Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Бягството

Докато навлизаше в атмосферата на Тропикана, Тери с ужас разбра, че автопилотът е променил предварително зададената точка на приземяване. Вместо да кацне на платото до туристическия резерват, старпинът плавно се насочваше към другия край на планетата, където се намираха доковете за междупланетни совалки.

— Мразя умни машини, които решават вместо мен! — той удари безсилно по контролния панел. В отговор таблото предупредително изпищя.

Трябваше да се примири. Затегна колана и започна да обмисля варианти за безопасно отдалечаване от летището.

Четири часа по-рано се бе измъкнал от база Пале Роял с балон принадлежности и мъгляви приказки за външни експерименти. Правеше го не за първи път, затова никой не се притесни, въпреки строгите разпореждания на командир МакЧжоу.

Само преди два дни Тери вече беше наказван заради излизане навън без придружител. Изкара извънредно дежурство в залата за поддръжка. Беше се справил отлично. Дори вечно навъсеният МакЧжоу беше признал таланта му по отношение на техниката. По отношение на дисциплината обаче бе непреклонен:

— Според устава мога да те отзова още сега за рецидив на провиненията — беше го предупредил. С нетърпение очакваше деня, в който официално да натовари стажанта за обратния му полет към дома.

А сега, след кражбата на старпин и самоволно напускане на базата, Тери знаеше, че дори заповед от Главнокомандващия няма да накара сприхавия Голиат да го приеме обратно в базата. Изчезването на едноместния прихващач беше само̀ по себе си инцидент, който можеше да причини персонално наказание на базовия командир. Дори да забравеше останалите прегрешения на стажанта си, той никога не би му простил подобно петно в биографията.

Затова Тери нямаше право на грешка. Нямаше и време. Около час след излизането връзката му с база Пале Роял беше преустановена. Ако все още не бяха го обявили за издирване, то бе, защото и друг път си бе позволявал тази волност. Надяваше се отново да изпратят някого да го прибере от повърхността на Наполеон, преди да предприемат други мерки. Това забавяне би му помогнало до момента, в който дежурният в базата установеше, че е изчезнал от позиционната система на астероида.

— Хайде, приземявай се вече, стара буболечко! — занервничи Тери.

Сякаш поддал се на нетърпението му, старпинът рязко се наклони напред, избягвайки излитаща совалка. После дружелюбно пое към един от крайните докове.

Това забави кацането с няколко секунди. Кадетът използва момента и натисна бутона за аварийно спускане. Чу съскащото отключване на люка и мигновено се прехвърли във външната част на машината. Огледа обстановката с тренирано око. Никой не го наблюдаваше. Пое дълбоко дъх и скочи.

Автопилотът благополучно продължи приземяването.

— Дано не съм задействал и искане за санитарен екип — прошепна си Тери, докато се промъкваше към широката маркирана буферна зона. За пръв път след Разпределението оцени резултата от физическите тренировки.

Малко по-късно успя да се смеси с шарената тълпа туристи. Присъедини се незабелязано към една група, която се отправяше за атракциона на предците. Оказа се, че придвижването към резервата ставаше с гравиплани, а не пеша. Пътуването се използваше за запознаване на туристите с правилата, околността и пълните възможности на атракциона.

Разтовариха ги на входа на резервата-джунгла. Не беше трудно за кадет МакВали да изостане и да напусне групата така незабелязано, както се беше присъединил към нея.

Никога не беше предполагал, че има толкова много хора, които искат да изживеят няколко часа като малоумни проточовеци. Борбите и крясъците около Дивашкия резец не спираха и не му позволяваха да изпълни целта си.

Не искаше да рискува живота на нищо неподозиращите туристи, затова изчакваше тълпата да се разотиде. Беше предвиждал забавяне в тази фаза и не очакваше то да е фатално.

— Няма начин да бъда намерен толкова бързо — успокояваше се той, докато с досада наблюдаваше схватките от клоните на разлистено дърво. — Нито командир МакЧжоу, нито татко имат представа къде да ме търсят.

Постепенно отслаби бдителността си.

Затова твърде късно видя специалния отряд, изпратен от генерал МакВали.

* * *

Без особени трудности Сола прекоси територията на Входната точка. Преддверието й се стори по-оживено от всякога. Дали защото беше отвикнала от шумните разпри на превозвачите, ко̀сите погледи на жените и намръщените лица на мъжете, но транспортният център на Божата планета й заприлича на тъжно и прокълнато място. „Непрекъснато философстват за някакъв ужасен, долен свят, а не искат да видят, че живеят в него!“ — подразни се тя.

Беше се уговорила с командира на звездните граничари още преди тунелния рейс, затова се отправи към пристанището, без да се отбива в хотел. Искаше да остане насаме, за да обмисли срещата си с мерлина. Мисията бе завършила успешно в дипломатически план. За съжаление жителите на Мъгливия остров бяха заплатили висока цена. Дюк и момичетата бяха изчезнали. Бяха се превърнали в издирвани нарушители. Въпрос на време бе да се потвърди идентификацията им. Но не това бе най-страшното.

Двама от пасажерите в совалката й се сториха познати. Срещата я озадачи, защото индивиди като тях нямаха работа на Божата планета. Напомниха й за минало, което се опитваше да забрави. Надяваше се да греши.

— Доктор Донис? — обръщението беше достатъчно, за да разпознае онези, които я викаха. Въпреки протестите й, на Бойна звезда бяха продължили да я наричат с това име.

— Доведохме вашия човек.

Тя погледна към Шандо. Икономът безпомощно бе увиснал върху раменете на войниците. Очите му унесено блуждаеха.

— Изглежда зле.

— Да, има нужда от ободряване — съгласи се Сола. — Оставете го тук, момчета. Ще се погрижа за него. Благодаря ви.

Рейнджърите с облекчение козируваха и поеха обратно към частта си.

Сола се огледа. Няколко рибарски лодки лениво се поклащаха в зеленикавата вода. Стопаните им хвърляха по някой опипващ поглед към жената в дъното на кея, но щом разпознаеха вещерската й дреха, извръщаха уплашено очи.

Тя се усмихна. Суеверието на моряците беше добра защита, а при необходимост можеше да се превърне и в сериозно оръжие.

Трепна, защото почувства чуждо одобрение в главата си. Беше се надявала някоя от лодките да принадлежи на островитяните и въпреки това беззвучният глас на менталика я беше сварил неподготвена. Оповести наум намеренията си. От една от лодките се надигна мъж с изхабено сиво наметало и тромаво се запъти към нея.

— Пак ли е пиян? — извика той гласно, за да го чуят другите, любопитно подали глави над кърмите си. — От мен да мине, ще ви взема, но да ви е за последно!

Някой от наблюдаващите се изхили. Останалите се задоволиха с изразително оголване на зъби.

Менталикът подхвана Шандо. Сола също го подкрепи и след няколко минути тримата се носеха необезпокоявани сред проблясващите на слънцето вълни. Мътилката на пристанището беше останала далеч зад тях и те с удоволствие вдишваха свежия морски вятър.

Оставиха иконома на малък каменист плаж, където знаеха, че жрец Малчери провежда своите пречистващи ритуали. Бяха виждали как брегът почернява от хора, дошли за религиозните празненства. Дори да не го намереха, от това място Шандо можеше и сам да се добере до дома си.

Джурана очакваше Сола в заседателната зала. Около него бяха насядали неколцина съветници, сред които тя разпозна менталика Аргус Ласки и хендхилитата Тама Ювали — двамата бяха част от екипа, обсъждал съдбите на Алек и просветена Малчери.

— Задачата е изпълнена — започна вещерката делово. — Мириам Малчери беше обвинена и осъдена по опит за убийство, подстрекаване към антицивилизационни действия и… — тя се обърна към менталика — ти беше прав, Аргус. Неспазване закона за Разпределението.

— Имах смътен спомен за разпределителни неразбории преди години.

— Споменът ти е бил точен. Истинското име на жената е Миранда Луса Ривърхол, менталик. Трябвало е да бъде една от вас.

Няколко секунди в залата цареше безгласен смут. Сола изчака погледите на присъстващите да се успокоят и продължи:

— За съжаление част от хората, работили по изобличаването, към момента се водят безследно изчезнали. Обстоятелствата са доста мъгляви. До моето отпътуване от Земята екипите търсеха „неизвестни нарушители“. Но нека не забравяме, че Дюк Пан отпътува официално и е легитимиран в регистрите на планетата. Ако липсата му бъде установена, възможно е да го свържат не само с бегълците, но и с нас.

— Знаехме какъв риск поемаме — навъсено обяви Джурана. В гласа му се прокрадна тъга.

Сола почувства как безплътна болка сви стомаха й, а към гърлото й запъпли някаква буца. Пое дълбоко въздух, за да довърши:

— По-трудно ще е разпознаването на Кая и Мика, които отпътуваха нелегално. Те обаче са контактували с примитивните общности извън града, известни със своята страхливост и липса на задръжки. При минимален натиск от страна на градските екипи тези хора са готови да предоставят всякаква информация. Едва ли ще се поколебаят за чужденките.

Помълча малко и добави:

— А може да ги посетят не само градските екипи.

— Какво имаш предвид? — с русите си коси и щръкнало носле миловидната дама срещу нея приличаше повече на русалка, отколкото на четец на мисли. Изговаряше думите бавно и старателно, като човек, отвикнал да се изразява с говорима реч.

— Черноризци.

Думата не произведе очаквания ефект. Сола заключи, че събеседниците й не бяха чували за мрачните тайни на Земята.

Като всички ученици, дипломирали се на Старата, и тя бе слушала истории за черноризците. Градските легенди твърдяха, че някога били екипи за бързо реагиране. Подлагали ги на по-специално обучение. Подчинени пряко на Междуградския конклав, те изпълнявали всякакви поръчки на управляващите. Постепенно губели представа за добро и зло и се превръщали в жестоки чудовища. Обличали се в черно, за да се сливат с тъмнината, която благославяла пъклените им подвизи.

Преди години се беше сблъскала с истината и този сблъсък бе променил живота й из основи.

Млада и амбициозна, доктор Сола Донис за кратко време се беше утвърдила като име в практическата неврохирургия. Търсеха я в медицинските центрове на всички светове. Това й позволяваше да навестява приятелите си от училище и да общува с хора с различна житейска специализация. Предложението за работа по проект „Пигмалион“[1] дойде като логична стъпка в кариерата. Поканата бе отправена лично от президента на Междуградския конклав. Поласкана от вниманието, д-р Донис се беше съгласила, без да поиска проучвателен срок. По-късно си даде сметка, че в Координиращия център са разчитали именно на това.

Тунелен рейс и совалка без люкове — и тя се беше озовала в строго засекретения обект. Сред охранителите мястото бе по-известно като база Вивалон. Онова, което я очакваше там, надхвърляше и най-ужасните легенди. Защото хората, съчиняващи легендите, се придържаха към Закона за защита на личността, към Хартата за човешките права и Мораториума върху хуманоидизацията. А в проект „Пигмалион“ те бяха зачеркнати като излишни ограничители.

Сола беше шокирана, когато научи, че в охранителните отряди на индустриалните луни масово се зачисляват човекоподобни роботи. Произвеждаха ги в друга неизвестна база — Железен кон. Работата по създаването им стартирала преди десетилетия. Последните модели притежаваха лица и повърхност, наподобяваща човешка кожа. Черните маски бяха излишни. Въпреки това на Земята настояваха роботите да носят маските заради… по-лесното разпознаване!

Колко ли време щеше да мине, преди „маскираните“ да се разбунтуват срещу подобно ограничение?

Според д-р Донис моментът наближаваше с напредване на проект „Пигмалион“. Усъвършенствали достатъчно обвивката, безумците бяха посегнали и на разума. Стартиран — както обикновено! — като проект за усъвършенстване на човешката раса, „Пигмалион“ се беше превърнал в огнище за унищожението й. В базата се заточаваха специално подбрани нарушители. Част от тях имаха късмета само да обслужват роботите, но някои се превръщаха в мозъчни донори.

Сола не се залъгваше, че ще й позволят да напусне проекта свободно. Беше дошла по собствено желание. Беше предупредена за експерименталния характер на работата. В архивите на Земята се намираше изричното й съгласие с условията. В най-добрия случай можеха да я осъдят за неизпълнение на договора. Но тя не разчиташе на това. По-вероятно бе да изчезне или да катастрофира, а след време да се появи в базата под формата на… мозък в изкуствена обвивка.

Предпочете да изпревари събитията. От родната Звездна градина бе запазила малки количества опияняващи треви, които при нужда ползваше като анестетици. Комбинирани със семената на подправка от Божата планета, те помътняваха ума. Започна да пие редовно тайната отвара и за по-малко от месец бе повикана обратно на Земята.

След серия тестове и проведени разговори с Разпределителната комисия, с извънредна промулгация д-р Донис бе преразпределена на Божата планета. Обществото на вещерите бе перфектно място за изолиране на бившата лекарка. Официалните регистри гласяха, че прехвърлянето й е свързано с проект по съчетаване на научната медицина и природолечението. Незначителна подробност бе липсата на срокове за извършване на проекта.

Дълги години Сола се бе укорявала за малодушието. Беше предпочела да се скрие, да забрави, вместо да разкаже на всички за антихуманната програма на земляните. Резултатът бе налице — черноризците навлизаха все по-дълбоко в живота на цивилизацията, а хората в новите светове дори не подозираха за опасността. Трябваше да се сложи край на безумието. Нямаше право да продължава да мълчи.

Тя обходи с поглед седящите и, без да бърза, заговори отново:

— Черноризците са хуманоидни роботи. Създадени са по поръчка на Междуградския конклав на Земята. Да, в разрез с всички закони на нашата цивилизация — потвърди, след като видя неверието в няколкото чифта очи, устремени към нея. — Използват ги като охранители, издирващи екипи, наемни убийци… Кая едва не е пострадала, а мой приятел трябвало да бъде убит в една от техните акции.

Разказа накратко онова, което бе чувала и онова, което бе преживяла.

За пореден път се увери, че словесните бомби притежават най-голямата поразяваща мощност.

* * *

Лили не можеше да повярва на късмета си. Не бе завършила още академично образование, а животът й поднасяше шанс, за какъвто мечтаеха поколения учени: изследване на неизвестни артефакти от миналото. Текстовете, изпратени от Тери, се бяха оказали безценна находка. Публикуването им щеше да преобърне из основи представите за миналото на човечеството. Но публичността не означаваше автоматично признание в научните среди. Дори собственият й преподавател не бе убеден в направените от нея заключения.

— Нека не изпадаме в псевдонаучен екстаз от недоказани твърдения — заяви Луис, когато Лили се опита да му обясни, че съвпаденията при Кварта от ОРХ-6-Поларис не свършват с Тунелния център.

— Небеса! — промърмори акадът мелодраматично. — Нямат ли край моите страдания?

Тя се престори, че не чува оплакването:

— Попаднах на любопитни диалози. В тях се описва един остров, населен от перфектни хора, организирали си перфектен живот. Само дето по времето, когато философът разказвал тази история, островът вече бил потънал.

— Проверяваш ли ме? — заканително размаха пръст акадът. — Говориш за миража на учените. Откриван е толкова пъти, че едва ли има място на Земята, където да не са изравяни останки от легендарното парче суша. Всъщност останките не са задължителни. За предкосмическия учен Дюранди хипотетичният остров и летящите градове в индийската митология са едно и също, а прочутите летящи лодки вимана са транспортните средства на неговите жители.

Тя сви рамене:

— Звучи налудничаво, съгласна съм. Но научната истерия е била неизбежна при твърденията, че жители на острова цивилизовали древните ни предци. Били им дали знания за света, звездите, строителството и какво ли още не.

— Тези твърдения пропускат малка подробност: откъде самите „учители“ са добили знанията, които така щедро са разпространявали сред невежите?

Лили плесна с ръце и настойчиво се взря в преподавателя си, сякаш тя беше менторът, а той — ученикът:

— Най-после зададохте правилен въпрос, акаде! И моят отговор е: от дома си на Кварта, Поларис.

Той се намръщи и я прекъсна със сериозно изражение на лицето:

— Да не преиграваме! Склонен бях да призная идеята ти за седмия свят. Размишлявах дори над възможността за антинаучния подход на властта, но произволна препратка към легендите в науката говори за непрофесионализъм. Диалозите, които спомена, отдавна са в разделите на литературно-философските източници. Те не са исторически документ.

— Не, те не са. Обаче ние разполагаме с исторически документ — текстове, в които е описан един град. Същият като от легендата. И описанието е направено не по спомени, а от очевидец! Когато човек изчете дневника на Лео Леван, появата и изчезването на така наречените „четири високоразвити раси“ става разбираемо. Дори тривиално.

— Объркваш ме.

— Помисли, Лу! Нейде в нашата Вселена се намира непознат свят. На него незнайни същества са изградили транспортен център за връзка с други светове. В някакъв момент тези същества идват на Земята. Нашите предци тъкмо са слезли от дърветата. Новодошлите предават своята култура и своите знания на дивеещите земляни. След това по техни си съображения се оттеглят. Или продължават напред, към нови светове.

— Искаш да кажеш, че са ни цивилизовали, но не са ни променяли генетично?

— Не, не вярвам, че сме селектирани и клонирани овце.

— В такъв случай теорията ти няма да бъде приета дори от защитниците на СЕТИ[2]. Те предпочитат да вярват, че сме излезли от епруветките на извънземните.

— Защото са се вкопчили в идеята за боговете. Но историята на човечеството прекрасно се обяснява и без генетични вмешателства. След заминаването на учителите хората остават с легендите за свръхзнаещите, свръхможещи същества, изоставили Земята. Остават митовете с вплетени в тях космогонични елементи, „островите“ познания по различни науки и технологичното несъответствие между построено и средства за строеж. А един прекрасен ден пионерски кръстосвач попада случайно в звездната система на „боговете“. И кръгът се затваря.

— Доколкото си спомням от дневниците, когато Пионерите стъпили върху планетата, тя била безлюдна — замислено произнесе Варан. — Излиза, че твоите „богове“ са напуснали собствения си дом. Защо да го правят, след като са можели да „прескачат“ от свят на свят когато си пожелаят?

— Не знам — отвърна колебливо Лили — Но ми се иска да отида там и да разбера.

Спомни си едно писмо от Тери, в което той твърдеше, че има начин студент да се сдобие с ламина за тунелен рейс, въпреки забраните, наложени от законите на Разпределението.

* * *

Конан МакВали сновеше напред-назад из гостната на приятеля си Игор. В ушите му звучаха думите на командир МакЧжоу за изчезването на Тери:

— Липсва и един старпин от дока. Случаят може да бъде вписан в досието на сина Ви и това да съсипе бъдещата му кариера. Не смятам да поемам такава отговорност.

Конан не можеше да си представи, че синът му би се отлъчил толкова безотговорно. Сигурно го бяха изгубили от картата поради небрежност. Личният позиционер на момчето се е повредил и вместо да излезе и да го намери, Голиат му дрънкаше глупости за кражби и неподчинение.

— Този МакЧжоу отдавна си проси разследване — Игор незабелязано се беше промъкнал в стаята и зареждаше материалите за дневния ред. — Говори се, че се сдушил с някакви пилоти в Стартрек и преразпределял ресурси.

— Адмиралът не е ли информиран за тези слухове? — запита в отговор Конан, но се виждаше, че умът му е зает с друго.

— Не очаквам реакция от него. Когато става въпрос за собствените му хора, е глух като пън.

Гостенинът се засмя:

— Не го обвинявам. Така се гради рейтинг пред подчинените.

Игор се обърна с намерение да отправи духовита забележка, но беше прекъснат от електронния асистент, който предупреди за нов посетител.

— Не ми трябва визуализация. Пускай го да влиза — нареди нетърпеливо домакинът. Заседанието на щаба трябваше да започне след минути, а МакВали продължаваше да бъде единственият явил се.

За учудване на двамата генерали в помещението влезе непознат мъж.

— Оливър Терв — представи се сдържано той. — Съжалявам за безпокойството. Налага се спешно да разговарям с генерал МакВали. Става въпрос за сина му.

Конан пристъпи към новодошлия:

— Вече разговарях с командира на база Пале Роял. Ситуацията е под контрол.

— Боя се, че не, генерале. Ситуацията е много по-сложна, отколкото предполага капитан МакЧжоу.

— И защо сте толкова уверен?

Оливър се притесни. Погледна с неудобство към генерал МакСибер:

— Ще позволите ли да разговарям няколко минути насаме с Вашия гост?

— Невъзможно — изпревари отговора му бащата на Тери. — Ще трябва да говорите пред двама ни.

Цивилният сви рамене с безразличие. Извади миниекипер и включи холоизлъчвателя. В помещението затрептяха светлинките на неназован звезден сектор. Той увеличи част от образа, оставяйки във фокус маркирана малка планета.

— Откъде сте взели… това? — запита изумено генерал МакВали. Беше видимо разтревожен. Лицето му почервеня, а жилите на врата му се изпънаха.

— Кадет МакВали ми го подари.

Генерал МакСибер с любопитство оглеждаше триизмерното изображение.

— Странно, не мога да идентифицирам сектора — отбеляза неуверено той. — Ти виждал ли си го, Конан?

Вместо отговор, МакВали се взря в очите на пришълеца:

— Готов съм да Ви изслушам.

— Може би по-късно — отклони поканата Оливър. — Точно сега синът Ви е на път да извърши необмислен експеримент, който може да му струва живота. И не само неговия. Свържете се с… когото трябва на Тропикана и наредете да не го допускат до Дивашкия резец. Нямаме време, повярвайте ми!

— Разбирам — отговори безизразно генералът. С крайчеца на окото си видя Игор да установява защитен комканал със спасителния център на туристическата планета. Обърна се отново към странния гост:

— Докато чакаме, защо не ми разкажете какво общо има синът ми с Вас? Нямате отличителни знаци по униформата. Пилот ли сте?

— Не, програмист. От Хайтек — оперативната униформа на Пале Роял бе заблудила МакВали-старши. Оливър не беше губил време да се преоблича. Бе потърсил спешно транспортиране до Галакси в мига, в който научи за изчезването на Тери и старпина. След всички приказки за уникалния камък знаеше, че е въпрос на време кадетът да се опита да експериментира на място.

Обмисляше откъде да започне. Трябваше да ограничи проекта до участието на Тери и своето собствено. Можеше да опита със случайната им среща в базата на Наполеон. Но как да обясни внезапно възникналия интерес на младежа към тунелните пътувания? И дори да се признаеше за подстрекател, нямаше ли по този начин да накърни авторитета на бащата? Не беше си представял, че може да изпадне в подобна неловка ситуация.

Пое дълбоко въздух и се опита да не мисли за втренчения поглед на генерала, който го изнервяше допълнително. Спести по-голямата част от историята. Изреченията му бяха кратки и сухи. „Логика и факти! И минимална информация!“ — повтаряше си наум през цялото време. Стараеше се да звучи делово и обективно.

В стаята настъпи напрегната тишина.

Оливър се огледа и забеляза, че слушателите му се бяха увеличили. На прага на помещението нерешително бе застанал млад мъж. Изглеждаше му познат. Погледите им се срещнаха и той си спомни — беше лейтенантът, когото бе заварил да се целува със Сола по етажите на Изходната точка.

Генералите проследиха погледа на госта.

— А, Алек — не се изненада МакСибер при вида на сина си. — Предполагам, че си чул всичко. Какво мислиш по въпроса?

— При цялото ми уважение към генерал МакВали — лейтенантът се изпъна към бащата на Тери и отдаде чест — винаги съм считал кадета за безотговорен. Обича соловите изпълнения. Последните му действия го доказват. А ние сме екипни играчи. Подобно поведение е недопустимо. Особено за бъдещ офицер, от когото ще зависи съдбата на други хора. Извинете ме за прямотата, генерале!

— Свободно, лейтенант. Напълно споделям мнението ти. Тарзан обича да своеволничи. Подозирам, че постът ми в Генералния щаб е причина да се разминава с наказанията. Затова ще сложа край. Ще уведомя преподавателите да не правят компромиси с поведението му, а когато се върне от този „излет“, аз самият хубавичко ще си поговоря с него!

Алек едва успя да прикрие тържеството, което се изписа по лицето му. Скоро кадетът-герой щеше да се превърне в аутсайдер. Дори самоотлъчка беше достатъчна, за да прекара няколко дни в Карцера. А в неговия случай нарушенията бяха много повече. Забеляза, че програмистът се намръщи. Схващаше бързо за технологичен. Сигурно покрай работата си бе опознал порядките на Бойна звезда. Или покрай Сола.

Мисълта за нея го прободе. Не бе успял да разгадае странните й отношения с нафукания кадет. И с бившия й съученик, за когото бе научил неотдавна. Бе усетил помежду им някаква близост, особен вид интимност, която бе разчел погрешно. Беше се излъгал — не ставаше въпрос за връзка, а по-скоро за съзаклятничество.

Идеята страхливо се прокрадна в съзнанието му. Съзаклятничество… обща тайна… Нима в този ден съдбата му предлагаше едновременно възмездие и отговор на въпросите от безсънните му нощи? Да, тя е знаела за този проект, знаела е за експериментите.

Доктор Донис беше участник в заговор.

Пътуването й до Земята сигурно е било обмислено. И престоят на Бойна звезда също. Искала е да се срещне с кадета. На него е предала артефактите, които другите заговорници бяха открили при мисията. А той? Нима е бил само средство за постигане на чужди цели? Нима го бяха спасили от просветена Малчери, за да се възползват от него самите те? И кои бяха другите заговорници? Имаше ли на кого да се довери? Всички ли го бяха измамили?

Въпросите го връхлетяха като тежка ударна вълна.

Почувства се по-нещастен, отколкото ако беше научил, че Сола се е любила с друг.

* * *

Джурана тежко крачеше из Вселенското тържище. С насмешка наблюдаваше как то опустява пред очите му. Затваряха се врати, спускаха се кепенци и само през нарочно оставените пролуки надзъртаха любопитните очи на търговците.

Беше свикнал с неизменната паника, която появата му създаваше извън Мъгливия остров. Отначало се дразнеше от ужаса, изписан по лицата на минувачите — ужас, предаван по наследство, непровокиран нито с думи, нито с поведение. Опитът го научи да използва предразсъдъците. Започна да полага усилия да бъде на нивото на хорските очаквания — появяваше се внезапно, винаги шумно и с придружители, държеше се преднамерено високомерно и не позволяваше на никого от спътниците си да проявява съчувствие или да оказва помощ на хората, с които се срещаха. Не и на публично място. Знаеше, че сред вярващите из всички общности се носеха слухове за магьосници, излекували техни близки или наказали недостойния им враг. Но докато такива истории се споделяха само шепнешком, без веществени и публични доказателства, тайнственият ореол на Мъгливия остров оставаше непокътнат. А това беше важно за сигурността и спокойствието на неговите жители.

Джурана не беше изневерил на стила си и в този ден, докато бързаше за уговорена среща с върховните жреци на най-големите общности. Къде директно, къде с помощта на специалните си умения, пратениците на мерлина бяха убедили религиозните водачи, че трябва да обединят усилия в борбата срещу прииждащото вселенско зло. За целта бяха избрали удобен за всички ден и час, когато да се съберат.

Мястото трябваше да остане тайна за обикновените вярващи и за по-нискостоящите жреци. В противен случай рискуваха радикално настроени последователи — каквито вирееха във всички религии — да използват срещата за начало на война с неверниците. Удобен повод да се избият вражеските общности, защото, както е известно, в религията с „неверник“ се означава онзи, който не мисли като теб. Колкото и непримирими да бяха към другите вери в речите си, върховните жреци бяха интелигентни и разумни хора. Последователите им биха се учудили колко добре се разбират, когато са заедно и колко общи интереси ги свързват извън мисълта за Бог.

Затова никой от тях не се зарадва на любопитството, предизвикано от преминаването на главния магьосник през Тържището. Знаеха, че стотици очи са го проследили до изоставения прашен павилион, в който потъна заедно с придружителите си.

Мястото принадлежеше на стар контрабандист, чиято вяра не бяха успели да определят. Старецът нямаше семейство. Препродаваше луксозни вещи, оставяни дискретно от заможни люде, изпаднали в нужда. Никога не издаваше продавачите на стоките и никога не позволи да се узнае надценката, която им поставяше. След смъртта му павилионът остана да стърчи неизползваем. Никоя общност не можа да го прибави към своите имоти, защото не можаха да установят към чие задгробно царство бе продължил пътя си собственикът.

Късчето ничия земя се оказа идеално място за тайната среща на жреците. Не помнеха кой пръв бе предложил да се съберат там, но бяха единодушни, че така никой няма да има допълнителни предимства. Зад прашасалата приемна попаднаха в добре поддържани помещения за живеене. Свикнали да получават винаги най-добро обслужване, дори не се запитаха кой и кога си бе направил труда да почисти. Разположиха се около голяма кръгла маса в дневната. В ъгъла стояха уреди за храна и напитки. Механичните асистенти пред тях очакваха нареждания. Въпреки неприязънта си към машините, жреците се бяха съгласили, че участието на собствените им слуги би нарушило тайната на обсъжданията.

Джурана влезе, поздрави любезно всички и зае единствения останал празен стол. Беше дошъл последен, спестявайки си предварителните въпроси и излишни обвинения в пристрастност. Двамата му спътници бяха останали в приемната заедно с другите придружители на жреците. Помещението се оказа тясно, затова мъжете се редуваха да се разхождат навън.

— Е, височайши? Да започваме — обърна се Джурана към насядалите около масата мъже. За пръв път му направи впечатление, че нито една от влиятелните общности, които бяха поканени, не се предвождаше от жена.

Вляво от него се надигна висок и сух като върлина мъж, с дълга пурпурна мантия и миниатюрно кепе, което прикриваше плешивината на темето му.

— Аз не вярвам в сладките приказки на Мерлин — бавно заговори той, като наблягаше на всяка дума. — Знае се, че лукавият ни дебне, за да ни подлага на изпитания. Не виждате ли стръвта? Един син на тъмнината иска да се бори със злите сили. Защо? Никой не влиза в бой със самия себе си, срещу създателя и хранителя си. Това е капан, казвам ви! Вместо да го слушаме, да унищожим змията веднъж завинаги!

Настъпи вълнение. Върлината седна, като се наслаждаваше на добре планирания ефект.

От другия край на масата вдигна ръка възрастен мъж с увит около главата му многоцветен искрящ шал:

— Не можем да съдим никого, преди да сме го изслушали — избоботи той, а думите се губеха в гъстата черна брада, заела половината от лицето му. — Не проповядваш ли тъкмо ти, свишепомазани Петрокруз, милост към враговете? Не напомняш ли ежедневно на послушанците за силата на покаянието? Нека първо чуем какво има да ни казва Мерлин.

— Да говори! Нека говори! — завикаха един през друг и останалите, заглушавайки енергичните протести на върлината. Изведнъж всички заговориха едновременно и никой не слушаше никого.

Джурана се изправи преднамерено бавно. Обходи с поглед развълнуваните жреци. Забележките и препирните стихнаха.

— Събрали сме се тук, за да се обединим, а не да се делим. Всеки от вас — той направи неопределен жест с ръка — има своята вяра и познава силата на тази вяра. Така, както аз познавам моята — гласът му се извиси. Забеляза някои от слушателите да се свиват в столовете. — Вие учите хората си що е добро и що е зло. Но колкото и различни да са демоните ви, имате един общ: нечовекът. Същество, което никой бог не е създавал. Демон, който не се интересува дали почитате гарвана или слънчевия диск. Зло, което е неподвластно на кръстове и амулети. Ако не го спрем, ще ни завладее и ще ни превърне в роби — както вас, така и нас. Защото, макар и магьосници, ние също сме хора.

— Ако вие, които притежавате толкова свръхестествени сили, не можете да се справите с нечовеците, как очаквате ние да се преборим с тях? — мустакатият загорял мъж, облечен в бяло и черно, не изгаряше от ентусиазъм пред възможността да се бие. Под широката му мантия се очертаваше добре гледано, охранено тяло, свикнало на спокойствие и удобства.

— Вие сте много. Превъзхождате нечовеците числено. Това е гаранцията за успех.

— Но те изглеждат съвсем като нас, нали? Как ще ги разпознаваме? — поинтересува се синеок младеж с туника на цветя и множество мънистени гердани, провесени през врата му.

— Не можете. Това ще бъде нашата задача, в случай, че приемете помощта ни — поясни Джурана. Беше се постарал да провокира въпроса и направи кратка пауза, за да даде време на жреците да осмислят предложението.

— Да допусна нечестивци в храма? — възмути се превзето върлината. — Няма да търпя подобно богохулство!

Този път никой не реагира на думите му. Обиден от пренебрежението, жрецът на Инисиалната църква се опита да заеме отново мястото си. Джурана незабелязано помръдна с лява ръка и вместо на седалката, достопочтеният Петрокруз се озова на земята.

— Писаното е писано — мъдро отбеляза дългобрадият му опонент и се прокашля, докато останалите се опитваха да скрият усмивките си.

Единствен жрецът от Каноничната църква на кръста стрелна укоризнено мерлина с очи.

* * *

Алевар с нетърпение очакваше да пристигнат в Тунелния център. Престоят на Земята го уморяваше. Суетенето около изпълнителите преди излизане на сцена, фалшивата емоционалност на публиката, която дори не можеше да прецени кога завършва едно парче, автографите и интервютата го изтощаваха дори повече от претенциозната храна и задължителните релаксиращи процедури. Мечтаеше за тишината на слънчевата си къща и уюта на музикалното ателие.

Връщаха се с един от онези огромни балонообразни транспортери, построени като реплика на древните цепелини. Вътрешността бе организирана с разточителство и лукс, характерни за оригиналите, но предкосмическите двигатели бяха заменени със стандартни геомагнитни транери.

Двадесетината земляни, спонсори на концерта, се забавляваха в стил, типичен за елита на планетата: доливаха чашите си с бутиково пенливо вино, доставено от Шамповилж; подкрепяха се с екзотичен микс от хапки и танцуваха на музика, която наподобяваше сватбените химни на деструктивите.

Седнали далеч от развихрените страсти, музикантите дочуваха разговора на специалните гости. Петимата богато облечени конклавни съветници си разменяха монотонни реплики. Еднообразието неочаквано бе нарушено от извисилия се глас на един от тях:

— Не, няма да ги оставим да ни разиграват! — горещеше се безвкусно натруфеният исполин. — Няколко отряда пигмалиони и ще се молят на боговете си по-горещо от всякога.

— Не говори глупости, Селигман! — възмутено го прекъсна красива русокоска с бляскав тен. — Какви отряди сънуваш? Пигмалионите ни не са подготвени за това.

— Все едно! Тогава черноризци — махна нехайно с ръка исполинът.

— Вече изпратихме — намеси се друг от съветниците. За разлика от повечето присъстващи, неговото лице беше продълговато и изпито, а косата му оформена в строга прическа. — Само влошиха положението — продължи той. — Истерията срещу учителите е пълна, а черноризците веднага се забелязват. Затова в момента договаряме батальони от Бойна звезда. Докато те потушават бунтовете, ще внедрим пигмалиони във всички размирни общности. Луная Вита има грижата да постегне мързелите във Вивалон. Нали, скъпа? — усмихна се той на русокоската.

Тя високомерно присви очи и се изхили.

— Виждаш ли? — отново пошушна Елиът на колегата си. — Ето такива хора ни управляват.

Алевар кимна разсеяно. Опитваше се да подреди мислите в главата си. Отново тези пигмалиони. Ами черноризците? За тях се носеха слухове, които нито можеха да се докажат, нито да се отхвърлят. Нещо му подсказваше, че информацията е от значение за брат му и неговите приятели. И какви бяха тези бунтове на Божата планета? Местни конфликти там винаги е имало, но настроения срещу учителите?! Бяха ли свързани по някакъв начин с тайнственото място, споменато от русокосата?

— Елиът, къде се намира Вивалон? — внезапно и шепнешком се обърна Алевар към колегата си.

— Някъде из Древните земи на Старата, струва ми се — вдигна рамене ветеранът на частните концерти, изненадан от нелепия въпрос. — Защо не питаш брат си?

Отговорът само усили подозренията на Ален Варан. До края на полета той остана замислен и умърлушен.

* * *

Тери се беше изпънал пред насядалите срещу му генерали и полагаше усилия да изобрази на лицето си виновно изражение.

Не скри разочарованието си, когато видя Оливър на генералската сбирка. Той единствен бе наясно с намеренията на кадета. Изгледа го с неприязън. „Предател!“ — крещеше цялото му същество.

— Съжалявам, Тери — отговори му гласно програмистът. — Знаеш, че бях против твоя експеримент. Не съм променял мнението си.

— Не се извинявайте — прекъсна го генерал МакВали. — Синът ми е този, който е нарушил правилата.

— Аз също имам вина. Ако не бях го подстрекавал да се занимава с тази… тема, нямаше да извърши нито едно от нарушенията.

— Не се заблуждавайте! — отхвърли с насмешка признанието Конан. — Синът ми обича предизвикателствата. Ако не бяхте Вие, щеше да намери друг начин да ни провокира.

— Не ми трябва защита от предатели! — наежи се Тери.

Оливър се огледа и сбърчи вежди. Въпросът беше деликатен. Не му се щеше да го обсъжда пред непознати. Кадетът не съзнаваше, че твърдоглавието му поставя на карта целия проект. Трябваше да го спре:

— Не те защитавам. Опитвах се да ти обясня, че моделът не е завършен.

— Нима? Ами експериментът? Практическият успех нищо ли не означава за теб?

— Какъв успех? — ядоса се не на шега програмистът. — Запратихме някакво яйце някъде във Вселената. Не знаем дали е стигнало крайната точка, не знаем даже дали е оцеляло като обект. Нямаме обратна връзка, Тери! Моделът, който изпробвахме, е еднопосочен.

Забеляза, че генералите следяха думите му с интерес. С изключение на Игор и Конан, за останалите крайната цел оставаше неясна, но въпреки това съмненията им бяха изчезнали. Самоотлъчката на младия МакВали не беше момчешка приумица. Беше старателно подготвяна акция с висок рисков фактор. Не можеха да не го оценят. Кадетът беше разработил сам успешна стратегия и бе показал блестящи тактически умения за провеждането й. Колкото и сърдити да изглеждаха, в очите им проблясваше снизхождение към формалното прегрешение.

— Замисли ли се поне за миг как ще се върнеш оттам, където се беше запътил? — продължаваше в същото време Оливър. Неговата гледна точка беше на светлинни години от опрощението. — Да приемем, че щеше да пристигнеш цял и невредим. Ами обратният рейс? Как щеше да намериш толкова рядко срещан камък, с подходящи размери при това?

— Смятах да се върна с обикновен тунелен рейс — призна без желание кадетът.

Оливър отвори уста, но от нея не излезе и дума. Тери разбра въпроса:

— Дестинацията беше Да Винчи — лицето му неволно придоби онова виновно изражение, към което напразно се беше стремял от началото на разговора.

Програмистът трепна, а генерал МакВали си спомни тунелната поща, която караше сина му да се затваря в стаята си с часове.

— Добре, да свършваме с празните приказки! — не се стърпя водачът на нинджите. Беше слушал търпеливо и не смяташе да губи още време по толкова незначителен въпрос. — Кадет МакВали ще бъде наказан според устава на Академията. Предвид хуманния замисъл на начинанието, предлагам едно обобщено наказание, а не отделни за всяко провинение. Предлагам също да му се даде срок, в който да завърши стажантския проект, осигурил му достъп до лунната база.

Насядалите зашумяха и заклатиха одобрително глави.

— Да оставим подробностите на командващия Академията — извиси глас Мастър, за да надвика колегите си, — а ние да помислим какво ще правим с Божата планета.

Шумът стихна като по команда.

— Откога Божата планета е проблем? — поинтересува се адмирал Аспасен.

— Откакто там са започнали всеобщи бунтове, Шан — в гласа на нинджата се прокрадваше необичайно напрежение.

— Мастър е прав. В последните дни получихме от Земята непривично много заявки за миротворчески отряди — допълни генерал МакСибер. — Ресурсите ни може да се окажат недостатъчни. Трябва да помислим как да се справим със ситуацията.

Шан се вгледа в напрегнатите лица на колегите си:

— Какво ви става? Новината е страхотна! Край с намаляващите доставки, край с икономиите! Можем да договорим отношения със Земята за години напред.

— Дори ако отрядите ни са принудени да се изправят един срещу друг, за да защитават различните религиозни общности на планетата? — охлади ентусиазма му генерал Мартис.

Шан я изгледа навъсено. Тя многозначително сви рамене.

— Признавам, беше необмислено — побърза да се коригира адмиралът. — Е, кой срещу кого воюва пак?

— Трудно е за вярване, но разделените са се съюзили срещу общ враг. Наричат го „нечовешко зло“ — обади се Игор.

Аспасен се засмя и се плесна по бедрата:

— Всеобща свещена война? Признавам, това надминава въображението ми — за миг спря и веселото изражение изчезна от лицето му. — Май пропуснах да попитам: кое е това „нечовешко зло“?

— Информацията от Земята е неясна — започна Алкана. — Споменават се някакви настроения срещу учителите. Нещо подобно.

— Не — прекъсна я с безстрастен глас Мастър. — Нечовешкото зло е сестра ми. И хората като нея.

Изненадата ги накара да се вторачат в него, но Шан единствен изказа гласно въпроса:

— Ти имаш сестра на Божата планета?

— Да — потвърди с нежелание нинджата. — От Мика можеше да излезе прекрасен воин, но… притежава сила, която… Накратко, заради различните си способности беше разпределена на Мъгливия остров. Най-ненавижданото място на Божата планета.

— Мика ли каза? — внезапно се обади Алек МакСибер. Беше останал, за да се наслади на порицанието на кадета, но то неусетно бе преминало в щабно заседание, без някой да му напомни да напусне. Тери и Оливър също се бяха възползвали от разсеяността на генералите и мълчаливо следяха дискусията. — Мисля, че я познавам — довърши миролюбиво лейтенантът, усетил, че с изказването си е разгневил не само баща си.

— Не помня да си искал думата! — тросна се генерал МакСибер. Беше ядосан не толкова на Алек, колкото на себе си. Сигурността на заседанията се гарантираше от домакина, а той се беше провалил. Беше забравил за външните лица.

Лейтенантът не се смути:

— В мисията по разобличаване на Мириам Малчери и моето завръщане от Божата планета участваше една мълчалива, тъмнокоса жена. Казваше се Мика. Запомних я, защото изглеждаше крехка и безпомощна, но в действителност охраняваше… неофициалната група.

— Онези, които изчезнаха ли? — генерал МакСибер напразно полагаше усилия да изглежда равнодушен.

Алек усърдно закима.

— Нарушителите… — добави Мастър, но толкова тихо, че думите му прозвучаха като неясен шепот.

Алкана размени бързи погледи с МакВали и Аспасен. Ситуацията се усложняваше. Бяха поели ангажимент към хората, помогнали на младия МакСибер, но не бяха успели да ги открият. Съжаляваха за развоя на събитията без излишна сантименталност. До този момент изчезналите бяха за тях безименни, абстрактни личности. Войници в мисия.

Думите на лейтенанта бяха променили всичко. Дадоха си сметка, че не могат да разчитат на нинджите, преди водачът им да открие изчезналата си сестра. Знаеха, че е толкова упорит и безразсъден, колкото спокоен и невъзмутим изглеждаше външно. Можеха да го изолират и да оставят да се справи с проблема сам. Но можеха да му подадат ръка и заедно да се впуснат в авантюрата на издирването.

Алкана бе взела своето решение. С облекчение прочете в очите на другите, че са съгласни с нея.

Онова, което не забеляза, беше въодушевеният шепот на кадет МакВали към съпротивляващия се Оливър. Изглежда, кадетът бе надделял в спора, защото без шикалкавене обяви на всеослушание:

— Ако ни помогнете, ще ги намерите по-бързо.

Генералите стъписано се спогледаха.

— Край с фантазиите, сине майчин! — избухна баща му. — Лично ще ти ходатайствам за Карцера! Ще стоиш там, докато не ти избият всички глупости от ума!

— Мастър — обърна се Тери към водача на нинджите. — Как ще търсите незабелязано нарушители, когато всички тунелни рейсове минават през Земята? Одиторите не спят. Контролът върху трафика с новите светове е по-строг от всякога. Не е нужно да ви го казвам аз, вие го знаете.

Генерал МакВали понечи да го прекъсне, но Мастър направи отрицателен жест с ръка.

— Слушам те — заби той поглед в младежа.

— Скоро пътуването между новите светове ще бъде независимо от Земята. Имаме модела, имаме и експериментално доказателство.

— И кои сте вие?

— Група съмишленици — Тери многозначително се извърна към Оливър. — От години работят по въпроса. Аз се присъединих към тях малко преди Разпределението.

Генерал МакВали неспокойно се размърда на стола. Значи този Терв не беше единственият подбудител. Връзката с Да Винчи е била по-сериозна, отколкото предполагаше. Съжали, че не беше прекъснал тунелната кореспонденция на сина си. Беше го заблудила любовната история. Без съмнение, подхвърлена за дезинформация. Не можеше да се примири, че е бил разиграван с такава лекота.

— Твърдите, че разполагате с работещ модел. За каква помощ говорим тогава? — Шан Аспасен не изневери на навика си да насочва вниманието към логическите примки.

Тери потърси Оливър за подкрепа.

— Началната точка на тунела се създава от материя с определени характеристики — отговори делово програмистът. — Тери доказа, че такава материя съществува в природата. За нещастие се среща твърде рядко. Не можем да разчитаме на нея за пътуванията.

— Само аз ли си мисля още за Дивашкия резец? — подхвърли небрежно генерал МакСибер.

— Той е търсената материя — потвърди технологичният. — Рядък вид камък. Скала. Качествата й изглеждаха уникални, докато авантюристите от Пале Роял не ме увериха, че е възможно да се синтезира. Не успях да съобщя новината на кадет МакВали. Беше поел курс към Тропикана, когато научих за новата възможност.

— Материалът се синтезира при определени условия, които тук не можем да осигурим — допълни нетърпеливо Тери. — Но в Експерименталния център на Хайтек няма да се затруднят.

Настъпилото мълчание бе един от онези моменти, в които човек разбира, че тишината може да прозвучи с не по-малка сила и от най-силния писък.

Кадетът не се остави да бъде повлиян от безсловесния отказ на генералитета:

— Трябва да отправим спешно задание до Хайтек — невъзмутимо обяви той.

Бележки

[1] В творбата на Овидий „Метаморфози“ Пигмалион е кипърски скулптор, който създава статуя на жена от слонова кост. Тя изглежда толкова реалистично, че той се влюбва в нея и моли Афродита да й вдъхне живот. — Б.а.

[2] От англ. SETI (Search for Extra-Terrestrial Intelligence) — търсене на извънземен разум — това е общото наименование на различни организации, проекти и разработки, занимаващи се с търсене на интелигентен извънземен живот. — Б.а.