Инге Нера
Каменни трохи (13)

Спасение

Амфитеатралният площад бе изпълнен със зрители, дошли за събитието. Всички с недоумение поглеждаха двете съвършено различни жени, устремили се към първите редове: едната с развети огнени коси и елегантна тясна рокля от рефлине, другата — с къса строга прическа и ослепително бял мундир.

— Успяхме! — леко задъхана извика Енвидия вместо поздрав, забелязала сред почетните гости директор Блейк. Учителите бяха в съседния сектор и при други обстоятелства би се присъединила към тях без да се замисля, но днес трябваше да остане с властната чужденка.

Въздъхна тихо, без да забележи, че Алкана проследи погледа й:

— Няма да се обидя, ако останеш с тях. Блейк не прилича на човек, с когото ще скучая.

— И представа си нямаш — засмя се госпожа Терв. — Ще ти разяснява церемонията до последната команда. Участвал е в създаването на Кулата. Или поне в сегашния й вариант.

Обърнали гръб на сцената, двете леко докоснаха с крак бордюра пред себе си. Каменните плочи, изпълняващи ролята на стъпала, потънаха и на тяхно място се издигнаха ефирни столове.

— Медийният комплект е в лявата облегалка — пошушна Енвидия сдържано. В представите й Бойна звезда не се свързваше с изискани обноски, затова остана приятно изненадана от отговора на гостенката:

— Предпочитам да се потопя в оригинала.

Церемонията започна с официални поздрави и благодарности към всички жители на Технополис, осъществили иновативни проекти през последната година. Последва леко досадното изброяване на достижения и автори. „Нито дума за поръчителите“ — отбеляза наум Алкана. Замисли се за съдбата на нелегалните проекти. Беше наивно да вярва, че нейният случай е единствен.

Обществото им бе създадено от вече отмираща цивилизация. Мислещите хора рано или късно се сблъскваха с ограниченията и се опитваха да ги надхитрят.

Алкана бе убедена, че земната цивилизация залязва. Населението на новите светове бе пришито към многовековна социална организация с изконсумирани ценности, която отдавна се бе превърнала в спирачка за развитието. Жителите на Земята, в това число и учителите, все още виждаха себе си като носители на прогрес. Изживяваха се като пазители на културни традиции и хералди^[1] на мъдростта…

Но повсеместното наблюдение на обществени места, умножено по безкрайните системи за контрол и идентификация, говореше за страхлива некомпетентност, прикрита зад бутафорна загриженост за реда. Отегчителните процедури и необходимостта от съгласуване на почти всяко хрумване или действие в новите светове будеха недоволство. Обикновено то се изразяваше в заобикаляне на процедурата, но лесно можеше да прерасне в неподчинение. Последните събития от Божата планета го бяха доказали.

Алкана погледна към сектора, в който се бяха разположили учителите. С жадни очи те поглъщаха думите на виртуалния екран, сравнявайки непрестанно информацията с тази от собствените си екипери. „Превърнали са шпиономанията в поминък“ — помисли си тя и извърна поглед, отвратена от безумието на гледката.

Тъкмо навреме, за да проследи появата на Архивната кула. В средата на площада, „на арената“, както бе разговорното название, бавно започна да се отваря незабележим допреди минути спираловиден люк. От него също така плавно започна да се показва върхът на полупрозрачен осмоъгълен обелиск. Достигнал необходимата ширина, механизмът за отваряне спря, но обелискът продължи да се издига нагоре, окрилен от всеобщите аплодисменти на зрителите.

— Сега ще пуснат фойерверките с тазгодишните данни — довери в ухото й госпожа Терв.

Генерал Мартис я изгледа с недоумение. На Бойна звезда огънят не беше част от забавленията. Беше стихия, която се учеха да управляват. Не беше чувала запалване на записи да води до съхранението им.

— Така наричат контейнерите, които ще се добавят — притече й се на помощ Блейк, който продължаваше да пляска настървено. — Ще бъдат поставени най-отгоре, точно под върха.

Още преди да довърши с разясненията, по стените на обелиска се проточиха осем огнени струи, които пъргаво се закатериха към върха. Тренираното око на Алкана веднага забеляза, че пламъците обхващат само външната обвивка, без да я нараняват. Вътрешното покритие на капковидните контейнери бе огнеупорно. Съдържанието бе напълно изолирано от външни въздействия. „Е, нали са технологични! Лудост е да не са го обмислили“ — заключи тя.

Осемте контейнера стигнаха едновременно до върха. Спряха на ръба на скосяването и, като по команда, пламъците им угаснаха. В същия миг пирамидонът^[2] на обелиска се отдели от колоната и се издигна на около метър нагоре във въздуха. Алкана възхитено се усмихна. Движението създаваше илюзия за магия. Не беше предполагала, че на Хайтек се занимават с подобни шоуспектакли. Церемонията подхождаше повече на земляните. Или на жреците от Божата планета.

За секунди капковидните носители освободиха блокчетата със записи, които чинно се подредиха в нови редове, увеличавайки височината на колоната. Гледката напомняше самонареждащ се триизмерен пъзел. Когато и последното откритие зае определеното му място, висящият в нищото пирамидон отново се спусна, за да оформи върха на обелиска. Контейнерите бяха изчезнали. Дали незабелязано се бяха свлекли към основата или се бяха разтворили във въздуха — Алкана не можа да разбере.

Прозвучаха тържествени акорди. Зрителите се изправиха на крака и подеха песента.

— Химнът на Технополис — осведоми я отново Енвидия, докато ставаше.

Алкана също се изправи и застина в почтителна поза. Един кос поглед към учителите й подсказа, че с удоволствие биха пропуснали тази част от церемонията.

Под съпровода на музиката Архивната кула започна бавно да се спуска в постоянното си скривалище. Когато изчезна напълно от погледите на публиката, спираловидният люк се затвори и амфитеатралният площад отново придоби вида, в който го завари Алкана при пристигането си.

— Не разбирам — обърна се тя към Блейк. — Защо държите Кулата под земята? Нали е нещо, с което се гордеете?

— Така е — отвърна директорът на Програмния център. — Но ние не я изграждаме за нас. Тя е за бъдещите поколения, за времето, когато няма да ни има. Не искаме днешните знания да се изгубят, както древното знание е изчезнало за нас. Защо потомците ни да започват отначало, когато могат да продължат оттам, докъдето сме стигнали ние?

— Похвално начинание — съгласи се пратеничката от Бойна звезда. — Но защо сте избрали именно този начин? Амфитеатър, обелиск… Не мислите ли, че потомците ни ще очакват нещо по-високотехнологично?

— Това са символи на човечеството. Идват от древността и в един или друг вариант присъстват в днешния ни живот. Избрахме символи, които са вечни. Който и да ги открие в бъдещето, ще знае, че принадлежат на човешката цивилизация.

— „Който и да ги открие“? Да разбирам ли, че допускате… нехуманоиди?

Руди Блейк многозначително се усмихна.

Тя смени темата:

— А какво се случва с проекти като този, който ме доведе при вас? — най-после бе задала въпроса, вълнуващ я от началото на церемонията.

— Повярвай ми, те са важна част от информацията, скрита в Кулата.

— Не се ли страхувате от одиторите? От учителите? Видях с каква алчност следяха изброяването. Освен това знаят къде да търсят…

— Разработили сме някоя и друга защита — усмихна се отново директор Блейк. — Но ако въпреки всичко достигнат нещо… скрито, ще разберем по реакциите от Земята — допълни с внезапна сериозност.

Погледна скучаещата край тях Енвидия. Това го върна към спешността на извънредната задача:

— Е, момичета, докъде стигнахме с прищявката на Оли?

Червенокосата се поколеба. Алкана се възползва:

— До орихалкит — изпревари я тя.

Блейк зашари с поглед между двете:

— Не съм навлизал в подробности. Да разбирам ли, че синтезът е извършен?

— Да — отвърна кратко химичката. — Но проблемът не е в синтеза, вече споделих с генералката. Проблемът е, че не можем да пренесем през Тунелите синтезираното вещество.

— Което е орихалкит? — повтори невярващо шефът на програмистите. — Не можем да пренесем някакъв си камък?

— Не бих го нарекла „някакъв си“, а по-скоро философски^[3] — небрежно го прекъсна Енвидия. — Доколкото можем да говорим за камък…

* * *

Преобразяването се извършваше постепенно. Мъчително бавно, според Пако, който не издържа дори половината от процеса. Бе извърнал глава и не смееше да помръдне от страх да не наруши концентрацията на хамелеона. Само устните му беззвучно се движеха.

— Заклинания ли мрънкаш?

Заканителният шепот в ухото го накара да подскочи. За щастие, предвидлива силна ръка го спря, преди да наруши тишината с непредпазливо движение.

Погледна смутителката си. Тя му направи знак и двамата внимателно заотстъпваха към другия край на килията.

— Не можем да губим повече време — надвеси се отново над ухото му Мика.

Той вдигна рамене, а на лицето му се изписа недоумение.

— Когато идентифицират резултатите, ще се досетят за измамата — продължи шепнешком островитянката. — Тогава ще ни разпръснат и няма да излезем живи оттук.

— Какво предлагаш?

— Ти разбираш от механизми. Огледай този на вратата, след като отведат Дюк.

— Защо мислиш, че не съм го направил? — почти обиден й отвърна Пако. — Вратата е каменна. Не става въпрос за механизъм, а за огромна маса, която не можем да помръднем!

Мика го изгледа изпитателно:

— Твърдиш, че отварянето й няма да задейства никаква аларма?

Той кимна:

— Малко вероятно е.

Категоричността на мнението я накара да се замисли.

— Ако си прав — каза тя след кратко мълчание, — остава системата от външната страна. Предполагам, че си успял да я огледаш, докато те водеха за идентификация.

— Не мога да направя нищо без инструмент — тросна се аполониецът, раздразнен от собствената си безпомощност.

— Дромихет крие туй-онуй из джобовете си.

— Дромихет?!

Пако извъртя очи към тавана и направи самоубийствен жест. Само това оставаше — да търси помощ от откачалката, лепнала се за тях в равнината.

Още с пристигането им бяха маркирани и изпратени в подземието, което ужасно приличаше на древен каменен лабиринт. Затвориха ги в просторна килия с няколко матрака и общ санитарен бокс.

— Кълна се, че ако някога изляза оттук, няма да стъпя в куполна постройка до края на живота си! — декларира Пако, взрял се с отчаяние в заоблените форми на тавана.

— Колега, сигурно се шегуваш! — възкликна в онзи момент Дромихет Орфи, напомняйки на пътешествениците за себе си. Беше ги последвал като част от екипа, въпреки че така утежняваше присъдата си. — Този купол е истинско произведение на изкуството! Не съм виждал по-красиви и по-запазени стенописи от…

Тогава всички единодушно го накараха да млъкне, но сега, припомняйки си случая, на Пако изведнъж му хрумна идея:

— Слушай, Мика, това място не ти ли действа като дежа вю? — запита шепнешком той.

— Не те разбирам — намръщи се островитянката.

— Тези стенописи по тавана…

— Е? — в погледа й се четеше насмешка.

— Напомнят ми за рисунките в землестъргача под Голямата тройка.

Стори му се, че в очите й проблясва колебание, но тя рязко го отхвърли. Отговорът прозвуча с присъщата й суровост:

— Ще конфискувам екиперното устройство на Дромихет. Дано си толкова талантлив, колкото голяма е устата ти.

— Не бери грижа за мен — заядливо отвърна Пако. Чернокосата го бе обидила двойно, подценявайки и уменията, и идеята му. — Аз лично се притеснявам как Дром се е сдобил с такава играчка.

— Клептоман е — не се трогна от нападката Мика. — Взел го е от транспортера, докато са ни извеждали.

Аполониецът не можа да сдържи усмивката си:

— Да му се не надяваш на стария бърборко! И как е успял да го укрие при проверките?

— Не съм сигурна — в гласа на островитянката се прокрадна следа от усмивка. — Предполагам, че в един или друг момент устройството е било в нашите джобове.

Шумът от приближаващи охранители прекъсна диалога им. Двамата с безпокойство погледнаха към другия край на килията, където една срещу друга бяха застанали Каси и… Каси.

— Хиляди троянци! — възхитено изруга Пако. — Дори аз не знам коя е истинската.

— Тази, която трябва да прикрием. СЕГА! — Мика почти изкрещя последната дума.

Методът даде резултат, защото останалите се засуетиха и след секунди в помещението можеше да се види само една Касиопея.

— Разполагате с по-малко от час — обърна се тя към съгражданката си.

— Не се тревожи за нас. Успех, Дюк! — по войнишки отривисто отвърна Мика Суке.

* * *

Дромихет Орфи не беше допускал, че животът му след присъдата ще бъде толкова вълнуващ. Срещата със странниците пробуди у него същото любопитство, както в деня, когато разбра, че е кръстен на древен трасиански^[4] вожд.

Първоначално и той като останалите конвоирани бе предположил, че внезапното спиране и появата на вихрушка са част от придвижването към наказателните бази. Стори му се логично, тъй като охранителите и пилотът бяха напуснали транспортера точно преди безумният свредел да се спусне върху тях.

Не можа да проследи събитията, защото получи неочакван удар по главата, а когато се свести, вместо другари по съдба, зад гърба си видя само отлитащи пустинни храсти. Дребна брюнетка с издължени очи и рошав дългуч бяха заели мястото на пилота. Още две жени и един мъж следяха случващото се на пътя. Никой не му обръщаше внимание, но Дром прецени, че скоростта е твърде висока, за да скочи без да се нарани. На всичко отгоре нямаше представа къде се намира. Реши, че похитителите на транспортера са избягали нарушители. Шансовете му да оцелее с тях изглеждаха по-големи.

Сгреши. Групата бе пресрещната от ято издирвачи. Заловени и маркирани, шестимата бяха натикани в странно подземие. Приличаше повече на трасиански храм, отколкото на затворническа килия. И тези рисунки по тавана…

Беше сигурен, че е виждал такива на Земята, докато проучваше ареала на изчезналите си предшественици. Легендите разказваха, че бил изпълнен с естествени зелени гори и бързоноги обитатели. Предкуполните замърсявания и последвалото куполно общество бяха превърнали процъфтяващия някога край в тъжен и грозен пейзаж. Обитателите се бяха сменили — опустошителните деструктиви бяха заместили гордите трасианци и унищожаваха последните следи от красота и жизненост в този район.

Дром беше живял сред тях достатъчно дълго, за да ги опознае. Отначало ги съжаляваше — тези хора нямаха „утре“. Живееха за деня и за мига. Но притежаваха други ценности, някаква вътрешна, родова еволюция, която им позволяваше да съхранят себе си и диаспората почти непокътнати от времето и цивилизацията. Постепенно Дром се изпълни с уважение към тях, а те го приеха като свой и го научиха на трикове за оцеляване. Посочиха му и трасиански гробници, които бяха открили и… ограбили, разбира се. За тях постройките нямаха никаква стойност — освен като подслон и убежище при нужда. Така и не успя да ги убеди, че ако предадат намерените предмети на властите, ще спечелят повече, отколкото от пазарлъците на черно.

Споменът за деструктивите го накара да се усмихне. Начинът им на мислене нямаше нищо общо с този на хората от градовете и бе напълно неразбираем за жителите на новите светове. Чудеше се дали ако сега се върнеше на Да Винчи, щеше да съумее да се впише в академичния начин на живот. Погледна към рошавия дългуч. Дали пък нямаше да стане част от обществото на хиперсоциалните? Безгрижното им поведение може и да не беше толкова глупаво. А и този Паскал беше далеч от малоумието, което им приписваха.

Изведнъж му се прииска да подари на аполониеца екиперното устройство, което бе успял да грабне от транспортера при ареста. Улови тежестта на нечий поглед и се обърна. Както и предполагаше, срещна непроницаемото лице на мълчаливката — най-възрастната измежду трите жени.

Дромихет навири нос и тържествено се запъти към другия край на килията.

— Заповядай, колега — подаде той устройството на Паскал. — Струва ми се, че ти ще свършиш повече работа с него.

— Благодаря — незнайно защо развеселен, отвърна рошавият и също погледна към мълчаливката. Едната й вежда леко потрепна, без това да наруши каменното й изражение.

Пако се зае със свещенодействията си.

Макар да не разполагаше с технологични средства, младата им лешникоока спътница също свещенодействаше. Седеше на един от матраците с кръстосани крака и затворени очи. Умът й се рееше далеч от килията.

Наследникът на трасианците усети, че неговите очи също се затварят. Не можа да устои на внезапно налегналата го дрямка.

Когато се събуди, видя на съседния матрак хамелеона, който възвръщаше обичайния си вид. Изглеждаше изтощен.

Дром порови из безименните джобове на дрехата си и извади тъмнокафяво кубче в желинова опаковка.

— Ето, вземи — подаде го той на мъжа до себе си. — Твърдят, че давал сила.

— Ти наистина си клептоман! — усмихна се Дюк, приемайки с благодарност парченцето шоколад. — Откъде го докопа?

— По време на идентификационната проверка. Но не съм клептоман. Просто се научих от деструктивите да не пропускам полезните неща.

Смехът на двамата привлече вниманието на останалите.

— Дюк, когато си готов, започваме — обърна се сдържано брюнетката с издължените очи към хамелеона.

— Не губете време с мен, аз съм добре — отговори той. — Кая?

— Целият лабиринт е в главата ми. Знам изхода.

— Пако, системите?

— В мрежата съм. Блокирам сектора по знак на Мика.

Знакът беше даден незабавно. Ръцете на Пако ловко пробягаха по устройството. Без да изчака потвърждението му, Мика се засили, подскочи и с неистов бяс блъсна с крак средата на каменната врата. Приземи се, дръпна се леко назад и започна да нанася невидими удари с двете си ръце. В мига, когато едно от крилата поддаде, тя се залови с него, докато го помръдна така, че отвори процеп, колкото да се промъкне човек.

— Истински Сизиф! — не можа да сдържи изумлението си Дромихет.

Мириам гневно го стрелна с очи.

— Да се отървем от лепката още сега, какво ще кажете? — обърна се тя към спътниците си.

— Не, моля ви, не ме оставяйте тук! — археологът инстинктивно погледна към Дюк.

Хамелеонът забави отговора си с няколко секунди:

— По-добре да го вземем. Засега. Знае прекалено много за нас. От друга страна, притежава разни умения, които могат да ни бъдат от полза — при последните думи той потупа разтреперания мъж по рамото, подканяйки го да се промуши през отвора в каменната врата.

— Надявам се знаеш какво правиш — сви рамене Мика.

— Остави, старецът е пич — защити го Пако, докато минаваше край нея.

Тя му хвърли убийствен поглед.

Ръцете й избълваха огнени стрели към матраците, преди да върне каменното крило в нормално положение. Пламъците зад плътно затворената врата трябваше да създадат илюзията — поне за известно време, че цялата група се е стопила в огъня. До последната молекула.

* * *

— Защо не можете да приемете, че двете планети всъщност са една? — горещеше се Тери.

Баща му седеше пред него в строга, недоверчива поза и отказваше да чуе аргументите на сина. Оливър и капитан МакЧжоу се бяха разположили от двете страни и мълчаливо наблюдаваха семейната схватка.

Генералът бе намерил повод да навести база Пале Роял, за да обсъди с технологичния информацията, пристигнала от Алкана. Вместо разговор на четири очи обаче, бе въвлечен в поредния безумен спор. Този път приумиците на Тери застрашаваха не само собствения му живот.

Неистовият стремеж на сина му да посети отбелязаната на апокрифна карта планета се беше сраснал с желанието да се докаже в проекта за междузвездните тунели. И въпреки, че името на кадета вече бе част от откривателския екип, той възнамеряваше да бъде и първият човек, изпробвал новите пространствени тунели.

За да постигне целта си, не бе се поколебал да замеси в интригата дори враждебно настроения Голиат МакЧжоу. Не му хрумна, че амбициите на командира можеха да преекспонират и най-малките простъпки на фамилия МакВали. Обвинявайки тях за участие в незаконни проекти, капитанът на Пале Роял би отклонил вниманието от собствените си злоупотреби.

Мъката на Мастър от друга страна правеше водача на нинджите лековерен към всяко обещание за спасение на любимата сестра. Младият МакВали можеше да се възползва от този факт. Затова баща му обмисляше как да предотврати директния контакт.

Опасенията на генерала бяха напразни. Единственото, към което синът му се стремеше, бе да реализира своята химерна мечта. И да бъде със своето момиче от Да Винчи.

— Е, добре. Да допуснем, че планетата е същата и наистина е описана в дневниците на Пионерите — въздъхна накрая Конан. — Защо толкова държиш да отидем там?

— За да спасим сестрата на Мастър! Колко пъти да го повторя, докато те убедя?

— Тарзан, момчето ми, наивно е да мислим, че хората, които търсим, са там, само защото досега не са заловени от издирвателните екипи.

— Кои са тези „те“? И какво общо има сестрата на Мастър? — не се стърпя МакЧжоу. От половин час слушаше препирнята на двамата МакВали за онази карта, която кадетът бе обявил като учебна задача, молейки за помощ. Оказа се, че идентификация на сектора му била нужна, за да докаже някаква своя откачена теория.

„Трябваше да се очаква! Рано или късно щяхме да стигнем до този въпрос“ — ядоса се отново генералът на нетактичното поведение на сина си.

Докато се опитваше да формулира деликатен отговор, технологичният го изпревари:

— Сестрата на Мастър е изчезнала по време на мисия. Има подозрения, че е отвлечена от нарушители и в момента е в неизвестност.

Генерал МакВали погледна с облекчение чужденеца. Благодарността беше безгласна, но искрена. Бе приятно изненадан не само от находчивия отговор, но и от сдържания изказ. За пореден път се убеди, че достойнствата на програмиста от Хайтек не се изчерпваха с правенето на роботи.

Тери също оцени намесата на Оливър. Беше се сконфузил при въпроса на МакЧжоу. Най-сетне проумя защо баща му бе толкова бесен, когато започнаха разговора. Базовият командир бе твърде сприхав и тщеславен, за да бъде приобщен към чужда кауза.

За изумление на тримата Голиат прие новината с неподозиран ентусиазъм.

— Не съм почитател на кадет МакВали, генерале — обърна се той към Конан, — но думите му са думи на войник. Сега, след като огледах сектора подробно, потвърждавам идентификацията на ОРХ-Поларис. И да, системата е описана от Пионерите, макар да не съм чувал източниците, които споменавате.

— Открити са съвсем наскоро — осведоми го Тери.

— Нямаме преки доказателства, че хората, които търсим, се намират на проклетата планета! — не се сдържа генерал МакВали. — Нямаме и надежден начин да отидем и да се върнем оттам. Думи на войник — да, но не и думи на офицер! Офицерът носи отговорност за живота на хората си, не само за собствените си прищевки!

— Ами тунелът, който изградихме? Ами описанието на Пионерите, според които на Кварта се намира нещо като разпределителна тунелна станция? — не се предаваше младежът.

— Направил си опит, чийто резултат никога не си виждал — сряза го баща му. — Откъде сме сигурни, че обектът е излязъл от фунията ти цял и невредим? Ето, от Хайтек съобщават как безценният ти камък не може да се пренася през Тунелите. Дали един човек няма да се разпадне по-лесно и от него?

— Изчисленията ни са повтаряни стотици пъти — намуси се кадетът.

— Генералът е прав, Тери — намеси се Оливър. — Знаеш моето мнение. Ситуацията се усложнява допълнително от необходимостта за синтез на място. Ще получим разработката, но самата система за добив трябва да се изгражда поотделно в двата края на трасето. За целта са нужни време и ресурси, които не притежаваме. Погледни обективно на въпроса и ще се съгласиш, че без портали в дестинационната точка рискуваме прекалено много.

МакВали младши изслуша нетърпеливо ментора си:

— Залагам глава и кариера, че всеки обект — одушевен или не, излиза в края на нашия тунел напълно цял и функциониращ! — настоя той. — Щях да го докажа, ако не бяхте ме спрели на Тропикана.

— Правилно ли дочух, че за синтеза на… онова нещо, дето го споменахте като активираща среда, е необходима безтегловна среда? — намеси се отново капитан МакЧжоу. Бе обмислял мълчаливо позитивите и негативите от евентуално участие в подозрителното начинание.

Оливър се обърна към него с утвърдително кимване:

— Според доклада на експертите липсата на гравитация и атмосферни влияния допринася за правилното изграждане на структурата. Говорим за пределно чувствително вещество.

— … от което, между другото, се извлича превъзходен метал — отбеляза командирът на Пале Роял.

Едва сега пришълецът от Хайтек разбра подбудите на чернокожия домакин. Голиат се надяваше да получи патента за синтез на орихалкит. След като снабдеше проекта с материал, не смяташе да прекрати производството, а напротив — да го разшири, превръщайки базата в доставчик на ценен и рядък метал. За разлика от скалата, металът, извличан от нея, пътуваше успешно по съществуващите Тунели. И се кредитираше добре от изчислителните отдели на Земята.

— Предполагам, че Генералният щаб ще оцени условията. Ако луната Наполеон е най-доброто решение, синтезът за стартовата точка ще се извърши тук. Ще се обсъди и възможността експерти на Пале Роял да синтезират материала в дестинационните точки — Оливър се постара да подходи дипломатично. Помощта на базовата лаборатория им бе нужна, но самодържавието на командира беше опасно. — Всъщност ако новите тунели се превърнат във факт, цената на метала ще падне поради всеобщото използване на синтетичен орихалкит — подхвърли небрежно той.

МакЧжоу се замисли. Технологичният беше прав за бъдеще, в което щяха се използват новопроектираните тунели. Но ако прогнозите се окажеха грешни и новият вид пътуване — невъзможно, база Пале Роял щеше да разполага с уникално производство.

Генерал МакСибер се прокашля. Като човек, на когото са поверени съдбините на Бойна звезда, той също бе претеглил добрите и лошите страни на ситуацията. Знаеше, че в щаба ще подкрепят допълнителния лаб на Наполеон. Предимствата бяха очевидни, а база Пале Роял, бе част от подреден и дисциплиниран свят. Свят без автономни територии.

— Капитан МакЧжоу, — обърна се генералът към обнадеждения домакин, — до няколко часа ще получите конструкционните планове за лабораторията. Искам да сформирате работен екип. Графикът за изработване на съоръженията и продукта да е в активния ми обмен до утре по това време. И не забравяйте, че синтезът трябва да се извършва и в двата края на бъдещите тунели.

Голиат спокойно се изправи.

— Слушам, генерал МакВали — изрецитира той уставно. — Моля за разрешение да напусна дискусията.

— Действай, капитане! — освободи го небрежно Конан.

МакЧжоу побърза да излезе, за да организира дейностите по неочакваната задача.

Генералът се обърна към подбудителя от Хайтек:

— Докладът на Алкана не е единственият ни проблем. Разговарях с куриер от Божата планета — направи кратка пауза, за да увеличи ефекта от думите си. — Земляните са нарушили Мораториума.

Оливър отметна невярващо глава. Ръцете му пропълзяха по слепоочията и се сключиха над тила:

— Не може да бъде!

— Какъв Мораториум? — не разбра Тери, забравил намерението си да мълчи до края на срещата.

Баща му го изгледа унищожително:

— Не очаквах да се срамувам толкова от завръщането на сина си.

— Мораториумът върху създаване на хуманоиди — обясни Оливър помирително и се обърна отново към генерала. — Сигурен ли си, че съобщението е истинско?

— Посланието е лично от Алек МакСибер и вещерката… онази, вашата, как й беше името…

— Сола.

— Точно така — кимна генералът. — Според Алек безредиците се дължат на експериментално въдворяване на хибридни хуманоиди в религиозните общества. Били са разкрити и…

— Учудвам се, че са успели да се организират — прекъсна го Оливър, разсъждавайки на глас. — Божата планета е свят от затворени общности.

— Прав си — съгласи се Конан. — Имам причина да вярвам, че организираният отпор е дело на конкретна общност. Същата, чието предложение ще се обсъжда днес на заседанието на Генералния щаб.

Технологичният го изгледа с очакване. За разлика от него, кадетът не се сдържа:

— Вещерите ли?

МакВали старши се намръщи. Вмешателството на Тарзан в делата на възрастните започваше да го изнервя. Беше се примирил с присъствието му по настояване на пришълеца от Хайтек, но малкият явно си въобразяваше, че са го произвели в съветник.

— Кадет МакВали — изръмжа уставно генералът. — От този момент сте част от логистичната подкрепа по синтеза. Очаквам ежедневни доклади за напредъка. А сега — марш на работа!

— Слушам, генерале — изкозирува умърлушено Тери и с кисел вид се затътри към общото помещение.

Конан го проследи с поглед.

— Понякога си мисля, че Разпределителната комисия не биваше да го връща тук — въздъхна той. — Военният живот не е неговото поприще, макар да е най-талантливият стрелец, когото познавам.

— Спомена някакво предложение? — отклони го Оливър от бащинските притеснения.

— Съгражданите на Мика предлагат съдействие за намиране на изчезналата група и искат нашите отряди от Божата планета да се присъединят към метежниците.

— Трудно решение.

— Призовават ни на бунт срещу Земята. Ти как би реагирал в тази ситуация, Терв? — тъмните очи на генерала се впиха с любопитна проницателност в технологичния. Последният се усмихна:

— Не съм бунтовник, генерале, макар част от заниманията ми да противоречат на правилата — сбърчи вежди, без да отклонява поглед и продължи със сериозно изражение. — Ако нарушението на Мораториума се потвърди, не бих подкрепил извършителите. Според Хартата на човешките права можем да отстояваме свободата си с всички средства, които не водят до унищожение на една или друга група хора.

— Допускам, че подобно ще бъде и решението на Генералния щаб — потвърди Конан. — Страхувам се единствено, че бръщолевенията на сина ми ще се окажат реалност.

Събеседникът му го гледаше неразбиращо. Той поясни:

— Лейтенант МакСибер разполага с доказателства, че изчезналите божи хора се намират в експерименталната база за производство на хуманоиди. Бунтовникът, който някога ми даде картата, твърдеше, че на отбелязаната планета се провеждали смъртоносни опити за превръщане на нарушители в… роботи. Съвпадението едва ли е случайно. Ще се наложи да се стоварим на планетата, обсебила моя Тарзан. И да използваме тунела, проектиран от вас. Времето едва ли ще ни стигне за „отглеждане“ на нова скала, затова ще ни трябва някой, който да подготви Дивашкия резец.

— Да разбирам ли…? — започна Оливър.

— Точно така — кимна генералът и го потупа дружески по рамото. — Още сега тръгваш с мен.

* * *

Каси ги превеждаше през коридорите като човек, който познава всеки завой. Пако, който имаше задача да осигурява временна блокировка на контролните системи, едва поддържаше ритъма. За да не предизвикват съмнения, трябваше да действа в ограничен, но достатъчен за спокойно придвижване на групата, обхват. Най-важно от всичко бе да опази локализацията на маркерите. Достатъчно беше един сензор да засече бегълците, за да се изличи цялото им прикритие.

Вървяха мълчаливо, с бърз ход, на места дори притичваха, защото водачката им беше устремена към невидимия изход като мушица към ярка светлина.

— Докога ще тичаме така? Откъде сте сигурни, че тя знае пътя? — животът сред деструктивите бе направил Дром Орфи физически издръжлив, но лутането из подземието започваше да го изнервя.

Отговорът „Глупак!“ прокънтя в главата му толкова силно, че той неволно спря и се огледа. Останалите с недоумение го последваха. Каси им направи знак, че са близо до целта и смело се придвижи към завоя. Пако въздъхна и сведе поглед над екипера.

Интуитата не беше излъгала — беше се спряла около стотина метра след завоя с вдигната нагоре глава. Спътниците й я последваха.

— Дали под „изход“ разбираш онова, което си мисля? — запита Мика, като проследи погледа на съпланетянката си.

— Да — отговори Каси. — В лабиринта влизаш и излизаш от едно и също място. Там обаче ни очакват. Затова нашият изход е друг — тя посочи с показалец над главата си. — Стара канализация. Пресякохме я няколко пъти. Само този ръкав не е затрупан. Няма да е комфортно като в позиционна кабина, но ще ни изведе до коритото, от което са пренасяли водата насам.

— Ще излезем на река?

— Не съвсем. Ако съм видяла всичко точно, ще излезем в празен каньон. Трябва да се прехвърлим от другата страна. Там ще намерим убежище.

— Изключено! — възпротиви се Мика. — Та нали ще ни търсят първо в околността!

Каси поклати отрицателно глава:

— Няма да сме в околността. Ще останем в колонията.

— Не разбирам.

— Аз разбрах — обади се просветена Малчери и поясни. — Мястото наистина е насечено от три концентрични каньона. Предполагахме, че са част от съоръженията за сигурност. Така наречените „дейности“ се извършват в централната част. Обслужващият персонал живее във вътрешния пръстен, а външният е необитаем. Възможно е да има автоматизирана охрана. За връзка между пръстените и „острова“ се използват леки мостове.

— И ни разказваш всичко едва сега? — възмути се Пако.

— Не сте ме питали. А и подземието напълно ме обърка.

— Оставете раздумката — сряза ги остро Мика. — Имаме проблем. Ако вътрешният пръстен е населен, няма да намерим убежище там. Ще се наложи да пресечем… два от трите каньона — погледна изпитателно към Кая. — Можеш ли да видиш толкова надалеч?

Тя кимна.

— Е, добре тогава — успокои се брюнетката. Помоли да й освободят малко пространство и за секунди украси тавана с голяма, неравна дупка, а пода — с купчина прясно изкъртени камъни.

Дромихет като хипнотизиран се взря в отломките:

— Да пукна, ако това не са дялани камъни. Същите като при гробницата на… — преди да довърши, Мика го подхвана с невидимата си хватка и той се озова в канала.

— Тръгвай напред, но бавно — предупреди го отдолу тя и за всеки случай бързо му прати подкрепление. Останала последна, преодоля височината с два скока по стените и се хвана с ръце за ръба на отвора. Изненада се, когато видя протегнатата ръка. Пако я чакаше.

Каналът се оказа с правоъгълно сечение. Изглежда, строителите на необичайния форт заобляха единствено таваните на помещенията.

Мика погледна в посоката, в която спътниците й се отдалечаваха с предпазливи крачки.

— Като си помисля, че ще трябва да ги пренасям и през два каньона… — въздъхна тя.

Преди да ги настигне, използва отново телекинетичните си умения. Отломките от разбиването бяха прибрани до последното парче. И тя като другите се стараеше да прикрива следите от присъствие. Е, оставаше възможността любопитен робот или охранител да отклони поглед нагоре.

— Дано дотогава сме напуснали пръстените — пошушна си окуражаващо пазителката от Мъгливия остров.

* * *

Двата каньона се оказаха по-сухи от дехидратиран кактус. Това им помогна да ги пресекат безпрепятствено, а и правеше забравената канализация проходима. Мика добросъвестно избутваше спътниците си нагоре и олекотяваше приземяването им.

Изкачването на последната стена беше по-трудно, защото трябваше да достигнат не отвора на каменна тръба, а повърхността на пръстена. Катереха се един по един, което увеличаваше риска някой да ги забележи. За тяхно щастие, обслужващият персонал от средния пръстен бе зает със собствените си задължения, а охраната все още обикаляше лабиринта в опити да ги открие.

Озовали се горе, шестимата се огледаха. Тъжната пустинна растителност бе завладяла повърхността, впивайки се с жилави коренчета в плитката жълтеникавокафява почва. Цялата околност бе хълмиста и безлюдна. Ако някъде имаше разположена охрана, то беше добре прикрита.

Пейзажът извън базата бе недостъпен за погледите. Зад триметровата защитна стена, опасваща външния периметър на Вивалон, се спотайваше и последният, най-широк каньон.

Бегълците не смятаха да рискуват в опити за преодоляване на новите препятствия.

— Сега накъде? — запита, както винаги без заобикалки, Паскал.

Каси го погледна неуверено.

— При толкова много могили все някоя ще се окаже куха — отвърна вместо нея Дромихет, поглъщайки стеснения хоризонт с жаден поглед. Приличаше на изследовател, внезапно озовал се сред неизучено съкровище.

— Какви ги дрънкаш? — сряза го Мика. Още отупваше дрехите си от прахта, полепнала при изкачването.

— Гробници — поясни палеоархеологът. — Тук сигурно е пълно с езически гробници.

— Хей, откачалката! Да не се бъркаш с Музея на нулевите цивилизации? — вметна пренебрежително Пако. — Старата е на милиони светлоци оттук. И какви гробници сънуваш, когато наоколо няма даже следа от пирамиди.

— Говоря за могилни гробници. Не всички култури са строили пирамиди — отговори сериозно палеоархеологът.

— Допускаш земно предназначение за извънземни могили? — без да влага емоции, го атакува и Дюк.

Думите на хамелеона сконфузиха учения. Докачен, той се сви на мястото си. Главата му потъна между раменете.

— Приликата е поразителна — измърмори под носа си.

Мика го чу и поклати глава.

— Да вървим — заяви в същото време Каси. — Гробница или не, широката могила вляво от нас, третата след ивицата съсухрени храсти, крие помещение, което ще побере всички ни.

— Ако е гробница, ще има ли достатъчно въздух за живи хора? — запита Пако. Гласът му бе изпълнен със съмнения.

Без да отговори, Каси се запъти в посоката, която беше указала. Останалите я последваха без възражения.

Отдалеч хълмът не изглеждаше голям, но когато наближиха, размерите му се оказаха внушителни. Височината бе около 20 метра, а диаметърът на основата се доближаваше до стоте. Остролистните тревни туфи, с които бе покрит, му придаваха вид на огромен таралеж.

Докато се чудеха как да влязат, археологът настоя да потърсят врата от южната страна. За изумление на всички, Каси почти веднага посочи мястото.

Свикнала вече с каменните портали, Мика бързо се справи със затрупания от пустошта вход. Наложи се да ползват услугите й и за осветяване на пътя с импровизирана факла. Лещите за нощно виждане се бяха изгубили при многобройните митарства.

Порталът се оказа широк, с прецизно обработени каменни колони и зъбати орнаменти по тях. В натрошените от Мика крила се откроиха майсторски издялани украси, имитиращи метален обков.

Дромихет възхитен коленичи и зарови ръце в късовете изгубено изкуство.

Не само украсата на тайнственото място бе запазена непокътната. „Кухата могила“ бе затрупана отвън, но всепоглъщащата пръст бе пощадила вътрешността й.

От входа започваше парадно стълбище с девет стъпала от каменни блокове. Най-горното стъпало преминаваше в площадка и дълъг над 10 метра коридор. Вляво и вдясно от площадката тръгваха две по-малки стълбища. Стъпалата им бяха само по три. Имаха впечатляващата ширина от два метра и не водеха наникъде, сякаш са били използвани за седалки на зрители.

— Вероятно са провеждали мистерии за непосветени — предположи Дромихет Орфи, докато спътниците му въртяха удивени погледи ту на едната, ту на другата страна.

Думите прозвучаха с непоклатима вещина.

— Искаш да кажеш, че се намираме в храм? — запита невинно Пако и когато получи утвърдителен отговор, премина в настъпление. — Много бързо си променяш мнението, старче. Нали могилите уж били гробници?

— Гробът сам по себе си е могила — отсече невъзмутимо палеоархеологът. — От хилядолетия големината на могилата е знак за социално положение на мъртвия. Замисли се и ще признаеш, че съм прав. Що се отнася до храмовете, има ли религия без храм? Дори най-либералните освещават свое сакрално място, където да провеждат ритуалите си. А тук имаме девет стъпала, всяко с различна височина.

Едва сега групата се вгледа във входното стълбище. Първото стъпало беше най-високо, всяко следващо ставаше все по-достъпно.

— Не е трудно да се досетите за смисъла — продължи Дромихет. — Стълбата е пътят към познанието, към посвещението. Непосветеният трябва да знае, че пътят изисква усилия. Всяко стъпало е препятствие. Колкото повече усилия полага, толкова по-лесно ще преодолява препятствията.

— Дрън-дрън! Религиозен фикшън — обади се отново Пако.

— Грешиш, сине аполониев — прокънтя внезапно гласът на Мириам. Бяха свикнали тя да контактува с тях без думи и звукът ги стресна. — Дромихет е прав. Пътят към съвършенството винаги е труден. Можеш ли да станеш по-добър в онова, което правиш, ако не положиш усилия? Можеш ли да постигнеш успех, ако не се потрудиш за него? А можеш ли да изкачиш стъпалата наведнъж? Не. Напредването става крачка по крачка, стъпало по стъпало…

Дром с благодарност се поклони на просветената, положил ръка на сърцето си.

За разлика от нея, Мика го гледаше с подозрение:

— Разсъжденията ти може и да са верни, но… откъде знаеш толкова много за това място? — запита недоверчиво тя.

— Не знаех — погледна я почти извинително археологът. — Всичките ми знания са свързани с една изчезнала култура, почти непозната дори за колегите ми на Да Винчи.

— Деструктивите?

— Не, трасианците. Появата и произходът им така и нямат задоволително обяснение. Вярванията и цивилизацията им са митологизирани до степен, която не допуска филтриране на истината от легендите. Що се отнася до изчезването им…

— Чувал съм за тях — хамелеонът отново се намеси в разговора. — Нищо особено, доколкото знам. Били са някакви племена на север от древна Елада. Индивидуалисти, които били неспособни да създадат държава. Войнствени, неуправляеми, мързеливи…

— Съвсем като деструктивите — повтори мисълта си Мика.

Последните думи подразниха още повече защитника на трасианците. За секунда се изкуши да продължи спора, но прецени, че е безсмислено. Заситни напред по коридора, като си мърмореше:

— Неуправляеми били, мързеливи били. Ако са били толкова загубени, защо руините на тази планета са като изкопирани от трасианската низина?

В дъното ги чакаше вътрешно правоъгълно помещение. Изпълнено беше с друг вид каменни блокове и оригинално покритие. До определена височина стените бяха отвесни, а след това се забелязваше необичайно засводяване. Долната половина на блоковете беше вертикална, а горната — изрязана дъговидно, така че да се получи ефект на полуцилиндър. Отгоре дъгите бяха прекъснати от разположени на две нива трегери. Излишно беше да се споменава, че трегерите не бяха от дърво.

Преминаха през празното помещение мълчешком. Неизвестният архитектурен стил продължаваше да ги удивява. По размери, тежест и прецизност на изработката каменните блокове напомняха египетски строежи. Напомняха за Града на миналото. Структурите и изпълнението на помещенията обаче тук бяха различни.

Нямаше значение дали минават през храм или гробница. Предназначението на каменните артефакти, оставени на Земята от нулевите цивилизации, все още не беше разгадано. Версиите за използването им се променяха на всеки двадесет години. Можеше ли тогава да изискват точност за артефакти, които дори не са добили популярност?

Пристъпиха към второто помещение. То беше още по-просторно. Кръгло, с впечатляваща стенописна украса и куполен покрив, с височина около пет метра. На равни разстояния, почти „залепени“ за стената, бяха разположени декоративни полуколони с по девет вертикални жлеба. Част от допълнителните елементи в украсата им бяха оформени от самите блокове, изграждащи стената на помещението.

— Невероятно е! — не сдържа възхищението си Каси. — Погледнете тези фигури на тавана. Като че ли играят някаква игра… Но са обърнати в различни посоки, разделени на сектори…

— Не бях виждал толкова запазени стенописи в живота си! — възкликна поразен Дромихет. — Виждате ли червените и черните сектори? Денят и нощта, животът и смъртта.

— Символика! — прекъсна го Мика с изражение на погнуса. — Тълкуването на непознати образи е като декодиране на шифър без ключ.

— Почакай — спря я с ръка Пако, вторачил се в живописните орнаменти на полуколоната пред себе си. — Започвам да мисля, че или аз съм луд, или нашият Дроми знае какво говори, защото… тези знаци вече съм ги виждал.

— Наистина ли? Къде? — полюбопитства Каси. Приближи се до стария си приятел и също се взря в орнаментите.

— Ето тук — той бръкна в дрехата и извади скенера, с който бяха заснели част от безкрайните надписи в подземията на Голямата тройка. Охраната бе пропуснала да го изземе. Всъщност самият Пако беше забравил за него, но сега с радост подаде записите на съпланетянина си.

Докато преглеждаше съхранената информация, лицето на ветерана-археолог доби чертите на щастливо дете, получило отдавна лелеяна играчка.

— Откъде ги имате? — той с благоговение запрелиства изображенията, без да се притеснява от мъждивата светлина на факлата, която хвърляше допълнителни сенки върху миниатюрния дисплей.

— От Земята — отговори дружелюбно Паскал. — Някой ден обезателно ще ти разкажа тази дълга и увлекателна история.

— Защо не сега? — разочарова се искрено Дромихет.

— Защо не, наистина? — повтори като ехо и Каси. — Патрулите са започнали обиколка на пръстена. Не бива да напускаме убежището, докато не се откажат. Ще се наложи да прекараме известно време тук.

* * *

Електронният асистент внимателно осведоми за входящо повикване. Отдадена на размишления, Лили бе изключила звука на комуникатора. Едва сега забеляза масива с неотговорени заявки. Повечето бяха от Луис, две от състудентката й Камела и три от настоятелния микробиолог от съседния випуск.

— Свържи ме — нареди тя в отговор на електронното подсещане.

Повиквателят бе избрал двумерна сесия. Тя мислено му благодари. Холограмните разговори й създаваха усещане за нереален свят, караха я да се чувства несигурно. За жалост, болшинството хора изгаряха от желание да се покажат „в пълния си блясък“ при дистанционните контакти. Някои стигаха дотам, че обзавеждаха специални комуникационни кабинети, откъдето провеждаха разговорите и водеха делата си.

На Лили подобна суета й се струваше смешна. С кратка команда тя извади пълноинчовия дисплей и го приближи на подходящо разстояние.

— Несериозно е, млада госпожице — лъсна на екрана добродушната физиономия на Луис. — Оставяш ми материали за преглед, а след това се криеш от рецензията.

— Не търсех рецензия, Лу — отметна глава младата жена. Косата й, вързана на опашка, закачливо се разклати. — Чудех се дали продължаваш да твърдиш, че каменният комплекс е дело на природата. Прочете ли поредните разкрития?

— Впечатлен съм, не крия — съгласи се акадът. — Излиза, че на онази планета е съществувала цивилизация от каменоделци, които са пътували между звездите по-бързо, отколкото между собствените си градове.

— Няма нужда от ирония — намръщи се Лили. — Самият ти защитаваше тезата за изгубените познания на нулевите цивилизации.

— Разбирам ентусиазма ти, дете. Но правиш доста произволни аналогии между руини, открити на Кварта и артефакти от изчезнали земни цивилизации. Задълженията ми на преподавател налагат да охлаждам страстите, свързани с несъстоятелни теории.

— И къде в бележките ми намери „несъстоятелна теория“? — не се предаде Лили. — Логично е, след като квартианците са познавали Тунелите, да са имали контакти с нашите предци. Логично е да са им предали своя опит в строителството.

— Не започвай отново с историята за атлантите! — Луис вдигна предупредително показалец. — Опитай се да направиш словесно описание на каменни артефакти от Земята. Два-три примера ще са достатъчни, за да видиш разликата със записките на Пионерите.

Тя се намръщи:

— Нека ти прочета откъс от последния превод.

„Лабиринтът изглеждаше напълно запазен. Малките ниши, които се появяваха ту от едната, ту от другата ни страна, криеха остатъци от някогашно обитаване. Парчета стъклокерамика, влакна от леноподобни тъкани, овални каменни купи с червеникава утайка по дъното. При цялото изобилие от находки не можахме да открием следа от създателите. Временната комисия едва дочака резултатите, за да обяви комплекса за наказателна колония. Нишите бяха преградени, а лабиринтът впримчен в мрежа за сигурност.“

— Не съм чувал за подобни находки — замислено произнесе акадът.

— Не става въпрос само за артефактите, Лу. „Наказателна колония“ означава, че Кварта е място за изтърпяване на присъди. Тя е населена и днес! Индустриална луна. Не виждаш ли, че цялата история е умишлено потулена? Фактите са изкривени. Миналото ни е изкривено!

— Най-сигурният път към опазването на една тайна е да се накарат хората да повярват, че вече знаят отговора — отвърна Луис. — Тогава никой не задава въпроси.

— Нали точно за това ти говоря!

— Може би прибързваме с изводите — той запази спокойния си тон. — Постави се на мястото на управленците от онова време. Трябвало е да вземат решения в една пренаселена планета, сред екологична разруха и общество, в което хората се интересували единствено от датите за следващата си корпурипластика^[5] и броя на собствените им изображения, допуснати в Седмичния медиационен обмен. Научавайки за Тунелите, тълпите биха се спуснали в надпревара за непознати изживявания и… като нищо биха разрушили собствената си цивилизация.

— Да допуснем, че първоначалните мотиви са били хуманни. Но защо тайната е била запазена и по-късно, когато опасността от самоунищожение е отминала?

Акадът дипломатично повдигна рамене.

— Статията е част от серия публични есета — продължи Лили. — Авторите са членове на изследователската група в кръстосвача, открил планетата. Описани са не само руините. Чуй това:

„Според доктор Вендел Хамбонд знаците в голямата крипта съответстват на тези, издълбани върху колоните в Подпясъчната библиотека. Още едно доказателство, че предците ни са познавали Тунелите и вероятно са започнали изграждането на нов свят, спасявайки се от разрухата на съществуващата цивилизация. Не е изключено легендите за спасителния Ноев ковчег — във всичките му вариации — да са породени от изчезващи и завръщащи се съплеменници. И едва ли е случаен фактът, че във всички религии «другият», по-добрият свят, е свързан с небето и звездите.“

Тя замълча и погледна към екрана с многозначителна усмивка.

— Подпясъчна библиотека, значи — поглади брада акадът.

— Съвпадението едва ли е случайно.

— Кое съвпадение?

— През цялото време ти твърдеше, че тайната се крие в Голямата тройка.

— Промених становището си.

— Може би не е трябвало. Може да си бил прав. Голямата тройка винаги се е извисявала сред пустинята. Не схващаш ли? Пустиня… пясък… подпясъчни галерии…

Луис се облегна в стола и въздъхна:

— Прекалено е хубаво, за да е вярно, любезна моя. А и изводите, които са направили тогавашните учени, са противоположни на твоите. Според тях земляните са създали артефактите на Кварта, а не обратното.

— Лу, знаеш, че в онези времена е било по-нормално да кажеш, че си яздил дракон, отколкото, че си срещнал извънземно. Въпрос на мода и политика.

— Хм — отбеляза кратко акадът и замълча.

Лили почувства, че той не е готов да се върне към отхвърлената хипотеза.

Много й се искаше да сподели догадките си с Тери, но бе получила съобщение, че кадетът изтърпява наказание. Оливър пък бил зает със задачи на Бойна звезда.

Изключи се от мрежата, но преди да се зарови в набъбналия архив, си спомни съвета, който сама бе дала на една приятелка. Реши да изпрати заключенията на Сола.