляво-надясно.

Последва стягане и ножът се изплъзна от безчувствените й пръсти, но мъжът го хвана, преди да падне върху спътника му. Тя усети как я вдига и я полага от другата страна на димящото огнище.

На тази светлина Серуей успя да различи чертите му. Тъжни, дори нежни. Той поклати отново глава, а тъмните му очи бяха изпълнени със загриженост… дори ранимост. Той вдигна ръка до устните й, бавно, а после я сведе до гърдите си.

— Келхус — прошепна, а после кимна.

Тя събра ръце и го загледа, останала без думи.

— Серуей — отвърна накрая, също толкова тихо, колкото и той. Пламтящи сълзи покапаха по бузите й.

— Серуей — повтори той… нежно.

Протегна ръка, за да я докосне, но се поколеба и я върна в скута си. За момент опипа мрака зад гърба си и накрая вдигна вълнено одеяло, още топло от огъня.

Поразена, тя го взе, впримчена от бледото отражение на светлината в очите му. Той се извърна и се излегна на чергата си.

После, насред тихи и измъчени хлипове, Серуей заспа.

Страх.

Тиранизиращ дните й. Преследващ съня й. Страх, който караше мислите й да се разбягват, да отлитат от ужас на ужас, който караше червата й да се гърчат, а ръцете й неспирно да треперят. Лицето й бе постоянно отпуснато от страх, че някое потрепнало мускулче може да накара всичко да се срине.

Първо с мунуятите, а сега с този много по-тъмен, много по-заплашителен скилвенди, с крака като корени, впити в камък, с думи като тътен на гръмотевици, с очи, вещаещи ледено убийство. Незабавно подчинение, дори на онези негови желания, които той не изричаше. Болезнено възмездие, дори за нещата, които не бе извършила. Наказание за дишането й, за кръвта й, за красотата, за нищо.

Наказание заради наказанието.

Тя беше безпомощна. Абсолютно сама. Дори боговете я бяха изоставили.

Страх.

Серуей стоеше насред утринния хлад, изтръпнала, изтощена по начини, които никога нямаше да разбере. Жестокият скилвенди и странният му спътник норсирай прибраха последните оплячкосани провизии и ги наредиха на гърбовете на оцелелите мунуятски коне. Тя гледаше как равнинецът отива до мястото, където бе наредил другите дванадесет пленени жени от домочадието на Гаунум. Те стискаха веригите си за утеха и се гушеха една в друга от ужас. Тя ги виждаше, знаеше кои са, но й се струваха неразпознаваеми.

Ето там, жената на Барастас, която я мразеше почти толкова, колкото и тази на Перистус. А там беше Исана, която помагаше в градините, докато патридомосът не прецени, че е достатъчно красива. Серуей ги познаваше до една. Но кои бяха те?

Чуваше ги как хлипат и се молят, не за милост — бяха прекосили планините и знаеха, че са извън обсега на милостта, — а за някаква нормалност. Кой нормален мъж унищожава нещо използваемо? Тази може да готви, онази да се съвкуплява, а за другата ще вземе хиляда роба откуп, само ако я остави жива…

Младата Исана, чието ляво око беше подуто и затворено от удара на някой мунуят, й викаше:

— Серуей, Серуей! Кажи му, че не изглеждам така! Кажи му, че съм красива! Серуей, моля те-е-е-е!

Тя извърна поглед. Престори се, че не чува.

Твърде много страх.

Не си спомняше кога бе спряла да усеща сълзите си. Сега, поради някаква причина, трябваше да ги вкуси, за да осъзнае, че плаче.

Глух за виковете им, воинът скилвенди закрачи сред тях, удряйки онези, които посягаха към него, и отключи двете извити куки на хитро направения клин, който скилвендите използваха, за да приковат пленниците си към земята. Отскубна първо единия, а после и другия клин от пръстта и ги пусна обратно с дрънчене. Жените викаха и трепереха около него. Когато извади ножа си, някои от тях започнаха да пищят.

Той сграбчи веригата на една от пищящите, Ора — пухкава домашна слугиня — и я издърпа към себе си. Писъците спряха. Но тогава, вместо да я убие, той започна да разхлабва мекото желязо на оковите й, както бе постъпил с тези на Серуей предната нощ.

Объркана, тя погледна към норсирая… как му беше името? Келхус? Той спря поглед на нея за един мрачен, но по някакъв начин окуражителен момент, а после отмести очи.

Ора беше свободна и просто седеше, разтърквайки китки, напълно объркана. Равнинецът започна да освобождава друга.

Внезапно Ора се затича нагоре по склона, абсурдна с тресящите се телеса и отчаянието си. Когато никой не я последва, тя спря и се обърна с изтерзано изражение. Коленичи и се огледа диво наоколо, а Серуей изведнъж се сети за котката на патридомоса, която винаги се боеше да се отдалечава твърде много от купата си, независимо как я тормозеха децата. Осем други се присъединиха към Ора в изплашеното й бдение, включително Исана и жената на Барастас. Само четири продължиха да тичат.

Нещо в тази ситуация й пречеше да си поеме дъх.

Равнинецът остави веригите и оковите да паднат на земята и отиде при Серуей и Келхус.

Норсираят го попита нещо неразбираемо. Воинът сви рамене и погледна към нея.

— Други ще ги намерят и използват — каза той спокойно.

Очевидно говореше на нея, очевидно, защото онзи, наречен Келхус, не разбираше шеик. После едрият скилвенди скочи на коня си и огледа осемте останали жени.

— Последвайте ни — извика с равнодушен глас, — и ще извадя очите ви със стрели.

Тогава те отново започнаха да вият като побъркани, молейки го да не си отива. Жената на Барастас дори замоли за оковите си. Ала той изглежда не ги чуваше. Накара Серуей да се качи на кон.

И тя беше щастлива. Щастлива! А другите й завиждаха.

— Тук, Серуей! — чу да крещи жената на Барастас. — Върни се тук, мръсна еблива краво! Аз те притежавам! Притежавам те! Шибана слива! Върни се незабавно!

Всяка дума едновременно удряше Серуей като юмрук и преминаваше право през нея, без да я докосне. Тя чу как жената на Барастас тръгва след върволицата коне, а ръцете й се размахваха в лудешки кръгове. Тогава огромният скилвенди дръпна рязко юздите на жребеца си, обърна го и извади лъка от калъфа му. Сложи стрела и я пусна с едно елегантно движение.

Тя уцели благородничката в устата, разби зъбите й и се заби във влажните дълбини на гърлото й. Жената падна напред като кукла и се загърчи сред тревата и цветенцата. Равнинецът изсумтя одобрително, а после продължи да ги води навътре в планината.

Серуей вкуси сълзи.

Нищо от това не се случва, помисли тя. Никой не страдаше толкова. Не и наистина.

Боеше се, че може да повърне от страх.

Хетанта надвисна над тях. Те се заизкачваха по стръмни гранитни склонове, проправяха си път през тесни долини, под масиви от седиментна скала, набраздена от странни фосили. През повечето време пътеката следваше малка рекичка, по чиито брегове растяха храсталаци и борове-джуджета. Изкачваха се все по-нагоре във все по-студения въздух, докато накрая дори мъхът не остана зад тях. Вече намираха трудно дори гориво за огъня. Нощите станаха жестоко студени. На два пъти се събудиха покрити със сняг.

През деня равнинецът се движеше пред тях с понито си, сам, и говореше рядко. Келхус следваше Серуей. Тя започна да му говори, подтиквана от нещо в държанието му. Самото му присъствие излъчваше интимност, доверие. Очите му я обгръщаха и погледът му сякаш поправяше начупената земя под краката й. Тя му разказа за живота си като конкубинка на нансурите, за баща си, нимбриканец, който я продал на дома Гаунум, когато станала на четиринадесет. Тя описа ревността на гаунумските жени, как я излъгали, че първото й дете било мъртвородено, а всъщност Гриаса, стара шигекска робиня, ги бе гледала как го душат в кухнята.

— Сини бебета — бе прошепнала старицата в ухото й с пречупен от гнева глас, твърде изтощен, за да може да говори. — Само това ще можеш да износиш, дете.

Това, обясни Серуей на Келхус, се превърна в мрачна шега, споделяна от всички членове на домочадието, особено сред онези конкубинки или робини, имащи късмета да бъдат посещавани от господарите си. Ние им износваме сини бебета… Сини като жреците на Джукан.

В началото му говореше по начина, по който бе говорила на бащините си коне като дете — лишени от смисъл думи на човек, когото чуват, но не разбират. Скоро обаче откри, че той всъщност я разбира. След три дни започна да й задава въпроси на шеик — труден език, който бе овладяла едва след години пленничество в Нансур. Въпросите по някакъв начин я възбуждаха, изпълваха я с копнеж да им отговори подобаващо. А гласът му! Дълбок, тъмен като вино, като морето. И начинът, по който изричаше името й. Сякаш се скъпеше за звука му. Серуей — като заклинание. Само за няколко дни предпазливата й привързаност се превърна в благоговение.

Нощем обаче тя принадлежеше на мрачния скилвенди.

Не можеше да осмисли връзката между тези двама мъже, въпреки че често размишляваше над нея, разбирайки, че по някакъв начин съдбата й се намира помежду им. Първоначално бе предположила, че Келхус е роб на равнинеца, ала това не бе така. В крайна сметка тя осъзна, че огромният воин мрази норсирая и дори се страхува от него. Държеше се като някой, който се опитва да се предпази от ритуално замърсяване.

В началото това проникновение я зарадва. Ти се страхуваш!, крещеше беззвучно в гърба на мъжа. С нищо не се различаваш от мен! С нищо не си повече от мен!

Ала после това почна да я тревожи… силно. Някой, от когото се страхува един скилвенди? Що за човек всяваше страх у скилвендите?

Накрая тя се престраши и го попита.

— Защото съм дошъл — отвърна Келхус — да извърша ужасно деяние.

Тя му повярва. Как можеше да не вярва на такъв човек? Ала имаше други, по-болезнени въпроси. Въпроси, които не смееше да изрече, макар и да го питаше с очите си всяка нощ.

Защо не ме вземеш? Защо не ме направиш своя награда? Той се бои от теб!

Ала знаеше отговора. Тя беше Серуей. Едно нищо.

Фактът на нищожността й беше трудно научен урок. Детството й беше щастливо — толкова щастливо, че сега плачеше винаги, щом се сетеше за него. Береше диви цветя из прериите на Кепалор. Скачаше като видра в реката с братята си. Играеше си около среднощни огньове. Баща й им угаждаше, макар и да не беше мил; майка й я къпеше в обожание.

— Серчаа, сладка Серчаа — казваше тя, — ти си моето красиво заклинание, моята защита срещу разбито сърце.

Тогава Серуей се мислеше за нещо. Беше обичана. Беше ценена повече от братята си. Беше щастлива по неизразимия начин на деца, които не са страдали истински, за да оценят радостта.

Разбира се, беше слушала много истории за страдание, ала трудностите, за които се разказваше в тях, винаги облагородяваха, бяха облечени в поуки и съдържаха уроци, които вече знаеше. Освен това, дори съдбата да я предадеше, а тя бе сигурна, че това няма да стане, Серуей щеше да остане твърда и героична, маяк на сила за по-слабите души около нея.

После баща й я продаде на патридомоса на дома Гаунум.

През първата й нощ като чужда собственост беше избита голяма част от глупостта й. Тя доста бързо научи, че няма нищо — нито унижение, нито жестокост или извращение — което не би извършила, за да усмири мъжете и тежките им пестници. Като конкубинка на Гаунумите, Серуей живееше в постоянно напрежение, прикована между омразата на жените им и капризните апетити на мъжете. Тя беше нищо, всички й го повтаряха. Нищо. Просто поредната безполезна норсирайска слива. Тя почти им вярваше.

Скоро започна да се моли на този или онзи син на патридомоса да я посети — дори онези, които бяха жестоки. Флиртуваше с тях. Прелъстяваше ги. Беше насладата, с която черпеха гостите си. Ако не беше гордостта от обожанието им, удоволствието от радостта им, какво друго имаше в живота си?

В огромната вила на дома Гаунум имаше светилище, изпълнено с малки идоли на предците на Дома. Тя много често коленичеше и се молеше там. Винаги молеше за милост. Усещаше мъртвите Гаунуми във всеки ъгъл на мястото, чуваше злобния им шепот и той я изпълваше с ужасни предчувствия. Така че тя молеше и молеше неспирно за милост.

После, сякаш в отговор на молитвите й, самият патридомос, който винаги й се бе струвал някакъв далечен среброкос бог, я срещна в градините. Сграбчи брадичката й и възкликна:

— В името на боговете! Ти си достойна за самия император, момиче… Тази вечер. Очаквай ме тази вечер.

Как само танцува душата й през онзи ден! Достойна за императора! Как внимателно се избръсна и си сложи най-добрите парфюми в очакване на посещението му. Достойна за императора! И как плака, когато той не дойде.

— Не тъжи, Серчаа — казаха й другите момичета. — Той предпочита малки момчета.

В продължение на няколко дни след това тя мразеше малките момчета.

Но продължи да се моли на идолите, въпреки че сега плоските им малки личица сякаш й се смееха. Тя, Серуей, трябваше да означава нещо, нали? Искаше само някакъв знак, нещо, каквото и да е… Накрая дори пълзеше пред тях.

Тогава един от синовете на патридомоса, Перистус, я взе в леглото си заедно с жена си. В началото на нея й дожаля за съпругата — момиче с лице на мъж, събрано с Гаунум Перистус, за да подсигури съюз между домовете им. Ала докато той използваше Серуей, за да събере семе, което да посее в утробата на жена си, тя чувстваше омразата на другата, все едно споделяше леглото с малък огън. Така че, само за да напакости на брантията, тя започна да вика, да разпалва страстта на Перистус с курвенски думи и дела, и накрая открадна семето му за себе си.

Грозната съпруга плака, крещя като полудяла и колкото и да я удряше Перистус, не спираше да вие. Макар и смутена от ликуването, което това предизвика, Серуей побърза да изтича до светилището, за да благодари на предшествениците на Гаунум. А скоро след това, когато осъзна, че носи детето на Перистус, открадна един от гълъбите на коняря и го пожертва в тяхно име.

По време на шестия месец на бременността й, жената на Перистус прошепна:

— Три месеца до погребението, а, Серчаа?

Ужасена, Серуей отиде при самия Перистус, ала той я зашлеви и я изгони. Тя не представляваше нищо за него. Така че момичето се върна при Гаунумските идоли. Предложи им каквото и да е, всичко. Ала детето й се роди синьо. Синьо като жреците на Джукан.

И все пак Серуей продължи да се моли — този път за отмъщение. Молеше се на Гаунумите за унищожението на Гаунумите.

Година по-късно патридомосът напусна вилата с всичките си мъже. Набиращата сила Свещена война бе станала неуправляема и императорът се нуждаеше от всичките си генерали. После пристигнаха скилвендите. Пантерут и мунуятите.

Варварите я откриха в светилището и с крясъци строшиха каменните идоли в пода.

Вилата беше погълната от пламъци и почти всички грозни гаунумски жени и грозните им гаунумски деца бяха изклани. Съпругата на Барастас, по-младите конкубинки и по-красивите робини бяха извлечени през портите като добитък. Серуей крещя като другите, плака за горящия си дом. Дома, който мразеше.

Кошмарно страдание. Бруталност. Различна от всичко, което бе изстрадала до момента. Всяка от тях бе вързана за седлото на мунуятски воин и те ги караха да тичат по целия път до Хетанта. Нощем те се гушеха една в друга, плачеха и викаха, когато мунуятите дойдеха за тях, намазали фалосите си с животинска мазнина. И Серуей си спомни дума, шеикска дума, която не съществуваше в родния й нимбрикански език… Дума на ярост.

Справедливост.

Въпреки цялата й суета и капризните й грехове, тя имаше стойност. Тя беше нещо. Тя беше Серуей, дъщеря на Ингаера, и заслужаваше много повече от онова, което получаваше. Щеше да има достойнство или да умре с омразата си.

Ала смелостта й се зароди в ужасяващ момент. Опитваше се да не плаче. Опитваше се да бъде силна. Дори заплю в лицето Пантерут — водачът на скилвендите, който я избра за своя награда. Ала скилвендите не бяха точно хора. Те гледаха всички чуждоземци с надменност, сякаш от билото на някаква лишена от богове планина, по-далечна и от най-бруталните синове на патридомоса. Те бяха скилвенди, прекършващите коне и мъже, а тя беше Серуей.

Ала въпреки това момичето се вкопчи в тази дума… И докато гледаше как мунуятите измират от ръцете на тези двама мъже, тя посмя да ликува, посмя да повярва, че ще бъде спасена. Най-накрая, справедливост!

— Моля ви! — извика на приближаващия се Наюр. — Трябва да ни спасите!

Без стойност, бяха й казали Гаунумите. Просто още една безполезна норсирайска слива. Тя им повярва, ала продължи да се моли. Да умолява. Покажете им! Моля ви! Покажете им, че имам стойност…

И после стигна до това да моли за милост един побъркан скилвенди. Да настоява за справедливост.

Безполезна глупачка! От момента, в който Наюр притисна окървавеното си тяло в нейното, тя разбра. Съществуваше само капризът. Само покорността. Само болката, смъртта и страхът.

Справедливостта беше просто още един предателски идол на Гаунумите.

Баща й, който я издърпа полугола от одеялата и я хвърли в грубите ръце на непознат.

— Сега принадлежиш на тези мъже, Серуей. Нека боговете ни бдят над теб.

Перистус, който вдигна ръце от свитъците си и се намръщи с развеселено неверие.

— Може би си забравила какво си, Серуей. Дай ми ръката си, дете.

Гаунумските идоли, които й се смееха с каменни лица. Подигравателна тишина.

Пантерут, който избърса плюнката й от лицето си и извади ножа си.

— Пътят, по който си поела, е тесен, кучко, а ти дори не го знаеш… Ще ти покажа.

Наюр, стиснал китките й по-здраво от всяка окова.

— Огъни се пред волята ми, момиче. Изцяло. Няма да търпя никакво непокорство. Ще стъпча у теб всичко, което не ми се покори.

Защо бяха толкова зли с нея? Защо всички я мразеха? Защо я наказваха? Нараняваха? Защо?

Защото тя беше Серуей и не представляваше нищо. И винаги щеше да е така.

Именно затова и Келхус я изоставяше всяка вечер…

* * *

В някакъв момент преодоляха гръбнака на Хетанта и пътеката започна да се спуска. Равнинецът им забрани да палят огньове, но нощите се затоплиха. Пред тях се ширна Киранейската равнина — тъмна в мъгливата далечина, като люспата на презряла слива.

Келхус се спря на една издадена скала и погледна начупените долини и древни гори. Куниюри бе изглеждал по същия начин от върховете на Демуа, предположи той, ала докато Куниюри беше мъртъв, тази земя живееше. Трите морета. Последната велика цивилизация на човеците. Най-накрая беше пристигнал.

Приближавам се, татко.

— Не можем да продължим по този начин — извика Наюр зад него.

Решил е, че трябва да бъде сега. Келхус очакваше този момент откак разтуриха лагера си преди часове.

— Какво имаш предвид, скилвенди?

— Няма начин двама мъже като нас да прекосят фанимските земи по време на Свещена война. Ще ни изкормят като шпиони много преди да достигнем Шимех.

— Но именно затова прекосихме планините, нали? За да пътуваме през империята, вместо да…

— Не — каза мрачният скилвенди. — Ние не можем да пътуваме през империята… Доведох те тук, за да те убия.

— Или — отвърна Келхус, все така говорейки на гледката пред себе си — да бъдеш убит от мен.

Той се обърна с гръб към империята и с лице към Наюр. Около мъжа се издигаше рамка от каменни плоскости, окъпани от слънчевата светлина. Серуей стоеше наблизо. Келхус забеляза, че по ноктите й има кръв.

— За това си мислеше, нали?

Равнинецът облиза устни.

— Ти ми кажи.

Келхус обгърна варварина в сетивата си така, както дете може да затвори птица в трептящи длани — жив за всяко потрепване, за пулса на сърчицето с размери на грахово зърно, за едва доловимата горещина на паникьосано дишане.

Трябваше ли да позволи на мъжа да зърне, да му покаже колко е прозрачен. Вече от дни Наюр беше научил истината за Свещената война от Серуей, но отказваше да обсъжда каквото и да е, свързано с нея или плановете си. Ала намеренията му бяха очевидни: той ги доведе в Хетанта, за да спечели време, по начина, по който Келхус бе ставал свидетел да го правят и други хора, когато са твърде слаби, за да се откажат от маниите си. Наюр се нуждаеше от лова на Моенгхус, макар и да знаеше, че този лов е фарс.

Ала сега им предстоеше да влязат в империята — земя, където скилвендите ги деряха живи. Преди, докато приближаваха Хетанта, Наюр се боеше единствено, че Келхус ще го убие. Сега, сигурен, че самото му присъствие се е превърнало в смъртна опасност, той беше сигурен. Келхус бе зърнал решимостта му още сутринта, в думите му и в предпазливите погледи. Ако не можеше да използва сина, за да убие бащата, Наюр урс Скийота щеше да убие сина.

Макар и да знаеше, че е невъзможно.

Такова мъчение.

Омраза, могъща като приливите в мащаба и силата си, достатъчна да изтреби неизброими хиляди, достатъчна, да унищожи самия себе си или истината. Безценен инструмент.

— Какво искаш да кажа? — попита Келхус. — Че сега, когато достигнахме империята, вече нямам нужда от теб? И че, когато вече нямам нужда от теб, възнамерявам да те убия? В крайна сметка човек не прекосява империята в присъствието на скилвенди.

— Ти сам го каза, дуниайне. Още когато беше прикован в юртата ми. За твоя вид съществува само мисията.

Каква прозорливост. Омраза, но подкована с почти свръхестествен интелект. Наюр урс Скийота беше опасен… Защо да търпи компанията му?

Защото Наюр все още познаваше този свят по-добре от него. И по-важно, познаваше войната. Беше в кръвта му.

Още мога да го използвам.

Ако пътищата за поклонение към Шимех бяха затворени, Келхус нямаше друга алтернатива, освен да се присъедини към Свещената война. Ала перспективите на войната създаваха почти непреодолима дилема. Той бе прекарал часове във вероятностния транс, опитвайки се да начертае моделите й, но не познаваше принципите, от които имаше нужда. Променливите бяха твърде много, твърде случайни. Война… Възможно ли беше някое обстоятелство да е по-капризно? По-опасно?

Тази пътека ли си избрал за мен, татко? Това ли е твоето изпитание за сина ти?

— А каква е мисията ми, скилвенди?

— Убийство. Отцеубийство.

— А след тридесет години сред родените в света, каква сила, смяташ, че ще притежава баща ми — дуниайн, който разполага с всички мои дарби?

Варваринът изглеждаше вцепенен.

— Не бях помислил…

— А аз съм. Смяташ, че нямам нужда от теб? Че нямам нужда от Наюр урс Скийота, окървавения в множество битки? Прекършващия коне и мъже? Човек, който може да повали трима в разстояние на три мига? Мъж, който не се поддава на методите ми и съответно на тези на баща ми? Който и да е той в момента, скилвенди, бъди сигурен, че е могъщ. Твърде могъщ, за да бъде убит от който и да било човек сам.

Келхус чуваше тътена на сърцето на Наюр в гърдите му, виждаше мислите да се вихрят през очите му и подушваше вкочаняването, обхванало крайниците му. Странно, но за миг мъжът погледна умоляващо към Серуей, която само зяпаше, трепереща от ужас.

— Казваш това, за да ме излъжеш — промърмори Наюр. — Да ме примамиш…

Отново стената на неверието му, тъпа и упорита. Трябва да му се покаже.

Келхус изтегли меча си и скочи напред. Войнът скилвенди реагира мигновено, макар и по дървения начин на рефлекси, притъпени от неверие. Парира първия удар с лекота, но отстъпи пред звънтящата комбинация, която последва. С всеки удар Келхус виждаше как гневът му се разпалва, чувстваше го как се разбужда и сграбчва крайниците на равнинеца. Скоро той контрираше нападенията му със заслепяваща скорост и разтърсваща костите мощ. Келхус бе виждал само веднъж скилвендски деца, които се упражняваха в багарата, „пътя на размаха“ — бойната техника на скилвендите. Тогава му се струваше прекалено украсена, изпълнена със съмнителни жестикулации.

Но не и комбинирани със сила. На два пъти бруталните широки удари на Наюр почти го събориха на колене. Келхус отстъпи, симулирайки умора, за да пусне фалшивата миризма на предстоящо убийство. Чуваше как Серуей крещи:

— Убий го, Келхус! Убий го!

Варваринът изсумтя и удвои гнева си. Дуниайнът едва отблъсна чудовищен дъжд от удари, преструвайки се на отчаян. Пресегна се, за да стисне дясната китка на Наюр, и го придърпа напред. По някакъв невъзможен начин обаче варваринът успя да вдигне свободната си ръка, сякаш през тази на Келхус. Заби длан в лицето му и Келхус отскочи, изритвайки го два пъти в ребрата. Претърколи се на ръце, а после без усилие застана отново в бойна стойка. Вкуси собствената си кръв. Как? Воинът скилвенди се препъна, стиснал ребрата си. Келхус осъзна, че е подценил рефлексите на мъжа, както и толкова други неща у него.

Хвърли меча си настрана и тръгна към противника си. Наюр изрева, скочи и замахна. Келхус загледа как върхът на меча се спуска под блестящата слънчева светлина, срещу каменните тераси и кълбестите облаци. Хвана го в дланите си, както се хваща лицето на любим или муха. Изви го и изтръгна дръжката от ръката на Наюр. После пристъпи напред и го удари в лицето. Докато мъжът залиташе назад, дуниайнът приклекна и го подкоси.

Вместо да се запрепъва назад, за да излезе от обсега му, Наюр се претърколи на крака и скочи към него. Келхус се изви назад, сграбчи налитащия скилвенди за полата и врата му, а после го преметна в посоката, от която бе дошъл той самият — по-близо до ръба. Когато Наюр се опита да се изправи, го удари в гърба и го запрати още по-нататък.

Последваха нови удари, докато равнинецът не се превърна повече в подивял звяр, отколкото в мъж, всмуквайки въздух с треперене и размахвайки ръце, оковани в безсмисленост. Дуниайнът го удари силно и той се свлече, удряйки глава в ръба на скалата.

Келхус го вдигна и запрати варварина отвъд ръба, след което го задържа с една ръка увиснал срещу далечната империя. Вятърът развяваше катранената му коса над бездната.

— Давай — изстена Наюр през сополи и слюнка. Краката му се люшкаха над нищото.

Толкова много омраза.

— Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.

Очите на пребития скилвенди се разшириха от ужас. Пусни ме, казваше изражението му. Защото там е покоят.

И Келхус осъзна, че отново е преценил мъжа погрешно. Мислеше го за неуязвим от травмата на физическото насилие, а той не беше. Дуниайнът го беше пребил както мъж бие жена си или баща — детето си. Това събитие щеше да го тормози вечно, не само със спомени, но и с несъзнателно треперене. Още една деградация, която да хвърли в огъня си.

Келхус го издърпа в безопасност и го остави да падне. Още едно прегрешение.

Серуей коленичи под коня си, разплакана — не защото бе спасил равнинеца, а защото не го беше убил.

— Иглита сун тамата! — изплака тя на бащиния си език. — Иглита сун тамата-а-а!

Ако ме обичаше.

— Вярваш ли ми? — попита настоятелно той.

Замаяният скилвенди го изгледа вцепенен от шока, сякаш объркан от отсъствието на гнева си. Надигна се на треперещите си крака.

— Млъкни — каза той на Серуей, макар и да не можеше да отмести поглед от Келхус.

Тя продължи да плаче и да вика нещо на дуниайна. Очите на Наюр се отскубнаха от Келхус и се насочиха към наградата му. Той отиде до нея и мълчаливо я зашлеви с отворена длан.

— Казах млъкни!

— Вярваш ли ми? — попита отново Келхус.

Серуей скимтеше, мъчейки се да преглътне хлиповете си.

Толкова много мъка.

— Вярвам ти — каза Наюр, за момент неспособен да срещне погледа му. Вместо това гледаше Серуей.

Келхус вече знаеше какъв ще е отговорът му, но имаше огромна разлика между това да знаеш едно признание и да го изискаш.

И все пак, когато Наюр най-накрая го погледна, в очите му гореше познатата ярост, при това с почти сексуална интензивност. Ако досега дуниайнът само подозираше, сега вече го знаеше с абсолютна сигурност: този скилвенди беше луд.

— Вярвам, че мислиш, че се нуждаеш от мен, дуниайне. Засега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус искрено объркан.

Става все по-непредсказуем.

— Планираш да се присъединиш към тази Свещена война. Да я използваш, за да пътуваш до Шимех.

— Не виждам друг начин.

— Ала при всичките ти приказки за нужда, ти забравяш, че аз съм езичник за инритите — каза Наюр. — Не много по-различен от фанимите, които се надяват да избият.

— Значи вече не си езичник.

— Познал правата вяра? — изсумтя невярващо Наюр.

— Не. Човек, който се е събудил от своя варваризъм. Оцелял от Киют, който е изгубил вяра в обичаите на народа си. Спомни си, че като всички народи, и инритите си мислят, че те са избраните, върхът на онова, което значи да си изправен човек. Лъжи, които ги ласкаят, рядко ще събудят подозрение.

Келхус виждаше, че обхватът на знанието му плаши Наюр. Той се бе опитвал да предпази позицията си като го държи в невежество за Трите морета. Дуниайнът следеше движенията, които оживяваха гримасите му, погледите към Серуей… Ала сега имаше по-важни проблеми.

— Нансурите няма да ги е грижа за подобни истории — каза Наюр. — Те ще видят само белезите по ръцете ми.

Източниците на отрицанието му убягваха на Келхус. Нима равнинецът не искаше да намери и убие Моенгхус?

Как може той все още да е мистерия за мен?

Дуниайнът кимна, но по свиващия рамене начин, който както приемаше, така и отхвърляше възражения.

— Серуей казва, че народите от всичките Три морета се струпват в империята. Ще се присъединим към тях и ще избягваме нансурите.

— Може би… — каза Наюр бавно. — Ако успеем да стигнем до Момемн, без да ни разкрият. — Но после поклати глава. — Не. Скилвендите не бродят така. Дори само видът ми ще провокира твърде много въпроси, прекалено много гняв. Нямаш представа колко точно ни мразят, дуниайне.

Отчаянието му не можеше да се сбърка. Келхус осъзна, че някаква част от Наюр се е отказала от надеждата да открие Моенгхус. Как беше пропуснал това?

Но по-важният въпрос беше дали думите на този скилвенди бяха истина. Наистина ли беше невъзможно да се прекоси империята с него? Ако да, трябваше да…

Не. Всичко зависеше от това да доминира обстоятелствата. Той нямаше да се присъедини към Свещената война, а да я обхване, да я използва като свой инструмент. Ала както с всяко ново оръжие, се нуждаеше от инструкции, обучение. И шансът да намери друг с такъв опит и прозорливост като Наюр урс Скийота, беше нищожен. Наричат го най-свиреп сред всички мъже.

Ако този скилвенди знаеше твърде много, то Келхус не знаеше достатъчно — поне все още. Каквито и опасности да ги чакаха при прекосяването на империята, рискът си струваше. Ако трудностите се окажеха непреодолими, щеше да преосмисли приоритетите си.

— Когато попитат — отвърна Келхус, — катастрофата при Киют ще бъде твоето обяснение. Онези малцина утемоти, преживели Икурей Конфас, са били надвити от съседите си. Ти си последният от своето племе. Обезправен воин, отхвърлен от родните земи от злощастие и мъка.

— А ти какъв ще си, дуниайне?

Келхус бе прекарал много часове, борейки се с този въпрос.

— Аз ще съм твоята причина да се присъединиш към Свещената война. Аз ще съм принц, когото си срещнал, докато съм пътувал на юг през твоите изгубени земи. Принц, сънувал Шимех на другия край на света. Хората от Трите морета не знаят нищо за Атритау, освен че е преживял митичния им Апокалипсис. Ние ще дойдем при тях от тъмнината, скилвенди. Ще бъдем такива, каквито кажем, че сме.

— Принц… — повтори със съмнение Наюр. — Откъде?

— Принц от Атритау, когото си срещнал по пътя си из северната пустош.

Въпреки че равнинецът вече разбираше и дори оценяваше пътя, положен за него от Келхус, съмненията още бушуваха в него. Колко щеше да понесе Наюр, за да види отмъстена смъртта на баща си?

Вождът на утемотите избърса с голата си ръка устата и носа си. Изплю кръв.

— Принц на нищо — каза накрая.

* * *

На утринната светлина Келхус гледаше как едрият скилвенди язди до ко̀ла. Високо на него беше забит череп, все още покрит с кожа и кичур тъмна, гъста коса. Скилвендска коса. Малко по-надалеч от всяка страна на пътя се издигаха още колове — други скилвендски глави, покриващи разстоянието, разчетено от математиците на Конфас. Толкова много мили, толкова много глави.

Келхус се обърна на седлото си към Серуей, която го гледаше преценяващо.

— Те ще го убият, ако ни намерят — каза тя. — Не го ли разбира?

Тонът й мълвеше: „Нямаме нужда от него, обич моя. Можеш да го убиеш.“ Келхус виждаше сцените, които тя разиграва зад очите си. Истеричният вик, който бе изработила през изминалите дни, готов да полети при първата им среща с нансурски войници.

— Не бива да ни предаваш, Серуей — отвърна сурово Келхус, като нимбрикански баща на дъщеря си.

Красивото лице се отпусна в шок.

— Никога не бих предала теб, Келхус — изпелтечи тя. — Трябва да знаеш, че…

— Зная, че се чудиш какво ме обвързва с този скилвенди, Серуей. Но не ти е писано да разбереш. Знай само, че ако го предадеш, предаваш и мен.

— Келхус, аз…

Шокът се трансформира в болка, в сълзи.

— Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Момичето извърна лице от ужасните му очи и започна да плаче.

— Заради теб? — изсъска тя с горчивина.

— Аз съм само обещанието.

— Обещание? — извика тя. — Чие обещание?

Ала Наюр се бе върнал, яздейки около тях, за да стигне до малката им група коне. Усмихна се сухо, когато забеляза, че Серуей плаче.

— Запази този момент в сърцето си, жено — каза той на шеик. — Защото това ще е единственото ти мерило за този човек.

Смехът му беше груб.

Той се приведе над понито си и започна да рови сред дисагите. Извади зацапана вълнена риза и се съблече до кръста. Дрехата не можеше да прикрие бруталното му наследство, но поне скриваше белезите. Нансурите не биха се зарадвали на подобни летописи.

Равнинецът посочи към тънката редица колове. Те следваха формата на земята, някои приведени, други изправени, спускайки се в хоризонта и водещи далеч от Хетанта. Мрачният им товар гледаше встрани от пътешествениците, към далечното море. Безкрайното внимание на мъртвите.

— Това е пътят към Момемн — каза той и се изплю в отъпканата трева.