Инге Нера
Каменни трохи (10)

Свят без име

Каси първа почувства излизането от Тунела.

— Приземяваме се — извика тя още преди да е свалила маската от очите си.

Изглежда спътниците й също бяха усетили разликата, защото почти едновременно с нейния вик Мика изкомандва:

— Отблъснете се с крака и скачайте! Сега!

Четиримата се разлетяха около капсулата като развалени пружини, измъкнали се от гнездата си.

Мика направи няколко салта назад, приземи се елегантно на крака и свали импровизираната маска. Тъкмо навреме, за да види плонжиращия вдясно от нея Паскал. Бе отскочил с голяма сила и не беше преценил скоростта, с която се стовари върху твърдия под. За разлика от него Дюк успя да омекоти падането си, отърколвайки се като опитен каскадьор. Кая бе предпочела сблъсъка със земята да се поеме от ръцете и коленете й. Беше застинала в позата от приземяването. Отдалеч напомняше голяма настръхнала котка.

— Всичко наред ли е там? — извика към нея Мика и се запъти да се увери лично. Мъжете можеха да се погрижат за себе си и сами.

Приближавайки се, видя сгърченото от болка лице на младата островитянка.

— Можеш ли да вървиш? — попита меко, докато внимателно й помагаше да се изправи.

— Надявам се. Просто коляното ужасно ме боли — отговори виновно Каси.

Мика огледа изранения й крак. Тънка струйка кръв се процеждаше през разкъсаната й дреха.

— Не се бой. Сигурно е повърхностна контузия от удара. Можеш ли да го раздвижиш?

Кая кимна и се постара да направи няколко плахи маха въпреки болката.

— Какво става тук? Кая, добре ли си?

Мъжете се бяха приближили незабелязано и думите на Дюк накараха двете момичета да подскочат.

— Контузила се е при падането — отговори вместо спътничката си Мика. — Нищо сериозно според мен, но е добре да сканираме десния крак.

— Да ти минава през ума, че медискенът остана в гравиплана? — изгледа я недоволно Паскал.

— Говорех за този в нашия медицински център — не му остана длъжна брюнетката. — Намираме се на територията на Входната точка. Оттук до Острова са няколко часа път — дотогава можем да стабилизираме с персоналния възстановяващ кит.

Мисълта, че са почти у дома, ги накара да се огледат за изход. Улисани в собствените си преживявания, не бяха забелязали кога и къде е изчезнала капсулата, от която бяха скочили. Отново се намираха в затворено куполно пространство без врати. Без конвенционални врати.

— И сега какво? — не се стърпя отново Пако. — Тук няма дори козирка, по която да се изкачим, за да се предадем!

Дюк Пан внимателно изучаваше мястото. Стената беше прекалено гладка, за да бъде естествена. И тези еднакви, тумбести менхири^[1], сякаш вградени в нея като огромни декоративни пана… Повърхността им, гладка и упойващо тъмна, приличаше на разтопена. Колкото повече се вглеждаше човек в мрачните силуети, толкова повече му се струваше, че в действителност те са вдлъбнати.

Хамелеонът не си спомняше да е срещал подобни скали из Божата планета.

— Тази пещера е изкуствена — заяви след кратко мълчание той.

— За какво говориш? — намръщи се Пако.

— Погледни черните камъни. Формата им е странна, някак недосегаема, неопределима. Разположени са в кръг, на равни отстояния един от друг. Колкото и да са съвършени творенията на природата, тези шест скални къса са прекалено еднакви и… симетрично разположени. Ами стената? Няма издатини, няма вдлъбнатини… Нищо! Долепена до камъните, без да нарушава релефа и целостта им…

— И таванът е такъв — добави разочарована Каси. Беше се опитала безуспешно да открие контури на скрит капсулен прихващач, какъвто бяха видели на Земята.

— Подът не е — замислено произнесе Пако. — Погледнете, пълен е с указания!

Като по сигнал другарите му се вторачиха в каменната настилка. От шестте черни камъка към центъра на помещението се проточваха шест пътечки, изпъстрени с тесни редици от знаци. Улисани в търсенето на врата, бяха ги пропуснали.

— Част от знаците ми се струват познати — каза колебливо Каси.

— Приличат на онези от Залата на записите, нали? — въодушеви се Пако. — Чудех се къде ли съм ги виждал.

— Не, приличат по-скоро на буквите в хартиените източници, които открихме, бягайки от Тунелния център.

Пако изгледа приятелката си с недоверие.

— Освен ако не смяташ, че и тях можеш да разчетеш — заяде го Мика.

Той тръгна да й отговаря, което накара Дюк да се намеси за пореден път:

— Оставете лингвистичните спорове — заяви помирително. — Очевидно е, че тази пещера е изкуствено създадена. От кого — в момента няма значение. Имаме по-сериозен проблем. Тунелът, през който минахме, свършва тук. Кая нямаше съмнение, че се „прикачаме“ към рейс за Божата планета. Това означава, че трябва да сме на крачка от дома. Но само ако открием изхода, през който тунелните капсули се придвижват към Входната точка.

— Поне един от нас да беше мернал посоката на онази хлебарка! — не се стърпя Мика.

Междувременно Пако беше коленичил и усърдно изучаваше най-близко разположените знаци, като от време на време ги докосваше с ръка и пролазваше напред-назад по очертаната от тях пътечка.

— Строителите със сигурност са оставили вратичка, през която да влизат и излизат — подхвърли той.

— И как предлагаш да я открием? Като се правим на гладни кучета по земята ли? — все още заядливо се поинтересува Мика. — Да изчакаме следващата капсула? Или просто да викаме „Портал, отвори се“?

Той я погледна сериозно:

— Почти. Само че не говоря за изхода на капсулите. Говоря за изход, който биха си оставили строителите. Служебен изход.

— Сервизен коридор?

— Нещо такова — потвърди той.

Островитянката скръсти ръце пред гърдите си с иронична усмивка:

— Уверявам те, драги, че вече имах щастието да пребродя някои сервизни коридори. Те по никакъв начин не ми напомнят за мястото, на което се намираме сега.

— Бих потърсил и друго мнение по въпроса.

Каси забеляза, че изведнъж всички погледи се насочиха към нея.

— Не, не разчитайте на мен, моля ви! — почти проплака. — Болката в крака ми пречи, а и съм по-изтощена, отколкото предполагах. Не мога да се концентрирам.

Настоятелните погледи на спътниците й бяха повече от изразителни. Бяха убедени, че тя ще се справи, независимо от положението, в което се намираше. Младата островитянка извади последния си коз:

— Вижте докъде ви докарах с моите… интуитивни решения! Може би участието ми в тази мисия е било грешка от самото начало. Може би не съм достатъчно подготвена.

За части от секундата забеляза объркване по лицата им, но в следващия миг Дюк Пан бащински я прихвана за раменете:

— Чуй ме добре, Кая. Каквито и резерви да съм имал към теб в началото на тази мисия, сега мога с чиста съвест да кажа, че ти не беше просто подготвена. Ти беше блестяща! Изпълни своята част от задачата: помогна да бъде заловен нарушител и осигури безопасно прибиране у дома на цялата група. Какво повече бихме могли да искаме от теб?

Тя сбърчи нос като малко дете:

— Толкова много неща ми бяха неясни. Никога нямаше да успея без вас.

— Нали затова сме екип? Да си помагаме — усмихна се той.

— Напълно си прав — долетя вляво от тях гласът на Пако. Беше се изтеглил към центъра и усмихнато галеше някакъв йероглиф с ръка. — И тъй като съм част от същия екип, сега е мой ред — допълни той.

Преди да успее да продължи мисълта си, от камъка пред него с леко свистене изскочи тунелна капсула. Чу Дюк и момичетата да викат, но не беше в състояние да схване думите им. Инстинктивно се просна по лице. В следващия миг събра цялата си воля и се изтъркаля към стената, като се опитваше да стои встрани от черните камъни. В момента, в който бе видял появата на капсулата, бе забелязал и вече познатата му сиво-зеленикава мараня.

Спря се едва когато се блъсна в гладката стена на пещерата. Погледна към центъра й, но капсулата беше изчезнала. Вместо нея видя на крачка от себе си хамелеона и брюнетката, които се бяха вторачили в него с неприсъща загриженост.

— Добре ли си? — запита разтревожена Мика, напълно забравила за скорошната им препирня.

Той кимна и пое подадената му от Дюк ръка, за да се изправи.

— Не ме мислете, кажете накъде отиде капсулата — изгледа ги намръщено. В сърцето си им беше благодарен за съпричастността, но не искаше да изглежда малодушен. Особено пред сдържаната амазонка.

— Премина през един от насрещните менхири — осведоми го тя.

— Какво?!

Преди да заговори, Дюк Пан се огледа. Увери се, че никой от тях не се намира на пътя на капсулите. Кая беше седнала на пода, достатъчно далеч, за да чува думите им. Той се обърна отново към Паскал и каза тихо:

— Страхувам се, че този път Кая е сгрешила. Мястото все по-малко ми прилича на Входна точка за Божата планета. По-скоро е някакъв… тунелен възел.

Очакваше рошльото отново да избухне, но вместо това той го подкрепи:

— Казах ви, че част от знаците ми се сториха познати. Дали приличат на онези от Залата на записите или на някаква друга писменост — не е важно за нас. Важното е, че всички знаци тук изглеждат издълбани, обаче някои от тях са като запълнени с боя. Първоначално не направих връзка, но след няколко докосвания си спомних за прототиповете, които баща ми носеше у дома. Прототипове на нови схеми — поясни, като видя, че спътниците му го гледат неразбиращо. — Връзките в тези схеми често се изграждаха с нишки, които също приличаха на прясно изрисувани знаци. Може би оттам съм се запалил по изкуството — добави с насмешлива усмивка.

— Какво се опитваш да ни кажеш?

— Първо, че си прав за това място, Дюк. Шестте менхира са входове към шест Тунела. Говоря за нормални междупланетни тунели, а не за „петно“, през каквото ни се наложи да се проврем на Земята. Защото тук се разминават само тунелни капсули. Поне до този момент не сме забелязали пътници, които да се мотаят между… вратите.

— Много успокояващо! — вметна Мика.

Пако се усмихна. Сарказмът й се беше върнал, след като се бе уверила, че е здрав и невредим. Без да се брои уплахата, от която той все още чувстваше цялото си тяло като натежал, размекнат плод.

Той продължи:

— Подозирам, че шестте Тунела водят към шестте населени от нас свята, но, разбира се, може и да греша. Накъдето и да водят, пътечките от знаци съдържат указания и за хората, и за капсулите. Обикновените йероглифи или символи, или каквото са там, са предназначени за строителите и поддържащите тази… спирка. А „боядисаните знаци“ направляват тунелните капсули. Предполагам, че в долната страна на капсулите има някакви сензори, които контактуват с нишките. Но трябва да призная, че технологията не ми е позната.

— Смяташ ли, че ще се справиш с този… сервизен изход? — недоверчиво го изгледа Дюк.

— О, да — погледна го Пако. — Ще ми трябва малко време. Ще сканирам шестте пътечки — ако междувременно някоя капсула не ме размаже. След това трябва да обработя всички схемоглифи на екипера. Убеден съм, че някаква комбинация или окъсяване на верига ще доведе до отваряне на тайната врата, която търсим.

— Ще ти помогнем със сканирането — Като добър лидер тредман Пан умееше да взема решенията си бързо.

— Почакай — хвана го за ръката аполониецът. — Намираме се в свят, за който дори не подозирахме, че съществува. Сигурни ли сме, че искаме да излезем навън? Все още е възможно да се „гмурнем“ след някоя капсула, която поема към нашите светове. Когато Каси си почине малко, ще може да определи тунела, който води до Божата планета и другия, който ще ме отведе към Да Винчи.

Няколко секунди Дюк го гледаше мълчаливо.

— Ще ти помогнем със сканирането — повтори накрая той.

* * *

Лили прехвърляше дневника на непознатия звезден пътешественик отново и отново. Струваше й се, че всеки прочит отваря очите й за още неосмислени факти. Случайният сблъсък на човека с Тунелите имаше предистория, която напомняше пъзел с изгубени парченца. За да се сглоби пъзелът, трябваше да се пресъздаде съдържанието на всичките му елементи — дори онези, които нямаше как да бъдат намерени.

Върна се към бележките, които предхождаха откриването на първия тунел.

Бордова записка К-132609689

на Лео Леван, екипаж Бета,

интерстеларен кръстосвач Терарок-1315.

Наблюдения над квадрант 28 от летателния план приключени на 92%. Изследваните планетни системи в квадранта не са подходящи за живот. Необходима степен на тераформиране: над допустимите граници на ефективност. Вероятност за оцеляване след тераформиране: под 20%. Вероятност за отклонения в развитието на индивидите и мутации: над 60%.

Докладът за отсъствие на планета за обитаване в квадрант 28 верифициран от научниците на активния екипаж, но отхвърлен от капитан Юсей Грифин. При така създалата се обстановка, следвайки Процедурите, екипаж Бета ще продължи наблюденията до стопроцентно изчерпване на планетите за изследване.

Забележка: Удълженият престой в квадрант 28 може да доведе до преждевременна дехибернация на екипаж Гама и да претовари животоподдържащите системи на борда.

В по-нататъшните записки не се споменаваха проблеми с дехибернацията или условията за живот на борда на кръстосвача, което предполагаше достатъчно бързо развитие на събитията. Оставаше въпросът за местоположението на мистериозния квадрант двадесет и осем. Къде се намираше родината на Тунелите?

Бордова записка К-132609693

на Лео Леван, екипаж Бета,

интерстеларен кръстосвач Терарок-1315.

Планета Кварта от ОРХ-6-Поларис се превръща в главен обект на изследванията. Предварителните проучвания сочат наличие на атмосфера — рядка, но с преобладаващо количество азот и кислород. Средната температура на повърхността надвишава земната, без да е животозастрашаваща за човешкия вид.

Неочакван проблем: въпреки отсъствието на видимо движение по повърхността, съществува възможност планетата да е обитавана от разумни същества. Основания за подобни заключения са резултатите от разузнавателните огледи на безпилотни сонди. Сред изпратените материали се забелязват необичайни структури, напомнящи човешки конструкции и градове.

Забележка: Малко смешно е да очакваме от извънземните строежи и стил, копиращи човешките. Очаквам „градовете“ да се окажат поредното заблуждение на научниците, породено от мечтите им за среща с чужд разум.

Скептицизмът към прояви на извънземен разум се беше запазил в полевите бележки на автора, сякаш напук на преките му наблюдения при мисията на Кварта. Лили се зачуди дали от самото начало си е давал сметка за тенденциозните заключения или искрено е вярвал, че изчисленият геометризъм на находките е чисто природна забележителност.

Полева записка РТ-7812609706

на Лео Леван, екипаж Бета,

интерстеларен кръстосвач Терарок-1315.

По заповед на капитан Грифин пилотирани сонди Терита-1 и Терита-2 установени в орбита около Кварта. Наблюденията отблизо потвърждават пустинния характер на планетата. Наличие на сухи и полуизсушени речни корита. Водосборен басейн от морски тип в южното полукълбо. Наличие на пустинна растителност. Приложен онагледяващ видеоматериал. Приложени данни от гео- и хидроложки спотове. Приложени растителни образци. Не се забелязва наличие на животински видове.

Полева записка РТ-7812609707

на Лео Леван, екипаж Бета,

интерстеларен кръстосвач Терарок-1315.

Осъществено снижаване на пилотираните сонди и навлизане в атмосферата за оглед на хипотетичните следи, оставени от извънземен разум.

Съставено описание по преки впечатления: на 50º22’ северна ширина, в подножието на тривърха планинска верига с направление североизток-югозапад, е разположена огромна по размери каменна структура, наподобяваща останки от човешка дейност. Състои се от три концентрични, граничещи един с друг каньона, с различна ширина и отдавна засъхнала по дъното кал. Най-вътрешният е най-тесен. Средният е двойно по-широк, а външният — тройно. В „стените“ на каньоните (по дебелина пропорционални на празните корита) се забелязват процепи — като канали, които са свързвали отделните пръстени в обща система. В средата се издига широк и каменист хълм, обрасъл с ниска растителност. Причудливото разположение на камъните из хълма създава илюзия за руини от запустяло селище. Размерът на цялата структура е от порядъка на километри. Южно от нея започва правоъгълна равнина с дължина около 600 километра…

Описанието продължаваше със същата умишлена сдържаност, а у Лили все по-силно се зараждаше смътното усещане, че й звучи… познато! За разлика от пионера Лео Леван тя не изпитваше съмнения по изкуствения произход на каменния комплекс, както и че „каньоните“ някога са били пълни с вода, даряваща живот и сигурност на хората от хълма. Прехвърляше през ума си лекциите на Луис, но не можеше да си спомни исторически събития, свързани с подобен град. Планина на север, равнина на юг, три водни пръстена…

Разочарована, че не може да открие отговора сама, подаде данните на електронния асистент. Получи резултати преди да е дочела записката. Солидно количество рисунки, няколко холоси и над деветдесет процента съвпадение със словесното описание на древен философ. Останалите десет процента не се покриваха с наблюденията на астронавта, защото според философа обрисуваното място съществувало върху потънал остров.

Стори й се забавно една литературна легенда от Земята да има свой материален прототип сред звездите. Ами тривърхата планинска верига, описана от забравения пионер-откривател? Ако човек се постараеше, можеше да намери прилика между нейните хребети и Голямата тройка.

Прилики… Митологията на третата планета от система Слънце срещу реалността на четвъртата планета от система ОРХ-6-Поларис.

— Мда… Прекалено често общувам с акада — намръщи се Лили и остави електронния асистент да архивира текущите записи.

* * *

Оливър поклати укорително глава:

— Не се предаваш лесно!

— Тъй верно! — изкозирува уставно кадетът.

Разговаряха навън, екипирани с леки скафандри и сами сред негостоприемния пейзаж на Наполеон. По настояване на нетърпеливия МакВали се бяха примъкнали до най-отдалечената от базата точка. От това място не се виждаше планетата, майчински приютила парчето астероид в орбитата си. През целия път младежът повтаряше нещо за някакъв експеримент.

— Да приемем, че се съглася. И закъде ще градим нашия тунел?

Тери едва дочака тези думи. Включи любимия си холоизлъчвател и пред очите на двамата се появи парче от звездното пространство, което Оли Терв не беше виждал преди. Спътникът му увеличи част от образа и завъртя пространствения обект така, че пред погледите им проблесна маркировката на малка планета. Встрани от нея се изписаха координатите й.

— Какво е това? — запита поразен програмистът.

— Подарък от баща ми — усмихна се доволно кадет МакВали. — Е, той още не знае, че ми го е подарил…

— Страхотно! Остава да ни обвинят и в кражба! Като че нарушението на цял куп правила в базата не беше достатъчно!

Кадетът се засмя:

— Няма да ни обвинят, защото този файл не съществува. Поне официално. — С крайчеца на окото си зърна объркването на мъжа срещу него. — Преди години баща ми заминал за индустриалните луни като миротворец. Имало някакви бунтове, обхванали две или три от луните и Земята спешно изпратила отряди от Бойна звезда.

— Не разбирам — намеси се Оливър — Индустриалните луни са изцяло роботизирани, нарушителите са маркирани… Какво е могло да се обърка?

— Ами… баща ми не обича да разказва за онова време — колебливо отвърна Тери. — Знам, че е прекарал из луните няколко години, което е забавило кариерата му на Бойна звезда. При залавянето на група нарушители един от тях му дал тази карта заедно с писмо до семейството си. Писмото, разбира се, било предадено на одиторския екип, но картата баща ми запазил за себе си. Смята, че на нея е отбелязана една от индустриалните луни.

Оливър не скри учудването си:

— Мислех, че никой не знае къде са разположени.

— Така е — потвърди младият МакВали. — Затова съм убеден, че картата по някакъв начин е свързана с причината за онзи бунт.

— Не бях чувал за подобни бунтове — каза тихо, като на себе си, гостенинът от Хайтек. — Не знаех, че изобщо е имало бунтове.

— С бунтове или без, но към луните все още се изпращат охранителни отряди. Когато се върнат, твърдят, че не помнят нищо.

Стажантът от Пале Роял ловко приземи хвърчилото. Така работещите в базата наричаха багажа, който носеха със себе си при излизане на открито. Тъй като често се налагаше да вземат тежки принадлежности и апаратура, те предпочитаха да я опаковат, да прекарат въже през една от задължителните халки на опаковката и да използват предимствата на почти нулевата гравитация за придвижване на готовото „хвърчило“ до мястото, към което се отправяха. Вместо да носят, влачат или пързалят багажа си, затруднявайки се с гравитационни балансьори, те просто го оставяха да „плава“ в пространството над повърхността, като придърпваха въжетата над главите си, за да му дадат необходимата посока.

Тегленето на хвърчилата изискваше определени умения. В базата рядко се доверяваха на случайните гости за такава деликатна функция. Тери обаче се оказа схватлив и след първите излизания съекипниците с удоволствие му предоставяха досадното дърпане на въженцата. Затова и Оливър бе приел като нещо естествено големия балоновиден товар, който с поклащане се носеше зад гърба на младия му приятел.

Кадетът разопакова багажа и с гордост закрепи парче черна скала на подготвена за целта поставка. Спътникът му се намръщи и размаха ръце:

— По-добре не ми казвай!

— Взех го назаем. Майорът го държи в шкафа си. Преди да забележи липсата, ще съм го върнал.

— Постъпваш детински, а на всичко отгоре въвличаш и мен.

— Но нали към това се стремяхме! — разпали се Тери и започна да сглобява млечнобялата, сякаш опасана в мъгла, партикална капсула. — Ето го нашият напръстник. А това — той занарежда пъзела от лъскави миниатюрни части — това ще бъде нашето перце. То ще подръпва струните, докато ни отведат ей там — при последните думи посочи с пръст към проблясващата на холограмата индустриална луна.

Оливър огледа конструкциите.

— Струват ми се дребнички. Как смяташ да се смалим до големината на яйце? — погледна развеселен към кадета.

— Първият полет ще бъде безпилотен — бе невъзмутимият отговор. — Приготвил съм малък инфоцилиндър. Остава само да го закрепя тук, вътре. А дотогава ти програмирай нанолотите. Все пак моделът си е твой.

Оливър се зае да въвежда координатите. От време на време сверяваше данните с холокартата и собствените си записи.

— Мислех, че се шегуваш! — мърмореше той, докато зареждаше „перцето“. — И как изобщо си успял да доставиш всички тези неща?! Такива нанолоти са рядкост даже в Експерименталния център на Хайтек!

— Е, скоро ще можете да си ги поръчвате директно от мен — смигна хитро през скафандъра Тери. — Вече знаеш, че луните на Бойна звезда крият не само дивеч за туристите. Що се отнася до доставките, никой не отказва на заявка от Пале Роял. Капитан МакЧжоу е прочут със своето… хм, странно отношение към околните.

„Хлапе!“ — укори го наум Оливър. Капитан МакЧжоу беше известен с безкомпромисно отношение към хитреците и мошениците. Победителите не ги съдят, но Тери не биваше да очаква снизходителност за злоупотреба с командирското име. Дори експериментът да завършеше благополучно.

А и как щяха да преценят дали преносът е бил успешен? Инфоцилиндрите бяха играчки, модерните „писма в бутилки“, които ентусиасти от всички светове изстрелваха с всевъзможни приспособления в космоса. Тяхното послание можеше и да пристигне на незнайната индустриална луна, но те не разполагаха с канал за обратна връзка.

„Хлапе!“ — повтори си Оливър и продължи мълчаливо с приготовленията.

* * *

По време на краткия процес, а и преди това, докато траеше разследването, Мириам се държа с достойнство. Събраните срещу нея улики бяха еднозначни. Но дори да имаше възможност да ги отрече, тя не би го направила. Тези хора я съдеха по закони, които тя не признаваше. Закони, от които се беше отрекла така, както собственият й свят се беше отрекъл от нея.

Да, тя беше задържала онзи войник, но не от алчност, а заради щастието на дъщеря си. Нима щастието на децата не беше най-важната мисия в живота на всеки родител? И когато видя, че молитвите не бяха достатъчни, за да изцерят младежа, нима не рискува живота и душата си заради него? Отведе го сама на онзи прокълнат остров, защото знаеше, че тъмните сили, които властваха там, можеха да го спасят. В името на детето си беше готова на всичко, дори на сделка с лукавия. Хората, които я съдеха, не разбираха това.

Обвиняваха я за неспазването на някакви измислени принципи, а в същото време те самите бяха престъпили вечните, божиите закони. Не бяха ли именно те, нейните обвинители, които с лъжи я доведоха на Земята? Не беше ли отнел спасеният от нея войник с похотта си ума и честта на дъщеря й? Не беше ли той същият, който сега я обвиняваше в убийството на чужди синове? Не бяха ли гневът и гордостта истинските двигатели за повдигнатите обвинения от неговия баща и останалите генерали? Имаха ли право тези грешници, които живееха в света на Седемте гряха^[2], да съдят нея?

По целия път към заточението си Мириам отново и отново си задаваше тези въпроси, отправяйки горещите си молитви към Него — единственият, безгрешният, изпълнен със състрадание към бедните духом и слабите телом. Той и само той имаше правото да съди! Защото само той прозираше истината, криеща се в душите на недостойните му чеда.

Поради дарбата й я държаха отделно от другите и всичките й стражници бяха само нехора — като онези, които я арестуваха. Носеха черни дрехи, меки, еластични, позволяващи им да извършват мигновено и без това бързите си движения. Нечовешките им глави бяха покрити със специални черни шлемове, които много приличаха на пробити на петата чорапи. Бяха си спечелили прозвището черноризци. Според Мириам, не само защото бяха облечени в черно, а защото бяха черни същества, не от бога създадени.

Черноризци я бяха придружили и до наказателната капсула. Синхронизираха маркерите й със седалката, така че да не може да стане без разкодиране отвън. Поставиха шлема на главата й. За момент просветената се зачуди дали шлемът също не беше различен от тези на останалите заточеници. Все пак я бяха настанили в местата за особено опасни нарушители.

Това бяха единствените мисли, които си позволи, преди да продължи да се моли. След като получи присъдата си, беше дала обет пред Него, че ще прекара дните си в мълчание и молитви, като истинска жрица на Инисиалната църква на кръста.

Затова нито се развълнува, нито се учуди, че тунелният рейс я отведе в предразпределителен център за нарушители, а не директно към индустриалната луна, отредена за изтърпяване на наказанието. На мястото, където пристигнаха, заточениците се прегрупирваха и се транспортираха до крайното си местоназначение.

Новопристигащите бяха оставяни да починат, да похапнат и — ако имаше достатъчно време — да поспят. Маркерите на особено опасен нарушител отново отредиха самостоятелно помещение за Мириам. Тя дори се зарадва, защото щеше необезпокоявана да се отдаде на молитвите си. За съжаление не можеше да изключи металическия глас, който периодично съобщаваше направленията и онези имена от заминаващите, които по една или друга причина не бяха се явили навреме:

— Дестинация Коплан. Бирм Баян, Лагуна Джо, Хейзел Махинош, Язон Юлис… Дестинация Бурия. Его Койбо, Каина Нова… Дестинация Вивалон. Елиас Кенди, Мехтепа Римед, Миранда Ривърхол… Дестинация Алпика. Нео Андерсон, Розмар Валд…

Гласът стигаше до края на списъка, правеше кратка почивка, докато данните се обновят и започваше отново: дестинация Коплан… Бурия… Вивалон… Миранда… Алпика…

Монотонното повторение започваше да й действа приспивно, даже се беше унесла в успокоителна дрямка, когато някой изкрещя почти в ухото й:

— Миранда Ривърхол! Докога ще се мотаеш?

Тя погледна стреснато мъжа, който се беше надвесил над нея. Изглеждаше заплашително в специалната си униформа, изпълнена с бутони и светлинни индикации. Видя гнева му. Човек? Бяха позволили на истински човек да контактува с нея. Дали да не му внуши набързо, че е сбъркал адреса? Но какво всъщност искаше той? Мъжът изпревари въпроса й:

— Не чуваш ли, че те викат в сектора за отвеждане?

Мириам се заслуша в металическия глас, но не чу името си. Погледна въпросително към охранителя. Той изтълкува погрешно изражението й и изръмжа:

— Не се опитвай ми пробутваш психарските си номера! Всички знаят за теб!

— Нищо не се опитвам — засегна се тя. Глупакът си нямаше и представа, че ако бе пожелала, сега той щеше да обяснява пред шефа си как е намерил празно помещение.

— Не чуваш ли, че те викат? — малко по-спокойно изрече той.

Тя поклати глава, но по негово настояване се заслуша в монотонното изреждане.

— … Каина Нова… Дестинация Вивалон. Елиас Кенди, Мехтепа Римед, Миранда Ривърхол…

Той освети идентификацията й:

— Тук пише: Миранда Луса Ривърхол. Да не би наоколо да има и друга грозница със същото име?

— Съжалявам — наведе глава просветената, като се стараеше да не обръща внимание на обидата. — Идентификацията не греши. Но аз се казвам Мириам. Мириам Малчери.

— Добре, добре — с неприкрито отегчение произнесе мъжът. — Байт кредит не давам за личностното ти разстройство. Ще придружа смачкания ти задник до сектора, а после да му мислят онези, които те поемат.

Охранителят ловко синхронизира маркера й с мрежата. Сега всеки негов колега знаеше къде се намира тя и след колко време могат да я очакват в сектора за отвеждане. „По-умен е, отколкото изглежда“ — помисли си нарушителката, тръгвайки безропотно пред него.

Вървяха по тесния коридор, който завиваше ту наляво, ту надясно, ту хлътваше в обратна посока с лек наклон — същински каменен лабиринт. Мириам не предполагаше, че база за временно настаняване може да е строена така стабилно и с толкова усложнена структура. Отдаде необичайното архитектурно решение на обезопасителните мерки, които трябваше да притежава всяко място, изпълнено с престъпници.

Зачуди се дали бягствата в тази каменна крепост са възможни. Тъй като в момента имаше само един човек, когото можеше да попита, тя се опита да му внуши да започне разговор по темата. Грубиянинът зад гърба й обаче беше включил ушните си филтри. С тях чуваше само вълната на дежурната охрана, затова не съзираше смисъл във внезапно прокрадналото се в ума му желание да сподели някои свои истории с поредната ненормалница.

Борбата между дарбата на Мириам и здравия разум на охранителя продължи почти до края на общия им път. Когато освобождаваше маркера й от своя масив, за да го прехвърли към този на транспорта й, мъжът все пак не се стърпя:

— Ей, ама голяма беля си, да знаеш! Уж не си нищо особено, а за малко да се размекна като лечебна кал пред тебе! Ако питаш мен, всички жени трябва да ви пратят на индустриалните луни!

Просветена Малчери навири нос:

— Нито знам за какво говорите, нито ме интересува!

Студенината й не му направи впечатление:

— Добре, че редовно си подновявам антисиренния серум — продължи той. — Безотказен е. По-скоро куклите ще проговорят, отколкото аз.

Мириам разбра, че последните му думи се отнасят за изкуствените му колеги, които преобладаваха като вид в базата. Но не те бяха предизвикали жадното любопитство, проблеснало в очите й.

— Антисиренен серум ли? — не можеше да си спомни какви същества бяха сирените. Не бяха ли нещо като серафимите? Нима този самодоволен глупак я бе сравнил с небесно творение?

За кратък миг се почувства поласкана. Бе готова да му прости грубото държане, но той отново се захили насреща й:

— Сега разбра, а? Инжектиран съм срещу изкушенията на плътта и слуха — и тежко се отдалечи, преди тя да е успяла да отвърне каквото и да било.

— Очевидно тук са предпазливи към пришълците. Особено към такива като мен — измърмори Мириам. След процеса се беше примирила със съдбата си, но изведнъж я обзе негодувание — както някога, когато жреците на кръста останаха слепи за вярата в сърцето й, защото виждаха само прокълнатото й име.

Тогава Миранда Луса изчезна, но недостойните успяха да изровят останките от пепелта. Просветена Малчери осъзна, че няма да намери покой, докато отново не погребе натрапницата в полето на забравата.

Този път завинаги.

* * *

Четиримата се провираха между ниските бодливи храсти с малки червено-кафяви листа и дребни смарагдови плодове. Горещината се усилваше и ги караше да чувстват все по-силно умората, потискана с часове. Пустинен и еднообразен, пейзажът оставаше непроменен, накъдето и да обърнеха поглед. Единствено голите просеки с вид на първобитни шосета крепяха надеждата им, че планетата е обитаема. Откакто бяха тръгнали, по предполагаемите пътища не бяха забелязали нито живо същество, нито машина.

Куполът, от който излязоха, бе останал някъде зад тях. Когато се отдалечиха достатъчно, обърнаха поглед назад, за да го разгледат. Останаха разочаровани — отвън той приличаше на обикновен хълм. Един от многото, обрасли със същите полусухи храсти и хилави бурени и изпълващи безкрайната равнина.

— Все още ли мислите, че беше добра идея да се погребем в тази пустош, наместо да продължим пътешествието си из Тунелите? — запита Пако, като се задъхваше от усилието да говори. Вървеше последен и все по-често молеше за почивка.

— Не можем да спрем тук, намираме се в средата на нищото — отвърна му през рамо Дюк, докато помагаше на Каси да върви. Кракът й не беше се оправил и двамата с Мика се редуваха да я подкрепят. — Престани да хленчиш. Вземи пример от Кая. Освен че е най-малката, тя е жена, контузена е, но не се е оплакала нито веднъж.

Пако замълча и отново се затътри след островитяните. Тези хора като че ли имаха неизчерпаем запас от енергия. Не се смяташе за мрънкало, но с всяка крачка в душата му угасваше част от надеждата, че ще се завърне жив и здрав на Да Винчи. Поврага авантюрите! Вече мечтаеше само за удобната си къща на брега и тихите занимания, които преди няколко седмици му се струваха толкова скучни. „Ако всичко приключи благополучно, първото, което ще направя у дома, е да довърша онази застаряла тема!“ — обеща си той. — „И ще подаря тъпите картини с кодовете, за да не се изкушавам повече“.

Мика, която вървеше напред, им направи знак да спрат и да се снишат. Беше лесно да се прикрият. Дрехите им не притежаваха маскировъчна окраска, но от полепналата при митарствата мръсотия бяха добили онзи неопределен цвят, който чудесно се вписва и в пустинния, и в градския пейзаж.

Скрити между храстите, наблюдаваха с безпокойство бронирания транспортер, който приближаваше по просеката вдясно от тях. С такива машини се разхождаха разпределителните одитори, когато отиваха да арестуват нарушители.

Четиримата пътешественици се спогледаха. В главите им се въртеше един и същи въпрос, но никой от тях не посмя да го изкаже. Всеки звук можеше да ги издаде.

Транспортерът ги подмина и те с удивление видяха, че се отправя към хълма, в който се криеше междутунелният възел. Заобикаляйки го, скоро се скри от погледа им.

— Сякаш потъна вдън земя — отбеляза Мика.

— Мислех, че изчезващите в земята машини отдавна не те впечатляват — подразни я незлобливо Пако. Имаше предвид не само „вратата“ на Земята, през която се бяха проврели с тунелната капсула, но и неочакваното стълбище, което ги беше извело навън от купола с менхирите.

Беше се оказал прав за направляващите сензорни нишки, както и за указанията, оставени на строителите. Изчисленията от екипера плюс остатъците от пещерния робот му помогнаха да излъже системата. Една от „изрисуваните“ пътечки се отвори и те не се поколебаха да се спуснат по нея. Там ги чакаше поредният подземен коридор, който ги отдалечи от тунелния възел. Дълъг, тесен и със заоблени стени, той завършваше с непокътнати стъпала, издялани в скалата. Едва ги изкачиха, чудейки се дали неизвестните строители са били гиганти или просто гигантомани.

Изходът в края на стъпалата беше затрупан. Беше очевидно, че не е използван през последните… стотици години. Наложи се Мика да го поразчисти. И макар че без нейните умения излизането им на повърхността щеше да трае с часове, все пак идеята за този изход беше дадена от него — хиперсоциалният жител на Да Винчи.

Призна го и самият Дюк:

— Както вървят нещата, ще се окажеш най-големият магьосник между нас — не скри удовлетворението си той, след като се бяха озовали под палещото слънце на безименната планета.

Пако се почувства поласкан. Получи своя звезден миг, макар и за кратко. Скоро трябваше да признае, че техническите умения не са достатъчни, за да се впише в кръга на островитяните. Те минаваха през изпитанията с особена лекота и издръжливост. Както и през пустошта. Качества, които, според него, бяха свързани със свръхчовешките им дарби.

Размишляваше как да разшири в бъдеще физическите си възможности, когато Дюк му направи знак да се изправи. Бяха изчакали няколко минути, но транспортерът не беше се появил от другата страна на хълма.

— Ще продължим в посоката, която Кая избра — заяви хамелеонът, докато четиримата отупваха полепналата по дрехите им жълтеникава пръст. — Придържайте се близо един до друг и възможно най-далече от просеките — последното предупреждение бе отправено към Пако, макар Дюк да бе обходил с поглед и тримата.

Тръгнаха мълчаливо. Не бяха изминали и двеста метра, когато чуха шума от връщащия се по просеката транспортер. Едновременно с това забелязаха в далечината още две, по-малки машини, които бързо се придвижваха в тяхната посока. Не ползваха удобството на пътя, а летяха ниско над съсухрените храсти, като непрекъснато сменяха направлението.

— Издирват ни — прошепна уплашено Пако, заврял глава под няколко бодливи клона, които се опитваха да одраскат лицето му.

— Не търсят нас — отвърна бързо Кая.

— Но може да ни намерят — изсъска в отговор той.

Дюк Пан им направи знак да замълчат. Транспортерът бе намалил скоростта и в момента се тътреше по просеката встрани от тях. За щастие един от издирвачите се спусна към него, заставайки с опашка към криещите се в трънаците хора.

В същия миг Пако почувства нещо като просветление в главата си.

— На около петдесет метра зад нас има сграда — обърна се той към хамелеона, като се стараеше да говори тихо и отчетливо. — Трябва бързо да се изтеглим натам.

Дюк го изгледа намръщено:

— Някой да ти е казвал, че миражите не са материални? И не ми се прави на интуит! Сега не му е времето.

Аполониецът отчаяно затърси одобрение в очите на Каси.

— Прав е — потвърди тя след кратко мълчание. — Не е сграда, но има някакво прикритие. Съжалявам, че не го усетих по-рано. Този крак продължава да ми изпива силите!

— Петдесет метра зад нас, по права линия, така ли? — повтори информацията хамелеонът, без да я изслуша.

Тя потвърди.

— Тогава да изчезваме, преди онзи отпред да е обърнал носа си към нас.

Затичаха се с всички сили и почти се спънаха в руините на селище, потънало в забрава от векове. Каменните му основи, отстъпили място на всесилните бодили, се губеха във всепоглъщащата пясъчножълтеникава пръст.

Четиримата се стовариха сред останките, имитирайки успешно продължение на отдавна сринати стени.

— Ох, че горещо! — изстена Пако, почувствал топлината на нагретите камъни през протритите си дрехи.

— Идеята беше твоя — напомни му с насмешка Мика.

— Сигурна ли си, че не ме подгряваш с пироманските си пръсти? — не й остана длъжен той.

Смълчаха се, усетили приближаването на издирвача. Машината обходи с небрежен полет развалините и отбръмча в равнината.

Пътешествениците предпазливо се заизправяха.

— Не мога да повярвам, че не усетиха топлинното ни излъчване! — зачуди се аполониецът и заразтърква онези части от тялото си, които преди това бе долепял до каменния под.

— При такова нагряване на руините нищо чудно да сме били най-хладната част от околната среда — сви рамене Дюк. — Топлинните радари не ме притесняват. Повече ме изненадва фактът, че не ни засякоха с биорадари.

— Може би изобщо не са имали такива, може да не са били включени. Казах ви, че издирвачите не търсеха нас — повтори Кая, натъртвайки на думите като учител пред бавно схващащи ученици.

— Тя има право — обади се внезапно един глас зад тях. — Търсеха мен.

Стреснати, четиримата като по команда се обърнаха в посоката, от която идваше гласът. Пред тях, сякаш излязла изпод срутения град, стоеше висока, изпита жена с удължено лице, характерен нос и пронизващи очи под сключени, неженствени вежди.

— Мириам Малчери! — възкликна невярващо Дюк Пан.

— Отдавна не бях чувала това име — измери го тя със сянка на благодарност в очите.

Каси също я беше разпознала. Гледаше я със смесица от объркване, негодувание и страх. Опитваше се да отгатне намеренията й, но болката, умората и изненадата не позволяваха да усеща полето й пълноценно.

— Вие, изглежда, ме познавате — обърна се просветената към хамелеона. — Смея да попитам: откъде?

— Много съм слушал за Вас — отговори той, придружавайки думите си с дълбок протоколен поклон. С крайчеца на окото си забеляза, че я заинтригува и продължи. — Тредман Дюк Пан, на Вашите услуги. Имал съм удоволствието да обменям едели на Вселенското тържище с вашия иконом, Шандо Чиникул.

Мириам присви очи:

— А, Шандо. Тази малка, подла душица! — тя изсъска думите с презрение. — Би продал и собствената си майка за няколко едела. Но Вие вероятно знаете това, след като сте се спазарявали — допълни с насмешка.

Каси изтръпна. За части от секундата кръвта се смрази във вените й, защото реши, че просветената ги е разпознала. Усети, че Дюк също се смути. Интуитата си наложи спокойствие и се концентрира. В следващия миг вече знаеше, че думите на старата им позната са израз единствено на омерзение от измяната на иконома.

Успя да подаде незабележим знак на приятелите си и да почувства тяхното облекчение.

Мириам също усети промяната, сякаш току-що бе стопила невидима ледена преграда. Опита се да стигне до мислите на неочакваните си компаньони, но те като че ли се интересуваха само от мястото, на което бяха попаднали.

— Намирате се в разпределителния възел за индустриалните луни — отговори тя на незададените им въпроси. Видя как рошльото пред нея подскочи, но бързо се окопити. Явно беше съобразително момче.

— Ти ли ми наби в главата идеята за тоя камънак? — запита той без заобикалки и по начин, който на нейната планета се смяташе за неприличен.

Тя потвърди с нежелание. Стори й се, че ледената преграда отново се издига. Ами да, та нали тредманът беше от Божата планета! Сигурно и другите бяха оттам. Знаеха за Мъгливия остров и сега я мислеха за магьосница! За покварена жена, отдадена на тъмните сили! Опита се да им обясни:

— Да, аз имам дарба да спохождам мислите на другите. Но не от сатаната извира дарбата ми, а от вярата! Защото Бог ми я прати, когато го познах. Преди да намеря пътя си, не я притежавах. Не тъмни орисници са ми я пратили, а Той! И знам, че несгодите и униженията, на които ме подлага, са само изпитания. И когато дойде Денят, аз ще се наредя сред блажените — в погледа й постепенно узряваше някакъв фанатизъм, който превръщаше лицето й в безумна маска на знание, отчаяние и разкаяние.

Островитяните се спогледаха. Положението се усложняваше, защото Мириам Малчери беше менталик. Не беше специално обучена, но те познаваха възможностите й. Бяха достатъчни, за да им навреди, ако пожелае. Едва ли щяха да успеят да крият дълго мислите си от нея. А също и способностите, които притежаваха. И дори да не разбереше, че са участвали в заговора, тя можеше да ги погуби само, защото вярваше, че принадлежи към някакъв кръг от избраници, докато всички останали са обладани от тъмни сили.

Без да бъде част от „магьосническата общност“, Паскал също бе доловил опасността. Жената със строго лице бе изпълнена с противоречия. От една страна, тя беше разумна, практична и действена, но от друга — ирационална и ограничена по отношение на различните. По-лошо: тя мразеше себе си. Живееше със своята тайна на прокълната душа и се самонаказваше, отричайки собствената си дарба и приписвайки заслугата за съществуването й на нечие чуждо благоволение. В стремежа към „пречистване“ бе в състояние да нарани или убие всеки, изпречил се на пътя й. Всяка цел, загърната във фанатична вяра, можеше да причини гибел на невинни. Беше го доказала с робовладелския си инстинкт към онзи лейтенант от Бойна звезда. И беше избила цял отряд звездни граничари.

Пако знаеше какво е да си раздвоен — в известен смисъл той също се считаше за такъв: от едната страна беше дръзкият му математически талант, а от другата — авантюристичното желание да рисува. Ако искаше да се реализира като математик, не трябваше да се докосва до четката, поне докато завърши научния си труд. Същото беше и с просветена Малчери: ако искаха да разчитат на рационалната й същност, не биваше да докосват ирационалната й половина. Поне докато не се завърнеха благополучно у дома.

Със задоволство установи, че тредман Пан бе възприел тъкмо такъв подход. Леко и почтително бе прихванал Мириам за лакътя и я отдалечаваше от останалите, но така, че да чуват разговора, който се готвеше да проведе с нея.

— Споменахте, че се намираме на някаква индустриална луна — започна любезно Дюк. — Бихте ли ми разказали повече за това място, просветена? И как благостойна жена като вас е била заточена тук?

Пако със смайване забеляза как стъпка по стъпка хамелеонът визуално заприличва на събеседничката си. Гласът му също звучеше по различен начин.

— Ако Дюк продължава с преображението, скоро няма да го различавам от истинската Мириам — обърна се аполониецът към момичетата.

— Мълчи и слушай! — скастри го с усмивка Мика.

— А може и да гледаш! — добави весело Каси.

„Да, бе! Да гледам схватката между Сцила и Харибда“ — потрепери наум Паскал. Не помнеше дали двете имена се свързваха в легендите с битка помежду им, но със сигурност знаеше, че са били кръвожадни чудовища.

Не сподели мислите си с островитянките. Страхуваше се да не ги обиди. Вместо това се съсредоточи върху една подробност, която до момента им беше убягнала:

— Не разбирам — каза гласно той. — Ако издирвачите са преследвали онази жена там, защо не са успели да засекат маркера й на нарушител?

* * *

Макар и изказал гласно въпроса си, Паскал не очакваше да получи отговор. За негова изненада обаче Дюк даде думата на просветена Малчери. Поразен от разказа й, бе я убедил да повтори думите си пред всички. Аполониецът и момичетата останаха шокирани.

— Значи твърдиш, че в твоята наказателна колония се извършват тайни експерименти? — не можеха да повярват те.

— Да. Колония Вивалон, на тази планета. Там човеците слугуват на нехората. А когато управата реши, че някой от нас притежава „особено сполучлив разум“ — така го наричат, заточеникът изчезва. На негово място до няколко дни се появява нов нечовек. Страшното е, че новият понякога ни познава, нарича ни по име и… — просветената спря, размаха ръце в знак, че не може повече да говори и се разхълца истерично.

Останалите също мълчаха. Споглеждаха се въпросително един друг и си правеха незабележими знаци с очи. Но дори да заговореха жестомимично, в този момент Мириам не би ги усетила. Беше потънала в ужаса на собствените си преживявания.

— Твоят разум също е бил оценен като „особено сполучлив“, нали? — подтикна я Дюк да продължи.

Тя потвърди с кимване на глава.

— И как успя да се спасиш от… промяната?

— Избягах.

— Интересно — намеси се с насмешка Пако. — Излиза, че сама жена, с маркер на опасен нарушител, е напуснала съвсем спокойно строго охранявана колония, без някой да успее да я спре. Или залови.

Просветената едва го удостои с поглед и се обърна отново към Дюк:

— Охраната на колонията е от хора.

Той поклати недоверчиво глава:

— Доста недалновидно решение.

— Не съвсем — прекъсна го аполониецът без ентусиазъм. — Ако в колонията действително „отглеждат“ и социализират така наречените „нехора“, наличието на охрана от техния собствен вид би могло да ги травматизира и да изкриви изгражданите или присажданите социално-ролеви връзки.

Този път Мириам го изгледа с любопитство. С мъка сдържа порива си да го поздрави мисловно. Рошавият, небрежно изглеждащ мъж беше не само сръчен, но и аналитичен. Съжали, че не беше от нейния свят. Със сигурност би излязъл добър жрец.

— Съществува ли практика в онази колония да изчезват и заточеници с особено… сполучливи тела? — не се стърпя в това време Мика.

Просветената се взря внимателно в очите й:

— Не знам. Не съм сигурна какво имаш предвид. Но телата на нехората не се създават при нас.

От погледа дъхът на пиротичката секна, сякаш невидим противник я беше ударил с всичка сила в диафрагмата. Пое си въздух, преди да отвърне на удара с нов въпрос:

— Защо издирвачите не засякоха маркера ти? Повика ни при теб, за да не си сама, ако те заловят?

— Засякоха го — отвърна със сянка на превъзходство Мириам. — Но… някак си решиха, че не е онова, което търсят.

Островитяните останаха сериозни. Пако нервно се изсмя:

— Ама ти си била голяма веселячка! Мислех, че такива неща се случват само в холосите.

— Истината винаги е по-силна, защото е дадена от Бог — отговори назидателно просветената. — Не гледай измислените истории. Те са приумици на Сатаната, който иска да скрие правото слово от хората.

— Добре, добре — той махна пренебрежително с ръка. — Да се върнем на въпроса: защо ни повика?

Малчери се намръщи:

— Защото всеки момент издирвачите щяха да ви забележат. Аз ви помогнах, сега е ред вие да ми помогнете.

— И какво по-точно искаш от нас?

— Да се върна у дома.

Четиримата я изгледаха като гръмнати. Не й липсваше самочувствие, независимо колко объркани бяха чувствата й.

— Откъде реши, че сме в състояние да ти помогнем? — пръв заговори Дюк.

— Вие сте четирима — отговори невъзмутимо Мириам. — Озовали сте се тук по стечение на обстоятелствата и много ви се иска да се върнете в къщи. Поне той — тя посочи към Пако, — мислеше така, когато ви видях.

— Хиляди троянци! — възкликна засегнат аполониецът. — Ти си изключително перверзна жена! Правиш ли изобщо нещо друго, освен да надничаш в умовете на хората и да ги манипулираш?

Тя почувства презрението в думите му и се сви. Но той беше прекалено разгневен, за да го забележи:

— Непрекъснато повтаряш, че бог те насочвал, че той те закрилял, че спазваш повелите му. Аз може и да не разбирам много, но заповедите на твоя бог съм ги чел! И знам, че той забранява да лъжеш, да крадеш, да убиваш… Като си толкова благоверна, къде е смирението ти? Защо си го заменила с гордост и суета? И защо вместо да помагаш на нуждаещите се, мислиш само как да ги стъпчеш?

Дюк го прихвана за раменете, сякаш се опитваше да го предпази от сблъсък:

— Пако, недей!

— Няма недей! — освободи се нервно от хватката рошавият им спътник. — Тази жена е една злобна лицемерка! Тя не се е опитала дори да разбере вярата, която твърди, че изповядва! Използва способностите си, за да си играе с хората, наместо да им помага, както повелява собственият й бог!

— Тя е объркана — опита се да я оправдае и Каси, но той продължи да я напада с думи, като настървено настъпваше и се налагаше приятелите му да го удържат на разстояние.

Напълно съкрушена, Мириам слушаше обвиненията с отпуснати ръце и поглед, забит в земята. В гърдите й напираше непозната болка, очите й започнаха да виждат замъглено, сърцето й се разкъсваше от обидите, с които я засипваше този безцеремонен чужденец. Но най-лошо от всичко бе, че не можеше да му отвърне, защото изведнъж бе осъзнала истината.

— Вашият приятел е прав — събра най-сетне сили тя и вдигна глава. Усети, че в гърдите й олеква.

— Какво? — не повярва на ушите си Пако.

— Ти си прав — усмихна му се. Тъгата й беше истинска. — Онова, което каза за мен. Всичко е вярно. Не съм достойна за пастир на стадата божи. Не съм достойна дори да бъда в редиците на обикновените Му последователи. Жреците, които преди години отказаха да ме приемат в паствата си, са го знаели. Виждали са тъмните сили в мен. И само бедният просветлен Джованоти е поел този грях на душата си…

За всеобщо учудване Мика внезапно се приближи и прегърна просветената.

— Остави тези глупости, Мириам — каза тя с неочаквана нежност в гласа. — Ти си менталик. Имаш дарба, която трябва да служи на хората. Не срещу тях.

Мириам се разрида на рамото й:

— Не, аз не съм вещица, не съм магьосница! По-добре да умра, вместо да продам душата си на дявола. Предайте ме, предайте ме още сега! Върнете ме в колонията.

— Стига, престани! Чуй сърцето си — заговори Мика майчински, като леко потупваше разстроената жена по гърба и разтриваше раменете й.

Когато просветената се успокои, Дюк реши, че е време да обсъдят по-нататъшните си действия. Вече знаеха достатъчно за света, в който бяха попаднали. Никой не изяви желание да търси най-близкия град. Надеждите на Пако и Мириам за скорошно връщане у дома възкръснаха.

За кратко, защото островитяните виждаха фактите в друга светлина.

— Ако всичко, което Мириам разказа за колонията, е истина, нямаме право да си тръгнем, без да опитаме да спрем този произвол — заяви войнствено Мика. От нежните нотки в гласа й нямаше и помен.

Пако погледна с надежда към Дюк, но той, след кратък размисъл, одобри:

— Съгласен съм. Дълг на всеки член на нашата цивилизация е да брани живота и достойнството на човешката раса. Трябва да разберем кой извършва антихуманните експерименти. Не говоря за преките извършители, а за поръчителите.

— Може би ще разберем, но няма да стигнем до тях — промълви в този момент Каси, която през цялото време седеше свита и мълчалива, борейки се с болката в коляното.

— По-добре си почини — посъветва я Мика. — Мисля, че сензитивността ти е намаляла. Не се тревожи, виждам как ще стигнем до Вивалон.

При последните думи бе протегнала ръка към просеката, сочейки с пръст бързо нарастваща черна точка. Каквато и да беше мисията на „патрулиращите“ напред-назад транспортери — а те вече се досещаха за нея, този, който се приближаваше сега към тях, нямаше да я изпълни.

— На отиване или на връщане? — обърна се Мика към хамелеона.

— На връщане. Ако го направим преди да са натоварили… хм… багажа, ще ни разкрият твърде бързо. А връщането може да се проточи — смигна той.

Планът бе изготвен веднага и около четвърт час по-късно всичко се разви със светкавична бързина.

Горещината бе започнала да отслабва, а пейзажът около тях бавно придобиваше топлата медна мекота на залез от романтично холо. Кльощавите сенки на унилата растителност се запроточваха като хищни пръсти, които се мъчат да обгърнат цялата равнина в причудлива паяжина.

Групата бегълци изостави прикритието и се притаи от двете страни на просеката.

Транспортерът, който бяха пропуснали свободно, бе изчезнал — както и очакваха — за няколко минути зад добре познатия им хълм. След това силуетът му отново се появи на просеката и той спокойно се запридвижва към засадата.

Когато почти се изравни с тях, Мика внезапно се изправи. Ръцете й избълваха огнена лента, която пресече пътя на машината. За секунди пресече с пламъци и възможността за отбой.

Един от предните люкове се отвори и от него излезе мъж с униформа на пилот от екипите за бързо реагиране. Появата му беше излишна и изключително непредпазлива. Ако някой го беше запитал, едва ли щеше да даде смислен отговор защо е нарушил разпоредбите.

Мириам се усмихна.

Докато пилотът се оглеждаше, Дюк вече вървеше към него, преобразявайки се с опасно бърза скорост. На прага на транспортера се показа охранител. Забеляза мъжете и вдигна оръжие. В следващия миг го спусна нерешително, шокиран от двете напълно идентични фигури на капитана пред очите му.

Люкът от другата страна също се отвори и оттам заизскачаха останалите охранители. Мика ги очакваше и от вратата ги запращаше с дистанционни удари далеч сред бодливите храсти.

— Четири! — отброи залегналият встрани Паскал.

— Вратата е свободна, побързай! Аз отивам да помогна на Дюк — отговори му тя и не забрави да пресече пътя на свестяващите се с малко огън.

Пилотът и все още озадаченият му гард се оказаха също толкова лесни жертви, както и останалите. След като ги захвърли достатъчно далече, за да не пречат на тръгването им, Мика даде знак на Каси и Мириам. Хамелеонът бе погълнат от възвръщането на нормалния си образ.

— Мириам, транспортерът все още крие заплаха за нас — прошепна Каси, докато се приближаваха. — Сигурно са изпуснали някого. Опитай се да уловиш мислите му.

Просветена Малчери кимна и в същия момент почувства нещо, което вече беше изпитвала — усещане за невидимо наблюдение, за безплътно проникване, за…

— Ти си била! — обърна се тя към лешниковооката си спътница. — Там, на Земята, ти си била тази, която ме следеше, нали? Усетих… стила ти.

Беше безсмислено да отрича — всяка клетка в мозъка на младата островитянка излъчваше издайническо „да“.

— Добра си — изпревари я Мириам.

Зае се да улови мислите на спотаилия се противник.

От вътрешността на транспортера се подаде главата на Паскал:

— Хей, мислогонката! Искаш ли да те размаркирам?

— По-добре излез — посъветва го просветената. — Според приятелката ти машината все още крие опасност.

Той скочи пъргаво, като размахваше в ръка уред с вид на спринцовка:

— Нямаш проблем! Като начало ще те прехвърля към масива на транспортера. Надявам се търсачите да решат, че идваш с новата пратка и да спрат издирването. Малко улеснение, за да се придвижим необезпокоявани към тях.

С изражение на недвусмислена гордост от собствения си план, рошльото се съсредоточи върху маркерите на Мириам.

И точно тогава небето пред тях сякаш се разтвори. Във въздуха над машината се изви тънък стълб безумна черна вихрушка. Около нея се образува бледа сиво-зеленикава мъгла. Вихърът се забоде в транспортера, без да размести и прашинка извън себе си — сякаш се беше съсредоточил към собствената си вътрешност. Видението трая около секунда, след което изчезна, оставяйки илюзията за пробойна в лъскавия корпус, белезникава мараня и молекулярен инфоцилиндър с размерите на детско юмруче, който тихо се приземи в краката на Дюк Пан.