Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (9)

8.

В този четвъртък следобед нямаше нищо особено, както и в пътя за Хъдсън. Алекс наблюдаваше ресторантите и антикварните магазинчета по Уорън стрийт, които бягаха пред очите й, докато Ник не откъсваше поглед от пътя пред себе си. Търсеше подходящо усамотено място, на което могат да поговорят и да подредят плановете си. В края на улицата зави по Норт Фронт, после надясно и тръгна по моста, който минаваше над железопътната линия. Паркира на кея за лодки, след това се пъхна през една дупка в оградата и закрачи по крайбрежната алея на река Хъдсън.

Алекс го последва през дупката на оградата, като първо се огледа дали някой не ги наблюдава. С крива гримаса измина половината разстояние по склона надолу, после приседна на един пън и кръстоса ръце пред гърдите си.

Само на няколко метра от водата Ник се наведе и взе едно гладко камъче. Направи две бързи крачки към водата и го хвърли по повърхността й. Успя да преброи пет подскоци, преди то да потъне в дълбокото. Беше убеден, че хвърлянето на камъчета по този начин, също като издирването на наследници, е вроден талант. Баща му беше много добър и в двете неща.

Алекс седна на брега и нетърпеливо зачака. Гледката на подскачащи камъчета изобщо не я впечатляваше, затова насочи вниманието си към къщите наоколо. Разположени по брега на реката те бяха на около една миля от речната граница с района на Грийн. Все още не можеше да проумее защо Ник я довлече дотук. Определено не откриваше връзката между Джералд Джейкъбс и мотаенето по брега на река Хъдсън.

— Мога ли да те попитам какво правим тук в момента?

Ник заметна поредното камъче към синкавозелената река. Този път обаче то се завъртя шеметно точно шест пъти, преди да цопне шумно във водата. Пресегна се да намери друго.

— Мисля. Свежият въздух е добро средство, когато зациклиш при някакъв случай. Знаеш ли какво направих преди няколко седмици? Взех ферибота от Алкатрас и просто се разходих. Мислих много. Един ден по-късно намерих последния останал жив Джонстън.

— Сам ли отиде до Алкатрас? Време е да си намериш гадже, Ник. О, забравих, извинявай, че никак не си падаш по сърдечните въпроси.

При този коментар Ник я изгледа странно. Алекс беше скръстила ръце, устните й оформяха иронична усмивка.

— Е, не бях чак толкова зле, нали? — попита той.

Тя сви неопределено рамене. Ник се намръщи и се приближи до нея.

— Просто така се получава, сладурчето ми, най-добрите ми идеи идват, когато съм насаме със себе си. В момента в главата ми е единствено мистър Джейкъбс. И планът започва да се избистря. — Той протегна ръката си към нея. — Ела тук при мен. Искам и ти да хвърлиш веднъж.

— Не, благодаря.

— Просто го направи. Само тогава ще ти кажа какъв ми е планът.

Алекс въздъхна отегчено и му подаде ръката си. На брега той намери подходящо камъче и го постави върху дланта й.

— Това е идеално — каза той. — Искам да видя поне пет подскачалия.

Тя го хвърли със замах, от който последва едно гръмко цопване.

— Трябва да го направиш по-ниско — каза Ник, поставяйки ръка на кръста й. — Приклекни леко в коленете. Направи няколко стъпки, все едно отстъпваш встрани. Хайде, дръж се естествено. Спомни си Тексас и как хвърляше капачки от бутилки с онзи твой замах на китката, а? — И вдигна ръка към рамото си, щраквайки с пръсти.

— Това беше преди много време.

— Само преди петнайсет години, а не преди петдесет. — Той хвърли рязко едно камъче към повърхността на водата. — Хей, това ми напомня… спомняш ли си за онзи уикенд, когато се разхождахме по Рио Гранде?

— Да, валя през целия ден и почти хванах пневмония. Прекрасни спомени.

Тя се върна нагоре по брега и седна на старото си място върху дървения пън. Той също седна до нея.

— Я, горе носа, мърлушко — опита се да я ободри, потривайки ръце една в друга. — Все още не сме се предали.

Алекс обхвана брадичката си с длани.

— Този случай наникъде не върви.

— Още не си чула идеята ми. Готова ли си?

— Не, искам да те гледам как хвърляш камъчета във водата поне още половин час.

— Планът ми е много прост, макар и малко рискован.

— Би ли изплюл камъчето най-накрая?

— Ще влезем в онази къща.

Алекс заби поглед в камъчетата между краката си и леко се изсмя.

— Просто така, а? Не знаех, че ключът е у теб.

— Нямам ключ.

Тя се извърна към него и се загледа в профила му. Тази мисъл й мина по-рано и на нея, но не издържа проверката на разума.

— Само че според мен ти си бивше ченге, а не бивш престъпник.

— Изслушай ме за момент, Алекс. Когато чуках по вратите на съседите тази сутрин, успях да огледам около къщата на Джейкъбс. Проверих и входната врата — поддава и на най-малкия натиск. За мен няма да е никакъв проблем да я отворя. Достатъчно врати и ключалки са минали през ръцете ми. Единственият проблем е шумът. Кварталът е доста тихо местенце. Но точно тук ще се намесиш ти.

— Кой е казал, че и аз ще участвам в тази лудост?

— Ти ще си на пост — продължи Ник, пропускайки забележката покрай ушите си. — Ще паркираш някъде съвсем близо и ще гледаш дали няма да светне някой от околните прозорци, или идват ли отнякъде ченгета. Изобщо няма никакъв риск да те хванат.

— Благодаря ти, че си се притеснил за моята сигурност — иронизира го Алекс. — Не ме е страх дори да вляза вътре, Ник.

— Знам, че не те е страх, но ми трябва човек отвън. През годините като ченге се научих на някои неща при влизане с взлом в къща. Нали все още имаш при себе си онези сладурски уоки-токита, с които някога си играехме?

— Трябва да са някъде из гаража. Дори не съм сигурна дали все още работят.

— Ако не работят, ще купим други. Ще ни е необходима мигновена връзка и при най-дребната поява на опасност. Мисля, че един през нощта е хубав час за посещение. Ще ми трябва доста време, за да проникна там. Петък вечер не е най-удачният ден, но е твърде рисковано да чакаме повече.

— Няма ли друг начин да се влезе, освен през главния вход? — попита Алекс, усещайки как постепенно я обхваща неподозиран ентусиазъм. — Няма ли да сме прекалено изложени на показ?

— Не може да чупим прозорци, а и не ми се спуска през комина. В интерес на истината входната врата е доста добре прикрита. Около стълбите е обрасло с буйни храсти. Стигна ли до стълбищната площадка, ще съм под идеално прикритие. — Ник се загледа в нея. — Какво смяташ? Луди ли сме?

— Ти си лудият. Да подкупиш някого е едно, но да проникнеш с взлом е съвсем друга работа, не мислиш ли?

— Говориш така, сякаш ще обираме къщата. Ние не сме крадци. Никого няма да нараним. Просто… ще огледаме наоколо.

— Все едно се разхождаме в музей, така ли си го представяш, Ник? Никаква разлика.

— Алекс, моля те. Наистина ли ти изглежда толкова зле отстрани?

— Достатъчно зле, за да те тикнат зад решетките.

— Ако ме хванат. Можем да се отървем с обвинение за нарушаване на частна собственост. Все пак няма да го направя, за да ме хванат. Ако се появи проблем с входната врата, просто се изпарявам оттам. — Той падна на колене пред нея. — Моля те, Алекс, нека го направим. Случай като този с Джейкъбс никога повече няма да ни дойде така на тепсия. Трябва да поемем риска.

Алекс не смееше да вдигне поглед. Той повдигна брадичката й с пръст. Гледаха се един друг известно време, докато накрая лицето й се озари от усмивка. Ник се ухили на свой ред и в този момент вече знаеше, че битката е спечелена.

— Това вече е моят партньор — каза той.

— По-разумният от двамата — отвърна тя.

Той се изправи и се обърна с лице към водата. Говореше за всичко това толкова конкретно, сякаш трябваше да отиде и да влезе в супермаркета. Но ако нещо не се получи както трябва, не биваше да има никакви последствия. Законите в отделните щати се различаваха, същото се отнасяше и до районите. Не можеше да се стигне до повече от шест месеца зад решетките. Ник потърка лицето си. Сега се чувстваше сигурен, но се чудеше ще го държат ли краката, когато изкачва онези стъпала до входната врата.

— Не мога да повярвам, че сме стигнали дотам — обади се накрая Алекс.

— Това е единственият начин.

Двамата замълчаха за момент — Ник си хапеше ноктите, а Алекс рееше поглед по водите на реката. Ник се наведе и взе за последно камъче в ръката си, което след малко се озова на дъното.

— Хайде да огледаме още веднъж Майкъл драйв — каза той, тръгвайки към колата. — Трябва всичко да планираме съвсем точно.