Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Заговорници

Неприветливата двуетажна сграда носеше гръмкото название „Междукултурен образователен център“. Генерал Янгу Сречан с подозрение огледа отдавна непочистваните витражи на входната врата и запристъпва напред-назад в очакване тя да се отвори. Докато се чудеше дали да се откаже или да потърси замърсените сензори, някой рязко блъсна едно от крилата в неговата посока. Благодарение на тренираните си рефлекси той отскочи навреме встрани.

Две момчешки физиономии плахо надникнаха иззад витража.

— Съжалявам, господине — погледна го виновно едното момче. — Не очаквахме да има някой отвън.

— Не беше нарочно — добави и другото.

— Добре, добре, изчезвайте! — генералът снизходително махна с ръка, доволен, че го бяха избавили от неловкото положение. Тъпата врата се отваряше ръчно! Изруга наум закостенялото мислене на божиите хора и предпазливо прекрачи прага.

Не беше особено въодушевен, когато му възложиха командването на батальоните из Божата планета. Официалната причина бе влошено здравословно състояние на командващия, полковник Сунг. Истинските мотиви обаче се кореняха в секретна информация, изпратена с куриер от лейтенант МакСибер. Според нея размириците бяха закономерен отпор на непозволени експерименти с хуманоиди.

Замисли се колко странно бе устроен биологичният вид, наречен „човек“. Единственото същество, което не можеше да живее в синергация със заобикалящия го свят. Сякаш инстинктът за самосъхранение е бил пожертван за сметка на съмнителен разум. Защото можеха ли да се нарекат разумни неспирните опити за върховен контрол над света?

След толкова хилядолетия обществено развитие хората все още не бяха се научили, че тези техни опити само струпват срещу им оръжията, създадени от самите тях. И вместо да вървят напред, се връщаха назад. С болезнени спомени в душите изминаваха повторно пътища, по които бяха крачили преди. Спомените за преживените катастрофи угасваха с времето и отново идваше ден, когато някой решаваше да премери сили с Вечния ред.

Като пазители на реда, звездните граничари бяха длъжни да изпълняват воинския си дълг независимо от лични симпатии и предпочитания. Всяко отклонение от това поведение щеше да се тълкува като нарушаване на договорните отношения със Земята. Неподчинението щеше да доведе до окупиране на самата Бойна звезда от вездесъщите черноризци. А вероятно и от други нечовеци, чиито способности можеха напълно да задушат човешката природа.

Съществуваше само един начин, по който да се справят с възникналата ситуация, без да предизвикват гнева на Земята: партизанска война. Но не стихийна и безотговорна, а системна и целенасочена — такава, каквато можеше да организира един професионалист.

Генералният щаб не се поколеба да изпрати на Божата планета своя представител по диверсионни операции. Задачата бе да се постигне споразумение с метежниците, като войниците продължават официално да се борят срещу тях. Така от Старата нямаше да имат повод за намеса, въпреки серийните несполуки на рейнджърите.

Янгу Сречан знаеше, че не може да разчита на успех, ако просто нареди на местните какво да мислят и как да си сътрудничат. Страхът можеше да му бъде съюзник, но за да извършат каквото и да било, хората трябваше да бъдат подтикнати от собствени, съкровени пориви. Те трябваше да вярват в мисията.

Предложи помощ и конкретни действия за неутрализиране на внедрените в общностите хуманоиди. В речта си наблегна на необходимостта тази помощ да остане тайна. Жреците единодушно се съгласиха с доводите му. По-късно, убедили се, че срещата не е капан, сами започнаха да дават предложения.

Генералът с изненада установи, че партизанските методи и атаки не им бяха непознати. Нещо повече — оказа се, че Инисиалната църква разполага с цял орден професионалисти в диверсиите. Отстраняваха противници без следи. Върховният жрец Петрокруз обяви, че „хората от Ордена на пламъка с удоволствие ще се погрижат за учителите и други съмнителни земляни“.

— Обезвреждат по-ефективно и от нинджи — бе доверил на командира си лейтенант МакСибер. — Когато е необходимо, убиват физически, но в повечето случаи интригите им са напълно достатъчни.

Срещата беше преминала успешно. Янгу беше очаквал взаимна неприязън и стремеж към надмощие, но върховните жреци го изненадаха със сдържаност и разумни аргументи. И, най-важното — бяха приели плана му за действие.

Генералът уморено въздъхна, но лицето му се разля в доволна усмивка.

Дочул хлопване на врата, внимателно се огледа. Изненада се, когато видя, че вътрешното пространство е добре организирано и осветено.

Прочете указателните табели и без проблеми откри уютно обзаведеното помещение, посочено от жреца на Мъгливия остров.

Лейтенант МакСибер бе разказал и други любопитни подробности от ежедневието на планетата. Особено бе впечатлен от малката островна общност, чиито представители доскоро били най-ненавижданите, но борбата срещу „нечовешкото зло“ ги превърнала ако не в желани, то поне в най-търсените съюзници. Двама от тези островитяни бяха причина по време на срещата земляните да чуят слова, които Янгу Сречан не беше произнасял.

Водачите на големите религиозни общности се бяха събрали с помощта на временно поелия управлението майор Хармит и при съдействието на Алек МакСибер. Претекстът — напълно логично — бяха намеренията на новия командващ „да смаже всяка мръснишка съпротива и да унищожи до клетка зародишите на цивилизационен разкол“. Тези думи бяха чути лично от присъствалите на срещата земляни: директорът на Училището, управляващият архивите и двама медиалисти. Многократно повтаряно и записано в медийните бюлетини, изказването имаше за цел да затвърди мнението на непосветените, че генералът ще води безкомпромисна борба с размирниците.

За отзовалите се на събитието върховни жреци остана тайна защо и как земляните са чули зловещия текст. Онова, което те самите бяха чули по време на обсъжданията, бе напълно различно.

Янгу си помисли, че скоро любопитството му ще бъде задоволено. Върховният жрец на Мъгливия остров бе настоял да поговорят насаме. Бе споменал изгубените си съграждани при мисията по спасяване на младия МакСибер.

Леко изнервен от необичайната обстановка, генералът от Бойна звезда пристъпи към вратата на помещението.

За негово успокоение тя се отвори автоматично.

— Янгу Сречан? Насам, генерале, заповядайте! — островитянинът го бе изпреварил, поемайки функциите на домакин.

— Радвам се да Ви видя, мерлин Бхимагиши.

От натруфеното с възглавнички канапе се надигна още една фигура. Мерлинът побърза да я представи:

— Генерале, това е Сола…

— Сола Донис, знам. Докторка, лечителка, вещерка…

Джурана не скри изненадата си:

— Вие се познавате?

Генералът и Сола кимнаха сдържано. Въпреки че бе член на Генералния щаб, Янгу Сречан не принадлежеше към кръга на МакСибер. Знаеше за ролята на вещерката в спасяването на Алек, беше подочул и слуховете за връзка помежду им, но подробностите от историята не го интересуваха. Остана малко разочарован, когато разбра, че тя ще участва в разговора.

— Моят добър приятел, старейшина Ша Йен, предпочете да бъде представляван от свой довереник — поясни мерлинът, забелязал сянка върху лицето на своя гост.

— Нещо ми подсказва, че доктор Донис представлява не само Вашия приятел — подхвърли иронично генералът.

Джурана ги подкани да седнат и натисна едва забележим звънец до вратата. На прага изникна смирен асистент, облечен в странна смесица от предкосмически делови костюм, пионерски гащеризон и отличителни знаци на обслужващ персонал.

Мерлинът уточни поръчката и пусна няколко лъскави камъчета в ръката на асистента.

— Как разбираш колко едели трябва да дадеш за една или друга напитка? Ами за ядене? — Янгу не проумяваше системата на разплащане на Божата планета. И защо изобщо трябваше да се дават някакви камъни за всяка потребност? Намираше за досадно да носи със себе си кесийката с дрънкулки, получена при преминаване през контрола на Входната точка.

Жрецът от Мъгливия остров искрено се разсмя:

— Не питай мен! Никога не съм виждал смисъл в този обмен. На Острова живеем без подобни измишльотини, но ако искам да получа нещо в Преддверието или навсякъде из Божата планета, отмерват ми го в камъчета.

— Разплащателните системи са рожби на Земята — намеси се Сола. — Там отдавна са виртуализирали камъчетата. Забравихте ли, че всички стоки и услуги, които се разменят между новите светове, се оценяват със земни кредити?

Генерал Сречан се вгледа във вещерката с ентусиазма на откривател:

— Въвели са идеално средство за упражняване на власт — заяви той, най-сетне прозрял истината за древното финикийско изобретение.

— Сигурно си прав, защото кредитоимащите считат, че правилата не важат за тях — Джурана неволно засегна друга болна тема.

— Да, земляните стават все по-нагли при ползване на нашите услуги — навъси се командирът на рейнджърите. — Изискванията им се увеличават, а изгодата за нас намалява.

— Правят го с всички ни — напомни Сола. — Новите светове за тях са източник на ресурси. И човешки материал, с който могат да експериментират.

В настъпилата тишина думите й прозвучаха с неочаквана твърдост, породена от бремето на несподелена тъга.

— На път сме да променим статуквото — замислено изрече Джурана и вдигна поглед към събеседниците си. — Ситуацията е деликатна. Не знаем броя на интегрираните нечовеци. Моите хора правят всичко по силите си, но… ние сме малобройна общност.

— Не бой се, мерлине, пазим ви гърба — успокои го генералът. — Наредил съм проследяване на всички пришълци от Земята. Ще ги бройкаме и с ваша помощ ще неутрализираме навлеците. Разбрах, че и онези, как им викахте… осветителите на Петрокруз, вече се били внедрили сред земляните.

— Просветлените — поправи го с усмивка мерлинът. — Не се шегувай с Ордена на пламъка. Стари са почти колкото земните акули. И също толкова кръвожадни.

— Не се шегувам. Тяхната работа е важна за определяне на деня Гебура[1]. Няма да имаме право на грешка. Системите за предупреждение ще сработят в мига, в който прекъснем нормалния поток информация. А колкото и добре да сме подготвени, едва ли ще хванем всички кодове за сигурност на Земята. Затова разузнаването и организацията ни трябва да са безупречни.

— Сателитните системи също трябва да се проверят. Синхронът в действията е другият критичен фактор за успех.

— Според лейтенант МакСибер „кожените“ можели да помогнат. Били технически грамотни.

Джурана кимна:

— Нетипично за общностите на тази планета.

— Вероятно ще прибегнем отново и до услугите на Шандо — добави Сола, излизайки от привидната си разсеяност. Забеляза лека изненада върху лицето на генерала. Външната неглижираност го беше заблудила.

— Не мисля, че ще имаме нужда от познавач на Тунелите, ако Входната точка е в наши ръце — сви рамене той.

— Страхувам се, че грешиш — защити съпланетянката си мерлинът. — Имаме сведения за изчезналия екип, спасил вашия лейтенант. Ще ни трябват указания как да стигнем дотам.

— И кое е това „там“? — насмешливо запита Янгу.

— База Вивалон — отговори вместо Джурана жената с бледосива мантия.

— Тази информация ни е известна. Лейтенант МакСибер уведоми Генералния щаб веднага след получаването й. Може би е пропуснал да ви го спомене.

— Не, не е — намръщи се Сола.

— В такъв случай защо смятате, че ви е нужен Шандо?

— Подозираме, че знанията му за Тунелите са по-големи от спомените, които е запазил.

Генерал Сречан погледна събеседниците си с превъзходство:

— Забравете страхливеца! На Бойна звезда знаят локацията и готвят спасителна мисия за вашите хора.

— Но… как са разбрали къде е базата? И как ще отидат? — не повярва на думите му Сола.

— Специално разработена технология. Между другото, Вие, докторе, познавате авторите — кадет МакВали и старши програмист Терв.

— Оли и Тери? — радостно възкликна тя. — Откъде са научили мястото?

— Държа мои хора да отидат с тази ваша мисия — прекъсна я Джурана, обръщайки се към командира на рейнджърите. — Както знаете, обещахме съдействие срещу подкрепата, която ни оказвате сега. Говорим за изчезнали наши съграждани. Спасяването им е по-важно за нас, отколкото за вас. Хората ми могат да се придвижат до Бойна звезда с отрядите, които се завръщат там. Операция „Двойно дъно“. Позната Ви е, нали?

— Не съм упълномощен за подобно своеволие — поклати глава Янгу Сречан.

По погледа на мерлина разбра, че отказът щеше да бъде горещо оспорван.

* * *

Вече няколко дни атракционът „Живей като предците си“ бе затворен за посетители. Районът около него бе опасан с мимикрична преграда с неустановена височина. Разочарованите туристи напразно обикаляха заграденото пространство. По-настойчивите дори се катереха по близките дървета, но никой не успя да надникне в забранения периметър.

Според официалната версия се налагали спешни укрепителни мероприятия за запазване на скалния феномен Дивашки резец. Свидетели се кълняха, че освен двете инженерни части и една транспортна, в преградената зона били забелязани също отряд нинджи, неколцина чужденци и представители на Генералния щаб. С какво можеха да помогнат специално обучените бойци-невидимци и защо генералите бяха взели толкова присърце запазването на някаква си скала — оставаше загадка и за най-любопитните.

В същото време зад преградата отрядът на Мастър усилено тренираше за мисията. Встрани от тях Оливър ръководеше изграждането на стартовата площадка.

— Момчета, кой е настройвал този робот? — възмущаваше се програмистът. — Не виждате ли, че слага нанолотите с цял милиметър отклонение? Разбирате ли какво означава това?!

— Съжалявам, тимлид[2] — дотърча веднага един от войниците. — Този е взет директно от Академията. Първокурсниците са се упражнявали. Веднага се заемам с настройката.

— Не бива да си играем с живота на другите — погледна го строго Оливър. — Разбирам, че сте свикнали съоръженията да идват настроени и готови за сглобяване, но онова, което се опитваме да построим, не е правено досега. И трябва да бъдем прецизни на сто и повече процента. Вашите съграждани — той посочи с глава към медитиращите нинджи — поеха достатъчен риск със съгласието си да пътуват по неизпробвана технология.

— Говори се, че вече имате зад гърба си успешен експеримент с тази технология — погледна го нерешително редникът.

— Не и с изпращането на хора — отговори уклончиво тимлид Терв. Видя, че събеседникът му продължава да гледа очаквателно и побърза да го върне към корекциите по робота.

Когато млечнобялата партикална капсула бе напълно сглобена, присъстващите не можаха да сдържат възхищението си. Обвита сякаш в ефирна мъгла, тя блестеше и трепкаше като звездна пеперуда на фона на антрацитния скален блок.

— Няма да умрем — отрони се благоговеен шепот от устата на близкостоящия до Оливър нинджа. — Не можеш да умреш в такова вълшебство.

Намръщеният поглед на Мастър накара слабичкия боец да замълчи, но думите му вляха у технологичния онова зрънце увереност, което щеше да направи чудото. Сега той знаеше, че начинанието им ще има успех. Лицето му се проясни. Поднови нарежданията си с удвоена енергичност, която скоро зарази целия екип. Бързодействието на роботите като че нарасна, а прецизността на изпълнението бе по-висока дори от специализираните производства по индустриалните луни.

— Вярата прави чудеса — усмихнато подхвърли Мастър, минавайки край тимлида от Хайтек.

В отговор Оливър също се усмихна и вдигна палец.

Водачът на нинджите се спря и се обърна към него:

— Не съм се съмнявал и за минута, че проектът ти с младия МакВали ще успее.

— Работя от години по този проект — отвърна с въздишка Оливър. — Трудно ми е да приема, че сега отведнъж всичко свършва.

Мастър се засмя:

— По мое мнение истинската работа едва започва. На твое място бих се гордял с постигнатото, без да се притеснявам за бъдещето.

— Горд съм, разбира се. И най-вече с приятелите, които ми помогнаха.

Нинджата отново стана сериозен:

— Мъдра приказка! — кимна одобрително. — Щом имаш приятели, значи си добър човек. А щом ги уважаваш така, както показа, значи ги заслужаваш.

— Благодаря — отговори с лек поклон програмистът.

— Почакай — спря го с ръка Мастър. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Искам да покажеш на моите бойци как да управляват капсулата.

— Трябва да ви предупредя, че възможностите са ограничени. Минимални корекции в курса, ръчно пускане на резервни системи, следене на параметри. Дори не сме сигурни, че пътуващите ще са в състояние да видят или осмислят данните.

— Моите момчета ще могат — заяви уверено водачът на нинджите.

Оливър разпери ръце и го последва.

Наставлявани от създателите си, неуморните роботи край тях продължаваха да изграждат стартова площадка за първото междупространствено приключение на човека.

* * *

— Много изследователи твърдят, че трасианците били безписмена култура — нареждаше Дромихет, докато прелистваше записите на Пако. — Представяте ли си? Цивилизация без писменост! — той огледа слушателите с многозначителен поглед, който трябваше да ги убеди в несъстоятелността на подобно твърдение.

— Има и други култури, включително от по-късни епохи, които не са оставили след себе си архиви. Въпреки това присъстват в историята на човешката цивилизация — усъмни се Дюк в категоричността на казаното.

Палеоархеологът се намуси:

— Всяко номадско племе, в което се разказвали приказки край огъня, днес се нарича култура. Аз ви говоря за изчезнала цивилизация!

— И твърдиш, че записите, които сме направили, са изографисани от твоите трасианци? — не се сдържа Пако.

— Точно така — кимна невъзмутимо ученият. — Изследвал съм не една и две гробници. Не са претрупани с текстове като египетските, но съм виждал знаците, които ми показвате.

— Тези обаче са взети точно изпод египетските гробници — Пако не се предаваше лесно.

— Факт, който само доказва моята теория, че трасианците са имали по-голямо влияние върху цивилизационното ни развитие, отколкото се е смятало до… неотдавна.

— Трасианци, казваш. А на мен ми се струва, че всезнайковците, помагали на предците ни, се наричаха атланти.

— Атлантите са измислица, събирателен образ! — палеоархеологът незабавно захапа стръвта. — Съчинил си ги някакъв еладийски[3] романтик. Никой никога не е доказал научно, че те и островът им са съществували. А и ако се вгледаме в описанията — направи кратка пауза, сякаш преценяваше аргументите наум — така наречените „атланти“ ужасно приличали на трасианците: били високи, силни, синеоки…

— Като теб — не се стърпя съпланетянинът му.

— Стига с този безсмислен спор! — Мириам безмълвно се бе посъветвала с останалите, преди да се намеси. — Щом си открил нова писменост, предполагам, че си успял и да я дешифрираш — обърна се тя към Дром.

— Естествено — наперчи се той.

— И си абсолютно сигурен, че сканираните надписи са на същия език — изчака кимването, за да довърши. — В такъв случай защо не ни осветлиш какво пише там?

Сивокосият с готовност се взря в дисплея:

— Надписите са разпокъсани.

— Извинявай, че ни гонеха екипите за бързо реагиране. Сканирах в движение, нямах време да мисля за целостта на текста — засегна се Пако от забележката.

— Не го приемай като укор, просто констатирам.

— Е, и какво пише в отрязъците, с които разполагаме? — подкани го нетърпеливо Мика.

Той зачете, като правеше пауза между отделните фрази:

— „… за да оставим на нашите деца… затворихме познанието, което да бъде съхранено… ако може тайната да се познае… покоя на диренето… мъдростта на Четвъртия вид[4] в строителството“. По-нататък откъсите са от друг текст: „… четири победоносни похода, чрез които разширихме сбирката на седемстотинте камъка…“

— Седемстотин камъка? Колоните в землестъргача отговарят на описанието. Жалко, че пропуснахме да ги преброим — обърна се Мика към Дюк.

— Не беше възможно — сви рамене той. — От друга страна: защо разумни същества ще мъкнат стотици камъни през пространството, само за да ги пренаредят на някаква чужда планета? Според мен е по-интересно какви са походите, за които споменават.

— Чакайте, чуйте, това е съвсем различно — въодушевено ги прекъсна Дромихет.

„Сбогуваме се с нашите съкровища за онези, които остават, за да възродят мощта на духа ни в своя нов дом. Ако имат нужда от мъдростта на предците, да я намират тук.“

— И следващият откъс:

„Общението после да извършват с избраници от местните, които да притежават търсещия разум, любов в сърцето, светлина в душата. А ако власт ги блазни, да поемат хомота на водача с приземление, та нито местни, нито твари нисши да могат да оспорят мъдростта им.“

— Звучи някак объркано — заяви неуверено Пако в настъпилата тишина. — Като прощаване, като… завещание.

— Именно. И, доколкото виждам, тези думи не са писани върху каменни плочи, а на стена.

— Етажът с картините — промърмори на себе си Дюк. — Където е входът, там е и заветът.

— Какво мрънкаш под носа си? — погледна го с подозрение Мика.

— Няма значение. Слушай, Дромо — той се обърна към вернианеца — защо каза за последните откъси, че били съвсем различни? Освен че не са дълбани върху камък?

Дром погледна хамелеона нерешително. Направи му знак с ръка да го последва и се спря в края на помещението, където Пако бе забелязал надписи под куполния стенопис.

— Странното е — започна палеоархеологът, — че изреченията от вашите записи се връзват с написаното тук: „Поклон пред храбрия Са’ез и неговата свита, нов дом потърсили за нас между звездите. Възхвала за спасение споделете, мощта му с вяра увековечете.“

— Страхотна песничка на… новоградски — насмешливо отрони Пако.

— Преводът е мой — Дромихет се заозърта с неудобство. — Но действително е песен, по-точно химн за някакъв герой Са’ез, който повел хората към нов дом сред звездите. По-нататък се описва как попаднал сред „слабомозъчни“ аборигени. Построил им град и станал техен учител. Връзва се с вашия запис за съкровището и общуването с местните. Са’ез и хората му заживели на новото място с коренното население. Цивилизовали ги, а в замяна получили възможността да оцелеят.

— И всичко това казано в няколко драсканици? — усъмни се хамелеонът.

— Не драсканици, а фразеоглифи. Свързани са с образите, рисувани над тях.

— Със стенописите ли?

— Точно така. Четенето до голяма степен е асоциативно. Писмеността на тези хора наистина не е била силната им страна.

— Вече си убеден, че не се намираме в гробница?

— Напълно. Намираме се в храм, по-точно в почиталище. Тук са отдавали почит на героя и са посвещавали неговите последователи.

— Почиталище… Красива дума — Мириам незабелязано се беше приближила. Разговорът я бе заинтригувал. — Но в храма се почита бог, не смъртен.

— Трасианците имали специален ритуал. При него героят преминавал през серия препятствия, за да стане бог. Виждал съм такива места. На Земята. Но герой или бог — този Са’ез е спасителят на два свята.

— Ако те разбирам правилно, — Кая бе изоставила вглъбението си, за да участва в разговора, — ти смяташ, че част от тукашните хора са се преселили на Земята, където са се смесили с живеещите там човеци и са били познати под името „трасианци“.

— Колко други обяснения имаш за сходството между земните артефакти и руините тук? Ами рисунките, надписите? — Дромихет отново се въодушеви, увличайки останалите.

— Вече виждам заглавията в новинарските сесии — Пако разпери ръце, очертавайки огромен холоекран. — „Откриватели на миналото“. Или, още по-добре: „Възкресяване на трасианците“… или…

— Достатъчно! — прекъсна мечтите му Дюк. — Да се съсредоточим над собственото ни оцеляване. Нали не искаш заглавието да бъде „Нарушители обезвредени сред руини на индустриална луна“.

— Прав си — съгласи се рошавият и погледна към малката си приятелка.

— Все още усещам присъствие около могилата — отвърна на безмълвния му въпрос Каси.

— За щастие мозъчната им дейност е стандартна — добави Мириам.

Дромихет с благоговение докосна изрисуваната стена и вдиша дълбоко застоялия въздух. Най-после бе намерил дома на предците си. Мисията на живота му бе изпълнена. Какво значение имаше дали ще го заловят?

Срещна неодобрителния поглед на хамелеона, а скоро след това непреодолимата дрямка го налегна отново.

— Благодаря ти — обърна се Дюк към просветената. — Психиката му е нестабилна.

— Човек не бива да живее без другар и семейство — отбеляза тя вместо отговор. — Мозъкът остава с детски възприятия.

* * *

Алек отвори очи секунди преди алармата да изпълни огрятото в светлина помещение. Както обикновено, Сола бе изключила затъмнителните филтри на прозоречната стена.

Почувства облекчение, че е изпреварил звука на будилника. Едва бе успял да си го помисли и сигналът се разля — деликатен и мек, но неумолим към приятния предутринен сън.

— Безумство на цивилизацията! — изстена лейтенантът и флегматично се заизправя от леглото.

Още преди да хвърли поглед към вътрешния двор, знаеше какво ще види там. Облечени в ослепителни бели одежди, вещерите обикаляха ритуалната поляна в кръг, като напяваха монотонни думи и размахваха ръце със смешни, повтарящи се движения. В средата на кръга, изпънал ръце нагоре и лице към изгряващото светило, безмълвно стърчеше водачът им Ша Йен.

Постепенно част от обикалящите се отделяха във вътрешен кръг. Разполагаха се на свежата трева, затваряха очи и замръзваха в безизразни пози. Старейшината в средата кръстоса ръце пред гърдите си и също застина със затворени очи. Вещерите от външния кръг се хванаха за ръце и, без да спират да напяват, ускориха обиколките си, превръщайки ги в нещо като танц.

Виждайки танцуващите вещери за първи път, Алек едва бе сдържал смеха си. Веселото му настроение обаче бе изчезнало, когато малко по-късно бе забелязал насядалите във вътрешния кръг да се издигат плавно във въздуха. Някои стигаха само до петдесет сантиметра над повърхността, други успяваха да „подскочат“ над височината на човешки ръст. Издигаха се и се спускаха без да променят мястото си в кръга. Приличаха на шамандури, които невидими вълнички подхвърлят нагоре-надолу. След няколко минути вихърът на танца започна да отслабва. Песента постепенно затихваше, а заедно с нея и височината на левитация. Накрая всички се върнаха по местата си. Обикалящите също спряха и насядаха в релаксиращи пози.

Почти бе преглътнал изненадата, когато установи, че мястото в средата на кръга бе празно. При започване на ритуала там стоеше старейшина Ша Йен. Проследи погледите на насядалите и почувства напрегнато очакване в неподвижните им пози.

Когато мигове по-късно старецът се материализира сякаш от нищото, лейтенант МакСибер проумя, че нито той, нито другарите му са истински подготвени за тайните на Божата планета. Тук всяка общност бе напълно различен свят. Чужденците виждаха само онова, което местните им позволяваха да видят.

В онази първа сутрин не бе забелязал мястото на Сола, но сега вече знаеше, че тя участва в левитиращия кръг поне два пъти седмично. При възможност любимата му упражняваше уменията си и самостоятелно, потънала в омаята на личната си градина.

Реши да я изчака там. Упражненията на вещерите го изпълваха с несигурност, а закачливите аромати на непознати билки му даряваха покой, за какъвто жадува всяка човешка душа.

— Градински облак за ободряващ душ — нареди Алек, докато се опитваше да намери тръстиковите сандали, подарени му от любезната Дира Йен.

Малкият изкуствен облак изплува от хранилището и се запридвижва към охлювидното декоративно езерце. Наложи се Алек да го догонва, за да не изпусне и капка от освежителната влага. Хладните струи разбудиха заспалите му клетки и го изпълниха с енергия за действие.

Потопи се с наслада в езерцето, задавайки му режим на джакузи и съсредоточи ума си върху предстоящите задачи. С наближаване на деня Гебура напрежението в щаба на генерал Сречан растеше. Подготовката вървеше според предвидените срокове, но имаше хиляди детайли, които се променяха и уточняваха. Недооценката на един от тях можеше да се отрази негативно върху крайния успех на операцията.

Населението на планетата също беше проблем. Въпреки сключения между жреците съюз, натрупваните с векове противоречия бяха сериозна преграда пред обикновените вярващи. Беше трудно да се убедят войнствените последователи на лунния сърп да си сътрудничат със синовете на небето или мрачните готикани да подсилят редиците на досадно пеещите цветоносци. Раздорите в църквите на кръста направо побъркваха рационално мислещите рейнджъри, а анархично настроените „кожени“ бяха изпитание за всеки командир.

И, като че тези грижи не бяха достатъчни, та трябваше да научи и за онова писмо от Да Винчи, което Сола бе получила.

Според студентката, високо ценена от доктор Донис, забравени текстове криели не само тайната на Тунелите, а и на непозната цивилизация. Факт, сам по себе си сензационен заради възможните контакти на извънземните с древното човечество. Но обезпокояващо пропускан от официалните справочници по история.

— Престани да се тревожиш за неща, които са под контрол! — незабелязано за него Сола се бе промъкнала в градината, сияеща в снежната си туника и широк панталон в същия цвят.

— Все не мога да разбера как се търкаляте по тревата, без да остава и прашинка по дрехите ви — изгледа я с възхита Алек.

В отговор тя се засмя и кокетно раздвижи гъвкавото си тяло.

— Е, как беше днес в кръга на летящите хора?

— Пречистващо, както обикновено. Макар че не можах да се концентрирам и останах сред настройващите.

— Мислеше си за мен ли? — той леко се надигна и й протегна ръка, без да излиза от водата.

— Да, мислех за теб — потвърди тя, преструвайки се, че не забелязва поканата. Подгъна крака и седна до ръба на езерцето. — Смятам, че е по-разумно да се върнеш в частта си.

— Значи ме пъдиш? — намръщи се Алек.

— Не — поклати глава Сола. — Но мястото на един солюсионер в деня Гебура е сред бойците, не между вещерски стени.

Лейтенантът я погледна неразбиращо:

— Дотогава има четири денонощия.

— Грешиш. Остават само два часа — видът му продължаваше да излъчва глуповата изненада, затова тя поясни. — Преди да започнем, Ша ме предупреди за промяната. Очаквах, че си говорил с генерала и вече си на път.

— Никой не ми се е обаждал — объркано каза Алек. — Заблудили са те.

Сола внимателно се изправи. Видът й беше сериозен:

— Вашият главнокомандващ е получил съобщение от Бойна звезда. Стартирана е операция по издирване екипа на Дюк. Нямат обратна връзка, но имат сведения за раздвижване сред земните отряди за бързо реагиране.

— Което означава, че всеки момент могат да потърсят подкрепления оттук.

— Точно така. Трябва да затворим Входната точна на Божата планета.

— Но това беше последната част от плана! — Алек нервно се изправи и с широки крачки се запъти към вътрешните помещения.

Сола уморено се отпусна на тревата. Беше по-твърда от тази на родната й планета, но кичеста и гостоприемна към билките и непознатите растения, пръснати наоколо с измамна небрежност.

Вдиша аромата на прясно кесонниче. Това й напомни за отчаяните дни, когато се опитваше с няколко семена от подправката да избяга от отговорност. Тайните експерименти във Вивалон се бяха оказали непосилна тежест за хипократовата й душа. Инстинктът за самосъхранение тогава й бе изиграл лоша шега — дългогодишното изгнание не бе донесло очаквания покой.

И ето че благосклонната съдба й поднасяше нов шанс да поправи грешката от миналото. След по-малко от два часа всички земляни и изпратените от тях човекоподобия щяха да се превърнат в персони нон грата на Божата планета. Нечовеците щяха да бъдат унищожени, Входната точка — блокирана под контрола на звездни граничари. Съществуваха и по-мрачни предложения, според които мястото трябваше да бъде разрушено, а Тунелните пътувания — забранени за божиите жители. Сола искрено се надяваше разумът да надделее, но не смяташе да отлага изпълнението на плана си.

В описанията, преведени от Лили, бе разпознала планетата и база Вивалон. Кошмарите от сънищата неведнъж я бяха връщали към каменните лабиринти и пустинните каньони, над които по ефирни мостове сновяха забързани служители. Наказателната колония, совалките без люкове — картините възкръсваха една след друга… Постепенно в главата й се оформи налудничава мисъл.

Трябваше да се върне там. Знаеше за базата повече от всеки друг. Чувстваше се длъжна да приключи проект „Пигмалион“ по начин, за който не бе събрала смелост преди години.

Надяваше се да замине с пратениците от Мъгливия остров или поне с някой от завръщащите се на Бойна звезда отряди. Когато се убеди, че участието й в мисията е невъзможно, се зае да търси други пътища към тайнствената планета. Вече знаеше, че там се намира истинската разпределителна точка за Тунелите. Достатъчно бе да се промъкне незабелязано през Входната точка и да… открадне първата попаднала й капсула. Имаше нужда само от човек, който познава оборудването за тунелни рейсове.

След като направи няколко дихателни упражнения и се преоблече, Сола Донис пое към Преддверието, където я очакваше нищо неподозиращият Шандо Чиникул.

* * *

Оказа се, че да измамиш контролните системи на Входната точка е по-лесно, отколкото си бе представяла асистентката на Луис Варан. Спази точно съветите, дадени й преди време от Тери, макар да съзнаваше опасностите от евентуален провал. Най-важният съвет бе да не пътува сама.

Няколко дни Лили се мота из Входната точка, докато открие подходящите спътници: двадесетина дипломанти, които се готвеха за екскурзия до планета на Бойна звезда. Щяха да получат групова ламина. Симпатичната брюнетка се разговори с художника, поел грижите по регистриране на групата. Не й отне много време да го убеди да включи и нейното име в списъка. Малките неточности в персоналните данни, за които той не подозираше, трябваше да доведат до преплитане на досиета и да забавят присъдата на компютрите.

— Ако Пако беше тук, сигурно просто би подменил датата ми на раждане — въздъхна Лили.

Откакто бе научила, че Паскал Амол е обявен за генерален нарушител, я преследваше чувство за вина. Ужасно й се искаше да му се реваншира. Затова й се струваше, че риска, който поема самата тя, е оправдан.

Предстартовият идентификационен контрол на Да Винчи беше очаквано занижен. Тъй като Лили пристигна в последния момент, никой не обърна внимание на примигналите в жълто светлинни индикатори. Ламината беше изпратена незабавно в капсулата, за да не се разстройва графикът на тунелните рейсове. Самата закъсняла пасажерка настояваше да побързат. Никой не заподозря, че по този начин предупредителната информация остава незаписана.

В Тунелния център на Земята проверката беше далеч по-строга. След инцидента с рейса от Божата планета някои процедури бяха променени, а извънредният трансфер на охранителни отряди от Бойна звезда удължаваше допълнително престоя на транзитните пътници. Наложи се Лили да използва хитрост, за да прескочи входящата идентификация.

Докато й помагаше да се справи с непокорната катарама, услужливият художник внезапно поряза лявата си ръка. Дори самият той не разбра как се случи всичко. Лили несръчно се опита да спре кръвта. Не постигна много, ако не се брояха изцапаните й длани. И след забърсване с тоалетна кърпичка следите от чужда кръв щяха да се регистрират от пропусквателния апарат. Тъй като това не беше достатъчно, тя незабелязано потърка крайчеца на очите си с медальона, който напомняше змийска кожа. Зениците видимо помътняха и се свиха. Тя запримига, докато настрои зрението си към деформираните зеници. Действието на медальона беше временно, но щеше да я спаси от разпознаване в следващите два-три часа. Надяваше се дотогава да е отпътувала за Бойна звезда.

Саботажът, макар не много оригинален, бе достатъчен да затрудни идентификацията. Не й обърнаха особено внимание, защото беше част от група, защото самият водач на групата се застъпи за нея и защото в претоварения Тунелен център на никой не му се занимаваше с някаква непохватна вернианка.

Късметът не изостави Лили и при следващата регистрация. Туристическият рейс за Бойна звезда бе отложен с няколко часа. За да компенсира закъснението, ръководството на полетите разреши данните от входящия контрол да се копират към изходящия. Заповедта се отнасяше за всички рейсове, чиито пътници не бяха напускали територията на Тунелния център.

Дипломантите от Да Винчи бяха преброени, но самоличността им бе потвърждавана само от художника — водач на групата. Самият той като гарант бе подложен на пълен идентификационен контрол, след което общата ламина бе заверена.

Когато зае мястото си в тунелната капсула, Лили се успокои. Каквото и да се случеше при проверката на Бойна звезда, тя вярваше, че ще успее да напусне Входната й точка като свободен човек. Тери нямаше да я остави сама.

Бележки

[1] В Кабалата Geburah (строгост, сила) е един от десетте сефирота (от евр. saphar = броя) в Дървото на живота. — Б.а.

[2] Съкратено от англ. team leader — тим лидер, ръководител екип. — Б.а.

[3] От Елада (древна Гърция) — общоприетото название е „елински“. — Б.а.

[4] Намигване към Елена Блаватская и книгата й „Тайната доктрина“, според която Земята е била населявана от четири разумни раси преди нашата: ангелоподобни, призракоподобни, лемурийци и атланти. Ние сме представители на последната засега, пета раса, която се зародила в недрата на атлантическата цивилизация преди около милион години. — Б.а.