Инге Нера
Каменни трохи (15)

Денят

Доловиха скърцането на капсулата малко преди системите да обявят нарушено екраниране. Не усещаха телата си и това ги правеше абсолютно безпомощни. Оставаше надеждата, че са близо до целта.

Аргус се опита да проследи мислите на останалите. Сред нинджите нямаше паника, нито обвинения, макар да бяха убедени, че претоварването се дължи на шестимата допълнителни пътници.

Островитяните бяха пристигнали в последния момент на Тропикана. Забави ги оспорваният дебат в Генералния щаб. Разрешението все пак бе дадено и чужденците преминаха ускорена подготовка в лагера на нинджите.

По настояване на Оливър първоначалният екип от десет души бе сведен до шестима: един менталик, двама интуити, двама телекинезисти и електропирик. Въпреки това създателят на капсулата бе предупредил, че пътуването ще се извърши в граничен режим на мощностите.

Опасенията му се бяха оправдали. Непознатият безкрай, който ги обгръщаше при пътуването, бе изтънил мъглата, осигуряваща уютната им защита. Въпреки че виждаха контролните цифри и чуваха алармите, пътниците бяха изгубили материална сетивност. За щастие все още контролираха мислите си. Разчитаха тренираните им организми да реагират първосигнално на командите. И безотказно.

Аргус внимателно се допита до интуит Гамъл за съдбата на полета. Сприхав и високомерен пред учениците си, прочутият на Острова прогнозист отговори неуверено и с вероятностни понятия. Колежката му Рима сама потърси контакт, съобщавайки предвижданията си за местоположение на капсулата и възможностите за оцеляване. Менталикът проследи микроскопичните блестящи нишки, които струяха от главата й като пипала, търсещи опорна стена. Във вплелите се в тях сиво-зелени пулсиращи пипалца разпозна собствените си въпроси, а когато обхвана цялото пространство, бе изумен от невероятната мрежа разноцветни, трепкащи и угасващи нишки, които напразно се опитваха да се съединят. Единствено неговите мисли успяваха да се заплетат в тези на останалите.

По-късно, когато се завърнеха в познатата им Вселена, той щеше да разкаже за преживяното в онези няколко мига. Щяха да му се изсмеят и да обявят разказа му за халюцинация, но той завинаги щеше да остане с познанието за красотата и материалността на човешката мисъл.

Свърза се с Мастър и го осведоми за положението. Намираха се близо до крайната точка, но промяната в интензитета на партикалния щит щеше да наруши мощността на вихъра. Вместо да излязат на повърхността на планетата, можеше да преминат през нея и да бъдат изплюти в недрата й или в открития космос.

Водачът на нинджите не се поколеба — нареди отрядът да се приготви за катапултиране. Сигналът за точния момент трябваше да бъде даден от интуитите, а бойците трябваше да се доверят на инстинктите си. Всички затвориха очи и сякаш изключиха мислите от главите си, оставяйки будни само нужните клетки, към които се закачаха пулсиращите пипалца на Аргус.

Никога преди не беше му се налагало да играе ролята на главен компютър. Едновременно следеше интуитите за нова информация, уведомяваше Мастър за положението и поддържаше контакт с останалите пътници, за да не пропусне мига на Съобщението.

Когато той настъпи, Аргус дори не успя да извика „Сега!“. Импулсът, който се спусна по мисловните му пипалца, съдържаше еднозвуково възклицание, напълно достатъчно при създалите се обстоятелства. Последвалата реакция можеше да се сравни единствено със светлинен взрив. Главите на хората изведнъж заблестяха като ефирни светещи кълба, а ефектът нетърпеливо се разпростря из целите им тела. Великолепието на картината го изпълни със страхопочитание, каквото не бе изпитвал от дете — от онзи паметен ден, в който старият мерлин Мбозо бе отклонил с голи ръце пътя на светкавица, за да го спаси.

Сега той виждаше как човешката мисъл, онази невидима и неустановима в техния свят сила, щеше да спаси телата им — безсилни и неустановими в непознатия свят, който прекосяваха.

Не усети кога пръстите му бяха натиснали сензорната плочка от външната страна на облегалото. Изстрелът го замая и сякаш разкъса съществото му на хиляди парченца, които полетяха някъде в безкрая…

Увлечени от вихъра, още дълго обикаляха в периферията му, преди гравитацията милостиво да ги привлече към повърхността. Никой не успя да запази съзнание при спускането, макар и нинджи, и островитяни да бяха тренирани за екстремни изживявания.

Ударът с твърдата земя им подейства отрезвяващо. Болката върна материалната сензитивност на телата и събуди умовете им.

Един по един бойците на Мастър и съгражданите на Аргус излизаха от приличните на бобови зърна парапулти, протягаха се и започваха предпазливо да раздвижват крайниците си.

— Странно усещане — оглеждаше се с любопитство дребничък блондин с плитка до кръста. — На това ли му викат да живееш втори живот?

— Май се докоснахме до онзи свят, дето го обещават на божиите хора — подхвърли другарят му с незлоблива насмешка.

— От всички жители на Божата планета сте попаднали на единствените, които не могат да ви отговорят на въпроса за другия свят — засмя се телекинезистът Брюшон, размахвайки ръце като ветропоказател. — Макар че днешното пътуване може да преобърне представите ни. Донякъде.

— Отряд, строй се! — изкомандва в същото време Мастър.

Двадесетимата мъже се изпънаха на отредените им места. Островитяните застанаха почтително встрани. Мастър се обърна към тях:

— Според ръчния астрокомпас сме попаднали на точното място. За придвижването ни оттук нататък разчитам на вас. И още нещо — той отново прехвърли поглед към своите бойци. — Ако искаме да се върнем у дома, трябва да изпълним мисията си. Успешно и докрай. Пътят, по който дойдохме, бе еднопосочен.

Неволно всички извърнаха очи настрани, където мощната вихрушка на изхода бе прокопала дълбок кратер във вкочанената земя.

Дупката придаваше нереално усещане за бездънен кладенец, изпълнен с ефирно желе. Сиво-зеленикавата мараня над кладенеца трептеше с диханието на уморена и отчаяна планета.

* * *

Преоблечена като морски пехотинец, Лили смело крачеше из джунглата на Тропикана, пазена отпред и отзад от бившите си съученици Неро и Крас. Беше шокирана не когато ги видя в чакалнята на Входната точка, а когато разбра, че Тери ги е изпратил да я посрещнат. И да й помогнат в случай на проблем с идентификационния контрол.

— Първокласно изпълнение, казвам ти — дори няколко часа по-късно Крас продължаваше да се наслаждава на ефекта от акцията. — Това беше най-якото приспиване в историята на човечеството!

Близнаците бяха предпочели да не изчакват резултата от проверката. Едва зърнали Лили да се появява на контролния пулт, бяха пуснали три-четири гранати с безвреден приспивен газ. Сдобили се с тях след полево учение, но до този момент нямали повод да ги използват.

В настъпилата суматоха от падащи хора бяха притичали до свличащото се момиче и на ръце я бяха изнесли от Входната точка.

Постъпката им означаваше наказания за своеволие, хулиганство, злоупотреба с бойни консумативи и поне десетина други обвинения. Обаче след историята с откраднатия старпин и самоволния полет на кадет МакВали до Тропикана, курсантите се надпреварваха да нарушават правилата, измисляйки все по-щури, а понякога и опасни за живота операции. Наказанията бяха нанасяни на тайни табла, където точките зависеха от строгостта на наказанието и оценката, която останалите участници даваха за съответната акция. Близнаците се надяваха след извършеното да излязат начело в списъка и да се задържат в тройката поне два-три месеца.

Защото паниката във Входната точка беше само първа фаза от замислената операция.

Последва придвижване до Академията с групова кабина. Там Крас изчезна и след няколко минути се появи с дрехи за Лили и две безформено натъпкани раници.

— Платнените са най-здравите и най-леките, които можем да си позволим — обясни той.

— Да си позволите какво? — погледна го с недоумение Лили. — И изобщо, бихте ли ми обяснили къде е Тери и защо е целият този цирк? Да се чувствам ли отвлечена?

Близнаците се спогледаха и се разсмяха:

— Отвлечена? Ха! Та ние ти спасихме живота! И трябва да побързаме, защото Тери сигурно вече ни чака в крайната точка.

Така Лили разбра, че до срещата й с Тери остават едно пътуване с нает мобил, полет с междупланетна совалка и пресичане джунглите на Тропикана.

— Още много ли ще вървим? — попита тя след поредното спиране. От време на време пътеката се губеше в мрежата на гъсто преплетени храсталаци. Налагаше се Крас да разчиства пътя с лазерно мачете, докато Неро установяваше местоположението им с някакви антични уреди и даваше наставления за посоката.

Докато чакаше, Лили вдишваше с наслада освежения от дърветата въздух. Шумоленето на листата и прокрадващата се през клоните светлина й напомняха за уютните гори на Верн, където вече бе харесала място за бъдещия си дом.

Не успя да се наслади докрай на мечтите. Следите на лъкатушещата пътека бяха намерени и тримата отново поеха по нея. Сега тя постепенно се разширяваше, докато най-сетне в края й съзряха нетърпеливо сновящия кадет МакВали:

— Къде се бавите? Нямаме време! — посрещна ги той вместо поздрав.

— И ние се радваме да те видим — отвърна Неро, без да се засяга от забележката.

Кадетът подаде ръка за мъжки поздрав с близнаците и след това се обърна към Лили, която все още стоеше в края на пътеката. От умора бе превила тялото си напред, подпирайки ръце на коленете си.

— Милото ми цвете! — Тери нежно я подхвана и изправи. — Благодаря ти, че си тук. Ако знаеш колко ми липсваше!

— И ти на мен — усмихна се измъчено тя.

Двамата се прегърнаха и останаха залепени един за друг, а близнаците тактично заоглеждаха околността.

Поляната с форма на кръг бе голяма и наскоро затревена. Култивираните ниски стръкчета трева нямаха нищо общо с храстите и бурените, които сякаш се бояха да излязат от закрилата на дърветата.

— Защо МакВали ни чака на това игрище? Не трябваше ли да излезем на Дивашкия резец?

— И според компаса, и според позиционера ми, ТУК се намира Дивашкият резец — отговори Неро, който продължаваше да се съветва с навигационните си уреди.

— Като е тук, защо не го виждаме? — не мирясваше Крас.

— Защото целият район е отцепен с мимикрична ограда — извика им Тери, дочул разговора.

— Но тогава…

— Знам как да влезем — изпревари въпроса им той.

Хвана Лили за ръка и я поведе към определена точка от поляната. Спря, премери с педи невидими репери във въздуха, извади от джоба си кристал и го постави в също така невидим слот. Кристалът изчезна.

— Следвайте ни плътно, а най-добре всички да се хванем за ръце — обърна се Тери към недоумяващите близнаци. — Отворил съм вратата само за десет секунди.

Лили протегна свободната си ръка към Крас. Водени от кадета, четиримата на бегом влязоха в забранената зона.

Дивашкият резец ги очакваше. Извисяваше се сам, ослепително черен и безразличен към стремленията на малките двукраки досадници, които от доста време бяха превърнали изгнанието му в терен за самодоказване.

— Невероятен е! — възхитено прошепна Лили.

— По-внушителен, отколкото го помня — съгласи се и Неро. Преди години родителите им ги бяха довели на кратка почивка из гореща Тропикана.

Единствен Тери не се вълнуваше от страховитото обаяние на черната скала. Запъти се към един млечнобял облак, кацнал малко встрани.

Бе от малцината, които знаеха за наличието на резервна партикална капсула. След заминаването на Мастър и екипажа му тя остана скрита встрани от стартовата площадка. Районът щеше да остане недостъпен за посетители за неопределено време. Конструкциите и пусковото оборудване се поддържаха в готовност.

— Помогнете ми, трябва да издигнем капсулата до стъпало шест и да пуснем енергатора преди да се качим.

— Какво?

— В облака ли да влезем?

— Няма ли роботи за тези неща?

Кадет МакВали се обърна намръщен към питащите:

— Край на приказките! Задействането на роботи ще активира алармите. Трябва да направим всичко сами. Крас, погрижи се за издигането и закачи стълбата. Лили, тягата под установката трябва да се увеличи пет пъти, за да достигнем необходимото ускорение. Неро, помогни ми да настроим енергатора. Ако не успеем, от нас ще останат само мръсни петна по Резеца. А, честно казано, може и това да не остане.

И понеже тримата не помръдваха, а го гледаха като хипнотизирани, той изкомандва:

— Действайте, хора! На работа!

Ултимативният подход даде резултат и скоро всеки потъна в изпълнение на задачата си.

Когато най-сетне бяха заели места в партикалната капсула, Тери се поколеба с командата за предстартово броене. Това не остана незабелязано от спътниците му:

— Сигурен ли си, че знаеш какво ще се случи? — съмнението в гласа на Крас издаваше всеобщото настроение. Сблъсък между любопитството на младостта с тревогата пред неизвестното.

— След хиляди, може би десетки хиляди симулации съм убеден, че процесът съответства на предвижданията — отговори кадет МакВали, като се стараеше гласът му да звучи решително. — Не забравяйте, че нинджите бяха изпратени на мисия със същата технология.

— Но няма отговор от тях.

— Все още работим по обратната комуникация.

Докато момчетата си разменяха реплики, Лили усърдно прехвърляше координати. Накрая намери онова, което търсеше и го потвърди. След секундни изчисления навигационната система прие дестинацията.

— Какво правиш?! — извика сърдито Тери. — Координатите за Кварта бяха въведени!

— Не мисля да летим дотам.

— Моля?! Когато ми писа за идването си, беше убедена, че там ще намерим отговори.

— Така беше — невъзмутимо го погледна тя. — Но сега разбирам, че нинджите са вече там и провеждат спасителна акция. И понеже аз бях тази, която подтикна изчезналия Паскал Амол към самоубийствена мисия, се поинтересувах къде точно е изчезнал с божиите хора. Сигурна съм, че трябва да започнем търсенето оттам.

— Само това ни липсваше: семеен скандал преди старта! — възкликна Неро. — Е, закъде потегляме? — обърна се към Лили за голямо неудоволствие на кадета.

Тя усмихнато го погледна:

— За Земята.

* * *

Аргус и съпланетяните му бързо се увериха, че нинджите заслужават прякора, с който бяха известни в новите светове. Бойците-невидимци се придвижваха като призрачен облак по безлюдната земя. Скупчваха се в остър юмрук, след секунди се разпръсваха като внезапно разлетяло се ято и сякаш потъваха в пукнатините на жадната за дъжд планета. Обезопасяваха периметъра на маршрута, редувайки ролите на ариергард и основен отряд. Водачът им единствен не променяше позицията си като център за невидимата паяжина. Островитяните го следваха, образували малко плътно ядро.

„Надявам се да не ползват сателитните комуникации“ — въздъхна безмълвно подозрителният Брюшон. В отговор Аргус го погледна и поклати отрицателно глава.

Не беше уловил дори една мисъл, излъчена от нинджите при отдалечаването им от основната група, нито при завръщанията им. Не бе дочул разменени думи между тях и водача. Елитните бойци използваха кодирана технокомуникация, която не зависеше от планетарната. Обхватът едва ли беше голям — можеше да се прецени по разстоянието за разузнаване.

— Докога ще вървим без промяна на посоката? — обърна се Мастър към менталика. Беше по-правилно да зададе въпроса на интиутите, но от началото на мисията бе възприел Аргус за водач на екипа от Божата планета.

Новоизлюпеният лидер потърси с очи Гамъл и мълчаливо потвърди питането.

— Целта се намира право пред нас — отговори интуитът. — След около час, при скоростта, с която се движим, ще достигнем разлом с десетина оформени ръкава. Не съм сигурен за броя, не ги виждам добре. Трябва да се насочим към ръкава, който е с отклонение пет градуса от сегашната ос на движение. Десет до петнадесет минути по-късно ще бъдем на мястото. Укрепление-лабиринт.

— Десет минути след разлома? — Мастър се навъси. — Това означава да бъдем готови за бой при пресичане на ръкава. Но срещу какъв противник, ясновидецо? — този път се обърна директно към интуита. — Можеш ли да ми кажеш с какви сили разполага укреплението?

Гамъл поклати глава със съжаление:

— Обикновено се справям от такова разстояние. Но сега получавам наслагване на образи, което действа объркващо на визуализацията.

— Какви образи? — поинтересува се Аргус.

— Лабиринтът… Понякога изглежда по един начин, при следващия ми поглед — по друг… Като че ли виждам два лабиринта… И хората са различни…

Мастър и менталика се спогледаха: „Възможно ли е да са два?“

— Опитай да се съсредоточиш над хората, които търсим — посъветва водачът на нинджите. — Виждаш ли ги някъде?

— Още не. За миг ми се стори, но… мъжът беше непознат… и… беше в лабиринт, но не съвсем…

— В наслагваните образи ли го видя? — нетърпеливо го прекъсна Аргус.

— Да… струва ми се — гласът на Гамъл звучеше все по-несигурно.

— Рима? — обърна се водачът на островитяните към втория интуит в групата.

— Не мога. Следя потенциална опасност.

Мастър се закова на място, спирайки по този начин движението на целия отряд. Аргус бе сигурен, че командата е стигнала и до петимата в ариергарда някъде пред тях.

— Каква опасност? Защо не ни предупреди, когато я усети? — спокойствието от лицето на нинджата се беше изпарило. — В катастрофата, на приземяване, изгубихме цялото си оборудване. Не разполагаме с транспорт, нито с оръжия. Ако ни открият, изчезва единственият ни коз — изненадата.

— Тъкмо затова се опитвах да разбера дали опасността е реална — не се смути от нападките Рима. — Установих движение в нашата посока. Транспортери, вероятно охранителни.

— Регистрирали са удара — предположи гласно Аргус.

— А когато открият кратера, ще открият и нас — допълни мисълта му братът на Мика.

— Не и ако ги изпреварим — обади се Гамъл, който при спирането им се беше дръпнал встрани, за да се концентрира.

Нетърпеливите погледи го накараха да продължи без театрално забавяне на отговора:

— Успях да разделя визиите. На малко повече от два часа път пред нас наистина се намира укрепление-лабиринт, но хората, които търсим, не са там.

— Видя ли ги? — не се стърпя Мастър.

— Да — погледна го с разбиране Гамъл. — Мика, Дюк и още четирима души. Живи са, но са в опасност.

— Кажи нещо, което не знаем! — подхвърли с досада млад нинджа с бръсната глава.

Интуитът се извърна към младежа:

— Намират се в друго укрепление. Посоката е 60–65 градуса вляво от сегашния ни курс.

— Ако се отклоним веднага, опасността от среща с транспортерите отпада — подкрепи го и Рима.

Мастър незабавно разпореди смяна на маршрута.

— Остава още един неизяснен въпрос — обърна се той към интуитите. — Кой от двата лабиринта е развъдникът за човекоподобни?

Аргус прочете мисълта му и безгласно го подкрепи.

* * *

Круинзелът Аква Атлантис се движеше успоредно на западния бряг на Африка. Достатъчно навътре в океана, за да не заседне и достатъчно близо до брега, за да не се тревожат страхливите. Бе приятно заоблен, остъклен круизен остров. С двадесет и пет надводни и още толкова подводни нива спокойно можеше да си съперничи с мегаполис от предкосмическата епоха.

Тук отдъхващият си от куполната параноя земен елит се оставяше да бъде документиран от раболепно припкащи медиалисти. Океанолози, биосферисти и всякакви полеви изследователи денонощно бдяха край уреди и сонди. Скучаещи туристи се излежаваха край покритите басейни, пълни с пречистена морска вода или пускаха антични риболовни пръти в специалните канали. Голфъри бистреха стратегии на зелените игрища, футболни маниаци ревяха по трибуните, докато избраниците им се гонеха на терена под тях. В аквариумите се състезаваха хора и делфини, иманяри разгадаваха мистерии, скрити из целия остров. Един безметежен живот, мечта на повечето земляни, но трудноразбираем за пришълците от новите светове.

Очакваше се поредният банално отминаващ ден, когато в небето внезапно се появи трептящо черно петно. Петното избълва сажден вихър, който злокобно се спусна към океана, въртейки се с бясна скорост около невидима ос.

Пасажерите на Аква Атлантис ужасено се струпаха по външните прозоречни стени. Намираха се само на около миля от бушуващия хаос, който постепенно се обграждаше с бледа сиво-зеленикава мъгла.

Когато вихърът се вряза във водата, без плясък, пръски или шум, за миг изглеждаше, че времето е спряло. Видението трая около секунда, след това изчезна. И тогава забелязаха водовъртежа: дупка в океана, която засмукваше околните маси вода.

Алармите на круизния остров запищяха. Хората панически се разбягаха, докато управляващите компютри преизчисляваха траекторията така, че да избегнат катастрофата. В настъпилата суматоха никой не забеляза как „дупката“ промени посоката си на въртене и изхвърли медузоподобен обект. Тласъкът бе достатъчен обектът да прелети свободно до сушата, където най-сетне тромаво се приземи.

Ударът разтърси вцепенения от пътуването екипаж. Минути след приземяването машината остана затворена.

Първи се съвзеха близнаците. Измъкнаха се ловко и извадиха спътниците си от деформираната капсула.

— Къде сме? — успя да запита Тери, докато се опитваше да възстанови възприятията си за пространство.

Крас огледа мъртвия пейзаж край тях:

— Някъде в пустинята.

Лили се чувстваше все още замаяна и твърде слаба, за да стане, но това не й попречи да се включи с провокативна решителност:

— Чудесно! Да определим посоката и да тръгваме към Великата тройка.

— В средата на нищото сме! — ревна в ухото й Крас. — Къде си мислиш, че ще стигнем без храна, вода и защитно облекло?

Щеше да продължи, но брат му го хвана за рамото и му направи знак да се успокои. Заеха се да извадят от капсулата всичко, което би могло да им послужи. В същото време Тери оглеждаше околността. Истината бе, че нямаше какво повече да видят. Накъдето и да се обърнеха, ги обграждаха камъни, пясък и скали. Слънцето, макар и потъмняло, все така безмилостно напичаше суровата земя.

— Ще ни трябва сянка — заяви след кратко мълчание Тери. — Костюмите са учебни, не са предвидени за екстремни условия. Не можем да вървим през деня.

— Ще е трудно да намерим сянка за четирима души — поклати глава Неро.

— Мислех си за онези скали с форма на тризъбец. Струва ми се, че прикриват малка пещера.

Редник Ромули хвърли един преценяващ поглед:

— Нямаме голям избор, нали?

Натоварени на предела на силите си, четиримата се примъкнаха до тривърхата скала, полузарита в пясъците. Както бе предположил Тери, в утробата на скалата, под земята, времето бе издълбало ниска пещера. В другия край на пещерната зала започваше тесен, лъкатушен тунел.

Тъй като до залез оставаха два-три часа, Крас реши да се поразходи из тунела.

— И гледай да не те изядат пустинните червеи! — подвикнаха другите след него.

Репликата беше казана на шега, но когато ръждивите отблясъци на залязващото слънце изпълниха хоризонта, другарите на Крас сериозно се притесниха.

— Ще отида да го потърся — предложи Неро. — Вие останете тук, докато се върнем.

— Не, няма да се делим — възропта Лили. — Ще го търсим заедно.

— Не можем да вземем целия багаж.

— Ще вземем най-необходимото — не се поколеба Тери.

Сложиха лещите за нощно виждане. Взеха цялата вода и избраха вещи, които се побират в малките раници. Лили също пое част от товара, защото Крас бе оставил всичките си принадлежности.

За всеки случай замаскираха входа на пещерата, надявайки се мастилената нощ над пустинята да бъде техен съюзник.

Поеха приведени по тесния тунел.

Камъкът под краката им беше неравен, на места хлъзгав. Стените изглеждаха набързо издялани, сякаш строителят, който е прокопавал прохода, нетърпеливо е откъсвал огромни парчета от скалата. Без да се разширява или стеснява, тунелът неумолимо се спускаше към земните недра. Накрая наклонът стана толкова голям, че тримата спряха разколебани:

— Не можем да продължим нататък. Ще се пребием — поклати глава Тери, като предпазливо оглеждаше стръмнината пред тях.

— Само ако вървим — подхвърли Неро.

— Какво имаш предвид?

— Ами… ако например се спуснем като на детска пързалка. Вярно, задниците ни ще се понатъртят, но…

— Не можеш ли да се изразяваш по-деликатно? — сбърчи нос кадет МакВали. — Все пак ни слуша дама.

— Извини ме, Лили. Просто си помислих, че Крас също би се изпързалял по… седнал на задните си части.

Тя направи нерешително две-три крачки и надникна към склона:

— Доколкото познавам Крас, спуснал се е без да се замисля.

— Ако изобщо е стигнал дотук — Тери се опита да каже още нещо, но стъпи накриво, подхлъзна се и изчезна някъде надолу.

— Какво пък! Това решава въпроса — сви рамене Неро.

Нетърпелива да последва любимия си, Лили се приготви за спускане. Близнакът едва успя да я задържи:

— Хей, не бързай! Дай му малко време. Нека слезе там, закъдето се е запътил. Ще го последваме заедно. Помогни ми да сваля раницата. Ще я закрепя отпред, а ти ще заемеш мястото й. Хвани ме през кръста. Ще се спускам достатъчно приведен, за да не докосваш каменния улей със сладкото си… дупе — при последната дума я погледна съзаклятнически и смигна.

— Късметлия си, че Тери не може да те чуе — засмя се тя и нацупи престорено сърдито устни. Още докато говореше, някъде дълбоко под тях се чу силен вик, последван от неуправляем плясък.

Лили уплашено погледна бившия си съученик.

— Няма страшно — увери я той. — Поне знаем къде отиваме.

Двамата се спуснаха така, както бе планирал Неро. Когато „пързалката“ свърши и за миг се оказаха във въздуха, Лили неволно разтвори ръце. Това я отдели от водача й и тя безпомощно се стовари в прегръдките на езерото.

Опита се да изплува, размахвайки ръце и крака, но тежката раница я повлече надолу. Напразно се мъчеше да се освободи от баласта. Въздухът й свърши. Усети, как носът, устата и ушите й се пълнят с вода. „Каква ирония! Да излезеш жив от океана, за да се удавиш в пустинята“ — беше последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

* * *

Сервизният коридор изглеждаше пуст и неподдържан. Нищо не беше променено от последния път, когато Шандо и момичетата от Мъгливия остров бяха минали през него.

— Странно — подвикна икономът на бързащата отпреде му вещерка. — Очаквах, че ще ни посрещне удвоена охрана, нови системи за сигурност… Вместо това мястото е по-запуснато и отпреди.

— Предполагам, Входната точка вече е блокирана — отговори му през рамо Сола, без да забавя крачка.

— Какво? — не схвана мисълта й той.

Беше го повикала в Преддверието, настоявайки, че новата мисия е одобрена от жрец Малчери и църквата. Икономът не се усъмни в думите. Напоследък се случваха твърде много необясними събития. Жреците на Инисиалната църква прекарваха дълги часове в разговори с магьосниците. Вестоносци от другите общности се мотаеха в реалите, обменяйки тайни съобщения с просветлените. Звездните граничари все по-рядко залавяха доказани и недоказани нарушители.

Сякаш цялата планета бе обхваната от невидим кипеж, смисълът на който му убягваше.

Всички говореха за нечовешкото зло, опитващо се да убие творенията на Създателя. Службите и поучителните беседи се бяха удвоили. Изповедалните бяха отворени денонощно, а жреците, избрани да носят тегобите на хорските мъки, се движеха с кървясали като на вампири очи. Послушанците следяха съседите си по-строго от когато и да било. Всеки намек за неспазване на божиите закони бе незабавно огласяван.

Малко след като получи съобщението от Сола, Шандо бе призован на поредното сутрешно бдение. Изненада се, когато видя, че проповедник ще бъде просветлен Бенелето.

Пурпурноризите рядко участваха в службите. Те тълкуваха Мъдрите писания и се грижеха за опазване на послушанците от сатанински изкушения. Бяха очите, ушите и мозъкът на върховния жрец Петрокруз. А понякога — и огненият меч на възмездието. Посещението им в някой реал носеше повече страхове и безпокойства, отколкото душевна радост.

Шандо благодари на съдбата, че му даваше възможност да избегне среща с просветления. На тръгване жрец Малчери го благослови, което означаваше, че е наясно с предстоящата мисия.

И все пак икономът не можа да сдържи изненадата си, когато разбра, че отново ще навлиза в Прокълнатата гора.

— Ти познаваш пътя — сви невъзмутимо рамене Сола, докато той се мъчеше да протестира.

— Но нали вече можем да пътуваме с товарните рейсове до Бойна звезда? — изхленчи бившият землянин. — Защо не помоли лейтенант МакСибер да…

Погледът, който вещерката му отправи, бе толкова красноречив, че той без повече обяснения пое към вековните шубраци.

Бързаха из лъкатушещия сервизен коридор, който трябваше да ги отведе до помещенията с Тунелните капсули.

— Какво искаше да кажеш с това, че Входната точка е блокирана? — повтори Шандо, следвайки плътно светлосивата мантия пред себе си. Защо жените, които придружаваше, винаги тичаха?

— Ти май не знаеш — този път Сола спря и го направи така внезапно, че той връхлетя върху нея. — Докато с теб идвахме насам, жреците от всички общности са призовали последователите си да унищожат нечовеците.

— И как ще ги познаят? — недоверчиво запита мъжът срещу нея.

— С помощта на любезни посланици от Мъгливия остров.

— Магьосници?!

Тя кимна.

Ако нещата се развиваха според планираното, в този момент отделните общности на Божата планета бяха вече обезвредили пигмалионите, интегрирани сред вярващото население. Вместо да се намесят на страната на закона, рейнджърите на генерал Сречан бяха изолирали натрапниците и прекъснали системите им за комуникация. Районът на Училището бе напълно заглушен, а учителите и останалите земляни в Преддверието бяха наблюдавани от невидимите очи на Ордена на пламъка.

Следваща стъпка бе блокиране на трафика от Божата планета към Земята. Операцията беше деликатна, защото неизлитането на тунелни капсули веднага щеше да привлече вниманието на Разпределителните одитори. Лавинообразният отказ от полети в такъв кратък срок също бе подозрителен. И все пак бунтовниците предпочетоха полупразните рейсове пред пълна липса на пътуващи. Така щяха да спечелят време, докато системите за регистрация анализират трафичните данни.

Без да изпада в подробности, Сола сподели със слисания иконом, че в момента тече акция по изолиране на земляните и че те двамата са участници в нея. Не го остави да задава въпроси, подканяйки го нетърпеливо да продължат.

Бяха прекосили едва петдесетина метра, когато вратата се показа пред тях. Вещерката ентусиазирано се втурна към нея, но Шандо предупредително я дръпна за мантията:

— Светлинна граница!

— Не те разбирам.

— За да минем, са необходими отражателни костюми — поясни той. — Светлинната граница е привидно прозрачен обем, изпълнен с психотропни вещества. Просмукват се през кожата. Стандартното облекло не ги спира. Действат на невронно ниво и блокират двигателния апарат. В същото време системата предава информация за всеки обект с размери над стотина микрона, навлязъл в зоната.

— Интересна новост — Сола замислено повдигна едната си вежда.

— Не е новост — поклати глава отцепникът на рода Чиникул. — По-скоро са се върнали към добре забравеното старо. Партньорът на дядо ми попаднал по невнимание в такова поле. Останал с една парализирана ръка до смъртта си.

— Какво предлагаш?

Икономът на Малчери я погледна умолително:

— Да се връщаме. Нямаме шанс.

— Почакай! — спря го тя с ръка. — Тази… светлинна граница действа върху материята, нали? — изчака утвърдителното кимване и продължи. — Ами ако пуснем през нея енергия? Ако с един импулс от безопасно място раздвижим невидимите блокери?

— Н-не знам… — неуверено започна Шандо. — Не съм чул някой да е правил подобно нещо.

Тя се разсмя:

— Хората не се разхождат често из сервизните помещения на Входните точки.

Икономът примирено въздъхна. Бог беше справедлив. Щом му пращаше такива изпитания, значи той, грешният послушанец, имаше да изкупва много вини от предбожия си живот.

Вещерката извади изпод мантията тръбичка с диаметър колкото човешки пръст и дължина около лакът. В единия край имаше миниатюрен мерник и дръжка с осем сензорни клавиша.

— Боргън^[1] — обясни тя в отговор на любопитния поглед на Шандо. — Генерира насочена струя, която е в състояние да пробие повечето известни материали.

— Но полето пред нас е… светлина. Няма как да бъде пробита.

— Не. Обаче вратата зад това поле изглежда съвсем материална. Ако боргънът проработи, ще отворим дупка във вратата, а самата светлинна граница може да се дестабилизира и… кой знае, може да успеем да я прекосим.

Спътникът й мълчаливо започна да се кръсти. Тя се прицели и изстреля серия тънки струи в плътен полукръг. Светлинната граница запримигва като в евтин танцувален салон на Земята. Носовете им неволно се сбърчиха от задушливата миризма.

Шандо затвори очи, скръсти ръце пред гърдите си и усърдно зашепна молитви към своя бог, като ги прекъсваше само, за да се прекръсти отново.

Сола се приготви да повтори упражнението. Надяваше се да изреже със струите пълен кръг, с което да отвори дупка във вратата. Ако имаше късмет, можеше да преодолее десетината метра светлинна граница преди да се парализира. Икономът щеше да я последва само, ако беше убеден в безопасността на начинанието.

Прицели се, но преди да докосне сензора на боргъна, невидима команда изключи светлинната граница. Вратата се отвори и на прага застана Янгу Сречан.

— Сола Донис! — той театрално разпери ръце. — Жената, която не познава смисъла на думата „дисциплина“. Жената, която успява да бъде навсякъде.

— Добра среща, генерале — отговори спокойно вещерката, докато се приближаваше към него. — Как ме намерихте?

Той я погледна със сериозно изражение:

— Искаше ми се този път да греша. Заради лейтенант МакСибер, който сега рискува живота си за Вашата планета. Но позиционното устройство на боргъна недвусмислено подсказа, че сте тук. Алек ще бъде ужасно разочарован, когато научи за малката ви авантюра. Даже ако забравя да спомена кражбата.

Вещерката трепна:

— Оръжието ли имате предвид? Взех го назаем, само за случая. Собственикът му… Разбрах, че повече няма да го ползва. Алек смята да го върне на Бойна звезда заедно с останалите вещи. Генерале, авантюризмът не е моето амплоа — тя издържа погледа на Янгу с твърдост, която го накара да се усъмни в първоначалната преценка. — Просто спешно трябва да замина за база Вивалон.

— Нима?

— Не разбирате. Те ще избягат. Ще се изплъзнат, независимо колко са добри воините, изпратени от Генералния щаб!

— Досега никой не се е изплъзвал от хватката на Мастър и неговите нинджи — засегна се генералът. — А и мерлин Бхимагиши твърди, че е изпратил с тях едни от най-добрите си хора.

— Не се съмнявам в способностите нито на вашите, нито на нашите бойци. Но подземието на лабиринта разполага с таен изход. Наричат го „Въртележката“. Аз единствена мога да стигна до нея и да ги спра.

— И защо не споделихте тази тайна с приятелите си, преди да заминат?

Сола виновно въздъхна:

— Смятах, че е само кабина. Нещо като карцер, в който „настройват“ несполучливите екземпляри. Виждала съм хора и… нехора да влизат и излизат оттам. Едва вчера, прочитайки писмото на приятелка, осъзнах за какво е служела Въртележката: тя е пряк път към Тунелен център, който съществува на онази планета. Създателите на пигмалионите няма да позволят творенията им да бъдат унищожени. Докато нашите пратеници ги търсят из база Вивалон, те ще се измъкнат през Тунелния център. Могат да се появят навсякъде, дори и тук!

— Да заповядат, ние сме подготвени! — предизвикателно се изпъчи главнокомандващият на звездните граничари.

— Ами останалите? Подготвени ли са миролюбците на Звездна градина за инвазия на нечовеци? Ами самовлюбените всезнайковци от Да Винчи? Или вечно претоварените технологични?

Генерал Сречан прехвърляше възможностите в главата си.

— Убеден съм, че ясновидците в отряда ще намерят тайника — заяви уверено той. — А бойците-невидимци няма да допуснат и муха да прехвръкне оттам.

— Не е толкова просто — поклати глава вещерката. — Дори да стигнат до мястото, едва ли ще видят портала. Камуфлажната завеса се вдига само след ДНК-разпознаване на учените, участващи в проекта.

— Е, все ще изстържат малко ДНК от бившите ти колеги — насмешливо отбеляза специалистът по партизански войни.

— Не говорим за „някакво“ ДНК, а за проверка на длан и зеница на определено място. Във въздуха. Знам го, защото ми се е налагало да вадя разни… екземпляри от Въртележката.

Доброто възпитание не позволи на Янгу Сречан да изкаже гласно ругатня пред дама. Ако зависеше от него, отдавна да е пратил своеволната лечителка под домашен арест. За съжаление ролята му на главнокомандващ не включваше намеса в делата на местните.

Задоволи се да изпрати заловените при лейтенант МакСибер, а той самият отвори спешен комканал с водача на Мъгливия остров.

* * *

Двадесетината нинджи ловко се покатериха по крепостната стена. Останалите в дъното на каньона островитяни възхитено наблюдаваха как силуетите изчезват в каменната маса. Достигнали върха, преди да се прехвърлят от другата страна, бойците-невидимци не забравиха да изтеглят спътниците си.

— А сега скачайте — пошушна водачът на нинджите на Аргус, сочейки с глава към вътрешността.

— Да не си луд? — възпротиви се менталикът. — Височината сигурно е десет метра.

— Само три.

— Достатъчно, за да се контузи някой от нас. Ние не сме обучавани за войници!

— Няма проблем — приближи се към тях телекинезистът Брюшон. — Ще скоча пръв и ще омекотявам приземяването на останалите.

Мастър окуражително го потупа по рамото:

— Преодоляването на страха е първата стъпка. Действай, магьоснико!

Аргус ги изгледа намръщено и само махна с ръка. Не беше време да изпадат в спорове.

Бойците-невидимци се бяха стопили в настъпващия здрач. Залезът на тази планета изглежда бе кратък. Часове наред пустошта ги беше преследвала с палещо небесно светило над главите им, а после внезапно денят се изпари като водата от пресъхналите речни корита, край които минаваха.

Бяха вървели с часове, водени от вътрешните компаси на интуитите. На няколко пъти сменяха посоката, за да избегнат преждевременна среща с охранителните патрули на планетата. Накрая дори се наложи Аргус да използва уменията си, за да отклони транспортера, който бе забелязал странно змиеподобно чудовище в далечината. В един миг чудовището се разпадна, а пилотите останаха с убеждението, че са видели пясъчен мираж.

Докато си припомняше преживяното, мощна ръка го сграбчи и го захвърли надолу. Напук на гравитацията, менталикът прелетя трите метра до повърхността плавно като перце, носено от вятъра.

— Казах ти, ще те прихвана — засмя се насреща му Брюшон, след като внимателно го приземи.

— Къде са останалите? — запита вместо отговор Аргус.

Телекинезистът посочи с глава зад гърба му. Другите мълчаливо го приветстваха.

— Ами нинджите?

Беше излишно да пита, защото в същия момент бе забелязал прелитащите над каньона въжета. Подобно на човека-паяк, бойците на Мастър изстрелваха здрави нишки с котви в края им. Личната им екипировка, маскирана като част от облеклото, беше наистина впечатляваща. Котвите се забиваха във вътрешния пръстен на базата и нинджите ловко се прехвърляха, увиснали на въжетата.

— Това вече не! — гласът на Аргус прозвуча с омерзена категоричност. — Няма да подскачам като маймуна из джунглата! Оставам тук!

— Може и да не се наложи да продължаваш навътре — успокои го Гамъл. — Мисля, че намерихме онова, което търсехме. Дюк и момичетата са тук.

— Не ме дразни! Всички знаем, че са тук — думите на интуита му напомниха причината за присъствието им в базата. Собствените му страхове отстъпиха пред дълга. — Съжалявам за малодушието. Просто мястото е… някак стряскащо.

— И още как! — не се стърпя младоликият електропирик Пелас. — Ако Рима не беше толкова сигурна, че е усетила присъствието им, щях да се закълна, че сме попаднали във вселенското мъртвило.

— Усетила си ги? Къде? — Аргус потърси погледа на интуитата.

— Някъде натам, на около хвърлей от нас — посочи тя леко неопределено с ръка.

— Невъзможно — той поклати недоверчиво глава. — Толкова близо до изхода… Та те са обявени за нарушители!

— Може би не са ги заловили, може само да се крият тук — предположи неуверено Пелас.

— Едва ли. Нямаше да влязат в бюлетините на Земята, ако беше така.

— Опитай да се свържеш с тях — водачът на нинджите внезапно изплува от тъмнината.

— Хей! Кога успяха да ти кажат? — в учудването на Аргус се прокрадна разочарование на отхвърлен лидер.

— Казаха не е точната дума — засмя се Мастър. — Гамъл просто отказа да мине в другия пръстен и размахваше ръце като побъркан, а тя — той извъртя очи към Рима — само повтаряше: „Не може да бъде, не може да бъде“…

Менталикът огледа съгражданите си. Умората бе изчезнала от лицата им, заменена от патоса на надеждата. Сянка на вълнение прозираше и в разпорежданията на върховния нинджа. Цяло чудо бе как успяваше да запази самообладание, знаейки, че животът на сестра му зависи от неговите решения.

Мастър направи знак на четиримата нинджи, застанали учтиво встрани от разговарящите. Двама от тях поеха към вътрешния пръстен, придружавани от Гамъл, Брюшон и електропирика. Другите двама застанаха до водача си.

— Тръгваме — обърна се той отново към Аргус. — Успя ли да се свържеш с някого?

Островитянинът почувства неудобство от факта, че не бе се постарал достатъчно. Изчисти ума си от ненужните размишления и се опита да достигне съзнание извън групата, в която се намираше. Напредваше неуверено в посоката, в която се придвижваха, без да очаква истински успех. И тогава му се стори, че улови позната фраза.

„Къде се криеш, стара мантийо?“ — предпазливо изпрати мисълта си Аргус.

„Човек духовен може и да си, ала от дрехи нищо не отбираш!“ — долетя незабавно игривият отговор.

„Дюк!“

„Какво, неприятно ли си изненадан? Търговец-землянин се не губи, нали знаеш?“

„Къде си? Добре ли сте всички?“

Връзката помежду им се разпадна. Менталикът се притесни, че разговорът е бил плод на собственото му въображение. Или, още по-зле — един от капаните на непознатата планета.

— Какво става? — усети колебанието му Мастър.

Аргус отвори уста, но в същия момент улови отговора: „Кая ви усеща. Внимавайте да не пропуснете храма“. Преди да асимилира информацията, се обади Рима:

— Някой сякаш ме насочва… Виждам храм… могила… Право пред нас!

Думите стъписаха групата. Няколко секунди всички останаха на място, съзерцавайки огромния хълм, изпречил се пред очите им. На фона на тюркоазните отблясъци от хоризонта очертанията напомняха благ, полегнал великан.

— Входът е от южната страна — заяви уверено Аргус.

— Тъкмо щях да го кажа — погледна го с усмивка интуитата, — но ти си по-бърз, защото разполагаш с… вътрешна информация?

— Мика добре ли е? — запита и Мастър, стараейки се гласът му да звучи небрежно.

— Ще ни посрещне.

— И шестимата са добре — потвърди Рима.

— Шестима ли? Защо шестима? — разтревожи се водачът. — Да не са пленници? Може би се опитват да ни кажат нещо с този код.

— Не е код — обиди се интуитата. — Никой нищо не ми е казвал. Просто видях шестима човека вътре. Добре са, няма напрежение между тях.

Мастър се обърна към менталика:

— Попитай ги…

— След малко всичко ще се изясни — прекъсна го островитянинът и даде указания на телекинезиста и двамата бойци-невидимци.

Замаскираният вход скоро бе разчистен и спасителите се озоваха на парадното стълбище в могилния храм. Мика не бе единствената, която ги очакваше там.

— Здравей, крадецо на мисли — посрещна Дюк стария си приятел Аргус с отворени обятия.

— Радвам се да те видя, мошенико — отвърна му подобаващо менталикът. — Дано не си досаждал на момичетата.

И като се обърна към Кая и Мика, островитянинът бащински ги запрегръща.

Брюнетката забеляза зад гърба му нинджите и се задави от изненада:

— Хиро?

— Не ме очакваше, нали? — усмихна се Мастър. В очите му искреше неподозирана нежност.

— Благодаря ти, че дойде — тихо промълви Мика и с облекчение увисна на врата на любимия си брат.

— За последен път те спасявам — опита се да бъде строг той, но изражението на лицето му говореше за обратното.

Когато еуфорията от срещата отмина, погледите се обърнаха към трима души, чакащи търпеливо в края на стълбището.

— Кои са тези хора? — запита пръв Мастър.

Сестра му застана до рошав млад мъж с леко присмехулно изражение.

— Нека ти представя Паскал Амол от Да Винчи — каза тя. — Срещнахме се по време на мисията на Земята. Обстоятелствата го принудиха да остане с нас и сме му много задължени за всичко, което направи.

— Не съм очаквал, че от мен ще излезе истински нарушител — сви рамене Пако, докато се ръкуваше с новодошлите. — Но се радвам, че станах част от един невероятен отбор.

— Ами те? — Аргус гледаше изпод вежди другите двама. Бе разпознал в жената просветена Малчери.

— Оригинални, стопроцентови нарушители — осведоми го невъзмутимо Дюк. От начина, по който изговаряше думите, менталикът разбра, че не бива да споменава мисията и познанството си с просветената. — Присъединиха се към нас докато опознавахме планетата. Дамата е Мириам Малчери, съпруга на жрец Малчери от Инисиалната църква на нашата планета. Всъщност тя е една от нас, Аргус. Мириам е менталик — той внимателно наблегна на последните думи. — А мъжът до нея…

— Дромихет Орфи — представи се нетърпеливо палеоархеологът. — Практик и изследовател на изчезнали цивилизации.

— Клептоман и осъден нарушител — добави с усмивка хамелеонът.

— Мога да обясня — започна разказвателно Дромихет, но спътниците му ужасени го прекъснаха.

Мастър вдигна ръка и се обърна към разнородната компания:

— Обясненията после. Отивам да помогна на хората си. Вие ме изчакайте тук.

— Шегуваш ли се? — намуси се Мика.

— Знаем за планетата и за тази база повече от вас — подкрепи я и Каси. — Мириам е изтърпявала известно време присъда в базата, аз имам в главата си целия вътрешен лабиринт, Пако е ненадминат в технокомуникациите… Ще ви бъдем от полза!

Останалите одобрително зашумяха.

— Какво пък — предаде се Мастър. — Повече бойни единици не вредят. Само запомнете, — огледа той новоприсъединилите се, — операцията има един командир и това съм аз. Без самодейност!

— Тъй верно! — не сдържа възхищението си Дромихет. Приключенията за него продължаваха.