Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Устрем

Малката сервизна масичка, имитираща походен стил, бе разположена на сантиметри от прозрачната стена. Алек и Сола седяха мълчаливо и хвърляха разсеяни погледи навън. Видът им беше прекалено сериозен за разноликата и шумна тълпа, която ги заобикаляше. Бяха си поръчали горещи освежителни напитки, но почти не се докосваха до тях. Подгряващите шалета досадно писукаха при включване и изключване.

— Знаеш ли как е бил построен Стартрек? — Алек се опитваше да избегне тишината и тъй като спътничката му не го улесняваше, той заразказва историята на планетата:

— Първите заселници тук зачитали единствено законите на джунглата. Това било и първото название на нашия свят: Джунглата. Яки, решителни, въоръжени мъже, те пристигали с намерението да забогатеят и да властват.

— Историята се повтаря. Такива били и завоевателите на Западните континенти в тъмните предкосмически векове — кимна вещерката.

— Да, но тук нямало коренно население. Не се знае колко заселници измрели в битките „всеки срещу всеки“, преди да се появи първият Главнокомандващ. Юлиус Максуел. Бивш майор във военновъздушните сили на Земята, той бил освободен от длъжност поради конфликт с началството. Пристигнал с жена си и тримата си сина. Вероятно те били причина да се погрижи за сигурността на вече „уседналите“ колонисти, като сформира малък защитен отряд. Разположили се в неголям лагер около Входната точка. Максуел въвел Първите правила и лагерът започнал бързо да се разраства. Отрядът му също. Сигурността и струпването на мускули изкушавали все повече жени. В лагера се появили представителки на най-древната професия, а също и други — авантюристично или феминистично настроени. Военното обучение станало задължително за всички граждани. Положени били основите на Академията за военни изкуства. В същото време в другия край на планетата несъгласните с правилата на Максуел основали свое селище с името Изходна точка. Тъй като това били предимно хора войнствени, но несвикнали с подчинение, хаосът и анархията обусловили екстензивно развитие. Това по никакъв начин не попречило борбата между Лагера и Изходна точка да продължава десетилетия наред, без някоя от страните да получи надмощие.

— Но днес вече тази борба е стихнала?

— Да, защото колонизирането на допълнителни планети изисквало обединените усилия на хората от двете селища, превърнали се междувременно в два мегаполиса. Помирението било в името на общата кауза. В чест на старите космически екшъни Джунглата тогава била прекръстена на Бойна звезда. Лагерът се превърнал в главен град Галакси, а Изходна точка — в Стартрек. Днес пристигащите на Бойна звезда рядко си дават сметка, че тя не е единичен свят, а сърцето на една колонизирана планетна система.

— Онова, което ме учудва, е, как една милитаристична планета все още не се е самовзривила.

— Бойни действия и учения отдавна се провеждат само на допълнителните планети. А как сме устояли? Ами, както казах, Юлиус Максуел въвел правила. В неговия лагер, днешният Галакси, освен контрол на заселниците, твърдо не се допускало внасянето на ядрено, химическо или биологическо оръжие, което би могло да застраши живота. За сметка на това, притокът на роботи и технологии от Земята бил неограничен.

— Което позволило в Стартрек да построят първия космодрум на планетата и да започнат изследвания на планетната система?

— Да, така се развила Изходната точка.

Сола вече знаеше, че понастоящем желаещите да участват в туристически военни походи пристигаха в Галакси с тунелното трасе от Земята, прехвърляха се с обикновен въздушен транспорт в Стартрек и пътя до обещаното приключение изминаваха със совалки — вариант евтин, удобен и проверен.

Чакалните на Изходната точка бяха оформени много по-атрактивно от тези за тунелните рейсове. Построени в полукръг, с прозоречни стени към доковете на излитащите и кацащи совалки, те неизменно събираха ентусиазирани зяпачи, които ахкаха при всяко помръдване на машините и почти обезумяваха от възторг, ако видеха малките сребристокафяви искри на припалването. Не можеха да знаят, че искрите се създаваха и излъчваха единствено за тяхно удоволствие. Пилотите задействаха специална предстартова програма с малки количества оцветено гориво до излизането на совалката от дока. Едва тогава включваха истинските двигатели — далеч не толкова ефектни — и се насочваха към изстрелващия полигон.

Поредната порция възклицания подсказа, че след секунди нова група туристи щеше да се отправи към лелеяните авантюристични забавления.

Алек плъзна пръсти по информационния сектор на масичката.

— Последният полет към Тропикана за днес — обяви той на събеседничката си.

Тя кимна с глава без особено въодушевление.

— Не е ли странно, че хората винаги са избирали горещината пред студа? — продължи да разсъждава на глас младият рейнджър. — Ще се избият, за да изкарат десетина дни под палещо слънце и задушаваща влажност, а полетите към Фриозитус са не повече от два месечно поради липса на интерес.

— Предполагам, че възможностите за ловуване на студените планети са много по-ограничени — отбеляза скептично Сола.

— Шегуваш се! Та там се отглеждат специални арктически раси на почти… всякакъв дивеч. Бозайници, птици, дори влечуги и праисторически зверове! Ако динозаврите на Земята бяха успели да си изработят полярните гени, които имат арктозаврите от Фриозитус, сигурно още щяха да властват из Старата и да ни гонят, за да се нахранят с нас.

Вещерката не можа да сдържи усмивката си:

— Невероятна перспектива, наистина.

Срещнал за миг дяволитите пламъчета в очите й, Алек се почувства като на седмото небе — където и да беше това! Най-после бе успял да разведри мрачните мисли на любимата жена.

От деня, в който й бе признал любовта си, животът му й принадлежеше. Сякаш неговите сили и воля бяха изчезнали. Живееше с нейните стремежи, с нейните страдания, с колебанията на сърцето и неизказаната тъга в очите й. Живееше като в трескав сън, краят на който все повече наближаваше.

Беше я довел тук, в Стартрек, с тайната надежда да я отвлече на кратко романтично пътешествие — преди баща му и останалите щабни генерали да му я отнемат завинаги. Стартирането на операция „Двойно дъно“ се очакваше всеки момент. Вече бяха получили доказателства, че пътуването с каргорейс през Тунелите е възможно. Междувременно собствената му популярност бе позатихнала, но все още можеше да се възползва, за да получи две извънредни места за кратък туристически полет.

Сола не пожела да пътува. Продължаваше да се отнася към него с обидната за всеки влюбен професионална грижовност. Не забравяше лечителската си роля дори сега, докато седяха в прочутите Стъклени чакални на Изходната точка.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за мен — каза тя. — Не съм имала такъв страхотен пациент.

— Може би защото никой пациент не е изпитвал онова, което аз изпитвам към теб — отвърна Алек с тъжен укор.

Тя въздъхна и отклони поглед навън. Два гъвкави телескопични ръкава бавно се източваха към току-що кацнала совалка, за да поемат пристигналите пътници.

— Знаеш, че не е възможно.

— Малко вероятно е, да! — не се предаваше лейтенантът. — Но след като се случва, значи е възможно.

Жената срещу него отново замълча. Той продължи разпалено:

— Защо не искаш да приемеш истината, докторе? Луд съм по теб. Не мога да спя, не мога да мисля за нищо друго. Не мога да си представя, че ще изчезнеш в Тунелния център и повече никога няма да те видя!

— Алек!

— Не, моля те, спри! Не ме наранявай отново с приказки за дълга и професионализма! Ние сме преди всичко хора, докторе. Аз съм мъж, ти си жена. Най-страхотната жена, която съм срещал в живота си! И бих направил всичко, за да спечеля тази жена. Ако трябва — ще стоя далеч. Ако трябва — ще се върна при просветена Мириам и дъщеря й. Ако трябва — ще застана на пътя на куршум. Готов съм на всичко само за една нощ с теб. Само за една твоя дума.

В настъпилото мълчание Сола продължаваше да избягва погледа му. Стоеше замислена, загледана някъде отвъд доковете, като несъзнателно хапеше устни. Когато най-сетне вдигна очи, той разбра, че бе взела решение. Сърцето му заби с такава сила, че минаващите край тях пътници сигурно можеха да го чуят.

— Е, добре — започна тя. — Щом искаш истината, ще я получиш. Но тя нищо няма да промени.

„Грешиш!“ — искаше да извика лейтенант МакСибер. — „Истината може да промени всичко“. Усетила този прилив на младежки ентусиазъм, доктор Донис му направи знак да не я прекъсва.

— Ти беше прав. Каквито и социални, обществени и професионални обвързаности да имаме, аз съм преди всичко жена, а ти — мъж. Млад, привлекателен, интелигентен… Не помня в кой момент отношението ми към теб надхвърли професионалната загриженост. Когато го осъзнах, беше вече факт. — Тя спря с ръка поредния му порив. — Почакай! Не прибързвай с изводите!

Той я погледна въпросително.

— Казах ти, че истината няма да промени нищо. Да, аз те харесвам. Когато сме заедно, си представям топлината на прегръдката ти, огъня на целувките ти, нежността на ръцете ти… Но това е всичко, което можем да си позволим, Алек: да помечтаем. След няколко дни двамата с теб ще се сбогуваме и ако дотогава сме се поддали на чувствата, ще си причиним единствено болка.

Лейтенант МакСибер поклати отрицателно глава:

— Грешиш, докторе. Щастието да съм те познавал, да съм те обичал, ще осмисли живота ми.

Сола протегна ръка и сложи дланта си в неговата.

— По-добре да се връщаме — каза кротко. — Надявам се да има новини от Земята.

Алек знаеше за кого се тревожи тя. Откакто се беше разделила със съпланетяните си, нямаше представа къде са и какво им се е случило. Всички щабни опити да се свържат с Дюк и двете момичета бяха претърпели неуспех.

Това забавяше собственото й завръщане, тъй като бе поела ангажимент към нелегалните си спътници. Ако, вместо да отпътува за Божата планета, ги изчакваше на Земята без официална аргументация, щеше да предизвика интереса на разпределителните одитори. Ето защо генералите предпочитаха докторката да остане на Бойна звезда до началото на спасителната операция. На практика — до появата на хамелеона и неговата група.

Тя се изправи с елегантно отмятане на дрехата. Младият рейнджър безропотно я последва.

Местата им веднага бяха заети с шумна радост от стоящи наоколо зяпачи.

Отправиха се към наземните паркинги, където ги очакваше мобилът им. Вертикалната кабина се изпълни с хора още на тяхното ниво. Всички негодуваха от тясното пространство, но никой не искаше да остане за следващата кабина. С известно неудобство Алек и Сола се долепиха един до друг. Погледите им се срещнаха. И някъде там, между извинителните думи и смутените усмивки, устните им се докоснаха.

Секунди по-късно, когато кабината достигна трето паркинг ниво, целувката им все още продължаваше. Със сигурност щяха да пропуснат слизането, ако не бяха задружните и насърчителни ръкопляскания, раздали се с отварянето на вратата.

Зачервени и леко засрамени, двамата побързаха да излязат. Кабината се изпълни с весели подмятания. Вратата се затвори. Внезапно настъпилата тишина ги заблуди, че са останали сами. Притиснаха се един в друг и отново се отдадоха на страстна целувка.

Не можаха да се насладят на момента, защото зад гърба на лейтенанта се чу закачливо подсвирване, последвано от думите на приятен мъжки глас:

— Поздравления, Сола! Радвам се да те видя, макар че… Какво всъщност правиш в Стартрек?!

Изненадан от подобна наглост, лейтенант МакСибер се извъртя наежен към натрапника. Доктор Донис успя да го задържи:

— Алек, запознай се с моя стар съученик Оливър Терв. От Хайтек.

* * *

Наполеон не беше естествен спътник на планетата. Преди години астероид с впечатляващи размери бе избрал траектория опасно близка до Бойна звезда. За щастие гравиталните уловители го бяха прихванали навреме. Вместо да го отдалечат, зададоха му лунна орбита. Големината на новата луна обаче притесняваше хората — страхуваха се, че тя може да доведе до изменения в климата или дори да разбуди спящите под краката им тектонични сили. Затова предпочетоха да я разцепят. По-малките парчета, образували се въпреки контролираната експлозия, бяха завъртени и „изстреляни“ на принципа на прашката към външния край на планетната система. Двете основни части получиха подходящи орбити, а скоро след това — и имена. Дори след Разселването човечеството продължаваше да назовава света около себе си на някой или нещо, свързано с предците. Затова по-големият от новоизлюпените спътници бе наречен по името на древен пълководец, а по-малкият — на романтичен, митичен епос.

И докато луната Рамаяна бе оставена да краси със сребристата си поява нощното небе, върху Наполеон бе изградена скромна учебно-експериментална база, която се ползваше както от дисциплинираните бойци на Галакси, така и от комерсиалните авантюристи на Стартрек.

При пристигането си Оливър бе уведомен, че тестовете ще се проведат в база Пале Роял. Името звучеше като луксозен хотел, квартал или поне лаборатория. Затова се изненада, когато домакините го снабдиха с полева екипировка и го поведоха към Изходната точка. Наслаждавайки се на очакваното му объркване, те през смях обясниха, че названието на базата идвало от имперската титла на лунния им патрон.

— Пале Роял означава „кралски дворец“ на езика, който е говорел Наполеон — осведоми го Фриц МакКрюгер, придружаващият офицер. — И понеже той бил император, сиреч нещо като крал, дворецът му трябва да е кралски.

— Логично — съгласи се Оливър.

По лицето му не се забелязваше и следа от присмех. Въпреки това офицерът предпочете да приключи въпроса:

— Ако името на базата ти изглежда странно, почакай да видиш командира!

И темата беше изчерпана.

Двамата продължиха с обсъждане на работните детайли по визитата. Сблъскаха се със Сола и младия лейтенант малко преди да си омръзнат.

След началния шок четиримата се обединиха около единственото възможно действие в подобна ситуация: седнаха на по питие в първия градски салон, изпречил се на пътя им. Също като чакалните, външните стени на салоните за питиета бяха прозрачни и позволяваха на клиентите да наблюдават ставащото по улицата, докато се наслаждават на разноцветните глътки в чашите. Сервираха се предимно енергизиращи коктейли, а също разхладителни и горещи напитки. Съществуваха и салони, обзаведени в ретро стил, изкопиран от старите, двуизмерни предшественици на холосторисите. В тях на място се варяха и сервираха силноградусови питиета по рецепти, дошли от Земята. Приготвяха ги с местни продукти.

Четиримата се настаниха в един такъв салон, но единствен Фриц си поръча староземен алкохол. Останалите предпочетоха да се наслаждават на необичайната обстановка с чаша ароматизирана кофеинова напитка.

Разговорът не потръгна. Алек изучаваше програмиста с видима неприязън — беше усетил, че Сола има желание да остане насаме със стария си съученик. Капитан МакКрюгер от своя страна се почувства изолиран от внезапно появилата се безмълвна интрига на масата. Познаваше младия МакСибер по име — беше чул за рейнджърските му митарства, но преди да го види с очите си, не вярваше на слуха за романтично увлечение.

Огледа крадешком вещерката. Трябваше да признае, че в дълбоките й очи има някаква магична привлекателност, а почти безформената дреха само усилва копнежа по загатнатите извивки на тялото. Поколеба се за възрастта на чужденката, макар да се смяташе познавач на жените. „Вещицата си е вещица!“ — заключи философски офицерът и се съсредоточи върху кехлибареното питие. Подобни питиета не бяха разрешени при изпълнение на задание, но той се надяваше — и с право — че никой няма да узнае за малкото му прегрешение.

— Знаеш ли, тук срещнах друг наш познат — говореше в това време Сола на стария си приятел.

— Така ли? И кой е той? — поинтересува се програмистът, макар да се беше досетил кого има предвид. Споменавайки Тери, тя му намекваше за среща с младия заговорник.

— Кадет МакВали. Обезателно трябва да го видиш — променил се е до неузнаваемост.

— Нима? Да не би вече да не съжалява, че са го върнали у дома при Разпределението? — Оливър без усилие обърна разговора на шега.

— Съветвам те да внимаваш, когато говориш за най-добрия стрелец на Академията — влезе в тона му вещерката.

Алек с мъка се сдържаше да не се намеси. Какво толкова намираха всички у наглия новобранец? Лесно е да се перчиш пред момичетата в Академията, но я да го видим, когато се окаже в истинска мисия! Беше сигурен, че прехваленият многознайко ще се провали — особено след като разбра, че е страдал, задето не бил разпределен на Хайтек. „Технологичните“ — както наричаха тук жителите на Хайтек, по всеобщо мнение бяха изнежени и физически слабовати. Със спортната си фигура мъжът срещу него изглеждаше като статистическо отклонение. Трябваше да признае, че не добрата форма на програмиста го беше подразнила, а топлото, почти интимно отношение на Сола към него.

Реши, че вместо да се измъчва в догадки, е по-добре да сложи край на срещата. Напомни на всички за задълженията, които ги очакват.

МакКрюгер набързо допи съдържанието на чашата си.

Оливър и Сола ненужно се засуетиха в сбогуването. По този начин, без да искат, двамата затвърдиха подозренията на Алек, че крият нещо от него. За тяхно щастие Фриц не беше толкова недоверчив, че да се измъчва в размисли за погледите и недомлъвките, които си размениха чужденците.

А те, под носа на домакините, успяха да си уговорят среща в дома на Тери в края на работната седмица. Все още не знаеха, че Сола щеше да отпътува от Бойна звезда след по-малко от денонощие.

Заедно със запитване към Генералния щаб разпределителните одитори бяха изпратили и напомнителна нота на вещерката. Тъй като тя нямаше статут на лекар, а на жител от Божата планета, престоят й в другите светове беше ограничен. Добрата воля на стария МакСибер и останалите генерали не можеше да й помогне — заобикалянето на правилата също си имаше предели.

Съпланетяните й все още бяха в неизвестност и това щеше да й причини най-голямото страдание. Щеше да й се наложи да се върне у дома не само без да им помогне, но дори без да успее да се свърже с тях.

* * *

— Знаеш, че го правя само заради теб, нали? Изобщо не вярвам в онова, което ми наговори — Лили старателно въведе последните параметри, стартира моделирането с демонстративен жест и едва тогава се обърна към акада.

— Е, в такъв случай грешиш — отговори сериозно той.

Резултатите щяха да се забавят, защото зададоха изискване за кръстосана тройна експертиза. Луис, който с много обич бе създал математическия модел, бе оставил възможности както за промяна на граничните стойности, така и за интерпретация на някои подфункции. Това позволяваше на Лили, чиито интереси в математиката се изчерпваха с логиката и няколко аналитични уравнения, да импровизира при задаване на входните данни. Математикът се бе постарал да не я насочва по никакъв начин, а тя от своя страна нямаше понятие за интервала на вероятните изходни стойности.

Обърнаха гръб на екраните и разположиха креслата си около малката полирана масичка, която, както обикновено, бе изпълнена с недовършена партия тришах. Домакинът без желание изключи играта и заръча на електронния асистент традиционните чаши чай. Отдавна бе установил смесите, които предпочиташе неговата гостенка. По неведоми пътища тя, от своя страна, бе успяла да го снабди с любимите енергостимулиращи треви. Очевидно бе запазила връзки с родната планета.

Почти с умиление я наблюдаваше как плахо отпива малка глътка от горещата напитка и оставя чашата си на масата.

— Не те разбирам, Лу — започна тя. С времето бе престанал да трепва, когато го наричаше така. — Показах ти текстовете, ти се съгласи, че преводът ми е точен. Защо продължаваш с тези археологически глупости? Не пишеше ли в текстовете, черно на бяло, че Тунелите са СЪЩЕСТВУВАЛИ? Никой не ги е откривал, защото те вече са били създадени!

Луис така и не бе приел докрай фактите, изложени в дневниците на Пионерите.

Беше изчислявал многократно местоположенията на шестте свята, върху които се бе разпростряла човешката цивилизация. При всички бе установил съвпадение със скелетови възли от една и съща подсистема на един сферичен галактичен икосиадър[1]. Вселенските проходи — във вида, в който ги познаваха, отговаряха напълно на природните закони. Или поне на законите за Вселенския енергиен скелет. Можеше да се обзаложи, че прехвърлянето от свят на свят се осъществява чрез енергийните канали между тях. Ролята на природата и нейните закони бяха неоспорими.

Не изпитваше съмнения в разсъжденията си, особено след като тунелната поща започна да връща писмата му, в които споменаваше теорията за Вселенския енергиен скелет.

Никой от колегите му не беше се оплаквал от липса на информация за тази непопулярна теория. От друга страна, Луис вярваше в еднозначното тълкуване на забраните: щом определени разсъждения са оценени като табу, то те представляват опасност за властта. Още една причина да работи така настървено върху изследването си.

Дълго време се считало, че кристалообразните силови скелети са присъщи само на Земята, респективно на планети от същата величина. Едва след развитие на междузвездните мисии геолозите Гон и Чаров[2] и изометрикът Бабарус в сътрудничество с цял екип физици, астрономи и астронавти успели да докажат, че тази геометрична енергийна мрежа е неотменна част от развитието на Вселената. Чрез нея се натрупваше „космичен прах“ във възловите точки на галактиките; чрез нея самите галактики се свързваха в групи и вериги и образуваха „опашки“ и гнезда. Полета от различен порядък „пронизваха“ Вселената с различна мощност, обединявайки в единна система цялото й многообразие.

Лили подкрепяше акада, доколкото предположенията му не противоречаха на текстовете от Пионерите:

— Сред документите има цели книги, които описват различни начини за пътуване сред звездите. И всичките са измислени от хората.

— Любезна моя, точно ти би трябвало да знаеш, че тези истории са само приказки. Измислици. Фантазии на хора от предкосмическата епоха. Не помниш ли извънземните чудовища, описани в същите книги? И вечните войни, които Земята води с всеки появил се чужд разум?

— Схващам намека. Но в измислиците винаги има зрънце истина. Защо да не предположим, че в някои от тези книги — случайно или не — са описани действителни факти? Иначе защо да ги „погребват“ заедно с дневниците на Пионерите?

Той се забави с отговора. Не можеше да се отърси от мисълта, че нещо в теорията му се изплъзва.

Лили отдавна бе разбрала, че спорът е част от начина на разговор с Варан. А и според древно научно поверие, в спора се раждала истината. Но как да я отсеят те от купчината измислици? Забравените книги със сигурност криеха реални факти. Ако успееха да намерят решението, тя щеше да бъде с Тери винаги, когато пожелае.

Мисълта за приятеля я натъжи. Не бяха се виждали на живо. Обменяха си холосесии, в които си задаваха въпроси и се шегуваха както преди, но… не беше същото. Да чуеш гласа на любимия и да видиш лика му не беше достатъчно. А беше ли нормално да отговориш на въпроса му и той да получи твоя отговор след… цяла вечност?

Младата жена въздъхна.

Сякаш отгатнал мислите й, акадът се обади:

— Много ми се иска да успеем, Лили — В гласа му се прокрадваха топлина и нежност, каквито рядко си позволяваше. — Аз бях един от инициаторите на този проект и все още съм на мнение, че той е важен за нашите светове. За нашата цивилизация. Понякога нощем не мога да заспя. Мисля за последствията. За всичко хубаво и лошо, което ще ни донесе дългоочакваната развръзка на тази история.

— Лошо? Защо смяташ, че непременно трябва да ни сполети някакво зло, Лу? Да не би да измрем като откривателите на египетските гробници?

— Нямах предвид точно такова зло, макар да не го изключвам.

Той се усмихна за кратко, след което продължи все така сериозно:

— Тъжно е, но историята на човечеството не спира да доказва, че всяко голямо откритие е имало две страни: добра и лоша. И единствено от хората е зависело как ще го използват.

— За това става въпрос! За правото на избор! Онова, което сега ни е отнето.

Луис поклати глава:

— Май наистина остарявам. Настройвам се скептично към вариантите, произтичащи от реалността.

Лили се засмя:

— И все по-често вярваш на слухове и притчи.

— Не се подигравай, млада госпожице! — закани й се той шеговито с пръст. — Понякога притчите спестяват на учения месеци, дори години труд.

Сякаш за да потвърди думите му, електронният асистент обяви моделирането за завършено.

— Къде да разположа образа? Ще желаете ли разрези и проекции? — както винаги любезно заразпитва той.

— Да, приятелю. Синтезирай образа с всички възможни проекции тук, пред нас. И не забравяй да докладваш резултатите. Не ми се четат цифри.

Двамата поеха чашите си в ръце миг преди масичката да бъде разчистена. Обемното изображение полека започна да се оформя.

— Не може да бъде! — възкликна невярващо Лили. — Та това е…

— … обърната пирамида — подсказа й Варан с тържествуващо лице.

* * *

Тя продължаваше да клати глава, отричайки очевидното. Ако е било толкова лесно, защо никой не го е забелязал? Погледна недоверчиво към акада:

— Възможно ли е? Никой да не я е открил досега?

— Никой не я е търсил — вдигна рамене той. — Хората са били обсебени от пропорциите, не от самата фигура. Грешка, която, между впрочем, допуснах и аз.

Споменът за предишната му хипотеза го накара да се намръщи. Той беше виновен за изчезването на Паскал Амол. Знаеше, че Лили също изпитва вина, защото беше убедила артистичния математик да се включи в проекта им. Но той, само той бе задал грешната посока. И може би беше съсипал един живот. Из Академията се носеше слух, че Амол бил издирван на Земята като нарушител.

— Дори да е така — любопитството на Лили го откъсна от размислите, — учудвам се, че никой никога не си е представил същата фигура, завъртяна в друго положение в пространството.

— Напротив. Но хората, изглежда, са били предубедени. Вярвало се е, че пирамида с върха нагоре съдържа в себе си положителна енергия, а пирамида с върха надолу, има неблагоприятно влияние и върху живата, и върху неживата природа, но най-вече върху хората. Нарушавала енергийния им баланс. Ако днешното ни откритие е било популяризирано в онези времена, то най-вероятно е щяло да доведе до обезлюдяване на цял континент, нищо повече. Никой не би пожелал семейството и потомците му да живеят в геонеблагоприятна среда.

— Обяснението е логично. Да допуснем, че откривателят на „лошата“ пирамида не си ти. Но щом древните са смятали, че им влияе отрицателно, защо изобщо са я построили?

— Първо, никога не съм твърдял, че тази пирамида е построена. И второ, теориите за „лошите енергии“ са се появили много по-късно.

— Напълно се обърках. Моделирал си някаква фиктивна фигура, която никога не е съществувала?!

— Не си ли учила за дуалността на заобикалящия ни свят? — отговори той на въпроса с въпрос. — Частици и вълни. Материя и енергия. Видимо и невидимо.

— Природни закони и магия — допълни го тя с насмешка.

Луис прие закачката със спокойна усмивка:

— На прав път си. Идеята ми хрумна, когато получих поща от Оли. Беше нахвърлял няколко задачки по изграждане на свръхсветлинен вълнови тунел. Мисълта да се придвижвам в пространството като вълна не ме поблазни, но ми напомни, че в нашия свят съществуват безброй неща, невидими за човешкото око. И онзи разговор с теб за брадата ми. За правилната фигура, която все ни се изплъзва.

— Тогава ти каза, че уравнението може да е вярно, но да го четем наобратно — припомни си студентката. — И че хората виждат онова, което искат да видят.

Луис искрено се зарадва на бележката й:

— Точно така! Аз също не виждах друго освен пирамиди, пръснати из цялата Земя. Нещо повече — бях се ограничил до изучаване на най-популярната, Великата и свързаните с нея артефакти. Записките на Оливър ме насочиха към онова, което пропусках. И резултатът е пред нас — завърши, изпъвайки гордо дясната си ръка към моделираното изображение.

— Добре, но… защо пирамида? Защо не конус? Или сфера, която е много по-разпространена форма във Вселената — и в микро-, и в макромащаби. — Амбициозната му помощничка не беше от хората, които прегръщаха безрезервно всяка подхвърлена идея.

Той я поздрави наум за професионалния подход.

— Знаеш ли — започна с типичния си преподавателски плам, — че в някои от нулевите цивилизации е съществувал знак „огледало“, който се състоял от две, така да се каже огледални, пирамиди: една с върха нагоре, изправена — и една обърната. Изправената представлявала храм, олицетворяващ отражението на естествения космичен ред. Самият той пък бил символизиран от обърнатата пирамида. Изследователи посочват, че става въпрос не за статично отражение, а по-скоро за безкрайни отражения едно в друго — нещо като „зала с огледала“ — той се засмя на хрумването си. — И съм склонен да вярвам, че са имали предвид не само материални форми.

— Необичайна символика — все така скептично реагира Лили. — Чувала съм за космическо яйце, за животинско-дискова космогония… Но те са по-близки до човешкото съзнание, до света, който е бил видим за очите в зората на разума. А пирамидата като символ на космичния ред ми е непонятна. И то не каква да е, а правилна, с квадратна основа.

Луис се засмя, доволен, че тя сама насочва разговора:

— Едно от обясненията за четиристенната основа са четирите посоки на света. Истината е, че знаем много малко за времената от зората на разума, както го наричаш ти. С положителност сме установили, че далечните ни предци са имали по-дълбока връзка със заобикалящата ги природа. И знания, които в цивилизоването си сме изгубили. Може би никога няма да ги възстановим. Та, обратно към въпроса ти за пирамидите. Аз лично започнах от символиката на числата, която винаги ме е привличала. Смея да твърдя, че числото три е безспорен фаворит в списъка със свещените за човечеството числа. А аналогът му в геометрията е… триъгълникът! Не си ли се замисляла какво представляват построените пирамиди? Четири равнобедрени триъгълника, с основа един квадрат. Като се прекарат диагоналите на квадрата, той самият може да се раздели на четири равнобедрени триъгълника.

Нямаше нужда да й го казва. Виждаше го в модела пред себе си. Разгъвката на пирамидата образуваше втори слой, който й придаваше вид на недообелен плод.

— С други думи, пирамидите за теб са просто осем равнобедрени триъгълника, залепени един за друг. А числото осем е… другото свещено число?

Никакви забележки не можеха да помрачат доброто настроение на акада. В отговор на поредното предизвикателство на асистентката си той пак се засмя и продължи:

— Нещата не са толкова прости, Лили. Осмицата… хм… засега не съм стигнал до нея. Като начало исках да те насоча към свещеното число три и триъгълниците. Чрез тях попаднахме на икосиадричната структура на Земята, помниш ли? — Тя кимна. — Но понеже намесихме символиката на числата, си признавам, че докато се занимавах с тройката, ме заинтригува повсеместната символика на числото девет при нулевите цивилизации. Освен легенди, обреди и свещени предмети, свързани с него, древните са използвали и големи времеви цикли, кратни на девет — И без да се интересува дали тя има желание да ги чуе, Луис се впусна в подробности за откритите от него числови закономерности.

— Свещената деветка е била за древните хора единица мярка не само за пространство, но и за време — обобщи той. — Излиза, че са били наясно с единната пространствено-времева структура на света. Но какви закономерности са познавали и как точно са ги използвали — все още не мога да разбера. Нямам дори идея.

В погледа на слушателката му проблеснаха весели искрици:

— А не си ли се замислял, че значението на числото девет е свързано с факта, че се получава от три тройки? Самият ти спомена числото три като фаворит в символиката…

— Не изключвам такава хипотеза — съгласи се бързо акадът. — В древните източници са закодирани толкова тайни, толкова изгубено познание, че ни е трудно да се ориентираме за истинския смисъл на повечето от тях.

Лили се замисли. Спомни си за обеците, които Оливър й бе изпратил по Алевар. Беше търсила безуспешно информация за знаците, изписани върху тях. Накрая се отказа. Реши, че бяха само елементи от украсата. Затова пък попадна на стара легенда за някакво изостанало в развитието си племе, което притежавало невероятни астрономически познания. Там деветката също играела важна роля, а жените се разхождали с украшения, които поразително приличаха на подсистемите от по девет триъгълника в икосиадричните структури[3]. На двуизмерните изображения се виждаха девет триъгълни пластини, разположени в три реда и прилепени една за друга така, че всяка обеца представляваше голям потрепващ триъгълник.

Подхвърли сравнението на Луис и той отново се въодушеви. Потокът на словото се отприщи у него с такава сила, че успя да въвлече в изказването си дори някогашните приказни истории, които започвали с израза: „В едно далечно царство, през девет земи в десета“. Според Варан това било доказателство, че хората пътували от една подсистема в друга.

Леко досадена от безкрайните отклонения, Лили се помъчи да се съсредоточи върху основния въпрос. Ако акадът, обсебен от пирамидалните си въжделения, бе склонен на компромиси с логическите заключения, то тя нямаше право да си затваря очите пред липсващите парченца от пъзела.

Беше изчислил, че в недрата на някогашния континент Европа, някъде в югоизточната му част, е съществувала обърната, „неръкотворна“ (по думите му) пирамида. Тя беше склонна да приеме, че пирамидата все още съществува — какво би могло да й попречи, след като човеците не подозираха за присъствието й? Макар с резерви, можеше да се съгласи и с хипотезата, че същата пирамида през вековете е привличала хората. Не отхвърляше и възможността да е оказвала особено влияние върху живеещите там. Но защо Луис бе толкова сигурен, че с нея е свързана началната точка на Тунелите? Мястото, което бе посочил за връх на пирамидата, не се вписваше в основните нива на земния икосиадър.

— Едно е да привличаш по недоказуем начин човеци и цели народи, а съвсем различно — да си фуния към междузвезден тунел — прекъсна обясненията му тя.

— Разочарован съм от теб, млада госпожице! — възмути се той театрално. — Смени мащаба и разгледай изчисленията за галактичния икосиадър. Концентрирай се върху шестте скелетови възела. Чудесно! — добави, когато тя изпълни инструкциите му. — А сега огледай подробно къде ги пресичат каналите.

Лили покорно изпълни указанията, увеличавайки последователно мащаба на изображението за всяка от планетите, станали дом на човечеството след Разселването. Вселенският енергиен канал пресичаше Земята в същата точка, която Варан бе фиксирал като връх на обърнатата си пирамида.

— Закодирани тайни и забравено познание, които тепърва ще преоткриваме — повтори назидателно акадът.

— Излиза, че нулевите цивилизации са знаели за света повече отколкото по-късните, предкосмически общества.

Той кимна дълбокомислено с глава:

— Затова пък предкосмическите са извличали полза от невежеството си, съчинявайки най-различни, често безумни хипотези.

— Невежеството като двигател на прогреса? — идеята я развесели.

— Неведоми са пътищата на познанието — поде шегата й той. — Предкосмическите хора са търсели портали към звездите почти във всички останки от нулеви цивилизации, а и в много природни феномени. Нямаш представа с какво количество теории се запознах, докато се опитвах да намеря верния път.

Лили не отговори. Знаеше за колосалния му труд повече, отколкото преподавателят й допускаше. Проучването, направено от нея и Пако, бе изкарало наяве всички посоки и колебания, през които бе минал. А също и враговете, които си беше спечелил.

— Лу, ако изображението пред очите ни е решение за нашата задача, трябва незабавно да го препратим до Оливър и Тери. Трябва да направим копия и за нас, защото е възможно утре като се събудим, моделът и изчисленията ти да са изчезнали. Поради срив в градския център, пожар или в резултат на неуспешен академичен експеримент. Или каквото и да било.

Луис мълчаливо се съгласи. На моменти му се струваше, че въпреки възрастта и ефирното си излъчване, Лили е по-зрялата в тяхното дуо. Тя беше, която обръщаше внимание на административните подробности. Тя беше партньорът с винаги готов вариант за действие и мислеше първо за отзвука, а след това за стойността на откритието. Беше му трудно да определи дали тази нейна особеност се дължи на средата, в която е израсла или на трудностите, които й се е налагало да преодолява.

„Толкова млада, а вече с такъв житейски опит!“ — помисли си той.

Вярна на здравия разум, Лили се зае ръчно да направи копия на новото откритие.

Продължаваше да се съмнява в приложимостта му. Твърде много въпроси оставаха без отговор. Връзката с Тунелите беше по-скоро предположение. Тунелният център се намираше доста далеч от посочената точка в посока запад-северозапад.

Върхът на хипотетичната пирамида наистина се пресичаше от Вселенски енергиен канал, но този „природен тунел“, страна на триъгълник от галактичния икосиадър, създаваше пряка връзка единствено между Земята и Бойна звезда. Тя ли беше планетата с каменния кромлех[4], описана в дневниците на Пионерите? И ако тезата на Луис беше вярна, как от Земята се осъществяваха директни тунелни рейсове към всичките пет свята?

Очевидно бе, че акадът пропуска нещо. И той като първооткривателя Лео Леван отказваше да надникне в тайната на съвършения каменен комплекс.

Тунелните пътувания не бяха спускане по готова пързалка. Използването на вселенската енергия за конкретни цели изискваше допълнителни усилия. Разумни усилия.

Надяваше се, когато Тери и Оливър получат писмата й, да открият липсващото звено в теорията. А дотогава реши да се съсредоточи върху текстовете, голяма част от които все още чакаха реда си в личния й информационен архив.

* * *

Тери броеше минутите до срещата с Оливър. При сбогуването си с генерал МакВали Сола бе успяла да пошушне на кадета за пристигането на общия им приятел. Каза му и за уговорката помежду им. Младежът реши, че не може да чака толкова дълго за среща със своя технологичен ментор.

Прехвърляше през ума си различни варианти, но бе наясно, че и най-дребното отклонение от военната дисциплина ще се отрази неблагоприятно на по-нататъшното му развитие в това общество. Да прескочи строгата йерархия беше невъзможно. Оставаше му единствено надеждата да се опита да я използва.

Знаеше, че баща му е безкомпромисен, затова предпочете да се обърне към полковник Затура. Командирът на випуска бе от онези първично отдадени на военната кауза души, които с готовност се впускаха във всяко начинание, представено им като мисия на честта и пагона. Не блестяха с особена интелигентност и дълбокомислените дискусии ги объркваха. Затова пък бяха удобни за манипулиране — достатъчни бяха няколко патриотични фрази или небрежно подхвърлена мисъл за отличие. Тери не смяташе, че полковникът е глупав. По-скоро притежаваше изгубената наивност на основателите на Лагера — рицарите на Първите правила, за които смисълът на живота се изразявал с две думи: служба и сигурност.

Героичният ореол на първите отряди все още витаеше из Галакси. Той щеше завинаги да бъде част от атмосферата на града. Но ако имаше място, където бе запазен непокътнат и почти обожествяван, то това беше Академията за военни изкуства. Затова повечето преподаватели там поощряваха питомците си — особено кадетите — в търсенията им на нови умения и оръжия.

По отношение на оръжията по правило се предлагаха идейни решения, които се изпращаха за анализ и оценка от учените на Да Винчи. Теоретизирани и одобрени, те се предаваха за разработка на инженерите от Хайтек. Последният етап беше производство на новото оръжие на Индустриалните луни.

Предложенията на кадет МакВали обаче не бяха плод на внезапно хрумнала идея. Те се отличаваха със своята завършеност и предварителен физически анализ. Очевидно бе, че познанията му се простират далеч извън усвоявания в Академията материал. Полковник Затура беше впечатлен. В допълнение към собствените му качества младежът беше син на уважаван щабен генерал. Беше известен и с доброто си представяне в полевите учения. Нямаше причина, поради която да откаже молбата за експериментално тестване на извънкласния проект. Ако опитите завършеха успешно, идеята на кадета можеше да се превърне в първата от много години насам самостоятелно реализирана разработка на Бойна звезда.

Така по-късно същия ден, приключил учебните занятия, Тери получи заповедта за стажантско назначение по целесъобразност.

Пътуването до Наполеон не беше кой знае колко впечатляващо за момче, преминавало през Тунелите и завършило предразпределителното си образование на Земята.

Но Пале Роял беше нещо различно.

Издигната върху недружелюбната камениста повърхност на астероида, базата бе строена в добрите традиции на походна стабилност. Не се забелязваха глезотии на цивилизацията като прозрачни стени, разкриващи възхитителни — и обикновено изкуствено създадени — гледки. Вместо тях разпозна непрозрачните, огледални люспи на лъчезащитните обвивки. Куполните конструкции, разположени плътно една до друга, като колиби на предисторически хора, изглеждаха проектирани за ръста на джуджета. Тери съобрази, че по-голяма част от помещенията, заедно с топлите връзки между тях, се намира под повърхността.

Хората не бяха напреднали в тераформирането толкова, колкото им се искаше, но прокопаването на подземни галерии и тунели бяха усъвършенствали с хилядолетия. „А има и тунели, които тепърва трябва да се научим да прокопаваме“ — помисли си той.

Отвътре базата не изглеждаше по-привлекателна, отколкото отвън. Спартанско обзавеждане, закрепено здраво към пода и стените; коридор с наредени защитни костюми от едната страна и дихателни резервоари от другата; работни помещения, в които намръщени хора се поздравяваха делово, разменяха по няколко думи и отново поемаха по невидимите си дела; механични асистенти, които се суетяха в безумен хоровод, изпълнявайки поставените им задачи…

Цялото това море от хора, машини и мебелировка внезапно се отдръпваше, за да даде път на своя Мойсей — човекът, който ги водеше сред безлюдната студенина на космическия остров: командирът на базата, интерстеларен капитан Голиат МакЧжоу.

За онези, които познаваха митологията на предкосмическата Земя, името Голиат беше синоним на голям и силен мъж. Е, оставаше съмнението, че не е бил особено умен, защото бил победен с хитрост от някакъв мъник, наречен Давид. Подобен позор беше немислим за капитан МакЧжоу. В действителност той притежаваше по-скоро давидов, отколкото голиатов ръст, но всяко мускулче в него бе старателно развивано и поддържано. Силата на тялото му в допълнение с вродената подозрителност към човешкия род го предпазваха от почти всякакви проблеми.

Поне до деня, когато в базата му се появи младият всезнайко МакВали. Имаше нещо обезпокоително в тайнствения ентусиазъм на кадета и то бе причина за хладния прием на Голиат.

Дори Оливър, който отскоро бе в базата, усети, че командирът е по-сдържан от обичайното.

Естеството на работа тук смекчаваше твърдите военни порядки и отношенията бяха полуцивилни, с онази колегиална фамилиарност, която неминуемо възниква между хората в малки затворени общности. Особено когато са обединени в стремежа си към постигане на общи цели. В подобни условия сдържаността на един командир е необходима и естествена. Тя означава безпристрастност.

Точно тази безпристрастност внезапно бе изчезнала от поведението на капитан МакЧжоу. С какво ли новопристигналият стажант го беше провокирал? Програмистът се зарече да държи под око младия си приятел.

— Оливър! Най-после! Така се радвам да те видя!

— Здравей, хлапе! — той с мъка удържа младежа, който, развълнуван, се готвеше да му се нахвърли и добави с усмивка:

— Смяташ ли, че е зряло да се разцелуваме насред базата като стари гаджета?

— Хич и не ми пука! — махна с ръка Тери, а тонът му потвърждаваше, че наистина мисли така.

Оливър се разсмя:

— Е, на мен ми пука. Казвай, какво те води насам?

Прихвана леко кадета под лакътя и, без да бърза, го поведе към работното си място. Току-що се бяха върнали от изпитания навън. Останалите от екипа се бяха отправили към помещенията за почивка.

— Тук можем да поговорим на спокойствие — каза Оли, след като се настаниха в походните столове, а любезният асистент се дотъркаля безшумно с две чаши топла напитка.

— Мисля, че имам решение за средата — започна нетърпеливо Тери.

— Средата, която изгражда тунела ли?

— Средата, в която ще се движи тунелната капсула.

Оливър предпазливо отпи от чашата.

— Средата на тунела не е ли именно тази, в която ще се движи и капсулата?

— Не точно — отвърна кадетът. — Идеята ми хрумна докато изчислявах аерошоковите куршуми. Чувал си за тях, нали?

Събеседникът му направи неопределена гримаса.

— Няма значение — не се притесни от незнанието Тери. — Предполагам, че когато си учил на Земята, си посещавал ледниците. Помниш ли онази игра, в която пускат да се пързаля един полиран камък, с предварително зададен начален импулс? Двама играчи вървят и излъскват пистата пред него. Целта е да намалят триенето и той да се придвижи възможно най-бързо към мишената в края на трасето. — Оливър кимна. — Е, принципът на действие при аерошоковите куршуми е подобен, само че при тях с помощта на центробежните сили се създава нещо като въртящ се въздушен напръстник. Изчислява се така, че във вътрешността му се образува вакуум. В получения вакуум се пускат капките, които оформят шоковата сачма. Тя е същинската част на куршума и поразява целта.

— Искаш да ми кажеш, че тези… капки се движат насочено само благодарение на факта, че са във вакуум? Без гравитационни сили, без допълнителни импулси? — макар да се забавляваше с бързоречието на младежа, програмистът се намръщи скептично.

— Неее! Опитвах се да ти представя съвсем накратко принципа на действие, за да ти обясня за средата: тази, в която се придвижва куршумът като цяло, е въздух, но самата сачма се движи във вакуум, който е създаден от същия този въздух.

— Среда, която създава друга среда? — Оливър се замисли.

— Може и така да се каже — кимна кадетът с готовност. — Идеята е средата на придвижване на тунелната капсула да бъде нещо като този напръстник. Или поне пръстен.

Мъжът срещу него се отпусна в стола с усмивка и заключи ръце зад тила си:

— Кажи ми, че не възнамеряваш да въртиш черна дупка, за да промушиш капсулата през пръстена, който би образувала тя.

— Не, разбира се — успокои го Тери и също се усмихна. — Но признавам, че обмислях и такъв вариант.

— Аз също — отвърна програмистът. — Беше един от първите ми модели.

Младежът кимна с разбиране:

— Истината е, че отдавна използваме гравитационните сили, но все още не сме ги овладели напълно. Не говоря за гравибалансиращите обувки, без които космическите ни авантюри, та дори и Разселването, биха били немислими. Не говоря за наземния транспорт, нито за гравиталните уловители, които спасяват и улесняват живота ни. Но в гравитацията е скрита мощ, която — независимо дали си го признаваме или не — продължава да ни плаши. За нас тя си остава недоразгадана стихия — какъвто е бил огънят за праисторическите хора. Или термоядрените реакции в предкосмическата епоха.

Оливър слушаше мълчаливо. Все повече се убеждаваше, че изборът му при онази среща на Земята е бил правилен. Това момче не беше просто интелигентно и любознателно. То беше изключително. Притежаваше рядка дори за учените от Да Винчи аналитичност. И, обратно на техните навици, беше последователен в преследване на целта.

Замисли се, че глупавият инцидент с Луис може би бе отнел на хората велик изобретател. Но, от друга страна, бе дал смисъл и насока на вечната младежка съпротива срещу статуквото.

— Ако съм схванал думите ти правилно, — върна се към разговора Терв, — ти говориш за някаква обвивка. Щит, който гарантира сигурността на капсулата при преминаването й през тунела.

— Да, за съжаление стабилността на времепространствените тунели е много… нестабилен въпрос.

Оливър весело се засмя. Едва ли можеше да се подберат по-точни думи. Самият той се беше измъчил в опити да моделира тунел с гарантирана стабилност — не само физическа, но и пространствена.

Сякаш прочел мислите му, Тери добави:

— Питах се дали изобщо сме в състояние да поддържаме постоянен тунел за цялото трасе. Дали няма да е достатъчно, ако обвивката, както я нарече, създава временен тунел с дължина, съответстваща на капсулата и така да осигурява придвижването от началната до крайната точка. Ще е необходима много по-малка енергия.

— Да, но тогава остава въпросът кой и как ще насочва твоя „напръстник“ към крайната точка. Може ли да се осигури постоянна траектория?

— Въпросът ти ме връща към играта, за която говорех — кърлинга. Двамата играчи, които насочват камъка, са тези, които определят траекторията. Те могат не само да излъскат пистата отпред, но и да настържат малко лед, който ще коригира посоката на движение.

— Искаш да кажеш, че обвивката ще се самокоригира? — Съмнението в гласа на Оливър издаваше по-скоро мнение, отколкото въпрос.

Тери се поколеба преди да отговори:

— Не съм сигурен. Засега съм се съсредоточил върху процеса на създаване на обвивката. И материята, от която да бъде изградена. Ето, разгледай ги.

При последните думи той бръкна в костюма си и извади отвътре миниекипер. Оливър го пое и го свърза към работния си плот.

— Нещо против пълна колокация?

— Не — поклати глава кадетът. — Нямам тайни от теб.

* * *

Бегълците пресичаха вече трета зала — почти тичешком, тласкани от страха, че ще бъдат настигнати и заловени. Факлата бе изгоряла, а Пако дори не се опитваше повече да сканира страниците на безкрайната каменна книга.

Не бяха намерили по-подходящо название за строените в редици каменни плочи с издълбани в тях йероглифоподобни знаци. Опитаха се да ги разчетат с транслингватора, който по чудо не бяха изгубили с гравиплана. Машината не можа да определи вида и езика на надписите, но бе категорична: те нямаха нищо общо нито с коптския, нито с древноегипетската писменост.

— Това заключение можех да си го направя и сам — ядно отбеляза Паскал преди да я изключи. Надяваше се да има повече успех с кристалните плочки, които бяха намерили в нишите на втората зала. Бяха правоъгълни, с дебелина между един и два сантиметра, гладки като стъкло от външната страна, но с видими фини линии на кристална мрежа във вътрешността. Пако не си представяше за какво друго биха могли да служат освен за съхранение на информация.

Цялото подземие, в което бяха попаднали, приличаше на огромен, забравен архив. Освен кристалите, на по-високите редове забелязаха свитъци — някои сравнително бели, други с мръсножълтеникав цвят. Папируси? Пергамент? Кожи? Но не трябваше ли органичната материя, от която бяха създадени, отдавна да се е превърнала в прах? Много от нишите наистина бяха празни или със следи от разпаднали се „експонати“. Защо времето бе пощадило само част от тях?

Отговорът се оказа прост. Мика свали няколко свитъка, като ги придвижваше внимателно в пространството без да ги докосва. Спътниците й побързаха да ги уловят, без да помислят, че допирът на ръцете може да ги разруши. Започнаха да ги разгръщат и скоро учудването им надделя над останалите чувства. Странните писания бяха изработени от… изкуствена материя!

— Тези знаци са различни от другите върху каменните страници — отбеляза Мика.

— Спиралите по колоните също са различни — подхвърли Дюк.

Загадките се трупаха, а те не бяха специалисти нито в мъртвите езици, нито в археологията, нито в биологията.

— Не знам за вас, но според мен няма цивилизация, която да използва толкова различни материали за… съхраняване на информацията — обади се Пако. — Как мислите, възможно ли е това място да се е ползвало от различни цивилизации? И всяка от тях да е оставяла… архивите си тук?

— Звучи идиотски — намръщи се Дюк. — По-скоро бих заложил на една цивилизация, която с течение на времето е променяла технологията на запис. Започнали са с готови материали от природата. Постепенно овладявали различни техники на обработка, усъвършенствали ги, а развитието водело до откриване на нови материали, включително и такива, които не съществуват в природата.

— Говориш за собствената ни цивилизация. Не отричам, че нашите носители на информация доста са се променили от времето на първите издълбани чертички.

— Тогава защо да изключваме възможността, друг разум да се е развивал по сходен начин?

— Какъв разум? Извънземен ли? Не ми казвай, че си от онези откачалки, които твърдят, че Земята някога била населена от различни свръхраси. Същите уж построили огромни градове под повърхността. Били като богове, но радиоактивността от Слънцето започнала да им влияе и ги озлобявала. Затова един прекрасен ден напуснали Земята, като оставили само онези, които вече били повлияни. Човешката раса произлязла именно от изоставените[5].

— Интересна история — подсвирна Мика. — И, между другото, напълно задоволително обяснение за произхода ни.

Произходът…

Пако се упрекна, че не е достатъчно подготвен за изненадите на подобно пътешествие. И внезапно, като опровержение на самообвинението, в паметта му изплува предсказание от предкосмическата епоха, което неотдавна беше прочел:

„Тайните ще се разкрият, когато се открие Залата на записите. Тя ще бъде малък гроб или пирамида, която се намира между дясната лапа на Сфинкса и река Нил […]. Това ще стане когато се открие храмът на Илтар в Юкатан и когато завърши още един земен цикъл […]“.[6]

Ами да, те се бяха спуснали през кратера откъм дясната лапа на сфинкса, а той помнеше от картите в Града на миналото, че някога, около 2000 години след раждането на християнския пророк, на мястото, където се взриви транспортерът, съществувало гробище. Затова тогавашните археолози не бяха открили подземието — почитта към мъртвите пречела на разкопките. Вероятно и храмът на Илтар вече е открит…

— Някой знае ли къде се е намирал Юкатан?

Въпросът бе толкова странен, че Каси залитна от изненада и почти връхлетя върху заковалата се на място Мика.

Хамелеонът загрижен се извърна към Пако:

— Добре ли си?

— Напълно. Мисля, че сме открили Залата на записите[7].

Забеляза, че и тримата го гледаха със съчувствие. Опита се да обясни:

— Мястото, където е скрита информацията за началото на човешката история, а може би и на самия човек. Никой не знае със сигурност кой ги е оставил. Твърди се, че когато атлантите дошли в Египет след катастрофата със собствения им остров, те донесли със себе си много знания и информация. Част от тях предали на избрани посветени, а останалото скрили в изградени от тях зали. Повечето скривалища са отдавна намерени. Помните ли виртуалната ни разходка? Те бяха включени в маршрута. Но тайната на Началото не е била открита. Досега.

Изслушаха го търпеливо. Неверието все така се четеше по лицата им.

— Каквото и да сме открили тук — заключи миролюбиво Дюк, — ще предадем на хора, които могат да го разберат.

Съгласиха се, че най-доброто, което могат да направят, е да останат живи, за да предадат находките.

В края на първата зала Каси бе открила каменна врата, маскирана като част от помещението. Успяха да я преминат благодарение уменията на крехката амазонка, но изходът от следващото помещение се оказа не толкова комфортен.

Бяха подминали с безразличие дълбоката квадратна ниша от лявата им страна. Приличаше на вграден комин с липсваща стена. В края на залата не намериха друга врата — нито скрита, нито видима. След кратко лутане разбраха, че ако искат да продължат, трябва да преминат през „комина“.

— Да се метна доброволно в тази дупка? — потресен надникна в бездната Пако. — Изключено!

— Тогава изчакай патрула и се предай — сряза го Мика.

— Ти не разбираш! Според древна легенда[8] на Земята винаги е съществувала подземна раса. Змиеподобни. Казват, че притежавали много развити технологии. Може би затова, макар и разумни, презирали хората. Отвличали ги, измъчвали ги и ги ядели. Имало кладенец, през който да се стигне до градовете им. Ами ако тази дупка е кладенецът[9] от легендата? Целият землестъргач, всички тези писания и музейни сбирки…

— Не мога да повярвам, че те слушам, вместо да запратя надолу философстващата ти уста! — думите бяха казани с раздразнение, примесено с презрение.

Дюк се опита да успокои духовете:

— Не се карайте. Губим време. Пако, — обърна се към упорития аполониец. — Ти самият преди малко твърдеше, че подземните галерии тук са свързани с миналото на човечеството.

— Да, защото Луис Варан е убеден, че оттук ще научим тайната на Тунелите.

— Чудесно. Тогава откъде изведнъж ти хрумнаха небивалиците за змиите?

— От Луис Варан.

Макар да запазваше мълчание, цялото същество на Мика показваше, че търпението й се е изчерпало. Без да дочака края на обясненията, тя се спусна в шахтата. Бодрият й глас ги окуражи да я последват.

— Луис Варан наистина вярва в теорията за кухото ядро — опита да се защити за последно Паскал, след което неохотно скочи в тъмнината.

Усети, че някой го издърпва точно когато бе затворил примирено очи. С уменията си войнствената брюнетка за пореден път избавяше групата от затруднения.

Когато всички слязоха, Каси потвърди, че шахтата продължава надолу — просто Мика беше успяла да ги отклони в подходящия момент.

— А теб самата кой те издърпа? — запита подозрителният Паскал.

— Не беше необходимо някой да ми помага. Видях етажа и отскочих — обясни тя. Бяха си разпределили наличните лещи за нощно виждане. Двете най-добри бяха запазени за гарда на групата.

След безрезултатна обиколка на поредната зала четиримата се скупчиха край „комина“ без особено желание.

— Ще се наложи отново да скачаме — предупреди ги Мика, която вървеше най-отпред.

— Не можем да продължаваме така — заяви Дюк. — Ще останем без сили преди да сме стигнали до края на това… нещо.

— Казах ви, че не искам да излизам от другия край на Земята — възропта отново Пако. Мисълта да повтори скок в нищото не му се нравеше.

Беше си спомнил не само теориите за кухото ядро, но и библиотечните ограничения на Луис Варан, свързани с тях. Кой би си направил труда да ограничи достъпа до приказни небивалици?

Подземната многоетажна сграда, в която бяха попаднали, несъмнено съдържаше изключителна информация. По структура и замисъл напомняше на сградите-кошери, строени в зората на мегаполисите от предкосмическата епоха — Пако очакваше всеки момент през шахтата да премине кабинка, която да спре и да ги откара на желаната височина. Кристалните плочки също говореха за технологично развита цивилизация. Но каменното изпълнение на залите и колоните, знаците и свитъците отпращаха мисълта му далеч по-назад в човешката история — към нулевите цивилизации.

Кои бяха строителите на подземната мегаструктура? Човекоядци от вътрешността на земята? Или майсторите, изградили пирамидите? Или изчезнали култури, които се кланяли на слънце и звезди?

Ако в момента прекосяваха Залата на записите, значи останалата част от предсказанието на предкосмичния гадател също беше вярна. Загадъчните правсезнайковци са съществували. И са извършили всички онези неща, които им се приписваха[10]. Или поне част от тях.

Пако беше сигурен в едно: човеци или не, строителите на землестъргача бяга същите, от които беше запленен акад Варан.

— Остават още девет или десет етажа — уточняваше в същото време Каси. Стоеше почти на ръба на шахтата и сякаш се вслушваше в гласа на тъмнината.

— Хиляди троянци! — възкликна аполониецът. — Нали не смятате да прелетим цялото разстояние наведнъж?

Тя вече знаеше, че ако искат да се измъкнат, трябва да стигнат дъното на подземната сграда. Но интуицията й нашепваше за още една възможност.

— Два етажа по-надолу има… място, през което можем да излезем — успокои интуитата другарите си. Не искаше да им признае за странната раздвоеност, която съпътстваше усещането й за този изход.

Няколко минути по-късно и два етажа по-дълбоко под земята групата прекосяваше поредната зала с каменни книги. Тук нямаше ниши по стените, нито знаци по колоните. Стените бяха изпъстрени с пищни рисунки. Сцени с непознати герои и обичаи, летящи животни и машини, великани и джуджета, огромни пенести вълни, върху които се носеха елегантни мъже и жени, непознати планини с позлатени върхове…

Всички бяха толкова очаровани от картините, че се наложи няколко пъти Мика да избълва огън с ръцете си, за да освети по-добре невероятните стенописи.

— Това са приказки — каза запленена Каси. — Гледала съм 2D версии на подобни истории. Били са много популярни преди Разселването. Хората винаги са мечтаели да срещнат други раси, по-различни от тях.

— Хората не понасят по-различните — възрази Дюк. — И няма по-добро доказателство от нашия остров. Забрави ли защо си изпратена там, Кая? Защото си различна.

Паскал го изгледа с любопитство. В гласа на хамелеона се прокрадваше горчивината на познанието. Самият Амол от малък бе установил истината, че общността отхвърля различните. Така беше при хората, така беше и при животните. Ако не си като другите — стой далеч от тях. Трябваше му време, за да разбере, че различността е сила, която плаши.

— Мда… Различните са като уравнения с много неизвестни — каза той на глас.

Погледите, които му отправиха островитяните, му напомниха, че в малката им авантюристична общност различният беше той…

— Стига сте се превземали! — поклати глава Пако, без да се обижда. — Всички изучават математика в училище. Даже в последния клас!

— Прав си! — засмя се Дюк. — Нашата реакция е само още едно потвърждение на тезата ми.

— Слушай, нали си художник? — ненадейно се обърна Мика към представителя на Да Винчи.

И понеже той недоумяваше, тя обясни:

— Интересува ме как се е получило размазването в този край на картината. Ето тук, виждаш ли? — посочи с ръка към част от една рисунка.

На фона на перфектно запазените контури и бои се беше образувало нещо като петно, където цветове и форми се бяха смесили в бледа сиво-зеленикава мъгла, която сякаш трептеше. Петното започваше от пода, продължаваше на височина около три метра и се разстилаше на ширина, достатъчна да побере двама дебелаци.

Пако се вгледа в размазаните контури, като примигваше начесто, за да се освободи от илюзията за трептене. Нямаше никаква логика стенописите в цялото помещение да бъдат идеално запазени и само тук да са се размили, все едно някой е обливал мястото с мощна струя вода.

— Това е изходът — долетя зад гърба му гласът на Каси.

— Шегуваш се! — Мика подсвирна и доближи глава до петното. За миг носът й докосна трептящата повърхност. Петното се изду, обгърна я като в балон и… тя изчезна.

Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че не успяха даже да извикат. Пако стисна очи и отново ги отвори. Не беше халюцинация — Мика беше изчезнала в петното.

Дюк захлупи лицето си с длани. Бавно ги изтегли към слепоочията, задържайки ги там в леки успокоителни движения. Беше виждал достатъчно чудеса в живота си, но случилото се го извади от равновесие за няколко секунди.

— Дано не правим грешка — въздъхна накрая той.

Каси се приближи към петното, изпълнена със съмнения. Беше сигурна, че пред нея е изходът. Но дали рискът си заслужаваше? Може би трябваше да продължат към дъното на подземието.

За съжаление вече бе късно. Можеха само да последват Мика.

Интуитата отправи извинителен поглед към мъжете и прекрачи в петното.

Преди да я последва, Пако подаде ръка на Дюк:

— Беше ми приятно да поскитаме заедно. Искам да го знаеш. Вярвам на малката, но… за всеки случай. Ако нещо се обърка.

Дюк се усмихна и го потупа по рамото:

— Ще се видим след малко.

Бележки

[1] Правилен двадесетостен, състоящ се от 20 равностранни триъгълника. — Б.а.

[2] Алюзия за руския учен Гончаров — един от авторите на теорията за икосиедро-додекаедричния модел на Земята. — Б.а.

[3] Тук героинята смесва две западноафрикански племена: догони, известни с уникалната си космогония и астрономически познания и туареги, чиито жени носят споменатите украшения. Днес двете народности са част от етническия състав на Република Мали. — Б.а.

[4] Кромлех (от бретонски crom — кръг и lech — камък): кромлехът е мегалитно съоръжение с култово предназначение. Изградено е от големи каменни блокове, наредени в кръг или в няколко концентрични кръга, които могат да достигнат до 100 метра в диаметър. — Б.а.

[5] Визира се т.нар. „Мистерия на Шейвър“ от 1943 г. за свръхрасата на титаните. — Б.а.

[6] Цитирано е едно от предсказанията на американския ясновидец и паралечител Едгар Кейси (1877–1945) от периода 1932–1934 г. — Б.а.

[7] Зала на записите или Зала на знанията — съществуването й не е еднозначно възприето, макар да се идентифицира с т.нар. Зала на свидетелствата, намираща се под сфинкса. В нея археологът Захи Хавас години наред работи „при закрити врати“. Твърди се, че дори е намерил жезъла на енергията на Тот Атланта. От друга страна, в един от филмите на БиБиСи се твърди, че през годините на студената война КГБ открили в района на Гиза гробница на извънземно, която изследвали и голяма сферична камера на определена дълбочина под гробницата. Камерата така и не била отворена, защото част от учените се страхували, че може да бъде Троянски кон, оставен от „боговете“. Гробницата била затрупана отново. — Б.а.

[8] Героят визира индийска легенда за подземните градове Патала и Богавати и за подземна раса, обявила война на Агарта. — Б.а.

[9] Според легендата това е Кладенецът на Шешна в Бенарес, Индия. — Б.а.

[10] Арменският езотерик Георгий Гурджиев (1866–1949) също твърди в своите „Приказки на Велзевул“, че Египет първоначално е бил населен с оцелели от Атлантида, унищожена от два катаклизма, а също и че сфинксът и пирамидите в Гиза са построени от атлантите. — Б.а.