Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Съобщението

Няколко минути след тайнствения енергиен вихър никой не продума. Всички се споглеждаха въпросително и със свити сърца. Дори Мириам не се опитваше да разговаря безгласно.

Транспортерът стоеше пред очите им, разсечен или по-скоро обладан от познатата сиво-зеленикава мараня. Колкото и да се ослушваха, не доловиха нито гласове, нито стонове отвътре.

Повалените от Мика охранители бавно се изправяха, но не правеха опити да се приближат. Случилото се ги беше изплашило повече от самото нападение.

Дюк се наведе и вдигна инфоцилиндъра.

— „Приемете моето послание като начало на нова ера в човешката цивилизация“ — зачете той. — „Изпращам го от Наполеон, луната на Бойна звезда, по първия създаден от мен междузвезден тунел. Тарзан МакВали“.

— От Бойна звезда ли? — не повярва на ушите си Мика.

Дюк отново се взря в текста и потвърди.

— Тарзан МакВали… Та това е Тери, с него учихме заедно на Земята! — зарадва се Каси. — Той се готвеше да живее на Да Винчи, роден е за изследовател! Но след инцидента с черноризците го върнаха на родната му планета. Помня нощта на сбогуването. Беше съкрушен.

Лицето на Паскал също се проясни. Той погледна дяволито Каси, вдигна я през кръста и я завъртя като малко момиче:

— Да, да, да! Значи все пак са успели!

— За какво говориш?

— Тери и Лили, не разбираш ли? И Луис Варан. Проектът им е успешен! Изградили са тунел извън входните точки! О, да, сега вече знам, че няма да умрем на тази спечена планета!

— Не избързваш ли малко? — Мика не споделяше ентусиазма на аполониеца. — Първо трябва да оцелеем.

— И да довършим мисията — подкрепи я Дюк. С периферното си зрение бе видял, че охраната на транспортера се е окопитила и издебва момент, за да ги нападне.

Пако неохотно остави на земята интуитата и понечи да се качи в машината. В сумрака на отиващия си ден следата от вихъра блестеше все по-ярко в тялото на корпуса.

— Почакай — спря го с ръка Мика. — Ще се наложи да се освободим от едната половина на транспортера. Не е ясно какво може да ни причини това сияние.

Докато говореше, вече бе насочила ръцете си.

След физическото разцепване на машината бе ред на Паковата сръчност. Привидното лекомислие в действията опъна нервите на спътниците му, но за кратко, защото той майсторски пренастрои системите за движение и навигация. Макар и уморена, Мириам му осигури достатъчно време, потискайки желанието за нападение у охранителите.

Когато преполовеният транспортер потегли, мракът бе обгърнал напълно негостоприемната планета. И докато Каси и просветената даваха указания за маршрута, Дюк установи, че на борда имаха проблем. Наричаше се Дромихет[1] Орфи и беше един от депортираните нарушители.

Възрастният палеоархеолог се оказа окован в предната част на транспортера. Не го забелязаха навреме, защото бе изпаднал в шок, захлупен с откъртена от вихъра седалка. Когато се размърда, групата вече се носеше към база Вивалон. Нямаха нито време, нито възможност да се занимават с неволно присъединилия се към тях. Той, от своя страна, така се въодушеви от внезапното си избавление, че не преставаше да ги засипва с информация за себе си и преживяванията, довели го до индустриалните луни.

— Да го изхвърлим, Дюк — предложи Мика без излишна сантименталност.

— Не бива. Той няма да оживее сам — защити го Каси.

— По-добре да умре, ако му е писано, защото е готов да каже всичко, което знае за нас — обади се и Мириам.

— Не, моля ви, не ме изоставяйте! — хленчеше в същото време неволният натрапник. — Ще бъда по-нисък от земята, по-тих от тишината. И няма, заклевам се, няма да спомена и думичка от онова, което научих!

Докато се колебаеха как да постъпят с него, забелязаха четири издирвача. Четирите летяха ниско над повърхността, успоредно един на друг, обхождайки старателно падините и хълмовете по пътя си. Обиколката им бе целенасочена.

И без военно обучение похитителите на транспортера можеха да преценят, че нямат шанс да се измъкнат.

Подчиниха се още на първия сигнал за спиране. Изненадаха се, че никой не слезе да говори с тях или да ги окове като арестанти. Вместо това издирвачите програмираха дистанционно курса на транспортера и ненатрапчиво, но твърдо ги ескортираха до крайната цел.

Не можаха да повярват на ушите си, когато чуха името на базата. Бяха стигнали там, закъдето се бяха запътили! Но, както бе предвидила Каси, дори да научеха всичко за Вивалон, едва ли щеше да им се удаде възможност да го разкажат.

* * *

Ален се закле да не напуска повече своята Да Винчи. Закъсненията го изнервяха, а изглежда бе обречен да провокира появата им. Колегите му твърдяха, че тунелните рейсове били най-точните и най-надеждните. Ако не го лъжеха, излизаше, че всяко негово участие на живо предизвиква хаос в тунелния транспорт. При предишното турне на Хайтек завръщането им се забави поради катастрофирала капсула от Божата планета. Сега пък рейсът им на Земята се отлагаше, защото трябвало спешно да се прехвърлят извънредни отряди звездни граничари.

— Докога ще висим тук? — проплака с мъченически глас Алевар.

— До утре. Или вдругиден. Какво ти пука? — успокои го Тото Бокано, дъвчейки поредния сандвич. — Нали имаме хотел? Можем да се върнем, ако кажат, че днес няма да летим.

— Но аз трябва спешно да говоря с Луис! Трябва да се видя с Луис! — с безнадеждна настойчивост заповтаря виолончелистът.

— Толкова ли сте близки с брат си? — учуди се колегата му. — Не съм ви виждал често заедно.

Варан не можеше да сподели истинската причина. Предишният ден случайно бе дочул част от разговора на домакините. Подозренията му, че изчезналият хиперсоциален се намира във Вивалон, се бяха потвърдили. А не беше и сам. Избягал с някакви чужденци, които били обявени за нарушители. Сега цялата група се издирваше от екипите за бързо реагиране — поне доколкото бе схванал Ален от неразбраните пререкания на земляните. Многократното споменаване на черноризците го бе убедило, че те имат решаващо участие в преследването. За съжаление знанията на Елиът в тази насока не бяха достатъчни да дадат отговор на нахлулите в ума му въпроси. Според флейтиста историите за черноризци били градски легенди, чрез които земляните успявали да поддържат реда и да се контролират един друг.

Алевар считаше подобна версия за твърде повърхностна. Беше се докоснал — макар и за кратко — до тайния проект на брат си и знаеше, че властите на Земята премълчават много неудобни факти. В новите светове се подаваше единствено информация, с която да се укрепва ръководната роля на Старата като двигател на цивилизационния процес, като непоколебим пазител на човешките ценности. Въпросите, свързани с контрола и „пазителите“ на тези ценности, потъваха в небитието на междупланетните комуникации. Заети със собствени проекти и занимания, жителите на петте „дъщерни“ планети рядко се замисляха върху обективното поднасяне на вестите. Ако изобщо стигаха до тях.

Чудеше се дали брат му и неговите приятели са научили за бунтовете на Божата планета. Бяха ли включени събитията в новинарските бюлетини за новите светове? Медиалистите, организиращи и изработващи осведомителните сесии, не бяха просто част от земното общество. Те принадлежаха към най-толерираните и най-верни обслужващи касти на властта. Срещу привилегията да се движат из средите на управляващите те представяха продиктуваните от покровителите им записи като свои собствени, изграждайки защитна стена срещу случайни и осъзнати недоволства. При необходимост овластените земляни се оправдаваха с неправилно тълкуване или непрофесионализъм от страна на интерпретатора и избягваха публичен скандал. Затова обучението на медиалистите включваше модели за правилно огласяване на информация. Ален познаваше теоретици от Верн, които бяха разработвали методологии за социално приемливи комуникации и механизми за тяхната реализация. Заданията бяха на Академията за хуманна социализация. В нея се обучаваха земляните, предопределени да бдят над обществения комфорт на човешката цивилизация.

Макар да не откриваше връзка между размириците на Божата планета и издирването на нарушители във Вивалон, Ален не пропусна споменаването на черноризците. Очевидно в двата случая ставаше въпрос за елитни групи за бързо реагиране. Дали те бяха специалните отряди, заради които колегите му сега скучаеха из Тунелния център?

Беше убеден, че информацията е ценна за Луис и младата му асистентка. Особено в частта за местоположението на онзи Паскал. За разлика от музикалния си брат, историкът Варан със сигурност знаеше къде се намира Вивалон. Ален се укори, че не е предал веднага получената информация. Закъснението можеше да се окаже фатално за изчезналия им съгражданин — ако се съдеше по надеждите, които земляните възлагаха на тези черноризци.

— Трябва час по-скоро да се свържа с Луис — повтори упорито виолончелистът.

— Оставете го, хванал е синдрома на корабокрушенците — намеси се отегчено Елиът. — От два дни ме тормози с приказки за спешни семейни дела. Казах му да пусне съобщение, щом е толкова неотложно.

— Ама разбира се, Але! — въодушеви се от идеята Тото. — Кажи на твоя академичен плъх, че ще закъснеем, дай си мнението и се успокой!

Варан му отправи празен поглед. Не се разбираше дали обмисля предложението или изобщо не го е схванал.

Бокано преглътна последния залък и се готвеше да повтори плана, но приятелят му го спря с ръка и се насочи към пощенските контейнери на Тунелния център.

Погледна надписа, за да се увери, че пощата е предназначена за неговата планета. Без да се замисля, че може да бъде цензуриран, съобщи на Луис, че хиперсоциалният е жив и здрав. Намирал се във Вивалон. Спомена бегло надеждността на източника. Отхвърлил по този начин тежестта на тайната, с която живееше през последните дни, Ален спокойно я запрати в контейнера, без да проверява отново надписа с дестинацията.

Ако го беше направил, щеше да разбере, че промяната в графика на пътническите рейсове се бе отразила и на пощенските. Съобщението му щеше да бъде доставено на Божата планета.

* * *

Въпреки протестите на семейството си, Алек замина за Божата планета с първия извънреден батальон. Мъката по Сола бе по-силна от риска, който поемаше.

Хората на Малчери можеха да го разпознаят и да го накарат да си плати за унищожението на просветената. Не допускаше Шандо да е спестил на опечаленото семейство част от историята. Но и без утежнени обстоятелства една среща с дъщерята Мери Карол можеше да се окаже фатална за по-нататъшната му съдба.

Прехвърлянето на Земята се осъществи с неочаквана бързина. Туристическите походи бяха отстъпили приоритета си на бойните отряди и тяхното придвижване почти бе блокирало нормалния трафик на Тунелния център.

„Каква ли страхотия ни очаква на Божата планета?“ — чудеха се рейнджърите.

С пристигането им в Преддверието бяха разделени на няколко групи. Щяха да действат сами в отделните общности. Друга връзка освен стандартните орбитални сателити не се предвиждаше. „Имайте предвид, че не можем да разчитаме на местните“ — бе предупредил лейтенант МакСибер неопитните си колеги. — „От време на време жреците решават да борят злото, наречено технология. Съсипват комуникации, напоителни системи, пътища, дори устройства, които последователите им използват в ежедневния си бит.“ При целия хаос на събитията бе цяло чудо, че сателитите още функционираха.

Отдъхна си, когато командващият батальона, полковник Зулу Сунг, го разпредели да охранява реда при „кожените“. Общността беше доста войнствена. Деца и старци препускаха денонощно на мощни двуколесари, надпивания и сбивания бяха нещо обичайно, но той предпочиташе да бъде там заради простите и директни отношения между хората. Нещо, което липсваше в лицемерния свят на семейство Малчери и църквата, към която принадлежеше то.

Когато отрядът бе попълнен, лейтенант МакСибер събра момчетата и предаде накратко инструкциите, които сам бе получил по-рано през деня.

— Помнете, че местните не са склонни да съдействат — подчерта той. — Дори напротив, обстоятелствата не изключват опити за възпрепятстване на мисията. Бъдете търпеливи и деликатни в контактите. Не ви препоръчвам да използвате сила. Кожените обичат да влизат в схватки и по най-дребни поводи. Ще ви предизвикват. Отстъпвайте разумно и не нападайте първи.

— Вярно ли е, че преследват само учители и земляни? — запита дребничък редник с окачен сребърен куршум на лявото ухо и живи черни очи.

— Капковисния, не си поискал разрешение да говориш — сряза го червендалест гигант от дъното на групичката.

Алек им направи знак да замълчат.

— Въпросът на редник Куман беше добър, Мамуте — обърна се той към гиганта и продължи. — Сведенията от Земята не бяха много ясни. Част от нашата работа ще бъде да установим проблема и да докладваме. Затова ви повтарям: бъдете по-скоро дипломати, отколкото войници.

Думите бяха посрещнати с шеговити забележки и дружески побутвания. В отговор МакСибер се усмихна и даде нареждания за придвижване до местоназначението.

— Ами Вие, лейтенант, няма ли да пътувате с нас? — поинтересува се един от помощниците му.

— Ще ви настигна по пътя. Ще се опитам да разбера истината за онова, което се случва тук.

Отпратил отряда си, лейтенантът се вмъкна в най-близката хотелска закусвалня. Двоумеше се дали да потърси пътя към Голямото зелено езеро, отвъд което се простираше землището на вещерите или да се постарае да привлече вниманието на „магьосник“. Беше сигурен, че жители на Мъгливия остров се спотайваха из обществените пространства на Преддверието. Дали вече го бяха забелязали?

Високата фигура с дълго черно наметало и качулка се появи сякаш от нищото и сложи край на съмненията му.

* * *

Алкана не разбра кога е преминала идентификационния контрол. Озова се в сектора за пристигащите без да се налага да удостоверява личността си пред скенери и разпознаващи устройства. Трябваше да признае, че в проверките технологичните бяха по-дискретни от останалите светове. Беше чувала, че са много чувствителни на тема лична свобода и защита на частни данни. Сигурно защото създаваха контролните системи и бяха наясно с възможностите за злоупотреба.

Докато се оглеждаше за персонална кабина, забеляза едър мъж с посребрени слепоочия, който с тромави крачки се носеше към нея.

— Съжалявам за закъснението — той протегна ръка, все още задъхан от бързането. — Руди Блейк, директор на Програмния институт.

— Алкана Мартис — отвърна на поздрава му гостенката. — Логистични операции на Бойна звезда.

Мъжът я стрелна с усмивка. Гъстите му вежди изпитателно помръднаха:

Генерал Алкана Мартис, ако не греша — уточни той, наблягайки на първата дума.

Тя се засмя:

— Казаха ми, че на Хайтек званията не са на почит.

— Излъгали са Ви.

Тя го огледа. Без да изглежда стар, директорът имаше вид на уморен и застаряващ човек. Слепоочията му бяха напълно побелели и контрастираха с тежкия черен цвят на веждите. Беше на онази неопределена „средна възраст“, с която мъжете обичаха да се кичат, щом позагубеха младежката си увереност. Някои продължаваха да „зреят“ в семантично удобния интервал даже и след седемдесетата си годишнина.

Мъжът пред нея беше далеч от подобни „гранични стойности“. На моменти действията му излъчваха по-скоро момчешка припряност и склонност към риск, отколкото очакваната улегналост на опита.

— Идването Ви разбуни много духове — осведоми я той, след като зададе маршрут на мобила.

— Предполагам. Програмата ми е пълна, но истинската цел е само една. И срещата, на която държа — също.

— Неслучайно съм пръв в списъка, така ли?

— Определено.

Директорът тихо изпъшка:

— Оливър Терв!

— Добър сте в анализите — отбеляза Алкана. — Вашият човек ме предупреди.

— Опасявах се, че интересът ви ще се върти около него — намръщи се Блейк.

— Идеята беше негова — засмя се тя. — Има ли място, където бихме могли да поговорим необезпокоявани?

Той кимна. Без да я пита дали има нужда от почивка, беше насочил мобила към института. Беше решил, че размотаване до хотела ще ги забави излишно. Дали заради проблемите с Оливър или заради необичайния начин на действие — военните не си падаха по приказките, Руди беше уверен, че му предстои решаващ за посещението разговор.

Не се излъга.

— Искаме спешно да ни бъде синтезиран един материал — започна без заобикалки гостенката, когато двамата се разположиха удобно в набързо обособеното пространство, обвито с гъста изолационна мъгла.

— Но аз не съм… Аз ръководя само програмистите — объркано отговори домакинът.

— Да, знам — тя вдигна очи към него. Погледът му подейства странно успокояващо. — Оливър смята, че можете да ни съдействате за приоритетно изпълнение на заявката в Експерименталния център.

Директор Блейк замислено поклати глава:

— Не съм магьосник. Всичко зависи от сроковете, в които искате да получите този материал.

— ВНБ — изстреля генерал Мартис. — Възможно най-бързо. Или, за да бъда по-точна: материалът да е при нас преди вашият програмист да приключи експлоатационните тестове.

Директорът нервно бръкна във вътрешния си джоб. Извади дълга, дебела около сантиметър кафява пръчка. Отчупи си парче, не по-голямо от палец, потопи го в купа с неидентифицирана течност, поставена небрежно върху сервизната масичка, захапа го и с наслада всмукна съдържанието.

— Вземате никофен?

— Вреден навик, знам — махна с ръка той. — Започнах на шега, а сега не мога да отвикна.

— Така е с всяко пристрастяване. Опитвам се да го обясня на младежите в Академията, но каузата е априори изгубена.

— Както и тази, за която сте тук.

Погледът й изведнъж се изостри:

— Не приемам голословни твърдения — възропта тя.

Блейк въздъхна и отново всмукна от напоеното парче, но без предишната наслада:

— Генерале, личните ми приятелства в Експерименталния център не са достатъчни за незабавно стартиране на задача, която… дори не сте депозирали.

— Възнамерявам да го сторя в следващите часове.

— Не е достатъчно. Трябва да се събере екип, трябва да се направи оценка от експертите на Земята…

Алкана неспокойно се размърда:

— Ако исках да мина през всичко това, нямаше да седя тук. Заявката не бива да се оценява от Земята. Възможно е земляните да са доста чувствителни по отношение на материала. Дотолкова, че да забранят производството.

Той я изгледа въпросително, макар да се досещаше за какво намеква. Оли беше разширил кръга на заблудените си привърженици.

— Не съм убеден доколко моделите на Оливър са приложими — подвоуми се, преди да заговори, но бързо прецени, че може да се довери на жената-генерал. — Прегледах теориите на приятеля му от Да Винчи. Напразно залагат на пирамидите.

— Не разбирам.

— Преди години се занимавах с анализ на Великата пирамида. Беше свързан с виртуализациите в Града на миналото. Трябваше да оценя риска от отрицателно влияние на енергиите във вътрешността.

— Не ми казвайте, че човек на разума вярва в проклятията на фараоните — Алкана се отдръпна с лека гримаса.

— Не говоря за проклятия. Всяко затворено помещение, всеки обем е изпълнен с уникална енергия. Тя може да действа положително или отрицателно на обект, попаднал във вътрешността.

— Или да бъде неутрална? — допълнението бе направено с въпросителен тон.

— Много рядко — поклати глава Блейк. — Говорим за взаимодействие. То трудно може да се нарече неутрално. Но в случая с пирамидите е пренебрежимо малко.

— Следователно ако човек преспи в пирамида, нито ще се излекува, нито ще се подмлади.

— Нито ще прекоси пространства и други измерения. Симулационният анализ показа, че енергията се концентрира по ръбовете на пирамидата и се придвижва между върховете. Съсредоточава се във върха. Интересен ефект се получава, когато се допрат върховете на две пирамиди. Енергиите започват да се преливат през общата точка.

— Ами ако две еднакви пирамиди се пресекат, така че върхът на едната да допира центъра на основата на другата?

— Хмм… Не съм сигурен. Може би трябва да се направи отделна симулация на сечението…

— Може би трябва — съгласи се чужденката. — Така или иначе проектът, за който се притеснявате, е навлязъл в експериментална фаза. Да си призная, не съм чувала да е свързан с пирамиди. Моделът беше изпробван в нашата система. В лабораторни мащаби, както ми обясниха. За реални е необходимо определено количество от споменатия материал.

— И как си представяте да започнем таен проект? Синтезът е скъп процес. А ще ми трябват и химици.

— Енвидия Терв е приложен химик — напомни Алкана. — Убедена съм, че с удоволствие ще помогне за каузата на съпруга си.

Блейк се колебаеше.

— Ти можеш да помогнеш да я привлечем — гостенката внезапно изостави учтивата форма. — Разбрах, че е близка с тукашните учители. Ще й бъде лесно да осигури време в Експерименталния център, а и едва ли ще я заподозрат.

— Забравяш, че съпругът й има висяща Командировъчна покана. Всяко настояване от нейна страна за проекти и привилегии ще изглежда подозрително.

— Чувала съм, че е амбициозна жена. Нося документи, с които Генералният щаб на Бойна звезда изисква удължаване престоя на старши програмист Оливър Терв. Ако ми уредиш среща с госпожа Терв, ще й обясня, че всичко зависи от нея. Помогне ли, форсмажорните обстоятелства, които задържат съпруга й при нас, биха могли да се удължат — до изтичане срока на Командировъчната покана. Едва ли би пропуснала възможността той да й е вечно задължен.

Идеята беше толкова елементарна и толкова логична, че директор Блейк неволно зяпна. Клечката стимулант изпадна от устата му.

Той изгледа събеседницата си с възхищение.

— Мдаа… Коварството е в кръвта на жените — заяви, докато усърдно почистваше панталона от изтърваното парче никофен. — Възможно е да спечелиш Енвидия. Но защо останалите генерали биха рискували главите си за най-обикновен „технологичен“? Нали така ни наричате на Бойна звезда?

Алкана кимна:

— Технологични сте наистина. Но Оливър Терв не е обикновен. Проектът му е единствената надежда да спасим сестрата на един от нас.

По лицето на Блейк се изписа недоверчива настойчивост, затова тя допълни с неохота:

— Момичето е изчезнало. И е издирван нарушител.

* * *

За пръв път Тери нямаше търпение да се прибере у дома. Бързаше да прочете писмата, пристигнали в негово отсъствие. Баща му се беше изпуснал, че в дома им чака натрупана безсмислена кореспонденция от други светове. „Пишеш си с неподходящи хора и от тях се учиш на безотговорно държане. От днес нататък лично ще проверявам съдържанието на пощата ти“ — бе го заплашил в първоначалния си гняв.

Писмата бяха от Лили. Разшифровани, те даваха криле на собствената му хипотеза. Кадет МакВали побърза да сподели размишленията си с Оливър:

— Това е решението на нашата задача, не разбираш ли? Камъните отварят портали към Тунелите. Доказано! Самите Пионери са го описали. От което следва, че изчисленията ни са верни. Ние успяхме, Оли! Хей! УСПЯХМЕ! И моят инфоцилиндър със сигурност е пристигнал на онази планета.

— Почакай, хлапе — Оливър не споделяше въодушевлението на младия си приятел. — Не ти ли направи впечатление, че каменният комплекс е бил намерен, а не създаден от Пионерите?

— Искаш да кажеш, че е замесена друга цивилизация? — в гласа на Тери се прокрадна капчица съмнение. — Извънземна?

— Очевидно е. При тези обстоятелства как да сме сигурни, че някакви извънземни ще заложат същия принцип и същите камъни като нас? Как да сме сигурни, че изобщо са били хуманоиди или същества на белтъчна основа?

— Мисля, че преувеличаваш. Колко принципа за изграждане на Тунелите съществуват според теб?

— Не знам. Може и да си прав. Може би твърде дълго съм чакал успеха, за да повярвам в него изведнъж.

— Повярвай! Тайните са разкрити и пътят към директните връзки между нашите светове е отворен. А дали камъните в този тунелен център са други, ще установим само на място.

— И как по-точно смяташ да стигнеш до Кварта? С пионерски кръстосвач? Ако Земята държи да опази в тайна разпределителния кромлех, дневниците на Пионерите няма да получат гласност. Тунелните рейсове дотам също.

— Нямаме нужда от помощта на Земята, нито от разрешението на скапаните й одитори. Ние разполагаме с карта и можем сами да си организираме пътуването.

Оливър се засмя:

— Не си се отказал от идеята за Дивашкия резец, а?

Кадет МакВали потвърди. Рискува да сподели и натрапчиво преследващата го идея за планетата от тайната карта на баща му. И макар Оливър да остана скептичен по въпроса за идентичността на Кварта с тази планета, Тери не се отчая, а продължи да търси доказателства в подкрепа на своята теза.

Обстоятелствата бяха на негова страна.

Академичният щаб беше подкрепил решението на генералите: наказанието на кадета бе отложено и той бе върнат в база Пале Роял. Надзорът бе възложен лично на капитан МакЧжоу.

Командирът пое задачата само поради предвкусваното отмъщение. Чувстваше се персонално засегнат от дръзката постъпка на стажанта. Освен преките административни неприятности, бягството беше повдигнало допълнителни въпроси, за които той избягваше да говори. В базата все по-често се споменаваше фразата „ресурсна проверка“. И персоналът, и доставчиците бяха станали мнителни — изискваха педантично всевъзможни одобрения и потвърждения, преди да свършат каквато и да било работа.

Но най-много го подразни фактът, че досадникът МакВали бе получил прозвището „Давид“. Не беше глупак — подчинените му свързваха прякора със собственото име на капитана и старата земна история за големия и малкия.

МакЧжоу реши, че чашата на търпението е преляла. Обеща си да стъжни живота на кадета. Или поне остатъка от престоя му в базата. За негово изумление, изпълнението на обета се оказа по-трудно от предвиденото. Сякаш някой бе подменил стажанта и в базата бяха пробутали същата обвивка с напълно различно съдържание. Нямаше помен от нездравото любопитство, от уморителното настояване за участие в мисии и експерименти. Беше намалил дори контактите с програмиста от Хайтек. „Сигурно не може да му прости предателството“ — реши за себе си командирът на Пале Роял.

Догадката не отговаряше на истината.

Оливър не вярваше в хипотезата на младия си приятел. Не вярваше, че съществува връзка между разчетените от Лили текстове и тайнствената планета, отбелязана върху картата на генерал МакВали.

За разлика от него, Тери намираше в историята за каменния комплекс потвърждение на модела с тунелни портали от орихалкит. Беше убеден, че разположените в кръг шест камъка, описани от непознатия Пионер, са съставени от същия материал, който той бе използвал в малкия си експеримент.

— Дори да е така — опитваше се да го отрезви Оливър, — по какво съдиш, че планетата, за която се говори в дневниците, е същата, която видяхме върху звездната карта на баща ти?

— И едната, и другата са неизвестни за нас. Абсолютно неизвестни. Не е ли странно съвпадение? — не се предаваше Тери.

— Вадиш заключение от случайно подбрани обстоятелства. Съществуват милиони и милиарди звездни системи, които не познаваме. Не сме чували за тях. Не подозираме за присъствието им. Всяка една може да съдържа твоите „тайни планети“.

— Има разлика — младежът разпалено се защитаваше. — Говоря ти за обитаема планета, чието съществуване умишлено е обвито в забрава. Защо? Защото пази тайна, която трябва да остане неразкрита.

— Извънземен разум? — въпреки фактологията, Оливър оставаше скептичен.

— Мислех по-скоро за самите Тунели. Споделям мнението на Лили за табуто. Описаното в дневниците е доказателство, че директните рейсове между шестте свята са възможни без опекунството на Земята. Земляните не искат да изгубят контрол над междупланетния трафик, затова правят всичко възможно да съхранят тайната. Преди години са се намерили хора, които са научили истината. Избухнал е бунт. И така баща ми се е сдобил с тайнствената карта.

Оливър обмисляше версията. Не беше лишена от основание, но беше рисковано да се довери само на серия логически умозаключения. Нуждаеше се от доказателства. Истински, не дедуктивни.

— Ще ги имаш! — закани се Тери и оттогава усърдно търсеше потвърждение на примамливата хипотеза.

Хрумна му, че знанията на интерстеларен капитан МакЧжоу за междупланетните пътувания трябва да са доста по-задълбочени от неговите собствени. Може би той щеше да разгадае тайната на бащината му карта. Не се залъгваше, че лесно ще спечели доверието на базовия командир. Но целта си заслужаваше усилията.

— Командир МакЧжоу, ще ми отделите ли минутка? — цяла сутрин бе изпълнявал безропотно нареждания. Моментът му се стори подходящ.

— Какво има, стажант? — Голиат го изгледа строго. Ако малкият си въобразяваше, че няколко дни добро поведение ще изличат бурята в душата му, грешеше.

— Работя по учебен доклад, командире. Нали знаете, докато съм тук, трябва да отделям време за академична подготовка. Имам няколко теми за приключване.

— Искаш време за зубрене, така ли? — изгледа го насмешливо МакЧжоу. — Няма проблем. Свободен си до края на деня! Обаче утре искам пълен отчет — добави с предупредително изправен показалец.

Суровото отношение не смути кадета:

— За съжаление не мога да идентифицирам изходния сектор — с несвойствена глуповатост изрече той. — Ще разрешите ли да потърся помощ?

Капитанът го изгледа с презрение:

— Проблеми с навигацията? Да не се окаже, че старпинът ти случайно се е озовал на Тропикана?

Тери предпочете да не отговаря, само леко наведе глава.

— Добре, давай го тоя твой сектор — с нотка на превъзходство кимна МакЧжоу.

Младият МакВали покорно отвори миниекипера. С помощта на Оливър бе модифицирал записа на картата. От първоначалното изображение нямаше и следа. Холограмата приличаше на най-обикновена страница от академичен атлас. Няколко червени точки маркираха планети с вражески настроено население. Зелените представляваха възможни точки за кацане, а изходната позиция на кадета бе отбелязана с пулсираща синя точка. Тя се намираше върху единствената планета, която истински интересуваше Тери.

Капитан МакЧжоу внимателно разгледа сектора.

— Прилича на ОРХ-6 — заяви той, докато превърташе образа в различни посоки, за да не пропусне характерните детайли, които се приближаваха и отдалечаваха при движението. — Ако не бяха населените планети, бих заложил на ОРХ-6-Поларис, но с това разположение… Може би Квантум Сиера — заключи не много уверено.

— Мислех, че са индустриалните луни — невинно подхвърли стажантът.

Голиат го изгледа със съмнение:

— Чувал съм слухове, че били ситуирани там. Но секторът е напълно непригоден за живеене. Пионерите са го изследвали. По-добре прочети докладите им, вместо да даваш ухо на улични легенди.

„Това и правя“ — усмихна се наум Тери. Беше получил доказателството, което да представи на Оливър. Загадъчната планета от картата и Кварта от ОРХ-6-Поларис бяха едно и също място.

Самият капитан МакЧжоу го беше потвърдил.

* * *

— Проблемът не е в синтеза — заяви Енвидия.

Бяха успели да създадат веществото по спецификации, донесени от Бойна звезда. В част от бележките госпожа Терв откри стила на съпруга си, но като цяло заданието бе съставено от хора, чиито знания в приложната химия бяха по-задълбочени от неговите.

Връзките й с учителите наистина помогнаха да получи достъп до Експерименталния център. Избра си двама асистенти, които самоотвержено провеждаха тестове по цели денонощия. Така установиха, че веществото, което синтезират, притежава различни свойства в зависимост от условията, при които се създава. Пратеничката от военната планета твърдеше, че ставало въпрос за камък с метеоритен произход. Лабораторните резултати обаче показваха, че създадената материя невинаги притежава тези характеристики. Защото частиците, които я изграждаха, се свързваха в различни структури.

Трансфигуралните елементи бяха рядкост дори в креативната химия, а за естествен трансфигурант не беше и чувала. Но Алкана Мартис твърдеше, че в системата на Бойна звезда скалата съществува и дори била туристическа атракция. Помолиха Блейк за компютърно моделиране. Както и очакваше Енвидия, резултатите от симулациите съвпаднаха с експерименталните.

Заключението можеше да бъде само едно: готовото вещество не подлежеше на пренос чрез Тунелите. Промяната на условията по време на рейса можеше да доведе до промяна в структурата и свойствата. Още повече, че никой нямаше идея как точно се осъществяват пътуванията. Което означаваше, че дори от Хайтек да изпратят синтезиран камък, получателите можеха да се сдобият я с пластерокат, я с ейчоулитид, а защо не и с течен кристал…

Енвидия смяташе да предложи на Блейк да изпратят поотделно необходимите химични елементи, подробни инструкции, както и частите на синтезатора. Оливър щеше да ги сглоби — беше добър не само в програмирането. Така на Бойна звезда щяха да получат изкуствения си камък, макар тя да не разбираше защо им е нужен, след като си имат оригинален такъв.

— Проблемът не е в синтеза — повтори Енвидия. Макар и кратко, пътуването й с генерал Мартис трябваше да изясни онова, което гостенката премълчаваше от пристигането си на Хайтек.

Алкана не реагира. Наблюдаваше полета на малкия им двуместен икарейн, който за пореден път плавно смени посоката. Движеха се по зададен маршрут към Площада на бъдещето. Апаратът беше маневрен, но ограничителят на скоростта не позволяваше да напредва с желаната от пътничките бързина.

Годишната патентна церемония по всяка вероятност щеше да започне без тях.

Бяха тръгнали в последния момент, затова Съветът на директорите отпусна на гостенката градска летателна машина. Случайно или не, бяха забравили да свалят блокировките и двете дами вътре можеха само да се молят въведеният маршрут да не е много описателен.

След няколко безплодни опита да промени настройките на навигатора, Енвидия се предаде, придружавайки отказа си с не особено изискани епитети за машината и нейните създатели.

Алкана се засмя. Първосигналната реакция й хареса. Въпреки, че държеше на формалната цивилизованост, госпожа Терв очевидно не бе изгубила качества като спонтанност и искреност.

— Ще позволиш ли?

Химичката великодушно разпери ръце.

Със серия премерени команди генерал Мартис зададе височина и охлаждане, които ускориха допълнително икарейна, поставяйки го на пътя на въздушните течения.

— Откъде разбра, че навигаторът ще приеме твоите изменения? — не се стърпя Енвидия. — Мислех, че маршрутът е зададен. Мене ме изхвърли като отпадъчна вода.

— Така е, но аз не променях маршрута. Промених параметри, които, без да променят скоростта и посоката, изискват преизчисляване.

Червенокосата технологична я изгледа с недоверие. Алкана побърза да обясни:

— В навигационните програми винаги се залага вариантност. Различните ситуации изискват различно поведение на системата. Промяна на фактор от околната среда — температура, налягане, вятър или каквото и да било, изисква преизчисляване на курса. Така, с повечко опит и капка късмет, можеш да обърнеш и най-строгия маршрут в своя полза.

— Да, но… системата не се ли съпротивлява, когато я отклоняваш?

— Имаш предвид височината? Промяната е позволена, без значение дали маршрутът е фиксиран или динамичен. Едно от малкото неща, в които преценката на човешкия фактор е с приоритет. Говорим за градска машина, все пак.

— Която използваме за извънградско пътуване.

— Именно. Слабостта идва от предназначението — потвърди Алкана.

Енвидия кимна замислено, отклонила поглед към пейзажа отвън. Прелитаха сред старателно озеленените покрайнини на Технополис. Почувства се освежена от вида на лъскавия килим под тях. Стори й се, че усеща дори аромата на прясно окосена трева.

Между ефектно оформените насаждения се тътреха роботи-градинари, заети с поддръжката. Без техните ежедневни усилия дихателната система на града нямаше да съществува. Хората бяха погълнати от космополитни желания и технологични играчки. Дори красотата се беше превърнала във функционалност. Зеленият пояс на града бе създаден не да очарова, а да поддържа живота в Технополис.

— Може би затова изпитваме трудности с материала, който поръчахте — заяви Енвидия. — Не сме наясно с предназначението.

Думите й прозвучаха като въпрос.

— Странно е точно ти да ме питаш за това — усмихна се спътницата й. — Мислех, че си запозната с проекта на съпруга си.

— Опасявах се, че нещата са свързани — поклати глава госпожа Терв. Веждите й с досада се вдигнаха нагоре. — Оливър винаги е бил заразителен в лудостта си. Но какво очаква от такъв материал? Твърде нестабилен е както за стена на безумните му тунели, така и за корпус на летателен апарат. Ако знам целта, бих могла да добавя някои примеси, които…

— Портал — прекъсна я Алкана.

— Моля?

— Не бива да се променя даже и електрон от заданието. Скалата, която ще синтезирате, е портал към новите тунели.

Изненадата трая само миг. В следващия Енвидия демонстративно подпря долната си челюст с ръка, затваряйки неволно разтворилите се устни.

— Невъзможно — оповести тя с глас, който не търпеше възражения.

Генерал Мартис иронично я погледна:

— И откъде такава самонадеяност?

— Ами, да започнем с факта, че не става дума за скала. Синтезираното вещество е с трансфигурална структура — с удоволствие забеляза внезапното объркване на спътницата си. — Видът му в твърдо състояние зависи от структурата, при която е застинало.

— Сигурно е станала грешка при синтеза — не повярва на казаното Алкана. — Уверявам те, че аз лично съм виждала този камък в нашата планетна система. Съвсем истински е. С отломка от него младият приятел на съпруга ти извърши опит за пренасяне на материя в пространството.

Химичката се намръщи:

— Изключено е да грешим. Ако такъв камък съществува, той трябва да е описан, да си има име…

— Осведомиха ме, че специалистите го наричат орихалкит — потвърди гостенката от Бойна звезда.

Енвидия изстена като човек, който току-що е направил унищожително откритие. Любопитството на спътницата й обаче остана незадоволено, защото в същия момент навигаторът на икарейна обяви завършек на пътуването им. Бяха се приземили малко встрани и трябваше да побързат, ако искаха Алкана да заеме навреме отреденото й почетно място.

* * *

Джурана и лейтенант МакСибер седяха на морския бряг, наслаждавайки се на лекия бриз и закачливите вълни, които нежно се разплискваха под краката им. Нагрятата от слънцето скала бе започнала бавно да изстива, но те спокойно се разположиха върху нея.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — без да го поглежда, призна мерлинът. — Няма да те лъжа, че се радвам. Донесе достатъчно неприятности. Защо си ни търсил пак?

— Вашият агент ме пипна преди да съм решил дали искам да се връщам тук.

— Чух за това — устните на Джурана се свиха в дискретна усмивка. — Интересувал си се от Сола.

Алек го погледна:

— Трябва да я видя на всяка цена — гласът му прозвуча искрено.

— В Преддверието можеш да намериш указател с главните храмове на всички общности.

— Не бях сигурен за пътя. Мястото изглеждаше доста отдалечено, а на тази планета нямате въздушен транспорт.

Джурана не отговори. Вглеждаше се в мъгливата защитна завеса с преценяващия поглед на човек, който упорито издирва недостатъци.

— Тази мъгла ни пази от лоши погледи и лоши мисли, лейтенант. Любопитните трябва да имат добра причина да я пресекат. Защо си дошъл? — повтори упорито той.

— Искам да знам какво става — отвърна пришълецът. — Изпратиха ни тук заради размирици, но аз никога не съм виждал последователите на различните религии толкова добронамерени един към друг. Не чух обичайните клетви, ругатни, закани за правобожие.

Джурана отново замълча. Беше скръстил ръце на гърдите си и леко се поклащаше в такт с незнайна мелодия, която звучеше в главата му.

Алек се замисли. Предстоеше му да узнае тайната, за която бе дошъл. Мерлинът неслучайно го бе поканил да се разходят насаме. Искаше да се увери, че чужденецът заслужава доверие.

Лейтенантът не се поколеба да тласне разговора напред:

— Знам, че се тревожите за изчезналите. Не успяхме да ги върнем у дома, въпреки положените усилия. Но не сме се отказали. Продължаваме да ги търсим. Скоро ще изпратим спасителни екипи на всички планети, без да се налага да минаваме през Тунелния център на Земята.

Ритъмът на поклащане на мерлина се забави. Веждите му любопитно се повдигнаха.

— Това е другата причина за срещата ми със Сола — продължи лейтенантът. — Тя е… свързана с този проект.

— Твоята вещерка е свързана с доста проекти — усмихна се на някаква своя мисъл Джурана.

Беше ред на рейнджъра да направи учудена физиономия.

— Събитията, които се разиграват напоследък из Божата планета, са свързани с таен проект на земната управа — започна бавно мерлин Бхимагиши. — Макар и за кратко, твоята приятелка също е взела участие в него. Именно тя ни насочи към проблема след завръщането си от мисията „Малчери“.

„Това е, успях!“ — възликува наум лейтенантът. — „Той проговори!“

Реши, че тайната, която се готвеше да му съобщи Джурана, е същата, която бе поразила него самия: Сола бе замесена в научна конспирация. Но как този факт бе предизвикал безредици из цялата планета? Нея ли жреците бяха обявили за „световно зло“? Заслуша се в думите на дългобрадия островитянин:

— Не знаем много за проекта „Пигмалион“, но вещерката се оказа права: Божата планета, неусетно за жителите й, е превърната в изпитателен полигон. В различните общности са внедрени повече нечовеци, отколкото очаквахме. Не беше лесно да убедим жреците, че сме изправени пред общо зло. Самият аз на моменти изпитвах колебания, че ще успея да обединя върховните.

— Не разбирам — прекъсна го внимателно Алек. — В Преддверието неколкократно чух да се споменават нечовеците. Допуснах, че става въпрос за земните жители като цяло или за учителите. Или дори за вас, жителите на Мъгливия остров. Знам, че нямате поддръжници отвъд голямата вода.

— Така е — потвърди мерлинът. — Беше къртовски труд да обясним, че не сме заплаха, а потърпевши като всички. За щастие някои от нас могат да бъдат доста убедителни — в очите му проблеснаха весели искрици. — Сега жреците разчитат на моите хора, за да прочистват редиците на последователите си от пигмалиони.

— Е, в такъв случай не се учудвам, че менталикът от Преддверието довтаса при мен още преди да съм го повикал.

— Всъщност менталиците не биха били сполучлив избор. Те улавят разума, а при пигмалионите той е човешки. Мислите им следват логиката на собствените ни мисли. Интуитите и хамелеоните са по-ефикасни, защото улавят енергиите на телата. На човешките тела. Колкото и слабо да е едно такова поле, те могат да го усетят. Но когато липсва, това е знак да насочат божиите воини към нечовека.

Божиите воини? Те пък кои бяха! Смутителите на реда, за чието укротяване Земята бе договорила извънредни охранителни отряди от Бойна звезда? Алек се опита да осмисли чутото, но всяко следващо изречение само замрежваше и без това обърканите му мисли.

— Май трябва да започнем отначало — предаде се накрая той с тъжна въздишка. — Какъв ви е проблемът с тези пигмалиони?

Джурана пъргаво се изправи и го потупа по гърба:

— Да вървим! В медицинския център пазим нещо, което ще ти помогне да разбереш.

* * *

Комуникаторът алармираше с настойчивост, която всеки момент можеше да го самовзриви.

Алек погледна спящата жена до себе си. Завивката бе оголила раменете й и кожата блестеше с мекотата на органично кадифе. Той допря устни до нея с благоговението на поклонник. Беше толкова красива!

Бавно се изхлузи от леглото и с нежелание отговори на повикването.

— Лейтенант МакСибер? — прозвуча несигурно гласът от другата страна. — Съжалявам за безпокойството, но тук възникна спешна нужда от солюсионер[2].

— Къде е това „тук“, войнико? И защо вместо да се представиш, разговаряш с мен като с другарче по игра?

— Тук дежурен по тунелна поща, редник Сий Мендала от асистираща група Хермес, дислокация Входна точка — отвърна уставно повиквателят. — Извинете ме, лейтенант. Ситуацията изисква намеса на упълномощен офицер.

— Не съм чувал полковник Сунг да е отстранен от командването — намръщи се Алек.

— Полковник Сунг бе откаран снощи с бойни травми и все още се намира в станцията на Медицинския корпус. Капитани Младич и МакВалон работят под прикритие, а Долат е изчезнал безследно… засега.

— Все някой трябва да ръководи операцията.

— Майор Хармит пое временното управление. Но той е координатор за всички действащи мисии на планетата и е в пълен цайтнот. Затова нареди част от решенията да се вземат от офицера с най-висок ранг в списъка. Както разбирате, към момента това сте Вие.

Алек тихичко изруга и въздъхна примирено:

— Добре, докладвай, дежурен Мендала!

— Грешно доставена тунелна поща, солюсионер МакСибер — с готовност се отзова редникът. — Промените в графика на рейсовете са предизвикали лавина от съобщения, пристигнали тук вместо при реалните получатели.

— Препратете ги до истинските адресати. Какъв е проблемът? — учуди се лейтенантът.

— Според инструкциите сме задължени да проверяваме цялата входяща поща — отговори Мендала.

— Мислех, че процесът е автоматизиран.

— Така е. Но в рамките на сегашната операция влиза мониторинг на резултатите от автоматизирания преглед.

— Ама че глупост! — възмути се Алек. — Та ние сме войници, не административни плъхове.

Мендала не отговори, макар да бе ясно, че споделя мнението на офицера. Остави Алек сам да се досети за истинската причина, поради която така настоятелно търсеше мнението на висшестоящите.

— Е, добре — реши бързо лейтенантът. — Няма да губим време и хора за тази недомислица. Виждаш координатите. Изпрати ми сгрешената поща или, по-добре, резултатите от автоматизираната проверка. Ще ги прегледам лично, след което одобрените да бъдат препратени до адресатите.

— За чия сметка? — поинтересува се дежурният.

— За сметка на подателите — МакСибер не се поколеба и за миг. — Ако бяха по-внимателни, щяха да спестят главоболието на всички ни.

Редникът потвърди нареждането и се изключи.

— Много добре, лейтенант — прозвуча шеговит глас някъде отзад. — Вземате решения със завидна бързина.

Алек погледна през рамо. Сола се беше надигнала на лакът, поддържайки с една ръка завивката пред гърдите си. Беше го наблюдавала през цялото време и не криеше удоволствието от постъпката си. Нежното кадифе на тялото й продължаваше да предизвиква волята му със съблазнителни отблясъци от нахлулите в помещението утринни лъчи.

— Извинявай, не исках да те будя — обърна се той към нея.

— Не бях те виждала в действие. Какво означава солюсионер?

— Онзи, който има право да взема решения по извънредни въпроси. По принцип функцията се изпълнява от командващия бойната единица, но в негово отсъствие се задейства списък с предварително посочени имена.

— Значи не всеки офицер може да бъде солюсионер?

— Не. Рангът е важен, но се взема предвид опитът, познаването на конкретните условия, видът на мисията… Вероятно си разбрала, че бях пети в списъка. Първи от лейтенантите.

Обясненията му бяха прекъснати от сигнала за пристигащите записи. Дежурният в тунелния център бързаше да прехвърли не само отговорността, а и работата по злополучната поща.

Алек настрои средно голям холоекран и се зае с досадното задължение по проверката. Усети как вещерката безшумно се промъква зад гърба му. Дали все още беше гола? Опита се да не мисли за това.

Прехвърляше записите почти машинално, ругаейки в ума си всички неглижирани изпращачи, когато тя го спря:

— Почакай, това име ми е познато.

Той послушно върна записа:

— Ален Варан?

— Да, познавам брат му — Луис Варан. Бяхме съученици на Земята, а след това той беше разпределен на Да Винчи.

— Но братът е останал на Земята.

— Откъде ти хрумна?

— Съобщението е изпратено оттам — Алек се обърна тъкмо навреме, за да види искрената й изненада.

— Трябва непременно да го прочета — погледът й бе едновременно безпомощен и ултимативен. — Моля те, ще извадиш ли писмото на екран?

Лейтенантът я изгледа подозрително:

— Този Ален… част от заговора ли е?

— Не — отговори бързо Сола. — Но брат му е. От двадесет години търси тайната на Тунелите.

Алек въздъхна. Бе научил твърде много тайни за краткото време от завръщането си на Божата планета. И въпреки че бе готов за признанието на любимата по отношение на „тунелния проект“, разкритото от Джурана за пигмалионите и ролята й в създаването им го бе шокирало. Мерлинът му беше показал едно от тези същества. Мъртво. Островитяните го бяха запазили в медицинския си център за изследване.

Никога нямаше да забрави отвращението и ужаса, връхлетели го при вида на човешкия мозък, имплантиран в добре структурираното изкуствено тяло. Хибридът не беше метален. Не беше изграден и от традиционните пластелои, които се използваха в протезирането. Кожата му имитираше на сто процента човешката, без да бъде уязвима за климатични влияния и механични наранявания.

Съществото приличаше на човек… и не беше. Пигмалион… Създаден…

Омиротворителите нямаха право на пристрастия, но Алек не се поколеба да застане на страната на местните. Щом доктор Донис бе намерила кураж да се опълчи на извратените създатели на нечовеците, рискувайки призванието и живота си, защо той да не се осмели да се изправи срещу тях?

С такива мисли бе прекосил изтощителния маршрут от Мъгливия остров, през Голямото зелено езеро до Свещената земя на вещерите.

И сега, когато най-сетне бе открил покой в прегръдките на любимата, тайните от миналото й отново се опитваха да ги разделят.

Без да се съпротивлява, той извади съобщението на Ален Варан. Беше двуизмерно — няколко кратки, задъхани изречения, сякаш авторът е бързал да се отърве от скрития им заряд.

— О, небеса! Те са живи, живи са! — възкликна внезапно Сола, докато жадно четеше съобщението. Продължи да го препрочита, увлечена в старанието си да не пропусне и следа от истинския смисъл.

— За кого говориш? — намръщи се неразбиращо Алек.

— Кая и другите островитяни. Живи са, не виждаш ли?

Той поклати отрицателно глава. Наложи се вещерката да му посочи текста, с който Ален информираше брат си, че сътрудникът му бе жив.

— Не разбираш ли? Този „сътрудник“ е младежът, когото Кая бе срещнала в хотела — поясни Сола, като видя недоумяващия поглед на мъжа пред себе си. — Същият, който тръгна с Дюк и момичетата към Града на миналото. Не помниш ли?

— Сега, като го спомена, се сетих — потвърди МакСибер не много уверено. — Значи трябва да уведомим Генералния щаб, че изчезналите са някъде из Древните земи на Старата.

Вещерката скептично присви устни:

— Не, Алек. Страхувам се, че информаторът ни греши. Вивалон не е град от Древните земи.

— А какво е тогава? — запита мрачно той.

— Мястото, където се създават пигмалиони.

— В такъв случай имаме късмет — лицето на лейтенанта се проясни. — Ти знаеш къде се намира тази база, нали?

Сола замислено го погледна:

— Опасявам се, че не.

Бележки

[1] По името на древен тракийски вожд, владетел на гетите; предполага се, че царската гробница в Свещари е негова. — Б.а.

[2] От фр./англ. solution (решение). — Б.а.