Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Гости

Напоследък Конан МакВали бе изцяло погълнат от кариерата си. Церемонията по произвеждането му в щабен генерал беше преминала тържествено и безгрешно. По стара традиция на нея присъстваше само генералския състав. Семейството и приятелите бяха поканени на последващия тържествен обяд, където всеки тост завършваше с „Добре дошъл в клуба!“ или „Равен между равни!“ — две от любимите фрази на генералите. След „висшеполагането“, както шеговито наричаха повишението, генерал МакВали започна все по-често да отсъства от дома. Участваше в разширени заседания на командването, извършваше разни проверки и затъваше все по-дълбоко в административна работа. А когато не беше някъде навън, продължаваше работата си в къщи. Не беше рядкост Тери да завари командния щаб в семейната гостна.

И този ден кадетът работеше по курсова задача, когато се заслуша в разговора на баща си с щабните генерали Мартис и МакСибер, флотски командир Шан Аспасен и тайнствения Мастър на нинджа-корпуса. Генералът не беше счел за необходимо да включи аудиоизолацията.

— Ние не сме политици — повтаряше за пореден път МакСибер. — Не ни трябват отцепнически рокади, които само да отслабят позицията ни пред Земята.

— Позицията ни и сега не е силна, Игор — прекъсна го Мартис. — Няма какво да предложим в замяна на исканията си.

— Отрядите ни работят в горещите точки на всички светове. Създадохме противопожарни и спасителни звена само заради тях, защото тенекиените спасители не можели да преценяват психологически вярно приоритетите за измъкване на жертвите!

— Да, но продоволствените заявки стават все повече и по-разнообразни, твоите технолози са подготвили цял списък с разработки, а помощта на нашите отряди се търси все по-малко. И то предимно на Божата планета, от която нямаме практическа полза.

— Ами желязото, което предоставяме? — не се предаваше МакСибер. — То не компенсира ли живата сила?

Изпращането на старите оръжия като скрап на Земята отдавна се беше превърнало в печеливша политика. Кредитите, които получаваха за него, спасяваха до голяма степен непроизводителния свят на Бойна звезда.

— Желязото присъства все по-рядко в оръжията. Използват се неметални съединения и сплави. Сигурно си наясно, че тяхното търсене е ограничено.

— Права си, Ал. Фактите са си факти — намеси се Аспасен. — Какво ще кажете за туристическите бойни походи? Струва ми се, напоследък са придобили популярност, която продължава да расте.

— Да, те определено имат бъдеще — съгласи се Алкана. — За съжаление обменът на хора през тунелните трасета е ограничен.

— В такъв случай може би трябва да се договорим със Земята…

— Трасето има пропусквателна способност — неочаквано се включи и Мастър, който до този момент следеше разговора отстрани.

— Какво?

— Тунелът — повтори Мастър, като този път погледна флотския командир в очите, за да е сигурен, че той следи думите му. — Тунелът, през който преминава целият трафик, включително туристическият, има определена пропусквателна способност. Лимит, ограничение — наречи го както искаш.

— Да, аз също съм чувал, че за тези пътувания се чака със седмици — допълни МакВали.

Настъпи мълчание. Четиримата продължаваха да разменят погледи, търсейки решение на все по-често възникващите проблеми с доставките. Бойна звезда не беше производствен свят. Жителите й бяха войници — те тренираха телата и рефлексите си, умееха да си служат с оръжия и технологични играчки, знаеха как да се подчиняват и да поемат отговорност в нужния момент. Но храната, дрехите и оборудването си получаваха от останалите светове, за което се грижеше Земята.

— Може би въпросът не е в търсенето, Алкана — командир Аспасен беше сигурен, че изразява общото мнение. — Земята определя какво количество храна да получим срещу един изпратен отряд и колко килограма желязо да предадем за разработка на новата навигационна система. Ние си нямаме и представа от методите за оценяване.

— Да, спомням си, че по времето на дядо ми срещу един спасителен отряд от двадесет души тук пристигаха най-малко три продоволствени кораба, а сега идва само един — допълни МакСибер.

— Ами ако имат проблеми с някои от световете? Или пък с индустриалните луни? — като нов член на командването генерал МакВали предпочиташе повече да слуша, отколкото да говори. От друга страна, проблемът беше сериозен и той считаше, че всеки трябва да даде своя принос за решаването му.

Отначало Тери слушаше разсеяно, изчислявайки оптимална дължина за новия вид аерошокови куршуми. Скоро усети, че умът му е изцяло зает от дискусията на възрастните. Странно как те се приближаваха до същите изводи, които Оливър Терв и Луис Варан бяха направили преди повече от двадесет години. Как ли биха реагирали, ако сега им кажеше, че работи за решаване на техните проблеми?

С времето добиваше все повече увереност в смисъла на тайния проект. Вече ставаше въпрос не само за собственото му бъдеще, а и за това на родната му планета. Някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди мисълта да сподели за работата си с Щаба. За съжаление не можеше да го направи. Още не.

* * *

Според всеобщото мнение на преподавателите си, Паскал Амол беше един от най-надарените математици, когото бяха обучавали. За съжаление на всички той беше доказано хиперсоциален.

Терминът се беше появил на Да Винчи като определение за граждани, чието поведение влизаше в разрез с общоприетите норми. По правило хиперсоциалните наблягаха на развлекателната страна от живота. Рядко довършваха проектите си или се занимаваха с теми, които задоволяваха единствено и само личното им любопитство, без да обогатяват с нищо съответната наука или изкуство. Поради естеството на работния процес, много по-лесно беше да различиш един такъв тип във Верн, отколкото в Аполония.

Затова не беше изненадващ фактът, че Паскал бе получил характеристиката си докато следваше в Академията. Още на третата година от обучението безспорният талант на младежа, довел го от родния Хайтек в света на учените, бе насочен не толкова към овладяване на преподаваната материя, колкото към търсене на алтернативни решения за нея. Увлечението му по живописта, от друга страна, го подтикваше към контакти с връстниците от Аполония.

След дипломирането си той избра тема, свързана с геометрията в картините на постбитовизма. Темата позволяваше да разположи жилището си както във Верн, така и на територията на артистите. Паскал не се поколеба да избере слънчевото крайбрежие.

Бяха изминали няколко години, през които никой от състудентите и преподавателите му не беше го виждал, а темата му стоеше все така отворена в Провинциалния център.

Отпуснат в меката прегръдка на шезлонга, той беше затворил очи и се наслаждаваше на приятната гъделичкаща топлина на давинчевото слънце, когато някой с нерешително пристъпване застана в сянката зад гърба му.

— Няма ме за никого — избоботи с неприкрита досада Паскал. — Тъпият електронен асистент не ви ли информира? Или пак се е повредил?

— Не, асистентът си е наред, но аз имам нужда от Вашата помощ.

За негово учудване гласът, който отговори, звучеше свежо и обаятелно. Определено не принадлежеше на някой познат. Това го накара леко да се надигне и да обърне глава към новодошлия. Зад него стоеше непознато момиче. „Твърде красива за навлек“ — отбеляза той наум, но все пак се тросна:

— Нямам еуфориди! Информирали са те грешно, малката — беше спрял да взема опияняващите отвари преди четири месеца и оттогава се стремеше да държи себе си и къщата си чиста. Вдъхновението наистина не изригваше с онази сила, както докато ги пиеше, но физически се чувстваше много по-добре. Приятели и познати не вярваха в промяната и продължаваха да го врънкат за някое и друго шишенце — славата му на ценител бе прекалено голяма.

Очакваше като спомене отварите, гостенката му да се смути — те бяха част от имиджа на хиперсоциалните. Тя обаче само се засмя и пристъпи напред, за да не се налага той да извръща глава докато разговарят:

— Не се безпокойте. Ако ми потрябват еуфориди, предпочитам да помоля родителите си, а не да рискувам с непознати ментета.

Паскал я погледна с интерес:

— И кои са родителите ти?

— Не е важно кои са, а къде живеят — поправи го тя. — Родителите ми са жители на Звездна градина.

— Точка за тебе, малката! — смехът му беше окуражаващ. — Явно добре си попийвала от домашните отвари, щом са те разпределили тук — добави, като демонстративно я оглеждаше.

Младата жена отново игнорира нелюбезното отношение:

— Ако това ще помогне на бъдещите ни взаимоотношения, следващият път съм готова да Ви донеса цяла торбичка с някои от най-добрите треви и да Ви науча как сам да си ги комбинирате. Убедена съм, че ще приготвите отвари, каквито не сте опитвал досега.

— Звучи изкушаващо. И за какви по-точно взаимоотношения говорим? — поинтересува се Паскал, като успя да придаде на гласа си двусмислен оттенък.

— Зависи от това, доколко сте склонен да ме изслушате — отговори невъзмутимо гостенката.

Не беше висока, но стоеше пред него така уверено, че изведнъж му се стори, че се е смалил. Придърпа с дистанционното един от шезлонгите, сгънати в другия край на терасата и я покани да седне. Изправи облегалката на собствения си шезлонг и се облегна в получилия се удобен стол. Бледоликото момиче с блестяща черна коса бе събудило любопитството му. Той нетърпеливо я подкани с жест да говори.

— Казвам се Лили Йерба, специализирам вербална лингвистика в Академията — започна тя. — Причината да съм тук няма нищо общо с моята специалност.

„Какво облекчение!“ — помисли си с насмешка Паскал, но предпочете да не я прекъсва.

— Имам нужда от помощ за един… специален проект, а Вие имате славата на доста провокативен специалист. И реших, че…

Леко поласкан от думите й, той сметна, че тук е моментът да сложи край на безсъдържателните официалности и отривисто подаде ръката си:

— Паскал Амол, но нека да го направим по-просто: ти си Лили, аз съм Паскал. И никакви учтиви обръщения. Можеш да ми викаш Пако.

Тя кимна и леко се изчерви.

„О, небесни музи!“ — възкликна той наум. — „Защо имам чувството, че това момиче не е свикнало на подобни фамилиарности? Да не би на тяхната планета всички да си говорят само в учтива форма?“ За израсналия на Хайтек Паскал условностите в отношенията бяха непонятни, а на „Вие“ там се обръщаха само към учителите. Но това беше по-скоро знак за дистанция, не за уважение. Стана му забавно и се замисли защо досега не беше се интересувал от живота на хората в останалите светове. Реши, че непременно трябва да запълни този пропуск.

Симпатичната натрапничка изложи молбата си. Беше му трудно да повярва, че някой дръзва да иска подобни неща. Ако се съгласеше да й помогне, рискуваше да прекара остатъка от живота си на индустриалните луни.

Въздъхна и я погледна в очите. Видя нетърпението, с което очакваше отговора. Решението обаче бе твърде важно, за да се вземе така спонтанно — дори от авантюрист като него.

— Да приемем, че се съглася да създам този алтернативен алгоритъм — наруши най-сетне мълчанието той. — Но нали някой трябва да го реализира?

— И имам някого предвид — отвърна сериозно Лили.

— Зашеметяващо! — възкликна насмешливо Пако. — Сигурно имаш предвид и друг, който да го внедри в Провинциалния център?

Младата жена наведе глава и пое дълбоко въздух:

— Теб — каза тихо тя.

Паскал не повярва на ушите си. Малката изглежда го бъркаше със самоубиец. И защо изобщо смяташе, че той може да влезе в компютрите на Провинциалния център?

— Всички разправят как си поправял оценките си в Академията — с леко неудобство поясни тя. — Не би могъл да го направиш без вмъкване в оценяващите сървъри.

— Това са само слухове! — възмути се искрено той. — Когато на Звездна градина някой ти каже, че репите са узрели, как постъпваш, а? Нареждаш на берачите да ги извадят или отиваш първо да провериш?

— Ще те изненадам: нито едно от двете — усмихна се Лили. — Градинските наблюдатели имат параметри, по които преценяват степента на готовност на отделните продукти и алармират съответните берачи. Процесът е напълно автоматизиран. Преценката на хората за „зрялост“ е субективна.

— Ето тук съм съгласен с теб! — Пако насочи назидателно пръста си към момичето. — Хората не са в състояние да оценяват обективно околния свят. Включително и себеподобните си.

Истината бе, че като студент той многократно бе прониквал в оценяващите машини, предимно за да удължи сроковете за предаване на учебните си проекти, но тези мигове от живота му трябваше да останат само слухове. Първо, защото с действията си беше нарушил не един закон и второ, защото за да влезе в компютрите, се изискваше нещо повече от математически гений. Но той не можеше да сподели тези тайни с неочакваната си гостенка. Всъщност не можеше да ги сподели с никого, дори с най-близките си приятели.

Погледна изпитателно момичето пред себе си. Знаеше ли за миналото му нещо повече от онова, което бе споменала? Нещо в изражението й го караше да се чувства неспокоен.

— Слушай, Лили — започна той. — Нека сме наясно: не знам защо ти е дотрябвало да ставаш кмет на Верн, но ако е толкова важно за теб, ще се опитам да създам вероятностен модел, който да изтласква името ти на върха. Ще уточним условията, при които това да се случва. Предавам ти разработката и моето участие в твоя проект приключва.

Тя се беше вторачила в една точка и мълчеше, затова той продължи:

— Каквото и да си чула за мен, е било просто академична легенда. Хиперсоциалните не са нито герои, нито престъпници. Онова, което ни отличава от останалите, е нуждата да се забавляваме и докато го правим — да обменяме мисли, да търсим решения отвъд очевидното. В известен смисъл, ние сме философи, но не търсим обяснение на цялата Вселена, а на отделни въпроси.

— Аз също търся отговори на определени въпроси — каза Лили, като стана от шезлонга и се приготви да си върви.

Пако също се изправи, за да я изпрати.

Докато минаваха през гостната, тя се загледа в слайдовете на фотовитража, разположен като ефирна преграда между основния кът за разговори и хората, влизащи или излизащи на терасата.

— Гледаш образите от обратната им страна — подхвърли домакинът, забелязал интереса на момичето. — Все едно са отразени в огледало. Ако искаш, да поседнем за по питие — ще видиш цялата поредица от правилната посока.

— Няма нужда — отвърна Лили, като с удоволствие наблюдаваше сменящите се картини. — И така разпознах лицето на съученичката си.

— Коя е тя? — попита с недоверие Пако.

Лили посочи един усмихнат образ на фотовитража и го погледна изпитателно в очите:

— Откъде я познаваш?

Сега беше ред на Пако да замълчи. Беше се запознал с малката разказвачка когато тя беше начална ученичка, а той — студент от Академията. Родителите й много му помогнаха — както по време на следването, така и по-късно, когато трябваше да реши какво да прави. Малката вече беше заминала да довърши обучението си в Училището на Земята. Никой не се съмняваше, че след Разпределението тя ще се завърне у дома — белетристичният й талант бе признат дори от някои арт-акади. Но комисията очевидно бе открила друга, по-силна дарба, защото я бе изпратила в един различен, непознат за нея свят.

Лили усети колебанието на новия си познат. И макар да й се струваше неморално да използва чувствата на другите за постигане на собствената си цел, реши да рискува:

— Ако ми помогнеш, това може да те събере отново с нея — каза тя, гледайки го настойчиво в очите.

— Мисля, че трябва да ми разкажеш повече за причините, накарали красиво, младо и талантливо момиче като теб така неистово да пожелае длъжността на кмета — контрира той вместо отговор.

Лили кимна с готовност и двамата се насочиха към удобните канапета в гостната.

Когато разговорът им приключи, Паскал нареди на електронния асистент да сканира двете грозни двуизмерни картини в кабинета му, а самият той се зае да потърси декодера, отдавна забутан в някой архив. Ако имаха късмет и нещата завършеха благополучно, никой нямаше да му търси сметка за начина, по който бе действал.

Ако нещо се объркаше, той със сигурност щеше да приключи живота си като презрян оператор на индустриалните луни, но легендите на Да Винчи щяха да го утвърдят като първия и може би единствен бафлър[1] на планетата.

* * *

Оливър търпеливо изкачваше ниските стълбички на Полифоничния дворец. Сградата беше една от малкото в Технополис, проектирана и изпълнена изцяло от артистичните души на Да Винчи. Визията беше доста различна от минималистично-функционалния стил, характерен за повечето постройки в централния район.

Огромни колони на входа, тежки скулптурни украси отвън и вътре, злато и кадифе в залите за живо сценично изкуство, натруфени меки кресла, в чиито облегалки за ръце наред с минидисплея и индивидуалните слушалки се криеха антикварни бинокли, копринени ветрила и… фенерчета.

Ретронамеците не свършваха с това. Веднъж създадени, залите не можеха да променят вида или предназначението си, а разкошът в обзавеждането контрастираше с липсата на ескалатори и движещи се ленти. Досадните стълби и фиксирани помещения напомняха за ограниченията, на които били подлагани някогашните зрители.

Въпреки недостатъците си странната смесица на стилове и епохи създаваше една неповторима атмосфера, заради която хората изоставяха удобните домашни мултимедийни центрове и се скупчваха в тесните общи салони.

Оливър търпеливо изкачваше ниските стълбички, докато жена му се оглеждаше за свои познати. Най-сетне той намери реда и местата и с облекчение се отпусна в меката седалка. Трябваше да признае, че се чувства по-удобно отколкото в салоните за холосторис[2], но що се отнася до представлението — със сигурност не би дошъл, ако не беше амбициозната му съпруга.

Колкото и да се опитваха Оливър и баща й да я убедят, че учебните програми на Земята и в новите светове са абсолютно идентични, тя продължаваше да смята, че е пропуснала шанс за усъвършенстването си. Затова с всички сили се стремеше да навакса, подражавайки усърдно на учителите от Земята.

Това бе и една от причините да бъдат на този концерт. Учителите посещаваха всички представления на живо, особено онези, които се провеждаха в Класическите зали. Седяха винаги на предните редове и се държаха като познавачи и единствени съдници за хората на сцената. В антрактите дълбокомислено дискутираха видяното и чутото или отиваха зад кулисите да поговорят с изпълнителите. Отнасяха се с пренебрежение към зрителите, които слагаха слушалки на ушите си или ползваха минидисплея. Това дразнеше Оливър, защото за него бе нормално посетителят в залата да се опитва да види и чуе ставащото на сцената възможно най-добре — нали затова се беше отказал от домашните удобства. Жена му настояваше, че технологиите притъпявали усещанията и други подобни глупости, които очевидно попиваше от контактите с бившите си учители. За съжаление на Оливър те подклаждаха суетата й, отнасяйки се с нея като с една от тях. И макар тя да бе убедена, че това се дължи на собствените й качества, той знаеше, че не би имала същия успех, ако не беше дъщеря на един от най-известните в момента учени.

Учителите, както и всички жители на Земята, все още преценяваха себеподобните по признаци, които не подлежат на математически или физически класификации: произход, количество притежавани кредити, степен на известност между околните и разни други псевдокритерии, които с нищо не спомагат за развитието, а служат единствено за разделение на хората. За шестте години, прекарани на Земята, Оливър беше видял много странни случки, включително церемонии, чийто смисъл така и не бе разбрал. Отдавна се беше отказал да обяснява това на съпругата си. Напоследък дори бе благодарен за нейните връзки с учителите, защото чрез тях бе получил някои предимства за личния си проект, които дори всемогъщият директор Блейк не можеше да уреди в такива срокове.

Всъщност Оливър тайно се надяваше в някоя от паузите на концерта да поговори с един от познатите на Енвидия — затова бе и толкова отстъпчив за идването си днес.

Преди да угасне осветлението в салона той бе извадил бинокъла и бе огледал присъстващите на първите редове. Със задоволство установи, че леко пълничкият, оплешивяващ блондин е заел дълбокомислената си поза. Като изключим периодичните одобрителни кимвания с глава, щеше да остане така до края на действието. Или частта. Или както и да се казваше времето до антракта.

— Виждам, че вече започваш да разбираш разликата между концерт и холопиеса — пошушна със задоволство жена му, като видя бинокъла в ръцете му.

— Едно от нещата, за които трябва да ти благодаря — отвърна също шепнешком той. Не можеше да й признае, че на референдума за гостуването бе гласувал против увеличаване посещенията на творци и против живите представления.

Огледа замръзналите пози на хората около себе си и също зае една, като се постара да се настани възможно най-удобно в креслото. Сигурно онова, което свиреха, беше красиво, но определено не беше музика, която да го развълнува. Разбира се, от Да Винчи пращаха музика за всеки вкус и той също имаше любима, но скъпата му Ени не можеше да я понася. Както, между впрочем и проекта му, и повечето неща, които обичаше той.

Замисли се отново за проекта, за неуспешните симулации, за мълчанието на Луис и… дори не усети кога бе дошъл антрактът.

— Ти наистина си се потопил в пиесата — докосна го внимателно Енвидия. — Уникални са, нали?

— Да, да. Извини ме, бях се унесъл — леко стреснат, отговори той.

Тя се усмихна:

— Прекрасно! Вече усещаш истинската музика. Чувстваш се пречистен, нали?

— Да, да — продължи да кима Оливър. Спомни си за намеренията си и се обърна към нея:

— Да излезем малко отвън? Искаш ли кафе?

— С удоволствие — потвърди тя и бързо го заизмъква от залата.

Както и очакваше, учителите, разделени на двойки и тройки, вече разговаряха и се оглеждаха за артистите. Енвидия без проблеми се присъедини към една от групите, все още мъкнейки със себе си Оливър. За съжаление блондинът, когото търсеше, не бе наоколо. Вместо него Оливър забеляза виолончелиста, който току-що бе поел кафето си от електронния сервитьор и се придвижваше към тях.

Появата му предизвика оживление. Похвалите към него и останалите изпълнители заваляха, а Енвидия започна да флиртува, хвърляйки по едно око към съпруга си. Оливър само се усмихваше с безразличие.

— Изглеждате доста резервиран — внезапно се обърна виолончелистът към него.

— Аз съм лаик и не бих се ангажирал с мнение.

— Понякога мнението на един лаик е по-точно от онова на специалистите — музикантът също се усмихна.

— Благодаря.

Мъжът бе решен да продължи разговора:

— Знаете ли, — предложи той — ще ми се да ви демонстрирам разликата от извличането на звука и създаването на емоция от този звук. Какво ще кажете?

— Великолепно хрумване! — отвърна госпожа Терв вместо съпруга си. — Ще ви чакаме тук след концерта.

— Страхувам се, че не ме разбрахте, госпожо. Бих искал просто да помогна на вашия скептик да разбере по-добре следващата част от концерта. Ще ми трябва буквално минутка. Идвате ли?

Въпросът този път беше недвусмислено насочен към Оливър. Озадачен от натрапчивото внимание на музиканта, той кимна и с неохота го последва.

Щом се скриха от погледите на тълпата, виолончелистът извади малка кутийка за бижута и му я подаде.

— Това предложение за женитба ли е? — запита Оливър, като с недоумение разглеждаше пръстена в кутийката.

— Луис сметна, че така кристалът ще бъде по-защитен.

— Лу е изпратил работата си по теб?

Оливър не можеше да повярва на ушите си. Ами ако не беше дошъл на този концерт? Ами ако не бяха се засекли в антракта? И какви бяха тези конспирации с пръстена? Приятелят му наистина се беше побъркал.

Музикантът схвана колебанието:

— Луис смята, че конвенционалната поща напоследък се… преглежда на Земята, преди да бъде препратена до получателя.

— Това не е новост. Винаги са го правили.

— Да, но сега има причини да смята, че част от пощата изобщо не се доставя.

Оливър се замисли. Лу никога не е бил много бърз с отговорите, но през последните месеци кореспонденцията им можеше да се нарече едностранна. Съществуваше ли друга причина освен разсеяността на приятеля му? Или акадът просто се опитваше да се оневини за закъснението.

— Брат ми също не вярваше — продължи виолончелистът. — Но асистентката му направи няколко теста. Оказа се, че има материали с конкретни теми, които не стигат до получателя.

Сега вече Оливър окончателно се обърка:

— Брат ви ли?

— Казвам се Ален Варан. Името Алевар, което сте прочели в програмата, е артистичният ми псевдоним.

— Страхотно! И как точно старият Лу разбра, че само част от пощата му не се получава?

— Лили, асистентката, за която споменах (и в която той, между другото, е лудо влюбен!), изпрати серия писма до приятеля си на Бойна звезда. В две от тях споменаваше някаква вселенска стереометрична теория. Тези писма така и не пристигнали. Останалите бяха получени.

— Чакай, чакай! А приятелят й как е разбрал кои писма не е получил? — прекъсна го Оливър, чудейки се кога за последно самият той бе получил писмо от Тери.

— Младите са изключително изобретателни — засмя се Ален. — Във всяко писмо залагат някакъв код и при отговор пишат на кои кодове отговарят. Не знам подробности, но им вярвам.

— Индексиране, по всяка вероятност — вметна Оливър.

— Не съм вътре в тези неща — вдигна рамене музикантът. — Знам обаче, че номерът с пръстена го измисли отново Лили.

— Талантливо момиче.

— И красиво. Ненапразно старият глупак е хлътнал. Надявам се тя да не разбере. Голям срам ни чака.

Двамата се разсмяха, представяйки си мъките на влюбения Лу.

— Трябва да вървя — подаде ръка Ален Варан на новия си познат.

— Желая ти успех! — отвърна му Оливър. — И благодаря за всичко.

— Ако имаш нещо за Луис, обади ми се. Отседнали сме в хотел Пиксар. Може да използваш жена си за прикритие.

При последните думи музикантът весело смигна и забърза към гримьорната.

Оливър го изпрати със замислен поглед.

* * *

Алек и Сола стояха почти на изхода в залата на пристигащите. Бяха избързали с един тунелен рейс пред просветена Малчери, макар да бяха оставили у нея впечатлението, че са заминали още предишния ден. Цялата операция беше планирана много внимателно и лейтенант МакСибер не можеше да не се възхити на стратегическото мислене на хората от Мъгливия остров. Самият той положи усилия, за да се справи възможно най-добре със своята част от мисията.

Появи се при Мириам Малчери, за да й съобщи, че си заминава в къщи и между другото спомена, че е прекарал страхотно с дъщеря й, но няма намерение да става баща на детето й. Никога нямаше да забрави погледа на просветената, когато чу думите му. Алек можеше да се закълне, че усети как очите й пронизват цялото му същество, а тялото му започва да гори в пламъци. Сърцето му заби лудо, не му достигаше въздух. Не знаеше какво би станало с него, ако не беше малкият детектор на ръката. На Острова може и да говореха без думи, но се доверяваха на постиженията на медицинската наука точно толкова, колкото и на родната му планета. Диагностичната гривна веднага бе информирала за промяна в състоянието и само след няколко секунди охраната го изведе от стаята на Мириам.

След като го успокоиха и се увериха, че е в състояние да пътува, той, доктор Донис и още няколко човека бяха натоварени на малък бързоходен катер, който ги откара до Преддверието.

Алек знаеше, че малко след като те са отпътували, охраната на пленничката се беше разприказвала, споменавайки за принудителния престой, който завръщащите се на Бойна звезда трябва да понасят заради приоритета на туристическите походи. Знаеше също, че мислите, които бяха споходили просветената, се дължаха не само на думите, които бе подслушала, но и на мълчаливото подстрекателство на още някой, за чието присъствие пред вратата тя не е подозирала.

Увлечени в своите разговори, пазачите й бяха показали разсеяност, която да й позволи да се измъкне.

Без да заподозре, че е наблюдавана, Мириам намерила своята лодка на кея и поела с пълна пара към Преддверието. Със сигурност останала леко учудена, но и зарадвана, когато на брега се сблъскала със собствения си иконом. Той успял да й вземе ламина за първия тунелен рейс и да я убеди, че най-добре за всички ще бъде тя да не се появява в имението, за да предотврати слуховете и подмятанията.

И ето че сега двамата очакваха нейната поява. Рейсът от Божата планета трябваше да пристигне всеки момент. Нетърпението на Алек нарастваше:

— Не трябваше ли вече да са тук? — нервничеше той, оглеждайки се във всички посоки, за да не пропусне появата на жената.

— Не бързай, лейтенант. Може да са в адаптационната — успокояваше го доктор Донис. — Капсулата се отваря само след като медицинските показатели на всички пътници на борда се нормализират.

Младежът спря и я погледна въпросително.

— Шлемът, който ти поставят, облегалките за ръцете… — подсказа му тя. В Медицинската формация широко се дискутираха случаите на отказали или неправилно сработили физиометрични профилактори. Някои от инцидентите бяха завършили с летален изход за пътниците.

Алек изглеждаше обезпокоен от чутото:

— Но тогава… няма ли да бъдат идентифицирани още докато са на борда? — запита той.

— Не се тревожи. Личностната идентификация се осъществява извън капсулата. Там, където те сканираха, за да издадат картата.

Думите й вместо да успокоят, само го разтревожиха повече:

— Ако всичко е както казваш, те няма как да излязат оттам!

Сола пое дълбоко въздух. Тя самата си задаваше същия въпрос, но отговорът знаеше само един човек:

— Шандо ще ги изведе — заяви тя. Стараеше се да звучи убедително, макар вътрешно да се тревожеше не по-малко от младия си спътник. Все още никой от хората, които очакваха, не беше преминал идентификационния контрол.

За щастие не й се наложи да се преструва дълго, защото към тях се приближи среден на ръст мъж, с добро телосложение, респектиращи гъсти вежди и сивкав мустак.

— Татко?! — извика изненадан, но и леко притеснен лейтенантът. — Какво правиш тук?

Генерал МакСибер хвърли бърз поглед на доктор Донис. Тя едва забележимо помръдна вежди, но той разбра.

— Военна тайна — отговори на сина си, като отново хвърли кос поглед към жената. Тя кимна благодарно с очи.

Генералът се засмя и й протегна ръка.

* * *

Оливър изгаряше от нетърпение да прегледа материалите, изпратени от Луис, но така и не успя да види съдържанието на кристала до края на вечерта.

Напрежението от деня се прехвърли и в съня му. Ту мустакат блондин го преследваше с горящ кристал в ръка, ту виждаше Ален Варан да свири, а струните на виолончелото му се удължаваха неимоверно много и потичаха като река из стаята, повличайки го със себе си. Блондинът с кристала изведнъж се оказваше пред него и двамата се носеха по вълните от струни. Реката внезапно се изкривяваше, завиваше, а те не успяваха да се задържат върху нея и започваха да пропадат, всмукани от огромно черно торнадо и продължаваха да падат до безкрай, и Оливър осъзнаваше, че са попаднали в черна дупка и ще останат там цяла вечност…

Когато се събуди, за свое учудване не беше плувнал в пот, но беше вцепенен и му се виеше свят, сякаш наистина цяла нощ се беше въртял в центъра на всепоглъщ вихър.

След цялото чакане и мъките, на които бе подложен, очакваше материалите на Лу да съдържат поне уравнения на тунелните трасета, но трансферът му донесе разочарование. Бе получил поща не от математика, а от историка Варан.

Пирамиди, древни загадки, никога недоказани теории на също така недоказали се учени — ето това бе изпратил приятелят му. Според Оли информацията не съдържаше нищо, което да оправдае конспиративния и тайнствен начин на предаване.

— Деветката е число на времето — зачете той. — Тя означава завършеност, край на цикъл. Всички съществени за човека периоди се делят на девет, например минутите в едно денонощие, часовете в една година… Човек се ражда след девет месеца; за котките се говори, че имали девет живота. Нулевите цивилизации познавали зодиакален цикъл от 25920 години, за който учените смятат, че е приблизително равен на времето на прецесия на земната ос[3]. И това число се различава от секундите в един месец само по нулите. Такъв е случаят и с живота на Брахма, който, умножен по 10 на осма степен, съвпада с броя секунди за една година[4]. В Кабалата девет е основата, чисто разбиране, истина. Питагорейците с право са го смятали за предела на всички числа.

В подкрепа на своите твърдения акадът изреждаше деветте блаженства на кръстопоклонниците, деветте подземни свята на маите, мандалата и всякакви „девяткопочитащи“ традиции, до които се беше докопал.

— Любовта наистина лишава хората от разум — поклати глава Оливър. — Естествено, че деветката ще е пределът, след като бройната система е десетична! Искам да видя какви щяха да бъдат суеверията, ако бе възприета например двайсетичната бройна система на маите. Сигурно сега Лу щеше да търси числа, кратни на 19.

Погледна отново с пренебрежение записите:

— Да не говорим, че всички примери за времеви интервали и разстояния се отнасят само за Земята! Да, Земята може и да се завърта за 1440 минути около оста си, но, измерено в минути, Хайтек се завърта за 1680.

Разочарован от приятеля си, той без желание се залови с ъпгрейда на климатичната система за малките продоволствени хумидори. С тях на Звездна градина пренасяха произведената продукция до Входната точка.

Оплакванията на „градинарите“ бяха свързани със случаите, когато се товареха различни по състав и издръжливост продукти. Проблемът беше, че автоматичните настройки бяха степенни, а плавната промяна бе оставена в ръцете на хората. Превозвачите все по-често не разполагаха с нужната подготовка или желание, за да се занимават с ръчно нагласяне на климатични параметри. Оливър се чудеше защо при създаване на системата автоматичните настройки са били ограничени по този начин. Вероятно такова е било изискването на самите поръчители. Но времената се бяха променили, хората също — и първоначалните опасения се бяха превърнали в спънка за работата на съществуващите модели.

Докато преглеждаше сроковете и почти автоматично изваждаше необходимите процедури от кълбото софтуерни инструкции, мислите му продължаваха да прескачат между изпратеното от Луис и кошмарите от предишната нощ. Не виждаше нищо общо между тях. Дали подсъзнанието му правеше някакви сложни връзки, които той все още не можеше да прозре? Или просто представителите на фамилия Варан бяха обсебили мислите му?

Оливър тихичко изруга и реши, че до края на седмицата няма да се занимава с глупостите на Луис. Забеляза светлинната индикация, която го предупреждаваше за посетител. Успя да вдигне „мъглата“, преди едрият мъж с побелели слепоочия и гарвановочерни вежди да щурмува работното му място.

— Виждам, че сериозно си подхванал хумидорите — каза директор Блейк вместо поздрав, безцеремонно вторачен в работния екран. — Очаквах, че изцяло ще смениш модела.

— Имах такава идея — вдигна извинително рамене Оливър, — но никъде в заданието не се споменават допълнителни промени. По-добре да изчакаме следващите им бележки, за да се убедим в каква посока ще искат да развиват машината.

— Разумно — кимна одобрително Блейк. — А защо не им предложим чисто нова машина?

Беше преместил изпитателния си поглед и сега вместо екрана, изучаваше програмиста.

Оливър посрещна провокацията спокойно:

— Каква е вероятността те да харесат чисто нова машина, която не са поръчвали?

Директорът се засмя:

— За съжаление си прав. Дойдох да поговорим именно за това — продължи сериозно той.

— За нова машина?

— За заданията… За ресурсите, които ти трябват… За факта, че напоследък си блед като мъгла… — занарежда многозначително Блейк.

Оливър инстинктивно наведе очи, за да избегне пронизващия поглед на шефа си, който спокойно включи изолатора и се настани в посетителското кресло.

Двамата останаха обградени от лека прозрачна мараня, но ако някой се опиташе да чуе разговора им, щеше да остане разочарован — шумоизолацията беше включена на максимум.

— Ние с теб сме късметлии, Оли — започна отдалеч директор Блейк. — Първите заселници тук работели в домовете си и социалните им контакти били ограничени до няколко видеоконференции. Чудя се как бих провел този разговор с теб, ако сега виждах само лицето ти на някакъв дисплей.

— Като начало сигурно би ми задал класическия въпрос какво правя в момента и дали не ме безпокоиш — отвърна Оливър, опитвайки се да улови насоката на разговора.

Блейк отново се засмя и размаха одобрително показалеца на дясната си ръка:

— Затова те харесвам, шило такова! Винаги имаш готов верен отговор.

Мъжът срещу него повдигна рамене и се усмихна.

— Да видим дали си готов с отговор и на следващия ми въпрос — продължи директорът. — Напоследък си наемал стажанти.

Терв потвърди с кимване на глава.

— И по какъв точно проект си работил с тях? Моделите, които са разработвали, не съвпадат с никоя от задачите, за които отговаряш.

Оливър замълча. Беше забравил, че стажантите са длъжни да докладват свършената от тях работа в Академията. Беше им възложил част от симулациите, но забрави да посочи тема, която да споменат в отчетите си.

— Виждам, че въпросът те затрудни — погледна го сериозно Блейк. — Регистрирах работата им като нова разработка. Симулация на идеен проект.

Оливър понечи да му благодари, но той направи знак да не го прекъсват:

— Знаеш, че на Земята не гледат с добро око на собствените разработки. Каквото и да си правил, ако не успееш да го прикрепиш към някое от съществуващите задания, ще получим отрицателен коефициент.

Програмистът се замисли. Имаше само две задачи, свързани с Бойна звезда, които биха могли да обяснят създаването на трасиращи програми.

— Нова машина — да, но на базата на съществуваща заявка — подсказа му отново директорът. Внезапно посърналото насреща му лице го накара да омекне:

— От нас се иска да бъдем изпълнители, а не откриватели, Оли. Само в Експерименталния център се толерират новостите и то при условие, че им се намери приложение.

Да, той знаеше — както и всички на Хайтек — че, веднъж попаднал в Експерименталния център, всеки специалист имаше шанса да реализира идеята си. Дори и най-откачените предложения се приемаха, ако се очакваше те да бъдат използвани на индустриалните луни или ако можеха да предизвикат интерес в поне един от световете. Както се беше случило с прочутото рефлине, по което бяха луднали първо жените от Да Винчи, а после и от останалите планети. Замислен като материя, наподобяваща защитната окраска на животински видове, платът с променящи се цветове се беше превърнал в моден хит. Самата Енвидия се обличаше с дрехи от рефлине почти винаги, когато се срещаше с приятелки.

— Много мило от твоя страна, Руди — Оливър не беше сигурен, че е избрал подходящ момент да сподели хрумналата му идея, но познаваше директора отдавна и не очакваше той да го подведе. — Слушай, защо не ми издействаш малко време в Експерименталния център?

— Май не чуваш какво ти говоря — поклати укорително глава Блейк. — С каквото и да се заемеш, трябва да го прикачиш към съществуващ проект. Налага се да ползваме двойствения характер на заобикалящия ни свят, приятелю. Дуалността, която е в основата на нашата вселена — като започнем от светлината, минем през устройства като това, което в момента програмираш и завършим с човешките отношения и регистрите, които попълваме към Земята.

— Дуалността ли? — повтори Оливър със странен поглед.

Изведнъж всичко се беше подредило — и реката от струни, и торнадото, и пирамидите на Лу, и фиксираните позиции на климатичните системи…

— Да, дуалност — леко озадачен от реакцията потвърди отново шефът му. — Вълни и частици, непрекъсваемост и степени, мечти и реалност… Такива неща.

За учудване на Блейк думите му накараха лицето на Оли Терв да засияе. От предишното виновно изражение не остана и следа.

— Струва ми се, че току-що намерих отговора, около който блуждаех от много време насам — каза програмистът. — Ти си изключителен човек, Руди.

— Радвам се да го чуя, приятелю — усмихна се Блейк и подаде ръка, показвайки по този начин, че разговорът е приключил.

Оливър изключи изолатора и още преди да размени финални думи с директора, чу досадното бръмчене на гардеробиера, който се приближаваше към бюрото му без повикване. Помисли си, че със сигурност би поработил върху цялостния ъпгрейд на лъскавия досадник. Най-вече върху слуховия му апарат и кодовите думи в него.

* * *

Още щом стъпиха в полутъмния тунел, Шандо се затича. Двете му спътнички го последваха. Разполагаха само с десетина минути, преди всички пасажери от капсулата да минат през идентификационния контрол, след което щеше да се задейства процедура по издирване на изчезналите. За да оцелеят, трябваше да излязат от сервизния коридор преди в него да нахлуе охраната. Беше почти невъзможно. Тримата разчитаха да достигнат въздухоотводните ръкави, откъдето с малко повечко късмет можеха да се отклонят незабелязано и да излязат на повърхността.

С всяка измината стъпка Шандо все повече съжаляваше, че се впусна в тази авантюра. Заради дузина първокласни едели и няколко мъгливи обещания се беше оставил Дюк да го убеди да участва. Дори не се замисли за рисковете при едно нелегално пътуване. От устата на тредмана планът звучеше като обикновена и лесна шега, а икономът беше насъбрал достатъчно сметки за разчистване с просветена Малчери, затова реши, че един урок ще й бъде от полза.

Когато думите започнаха да се превръщат в действия, обаянието на авантюрата изчезна и той се чувстваше като в капан. Беше се замесил доброволно в една история, чийто провал можеше да му коства свободата, а дори и живота. Вече се виждаше заточен в мините на индустриалните луни до края на живота си.

Продължаваха да тичат, но спасителните отклонения не се показваха. Шандо започна леко да се задъхва. Притесни се. Никога не бе се отличавал с добра физическа форма, а очевидно бе забравил колко дълъг е сервизният коридор в Тунелния център на Земята. Или пък се беше заблудил от леснината, с която преминаха същия коридор на Божата планета?

С информацията, която беше дал на Дюк за структурата на поддържащите системи и с неустоимия чар на тредмана двамата бяха осигурили пряк достъп до капсулите. Шандо и двете момичета, придружавани от още двама островитяни, пристигнаха на входа, скрит между шубраците на Прокълнатата гора, на около три часа път пеша от Преддверието. След като вече знаеха откъде се влиза, не беше трудно да проследят изградения тунел, въпреки растителната маскировка и облицовката-невидимка. И ако засекретяването на входовете за сервизните коридори беше разбираемо, то никой не можеше да каже със сигурност защо те трябва да са дълги, тесни и заоблени, почти като огромни тръби. Според Шандо това забавяше реакцията в кризисни ситуации. Не можеше да знае, че само след няколко часа ще благославя същата тази прекалена дължина.

Бяха изчакали предварително планирания час, за да навлязат в коридора и да изминат цялото разстояние преди да започне регистриране на пътниците за рейса. Останаха на прага на пасажерската пътека в очакване. Бяха отворили вратата на сервизния тунел, но никой не ги забелязваше поради оскъдното осветление на пътеката. Видяха как просветена Малчери ги подмина, отправяйки се към мястото си в капсулата.

Почти бяха изгубили търпение, когато най-сетне се появи Дюк Пан, придружаван от достолепен последовател на лунния сърп и двете му омотани в искрящи шалове жени. В средата на разговора брадатият спътник на Дюк сякаш изведнъж получи прозрение и се насочи към групичката, причакваща го в тъмнината. Жените се спогледаха недоумяващи, но го последваха, както повеляваше обичаят им. Дюк застана малко встрани. Макар да изглеждаше изцяло зает с пристягане на облеклото си, бе готов на мига да отклони вниманието на случайно появил се наблюдател.

Три минути по-късно той отново крачеше до дългобрад мъж с омотана около главата кърпа, а след тях ситняха две забулени жени.

Вратата на сервизния коридор беше затворена и след по-малко от час в Прокълнатата гора щеше да се появи групичка от трима мъже и две жени, които щяха да поемат обратно към Преддверието.

Тунелният рейс стартира по разписание. Никой не беше задържал капсулата. Шандо заключи, че петимата са се измъкнали благополучно. Това го изпълни с надежда за благополучен изход на цялата операция, макар все още да нямаше идея как ще се върнат на Божата планета. Ламините, които бяха получили от стария воин на сърпа, щяха да станат невалидни в мига, в който на Земята се разкриеше измамата. Реши, че ще мисли по въпроса по-късно, когато излязат и отново се срещнат с Дюк. Надяваше се, че той има план и не го е споделил само от съображения за сигурност.

Размишленията му бяха прекъснати от младата Кая, която го дръпна за ръкава и му направи знак да спре и да замълчи. Другата му спътничка също беше спряла и се ослушваше. Приличаше на подгонено животно. Впери поглед в нея, опитвайки се да разбере какво е уловила. Той самият не чуваше никакъв шум, но знаеше, че придружителките му не са просто две красиви момичета. И ако способностите на кестенявата Кая трябваше да им помогнат да изпълнят мисията си навън, то чернокосата Мика трябваше да им помогне да се изплъзнат от охраната.

Шандо огледа отново брюнетката. Уверенията на тредман Пан, че тя е първокласен бодигард, не се връзваха с крехката й външност — имаше леко раздалечени, изтеглени черни очи, деликатни вежди, малко чипо носле и кукленски малки устни. Фигурата й беше по-скоро слабичка и в цялото й излъчване имаше нещо детинско.

Забеляза, че докато той размишлява по въпросите на сигурността, двете му спътнички си разменяха безмълвни знаци.

— Няма ли да ми кажете най-сетне какво става? — обърна се той към двете. Шепотът му прозвуча като съскане.

— Охраната е тръгнала към нас — отвърна Кая, но толкова тихо, че той не толкова чу, колкото прочете думите по устните й.

— Невъзможно! Изминали са само…

— Аз също ги чувам — прекъсна го Мика. — Къде са отклоненията? Нямаме време!

Отклоненията? Шандо разпери безпомощно ръце. Той самият се питаше с всяка изминала секунда защо все още не са ги видели. Нима за годините, откакто бе напуснал Земята, системите за поддръжка тук се бяха променили дотолкова, че беше подменена дори структурата на сервизните коридори? И, ако беше така, можеха ли да бъдат сигурни къде ще ги изведе тунелът, по който бяха поели?

Момичетата усетиха колебанията му.

— Не можем да се върнем назад — погледна го строго Мика. — След малко оттам също ще тръгне охранителен отряд, ти сам го каза. Единственият ни шанс е да продължим и да намерим прикритие преди двата отряда да се срещнат. Не мога да ви опазя и от двете страни.

Шандо закима утвърдително и отново затича напред.

Преди да го последват, Мика се обърна към Кая:

— Опитай се да намериш изход. На всяка цена, дори да не е видим за другите. Знам, че не си завършила академичната си програма, но Джурана и останалите ти вярват. А аз вярвам в тяхната преценка.

Кая отвори уста да отговори. Мика я спря:

— Нека отложим обсъждането на въпроса. Сега по-добре да настигнем онзи глупак преди да се е натъкнал на охраната.

Интуитата се затича почти машинално, като се опитваше да намери посока или точка, които да излъчват спокойствие и надежда, но вместо това усещаше единствено приближаваща се заплаха. В един момент дори извика от болка, защото усещането за опасност я обгърна от всички страни. Почувства се смазана.

Само бегъл поглед бе достатъчен за Мика да разбере какво се случва.

— И вторият отряд е по петите ни! — изкрещя тя на тичащия пред нея Шандо, след което го сграбчи за дрехата и го изтика зад гърба си.

Секунди по-късно бегълците се сблъскаха с първия отряд на охраната.

— Прикрийте се до стената! — изкомандва крехката брюнетка.

Кая и Шандо залепиха гърбовете си към сивкавата, леко вдлъбната в средата стена. Икономът затвори очи, скръсти ръце и зашепна молитви и обещания към своя бог. Ужасена не по-малко от него, Каси не можеше да откъсне очи от случващото се. Знаеше, че Мика Суке е с тях, за да ги защищава. Не се учуди, когато я видя да отхвърля прииждащите охранители с помощта на телекинеза. Но макар и силни, способностите й не бяха достатъчни, защото на брой противниците я превъзхождаха многократно. Оказа се, че Мика има и други таланти — тя се въртеше, подскачаше, катереше се по стената и всяко нейно движение беше съпроводено с удар на ръцете или краката, с които поваляше поредния си нападател.

Облегната плътно до студената мазилка, Каси гледаше в захлас, забравила за опасността и почти неизбежния им провал. Изведнъж усети зад гърба си спокойствието, което търсеше, докато тичаха. Отдръпна се. Огледа стената, но там нямаше дори точица, която да й подскаже дали е на прав път. Отново прилепи гърба си и бавно се придвижи наляво и надясно.

Усещането се повтори. Изходът беше там, зад тази стена! Сякаш имаше кухина или проход. А може би ръкавите, за които говореше Шандо, наистина бяха зазидани?

Задърпа го за ръката и се опита да говори с него. Той обаче беше толкова изплашен, че дори не пожела да я погледне.

— Мика! Изходът е тук, зад гърба ми — извика накрая Каси, като се надяваше думите й да не разконцентрират бойната й спътничка.

— Защо не изчезвате тогава? Да не е затворен? — поинтересува се Мика, докато нанасяше силен директен удар с лявата ръка, а с другата усили ефекта му с телекинетично отместване.

— Зад стената е!

— Разкарай Шандо оттам! — изкомандва брюнетката и в следващия миг стоеше срещу мястото, където според Кая имаше изход. Отскочи високо, сви се на кълбо, направи две салта и, изпънала се като струна, заби с всичка сила двата си крака в стената. След удара успя да се превърти, така че да не падне и отново застана срещу стената. От сблъсъка се бяха образували малки пукнатини.

— Сега вече знам колко си голяма — промърмори доволно Мика и насочи ръцете и ума си към очерталото се в стената парче.

На Шандо и Кая не им оставаше друго, освен да наблюдават и с трепет да очакват резултата. За щастие пукнатините поддадоха бързо и само след секунди между тях се оформи отвор, през който можеше да се провре един средно дебел човек. Мика почти избута спътниците си към отвора. Чу възгласите им след преминаването, но ги последва още преди да ги е осмислила.

Озова се на малка квадратна площадка. Нямаше нито тунел, нито изход. Единствено вляво от направения отвор успя да види каменни стъпала, които водеха някъде надолу; към какво точно — не можеше да каже, защото се губеха в тъмнина. Все пак успя да чуе гласовете на Кая и на Шандо. Бяха живи. „Странно решение за въздухоотвод“ — помисли си Мика. Опита се да запуши отвора, през който бяха влезли, но отчупените от стената парчета бяха твърде малки. Въпреки това тя ги струпа като преграда около направената дупка. На площадката продължи да прониква светлина. Мракът към стълбите, по които се готвеше да тръгне, сякаш стана по-дълбок.

Бяха попаднали на място, което приличаше повече на гробница, отколкото на изход. Но Кая бе усетила в него спасение и не им оставаше друго, освен да й повярват.

Мика пое дълбоко дъх и заслиза пипнешком по стъпалата.

Бележки

[1] От англ. baffle (обърквам, осуетявам, разстройвам). — Б.а.

[2] Съкратено от hologram (форма на триизмерно изобразяване) и stroy (история, англ.) — холографски истории, аналог на съвременните филми. — Б.а.

[3] Време на прецесия на земната ос според учените: около 25800 години. — Б.а.

[4] Имат се предвид календари на древните, в които годината се състояла от 12 месеца по 30 дни. — Б.а.