Инге Нера
Каменни трохи (3)

Мъгливият остров

Когато чу, че я разпределят на Божата планета, Касиопея усети върху себе си поглед, изпълнен с неприкрита омраза. Огледа се. Беше й трудно да повярва, че погледът е на Мери-Ан. От една страна, защото не разбираше с какво би могла да предизвика подобно чувство, а от друга — защото самата Мери-Ан бе прокламирала многократно, че нейният бог значи любов.

— Може би по някакъв начин се чувства застрашена от теб — беше й прошепнала Барби, която никога не бе симпатизирала на смуглата богопоклонничка. Смяташе я за страхлива и лицемерна.

Каси бе израсла сред безгрижното общество на творци, чиято основна грижа бе да представят новото си произведение по подходящ начин. Лицемерието в нейния свят се свеждаше до задължителните ръкопляскания и одобрителни възгласи при първоначалното представяне. След него авторът така или иначе научаваше истинското място на своята творба. Критиките — устни или писмени — винаги стигаха до него, заедно с имената на рецензентите. Никой не обръщаше внимание на анонимни мнения. В Аполония считаха, че един творец се изразява чрез всяка дума, нота или щрих — включително и когато рецензира свой събрат. Да търсиш анонимност означаваше да се съмняваш в собствения си талант. Макар и с други критерии, учените от Верн споделяха това мнение.

Да Винчи беше свят на изявата. Анонимността в него беше равнозначна на бездарност.

Затова на Касиопея й беше трудно да проумее света, в който попадна. Там анонимността не беше недостатък, тя беше поощрявана.

Още с излизането си от Входната точка, тя получи идентификационен номер и направление. От този момент се превърна само в още един жител на планетата. Никой не търсеше мнението й, защото то беше без значение. Единствено думите на жреците бяха приемани сериозно. Те определяха правилата в гъсто населения религиозен свят.

Божата планета бе единствената, на която Академията не беше една. Наистина, Училището, което даваше общото образование на младите хора и завършваше с разпределението им, беше едно-единствено и в него преподаваха учители от Земята — както във всички останали светове. Но за специализираното обучение след Разпределението всяка религия бе изградила своя Академия, в която да подготвя „своите“ вярващи за житейския им път.

Хората на планетата бяха разделени — както някога са били на Земята, а може би и по-силно, защото преди Разселването на Земята е имало както вярващи, така и невярващи. Последните със сигурност са се опитвали да се сближат със себеподобните си. Но в света, в който бе попаднала Касиопея, идваха само вярващи. И изолацията между отделните религиозни групи бе пълна.

Направлението, което получи, бе за Мъгливия остров. Стори й се подходящо название, тъй като все още нямаше обяснение защо бе изпратена именно тук. Не вярваше нито в измъчения бог на Мери-Ан, нито в този на дългобрадите, сластно усмихващи се мъже, с увити кърпи по главите, нито в многоръките статуи, обкичени с цветя, нито в очевидно мрачния идол на хората с черни кожени дрехи и мъртвешки гримирани лица.

За свое учудване Каси откри, че въпреки очевидните различия и непоносимостта си един към друг, всички тези хора се отнасяха с еднаква неприязън към нейното местоназначение. „Гнездо на змии“ и производните на тази фраза бяха най-често употребяваните изрази, който чуваше тя за себе си и за Мъгливия остров, докато чакаше да я отведат.

Оказа се, че корабът, който очакват, е обикновен плавателен съд. На Божата планета не ползваха въздушен транспорт. Не се доверяваха и на роботите. Почти всички дейности се извършваха от хора и животни. Касиопея установи това по време на пребиваването си в хотела на Преддверието — така наричаха тук селището, разположено около Входната точка, обслужващо пътниците на тунелното трасе.

Преддверието беше нещо като транспортен център, единственото място с удобен превоз към отделните Свещени земи — територии на различните религиозни общности. Може би затова и Училището се намираше тук — удобна спирка за учениците от всички краища на планетата, както и за техните родители.

Докато пребиваваха в Преддверието, хората се настаняваха в някой от хотелите, които — за учудване на Касиопея — подбираха гостите си не на религиозен, а на йерархичен принцип. Имаше хотели за висши жреци, за средна категория жреци, за „почитани“ и „обикновени“ жители.

Каси бе изпратена в един от „обикновените“ хотели. За щастие, родителите на Мери-Ан трябва да бяха „почитани“, защото тя отседна на друго място.

— В нашия свят всеки си знае мястото, дъще — просвещаваше Каси една забрадена жена на средна възраст, с чиято дъщеря се беше запознала на закуска.

— Така е във всички светове — вмъкна Каси.

— Защото Бог се грижи за всичките си деца.

— Извинете ме, госпожо, но кой точно бог? На тази планета има толкова много…

Жената се усмихна снизходително и се наведе към пришълката:

— Когато Го срещнеш, ще Го познаеш — каза загадъчно тя.

Тъй като не знаеше какво да отговори, а се страхуваше да не обиди събеседничката си, Каси реши да смени темата:

— Забелязах, че на този свят жените обичат да покриват главите си, но го правят по различен начин. Кажете ми, кой е най-модерният стил в момента?

Изглежда беше сгрешила нещо, защото жената студено се отдръпна:

— Тази планета не е подвластна на модата, момиче. Жената покрива главата си според изискванията на собствената си религия.

Огледа я изпитателно и запита с подозрение:

— А ти от коя вяра си? Не мога да позная по дрехите ти. Не си тукашна, но трябва да свикнеш да се обличаш прилично, щом ще живееш тук.

— Аз… не знам, не съм вярваща — отвърна объркано Каси. — Бях разпределена.

— Писаното е писано — промърмори философски жената. — Кажи ми закъде пътуваш и аз ще ти кажа какво ти приляга да носиш.

— Чакам кораба за Мъгливия остров.

Жената подскочи от изненада, след това изведнъж заговори за някаква забравена работа и се сбогува набързо.

Каси се загледа подире й и тъжно въздъхна:

— Какъвто и да е този остров, очевидно е най-непопулярното място в този свят — рече замислено. — Въпросът е защо аз съм изпратена там?

* * *

Все още допиваше кафето си, когато хората от околните маси наскачаха, разтърсвайки се един друг с викове „Мерлин“ и „Идват!“. Всичко стана толкова бързо, че тя не разбра кога остана сама в закусвалнята. Огледа се. Беше сигурна, че персоналът на хотела е някъде тук, но като че ли беше станал невидим.

Порталната врата се отвори и в хотелската закусвалня влезе висок мъж, загърнат в дълга черна мантия с качулка и извезани златни и сребърни звездички. Лицето му бе покрито от черна маска тип домино. Тя беше толкова голяма, че закриваше половината чело, скулите и носа на непознатия. Онова, което можеше да се види, бе неколкодневната тъмна брада, изпълваща долната половина от лицето му. Придружаваха го двама също така маскирани мъже. Техните маски обаче закриваха само очите, а мантиите им вместо със звездички бяха обсипани със сребристи кръгове и триъгълници.

Непознатият се насочи към Каси с уверени крачки.

— Мерлин! — прошепна почти ужасено някакъв глас зад гърба й и тя почувства облекчение, че още някой бе останал с нея.

Непознатият хвърли пренебрежителен поглед натам, откъдето идваше гласът, след което се обърна към Каси:

— Надявам се, че не греша, госпожице и Вие сте Касиопея Павли.

Думите бяха казани по-скоро въпросително. За голямо нейно учудване гласът не звучеше застрашително или властно. Беше просто учтив. Тя мълчаливо кимна.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Мерлин — под маската очите му присмехулно огледаха закусвалнята и се спряха на нейните. — Е, предполагам, вече и сама сте разбрала.

— Не съвсем — отговори Каси.

За кратък миг й се стори, че погледът му проблясва въпросително, но той кимна с разбиране и поясни:

— Аз съм този, който ще Ви отведе на Мъгливия остров. Добре дошла при нас, Кая!

При последните думи ръката на мъжа се показа изпод мантията и той я протегна отривисто към Каси. Някъде в брадата устните му се разтегнаха в лека усмивка.

Тя отвърна на поздрава и преди да успее да зададе въпроса си, непознатият я успокои:

— Носачите от хотела в момента товарят багажа Ви на кораба. Вие сте последната от тазгодишните попълнения. Очакваме само Вас, за да тръгнем към дома.

Каси отново кимна и го последва мълчаливо. Усещаше как зад гърба й закусвалнята се изпълва с живот.

Подобно усещане — за море, което се отдръпва пред краката им и отново се събира зад тях, тя изпитваше по целия път към пристанището. Забележеха ли малката процесия, хората се стаяваха и ги проследяваха с любопитни погледи. Каси си помисли, че щеше да е добра идея спътниците й да бяха дали едно от техните наметала — втренчените погледи я смущаваха, все едно, че беше гола.

— Не се притеснявай от тях — каза й Мерлин, когато бяха вече на кораба. — Те се страхуват от нас. Затова се налага да поддържаме този мистичен цирк.

Бяха свалили мантиите и маските и заедно с останалия екипаж сърдечно се запознаваха с новоразпределените.

Едно от момичетата й беше познато — бяха завършили заедно Училището на Земята. Тъмнокосата Триш Гейт имаше издължени зелени очи, по които си падаха половината момчета във випуска. Останалите разпределени виждаше за първи път. Научи, че дребното момче с кръгло жълтеникаво лице се казва Кан Джу и е син на главния шаман на Ча. Когато разбрал за разпределението, баща му се отказал от него. Младежът изглеждаше изключително потиснат, но, за свое щастие, вече бе намерил утешителка — луничаво момиче от Училището на Звездна градина, което изобщо не изглеждаше стресирано от допира с новия си свят.

Каси трябваше да признае пред себе си, че единствено тя се чувства неловко и в неведение. Изглежда, Мерлин беше забелязал, защото я повика в каютата си.

— Стори ми се, че не знаеш защо се намираш при нас, Кая — започна меко той. — Имаш ли представа кои сме ние?

— Не, господин Мерлин — поклати глава Каси. — Никога не съм била религиозна и нямам представа защо ме разпределиха тук. От друга страна, името Ви ми е познато от античните легенди. То принадлежи на…

— … магьосник — довърши вместо нея Мерлин. — Митичен магьосник, макар да е спорен въпросът дали е бил добър или лош.

Той млъкна, сякаш очакваше тя да зададе следващия си въпрос. Каси усети, че има още много неща, които би могъл да й съобщи, затова предпочете да го остави да продължи:

— Разбирам какво си мислиш, но нито аз, нито някой от спътниците ми е магьосник. Не и в смисъла, който хората влагат в тази дума. От друга страна, Кая, Мерлин не е моето име, а моята титла. Името ми е Джурана Бхимагиши, роден, израснал и разпределен на тази планета. Аз съм сегашният водач на Мъгливия остров. Мерлин е титлата на водача.

— Значи ти си върховният жрец? — неусетно Каси също бе изоставила учтивата форма.

— Не, аз не съм жрец — засмя се мерлинът. — Ние нямаме жреци, нямаме и божествени идоли, на които да се кланяме.

— Но тогава… кои сте вие? И какво общо имам аз с вас?

— Ние сме хора, Кая. И ти си една от нас. Но въпросът е не кои, а какви сме.

Той отново бе спрял за минутка, за да й даде време да осмисли казаното.

— По време на Разселването — започна Джурана — имало група хора, които никой не искал в своя свят. Те били странни, били различни — някои местели прибори с ръце, други отгатвали мисли, трети променяли настроението на околните според собственото си. Най-различни хора, с най-различни и странни за другите умения. Да, имало мнозина измежду тях, които лекували с ръцете си. Имало други, които давали диагноза на пациенти от разстояние. Имало и такива, които предвиждали бъдещето…

— Врачки? И вещици, които правят магии за любов?

— Насмешката ти е неуместна, дете — обръщението й се стори забавно, сякаш някакъв старец говореше на малко, сополиво хлапе.

Мерлинът не беше стар. Вероятно бе достатъчно зрял и гонеше петдесетте, но беше младолик — въпреки брадата или може би тъкмо поради нея.

— Когато говориш за вещици, Кая, не забравяй, че си една от нас, сиреч… от тях — добави той.

Колкото и да се опитваше външно да остане спокойна, Каси бе напълно объркана. Вече й беше ясно защо хората по пътя ги отбягваха, но все още не виждаше своето място в подобно общество.

— Случвало ли ти се е да знаеш какво ще се случи, Кая? Да си сигурна в изхода на някое събитие, без да знаеш защо? — сякаш прочел мислите й, каза мерлинът. Или наистина ги беше прочел? Каквато и да бе дарбата му, трябва да е била достатъчно силна, за да го изберат за водач.

— Не, аз не чета мисли — допълни той, с което още повече стресна Каси. — Мерлинът трябва да владее телекинезата, за да поддържа… хммм… магьосническия статус на малкото ни общество. Аз просто разсъждавах логично: кой би бил въпросът, който те вълнува най-много в този момент?

— Никога не съм и помисляла, че може да имам… особени способности.

— Не са ли ти казвали, че имаш страхотна интуиция?

— Сега като се замисля — да. Но интуицията не е… Или греша?

Джурана се усмихна:

— Твоето не е просто интуиция. Имаш много да учиш на Острова.

— А защо точно Божата планета?

— Както ти казах, никой свят не ни е искал. Смятали са, че с параспособностите си можем да разрушим обществата им — да ги караме да вършат неща, които не искат, да крадем идеите им… На Божата планета се оформили различни затворени общества, всяко от които не иска да знае за другите. Чиновниците на Земята, отговорни за Разселването, решили, че това е идеалното място — вярата играе основна роля в живота на хората, а тези, които не се побират в рамките, са еретици, магьосници и други презрени същества. Били сме изолирани. От онова време до днешни дни Училищата следят най-строго появата на такива като теб и ги изпращат тук. А ние се грижим да поддържаме имиджа си на страшни и опасни хора.

При последните думи мерлинът се усмихна, стана от стола и с подканващ жест изпрати Каси до вратата.

Беше й препоръчал да си почине в каютата, но знаеше, че тя ще остане на палубата. Всички младежи, които отиваха за пръв път на Острова, постъпваха така.

* * *

Каси седеше на скалистия нос с кръстосани крака, вдишваше с удоволствие лекия бриз и се взираше в кристалната синя вода пред себе си. Не виждаше хоризонта, защото той се губеше в ивицата мъгла, опасваща острова на около пет километра от брега. Вече знаеше, че „замъгляването“ е изкуствено. Невидимите изпарители работеха денонощно, за да поддържат илюзията за тайнственост и да спират любопитните погледи. Облачната завеса имаше ширина около километър. Макар и не много голяма, тя бе достатъчно плътна и създаваше впечатление, че се разстила над целия остров като шапка.

Бе застанала с гръб към залеза. Тук той не бе толкова красив като на родната й планета. Все пак се наслаждаваше на златистите гребенчета на вълничките и ветрилото на лъчите, пробиващи мъглата.

Внезапно между два лъча се появи черна точица, която започна да расте. Каси стисна очи и ги отвори отново, но не — точицата не беше светлинна халюцинация. Беше си там, излизайки от мъглата и постепенно се уголемяваше. Плавателен съд? Невъзможно — в редките случаи, когато се появяваха чужди кораби, те акостираха на Външното пристанище. Досега не беше се случвало някой да пресече пръстена на мъглата. Тя присви очи, опитвайки се да различи контурите на движещата се лодка. Да, беше по-скоро голяма лодка, отколкото малък кораб, а траекторията бе изключително неправилна. Дали на борда не бяха изгубили контрол и сега се кланяха суеверно на своя бог, за да ги спаси от магьосниците на острова?

Тя нямаше бинокъл, за да провери. Реши, че незабавно трябва да съобщи на караула в Залива. Изтича набързо до колелото на пътеката, като през цялото време се опитваше да мисли само и единствено за лодката. Надяваше се някой менталик да „чуе“ мислите й.

Стараеше се да се придържа към брега и да не изпуска лодката от поглед, но това беше почти невъзможно — пътеката лъкатушеше между дървета и се насочваше навътре, излизайки от гората.

Горите се простираха почти по цялото протежение на острова — още една преграда за неканени любопитковци. За близо двете години, прекарани на острова, Каси бе научила, че никой от вярващите жители на планетата не трябва да знае истината за малкото островно общество.

Пристигна в Залива запъхтяна от бързане. За щастие вече я бяха изпреварили. „Как не се сетих, че караулът не е от случайни хора!“ — ядоса се на себе си. Тайно й се искаше да е взела участие в залавянето на нарушителя. Успокои се, че може би някой все пак е прихванал мислите й и това е ускорило нещата. Двете патрулни лодки бяха установили контакт с чуждия плавателен съд и го конвоираха към брега. Каси се присъедини към двадесетината зяпачи, които се бяха струпали на малкия страничен пристан. Ако не друго, щеше поне да види лицата на натрапниците.

Автоматичните весла на патрулните лодки тихо се отпуснаха във водата и се прибраха към корпусите. Водачите включиха моторите и с лекота акостираха на централния пристан. От съображения за сигурност островитяните избягваха ползването на моторни лодки около мъгливата завеса — шумът от тях можеше да предизвика любопитство или съмнения у подозрително настроени вярващи. А повечето от моряците бяха такива. По незнайни причини влиянието на жреците отслабваше с навлизане в открито море. Екипажите се отдаваха на суеверия и при бедствие бяха по-склонни да търсят помощ от еретичните магьосници, отколкото от собствените си богове.

Скоро стана ясно, че черната лодка с неясни опознавателни знаци беше търсила спасение, навлизайки в мъглата към Острова. За учудване на всички, първият човек, когото измъкнаха от нея патрулите, беше видимо състарена жена, загърната в светлокафява вълнена мантия с качулка. Изглеждаше изтощена и объркана, дотолкова, че почти я пренесоха до най-близката пейка. Лицето й бе почерняло и обелено, забрадката се беше смъкнала и откриваше сплъстените й коси, но тя не обръщаше внимание на това. Взираше се в очите на насъбралите се хора и налудничаво повтаряше:

— Вещерите… Заведете ме при вещерите… Той е много зле…

Каси се беше приближила заедно с останалите и се опитваше да проумее думите на жената. Усещаше страх, който се бореше с някаква безумна увереност и… надежда? Проследи погледа й. Видя носилката, която мъжете от патрула отнасяха към пристанищната сграда. Нямаше съмнение, че човекът в нея бе причина за отчаяното пътешествие на непознатата.

— Моля, разпръснете се, направете път! — чу Каси познат плътен глас. Джурана Бхимагиши.

Хората, струпали се около пейката, неохотно направиха път на мерлина. Каси почувства как страхът на жената превзема цялото й същество и преминава в ужас. Лицето й пребледня. Тя се свлече от пейката, падна на колене и безмълвно опря главата си в земята.

— Стани, жено и кажи какви неверни сили те водят в моите земи — сурово заговори Джурана, стараейки се думите му да звучат по начин, който жената би разбрала и възприела.

Вместо да стане, тя само вдигна глава и умолително занарежда:

— Прости ми, велики Мерлин, че наруших покоя на земите ти. Търся път към вещерите, за да излекувам годеника на дъщеря си. Ако той умре, това ще я убие. Не мога да загубя детето си, царю на магиите. То е единственото, което ми остана в този живот. Ако трябва, вземи мен, но спаси момчето.

Мерлинът смръщи вежди.

— Казваш, че търсиш вещерите — все така строго продължи той. — Но те живеят на запад от Портата, далеч отвъд Голямото зелено езеро. А ти си поела с лодката по Външното море.

— Не можах да прекося Зеленото езеро и тогава Бог ме насочи към вас. Той е мъдър, той знае, че вие може да повикате вещерите или да прелетите с болния до тях. — Жената беше свела поглед към земята и говореше тихо. Каси едва чуваше думите й.

Докато говореше, един от мъжете в патрула направи знак на стоящия отляво на мерлина придружител. Менталикът се втренчи в него и след секунда се наведе към ухото на Джурана. Мерлинът кратко кимна и прекъсна излиянието на божата последователка:

— Значи, казваш, че момчето в лодката е твой зет.

— Годеник на дъщеря ми — потвърди плахо жената.

— А защо носи дрехи на звезден граничар? — Джурана говореше равно и спокойно, но жената притеснено се раздвижи и отново умолително го погледна.

— Не смей да ме лъжеш повече, жено! — прогърмя с неочаквана мощ гласът на мерлина, преди тя да успее да отговори.

Непознатата отчаяно се просна отново на земята, а насъбралите се шепнешком започнаха да коментират чутото.

Звездните граничари бяха военни отряди от Бойна звезда, изпращани с миротворчески мисии в различните Свещени земи на Божата планета — там, където назряваха или се бяха разразили конфликти.

Това се случваше непрекъснато и жреците изискваха все нови и нови отряди. Нито те, нито жителите на планетата имаха право да задържат по какъвто и да било повод хората от отрядите.

След изтичане на предварително договорените срокове граничарите се връщаха в своя свят, а ако се налагаше, на тяхно място пристигаха нови. Макар и рядко, някой от войниците изпадаше под влияние на вярванията на местните, но дори тогава той трябваше да се върне в света, в който е бил разпределен. Там трябваше да бъде лекуван и интегриран обратно в обществото.

Телата на мъртвите също се транспортираха до дома им на Бойна звезда.

Непознатата беше нарушила не само закона на вярата си, който забраняваше да се търси помощ от магьосниците. Тя бе нарушила и Закона на Разпределението. Постъпката беше безразсъдна и егоистична. Последиците за всички можеха да бъдат ужасни.

Джурана Бхимагиши остави жената да лежи с лице към земята и огледа събралото се множество. Случилото се не беше просто инцидент. То можеше да стане повод за война, след която Мъгливият остров да бъде само спомен в умовете и легендите на хората. Независимо от разногласията си, жреците от цялата планета бяха единодушни в мечтите за унищожение на единствения враг, който подлагаше властта им на съмнение. Мерлинът не се съмняваше, че ако някой от тях научи за отвличането и укриването на звездния граничар, няма да се поколебае да насъска Земята и цялата контролна система срещу тях.

Колкото и силни да бяха дарбите на хората му, те не биха могли да удържат победа над силите на цяла една цивилизация. Имаха шанс единствено ако успееха да изпреварят събитията.

— Свиквам спешно общия съвет — обяви кратко Джурана и нареди да отведат пришълката.

Тълпата мълчаливо започна да се разпръсква, връщайки се към обичайните дела.

Мерлинът забеляза една студентка, която вместо към града, се насочи с колелото си към крайбрежната пътека. Не беше трудно да я разпознае.

— Кая! — повика я той, а когато тя спря и се обърна, й помаха с ръка да се приближи.

— Как се озова тук?

— Бях на брега. Чаках залеза. И… тогава видях лодката. Дойдох да предупредя патрулите, но те вече я бяха заловили.

Той се усмихна:

— Това им е работата.

Тя го погледна и също се усмихна:

— Знам. И все пак бях впечатлена.

— Надявам се да бъдем така добри и в следващите дни — сериозно каза Джурана. — Няма да имаме право на грешка.

Каси кимна с разбиране.

— Искаш ли да дойдеш на съвета? — внезапно предложи той. — Била си очевидец на пристигането, а и познаваш хора като тази жена. Учила си с тях на Земята, нали?

— Разбира се — потвърди начаса момичето, без да става ясно дали говори за хората, с които е учила или приема предложението.

Джурана й направи знак да го последва.

Заета да насочи колелото си отново към града, Каси не забеляза малкия неугледен катер, който се беше отделил от пристана и бързаше да навлезе в мъглата.

* * *

Дюк Пан отново погледна амулета на врата си. Съобщението се бавеше. Не беше човек, който се паникьосва, но закъснението го разтревожи. Дали сигналът му беше приет или се беше изгубил? Ползването на електронни комуникации на Божата планета не беше надеждно. Повечето от общностите ги бяха заклеймили като изделия на злото. Единствено вещерите и жителите от Мъгливия остров се доверяваха на технически устройства.

Фактът беше в известен смисъл парадоксален, тъй като именно тези две групи притежаваха знания и умения за невербално общуване. Разстоянията и обстоятелствата обаче налагаха ограничения в нетрадиционните методи. Затова Дюк не сваляше от врата си стоманеносивия диск, обкичен с кристали в различни цветове. За хората около него дискът беше само едно украшение-талисман, но за него той означаваше връзка с дома и съхраняване на информацията, натрупана по време на престоя му извън острова.

Беше прекарал почти три месеца като гост в имението на велифа на Дагаба, след като бе спасил сина му Гюнай Дин от смърт. Напереният младеж беше разярил с хапливи реплики велифа на съседното имение. Двамата бяха извадили ножове и дори бяха успели да се одраскат един друг, когато Дюк се намеси и предотврати кръвопролитието. Още същия ден в хотела го очакваше поканата на стария велиф заедно с подходящите за случая благодарности.

Престоят му в Дагаба беше една уникална възможност да опознае отблизо живота и обичаите в една от многобройните религиозни общности — нещо, което съставляваше част от неговата работа. Защото Дюк Пан беше хамелеон.

Хамелеоните не четяха чужди мисли, но имаха способността да възприемат моментално поведението, начина на изразяване, говора и жестовете на човека срещу тях. Събеседниците им рядко си даваха сметка, че новият познат говори със същата скорост и същия тембър като самите тях. Твърдеше се, че при най-добрите се появявали временни соматични промени, тоест, те можеха и визуално да заприличат на човека, с когото контактуват в момента. Поради изключителната им адаптивност те бяха най-подходящи за контакти с различните религиозни култури на планетата.

Колкото и изолирани да бяха отделните общества, те осъществяваха контакт, обменяйки продукти от собствените си производства. Разплащанията се извършваха с едели — блестящи редки минерали, които се обработваха допълнително до получаване на определени форми. Различните цветове и форми имаха различна тежест при обмена. По неведоми пътища жреците бяха уеднаквили стойността на камъните, така че на Вселенското тържище, разположено в северните покрайнини на Преддверието, привържениците на различни богове се кланяха пред едни и същи камъни, които им предоставяха средства за живот.

За Дюк фискалната система не беше непозната, защото бе израснал на Земята, където хората от хилядолетия използваха пари, за да обменят стоки и услуги помежду си. Камъните, металните, хартиените и всякакви други материални знаци бяха изчезнали, но системата беше останала.

Единственото място на Божата планета, където не използваха парични знаци, бе Мъгливият остров. Още при първите си мисии Дюк отбеляза това като пропуск: изключването от търговските дела на планетата обричаше островитяните на още по-голяма изолация и неприязън от страна на останалите общества. Дори вещерите заменяха знанията и билките си срещу едели.

Тъй като нямаше откъде да ги вземе, начинаещият хамелеон продаде някои от собствените си вещи и така спечели първите си пари. С времето стана доста вещ в купуването и препродаването на различни стоки с печалба. Това му донесе не само нови едели, а и уважение от страна на останалите играчи на Тържището.

Познанствата с хора от различните религии му даваха възможност да научава подробности от живота на отделните общности и да знае последните новини за всяко едно от тях, без да се подлага на рискованите пилигримни походи, които все още бяха предпочитан похват на хамелеоните.

Дюк беше благодарен на мерлина Бхимагиши, който бе оценил новаторския му начин на действие и го бе подкрепил. Нещо повече — вече няколко години нестандартният хамелеон преподаваше в Академията, споделяйки своите знания и търговски умения с младите си колеги. Джурана му беше дал възможност да събере екип, който да представлява Мъгливия остров на Вселенското тържище.

И ето че сега Дюк Пан седеше в закусвалнята на хотела, която по неговите земни разбирания си беше просто кафене — и обмисляше стратегия, която да позволи на съгражданите му от острова да практикуват свободно „магьосническите“ си способности сред останалите жители на Божата планета. Нямаше търпение да обсъди идеите с Джурана. Затова час по час поглеждаше към амулета, който трябваше да го информира кога пристига корабът за дома.

Съобщението, което щеше да получи, щеше да се окаже съвсем различно от онова, което очакваше.

Вглъбен в мислите си, той не бе забелязал дребничкия мъж със сиво наметало и пъргави черни очи, настанил се в ъгъла до отоплителя. В един момент почувства нужда да се обърне натам и погледите на двамата се срещнаха. „Пратеник!“ — невярващо възкликна наум хамелеонът. Мъжът с наметалото едва забележимо кимна и преди Дюк да успее да се зачуди какво ли се е объркало, менталикът вече му предаваше информацията без думи.

Безмълвният разговор, за който никой в закусвалнята не подозираше, продължи няколко минути.

Появата на Пратеник сама по себе си означаваше, че се е случило нещо непредвидено. Информацията, която се съобщаваше в такива случаи, бе прекалено важна, за да бъде изгубена при предаването, неправилно разбрана или получена от неподходящ човек. Пратениците бяха менталици, които установяваха директен контакт с онзи, за когото беше предназначено посланието, като му го предаваха по мисловен път. Все още никой не беше измислил по-надежден и по-дискретен начин за трансфер на информация.

С едва забележим условен знак Дюк потвърди, че е разбрал съобщението. Допи питието си и излезе, за да потърси един от своите доставчици. Мъжът беше приказлив и, което в случая беше от значение, бе на служба при жреци на кръста.

Малко по-късно човекът със сивото наметало също напусна закусвалнята и се насочи към малкия катер, с който бе дошъл.

* * *

Като дете Каси беше присъствала на някои от Съветите, свиквани в родната й Аполония. Сега, седейки в редиците на публиката, мислено сравняваше настоящето събрание с предишните си преживявания. Тук, на Мъгливия остров, липсваше многословието, с което бе свикнала. Може би защото голяма част от хората се разбираха без думи. Самата тя, само след две години в Академията, можеше да предвиди репликите на мнозина от заседаващите в залата. Стегнатият и делови стил обаче можеше да се дължи отчасти на критичността на темата, която разискваха.

Нямаше съмнение, че трябва да помогнат на звездния граничар. Момчето беше пребито и простреляно, а раните му не бяха лекувани с дни. Пътуването в лодката допълнително го беше изтощило. Хендхилитите^[1] бяха успокоили болките и стабилизирали състоянието му, но дори техните лечебни ръце не можеха да се преборят с някои от инфекциите.

Беше рисковано да поискат помощ в станцията на Медицинския корпус, без да могат да дадат задоволително обяснение за появата на ранения. От друга страна, използването на собствения електронен медицински център можеше да повдигне куп въпроси поради естеството на операциите, които трябваше да се извършат.

— Можем да го поддържаме в стабилно състояние и да забавим разпространението на инфекциите — беше заявила още в началото Тама Ювали — преподавателка в Академията и, по всеобщо признание, една от най-добрите хендхилити. — Но възможностите на човешкото тяло невинаги са достатъчни за възстановяването му, особено когато самият болен не е в състояние да подпомогне този процес.

Имаха два пътя: да се обърнат за помощ към вещерите или час по-скоро да изградят правдоподобна версия, която да обяснява появата на болния и да отвори вратата към специализираното му лечение.

Джурана, който мълчаливо изслушваше мненията и само от време на време замислено кимаше с глава, се изправи и обгърна със сериозен поглед публиката в залата.

— Приятели, — обърна се той към присъстващите. — Не се съмнявам, че всеки един от вас иска този младеж да се завърне жив и здрав при близките си в света, към който принадлежи. Разбирам, че най-логичното решение е да обявим, че лодката е доплувала сама и неуправляема до нашите брегове.

Залата зашумя и се чуха одобрителни възгласи.

Мерлинът вдигна ръка и остана така докато залата отново утихна.

— За съжаление обстоятелствата ни налагат да бъдем по-предпазливи — продължи той. — Жената, която извадихме от лодката, се опита неколкократно да ни заблуди.

Публиката отново се раздвижи и той повиши глас, за да го чуят всички:

— Тя идва от общността на Инисиалната църква на кръста, която, както знаете, се слави с едни от най-добрите манипулатори в нашия свят. Затова е възможно цялата история да е просто провокация спрямо нас. Ако се опитаме да предпазим жената, заявявайки, че лодката е доплувала дотук само с ранения звезден граничар, много е вероятно жреците да ни обвинят в съучастие и отвличане.

Шумът в залата се усили. Хората започнаха да си припомнят случаи, при които те или техни познати се бяха сблъсквали с жреците на общността. Инисиалните кръстоносци, както ги наричаха тук, в болшинството си бяха фанатично-религиозни и догматични. Бяха си създали дори вътрешен орден, който да следи за правилното прилагане на вярата и спазване на наложения стил на живот.

В исторически план този орден бил създаден още в първите векове на предкосмическата епоха и благодарение на него много от тогавашните жители на Земята с паранормални способности били избити, изгорени и демонизирани. Времето не беше изличило неприязънта между „злите сили“ от Мъгливия остров и пазителите на Инисиалната църква. Понякога, когато върховният й жрец страдаше от липса на авторитет или популярност, той се обръщаше към древните прийоми и обявяваше поредната Война на добродетелта, която неминуемо завършваше с пристигането на извънредни отряди от звездни граничари.

Тъй като родният й брат беше непоправимо влюбен в древната история още когато бяха деца, Каси познаваше възхода и методите на Инисиалната църква по-добре от много присъстващи в залата. Тя си даде сметка, че Джурана е прав в своите опасения. Вероломството беше част от същността на Ордена на пламъка, както се наричаха днес хората, които твърдяха, че спасяват души, убивайки телата им.

Мисълта за спасението я върна към проблема с ранения звезден граничар. Ако не можеха да му осигурят нормално специализирано лечение, оставаше вариантът с вещерите. Зачуди се защо никой не се изказваше в подкрепа на тази възможност и изведнъж осъзна, че нямаха право да въвличат още хора в тази неясна ситуация. Може би пришълката беше искрена, когато ги подтикваше да се свържат с билкарите, но може думите й да бяха просто част от добре замислен план.

Изведнъж през главата й премина една мисъл. Формулирайки я, Каси машинално обърна очи към менталика вдясно от Джурана. Видя как той трепна и се наклони към мерлина, прошепвайки му няколко думи. Бхимагиши я погледна и едва забележимо й кимна, след което отново взе думата:

— Както правилно отбелязват някои от хората в тази зала, не можем да потърсим официално помощ отникъде. Но ако искаме да спасим момчето, нека опитаме да го направим чрез личните си връзки. Някой има ли предложение за действие?

В залата се вдигнаха няколко ръце. Една от тях беше на Каси. Беше си спомнила думите на съученичката си Лили в нощта след Разпределението: „Ако някога имаш проблем на Божата планета, потърси вещерката Сола“.

* * *

Тътенът в главата бавно отшумяваше. Чуковете, които го бяха приковали към земята, започваха полека да отслабват. Усещаше как тялото постепенно възвръща нормалната си чувствителност, сякаш всяка клетка по него израстваше наново. Поколеба се преди да отвори очи. Страхуваше се, че вместо светлина, погледът му ще срещне единствено безкрайните, тежки концентрични кръгове, които изведнъж придобиваха дълбочина, превръщайки се в кладенци, в които бе пропадал с часове.

— Клепачите помръднаха! — прошепна съзаклятнически някакъв глас.

— Да не избързваме. Може да е само нервносоматичен рефлекс — разумно отбеляза друг.

„Интересно, колко ли са хората, надвесили се над леглото ми в очакване?“ — запита се той, докато примижаваше от внезапно бликналата силна светлина.

Огледа се. Обстановката му беше непозната. Край него, от двете страни на леглото, стояха две жени. Първата беше облечена с мантия на вещер, а втората, по-младата, имаше разкошна светлокестенява коса, която падаше на големи къдрици по раменете й. Не бяха облечени като болнични наблюдатели и нямаха вид на такива. И двете изглеждаха искрено зарадвани от събуждането му.

Беше убеден, че вещерката е старшата в стаята, но не само заради възрастта. Погледът й недвусмислено говореше, че анализира всяко потрепване и реакция от негова страна. Очакваше я да извади шепа лекарства или чаша с горчива отвара и да го накара да ги изпие.

Тя обаче само го поздрави и се опита да разбере дали пациентът помни самоличността си.

— Казвам се Алек МакСибер, лейтенант от Трета охранителна дивизия на Бойна звезда — издекламира болният. — Къде се намирам?

— Радвам се да се запознаем, лейтенант. Аз съм доктор Сола Донис, по-известна през последните години като вещерката Сола — представи се в отговор тя. — А ти се намираш в лечебница на Мъгливия остров — допълни на немия му въпрос.

Мъгливият остров? Вещери? Алек се зачуди дали е възвърнал съзнанието си или продължаваше да халюцинира. Нямаше никакво обяснение как бе попаднал тук. Последните му спомени бяха от параклиса на Мери-Карол, която горещо се молеше за изцелението му, докато болката от раните ставаше все по-силна, а връзката му с този свят — все по-слаба и в един миг всичко бе потънало в тъмнина.

Все още виждаше нападението пред очите си. Банда от добре въоръжени и, както се оказа, безпощадни разбойници бяха нападнали транспортера, с който отрядът им се придвижваше към Входната точка на път за дома. Всички нападатели бяха облечени като последователи на лунния сърп, но две от лицата се бяха сторили познати на Алек, а можеше да се закълне, че на врата на трети висеше малко кръстче. Беше му се сторило странно, че разбойниците разполагат с информация не само за маршрута им, а и за разположението на товара в транспортера.

Още с първите удари те блокираха достъпа на момчетата до оръжията им и в последвалата схватка ги използваха срещу самите тях. Бандата беше достатъчно многобройна, за да изолира двадесетината звездни граничари един от друг и да се разправи с всеки един поотделно. Алек не знаеше дали някой друг, освен него, е оцелял. Нападателите не вземаха пленници — беше се уверил в това, преди ударът от бойна граната да го повали в безсъзнание.

Атакуващите притежаваха и бяха използвали само смъртоносни заряди — нещо, което охранителните отряди не си позволяваха. Това беше още една причина за уязвимостта на момчетата на лейтенант МакСибер.

Отрядът му беше нападнат и избит от непознати. Но защо?! Та дори назначението им вече беше изтекло! И, ако отрядът е трябвало да изчезне по някакви причини, защо бяха спасили него?

Алек така и не намери отговор на тези въпроси. Когато се съвзе, някой го беше пренесъл в къщата на Мери-Карол, а слугите на семейството се суетяха около него. Никой не отговаряше на въпросите му. Казваха, че бил прекалено слаб и не бивало да се напряга. Така и не повикаха лекари от екипите на Медицинската формация. Собствените им разбирания за дезинфекция се свеждаха до спирт и обгаряне, с което само усилваха разкъсващата болка, която изпитваше раненият.

Вместо да се оправя, състоянието му започна да се влошава. Опита се да им обясни, че има вътрешен кръвоизлив и отравяне на кръвта от парализиращите сачми в тялото и че е необходима хирургическа намеса, но те само го пренесоха в семейния параклис, където в окадена и полутъмна обстановка денонощно отправяха молби към техния невидим бог да го опази жив.

Факт бе, че той все още беше жив. Но как се беше озовал на Мъгливия остров? Нима кръстоносците на селото го бяха разменили срещу свои задължения към магьосниците? Затова ли не беше последвал съдбата на отряда си? Но никой нямаше право да задържа звездни граничари, още по-малко да ги ползва като разменна монета в местни спорове. Въпросите забушуваха в ума на младия лейтенант с такава сила, че главоболието му започна да се връща.

В същото време по-младата от двете му болногледачки, която бе предпочела да не се представя, направи жест, на който доктор Донис само кимна и внимателно хвана ръката на Алек:

— Най-късно до утре на Бойна звезда ще знаят местонахождението ти — каза тя. — Но преди да ги уведомим, искам да ми отговориш честно: познаваш ли жената, която те доведе тук?

Алек объркан я погледна:

— Нямам представа за кого говорите. Отрядът ни беше разбит от банда последователи на лунния сърп. Дори не зная дали има оцелели.

— Освен теб — вметна Сола.

— Да, освен мен — потвърди леко раздразнен лейтенант МакСибер. Какво искаха от него тези хора? Защо го разпитваха като престъпник? И за каква жена говореха?

Сякаш прочела мислите му, младата изговори на един дъх:

— Ти пристигна тук в безсъзнание, на борда на малка лодка, управлявана от жена, която твърдеше, че си годеник на дъщеря й.

— Не съм ничий годеник! — възмути се болният. — Знаете, че това не е моят свят!

Вещерката се вгледа в него:

— Затова трябва да знаем защо си тук — каза сериозно тя.

Продължи да го гледа, докато се увери, че е схванал правилно смисъла на думите й. Информация от хамелеоните все още липсваше, а мислите на пришълката бяха объркали менталиците. Колкото и да се опитваше да изглежда смирена и кротка, не можеше да излъже хората от острова: тя беше властна и коварна. „У тази жена има много стаена жестокост“ — бе казала Кая след допира си с нея. Старшият интуит, когото бяха повикали, потвърди профила. Беше се наложило да ползват интуити, защото се оказа, че непознатата умееше да защищава мислите си от менталиците. Дали беше специално обучавана или просто имаше дарба — надяваха се да разберат в следващите часове. Менталиците чакаха събуждането на ранения лейтенант, за да сглобят частиците информация.

Сола беше издействала присъствието на Кая край себе си по две причини: първо, защото ефективността на лечебните й методи зависеше много от настроенията и подсъзнателните импулси на пациента. Не беше проблем за един интуит да ги улови, а тя вече познаваше възможностите на момичето с лешникови очи. И, второ, защото се надяваше да поговори с нея насаме за общите им познати. Искаше да разбере как Лили се бе доверила на това момиче. Можеха ли да разчитат на способностите му?

Макар и кратък, разговорът с двете жени се оказа изтощителен за Алек. Той едва успя да преглътне лекарствата, които му даде вещерката и се унесе в дълбок, оздравителен сън.

* * *

За Дюк Пан не беше проблем да намери нужните хора на тържището. Проблем беше да насочи всеки един от тях да заговори по темата, която го интересуваше. Затова след като се огледа за познатите си, той потърси помощта на менталика.

Наметнат с овехтяла мантия, чийто синьо-кафеникав цвят само смътно напомняше за първоначалното й оцветяване, Аргус Ласки покорно следваше кипящия от енергия хамелеон. Идеята, разбира се, беше на Дюк, който навсякъде го препоръчваше като добър клиент, нуждаещ се спешно от нова официална мантия. В магазините, в които смяташе да поведе насочен разговор, Дюк приканваше спътника си да разгледа изложените стоки. Подхващаше любезна приказка с търговеца, докато менталикът, преструвайки се, че търси подходяща дреха, необезпокоявано насочваше мислите на домакина към инцидента със звездните граничари.

За изненада на островитяните, мълвата за нападнатия отряд все още не беше се разнесла, макар че някои от търговците бяха подочули за случилото се.

— Каквито и да са били тези хора, те са измамници — възмущаваше се Гюнай, приятелят на Дюк от Дагаба. — Да, ние сме воини. Но воините на лунния сърп не са разбойници! Убеден съм, че ще намерят откраднатите от нас дрехи при онези, вечно спиртосаните. О, Всевишни, отвори очите на невиждащите!

— Онези с превързаните глави ли ти надрънкаха такива глупости? — беше се намусил презрително Ози Аксел, когато по-късно Дюк и Аргус се приютиха в павилиона му. — Спиртосани са те, лицемери мръсни! Знаеш ли, че се наливат с непозволените им напитки в края на деня, преди да се приберат в къщи? Събират се уж да поиграят, но всички сме виждали с какво си пълнят чашите. Няма да се учудя, ако след подобни „игри“ са тръгнали на някоя от свещените си войни.

— Мислиш, че биха атакували охранителен отряд? — поклати невярващо глава хамелеонът.

— Мислиш, че пияните им глави са знаели какво правят? — контрира го Ози, като подрънкваше с металните си верижки.

Прехвърлянето на отговорността за нападението продължи, тъй като всяко от обществата на Божата планета отказваше да повярва, че негови членове бяха причинили убийството на жители от друг свят. Последователите на лунния сърп бяха в най-онеправдано положение, защото разбойниците носели отличителните дрехи на тяхната общност. Те обаче бяха достатъчно хитри и предприемчиви и Дюк разчиташе, че сами ще открият истинските убийци.

За добро или зло през целия ден никой не спомена изчезналия звезден граничар. Изглеждаше странно, че труповете не бяха преброени и сравнени със състава на отряда. След изпращането им обратно на Бойна звезда там неминуемо щяха да установят липсата. Дотогава Мъгливият остров трябваше да има решение за оживелия войник.

Уморени от многословието, което бяха изтърпели през деня, Аргус и Дюк се уговориха да продължат с разследването на другия ден. И в този момент хамелеонът забеляза един мъж с доста неугледен вид да му маха с ръце, опитвайки се да привлече вниманието им.

— Тредман^[2] Пан, тредман Пан! — завика радостно мъжът, когато островитяните се запътиха към него. Утвърдил се като име на Вселенското тържище, Дюк отдавна си бе спечелил почтителното обръщение.

— Здравей, Шандо — протегна ръка хамелеонът, когато тримата се озоваха един срещу друг. — Запознай се с моя приятел Аргус: човек духовен, но изключително придирчив към облеклото. — Какво ще кажеш за онези копринени мантии, приятелю? — обърна се към менталика, сочейки един от близките павилиони. — Жу Пао предлага най-много нюанси на синьото.

— Добра идея — съгласи се Аргус. — Ще поразгледам стоката на този Жу, ако обещаете да не злословите за мен.

Дюк тържествено обеща. Няколко минути по-късно Шандо Чиникул^[3] — иконом на жрец Малчери от Инисиалната църква на кръста, разказваше интересната история на неосъществената женитба на жреческата дъщеря.

* * *

— Ако тази жена е убедила наемници да унищожат цял охранителен отряд и е отвлякла жител на чужд свят само за да омъжи дъщеря си, тя няма да се спре пред нищо — каза Джурана.

Останалите мълчаливо се съгласиха с него. Седяха около кръглата маса в очакване на младия лейтенант от Бойна звезда. Той вече се чувстваше достатъчно добре, за да отпътува обратно към своя свят, но мерлин Бхимагиши искаше да поговори още веднъж с младежа. Причината бе, че все още не бяха взели решение какво да правят с жената, довела го на Мъгливия остров.

Дюк Пан беше установил, а менталиците от острова бяха потвърдили, че Мириам Андалуса Малчери — каквото бе името на пришълката, бе замислила и организирала дръзкото отвличане на звездния граничар, в когото дъщеря й Мери-Карол била безумно влюбена. Тежките рани на отвлечения объркали плановете на майката. Заета с грижите по оцеляването му, тя пропуснала да провери дали наемниците са се постарали да унищожат телата на избитите. Така част от тях били открити и вместо да се създаде мистерия около изчезването, започнало разследване на смъртта им.

Дюк беше съобщил, че най-настоятелни в издирването на истинските убийци са набедените последователи на лунния сърп. Вечното съперничество между отделните велифи там беше забравено и всички се бяха обединили, за да накажат самозванците. И тъй като на Мъгливия остров вече знаеха имената им, една среща на хамелеона с някой от неговите познати щеше да подпише присъдата им.

Според Джурана наказанието на изпълнителите нямаше да реши проблема. Ако в Свещените земи на лунния сърп разберяха, че организатор на инсценировката е била съпругата на жрец на кръста, последиците щяха да бъдат ужасни и непредвидими.

Двете най-големи религиозни общности бяха непримирими врагове от хилядолетия, още от предкосмическата епоха. След Разселването борбата за върховна власт между тях се пренесла на Божата планета. И макар вътре в самите църкви да враждуваха различни секти и течения, сблъсъците между двете религии все още бяха най-кървавите и най-смъртоносните.

Въпреки че не вземаха страна в конфликтите, хората от Мъгливия остров не бяха безразлични. Те правеха всичко по силите си за предотвратяване на кръвопролитията.

— Ако питате мен, най-добре за всички е тази Мириам да изчезне — заяви своето становище Дюк. Беше убеден, че повечето от насядалите около масата са съгласни с него. Единствени Джурана и вещерката, която мерлинът бе помолил да се присъедини към заседанието, посрещнаха скептично думите му.

Дюк се приготви да продължи, когато забеляза, че всички са извърнали поглед към вратата. Там, леко недоумяващ, но видимо заинтересован от чутото, бе застанал лейтенант Алек МакСибер. Беше наясно, че са го повикали, за да чуят присъдата му към жената, опитала се да управлява живота му.

— Знаеш защо си в тази зала, нали? — започна направо Джурана, след като покани новодошлия да седне.

— Да — потвърди Алек и също премина директно към темата:

— Мога да простя на просветена Малчери онова, което причини на мен. Но не бих могъл да й простя смъртта на невинните си другари. Тази жена трябва да умре, като бъде съдена за извършените от нея престъпления.

— Съгласен съм с теб — кимна Джурана. — Но… даваш ли си сметка, че оповестяването на делата й може да доведе до опожаряване на половината планета? Знаеш колко неспокойни и честолюбиви са хората тук.

— А ако я заведем на моята планета и я съдим там? — не се предаваше Алек. — Нали тя е убила жители на Бойна звезда?

Мерлинът направи знак с ръка, че е невъзможно и обходи с изпитателен поглед присъстващите. Настъпи мълчание. На Алек му се стори, че разговорът продължава без неговото участие. Хората около масата започнаха да се споглеждат, да си кимат или да повдигат вежди, да потъркват чела и носове…

— Има една възможност — каза накрая гласно Дюк Пан. — Ако Мириам Малчери се намира на Земята, когато от Бойна звезда й предявят обвинение в нарушаване Закона за Разпределението, тя ще бъде задържана там до изясняване на обстоятелствата. След изясняването тя едва ли ще бъде върната на Божата планета.

— Особено ако се окаже, че това не е първото й нарушение — допълни менталикът Аргус.

Джурана ги изгледа с недоверие:

— И как нашата гостенка ще се озове на Земята?

Дюк се засмя:

— С помощта на еделите, естествено. Нямаш представа на какво са способни хората, за да се сдобият с тях.

Мерлинът продължаваше да го гледа недоверчиво, Дюк обясни:

— Ще ни трябва малко хитринка, малко „магьосническа помощ“ и малко процедурни знания за преминаване през Тунелите.

— И кой ще ти осигури тези знания? — прекъсна го някой от другия край на масата.

— Самият иконом на Малчери — отвърна тържествуващо хамелеонът, като се наслаждаваше на недоумението на присъстващите.

Като чу думите му, гостенинът от Бойна звезда се плесна по челото и извика с вдъхновението на откривателя:

— Как не се сетих по-рано! Шандо е израснал сред Входните точки! Семейството му поддържа Тунелите от поне шест поколения!

Изказването беше последвано от неочаквано оживление в залата. Последваха въпроси, предлагаха се варианти, обсъждаха се вероятности… Хората около кръглата маса като че ли бяха забравили сдържаността и способността си да общуват безгласно. Радостта, че бяха открили соломоновско решение за деликатната ситуация, ги избави от страховете и опасенията им. И макар че трудностите тепърва предстояха, пътят към целта бе вече очертан.

Когато Алек спомена за произхода на Шандо, Сола се приближи до Джурана и му прошепна няколко думи. Младият лейтенант забеляза, че мерлинът с охота прие предложението. Не се изненада, когато по-късно Джурана обяви, че вещерката ще придружи звездния граничар до дома му, за да се погрижи за пълното му оздравяване. Изненада се обаче, когато разбра, че младата Кая ще участва в мисията до Земята.

Не беше обичайна практика незавършили студенти да се включват в оперативен екип. Нещо повече — беше им забранено да пътуват през Тунелите, а нарушенията се наказваха с цялата строгост на Закона за Разпределението.

Алек недоумяваше защо неразгадаемата дама с мантия на вещер и знания на лекар настояваше да вземат Кая за такава рискована операция. Потърси очите й, опитвайки се да отгатне какво е замислила. Но щом погледите им се срещнаха, нещо в стомаха му се преобърна и в него запърхаха стотици пеперуди — както винаги, когато се докоснеше до магнетичните й черни очи. Дали това беше част от лечението?

Чу името си и потокът на мислите му се прекъсна. Огледа се с виновно изражение. Отвсякъде го посрещнаха весели усмивки.

— Алек МакСибер! — повтори Джурана. — Ще трябва да бъдеш много убедителен.

Младежът го изгледа, все още без да разбира какво се иска от него.

— Ти си единственият, който може да убеди просветена Малчери, че дъщеря й спешно трябва да се омъжи — притече му се на помощ един от менталиците.

Алек усети, че се изчервява.

— Но аз… — започна той.

— Няма значение — прекъсна го менталикът. — Важно е какво ще й кажеш. Тя няма да се усъмни в теб.

Лейтенант МакСибер машинално потърси с поглед д-р Донис. Сола извъртя очи нагоре и само леко повдигна рамене. Той усети, че се изчерви още веднъж.