Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (32)

31.

Точно в три часа и тридесет и пет минути следобед единият от въоръжените съдебни пристави в Зала №2 пристъпи към съдийската банка и се приведе към почитаемия съдия Дариъс Причард. След кратка размяна на реплики, униформеният служител се изправи с лице към публиката.

— Дами и господа, моля онези от вас, които нямат пряк интерес и участие в дело 612375, да напуснат съдебната зала. Повтарям: да напуснат всички, които нямат пряко отношение към съдебното дирене по наследството „Джейкъбс“.

Част от присъстващите в залата си размениха няколко приглушени коментара и озадачени погледи, след което бавно се насочиха към изхода. Алекс изправи гръб и се настани по-удобно върху седалката. Това беше новост за нея. Никога досега не беше чувала, че съдебно дело по имуществени въпроси може да се гледа при закрити врати. Без съмнение това е работа на ФБР, рече си тя.

Стана и се насочи към една от страничните пътеки. Мъж с ръце в джобовете блокираше пътя й в края на реда. Очите му гледаха тъпо и безизразно, като на влечуго.

— Извинете, моля — промърмори тя и понечи да мине покрай него.

Малой я дари с топла усмивка, после очите му се извърнаха по посока на съдебните пристави. Единият пазеше при вратата, от която продължаваше да се изнизва публиката, а другият се беше изправил току пред техния ред и втренчено ги гледаше. Малой сви рамене, погледна младата жена в очите и се дръпна встрани.

— Съжалявам — тихо промълви той.

Алекс само кимна и продължи напред. Той остана с очи в тила й докато тя заемаше място на една от дългите дървени скамейки, които гледаха към съдийската банка. След малко се наведе, грабна куфарчето си и напусна залата, без да погледне към униформения служител, изправен пред вратата.

Алекс се обърна да огледа почти празната зала и усети страх. Беше сама и напълно беззащитна пред всеки, който иска да я нападне. Да, входовете на съда наистина се охраняваха от металдетектори, но те едва ли биха спрели хората, които я търсят. Те са научени да импровизират, да проявяват въображение.

Очите й зашариха из помещението. Вдясно от нея един мъж на около петдесет години, със спортно сако, тежко се настаняваше зад адвокатската маса. Това трябва да е общинският публичен администратор, рече си тя. Той усети погледа й, вдигна глава и я поздрави със сухо, служебно кимане. На първия ред зад него седяха двама мъже в костюми. Без съмнение — федерални агенти. Днес те бяха навсякъде. Гледаха я намръщено, като неканен гост.

Отново насочи вниманието си към съдийската банка. Причард беше побелял възрастен човек с остри черти на лицето, от когото лъхаше мъдрост и благородство. Опрял лакти на банката, той оглеждаше съдебната зала с очи на собственик.

— След като сме сигурни, че тук останаха само привилегированите, вече можем да преминем на следващото дело — иронично подхвърли той, после сведе поглед към папката пред себе си. — Става въпрос за разпределение на наследството „Джейкъбс“… — Замълча за момент, после добави: — По неизвестни за мен причини, това дело ще се гледа при закрити врати. Сигурен съм, че всички присъстващи се чувстват горди от този факт. — Очите му се спряха на мъжа вляво от Алекс. — Виждам, че публичният администратор на община Колумбия е тук. Добър ден, господин Бръмфийлд.

— Добър ден, Ваша Чест.

Съдията кимна с престорена сърдечност, след което се извърна към Алекс:

— А вие сте?…

Алекс нервно се изправи.

— Името ми е Алекс Морено, Ваша Чест — представи се тя, после продиктува полузабравения номер на адвокатския си лиценз. — Ще представлявам вносителите на исковата молба — кантората „Мърчант и съдружници“.

Съдията Причард се намръщи и сведе очи към папката си.

— А къде е Дъглас Спинети?

— Аз го замествам, Ваша Чест. Извинявам се за неочакваната промяна, но господин Спинети просто не е в състояние да се яви.

— Защо?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Алекс. — Но с ваше разрешение ще заема мястото му.

Съдията се обърна към публичния администратор.

— Някакви възражения срещу подобна промяна, господин Бръмфийлд?

— Никакви, Ваша Чест — отговори с леко свиване на раменете администраторът.

— Много добре — кимна съдията и се обърна към Алекс: — Може да поемете функциите на адвокат, госпожице Морено.

— Благодаря, Ваша Чест.

Причард изсумтя и насочи вниманието си към документите пред него. Докато очите му внимателно следяха редовете на исковата молба, Алекс седеше и чакаше със скръстени пред гърдите ръце. Съдията беше педант, от орловия му поглед не можеше да убегне нищо — дори една погрешно поставена запетая. Алекс имаше чувството, че отново е в основното училище и стои мирно пред директора. Единият от приставите кихна и тя благодарно го погледна. Съдията най-сетне свърши с четенето и извърна към нея дългия си кокалест нос.

— Според вашите разследвания наследниците на въпросното състояние са трима, така ли?

Алекс се поколеба. В гърлото й сякаш заседна тежка буца. Съдията намръщено се втренчи в нея.

— Адвокат Морено?

— Наследниците вече не са трима, Ваша Чест — успя най-сетне да проговори тя. — Клиентът на „Мърчант и съдружници“ Матю фон Рор… — Замълча, напразно опитвайки се да намери точните думи: — Клиентът на фирмата внезапно почина. Съвсем наскоро научих, че и Тимъти фон Рор вече не е между живите. Това позволява на Джесика фон Рор да предяви иск за сто процента права върху наследството, оставено от Джералд Джейкъбс.

Причард сбърчи чело. Не обичаше промените в исковите молби. Имаше вид на човек, който се готви да възрази, но в последния момент само поклати глава и заби нос в документите.

— Получих кореспонденция във връзка с Тимъти фон Рор — обяви с по-мек тон той. — Смъртният му акт е изпратен в архивите на общината.

Алекс кимна и сведе очи към масата. Не можеше да се освободи от мислите за Ник. Всичките й опити завършиха без успех.

— Разполагате ли със заверено копие от смъртния акт на Матю фон Рор? — попита Причард.

— Да — кимна младата жена, извади искания документ и го подаде на пристава.

Съдията го пое и се задълбочи в него.

— Става въпрос за доста голяма сума, адвокат Морено — сухо се усмихна той. — Моля за документите, с които доказвате правата върху наследството.

Алекс извади плик от дебела кафява хартия и го подаде на пристава. Съдията се запозна отблизо с актовете за раждане на братята и сестрата Фон Рор, с изграденото от Ник семейно дърво, със смъртния акт на Джейкъбс. Алекс забеляза как се колебае над документа на ФБР, който Ник беше взел от Клаудия Дорш в Германия. Главата му рязко се вдигна, ръката му я прикани да се приближи.

— Един въпрос, госпожице Морено: откъде се сдобихте с този документ? Мисля, че имам право да ви задам този въпрос, особено ако вземем предвид огромната сума на наследството.

Алекс не очакваше подобен въпрос, но въпреки това намери бърз отговор.

— Ваша Чест, въпросният документ е бил предаден на следовател от компанията от приятелка на покойника. Преди шест дни той отлетя за Германия и проведе лична среща с нея. Било й е обяснено как точно е починал Холцман и какви усилия прави фирмата за справедливото разпределение на наследството между кръвните му роднини. Нашият следовател е бил смаян от наличието на този документ, но все пак е успял да убеди Клаудия Дорш да му го предостави, за да бъде използван в съда. — Говореше гладко и убедително, абсолютно сигурна, че излага вариант, който е съвсем близо до истината.

— Прегледах меморандума на ФБР — отвърна Причард. — Автентичността на документа е извън всяко съмнение. — Приведе се напред и заплашително изръмжа: — Изкушението да се изфабрикува подобен документ при дело за наследство с такива мащаби сигурно е голямо. Не казвам, че сте замесена в някакво невярно представяне на фактите. Но същевременно съм дълбоко убеден, че съзнавате какво означава подобно нещо — едно сериозно закононарушение.

— Съзнавам го, Ваша Чест — отговори с ясен глас Алекс, но вътре в себе си беше доста озадачена от предупреждението.

Причард се извърна към общинския администратор и попита:

— Общината ще добави ли нещо към изнесените факти, господин Бръмфийлд?

Бръмфийлд подреди документите си в акуратно подравнена купчинка и ги сложи върху банката.

— Ваша Чест, общината не вижда основание да оспори внесената искова молба. Според нас спорни моменти по делото няма. Тук му е мястото да обявим, че имаме и нови добри новини за вносителите. Общината успя да открие банкови сметки, които не са включени в първоначалната оценка на състоянието. — Той вдигна лист хартия и го размаха по посока на съдебния пристав: — Това е допълнението, съответно заверено и подпечатано. Покойникът е имал още около шестстотин хиляди долара, пръснати в различни местни банки. Достъп до тези сметки е имала и сестра му — Моника фон Рор.

Алекс сведе очи към полираната повърхност на масата. Шестстотин хиляди долара — сума, надхвърляща половин милион. В душата й цареше пълно равнодушие.

— Госпожице Морено?

Беше пропуснала някакъв въпрос, зададен от съдията.

— Да? Моля да ме извините…

— Имате ли да добавите нещо?

Виждаше как устните на възрастния човек се движат, но почти не чу въпроса му. Зави й се свят, имаше нужда от глътка чист въздух. Погледна към съдията и с видимо усилие поклати глава.

— В такъв случай, позволете ми да ви забавя още малко — каза Причард и стана на крака. Кимна кратко по посока на двамата федерални агенти и те изчезнаха към кабинета му зад съдебната зала. Публичният администратор й отправи малко странна усмивка, но тя изобщо не го забелязваше. Отпусна се обратно на стола, в съзнанието й изплуваха думите на Ник от предишната вечер: Няма да е толкова зле. Нещата ще се уталожат, след което ние отново ще се изправим на крака. Вдигна глава към тавана и затвори очи. Ник грешеше. Никой не може да се изправи на крака от затворническата килия.

Почувства се зле. Помисли си за Лойд Кьониг и изведнъж й се прииска да върне времето назад. Само за да си приберат онези десет хиляди, срещу които щяха да получат обратно и спокойния си живот.

На малки групички във фоайето публиката търпеливо чакаше края на съдебното дирене. Рение и Малой се сляха с тълпата и също чакаха.

 

 

Появиха се двама агенти и отново го отведоха в стаята за разпити. Остана да чака там. Тишината се нарушаваше само от тихото потракване на стенния часовник, който показваше четири. След два часа би трябвало да са на онзи самолет за Канада. Направи опит да се успокои, представяйки си я как отлита към свободата, но и това не помогна. Беше убеден, че тя няма да тръгне без него и му се прииска поне веднъж да не е толкова твърдоглава. Нямаше никакъв смисъл да се излага на по-нататъшни рискове.

Няколко минути по-късно се появи и заместник-директорът. Този път в поведението му се усещаше нещо по-различно. Сакото го нямаше, вратовръзката беше разхлабена, а ръкавите на ризата — навити до лактите. Под мишниците му се виждаха тъмни кръгове пот, очите му не гледаха толкова арогантно.

— Какво ви накара да останете в играта? — попита без предисловия Армингър и придърпа близкия стол. — Герой ли искахте да станете? Или пък страшно много ви трябваха тези шибани двайсет и два милиона?

Ник не се сдържа и вдигна глава да го погледне. Гласът му беше променен, без следа от предишния авторитет и самоувереност.

— Какво ви накара, Мърчант?

— Преди няколко дни ви казах — отвърна Ник. — Беше убита моя близка, самият аз се отървах на косъм. След тези събития работата вече не беше за пари.

— За какво тогава? Герой, който преследва истината? Очаквате ли някой да ви повярва, че сте бил мотивиран от нещо друго, освен от алчността?

Ник сведе поглед, усетил безполезността на този дебат. Армингър взе една от разузнавателните снимки, които бе намерил в спалнята на Джейкъбс.

— Тези снимки бяха в колата ви — промърмори той. — Какво точно показват?

— Скоро ще разберете. В пакета, който пътува по пощата, е приложено едно доста подробно обяснение. Има и още няколко подобни снимки. Всеки момент ще го получите.

Армингър стана и започна да крачи напред-назад, продължавайки да проучва фотосите.

— Признавам, че… хм… са доста интересни…

— Значи сте забелязал кой е влязъл в кадър — вдигна глава Ник. — Имам предвид човека на втори план.

— Виждам го — кимна Армингър, опитвайки се да запази безразличен тон. — Това означава ли нещо?

— На този етап не — отвърна Ник. — Но ще означава, след като прочетете доклада.

— Стига с този проклет доклад! Какво толкова има вътре? Не ме дръжте в напрежение, Мърчант!

Ник само поклати глава, на лицето му се появи усмивка.

— Няма да ми повярвате — рече той. — И аз самият все още не мога да повярвам. Все пак ще ви кажа, че ФБР не е представено в много добра светлина. Освен това всички събития са се случили под ваша юрисдикция. Предполагам, ще прибегнете до вечното оправдание, че сте изпълнявали заповеди. Страхотно! Сякаш сте преписали устава на Лудвиг Холцман, нали? Изпълнението на заповед е неприкосновено!

— За какво говорите?

— Може би ще е по-удачно да използвате номера с незнанието — разпалено продължи Ник. — Да, точно така! Вторият човек в най-могъщата организация за борба с престъпността на САЩ не е знаел за какво става въпрос! Това ще направи истински чудеса за публичния ви имидж. Да не говорим за перспективите, които ще се открият пред вас в служебно отношение!

— За какво, по дяволите, говорите? — повтори напрегнато Армингър.

— Говоря за Нюланд и неговата комисия! Говоря за един възрастен човек на име Джералд Джейкъбс и всичкия боклук, който трябва да бъде погребан заедно с него! О, да, господин Армингър, проверете си пощата! Четивото си струва, уверявам ви!

— А по какъв начин сте събрали материалите за вашия, тъй наречен, доклад? Какво още откраднахте от къщата на Джейкъбс?

Ник се завъртя заедно със стола, в очите му проблеснаха мълнии.

— Има ли значение как съм събрал данните? — заплашително рече той. — Я ми кажете защо ФБР ме включи в списъка на най-издирваните престъпници? Дали заради незаконно проникване и опит за убийство? Нима изобщо не ви хрумна, че става въпрос за нещо по-сериозно от незаконно проникване? Откога ФБР се занимава с дребните крадци?

— ФБР не се занимава с тези неща — отвърна Армингър и на лицето му се появи нервна усмивка. — Но аз ще ви кажа кой го прави, Мърчант. Боклуците, които стрелят по полицаи, а след това бягат в чужбина! Една къща в Хъдсън е била разбита и ограбена. А в болницата все още лежи полицейски служител, който се е опитал да предотврати това!

— Не знам нищо за такъв служител — тръсна глава Ник.

— Но сигурно сте видял кой го е сторил, нали? — саркастично присви очи Армингър. — Вашите отпечатъци са из цялата къща, Мърчант. Нима не сте чували, че в подобни случаи се използват ръкавици? При създалите се обстоятелства, те съвсем не са лоша идея, повярвайте ми.

— Искам адвокат! — стисна устни Ник.

— Ще ви трябва най-добрият адвокат на света! — заканително го изгледа заместник-директорът.

Ник прехапа устна и замълча, но очите му казваха всичко.

— С вас е свършено, приятелю — хладно го изгледа Армингър, отвори вратата и направи знак на агентите, които чакаха отвън. — Върнете го в килията и го пригответе за преместване в града. Отсега нататък го искам с белезници и вериги на краката!

Изчака малката групичка да изчезне по посока на изолатора, взе трите снимки от металната маса и напусна стаята за разпити.

 

 

Гордън беше единственият посетител на Армингър, който търпеливо чакаше във временния му офис.

— Трябваше да го чуеш! — изръмжа все още ядосаният Армингър. — Просто не разбирам какво се е опитвал да стори там.

Гордън внимателно го наблюдаваше.

— Какво по-точно каза?

— Твърди, че ни е изпратил поща — въздъхна Армингър и се отпусна на близкия стол. — Била свързана със сенатора, комисията му, Джейкъбс… Заплашва, че това нямало да ни представи в добра светлина… — Извади снимките и ги плъзна по посока на шефа си. — Намерихме ги в колата му.

Гордън ги пое и започна да ги разглежда с повишено внимание.

— Какво точно каза за сенатора? — тихо попита той.

— Нищо, което да има някакъв смисъл и значение — отвърна Армингър. Усети как самообладанието му започва да се възвръща. — Имаме си работа с един проклет крадец и лъжец, който на всичкото отгоре е обвинен и в опит за убийство! Какво толкова ще се церемоним с него?

Върху лицето на Гордън се появи замислено изражение, опря брадичка на свития си юмрук. Снимките лежаха на бюрото, точно пред него.

— Артър?

— Питам се кога ли ще пристигне проклетата поща…

Помълчаха известно време, после заместник-директорът рязко се изправи.

— Ще наредя да докарат Мърчант в града. Ще го държим тук докато намерим време за…

Замълча, тъй като Гордън поклащаше отрицателно глава.

— Нима ще го оставим тук? — учуди се Армингър, после се втренчи в лицето на шефа си: — Какво ще правим, Артър?

— Докато ти беше долу при Мърчант, ние със сенатора си поговорихме за някои неща — тихо започна Гордън. — И стигнахме до решение… Не го харесваме особено, но сме единодушни, че то е единственото разумно за момента.

— И какво е това решение?

Гордън се наведе напред, пръстите му бавно разтриха слепоочията. От устата му се откъсна дълбока и уморена въздишка.

— По-добре седни — рече той.