Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Тунелите

Кадет МакВали с любопитство оглеждаше концептуалния модел. Беше по-различен от всичко, което си беше представял.

— Не винаги, когато виждаме една пътека, можем да тръгнем по нея — обясняваше в същото време Оливър, разположил се сред работната апаратура. — Представи си, че сме пълзящи буболечки, затворени в стая. Намираме се в единия ъгъл на пода и искаме да стигнем до срещуположния ъгъл на тавана. Виждаме целта. Как ще се насочим към нея?

Кадетът се опита да отговори, но Терв и не мислеше да го изчаква:

— Ще го направим така, както умеем: ще пълзим — първо по едната стена, после по другата. Съвсем различно би било, ако бяхме пеперуди. Виждал ли си пеперуда? — обърна се той към Тери и когато получи утвърдително кимване, продължи. — Една пеперуда, която е стояла в същия ъгъл като нас, просто ще литне по диагонала. Защото има криле. Устройство, инструмент, който й позволява не само да вижда триизмерно, но и да се движи триизмерно.

— Значи на нас се пада честта да изобретим инструмента, който ще позволи на буболечките да се движат по диагонала. Една пръчка например. Или тръба… Тунел! — развълнува се младежът.

— А защо не струя насочен въздух, който ще накара буболечките да полетят? — засмя се гостенинът от Хайтек.

Още докато той излагаше разработката си, Тери изпадна във възторг. Реализирането на идеята означаваше не само пътуване в пространството, а пътуване в нови Вселени! Въображението му започна да рисува срещи с чуждоземен разум, непознаваеми светове, паралелни реалности…

— Почакай, не бързай! — опита се да охлади ентусиазма му Оливър. — Още не знаем дали моделът изобщо ще проработи.

— Разбира се, че ще проработи! — разгорещи се кадетът. — Какво ни е известно за материята? Поражда се от енергията на трептенията на квантовите флуктоации на времепространството[1]. А какво се казва в текста, който ти е изпратил Луис? „Големите камъни бяха удряни с пръчка, издигаха се и ги изтикваха на разстояние“[2]. Не ти ли звучи като технология с честотни вибрации?

— Акустична левитация. Твърди се, че била позната на нулевите цивилизации. Генерираните звукови вълни били направлявани по такъв начин, че се създавал антигравитационен ефект.

— Енергия, трептения… Ние сме останали в сферата на теоретичното, докато нулевите цивилизации са имали практически приложения, основаващи се на същите разбирания. Щом те са можели да впрегнат законите на всемира да им служат, защо да не го умеем и ние? Обитаваме една и съща Вселена, нали?

— Предполагам — уклончиво отговори програмистът. В работата си се беше сблъсквал с много логични, физически вярно построени модели, които се бяха проваляли — било заради недостатъчна ефективност, било заради неочаквани странични ефекти.

Не можеше да разчита на фантасмагорийните архео-исторически хипотези на Луис, например. В тях липсваше и научна, и логическа достоверност.

Трудно беше да се довери и на собствените си предположения. Та те почиваха върху един сън! С положителност много хора биха го нарекли пророчески. За Оливър той беше естествено продължение на ежедневните му усилия. Не беше необичайно мисли и проблеми, с които си се сблъскал през деня, да намерят своето отражение в сънищата. Случвало му се беше насън да реди програмни инструкции, които не бе успял да завърши вечерта. Енвидия често твърдеше, че е сънувала формулата на универсалния алхимичен катализатор, но така и не можеше да я възстанови на сутринта. Колеги и приятели споделяха, че са видели решения на уравненията и проектите си. Някои дори успяваха да се възползват от „бдението на мозъка“ и да извадят правилните резултати.

Ето защо той не намираше нищо пророческо в кошмара, който го бе насочил към сегашната му идея. Трябваше му време единствено, за да осъзнае, че потоците струни, върху които се носеше с Алевар, не бяха обикновени вълни, а вселенските нишки, от които, според Теория универсум[3], бе изграден всемирът.

— Излиза, че Вселената е музика — разсъждаваше в същото време Тери, прехвърляйки се ловко от един междинен модел на друг. — Гениално просто! Настройваш трептенията на нужните струни, те изпадат в резонанс и… пренасяш каквото си пожелаеш, където си пожелаеш.

— Може и да е гениално — усмихна се Оливър, — но не е толкова просто. Когато честотите започнат да се синхронизират, комбинацията от тях увеличава общата амплитуда на вибрациите, а по този начин и въздействието върху окръжаващата среда. Всяко „подръпване“ на струните неминуемо ще доведе до тяхното делене и сливане, при което ще получаваме и губим елементари[4]. Някои от тях може да са полезни, обаче други да се окажат фатални. Имаш нотите. Но зададеш ли „грешна октава“, губиш всичко. В най-добрия случай ще изчезнеш ти, в най-лошия — целият познат ни свят.

— Това го знам — махна пренебрежително с ръка кадетът. — Наясно съм и че нарушаването на равновесните положения ще предизвика поредица от вторични вибрационни вълни. Още не сме успели да опишем тяхното разпространение с необходимата точност. Но ако се върнем към музикалните сравнения, за нас е много по-важно, че когато една нота се изсвири от повече инструменти, звукът й се усилва и с присъединяването на нови и нови инструменти тя ще се чува все по-надалече.

Оливър си даде сметка, че преди да продължат, трябва да усмири младежкия ентусиазъм на новоизлюпения музиковед:

— Колкото и силно да звучи една нота, колкото и надалеч да се чува, тя не изпълнява своето предназначение, ако е фалшива! — подчерта той. — Ние не търсим сила. Вече говорихме за това, че не е необходимо да изграждаме цялостен тунел. Достатъчно е при пътуване „музиката“ да звучи в отрязъка от пространството, където се намираме.

— Което ни връща към проблема с навигацията — умърлуши се събеседникът му.

— Не отричам — разпери ръце програмистът. — Поработи още малко върху оптималните дължини и твоя „напръстник“, а аз ще се заема с векторизацията на дестинационните точки.

Лицето на кадета тутакси просветна:

— Имаш изчисленията ми за траекториите, нали? — запита обнадежден той.

— Разбира се. И трябва да призная, че притежаваш страхотен потенциал.

— Благодаря — младежът доволно се засмя. — Само дето на Бойна звезда този потенциал може да се развива единствено при стрелбата.

— Допълнителните умения никога не са излишни — окуражи го Оливър и стана, намеквайки по този начин, че разговорът е приключил.

Тери с нежелание изключи моделите.

— Ако можехме да се свържем оттук с Лили и Луис, работата щеше да потръгне много по-бързо — измърмори той.

Оливър го изгледа сериозно:

— Не си и помисляй! Стигнали сме етап, при който всяка погрешна крачка може да ни струва живота. И проекта.

Кадет МакВали с неохота се съгласи.

* * *

Изплашен и напрегнат от преживяването, Паскал изскочи от стената с неподозирана сила. Мика, която го очакваше, едва го удържа.

— Жив ли съм? — изхриптя задавено той.

Двете момичета го гледаха присмехулно.

— Жив си, Пако. Съвсем жив, ако не броим погледа ти на зомби.

— Много смешно! — ядоса се аполониецът. — Не всички хора в тази Вселена живеят сред магьоснически трикове!

— Ако това ще те успокои, преживяването беше напълно непознато и за нас — потупа го примирително Мика и внимателно го издърпа встрани от „дупката“.

— Докато бях вътре в… нещото, имах чувството, че самият аз се превръщам в част от тъмнината, с която е изпълнено. Сякаш бях поне десетоизмерен! — Пако бе толкова афектиран от случилото се, че нямаше сила, която да го накара да замълчи в този момент. — Опитах се да крача напред, но… представата ми за посоки и пространство беше изчезнала… Сякаш нямах тяло, нямах глава…

— Но все пак си могъл да разсъждаваш!

— Дали? Усещането, че си мъртъв, брои ли се?

— Не преувеличавай! — поклати глава Каси. — Справил си се чудесно!

Мика извъртя очи с досада и отново застана на пост пред петното. Дюк трябваше да се появи всеки момент.

Паскал пое дълбоко въздух и го издиша на малки порции. Повтори упражнението няколко пъти. Пулсът му се успокои. Едва сега намери сили да се огледа.

Бяха попаднали в просторна пещерна зала. Диаметърът й надхвърляше двеста метра, а височината й със своите около сто и петдесет метра беше впечатляваща, макар и изкуствено увеличена. Разликата между естествената и допълнително издълбаната нагоре кухина беше съвсем очевидна. Намесата на човешка ръка тук не беше загрозила, а само подчертала красотата на сътвореното от природата. При други обстоятелства Пако би се възхитил. Но сега единственото, което го интересуваше, бе да намери ръкав или проход, през който да се измъкнат. За негов ужас, каменната зала изглеждаше изолирана.

Той се обърна към Каси:

— Това място е като утроба, не мислиш ли? Но дори в утробите има път за излизане навън!

Говореше тихо, за да не дразни излишно Мика. Подозираше, че случилото се бе изнервило не само него. Каси схвана притесненията му и отговори също така тихо:

— Тук има много проходи.

— Аз защо не ги виждам? — не мирясваше той.

Тя се усмихна:

— Пещерата е почти идеална полусфера. Опитах се да я обходя след излизането от стената. Освен нашето „петно“, има още три. Разположени са на равни отстояния едно от друго.

— Нещо като върхове на квадрат, вписан в диаметъра на тази зала, така ли?

— Точно така — потвърди тя. — А сега следва най-интересното: и четирите „петна“ са били зазидани от човешка ръка! Ние сме невероятни късметлии. Преминахме през единствената „врата“, чиято зидария е била разрушена от земетресение или друг природен катаклизъм. Парчетата от нея още се търкалят наоколо.

Аполониецът добросъвестно огледа пода пред краката си. Пепелявият пясък, който незнайно откъде и как се бе превърнал в настилка на пещерата, бе осеян с натрошените останки от изкуствено създадени каменни смеси.

— Значи е съществувала вероятност да останем ВЪТРЕ?

— Да — потвърди лешникооката му дружка. — Или да бъдем върнати обратно в изходната точка. Тоест, в ръцете на издирващите екипи.

— Като си помисля, може би трябваше да се предадем — измърмори той. — Сглупихме с това бягство. Добре поне, че останалите „дупки“ са затворени! Нямам и молекула желание да преминавам още веднъж през такава… врата. Което ме връща отново към въпроса: няма ли някакъв по-човешки изход от това място?

— Човешки, казваш? — Тънка усмивка пробяга по устните на Каси. — Срещу нас, почти диаметрално, на около пет-шест метра зад каменната стена, започва проход, прокопаван някога от човешка ръка. Спираловиден е и се изкачва поне 70 метра нагоре към повърхността. Строителите по незнайни причини са спрели преди да достигнат пещерата.

— Но по-късно са се върнали, за да зазидат вратите на мрака и да вдигнат тавана.

— Не съм сигурна, че са били същите хора.

— Няма значение! Факт е, че тук са влизали и излизали хора! Следователно тук има изход! Например, ако преодолеем тези няколко метра до прохода…

Пако неволно насочи поглед към Мика.

— Не си и помисляй! — скастри го интуитата. — Каквито и сили да имаме, те трябва да се използват разумно.

— Намери се кой да ми говори за разум! — намуси се той.

Откъм „петното“ се чу мощен вик. Хамелеонът най-сетне се беше появил и също като Паскал се бе опитал да събори самоотвержената си посрещачка.

— Защо се забави толкова? — извика му тя в отговор.

Тредман Пан се сконфузи — не беше очаквал викът му да отекне с такава сила и то когато вече излизаше от… там.

— Сложих малко трохи на пътеката — осведоми я той.

— Трохи ли? Какви трохи? — не го разбраха останалите.

— Няма значение — махна с ръка хамелеонът. Отдавна подозираше, че земните истории за деца не се ползват с особена популярност в новите светове. — Е, къде сме?

Пако и момичетата се спогледаха и наведоха глави като провинени ученици.

— Ясно, разбрах. Чакате мен, за да ви измъкна — Дюк огледа пещерата.

Почувства се като затворен под похлупак.

Стори му се, че чува глух тътен някъде отгоре. Вдигна очи и проследи с поглед широката козирка, която плавно се спускаше към пода, но дори и в най-ниската си точка оставаше да виси на поне три метра височина.

— Какво има върху козирката? — запита той.

Тъй като никой не знаеше, четиримата се запридвижваха под нея в търсене на някакъв знак. Придържаха се плътно до стената, но внимаваха да не я допрат.

— Е? И сега какво? — обади се Пако, когато козирката свърши.

Спътниците му обезсърчено се взряха в края на издатината.

— Да се отдалечим още малко — предложи Дюк. — Не мога да видя повърхността оттук.

— Великолепно решение! — умората и напрежението правеха хиперсоциалния все по-саркастичен. — Да седим и да съзерцаваме някакъв скален охлюв, с надеждата, че той ще ни дари с прозрение…

— Ако не ти се стои на едно място, можеш да продължиш да обикаляш в кръг — контрира го Мика. — И защо изобщо не замълчиш, ако не можеш да помогнеш?

Спорът не можа да се разгори, защото призрачният тътен, който бе доловил Дюк, внезапно се превърна в нетърпим грохот. Преди да разберат какво става, над главите им се стрелна огромна късокрака хлебарка. Наклонът на козирката я беше ускорил така, че тя излетя и с пълна сила се строполи в празното пространство в средата на пещерата.

И изчезна.

* * *

Пътят към дома се оказа мъчителен за Сола. Не беше подготвена за болката, която изпита при раздялата с Алек. По-лошото бе, че същата болка продължаваше да я пронизва като електрическа игла всеки път, щом спомените й се връщаха към него. Бяха прекарали заедно едва няколко часа, а сякаш душите им си принадлежаха от векове.

— Винаги си била в сърцето ми — беше я уверил той, галейки лицето й със синевата на очите си. — Просто не бях те срещнал, за да ти го кажа.

— По-добре да се върнем в реалността — опита се да приземи и двамата тя. Успя да заблуди себе си, че безумната страница от живота й ще бъде затворена с излитането от Бойна звезда. Но заблудата трая твърде кратко.

На излизане от Тунелния център се сблъска с охранителни отряди, които се прибираха след успешно изпълнени мисии. В главата й — въпреки отчаяните усилия на разума — отново се появи образа на младия рейнджър, чийто живот по толкова странен начин се беше преплел с нейния.

— Ето такива случайности карат хората да вярват в Предопределението — ядоса се тя. — Започвам да разбирам Шандо и хилядите последователи на месиите. Те изпитват нужда от малко сигурност в този вероятностен свят. Увереност, че някой ще изпълни мечтите им, които те самите не са в състояние да осъществят. Не и със собствени сили.

Размишленията постепенно я насочиха към основния проблем — съпланетяните й все още бяха в неизвестност. Нещо повече: с пристигането си на Земята Сола установи, че те бяха издирвани от екипите за бързо реагиране и от разпределителните одитори.

„По-добре засега да останат в неизвестност, където и да са!“ — помисли си тя и побърза да пусне по тунелната поща декоративния кинжал с необичайна дръжка от кристали и колието с нескопосно закачените висулки.

И двата подаръка бе получила на прощаване от Тери, под ревнивия поглед на лейтенант МакСибер. Украшенията изглеждаха толкова не на място, че без усилия убеди Алек, че ще бъде само куриер. Не беше го излъгала — вещите бяха предназначени за Лили, но не за да украсява с тях стаята и деколтето си, а за да разчете информацията от кристалите. В тях Тери бе успял да побере всички данни от старите източници. Учудващо беше колко много материални носители са се разхищавали в миналото, за да се запише мизерно количество информация. И къде изобщо хората са побирали толкова много хартия и пластмаса?

Сола се усмихна, като си спомни възмущението на кадета. Макар да живееше в роботизиран и технологичен свят, белязан от изобретенията на човека, Тери притежаваше екологичното съзнание на родените след Разселването. Някога, когато Земята била единствената населявана от хората планета, те далеч не били толкова разумни. Безгрижието и безотговорността им по отношение на заобикалящия свят били толкова големи, че почти успели да го унищожат. И Тери, и самата Сола бяха изучавали тази нелицеприятна епоха от човешката история, но като задължителна фактология. Родените в новите светове не можеха да проумеят саморазрушителните амбиции на някогашното предкуполно общество.

Всъщност дали земляните бяха променили истински отношението си към природата? Стараеха се да живеят в хармония с бавно възстановяващата се планета, но не се ли опитваха да разрушат други светове?

Вещерката с безпокойство си помисли, че много от процесите, които протичаха на Божата планета, можеха да доведат до резултати, подобни на земната индустриализация. Страхът от всевиждащия бог очевидно никога не е пречил на хората да унищожават създаденото от него. Реши, че ако се върнат благополучно, ще разпита Шандо за отношението на неговата религия към околната среда. А дотогава — трябваше да изчака обаждането му.

Докато се оглеждаше за съпланетянина си, забеляза двама мъже, които с уверена крачка се придвижваха към регистрацията за Божата планета. Облеклото им беше на цветоносни, но израженията на лицата им подхождаха повече на пехотинци от Бойна звезда.

Усетил преценяващия поглед на вещерката, единият се обърна и на свой ред се взря в нея. Тя потрепери от студенината на очите му. Сякаш лазерен лъч разсече мозъка и смрази мисълта й. За миг изпита чувството, че познава този човек и залитна от изненада.

От загубата на равновесие почти се блъсна в неугледен мъж с широки панталони и безброй джобове по тях. Ако не беше забелязала блестящата змия, която се кипреше върху работната му шапка и другата — върху левия джоб на ризата, щеше да го подмине без дори да дочака извинение.

Знакът, който прикова вниманието й, принадлежеше на тунелната поддръжка — змията представляваше лъкатушещ тунел, пронизан от искрящия силует на тунелна капсула. Ако човек се вгледаше в емблемата, щеше да забележи, че змията се вие между синьо-зеленикави кръгчета, които — според създателите на символа — представляваха населените от човека светове. Споровете защо тунелът трябва да лъкатуши между световете, вместо да ги пресича, сигурно никога нямаше да отмрат. Но фамилиите, които се занимаваха с тунелна поддръжка, рядко участваха в тези дискусии. Знаеха, че само ако си стоят незабележими, ще имат привилегията да са така незаменими. Публичността е враг на тайните. А тайните са източник на власт. Шандо Чиникул знаеше това. Годините на Божата планета не бяха изличили уроците от детството.

— Вещерке Сола! — думите бяха по-скоро поздрав, отколкото обръщение. Придружи ги с едва забележим поклон.

Тя искрено му се зарадва:

— Шандо! За малко да те подмина!

— Знам — отговори той. — Реших, че ще е най-безопасно да те пресрещна докато си в залата на пристигащите, но малко закъснях. Радвам се, че те открих преди да си наела персонална кабина за града. Напоследък Земята е особено чувствителна към престоя на всички чужденци. А и моето присъствие все още е напълно незаконно.

Думите му видимо я разстроиха.

— Знам. Ще те измъкна утре. Бъди готов за сутрешния рейс.

— И как си представяш, че мога да замина? — запита недоверчиво той.

— Опитай се да ми повярваш. На мен и на… един офицер.

Той я изгледа, сякаш виждаше пред себе си лунатик.

— По-късно ще ти обясня. Сега ми разкажи какво става с момичетата — отклони темата тя.

Ако не се броеше информацията, която семейството му събираше заради него самия, знанията на Шандо не бяха много различни от онова, което самата Сола бе научила след излизането си от транзитната зона.

В комюникетата, които периодично се обновявали в сектора за сигурност на Тунелния център, се съобщавало за издирване на четирима души, замесени в терористично нападение над екип за бързо реагиране. Единствено името на Паскал Амол било идентифицирано. За другите трима се предполагало, че са „нарушителите на тунелната сигурност, предизвикали блокиране на Тунелния център преди еди-колко си дни.“

— Смятат, че четвъртият нападател над екипа съм аз, разбираш ли? — обясняваше разгорещено Шандо. — Аз не съм припарвал навън. Тредман Пан остана с момичетата. Той е бил четвъртият. Всички знаят, че е заминал за Града на миналото. Всички знаят, че още не се е върнал оттам, а дори не го свързват със събитията!

— Нима? Тогава къде се намира той според теб?

Някогашният Чиникул съзаклятнически се приведе към ухото на събеседничката си:

— Там е работата — довери тайнствено той. — Изчезнал е. И четиримата са изчезнали.

Сола се отдръпна с досада:

— Стига, Шандо! Не е време за остроумничене.

Той я погледна обиден:

— Говорех сериозно. Изчезнали са при Голямата тройка. Подпалили един транспортер и се спуснали в галериите под пирамидите. Повече никой не ги е виждал. А мерките за сигурност в момента са многократно по-строги от деня, в който пристигнахме с тунелния рейс. И ти говоря не само за Тунелния център, а и за града, и за извънградските райони. Екипи претърсват селищата на деструктивите и всички места извън куполите, където има условия за човешко оцеляване.

— Никой ли от четиримата не е правил опит да се свърже с теб?

Икономът на Малчери поклати отрицателно глава.

„Това е безумие — помисли си Сола. — Дали накрая нашият Луис няма да се окаже прав с неговите… пирамидални хипотези?“

Трябваше непременно да изпрати информацията до Бойна звезда. А може би и до Да Винчи. Но преди това трябваше да убеди мъжа пред себе си, че му се оказва невероятната чест да бъде първият човек, пропътувал тунелите като… товар.

* * *

Командир МакЧжоу надникна към дъното на работната зала. Както и очакваше, Тарзан МакВали и програмистът от Хайтек се бяха усамотили пред дълги редици с графики и числа. Напоследък двамата бяха станали неразделни. Вече никой не се учудваше, когато сядаха в някой работен ъгъл и започваха да спорят приглушено.

— Не бива да прибързваме — дочу той гласа на Терв и се усмихна при мисълта за вярната си преценка. Чужденецът бе единственият, който успяваше да озапти бръщолевенията на малкия досадник, затова Голиат всячески насърчаваше контактите между двамата.

Кимна небрежно за поздрав и отмина спокойно към помещението на дежурния.

— Нормално е да нямаш търпение да изпробваш партикалната[5] капсула, но изграждането на тунел е все още в стадия на симулациите — убеждаваше в това време Оливър младия си събеседник.

— Ето една причина да преминем от теория към практика.

— Не се шегувай, момче! В симулационната опашка чакат прекалено много вероятностни модели. Не разполагаме с резултати за тях.

По лицето на Тери се разля самодоволна усмивка:

— Може и да не се наложи. Не е задължително решението на задачата да бъде в последния модел, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Последните два дни ти беше зает с тестовете в базата. Никой не ми обръщаше внимание и успях да включа за нашия проект, хм… допълнителни мощности.

— Ползвал си допълнителни изчислителни клъстъри? Надявам се капитан МакЧжоу никога да не научи за това!

Двамата се засмяха, представяйки си гнева на базовия командир. В такива случаи шоколадовата му кожа ставаше тъмна като беззвездно небе, а бялото на очите се увеличаваше и изпъкваше, придавайки му вид на праисторически хищник.

— Ползвал съм само свободните изчислителни сектори — побърза да разсее съмненията кадет МакВали. — Но си заслужаваше.

С демонстративен жест извади от невидимия джоб миниекипер, зададе нужните команди и включи холоизлъчвателя.

В осветената холосфера — последна мода в персоналните плейъри, както отбеляза наум Оливър, се появиха началните условия на един от неизпробваните модели. Програмата изгради стартова структура и симулацията започна.

Няколко минути по-късно старши програмист Терв все още стоеше безмълвен, с отворена уста, взирайки се невярващо в изображението отпред.

Кадетът го изгледа с тържествуващ вид:

— Ти беше прав. Много е важно в процеса на придърпване на струните да се сдобием с точните елементари.

— Но… как?…

— Принципът на пробите и грешките.

— Шегуваш се.

— Донякъде. Според принципа на неопределеността нищо никога не е в пълен покой. Изтощих се, докато стигна до подбраните параметри. Единствените стойности, при които част от трептенията взаимно се неутрализираха.

— Това е намалило енергията, предопределяща страничните ефекти.

— Вторичните вълни. Пренебрежимо малки са.

Шокиран от видяното, Оливър подпря брадичката си с юмрук.

— Успял си да концентрираш енергията към вътрешността на обработвания обем, като по този начин допълнително си усилил амплитудите на трептенията в него.

— Повече инструменти, по-силен звук — с гордост му напомни кадетът.

— В такъв случай мога ли да предположа, че онова тъмно петно, което видях да се заражда там, вътре, е…?

— Вратата.

В настъпилата тишина думата продължи да кънти около тях, удряйки се и отскачайки от стените с неподозирана сила.

Тери бързаше да сподели всички подробности по откритието:

— Вибрациите с по-голяма амплитуда бяха по-ефективни в привличане и синхронизиране на останалите — заобяснява той. — Постепенно филтрирах „нотите“, като насочвах допълнителната енергия към онези, които се оказваха полезни за процеса. Не обърнах внимание на появилата се тъмна точка докато тя не започна да се превръща в пукнатина. Сякаш моделът ми започна да се пропуква. Бях готов да изключа симулацията и да я впиша в невалидните, но тогава ми хрумна, че черното петно невинаги е бъг. Поисках разпознаване на елементарите и… отгатни какво се случи! Засякох непознати, за които програмата нямаше название, но успя да идентифицира като характеристика и свойства. Ти отново се оказа прав. Липсваше взаимодействие със светлината и електромагнитните сили.

— Тъмна материя?

— Да. В тъмния процеп имаше ноти, но бяха различни. Бях преминал в по-висока октава.

Оливър стана и припряно закрачи напред-назад, размахваше замислено пръст и жестикулираше, но от устата му не излизаше и звук.

Тери загрижено го наблюдаваше:

— Моля те, не психясвай! Имам нужда от теб.

— Добре съм — отвърна Терв без да спира, но се постара да намали ръкомаханията. — Трудно ми е да повярвам, че най-сетне… след толкова опити и теоретични обосновки, и… Да постигнем успех съвсем неочаквано, почти… емпирично. Естествено, това е само началото, тепърва ще се сблъскаме с конструктивната работа, но… Пробивът е направен!

Прекъсна разсъжданията си и се обърна към кадета с щастлива усмивка:

— Поздравления, приятелю! Оттеглям обвинението, че си припрян и лекомислен.

— Победителите не ги съдят — засмя се Тери. — Не ми се мисли какво щеше да кажеш, ако всичките усилия бяха отишли напразно.

— Съжалявам. С годините хората стават скептични и предпазливи. Времето изведнъж започва да тече по-бързо и ние се опитваме да го спрем, като правим нещата по-бавно.

— Благодаря за предупреждението.

Оливър дружески го плесна през врата:

— Не се подигравай със старшите, кадет. Покажи ми пак началните условия.

Тери изключи холосферата и свърза миниекипера към базовата мрежа. Настаниха се пред двуизмерния дисплей.

— Има само едно голямо разминаване с първоначалните ни предположения — започна извинително той.

— Разминаване?

— Да. Смятахме, че процесът ще се стартира най-лесно във вакуум.

Оливър го изгледа с подозрение.

— При симулациите се оказа, че вакуумът не притежава необходимата плътност, за да задейства процеса. Липсват му основни „ноти“ — обясни младежът, без да се смути. — Беше си чист късмет, че майор Сарко ми показа ауричните щитове.

— Това пък какво е?

— Правят ги от един особен метал, много рядък в природата, затова го синтезират изкуствено.

— И този метал е нашият активатор?

— Не точно. Активатор се оказаха скалите, в които се среща. Ето, виж — и кадет МакВали с тържествен жест извади изчисленията на екрана. Напоследък избягваше услугите на електронен асистент.

Оливър запрелиства резултатите.

От всички активиращи среди, с които бе експериментирал младежът, споменатият камък изискваше най-малка енергия за началния импулс. Имаше уникална дребнозърнеста структура. Изграждаха го само познати елементи, но съчетанията им бяха странни, а съотношенията — необичайни. И без да се навлиза в подробности ставаше ясно, че идеята е осъществима — не се налагаше създаване на стерилни лабораторни условия, мощни фиброгенератори, спинопоглъщатели и целият инструментариум, съпътстващ по правило новаторските търсения.

— Скалата е с метеоритен произход, доколкото знам — осведоми го Тери. — Черна, с матова повърхност, но съставена от сивопепеляви литоидни[6] и метални бляскави частици. Известна е като орихалкит[7]. Майорът ми показа парче, което си отчупил за спомен от Дивашкия резец на Тропикана.

— Чакай, чакай! Започни отначало. Какъв резец? Каква Тропикана? — Оливър се беше разсеял, защото неволно си бе спомнил старите детски холоси за каменните огледала от Снежната планина[8]. Двете динозавърчета от сериала редовно минаваха през златните камъни, за да навестят роднини от миналото. Е, камъните на Тери не бяха златни.

— Извинявай. Забравих, че не си в час с околността. Тропикана е една от малките горещи планети в нашата система. Тераформирана е частично за туристически цели. Изключително желана дестинация за военни походи, сафарита и обикновени ваканции. Макар че за последното е малко гореща, ако питаш мен. Някога, преди ние да се загнездим в системата, върху планетите тупкали по-големи и по-малки метеорити. Един такъв се забол малко над екватора на Тропикана и останал да стърчи като изпочупен механичен резец. Сега около него е изграден развлекателен комплекс и туристите си играят на диваци. Гонят се с дървени копия, замерят се с прашки и всякакви дивотии, които се предполага, че изпълвали ежедневието на предците ни на Земята. Скалата е атракцион сама по себе си — черна, плътна, като разтопена.

— И твърдиш, че е единственият камък от този вид?

— В нашата система — да. Има подобни, но не и същият. Според майор Сарко една от индустриалните луни била изградена предимно от този камънак, но за да я запазят, започнали изкуствено производство на метала. Странно как никой не е открил невероятните свойства на самия орихалкит.

— Добре, добре. Да допуснем, че нещата стоят по този начин. В такъв случай за изграждане на нашия тунел трябва да разчитаме на изключително рядък природен артефакт. Не мислиш ли, че… — Оливър се запъна — само си губим времето с такъв вариант?

Кадет МакВали го погледна сърдито. Изражението му не се различаваше от това на малко, обидено момченце.

* * *

По душа Шандо не беше герой. Винаги бе предпочитал да остане незабележим, да се слее с околните, да не предизвиква внимание към себе си. Желанието му беше резултат от неизменно вторачените погледи, които бе усещал като дете, докато придружаваше баща си.

Тайнственият, почти митичен ореол на хората, поддържащи Тунелите, пораждаше у останалите едновременно любопитство, страхопочитание и отричащо пренебрежение. Макар с времето да бе привикнал към тежестта на фамилния занаят, Шандо така и не успя да придобие онази иронична нагласа, която позволяваше на тунелниците да изпълняват своите задълженията независимо от обстоятелствата около тях. Чувстваше нужда от нечия протекция, от крилото на всемогъщ и справедлив влиятел, който да му помага и да го насочва в житейския му път. Случайно се натъкна на Писанията, докато почистваше с баща си останките от някаква катастрофирала капсула. Прочитайки ги, разбра, че те му предлагаха закрилата, към която несъзнателно се беше стремял.

Така, за ужас и покруса на родителите си, той се превърна в последовател на кръста и бе разпределен на Божата планета.

Животът на Земята и най-вече пътуванията с баща му обаче бяха оставили незаличими следи. Една от тях беше споменът за разбитата тунелна капсула. И зловещото място, където се бе случил инцидентът. Никога нямаше да забрави огромната пещера и пръстена от черноризци, охраняващ нещо невидимо в центъра на помещението. Дори баща му не познаваше мястото и твърдеше, че капсулата излязла извън Тунела. Как, защо и кога — въпросите останаха неизяснени.

Дотогава Шандо не бе предполагал, че капсулите могат да катастрофират. Тунелният център и Входните точки на останалите светове имаха нужда от периодично обновление — кога облицовката, кога осветлението или някоя сигнализация, кога въвеждане на нови системи… Самите капсули от своя страна се подлагаха на технически тестове, които след всеки рейс стриктно определяха остатъка от срока им на експлоатация. Управлението — доколкото такова изобщо съществуваше — бе изцяло безпилотно, с което се елиминираше възможността за човешка грешка. И все пак при онзи рейс нещо се беше объркало.

За същия стар, злополучен случай си мислеше бившият землянин, докато лежеше като мумифициран в багажното отделение, скрит сред опакованото снаряжение на отряд звездни граничари. Логистиците от Бойна звезда бяха осигурили достатъчно въздух в „саркофага“ му с мимикрираща рефлекторна повърхност. Той обаче се боеше, че при евентуално закъснение на тунелния рейс или някакво друго забавяне, въздухът ще се окаже недостатъчен. Този страх, ведно с опасенията му, че може да бъде разкрит и вероятността чувалът (или може би думата беше сандък?) да бъде лашкан и разхерметизиран — та той се намираше все пак в каргокапсула! — всичките тези потенциални опасности бяха причина да не смее да помръдне и да се моли през целия престой в доброволния затвор. Най-малката промяна в наклона или скоростта, които усещаше — или поне си мислеше, че усеща, го караха да потръпва в очакване на най-лошото. В един момент му се стори дори, че капсулата сменя посоката си на движение. Не бе възприемал с подобна чувствителност тунелните рейсове, когато ги бе прекосявал с пътническите капсули.

В такова положение, почти вцепенен от собствените му мисли, го завариха двамата рейнджъри, дошли да го измъкнат от тунелното скривалище.

— Какво става? Къде сме? — замаяно заразпитва Шандо, докато погледът му блуждаеше някъде около тях.

— В Преддверието — отвърна единият и като се обърна към колегата си, добави — Вещерката имаше право. Тоя е почти изкукал. Най-добре да го заведем при нея.

Като подхванаха ошашавения пътник, двамата без излишни любезности го затътриха към пристанището.

* * *

Пещерата продължаваше да потиска с апокалиптичния си вид, а шокът от видяното беше толкова голям, че няколко минути никой не продума.

— Да му се не види! — окопити се първи Паскал. — Ако не бях го видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам в бръщолевенията за пътешествия до центъра на Земята!

Беше си спомнил отново за ограниченията, които бе получил Луис Варан заради интерес към Теорията на кухото ядро. Нима тези „подскоци в нищото“ бяха свързани с нея?

Докато той прехвърляше вероятности наум, Дюк и Мика предпазливо се запримъкваха към периметъра, в който бе изчезнала тунелната капсула.

— Размазано е — съобщи Мика, която нетърпеливо се бе придвижила по-напред. — Съвсем като другото петно.

Хамелеонът също забеляза бледата сиво-зеленикава мъгла, която трептеше в пясъка пред тях. Дръпна спътницата си за дрехата:

— Много по-голямо е. Да се връщаме.

Започнаха да отстъпват заднишком. Пако се опитваше да ги напътства. Дотолкова се вживя в ролята си, че, без да забележи, сам се придвижваше назад. Разбра го, когато се удари в стената. За секунда изгуби равновесие и се строполи върху пепелявия пясък.

— Хиляди троянци! Какво е това? — извика ужасено той.

Каси му се притече на помощ. Разровиха малко пясъка и отдолу се показаха металните крайници на изоставено механично създание. По някакъв безумен начин напомняха за човешки кости.

— „Нито човек, нито маймуна“ — промърмори зад гърба им Дюк, който също се беше приближил.

Тримата го погледнаха озадачени.

— Имало такова древно пророчество — обясни той. — Една легенда разказва, че хората узнали къде се намира изгубената история на техния произход. Започнали да копаят тунел на мястото, за да разкрият тайната. Съветвали ги някакви невидими помагачи. Извънземни ли, ангели ли, демони ли — това никога не станало ясно. Та, копали те с месеци, слизали надолу и надолу по спирала, но все нищо не излизало. Тогава отишли при най-голямата жива пророчица и я попитали има ли смисъл да продължават. И тя им казала: „Защо копаете там? Какво търсите? Нищо добро няма да донесете. Ей го, виждам го — нито човек, нито маймуна.“ И се оказало, че спрели съвсем навреме. Били само на около 5–6 метра от някаква подземна река. Ако продължели, тя можела да наводни прохода и да има жертви. Затова хората затрупали входа на прокопания тунел с камъни и го капсулирали с бетон — да не изкушава потомците им. А с времето мястото било забравено.

— И защо се сети тъкмо сега за тази легенда? — запита с подозрение Пако.

— Пошегувах се. Като деца често си натяквахме този израз, когато нещо не ни се получаваше: „Я се виж какво си направил — нито човек, нито маймуна“.

— Странно… — продължи мисълта си Пако, — защото според Каси някъде зад гърба ми има точно такъв недовършен проход.

Този път изненадата беше за Дюк. Не му се случваше често, затова изражението му доби онзи комичен оттенък, който се придобива в първите мигове след удар с тежък предмет по главата.

— В такъв случай — започна колебливо хамелеонът — ние се намираме…

Преди да довърши, нова капсула се спусна по улея — защото козирката се бе оказала улей — и изчезна в пясъка.

— Намираме се на входа на Тунела — делово отбеляза Мика.

— Може би него са имали предвид в легендата, когато са говорили за подземната река — предположи Кая.

— Или по улея някога е текла вода?

— Не, улеят е свързан с Тунелите. Направен е по-късно, както и останалите промени в пещерата — категоричен бе Дюк.

Сякаш да потвърди думите му, от пясъка изскочи капсула. В същия миг от тавана се спусна прихващач. Пое капсулата преди гравитацията да я върне обратно към „дупката“ и я издигна на определена височина, така че да не пречи на „скоковете“ от улея. Отвори се невидим до момента шлюз и от него към прихващача се протегна рамо с лек обратен наклон. Тунелната капсула се спусна по него. Всичко се случи за секунди и пещерата доби отново пустеещия си вид.

— Тъкмо се чудех какво става с пристигащите капсули — отново пръв проговори Паскал. — Ако можехме да накараме голямата щипка да прихване и нас, бихме могли да се спуснем по пързалката и — право в Тунелния център.

— И какво ще правим като се върнем там? — погледна го насмешливо Дюк. — Забрави ли, че сме нарушители? Достатъчно е да мернат сенките ни и с нас е свършено.

— Какво предлагаш?

Тредман Пан огледа спътниците си. Пораженчеството не беше в кръвта им, четеше го по лицата им. Но дали щяха да имат достатъчно сили, за да стигнат докрай? Той продължи:

— Вярвам, нямате съмнения къде сме попаднали. Пред нас се намира входът към Тунелите! А Тунелите са пътят към дома.

— Накъде биеш? — запита Пако. Въпросът беше реторичен, защото всички се досещаха за плана на хамелеона.

— Трябва да преминем оттам — той посочи неопределено с глава към средата на пещерата.

Мика замислено поклати глава:

— Не мисля, че ще успеем, Дюк. Объркахме се в тъмнината, където трябваше да направим само две-три крачки. Представи си какво ще се случи в един Тунел, през който… ако не греша… се пътува доста по-дълго. И как да сме сигурни, че няма да се сблъскаме с някоя насрещна капсула? Или че някоя изпратена от Земята няма да ни настигне? Помисли, тредман! Ние не познаваме тази технология. Не знаем нищо за нея. Не знаем как действа върху човешкия организъм. Не знаем как да се придвижваме — да махаме с ръце? Да плуваме? Да се опитваме да крачим или да се търкаляме като топки? Не сме сигурни дори, че ще запазим разума си, за да насочваме правилно усилията си.

— Съгласен съм с теб. Донякъде. Няколкото крачки, които изминахме, доказват, че средата не е враждебна към човешкия организъм. Даже ако не се намираме защитени във вътрешността на тунелна капсула. Права си, че не познаваме нито обстановката, нито силите, които задвижват обектите. Затова и не знаем как да направляваме тялото си. Предвид казаното, предлагам да се прикрепим към някоя тунелна капсула. Гарантираме си преминаване и то без случаен сблъсък с друга капсула — движението през Тунелите е по график, нали?

— Това е лудост! — възропта Пако. Следеше разговора, въпреки че изглеждаше погълнат от изследване на металните останки.

— Мога да определя капсулата, която ще ни отведе у дома — обади се най-сетне и Каси, — но… не си представям как бихме могли да влезем в нея.

— Няма да влизаме, Кая — погледна я лукаво хамелеонът. — Ще пътуваме върху нея.

Сега вече и тримата скочиха срещу него. Наложи се да използва част от силите си, за да укроти спора. Трябваше да се успокоят, за да успеят. Страхът, раздразнението и напрежението пречеха на концентрацията. Можеха да ги провалят.

Както и очакваше, Мика първа се съсредоточи върху задълженията си. С два скока тя се покатери в края на козирката-улей.

— Отстрани има достатъчно място за всички ни — извика от високото. Поредната тунелна капсула профуча край нея. Приятелите й изтръпнаха, но тя се показа на ръба с широка усмивка и вдигна палец.

По-труден се оказа въпросът със закрепването на групата върху капсулата. Бяха отхвърлили няколко идеи, когато Пако, който междувременно бе опоскал погребаните останки, вдигна в ръце две вакуумни тапи.

— Не е хуманоиден — заяви щастливо той. — Имал е повече крайници. Всъщност мисля, че изобщо не е бил робот. По-скоро е някаква обвивка… Вид скафандър…

Дюк безцеремонно го прекъсна:

— Може ли един от тези… крайници, както ги наричаш, да издържи двама души?

— Определено! — потвърди рошльото от Да Винчи.

Хамелеонът издърпа едната тапа от ръката му:

— Ще бъдеш двойка с Мика. Съветвам те да не я ядосваш и да изпълняваш указанията й безпрекословно. Успех и на двама ви!

Малко по-късно, изтеглени от двете страни на улея, двойките очакваха сигнала на Каси. Още две тунелни капсули бяха профучали край тях, а други три се бяха издигнали от пясъка към Тунелния център, преди да чуят заветното:

— Тази е!

Четиримата се хвърлиха почти едновременно към херметично затвореното чудовище. С лекотата на праисторически китоловци Дюк и Мика притиснаха вакуумните тапи към повърхността на капсулата. Привързани към водачите си, Кая и Паскал побързаха да се доберат до „котвите“.

Успяха да смъкнат на очите си импровизираните маски преди капсулата да потъне в пясъка.

* * *

Огромната каменна зала притежаваше невероятна акустика. Всеки звук, всеки тон, сътворен от вещите ръце на музикантите, се издигаше нагоре, изпълваше пространството и затрептяваше в неземна хармония с останалите звуци. Опиянени от вълшебството на музиката, осмината постепенно потъваха в невидим свят, където мислите и инструментите им се сливаха. Магичната мелодия проникваше в душите и сърцата на публиката.

За пръв път от началото на турнето лицата на слушателите излъчваха одухотвореност. Изражението на привидна наслада бе изчезнало, незабелязано и за самите тях. Алевар дори забеляза сълзи в очите на седящите отпред.

„Музиката наистина прави хората по-добри“ — помисли си той и изтегли лъка си с още по-голяма страст. Драматичният финал избухна със силата на свръхнова и порази със страховитата си мощ неизкушените уши на хората в залата. А след това угасна до едва доловими самодивски трели, които бавно се разтвориха във внезапно настъпилата тишина.

На публиката й трябваха няколко секунди, преди да осъзнае реалността. Последваха необуздани аплодисменти.

Алевар измъчено се усмихваше, докато се покланяше с колегите си на сцената. Нестихващите овации означаваха, че ще свирят още поне половин час. Но след бисовете и последният концерт щеше да бъде зад гърба му.

Поръчителите на октета наистина бяха договорили със Съвета на Аполония допълнителни концерти, които трябваше да се състоят в Каменните галерии. Никой от музикантите не беше чувал за това място. Медиалистите, които следяха проявите им — също.

Така и не разбраха къде се намират, защото транспортерът ги стовари до поемния ръкав: добре осветен, но непривично плътен. Беше дълъг около петстотин метра и завършваше с вертикална кабина, която — за учудване на всички — пътуваше само надолу. Не усещаха скоростта на кабината, затова беше трудно да преценят колко дълбоко под земята се намират Каменните галерии.

Първото впечатление на музикантите бе, че са попаднали в огромна пещера, украсена с главозамайващи стенописи. Цветовете на картините бяха ярки, а рисунъкът напомняше на древните предгръцки цивилизации. Един по-внимателен поглед обаче показваше, че „пещерата“ е огромна зала, оформена от човешки ръце. Стените и подът бяха съвършено гладки. На равно разстояние една от друга, дванадесет колони подкрепяха също толкова безукорен висок таван. Издълбаните в тях непознати знаци се редуваха с декоративни орнаменти.

Докато колегите му откриваха изключителната акустика на помещението, Алевар се зае да огледа знаците по колоните.

— Това без съмнение е клинопис — заяви решително, докато обхождаше колоните и плъзгаше ръката си по издяланите в камъка знаци. — Странно, мислех, че всички писмености на Земята отдавна са разкрити.

Цигуларят Зокощиц сбърчи недоверчиво нос:

— И какво те кара да мислиш, че става въпрос за писменост, а не за декорация? Погледни: отгоре има стилизирани рози, а отдолу някакви птичи глави. Защо и остърганото по средата да не е орнамент?

— Не са птичи глави, а меандри — поправи го обидено Алевар. — И, вярвай ми, мога да различавам обикновена рисунка от йероглиф.

— Извини ме, забравих, че си брат на Луис Варан.

— Хей, Варан, като толкова много знаеш, какви са тези скорпиони около героя тук? — Тото Бокано се наслаждаваше на великолепна ловна сцена. В краката на героите обаче вместо цветя се щураха скорпиони.

— Ха! Това е лесно: кралят на скорпионите на лов — смигна Зокощиц към перкусиониста. Рядко се забавляваха за сметка на колегата си, но моментът им се стори подходящ.

За миг го съжалиха, защото видяха колебанието в очите му. Ален обаче успя да се овладее:

— Скорпионите са свързани с острова на Афродита[9]. Изобразявали са ги наред с четириногите и птиците.

— Ако са ги развъждали в Лабиринта, не се учудвам, че толкова народ е останал там.

Спорът им беше прекъснат от флейтата на Елиът. Ветеранът на частните концерти бе заел вглъбената си поза и импровизираше върху стара баладична мелодия. Нежните звуци излизаха от първокласен инструмент, но музикантите си дадоха сметка, че нито той, нито виртуозността на изпълнителя са достатъчни за завладялото ги усещане за безтегловност.

— Бих останал до края на живота си да свиря в тази зала — прошепна благоговейно Зокощиц, когато Елиът приключи с песента.

— Божествена акустика — подкрепи го и Тото.

„Може би не е само акустиката, която ни кара да се чувстваме в храм на музиката“ — помисли си Ален, но не посмя да изкаже гласно подозренията си. В края на залата, зад гърба на флейтиста, се намираше друг шедьовър на стениписта. Атлетичната фигура на нетипично синеокия горски свирач, заобиколен от хора, птици и животни, в чиито очи се четеше обожание, можеше да принадлежи само на любимия му митичен герой. Нима наистина бяха попаднали в светая светих на музикантите? И къде, о, Земя, къде се намираше тя?

От мига, в който видя изображението, до последната нота на последния бис, Алевар не спираше да мисли за това.

Според спонсорите, мястото било наскоро открито и концертната зала импровизирана, за да може елитът на Земята да се наслади на поредното изживяване, недостижимо за обикновените хора.

Според Ален Варан импровизираната концертна зала бе изгубеният храм на Орфей.

* * *

Колкото по-дълго размишляваше върху теорията на Луис, толкова повече Лили се убеждаваше, че той е пропуснал съществен детайл от пъзела. Направи изчисления, независими от тези на акада и те потвърдиха опасенията й.

Шестте човешки свята бяха разположени върху страните на един и същ равностранен триъгълник от сферичния галактичен икосиадър. Земята и Бойна звезда деляха едната страна на триъгълника на три равни части. Хайтек и Божата планета очертаваха „третинките“ върху втората, а Звездна градина и Да Винчи — върху последната. Когато точките се съединяха с отсечки, успоредни на отсрещните страни, се получаваше подсистемата с девет триъгълника, разположени в три реда — един на върха, три по средата и пет в основата. Шест от тези триъгълници имаха общ връх. Останалите им върхове бяха шестте познати на човечеството свята. Можеше да се приеме, че хората обитаваха върховете на правилен шестостен.

Луис Варан беше определил съвсем прецизно местоположението и вида на фигурите.

Проблемът се състоеше именно в точността на изчисленията. Според теорията за Вселенския енергиен скелет линиите в подсистемата представляваха нейните „пътища“ — енергийните канали, свързващи отделните скелетови точки. Но всяка от планетите, населени с хора, беше свързана директно само със своите „космически съседи“ — Земята с Хайтек и Бойна звезда, Да Винчи с Бойна звезда и Звездна градина и т.н. За осъществяването на тунелен рейс от Земята до Да Винчи трябваше да се премине през Бойна звезда, за Божата планета — през Хайтек, а за Звездна градина бяха необходими поне две пренасочвания. Лили се питаше какъв е смисълът от подобна кръгова организация на пътуванията. Не се ли усложняваше излишно трафикът? И как се осъществяваше пренасочването в малките Входни точки на новите светове?

Отговорът стоеше пред нея толкова очебиен, че й беше трудно да го приеме. Центърът. Общият връх на триъгълниците. Той беше пряко свързан с всеки от останалите върхове. С всеки от шестте човешки свята!

— Това е безумие! — Луис беше очаквано потресен.

— Но обяснява идеално всички несъответствия.

— Далеч не всички, млада госпожице. Далеч не всички! Не виждам например нито байт обяснение на тунелните рейсове към индустриалните луни.

Беше ред на Лили да прояви твърдост по темата:

— Аз дори не знам къде се намират тези луни. Как да преценя дали се вписват в хипотезата?

— Именно! — възкликна със задоволство акадът. — Не можеш да градиш хипотези върху част от фактите. Не е научно. Освен това води до изкривени представи и фалшиви заключения. Не знам кое от двете е по-страшно.

— Виж, Лу, Земята е свързана само с два от познатите ни светове, но е логично да има преки връзки с други скелетови възли. Тя е разположена върху страна от основен триъгълник на икосиадъра, а това означава енергийни канали към точки от подсистемата на съседния триъгълник. От друга страна, ние говорим за пространствен икосиадър, а изчисленията ни остават в сферата на простата геометрия. Може би връзките с индустриалните луни ще станат по-ясни, ако допуснем, че центърът на „нашия“ триъгълник е свързан с центровете на такива от други икосиадри и…

— Не, не. Да спрем дотук. — Варан размаха демонстративно ръце. — Натрупването на предположения размътва основната нишка в разговора. А и откога у теб този интерес към пространствената геометрия? — вгледа се изпитателно в нея.

— Очевидно ми влияеш зле — вдигна рамене студентката.

— И ти на мен — не й остана длъжен той. — В противен случай нямаше изобщо да се замислям над теория, която обяснява частен случай.

— Какво имаш предвид?

— Да допуснем, че твоите шест камъка са тунелни връзки към шест свята. Да допуснем — той повиши глас, спирайки с жест порива й да се защити, — че тези шест свята са населените днес човешки светове, включително и Земята. Не е ли логично в другия край на всеки тунел да стои също такъв менхир, който да играе ролята на портал?

— Разбира се. Убедена съм, че в „дъното“ на всяка Входна точка се намира по един камък, през който преминават тунелните капсули.

Луис лукаво поглади брадичката си. Не очакваше подозрителната Лили Йерба да падне в толкова наивно скроен капан:

— Но защо в единствено число, любезна моя? В дневника на твоя пионер е описан цял кромлех. Защо на никоя от нашите планети няма изграден комплекс от подобни камъни? Ти сама ме убеждаваше преди минути, че Земята е свързана и с други точки от галактичния икосиадър. Ах, да — и че има пряка връзка дори с два от нашите светове.

Лили виновно го погледна. Въпросът бе назрявал и в самата нея. На Земята — само там! — от дълбока древност били създавани, а по-късно — преоткривани, огромни каменни комплекси. Хората често споменавали за особена енергия, която усещали по тези места, но никой не бе успял да „влезе“ в камъните. Възможно ли бе отговорът да се крие в древните артефакти? Едва ли.

Мистериозно построените земни структури не бяха междузвездни портали. Каквото и да бе разумното обяснение за изграждането им, то не беше свързано с Тунелите. А и никъде из новите светове не бяха открити следи от предхождаща разумна дейност.

— Не отричам възможността Входните точки да са представлявали същите кромлехи като описания от Лео Леван — заяви след кратък размисъл Лили. Говореше с увереност, която изключваше по-нататъшни възражения. — Липсата в наши дни може да се дължи на факта, че са били укрити от обществото. Или… съборени.

Варан се задави от изненада.

До този момент не беше си представял друга отправна точка към Тунелите, освен върха на хипотетичната обърната пирамида.

Външно продължи да се съпротивлява, но се постара да погледне сериозно върху заключенията на чернокосата си любимка. Трябваше да признае, че предположенията бяха породени от собствената му теория за природна обусловеност на тунелните трасета.

— Хм… — въздъхна примирено накрая той. — Изводите ти са съвсем прилични, доколкото може да се вярва на тези… дневници.

— Съмняваш се в Тери? Или смяташ, че Сола му е пробутала измислици?

— Не. Странни са по-скоро обстоятелствата, при които са открити. Тайни коридори, каменни саркофази…

— Като в пирамида — подхвърли небрежно Лили.

Той се намръщи:

— Не е смешно.

— Но със сигурност е някакво послание. Дали е случайно или нарочно оставено — не съм в състояние да преценя. Факт е, че текстовете са били скрити. Факт е, че в тайното хранилище са запазени различни по своята материя източници. Факт е, че мястото се намира в изоставен предкуполен град близо до Тунелния център.

— И твоята версия за случилото се е…?

— Заплаха. Цялата информация е била застрашена от унищожение. Съдържанието на дневниците било опасно за управляващите на Земята — и в онези дни, и днес. Трябвало е да последват съдбата на самите междузвездни портали. Но са се намерили хора, решени да съхранят истината. Били са достатъчно съобразителни, за да скрият „съкровището“ там, където има най-големи шансове за оцеляване. Възможно е каменните саркофази да са били експонати в някогашен музей, възможно е да е имало истински мумии в тях. А може би са знаели — при тези думи тя се усмихна, — че тайните на пирамидите и всички техни атрибути ще имат за потомците същата изкусителна сила, каквато са притежавали с хилядолетия.

Размишлявайки, Луис отново погали брадата си:

— Интересен поглед. И недоказуем.

Лили набърчи нос. В усмивката й се появи сянка на лукавство:

— Не твърдя обратното. Но ти си ме учил, че когато нещо е обявено за табу, то е заплаха за властта. А написаното в пионерските дневници с положителност е табу.

— Табу, което те окуражава да направиш извод за съществуването на още една населена планета. Първата, открита от Пионерите и истинският Тунелен център. И според теб управляващите на Земята я пазят в тайна, защото в противен случай ще изгубят контрола над трафика в новите светове.

— Точно така. Седмият свят. Нали ти твърдеше, че човечеството било разпределено в седем свята?

Акадът продължително я изгледа и жално въздъхна:

— С моите камъни по моята глава. Виждам, че добре си се подготвила.

— Добрите ученици са опасни — засмя се младата жена.

Остави го да осмисли предположенията й. Ако бяха верни, директните тунелни рейсове от Земята бяха само мит. Връзката с новите светове се осъществяваше не пряко, а чрез пресечната точка на шестте трасета.

Идеята изглеждаше еретична.

Но не и за хората, прочели дневниците на Пионерите и научили за шестте черни камъка, описани в тях.

Бележки

[1] Парафразирано (за целите на повествованието) определение, взето от интервю на ст.н.с. д-р Людмил Константинов. Оригиналният текст гласи: „… квантовите флуктоации на пространствения размер“ (вж. http://www.mihailgrigorov.com/index.php?option=com_content&view=article&id=53&Itemid=63). — Б.а.

[2] Цитат от древен арабски текст. — Б.а.

[3] Алюзия за Теорията на всичко, която да обединява съществуващите днес Теория на гравитацията и Теория на относителността на Айнщайн. — Б.а.

[4] Елементарни частици. — Б.а.

[5] От англ. particle (частица, трошица). — Б.а.

[6] Литоиден (геол.) — който има вид на камък. — Б.а.

[7] По името на митологичен блестящ метал орихалк, от който според преданията бил изработен щитът на Херкулес (Херакъл). Орихалкът се споменава и от Платон в диалозите за Атлантида. Изследователите са стигнали до извода, че най-вероятно става въпрос за сплав на медта, вероятно месинг. Думата идва от гръцкото ὀρείχαλκος (планинска мед) и неправилно е интерпретирана на латински като aurichalcum (златна мед). — Б.а.

[8] Алюзия за Тибет и съществуващите там каменни огледала, за които се твърди, че могат да променят времето. — Б.а.

[9] О-в Крит; скорпионът се възприема за оригинален критски мотив от ранния минойски период. — Б.а.