Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Мечтатели

От пристигането си на Да Винчи Лили се срещаше с Луис почти всеки ден. Академията бе обща за творци и бъдещи учени и новодошлите студенти бяха разпределени по класове. Математикът Варан нямаше пресечни точки с бъдещата историчка, но историкът Варан пое часовете по древна история и скоро си избра помощничка. Основната й работа беше да рови из архивите, докато намери търсените от него данни или докаже убедително, че такива не съществуват. Едновременно с това не биваше да изостава с учението, защото правилникът не разрешаваше извънкласна дейност, ако студентът не се справя с първичните си задължения.

Обикновено когато Лили представяше резултати от търсенията си, Луис изслушваше резюме на фактите. Понякога я оставяше да изкаже и собствената си интерпретация. Докато тя говореше, той си отбелязваше въпроси, които след това двамата дискутираха на чаша чай. Неминуемо в такива моменти се сещаха за Оливър, Тери и Сола, питайки се какво би било тяхното мнение по въпроса. Луис се забавляваше, като напомняше, че той бе причината да се срещнат и да сформират такъв страхотен, макар и дистанционно действащ екип.

— В същата степен трябва да благодарим и на нищо неподозиращия Крас — не се стърпя веднъж Лили. — Ако не се беше изтърсил от кокилите, Вие щяхте да ни подминете.

— Ти щеше да ни подминеш. „Ти“, а не „Вие“, Лили. Колко пъти трябва да ти напомням, че си говорим на „ти“?

— Извинете… Извинявай — беше й трудно да замени официалната форма с приятелска и направо невъзможно да го нарича „Лу“, както искаше той.

— Колкото до Крас — аз май наистина трябва да му благодаря — съгласи се Лу. — Ако не беше той, Тери щеше да отиде на Хайтек и Оливър със сигурност щеше да го забележи и привлече, а моят принос щеше да се свежда до локализирането ти тук.

— И нямаше да поемеш първокурсниците?

— Изключено! Всички знаят, че работя само с последните курсове. Ректор Херос получи аритмия от изненада, когато се съгласих да се занимавам с вас.

Луис замълча и се усмихна. В следващия миг смръщи леко вежди, като че ли мислите му го бяха обезпокоили:

— Лили, помниш ли какво точно се случи в прохода?

— Едната кокила на Крас се счупи и той падна върху теб. Защо? Ти не помниш ли вече? — машинално изимитира физиономията на Луис, но с искрена съпричастност.

— Напротив — отговорът дойде бавно и тя се зачуди дали той размишляваше наум или се беше отнесъл — беше се случвало и преди. Думите обаче възвърнаха увереността й, че мисълта му е последователна:

— Там, при следователя, Крас каза, че някой е пробил двете деления на кокилата му.

— Да, спомням си. Говореше за шипове по ролерите и други глупости.

— А замисляла ли си се, че може да е казвал истината?

— Какво? Невъзможно! Освен това пробитите части бяха доста над нивото на краката ни. Просто са се спукали.

— На нивото на главата, да. Две деления, в един и същи миг.

— Може би едно след друго, в разстояние на части от секундата? — Лили не беше съгласна да се пресъздава ситуацията по абсурден начин.

— Не, не са били едно след друго. Знаеш ли, направих математически модел. Дори разлика от няколко микросекунди би отклонила Крас и той не би се стоварил върху мен. — Тя го гледаше недоверчиво, затова той допълни:

— Не забравяй, че съм мат-акад, млада госпожице. Създаването на подобен модел и изчисляването на траекториите не е кой знае колко трудна задача.

Макар споменаването на преподавателската титла да не й подейства убедително, Лили се усмихна. Все още не можеше да свикне с обръщенията в Академията. Тъй като някога, преди Разселването, учените били пръснати в различни университети на Земята, те изградили сложна система от научни степени, които гарантирали постигнато ниво на знания в съответната област. Званията създавали йерархия в академичната общност и имали смисъл при определяне пълномощията и функциите на преподавателите в университетите.

След Разселването основната част от учените — с изключение на инженерните и технически специалисти, изпратени на Хайтек — била съсредоточена на Да Винчи. Създадена била една-единствена Академия на науките и изкуствата.

Тъй като на новата планета хората с научни интереси имали пълна свобода, но не получавали възнаграждения и нямало пред кого да се доказват, йерархичната система от звания постепенно се разпаднала. Всеки можел да заяви желанието си да обучава студентите за дадена година или даден клас, както и да се откаже в края на учебния курс. За да се различават преподавателите от специалистите, занимаващи се единствено с научна дейност, била създадена титлата „акад“. Тя обаче нямала нищо общо с някогашното звание „академик“. Била само временно означение за специалист, който се занимава с преподавателска дейност в Академията.

Студентите прикачали към титлата и съкращение на предмета, по който преподавал съответният акад. Така математиците се превърнали в мат-акади, историците в ист-акади, архитектите в архи-акади — за разлика от археолозите, които се превърнали в архо-акади. За творческите специалности като музика, поезия, драматургия и други изучавани изкуства, въвели само едно определение: арт-акад.

Преподавателите по изкуствата при напускане на Академията се оттегляли при останалите творци в провинция Аполония, разположена на брега на Големия океан на Да Винчи.

Учените, които искали да работят на спокойствие, се установили в умерените горски ширини и нарекли мястото провинция Верн.

Лили се питаше дали един ден и тя ще има своя вила на някоя слънчева поляна във Верн или ще предпочете напрегнатия живот на акадите. Сякаш прочел мислите й, Луис напомни, че все още не е регистрирала намеренията си.

Всеки студент, който след завършване на образованието си смяташе да работи извън Академията, трябваше да се регистрира в съответния Провинциален център, разположен на пътя към Входната точка. Заявките даваха възможност на роботите да построят навреме къща за новия жител на планетата.

Всеки гражданин на Верн от своя страна трябваше да работи по избрана от него тема, като периодично отчита резултатите. Тези, които не успяваха да започнат или довършат собствени проекти, получаваха задания от останалите светове.

Ботаниците най-често работеха за Звездна градина, историците и психолозите — за Божата планета, математиците и физиците за Хайтек, химиците — за Бойна звезда. Архитектите получаваха задания от всички планети, което им даваше възможност да налагат определени стилове. Художествените творби се търсеха най-много от Земята, докато философските прозрения рядко напускаха собствената им планета.

— Административните длъжности в Провинциалния център на Верн също се вкарват в списъка със заявките — беше пояснил Луис.

— Искаш да кажеш, че можеш да изтеглиш длъжността „Кмет на Верн“? — учуди се тогава Лили. Стори й се несериозно, но той й обясни, че това е единственият начин да имат административно ръководство на провинцията, тъй като никой не искал да се занимава с тези дейности.

— А в Аполония? И те ли теглят чоп? — поинтересува се Лили.

— Не, те държат на древната демокрация или поне така, както си я представят. Всяка гилдия си избира представител, който да участва в Съвета на Аполония. Когато някой има проблем, той го поставя пред съответната гилдия. Ако там не може да бъде решен, се свиква Съветът, а при заплетени случаи, чувал съм, били свиквани и общи събрания на гражданите.

— С такава структура не губят ли твърде много време в разисквания? — продължаваше да разпитва тя.

— Напълно си права — потвърди той. — Затова са си построили достатъчно голям амфитеатър, където да заседават. Трябва да им признаем, че понякога разискванията са по-добри от драматичните представления. Пожелавам ти да имаш път натам. Ще ти бъде интересно.

Двамата продължиха да обсъждат инцидента с кокилите на Крас. Срещата се бе оказала толкова съдбоносна, че Луис отказваше да повярва в случайността.

— Ще се постарая да си припомня всеки детайл от онзи ден — заяви накрая Лили. — Но само, за да те убедя, че грешиш, акаде.

* * *

„Ний сме воини на света,

Силата ни е сестра.

Всекиго ще победим,

щом като работим в тим.“

— Подравнете редиците, кукли! — крещеше отстрани на колоната полковник Затура. Правеше го по-скоро по инерция, отколкото по необходимост, защото ротите се движеха в лек тръс и доста стройни редици, като продължаваха да напяват.

Тери безропотно пригласяше, спазвайки реда в кадетския корпус. Този ден имаха общи занятия с редниците и беше въпрос на чест да се представят по-добре от тях. Още повече, че на полковник МакВали му предстоеше повишение и синът му бе задължен да се представи по най-добрия начин.

Задължен… През цялото време, откакто се беше върнал на Бойна звезда, тази дума го преследваше. Бяха изминали две години от Разпределението, считано по Земния календар. Тук строго се придържаха към него, въпреки че планетата правеше годишната си обиколка за 618 дни — около 20 земни месеца.

В първите месеци след завръщането се чувстваше ужасно — занятията му се струваха непосилни в частта за физическа култура и първобитни в частта за умствената. С времето успя да се адаптира — доколкото изобщо бе способен на това — и дори понякога сутрин със задоволство се наслаждаваше на загорелия млад мъж, който му смигаше от огледалото.

Раменете му не бяха вече така слаби, както когато се върна от Земята. Без да напълнява, тялото му бе станало жилаво и издръжливо. Смяната на каскообразната прическа с много по-функционалната „окосена ливада“ откриваше лицето му и властната строгост на тъмните очи. Забеляза, че униформата му отива и с удоволствие се разхождаше в нея дори когато имаше право да ползва цивилно облекло.

Баща му, от своя страна, сметна, че това е още едно доказателство за неговото призвание и не пропускаше да го спомене в разговор с Командването. Макар и с неохота, Тери трябваше да признае, че баща му помогна той да бъде насочен направо към кадетския корпус без да държи входящите тестове. От този миг нататък той беше задължен да се справи.

Знаеше, че някъде зад него са братята Ромули. Крас и Неро се бяха справили блестящо със силовите тестове, но се бяха провалили на останалите. Затова все още бяха в частта на редниците, които буйно ревяха войнишките частушки, сякаш се опитваха с гласовете си да избутат и отстранят от пътя нафуканите кадети.

Отначало Тери се опитваше да се държи приятелски с редниците. Разговаряше с тях като с равни, отнасяше се с разбиране към затрудненията им, съгласяваше се на малки отстъпки в общите занимания. Скоро разбра, че ненавистта между двата корпуса беше част от играта. От този момент никой в Академията не си беше позволил да нарече Тарзан МакВали лигльо или слабак. Той стана суров и безмилостен като останалите кадети — какъвто беше всеки военен спрямо подчинените си. Когато имаха затруднения им крещеше, в общите занимания ги оставяше отзад и без привилегии. Но най-безпощаден се оказа кадет МакВали по време на стрелбите, където лично прострелваше с иглотрона провалилите се. А откакто бе дошъл в Академията, никой друг не бе успял да спечели състезание по стрелба.

„Няма миг за нас покой,

готвим се да влезем в бой.

Смело ний напред вървим

всеки враг ще разгромим…“

Движеха се по обратния път към Академията — една огромна подскачаща зелено-сива гъсеница от уморени и запъхтени млади мъже. Полковник Затура продължаваше да крещи, убеден, че виковете му вдъхновяват и поощряват момчетата. Тери гледаше безполезното му суетене и почти си представяше полковнишките хвалби на предстоящия банкет на Академичното командване. Реши, че ще бъде забавно да присъства. Баща му щеше да уреди това.

Конан МакВали продължаваше да бъде един от най-успешните командири. Доказателството беше неотдавнашен указ на Главнокомандващия за произвеждането му в генерал. Скоро, много скоро той щеше да стане част от управлението на Бойна звезда. Бъдещето на кадет МакВали изглеждаше окончателно предрешено.

* * *

За разлика от Бойна звезда Хайтек не принадлежеше към първоначално заселените светове. Обособяването му се оказало едно добро решение за технократите, защото теоретиците и творците на Да Винчи отказвали да припознаят интелектуалните им занимания наравно със своите, а чиновниците в земните институции, гръмко назоваващи себе си „управленски елит“, често ги разглеждали само като „майсторите на роботи“. Тъй като самата роботизация все по-често ставала тема на спорове, прехвърлянето на роботите и техните майстори в отделен свят бил най-разумният изход за всички в онзи момент.

Век по-късно мнозина от противниците на технократите щели да отчетат изолацията им като грешка. Светът на Хайтек събрал умовете, осигуряващи техническия напредък на цялата цивилизация. Инженери, програмисти, приложни физици и химици; технически гении и несломяеми експериментатори, специалисти в поддръжката на транспортни и комуникационни системи и, разбира се, разработчици на нови технологии — отдавна никой не си представяше оцеляването на човешката раса без тях. Поръчките никога не секваха, а връзките на планетата с Индустриалните луни бяха по-силни от тези на всички останали светове.

Хайтек беше свят, с който се съобразяваше дори Земята.

За всички, които следяха отблизо живота и развитието на обществото там, беше ясно, че е въпрос на време някои от жителите й да преоткрият най-зорко пазената тайна: тайната на Тунелите.

Когато пристигна на Хайтек, Оливър знаеше със сигурност, че далеч не е единственият, който се опитва да намери решение на задачата с тунелните трасета. Земята се беше погрижила да запази за себе си откритието на своите Пионери. Всички документи, записки, дори легенди, свързани с тях, бяха унищожени или преработени така, че да не дават никаква полезна информация на евентуалните читатели, зрители или слушатели. Самата поддръжка на Тунелите беше силно роботизирана, а там, където се налагаше намеса на човешки фактор, знанията се предаваха по наследство, ограничени в тясната общност от няколко фамилии. Така всеки, който се захванеше с тунелите, трябваше да започне от нулата. Или още по-отдалече — защото никой не пазеше първоначалните параметри и изходните позиции за пътуване през пространството.

В Теоретичната библиотека Оливър беше открил, че идеята за пресичане на пространството чрез използване на „червейни дупки“ е вълнувала хората още в предкосмическата ера — във времена, когато човечеството си било самодостатъчно и било заето предимно с намиране на начини да освобождава паметта си от лавинно растящите количества информация, както и да минимизира физическите усилия за извършване на каквато и да било дейност. В резултат възникнали роботехнологиите, мозъчните екстеншъни, виртуалните градове и още много екстравагантни решения на тогавашното общество.

Част от тях Земята ползваше и до днес: истеричните усилия за глобално следене на всяко човешко същество, влязло през Входните точки или родено на планетата; шизофренните виртуални ваканции, центровете за усъвършенстване на вида, доблерите[1]

За съжаление всички тези усилия по фетишизиране на комфорта, външността и социалната адаптивност на индивида довели до почти пълна незаинтересованост към други направления в развитието на човечеството — както в научно, така и в културно отношение. Темата за червейните дупки постепенно се пренесла от научните лаборатории в научната фантастика, а тя от своя страна била изтласкана от приказните истории на фентъзи културата, тиражирани в писмен и мултимедиен вид.

Оливър така и не намери онези книги, които — както твърдеше легендата — вдъхновили малката група астронавти за откриване на Тунелите. Забравени или забранени — тайнствените творби бяха изгубени за човечеството.

Затова сега седеше на бюрото в очакване на резултати от поредната симулация. Моделите, които Луис му беше дал при срещата им на Земята, бяха колкото конвенционални, толкова и необичайни. Кристално точният математически апарат, който беше използвал за създаването им, изискваше доста усилия за изграждане на симулационни програми.

Оливър беше използвал помощта на стажанти, за да спази графика на тестовете, който двамата с мат-акада бяха изготвили. Изпращаше периодично резултатите и обобщенията, но рядко получаваше отговор на писмата си. Сякаш приятелят му се беше отдал изцяло на новата си страст, историята — и бе забравил за общия им проект.

На страничния сензорен екран замига светлинна индикация. Оливър хвърли последен поглед върху продължаващата симулация, изключи дисплея, на който я следеше и с неудоволствие свали мъглата на изолатора. Отново беше видим за останалите.

Напоследък всички ползваха силовите прегради с различна степен на прозрачност и пълна шумоизолация. Патентът беше на урбаничния инженер Йава Хадид. Идеята се оказа изключително подходяща при изграждане на нови служебни помещения и сгради. Вече нямаше нужда от проектиране на всяко отделно помещение или кабинет, от изчисляване на допустимия брой хора в тях, от изграждане на допълнителни зали за заседания и срещи. Работното пространство се прекрояваше в движение, в зависимост от нуждите на момента. Екипите, които се събираха за анализ и разбор на проектите, си ограждаха периметър и вътре спокойно дискутираха напредъка и идеите си, без да пречат на останалите. Всеки от работещите можеше да се изолира от общото помещение, като вдигне съответни прегради около работното си място. Шумоизолацията беше двустранна — така досадният служебен шум изчезваше, а изолираният можеше да слуша на воля любимата си музика с максимално поносимите за ушите му децибели. Всички предпочитаха груповите прегради да са полупрозрачни, докато индивидуалните обикновено се оставяха напълно прозрачни, за да се запази визуалният контакт с колегите в помещението. Всеки обаче имаше право да ги замъгли до степен на пълна непрозрачност винаги, когато сметнеше това за необходимо. Оливър се хвана, че напоследък работеше в доста „мъглива“ обстановка.

Бързо откри посетителя си — младата червенокоса жена се открояваше на фона на почти монохроматичната обстановка. Беше облечена с елегантен костюм в златисто и блуза с цвета на косата й. „Никога няма да се промени“ — усмихна се Оливър наум. Изправи се, за да я посрещне.

— Още ли не си готов за тръгване? — запита тя вместо поздрав.

Той я погледна изумено:

— Ще ходим ли някъде?

Червенокоската поклати укорително глава, но погледът й говореше, че развитието на разговора не е неочаквано за нея.

Оливър напрегна мисълта си за дадени обещания. Много му се искаше да попита органайзера, но знаеше, че Енвидия наистина ще се разсърди.

Съпругата му беше единствената и поради това — доста разглезена дъщеря на прочутия полихимик Хабер Лунг. Беше се запознал с нея при пристигане от Земята. Момичето с огнени коси в чакалнята на Входната точка се взираше с преценяващо око във всички новоразпределени, но най-вече в онези, които идваха от Училището на Земята. По неясни за близките й причини тя харесваше всичко, свързано с планетата-майка. Според нея образованието, което се получава там, бе по някакъв начин по-добро от онова, което тя самата бе получила на родния Хайтек. Затова се бе постарала да се омъжи за… подходящ чужденец.

— Трябва да изчакам резултатите — каза Оливър, опитвайки се да печели време.

— Ти никога нямаш време за друго, освен за работа! — избухна Енвидия. — Забелязваш ли изобщо, че ние съществуваме? Аз, Мая, Арон…

Оливър нежно сложи пръст върху устните й. Споменаването на децата предвещаваше един от онези безсмислени семейни спорове, от които нямаше нито полза, нито резултат — ако не брояха вдигането на адреналина.

— Защо си губиш времето с нещо, което знаеш, че няма да се получи? — заяде се тя, без да подозира как в този момент използва една от непреходните фрази на недоволните съпруги, принудени да делят мъжете си с ирационалните им лични занимания.

— Този път ще се получи, Ени — отвърна Оливър. — Включили сме нови хора, обменяме информация, работим по съвсем нови варианти…

— Стига, Оли, не се залъгвай! Вие сте аматьори, дори не знаете откъде да започнете!

— Донякъде си права — той не се засегна от думите й. — Все още нямаме идея как телата ни преминават през тунелното пространство без да се разкъсат. Но симулациите ми стават все по-точни и скоро ще имам уравненията на самите тунели, убеден съм!

— Скоро, значи? — погледна го скептично огненокосата му любов. — Да не би да си успял да излезеш на изходните координати?

Той седна и включи дисплея. Симулацията бе завършила и резултатите стояха на екрана.

— Все още не мога да изляза там, където искам — каза, след като прегледа цифрите. — Поне не всеки път, когато го искам.

— Нестабилност на тунела, нестабилност на траекторията и… разпад на пасажерите — страхотен напредък, скъпи мой!

— Подигравай се колкото си искаш — вдигна рамене съпругът й. — Но решението ще дойде скоро и то ще бъде толкова просто, че всички ще се чудим как не сме го виждали преди!

Докато говореше, беше изключил работните екрани и компютрите, но преди това успя да надникне в органайзера си: поредната вечеря в централния район, в един от така наречените „екзотични“ ресторанти, където — според анонсирането им — се предлагала храна, характерна за определени региони от Земята преди Разселването. Още една традиция, наложена от Учителите. Истината бе, че никой от жителите на новите светове не би могъл да потвърди дали е хапнал „тайландска“ или „италианска“ кухня, защото както рецептите, така и продуктите за тях отдавна не съществуваха, дори на Земята.

Енвидия си падаше по ястия, предлагани като „индийска кухня“ — вероятно, защото бяха ароматни и агресивни на вкус. Оливър привикна с изтръпването на небцето. За ужас на съпругата си, която се срамуваше от липсата му на стил, той бе открил свой начин за преглъщане на лютивите хапки: каничка червено вино. Тази напитка единствена бе запазила традиционния си вкус и въздействие през вековете. Времето не бе променило нито продукта, нито начина на обработване, а въздействието му бе все така вдъхновяващо, както преди хилядолетия. Единствената разлика бе, че както и хората, виното се беше сдобило с нова родина — Звездна градина. Говореше се, че някои от божиите хора също се занимавали с производството му, но в новите светове не гледаха с добро око на аматьорите.

— Искаш ли да повървим пеша? — обърна се господин Терв към съпругата си, докато гардеробиерът с леко скърцане спря пред тях. Връхните им дрехи се поклащаха върху услужливо протегнатия манипулатор.

Изчака съгласието на жена си и зададе маршрута на мобила им. След петнадесетина минути машината щеше да си бъде в къщи, а те щяха да повървят през пешеходните алеи.

Оливър се надяваше разходката на открито и каничката червено вино да го дарят с прозрение. За пореден път си помисли, че животът е просто една поредица от „if-then-else“[2] конструкции.

* * *

Празненството на Академичното командване започна както винаги навреме и с досадно дълга встъпителна церемония. С годините всеки от командващите добавяше свой детайл, така че тя ставаше все по-дълга и натруфена.

Твърдеше се, че преди идването на учителите от Земята, церемонията изглеждала по съвсем различен начин. Те обаче вмъкнали така наречените „елементи на академичност“ — произнасяне на високопарни слова от „специални гости“, етикет за обличане и поведение, педантично спазване на незначителни детайли и т.н. — все неща, които на пръв поглед изглеждаха безсмислени в простия свят на военните. Но фактът, че учителите от Земята бяха наложили традиция да бъдат канени на академичните празненства, въпреки че бяха цивилни и не преподаваха в Академията, а в Училището за общо образование, където се извършваше Разпределението — този факт сам по себе си говореше за произхода и целта на наложения протокол.

Когато генерал МакМилин — сегашният командващ Академията, най-после вдигна началния тост, гостите го посрещнаха с облекчени възклицания. С неочаквана бързина насъбралото се множество се пръсна по залите — повечето се насочиха към студения бюфет и бара, но имаше и такива, които предпочетоха залата за танци.

С чаша бяло вино в ръка генерал Алкана Мартис бавно обхождаше пространството и с небрежен поздрав отговаряше на онези, които се опитваха да я спрат. Беше висока, суха жена над петдесетте, с къса прошарена коса и втренчен поглед на иначе красивите очи. Беше първата жена-член на Генералния щаб в историята на Бойна звезда. До преди петдесетина години подобна кариера била немислима, но сега продоволствената част бе поверена именно на нея. Мнозина от подчинените й твърдяха, че женското в нея се изчерпвало с физиката и името, но всички признаваха, че действията й са по-ефективни от тези на нейните предшественици.

„Ама че щуротии! — възмущаваше се наум тя, докато главата й усмихнато кимаше на някакъв мазен учител. — Държим се като клоуни заради няколко цивилни идиота, които дори не трябва да бъдат тук! Налагат ни собствената си лайняна цивилизация, за да не се види колко непотребни са самите те! И това отвратително безцветно вино!“ — при последната мисъл погледна с неприкрито отвращение чашата с бледожълтеникава течност. С много по-голямо удоволствие би пийнала от тъмнокехлибареното питие, което предпочитаха в щаба и което — по неведоми причини, етикетът беше определил като неподходящо за дами на прием… „Като че ли дамите извън приемите са друга раса“ — отново наум се тросна тя.

Алкана не си падаше по празненствата на Академичното командване не само заради безумния, според нея, протокол, но и защото не обичаше да разисква служебните дела в подобна обстановка. А това бе почти неизбежно на такива събирания. Е, този път беше дошла от любопитство.

От седмици дъщеря й заедно с приятелките си бяха изоставили планиране на бъдещето след Разпределението и бяха обзети от нова мания — младия кадет МакВали. Винаги, когато ги видеше в къщи, момичетата си шушукаха или обсъждаха шумно колко красив и интелигентен младеж бил, къде и с кого са го видели предишния ден и… още куп глупости, които само умовете на тийнейджърки можеха да родят. Повече от излишно беше да се споменава, че до една бяха влюбени в него. Както винаги практична, Алкана реши да се увери лично в достойнствата на това чудо на момичешките мечти.

Тя и Конан МакВали се познаваха още от Академията. При едно учение бяха попаднали в противникови отбори и групата на Алкана бе заловила самонадеяния десантчик още в първите часове на играта. Никога нямаше да забравят упорството и невероятния риск, които бе поел, за да се измъкне. Риск, който можеше да му коства живота. Случилото се ги сближи, защото тя се възхищаваше на смелостта и решителността му, а той оцени изключителния й усет в тактическите упражнения. След завършването двамата поеха по стълбата на оперативната кариера, запазвайки приятелството си през годините.

Откакто бе станала член на командния щаб, Алкана се притесняваше да се обажда на Конан. Фактът, че го бе изпреварила в кариерата, я караше да се чувства неловко. Зарадва се, когато разбра за предстоящото му повишение и сега се оглеждаше с надежда да открие него и сина му. Те щяха да я спасят от безцелното мотаене из салона.

Беше застанала на входа на залата за танци, защото според нея това бе мястото, където бе най-вероятно да се открие един млад човек. Смяташе, че ще го познае, особено ако прилича на баща си. Докато напразно се взираше, дочу зад гърба си приятен баритон:

— Един танц, генерале?

Подобна фамилиарност за нея беше немислима. Лицето й се вледени и когато се обърна, със сигурност можеше да превърне в камък всяко стоящо насреща й същество. За щастие успя да познае мъжа, озъбил се в невинна усмивка.

— Полковник, виждам, че сте все така безразличен към собствения си живот — каза тя, докато му протягаше ръка за поздрав.

— Здравей, Алкана — отвърна усмихнато той.

Лицето й се стопли и тя отговори в същия приятелски тон:

— Здравей, Конан.

— Не сме се виждали отдавна — продължи МакВали. — Позволи ми да ти представя сина си, Тарзан МакВали, кадет втори курс.

— Радвам се да се запознаем, кадет МакВали — здрависа се официално Алкана с младежа. — Дъщеря ми често говори за Вас.

Тери леко се изчерви. Знаеше, че момичетата си падат по него. Беше виждал гимназистките, които го причакваха по пътя с измислени истории за развалени спидери, загубени ключове и какво ли още не. Той обаче не се интересуваше от тях, както не се интересуваше и от момичетата в Академията.

— Удоволствието е мое, генерал Мартис — отвърна протоколно той и виновно добави:

— Надявам се, че не съм засегнал по някакъв начин дъщеря ви.

Алкана се засмя:

— Не се притеснявай, кадет — каза тя, преминавайки от официален в приятелски тон. — По-скоро се притеснявам да не би дъщеря ми и нейните приятелки да са засегнали теб. Разпределението им е чак догодина. След него нещата си идват по местата, но докато сте ученици, всички вие, деца, сте малки непредвидими бомбички.

— Така е — потвърди баща му.

Гордееше се със сина си.

Отдавна бе минало времето, когато несъгласията между двамата преминаваха в шумни кавги. След като се върна от Земята, известно време Тери отбягваше всички. Ходеше със земните си дрехи и значка с надпис „Няма да се върна тук“, висеше в градската библиотека или на Входната точка. Конан нямаше да обърне внимание на последното, ако един приятел не му беше споменал, че Тери търси възможност да се върне нелегално на Земята, а оттам — както го беше уверил приятелят, смятал да замине за някой друг свят. Конан знаеше какво означава нарушаване на Разпределението: където и да беше, Разпределителните одитори щяха да го открият и да го пратят на индустриалните луни. С малко повече късмет и ходатайства полковникът можеше да прибере сина си след петнадесетина години.

За щастие, Тери не беше загубил контакт с майка си. Тя единствена успяваше да разговаря с него, макар много пъти да беше споделяла с Конан колко я тревожи непокорството на сина им. Но в онзи съдбовен ден, когато с измама беше успял да вземе ламина[3] за тунелен рейс, Раула го беше открила и прибрала у дома.

Конан никога не разбра какво си бяха казали майка и син. След тази вечер малкият бунтар се превърна в изрядния кадет МакВали. Похвалите за него валяха, а както Алкана, така и полковникът беше подочул за успеха на сина си сред момичетата. За съжаление той беше установил, че, без да бъде отшелник, синът му не си падаше много по този род забавления. Или може би не с тези момичета.

Защото понякога Тери получаваше писма. Идваха с тунелната поща и тогава синът му се затваряше в стаята си, изчезваше с часове, а когато отново се появеше, сякаш беше друг човек. Според полковника имаше само едно нещо, което бе в състояние да повлияе така на един мъж: жената. Но не всяка жена. Една определена, оценена като изключителна и незаменима, с други думи — тази, в която е влюбен мъжът.

Малка проверка на пощата му доказа, че е прав: писмата бяха от някаква Лили. Не бе успял да разчете цяло писмо — синът му очевидно владееше шифрирането отлично. Все пак с добра стратегия, търпение и малко блъфиране бе разбрал, че двамата са учили заедно на Земята и после тя била разпределена на Да Винчи. Това обясняваше поведението на Тери през първите месеци от завръщането му в къщи.

Засега Конан не смяташе да се намесва повече. Надяваше се проблемът да отшуми от само себе си. Разстоянието, заниманията, хората около тях, успехът — нещата в този живот бяха така подредени, че младежкото увлечение на сина му по това момиче нямаше шанс. Беше въпрос на време да се разделят.

Времето, което променя всичко.

Погледна отново жената пред себе си.

— Гледаш все така строго, както и преди — каза.

— Вярвай ми, много по-строго, отколкото можеш да си представиш — засмя се тя.

— Е, да, сега си щабен генерал.

Лицето му остана безизразно, но тя разбра:

— Ти изгуби няколко години на индустриалните луни.

— Не ме успокоявай, не съм дете!

— Не те успокоявам, Конан. Знам, че не трябва да ти го казвам, но предполагам, че вече си се досетил: това повишение не е случайно.

Той се намръщи:

— Какво искаш да кажеш?

— Престани! — тя поклати с укор глава. — Знаеш, че не съм ходатайствала за този указ, както и никой, когото познавам. Но… споменах за теб на Главнокомандващия, когато стана ясно, че Калиц иска да се оттегли.

— Мурмо Калиц? Външни операции?

Алкана кимна.

— Да не искаш да кажеш…? — в погледа му се четеше толкова искрена изненада, че тя само вдигна загадъчно рамене.

— Поврага, поврага, поврага! — Конан сграбчи генерал Мартис през кръста и я завъртя в ритъма на собствената си радост.

— Е, днес определено ще се танцува — промърмори тя и внимателно го избута към дансинга.

Кадет МакВали ги проследи със снизходителна усмивка и извади миниекипера си. Все още не бе отговорил на последното писмо от Лили.

* * *

Луис не разбра кога срещите с Лили се бяха превърнали за него в нещо повече от обсъждане на съзаклятнически идеи. Не си беше давал сметка, че докато я чака, все по-често стои пред огледалото, гледайки тъжно увеличаващите се бръчки и оредяващата коса. Никога не бе изглеждал младолик и никога — до този момент — това не бе било пречка за него. Напротив, беше му удобно студентите да го мислят за по-стар, защото, по неясни причини, се смяташе, че акадите трябва да са достатъчно възрастни, за да будят уважение у младежта. Той умееше да всява респект — дори с пословичната си разсеяност, която всички отдаваха на вечно заетия му с наука ум.

И сега, най-неочаквано, удобството на собствения му пиедестал бе започнало да тежи. Струваше му се, че Лили го възприема като старец, особено когато започваше да му говори в учтива форма. Ясно бе, че не може да си го представи в друга роля, освен академичната.

— Мдааа… За нея ти си като мегалитен комплекс, приятелю — каза той сам на себе си, докато се взираше в древните каменни глави, покрити с плоски каменни шапки[4], които изпълваха екрана.

За пореден път бе извадил от архива материали, свързани с така наречените нулеви цивилизации. На практика не можеше да намери достоверна информация за тях. Водели се като безследно изчезнали още по времето, когато хората не били изобретили електрическата крушка.

Съществуваха единствено легендите — къде писмени, къде предавани устно; къде истински, къде украсени и далеч от оригинала. На базата на тези легенди много учени, псевдоучени и писатели от предкосмическата епоха бяха построили своите теории, често свързвани с намеса на извънземен разум в зората на човешката история.

Всъщност, това бил най-удобният начин да се обяснят необяснимите гигантски каменни съоръжения, откривани по цялата Земя. Легендите на самите изследователи разказваха за загадъчни местни жители, които пазели тайните на предците, включително и писмени паметници, които изчезвали също така загадъчно, както и самите им притежатели.

В крайна сметка най-изучавани се оказали пирамидите. Те били и най-многобройни, а както се оказало — и пръснати из цялата планета. Гробници или религиозни храмове, астрономически обсерватории или маркери за космически площадки — пирамидите не преставали да вълнуват човечеството още от времето на създаването си, та дори и след Разселването.

Луис бе изчел толкова много за съмнителните каменни постройки, че бе готов да изложи своя собствена теория. На практика бе започнал да я пише, но още не бе регистрирал темата в Провинциалния център. Имаше някои колебания по отношение енергийните качества на пирамидите и си мечтаеше за експеримент, който да докаже или отхвърли тайнствените им сили.

За съжаление не само историята, а и археологията отдавна се беше превърнала в кабинетна наука. Нещо повече: от отделна наука, занимаваща се с паметниците на материалната култура, след Разселването археологията се беше върнала към началната си позиция на помощна историческа наука.

И ако все пак компютърните симулации бяха добър вариант за доказване или отхвърляне на определени исторически тези, то нито холографските архиви, нито виртуалните посещения, нито темпоралните музейни възстановки можеха да компенсират липсата на живо докосване до древния паметник.

Да не говорим за странните проклятия, с които бяха обвързани повечето пирамиди. Те го изпълваха с въодушевление и желание лично и на място да провери верността на твърденията. Истински или не, проклятията били оповестявани с определена цел. Понякога му се струваше, че е много близо до разгадаването на тази цел, но нещо — някакъв последен, заключителен елемент — все още му се изплъзваше. Нещо като изгубен пирамидон[5], който променя вида на цялата фигура.

Независимо дали Луис Варан осъзнаваше, пирамидите бяха привлекли вниманието му, защото криеха предизвикателство не само към историка, а и към математика в него. Старателно изчислените им пропорции, които бяха поразявали колегите му в миналото, караха и него да търси отговор на въпроси, които на пръв поглед изглеждаха безпредметни.

Защо отношението на дължината на основата към височината на Великата пирамида[6] даваше ½ p? А може би отношението не беше свързано с числото p, а беше просто 115/73? Или приблизителното 1,57534…? Имаше ли изобщо загадка при проектиране на пирамидите? Или напротив — невероятно прецизното им изпълнение бе породило легендите, свързани с цифри и размери?

Досега никой не бе успял да даде еднозначни отговори на всички въпроси. С увеличаване броя на проучванията за и върху пирамидите мистериите около тях само се множаха.

Как можеше да се тълкува например поетичната притча, която неотдавна бе изнамерил в раздела „Прашасала египтология“? Твърденията, че се отнася за строителите на Голямата тройка[7] никак не се връзваха с описанието на свещено езеро и остров насред него. Луис заповтаря текста:

— […] И когато водата изпълни очите им със синева, те напуснаха Мястото на доброто и обърнаха поглед към свещените [каменни] стълбове. Изрече тогава Са’ез: „Тук ще бъде Споменът за първата земя“. И когато излязоха от Свещеното езеро и краката им докоснаха твърдта, те въздигнаха ръце и запяха. От музиката камъните полетяха. Издигнаха се планините три, за да възкресят Града на боговете. Нетджеру Ше’ту събра лични люде и ги посвети в божествени тайни. И те се върнаха сред другите, изпълнени с жреческа сила. Тогава каза им Са’ез: „Бъдете светлината за онези, които мъдростта не са познали. Хем-нетджер[8] бъдете, верни на нас и на сина, що тука ще оставим, за да огрява пътя ви сред сенки на безумие.“ И като дариха заветите на храма, божествените се понесоха на север, където е домът на боговете. И островът божествен пак изчезна в морето на безредие, отдето бе се появил. И сложи се началото на Времето.

Знаеше, че древните египтяни вярвали в свещената раса нетджеру, от която били произлезли. Като всички народи на Земята, особено наследниците на велики империи, те се опитвали да докажат кръвна връзка със самите богове. Но защо в забравената притча боговете заминавали на север? Къде е бил митичният им дом?

— И този менторстващ Са’ез, който ужасно напомня по звучене бога на друг един народ[9] — многоброен, но внезапно изчезнал… Народ, който обитавал земи на север от Египет и Гърция. Не се ли наричаше най-дългата планина по онези земи Хем[10]? Или беше река?

Зададе си въпроса тъкмо в мига, когато Лили влизаше в стаята.

— Все още вярваш, че древните са притежавали познание, което ние, цивилизованите, сме изгубили, нали? — запита весело тя, дочула последните думи.

— Разбира се. И, ако трябва да сме точни, говорим не за вяра, а за факти.

— Ако трябва да сме точни, учените отдавна са постигнали съгласие, че в миналото Земята е посещавана от пришълци. Единственото, за което спорят, е: кои от героите в легендите са истински извънземни и кои са… плод на художествена измислица.

— Само не ми говори за атлантите — Луис направи физиономия на погнуса. — Темата за великата раса, която знаела всичко, е, меко казано, преекспонирана.

— Хмм… Не можеш да приемеш, че твоите любими египтяни са били научени да строят и да лекуват? Доказано е, че далеч не са били най-древната цивилизация. Не виждам нищо необичайно да са се възползвали от натрупаната мъдрост.

— Говориш като един от онези драскачи в Аполония — възмути се отново акадът. — Смесват Гилгамеш с Кетцалкоатъл, после пращат всички някъде из южните морета и ги давят, след това летящи чинии удобно ги спасяват.

Лили искрено се засмя. Така представени, легендите наистина изглеждаха абсурдни.

— И все пак: имало е богове и те са слизали при хората — отбеляза тя.

— Не, не, не, любезна моя! — Варан размаха предупредително показалец. — Хората са си измислили богове, които да вземат решенията вместо тях. И по-умните, родените водачи, са измислили как да държат тълпата в подчинение. Достатъчно е да отидеш на Божата планета, за да се увериш, че никой не слиза при жреците. Но те и до днес твърдят, че говорят с бога. Всеки със своя си бог. Излиза, че ведно с вярващите и боговете са сменили местообитанието си.

Изпаднал във философски разсъждения, Луис неволно почесваше малката си триъгълна брадичка. „Хмм… май и аз си имам пирамида“ — мина му през ума. Идеята го развесели: „Ето ти още една загадка: защо от векове предпочитаната форма на брада у мъжете е пирамидалната?“

И понеже Лили с недоумение погледна озъбената му физиономия, той повтори мисълта си на глас.

— Не съм сигурна, че различаваш стереометричните фигури, мат-акаде — закачи го тя. — Формата на брадата ти е по-скоро конусоидална.

— Щеше да бъде — поде шегата Луис, — ако формата на лицето ми имаше по-остър завършек. Но с този четириъгълник отдолу… Не мислиш ли, че заслужавам да си имам своя собствена пирамида? Макар и миниатюрна?

— В такъв случай няма да е зле да поддържаш по-добре ръбовете й — погледна го дяволито младата помощничка. — В момента са доста изтъркани и объркват хората. Допускам, че такава немарливост вреди и на енергията, която протича вътре в самата брада.

Луис се разсмя с пълно гърло и го направи така внезапно, че Лили подскочи. В следващия миг се смееше заедно с него.

— Знаеш ли, май си права — подхвана той, когато накрая и двамата се успокоиха. — Още утре ще се опитам да подкастря тези няколко косъма във формата на истинска пирамида.

— Ще бъдеш хитът на годината.

Той се вгледа в нея и лицето му отново стана сериозно:

— И, знаеш ли? Ти си гениална.

Погледът, който тя му отправи, бе въпросителен.

— Много често ние виждаме само онова, което искаме да видим — добави Луис, като се надяваше недоумението й да изчезне.

Тя кимна леко, но само за да го насърчи да говори. Очевидно бе получил прозрение, което намеците и метафоричните фрази не можеха да обяснят.

Акадът бе придобил навика да чете мислите на своите студенти по очите им. Разбра затруднението на Лили и се опита да бъде по-ясен:

— Онова, което каза за пирамидата и изтърканите ръбове, беше като проблясък, искра, която може да разпали най-сетне търсения от нас огън — патетичното многословие беше част от същността му, а поетът в него напираше неистово всеки път, когато погледнеше младата жена.

Той направи усилие и продължи с академичен тон:

— Заради изтърканите ръбове пирамидата изглежда като конус. Те променят фигурата. Или поне видимата част от нея. Може би стоим пред правилната фигура, но не можем да я видим като такава. Може би гледаме уравнението наобратно и затова не успяваме да го прочетем. Може би вече сме открили онова, което търсим?

Погледна я с надежда, сякаш очакваше тя да отговори положително и да му покаже решението, което търсеха от толкова време.

Лили само отмести очи от малкия алабастров сфинкс, в който се беше вторачила. Имаше навика да вперва очи в определен предмет докато слуша. Сфинксът беше ръчна изработка, подарък на ист-акада от някакъв землянин като благодарност за изключително добра поръчкова студия. Прекрасен обект за концентрация. И за завист от останалите историци и археолози.

— Каквото и да сме открили, ние още не сме стигнали до него — отбеляза замислено тя. — Виждаме само конуса, Лу. И нямаме представа дали по него изобщо има следи от ръбове.

Лу? Сърцето на Луис заблъска с всички сили в гърдите му. Усети, че кожата му настръхва, а в стомаха плъзнаха онези незнайни буболечки, които едновременно вледеняваха и изгаряха, предизвикваха в цялото му тяло неназовима сладка слабост и блокираха разумните му клетки.

— Добре ли си? — разтревожи се Лили.

Лицето на акада внезапно бе почервеняло и й се стори, че му е трудно да диша. „Не трябваше така да пресичам ентусиазма му“ — укори се тя вътрешно, а на глас допълни:

— Извинявай, изказах се неподготвена. Ще прегледам отново всички факти. Ще направя сравнителни анализи — може наистина да сме пропуснали нещо важно.

— Не се тревожи. Добре съм, а и ти за нищо не си виновна — Луис се опита да я успокои.

„Лъжец!“ — възропта сърцето му.

„Студентка и преподавател — недопустимо е!“ — защити го разумът. И понеже сърцето продължаваше възмутено да тропа, настоявайки на своето, разумът добави: „Не виждаш ли разликата във възрастта? Та тя е дете!“.

„Няма възраст за любовта!“ — не се предаваше сърцето.

„Но тя милее за друг…“ — напомни разумът.

— Е, аз ще тръгвам — каза Лили. Преподавателят й видимо се чувстваше зле. Тя го посъветва да си открадне малко време за почивка и побърза да излезе.

Останал насаме, Луис тъжно се усмихна. Тя дори не можеше да заподозре борбата, която се водеше вътре в него. „Видяхте ли какво направихте? Изгонихте я!“ — смъмри той враждуващите. За момент и разумът, и сърцето млъкнаха, признавайки вината си, но няколко минути по-късно, когато достолепният учен неволно поглади брадичката си, те отново подеха безкрайния си спор.

* * *

Когато каза, че ще прегледа всички факти, Лили наистина възнамеряваше да го стори. Прибра се бързо в малкия студентски апартамент, поръча на кухненския робот крем супа и печени зеленчуци и с голяма чаша сок се настани пред компютъра. По навик влезе в библиотеката с паролата на Луис — имаше секции, за които достъпът на студенти беше ограничен — и се зарови в купищата препратки. На няколко пъти й се стори, че материалите, които беше чела преди, бяха по-обемисти от тези, които изваждаше сега на екрана. Сякаш липсваха факти. Тъкмо реши, че си въобразява и вероятно е пропуснала да индексира някои от използваните материали, когато системата й поднесе… празна статия.

Ставаше въпрос за студия, свързана с Теорията за кухото ядро. Твърденията на автора — Лили много добре ги помнеше, защото доказателственият апарат й се стори ненаучен — бяха, че една от пролуките, през които се стига до кухото ядро на Земята, се намира под прочутата Велика пирамида. Зачуди се дали само пирамидата бе причина за филтриране на информацията. Идеята за кухо ядро през хилядолетията неизменно се свързвала с наличие на разумен живот под Земята.

Не помнеше кой пръв изказал предположение, че в недрата на планетата могат да живеят хора. Писатели-фантасти[11] от предкосмическата епоха запращали там динозаври и изгубени цивилизации, изграждали утопични общества и плашели с кръвожадни канибали. Диктатори като Хитлер се опитвали да създадат затворени, расово селектирани, високотехнологични общности, които да властват над света по подобие на легендарните атланти.

Но мисълта за подземни светове вълнувала човеците хилядолетия преди това.

Всички религии твърдели, че под Земята се намира царството на мъртвите. Според някои там отивали само лошите, според други — всички мъртъвци. Какво бе накарало хората от различни епохи и култури да вярват в съществуването на подземно общество?

Лили се замисли. Ако погребването на телата можеше да обясни защо в дълбините на планетата се крият владенията на мъртвите, то оставаше непонятно как култури, вярващи в прераждането и героизацията, също са били обсебени от идеята за човешко и божествено присъствие под земната твърд. Древна легенда разказваше за невероятния музикант Орфей, отломка на отдавна изчезнал народ, който слязъл под Земята да открие изгубената си любима. Направил го не без помощта на боговете.

Тази легенда не беше единствена. Приказната памет на човечеството бе съхранила многобройни разкази за срещи с „долната земя“.

Въпреки литературните намеци археолози и геолози бяха обявили от векове кухото ядро на планетата за нелепа хипотеза. Материалите по темата се възприемаха като предмет на история на науката. Затова беше странно някой да поиска да изтрие или забрани подобна безобидна литература.

Дали люлката на човечеството наистина бе куха отвътре? Нима предназначението на Великата пирамида бе свързано с проходи към земното ядро? Бяха ли те част от Тунелите? Това ли бе тайната, която земляните пазеха толкова ревниво?

Въпросите се трупаха.

По природа Лили беше анализатор. Вярваше в силата на логиката и се отнасяше подозрително към всичко, което й противоречеше. А за празната страница, която бе отворила, липсваше логично обяснение. Това я накара да потърси отговор.

Като начало се опита да установи дали причината е в хипотезата, която защищаваше авторът. Оказа се, че повечето материали, свързани с отдавна отхвърлената теория, са налични и достъпни. Кръстосаното индексиране с Великата пирамида обаче доведе до отваряне на още празни страници. „Топло, топло!“ — помисли си Лили, спомняйки си старата игра, която децата на Звездна градина толкова обичаха. Едно от тях скриваше предмет, а останалите трябваше да го намерят. Ако се приближаваха до предмета, чуваха „топло, по-топло, горещо“, а ако се отдалечаха — „студено, по-студено, мразовито“. И ето че сега тя се беше доближила до отговора, но кръстосаното индексиране бе само една крачка. Трябваше да извърви и останалите.

Докато се колебаеше дали да заложи на строежа на пирамидите или на историята, свързана с тях, си спомни материалите, които изглеждаха филтрирани. Не можеше да избие от главата си мисълта, че е изваждала по-разширени текстове от същата тази библиотека.

Но тя ползваше единствено собствения си акаунт и този на акад Варан. Възможно ли бе…?

Без да очаква особен резултат, влезе със собственото си име и парола. Потърси същите статии и почти не повярва на очите си! Студентката Лили Йерба имаше повече права от историка-преподавател!

Откритието я обърка повече, отколкото очакваше. Реши да не избързва с изводите. Зададе статиите за анализ по ключови думи и докато чакаше резултатите, умът й прехвърляше вероятни решения. Възможно ли бе Луис да е открил някоя от тайните, заключени в управленческите сейфове на Земята? Слуховете, че Междуградският конклав разполага със секретна библиотека за миналото на човечеството, бяха измежду любимите теми на конспиративните маниаци.

— Кой може да ми помогне да проверя евентуални промени в правата на библиотечните потребители? — запита се тя на глас.

— Достъпът до данните е строго сертифициран — отговори й електронният асистент, приел, че запитването е отправено към него.

Лили се усмихна. Беше си намерила помощник.

— А кой притежава сертификати за достъп до данните? — реши да поразпита тя. Очевидно бе, че машината знае повече за порядките и оторизациите.

— При неспазване правилата или процедурите за изтегляне на информация, промените се извършват от медисървърен клъстър Либрогард.

Неспазване на правила и процедури ли? Лили се притесни да не би поради незнание да е нарушила някакво правило, злепоставяйки по този начин любимия си преподавател.

— Има ли статистика на прегрешилите? — запита колебливо тя.

— Да, такава секция е дефинирана в лог-архивите на библиотеката.

— Достъпна ли е за мен?

Асистентът се забави няколко секунди с отговора:

— Достъпът е възможен само за преподаватели и персонал, изпълняващ административни отговорности.

— Страхотно! — Лили все повече се обезкуражаваше. Нима нямаше нито един човек, когото да помоли за лична услуга?

На Звездна градина хората често си оказваха помощ, без да искат нещо в замяна на направената услуга. Вече беше установила, че жителите на Да Винчи не стават толкова близки, поне не по този начин. Но пък всеки от тях притежаваше вродената добронамереност на твореца.

— Конкретизирай! Кои са хората с достъп до лог-архивите? — продължи да разпитва тя.

Този път отговорът дойде незабавно:

— Експертна група учители, ръководителят на Академията, кметът на Верн, членовете на Съвета на Аполония.

Учители! Отново учителите! Тези земляни си вряха носовете навсякъде, като че ли другите светове им бяха подчинени. Лили си спомняше как на Звездна градина те обикаляха фермите под предлог, че се интересуват от учениците си, а всъщност изготвяха непонятни статистики за състоянието на всяко имение. Говореше се, че ползвали забранени устройства за нарушаване личното пространство на жителите, но никой не бе успял да докаже тези твърдения.

Тук, на Да Винчи, учителите бяха още по-безогледни в намесата си в чуждите дела. Мотаеха се из Академията без регистрирани цели и пълномощия, разпитваха преподаватели и студенти за разработките им, оглеждаха творбите и често си изпросваха по някоя картина, разказ или дори холопиеса като подарък. Заети със собствените си идеи и планове, жителите на Да Винчи рядко се интересуваха какво се случва с техните подаръци. Както артистите, така и учените възприемаха интереса на учителите като признание за собствените им усилия и талант.

Но ако интересът към нещата, които се създават, беше обясним, за Лили оставаше непонятен интересът към архивите с неправилни заявки. Каква връзка имаше работата на учителите с грешките, които допуската студентите при търсенето на информация? Думите на електронния асистент събудиха любопитството й по отношение на правилата. Кога и как машината Либрогард решаваше, че има нарушение? Кой беше вкарал алгоритмите на процедурите за достъп? И, по-важното: кой беше дефинирал тези алгоритми?

Въпросите я затрупаха и тя реши, че има нужда от почивка, за да ги осмисли. Поръча на електронния асистент гореща ароматна вана, но преди да се отдаде на отпускащото й действие, седна отново пред екрана и въведе заглавието на новата си курсова работа: „Лингвистични измерения на икосиадро-додекаедричната хипотеза[12] на Гончаров-Чимуазу“. Макар да не бе наясно с алгоритмите и правилата, нещо й подсказа, че без добра аргументация за отваряне на статиите може да я сполети съдбата на преподавателя Варан.

Малко по-късно, отпуснала се в ароматната вода, младата жена си набеляза план за действие, в който влизаха едно кодирано писмо до Бойна звезда и една разходка до плажовете на Аполония.

Бележки

[1] От англ. double (двоен, удвоен) — да не се бърка с доплер и доплеров ефект. — Б.а.

[2] If-Then-Else — „Ако-Тогава-Иначе“ — конструкция или оператор за условие в езиците за програмиране. — Б.а.

[3] От лат. lamina (плоча, монета). — Б.а.

[4] Алюзия за каменните фигури от о-в Пасха. — Б.а.

[5] Камък на върха на пирамидата, който по същество представлява една малка пирамида. Любителите на мистерии често спекулират с липсващия връх на Хеопсовата пирамида. — Б.а.

[6] Навсякъде в текста под „Велика пирамида“ се визира Хеопсовата. — Б.а.

[7] Тук и навсякъде в текста под „Голямата тройка“ се визират пирамидите на Хефрен, Хеопс (Хуфу) и Микерин, намиращи се на платото в Гиза. Терминът не е общоприет. — Б.а.

[8] От hem-netjer (слуги на боговете) — староегипетска жреческа каста. — Б.а.

[9] Визира се тракийският бог Сабазий. — Б.а.

[10] Етимологичната асоциация е лична, не почива върху проверени научни факти. — Б.а.

[11] Измежду най-известните книги по темата са тези на Жул Верн, Едгар Алън По, Хърбърт Уелс. Идеите им са филмирани многократно. — Б.а.

[12] Според икосиадро-додекаедричната структура на Земята (ИДСЗ) повърхността на планетата се оказва покрита от икосиадър, състоящ се от 20 равностранни триъгълника с дължина на страната около 7000 км или от додекаедър, състоящ се от 12 петоъгълника. Всеки триъгълник може да се раздели на 9 еднакви триъгълника, които представляват подсистемите му. — Б.а.