Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (23)

22.

Пет минути преди обявения час за излитане Ник грабна куфарчето си и излезе от тоалетната, разположена до залата за заминаващи пътници на международното летище на Филаделфия. Беше стоял там в продължение на повече от трийсетина, безкрайно дълги и наситени с напрежение, минути. Обикновено летищата са най-стриктно наблюдаваните изходни пунктове на всяка страна, чиито власти търсят бегълци от закона. Единствената му надежда беше, че ФБР ще бъде изненадано от избора на Филаделфия като отправен пункт за бягството му.

Погледна се за последен път в огледалото над редицата умивалници. Брадата му беше едва на два дни, но вече му придаваше друг вид — по-сериозен и по-възрастен. По принцип мразеше лицевите окосмявания от всякакъв вид и придружаващия ги сърбеж, но сега се чувстваше по-сигурен. Всеки божи ден брадата му растеше с милиметър или някъде там, и това го правеше все по-различен.

Опашката от пътници пред Изход 72 се беше стопила. Тръгна натам с бърза крачка, очаквайки всеки момент да бъде обгърнат от нечии здрави ръце. Тридесет метра. Двадесет. Десет. Миг по-късно вече бързаше по ръкава, който водеше директно в самолета. Едва тук посмя да се обърне и да хвърли бегъл поглед зад гърба си. Нищо. Никой не вървеше след него. Край на тревогите, поне до следващия полет.

В самолета цареше спокойствие. Повечето пътници бяха намерили местата си и той безпрепятствено се отправи към средния салон. Вниманието му бе привлечено от една ръка, която се размаха над облегалките. Насочи се натам и се отпусна на мястото до Джесика, която седеше до прозореца. Отпусна се едва когато самолетът се отправи към пистата за излитане. Мощните двигатели усилиха оборотите си, сребристата птица трепна и се втурна по пистата. Миг по-късно вече беше във въздуха, зави и започна да набира височина.

— Добре ли се чувстваш? — попита го тя.

— Чувствам се прекрасно — отвърна с пресилена усмивка Ник. — Защо питаш?

— Изглаждаш ми пребледнял.

— Вероятно съм хапнал нещо развалено, но в момента се чувствам добре.

Тя му хвърли недоверчив поглед, но замълча. А той отново се запита какво ли крие от него тази жена.

Обърна се към книгите, които Алекс беше изписала от библиотеката в Шенектейди. Едната беше туристически атлас на Швейцария, другата — наръчник за банковата система на страната. Предостатъчно материал за четене по време на дългия презокеански полет.

Класификацията на швейцарските банки беше подробна и доста объркана. Трите главни бяха: Обединената банка на Швейцария, Швейцарската банкова корпорация и Швейцарската кредитна банка. Но касетката на Джесика се намираше в „Хан и Конауер“ — малка частна институция, каквито в страната имаше не повече от две дузини. Адресът й беше на Плас Бел-Ер — главният финансов булевард на Женева, според туристическия справочник.

Ник продължи да чете и в главата му се очертаха два интересни факта. Първо, повечето частни банки по правило отказват да откриват сметки за по-малко от сто хиляди долара. Второ, за разлика от кантоналните банки, частните финансови институции не са задължени от закона да публикуват годишните си баланси. Според предполагаеми изчисления за миналата година, всяка от тях е разполагала с капитал в рамките на 250–750 милиона швейцарски франка. Но представители на банковите власти с готовност признават, че реалните цифри вероятно са далеч по-големи от предполагаемите суми.

Ник отмести книжата и погледна към Джесика. Главата й беше извърната към него, очите й бяха затворени. Погледна към прозорчето. Далеч долу се простираше безкрайната пустош на Северния Атлантически океан — един студен черен килим, стигащ чак до хоризонта. Обзе го странно чувство. За пръв път в живота си пътуваше в чужбина, без да търси клиент.

Извади част от банковите документи на Джейкъбс. Алекс бе открила едно съвпадение у всички тях — деветдесет и девет процента бяха издадени от четири швейцарски банки — две в Цюрих и две в Женева. Очите му внимателно пробягаха по имената им: „Дроз и сие“, „Бург и Блаус“, „Албан-Витц“ и „Жубелин и сие“. Затвори очи и си представи подземните им хранилища от бетон и стомана — мрачен пристан на десетилетни тайни, затворени в хладни метални чекмеджета. Една от тях бе в касетата на Фон Рор. А може би в нея нямаше нищо друго, освен малко прах и застоял въздух. Той отправи безмълвна молитва да не се окаже така.

После постави облегалката на креслото в легнало положение и затвори очи.

 

 

Час по-късно към седалката се приближи една от стюардесите и ги попита желаят ли питие. Ник потисна желанието си за един коктейл и погледна часовника си. Имаха още няколко часа път пред себе си. Отметна глава назад и затвори очи. Беше уморен от четене, а и от седене. Но най-силна беше умората от бягството. В Женева за пръв път щеше да премине в настъпление. Изпитваше остра нужда да възстанови чувството си за контрол. Това беше единственият начин да съхрани някаква надежда.

Джесика си бе поръчала коктейл — отдалеч личеше, че е нещо силно. Ръката й с чашата привлече вниманието му. Гладка, потъмняла от слънцето кожа, розови и късо подрязани нокти с отлично поддържан маникюр.

— Мислех да те попитам… — внезапно се обади тя, свела очи към питието си. — Мислиш ли, че те имат начин да ни… проследят?

Ник внимателно я погледна. Беше направила опит да зададе въпроса небрежно, но потрепването в гласа я издаде. В него се долавяше страх — същият онзи страх, чиито отражения проблясваха и в очите й.

— Надявам се, че не — меко отвърна той. Даде си сметка, че това едва ли е добър отговор, но не можеше да предложи нищо по-добро. Доколкото беше запознат с методите на преследвачите им, един-двама от тях може да се намират и на седалката пред тях.

— Не си ли притеснен, че могат да ни открият?

— Всичко трябва да е наред — тръсна глава той. — През последните дни бях безкрайно предпазлив.

Инстинктивно почувства, че младата жена се нуждае от още успокоителни слова, но си даде сметка, че захаросването не е от полза. Спря очи върху лицето й и изведнъж му стана жал, че е въвлечена във всичко това. Прониза го и чувство на вина. В момента тя изглеждаше малка и слаба, крехка и безсилна пред бурята, която се разразяваше над главата й. И той самият не се чувстваше бог знае колко по-различно.

Тя се извърна и на устните й потрепна бегла усмивка:

— Срещал ли си се някога с брат ми?

Въздъхна тихо. Не беше очаквал подобен въпрос.

— Не, никога. Това направи партньорката ми. — Очите му се сведоха надолу. — Доколкото разбрах, той е бил наистина добро момче… Добро и щастливо, доволно от живота…

Усмивката й се стопи.

— Първоначално си помислих, че това е някаква жестока шега. Дори за миг не приех историите, които ми разказа на прага…

— Много хора реагират по този начин — сви рамене Ник.

Тя кимна, помълча за миг, после попита:

— Харесва ли ти това, което вършиш?

— Частните разследвания?

— Да свързваш хората с наследствата им…

Ник облегна глава на седалката и за миг се замисли. Само седмица по-рано отговорът му щеше да е категорично положителен. А сега самото задаване на подобен въпрос му се струваше нелепо.

— Преди време ми харесваше — успя да отвърне той.

В продължение на няколко минути мълчаха, всеки потънал в собствените си неспокойни мисли. Ник си спомни за Роуз, за Матю фон Рор. Затворил очи, той изпита страстно желание да върне стрелките на часовника обратно. Спомни си за онзи разговор на брега на река Хъдсън, който бяха водили с Алекс. Бе успял да оправдае проникването си в дома на Джералд Джейкъбс по един наистина убедителен начин, думите му оказаха силно влияние върху Алекс: Не причиняваме зло на никого… Просто влизаме да поглеждаме… той бавно поклати глава — отчитайки къде се намират в момента, трябваше да подходи далеч по-внимателно.

Вдигна ръка и нагласи струята на вентилатора върху лицето си. Тясното пространство започна да му действа клаустрофобично, почувства се като животно в клетка.

Джесика изведнъж се наведе към него и докосна ръката му.

— Слушай — прошепна тя. — На практика не ми пука дали ще открием отговор на всичките възникнали въпроси. Ако намериш начин да ми осигуриш това наследство, аз ще подпиша договор с теб. Не ме интересува какъв ще бъде този начин, просто го намери. Вече имам известна представа докъде можеш да стигнеш, но това не ме тревожи. Направи това, което сметнеш за добре.

Ник изчака една минута да осъзнае чутото, после се извърна към нея:

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш докъде мога да стигна?

— Отлично разбираш какво искам да кажа — тръсна глава тя. — Ти си готов да направиш всичко необходимо, за да получим тези пари, а аз нямам нищо против — стига да останем живи…

Ник не беше сигурен как да възприеме тази позиция.

— Ти не ме познаваш. — Той се наведе към Джесика. — Не можеш да знаеш докъде мога да стигна и докъде не…

— Мисля, че вече те познавам достатъчно — отвърна тя, остави питието си на масичката и се наведе да вдигне вестника от пода. Беше последният брой на „Сан Франциско Кроникъл“, акуратно прегънат така, че да се вижда едно от заглавията. Ник го прочете и устата му изведнъж пресъхна.

 

 

Навън небето започна да се прояснява, далеч долу се виждаше земята на Франция — тъмни, зеленикавокафяви петна, изпъстрени с ефирната мозайка на малки бели облачета. Стюардесите усърдно прибираха чиниите от току-що приключилата закуска. Джесика изчака да останат сами и тогава проговори:

— Разбрах, че нещо не е наред в момента, в който излетяхме от Филаделфия, а не от летище „Кенеди“ — тихо рече тя. — Когато за пръв път видях заглавието в терминала, излязох навън и спрях едно такси. Но нещо ми попречи да се кача в него… — Гласът й премина в шепот: — Ти си прав, че не те познавам… Но знам какво се случи с брат ми, знам какво стана вчера в собствения ми дом…

— Джесика…

Тя го накара да замълчи като опря пръст до устните си.

— В светлината на всичко това аз съм готова да ти дам шанс… Но искам истината, разбираш ли? В личен план изобщо не ми пука дали си крадец — отдавна съм претръпнала на адвокатските мошеничества, а те са сред най-добрите… Това, което искам да чуя, е дали наистина си застрелял онзи полицай.

Заковал поглед в лицето й, Ник отчаяно търсеше най-подходящия начин, по който да формулира отговора си. Сега вече бе убеден, че още в началото трябваше да свали картите на масата.

— Окей, ще чуеш истината — кимна той, понижавайки глас: — Признавам се за виновен по всички обвинения, с изключение на опита за убийство. Всичко започна, когато ние с партньорката ми платихме на един общински служител сумата от десет хиляди долара, за да надникнем в досието на Джейкъбс преди конкуренцията. За този акт не се извинявам на никого, просто защото бизнесът ни е такъв. Няма значение дали е правилно или не — при нас така се върши работа и толкоз. — Вдиша дълбоко и продължи: — По обвинението за взлом: технически погледнато то е основателно. Признавам, че проникнах нелегално в дома на Холцман, но с единствената цел да открия нещо, което да ме отведе до семейството му. Точно това открих и нищо повече. Знам, че действията ми не са оправдани от гледна точка на закона, или пък на морала, но…

— Къде е мястото на ченгето в тази история? — попита Джесика.

— С това нямам абсолютно нищо общо! Ако ти вярваше в обратното, положително не би седяла в това кресло, нали? В къщата имаше и друг човек, Джесика. Видях го с очите си. Влезе в хола с пистолет в ръка, докато аз се криех под проклетия роял и умирах от страх! По всяка вероятност някой е наблюдавал къщата и ме е видял да влизам…

— И какво стана?

— Не съм много сигурен какво стана. В момента, в който хукнах да бягам през задния двор, пред къщата спря една полицейска кола. Ченгето вероятно е било застреляно от онзи тип, който влезе в къщата да търси мен. Разбира се, това е мое предположение…

— Значи си невинен, така ли? — скептично го изгледа тя. — Май ще ми е трудно да го повярвам…

— Току-що ти признах, че не съм невинен. Но не съм стрелял по никого!

— В такъв случай са те насадили — заключи тя. — При това не друг, а самото ФБР.

— Точно така. Единствената причина за всички тези обвинения е техният стремеж да ме отстранят от разследването. Но да убия ченге? Хайде де! Самият аз бях ченге, баща ми беше ченге. Не ме гледай така, сякаш това няма нищо общо, моля те! Има, при това много… Знаеш какво стана с Мат и със секретарката ми, знаеш какво за малко не се случи и с нас двамата!

Тя закова поглед в тавана. А той бръкна в джоба на палтото си за онова, което пазеше точно за такъв разговор.

— Бих искал да ти покажа нещо, ако не възразяваш… Всъщност, ще ти го прочета: тайнствена експлозия в жилищен блок, убити са двама. Познай чий апартамент е бил взривен. Секретарката ми е влязла вътре с ключа, който аз й бях дал! Да, точно така… До края на дните си няма да забравя, че именно аз съм я изпратил на сигурна смърт! — Замълча за момент — не беше сигурен дали не е повишил глас, пък и за да се успокои. — Ти тичаше до мен през онази царевична нива, Джесика. Ако искаш, можеш да ме наречеш крадец, но не и убиец. Ако действително си ме мислила за убиец, положително щеше да скочиш в онова такси на летището.

Тя затвори очи, постоя известно време така, после тихо прошепна:

— Вече не знам какво да мисля…

— Трябва да ми повярваш!

— Е, тук вече ме хвана натясно… Човек все пак трябва да вярва на някого, нали?

 

 

Частното бюро за разследване се намираше на улица 100, в сграда с мръсносив цвят, нашарена с графити. Почти всички стъкла на първия етаж бяха счупени и залепени с тиксо. Трудно можеше да се предположи, че тук може да има някакви офиси.

Алекс провери адреса още веднъж, объркването й нарасна. В Ню Йорк буквално гъмжеше от частни детективски агенции, не можеше да си представи, че точно това жалко бюро в Източен Харлем ще привлече вниманието на един милионер. После си спомни, че всичко около Джералд Джейкъбс изглеждаше странно, дори абсурдно.

Според обявата на „Демело и Блаунт — частна детективска агенция“, публикувана в „Жълтите страници“, тя се занимаваше с широк спектър услуги — на практика всичко, което може да бъде свързано с някакви измами, семейни изневери и т.н. Разбира се, услуги като „проследяване и издирване на изчезнали хора“, фигурираха под заглавието „специализирана дейност“. Споменаваше се дори възстановяване на финансови активи. Нищо ново под слънцето, въздъхна Алекс. Предлагат всичко, за което човек може да се сети, но вероятно нищо не вършат както трябва… Обявата завършваше с гордото съобщение, че агенцията „притежава щатски лиценз“ — сякаш това беше някаква страхотна рядкост, която задължително трябва да предизвика доверие.

Кантората се помещаваше на втория етаж. Алекс почука на вратата от масивно дърво, изчака няколко секунди, после предпазливо влезе.

— Хей…

Огледа се. Офисът приличаше на обзаведен — диван, стол, две изтъркани от употреба дървени кантонерки. До една от стените бяха струпани кашони, на писалището имаше компютър и телефон. Явно детективската агенция се докосваше и до високите технологии.

— Има ли някой тук? — полугласно подвикна Алекс.

Приближи се към вътрешната врата, бутна я и огледа втората гола стая на офиса. В дъното й беше разположено солидно писалище, на пода се търкаляше кошче за боклук, от което се бяха разсипали някакви хартии.

С нарастващо притеснение Алекс се върна в предната стая. Офисът беше толкова тих и изолиран, че се отразяваше на нервите й. Изпита чувство на задоволство от решението си да вземе и пистолета. Пристъпи към една опасно наклонена камара кашони и надникна в най-горния. Вътре имаше машина за кафе, ролка скоч и телефонен секретар с набързо навит кабел. Явно собствениците се местеха, а може би бягаха…

Вдигна най-горния кашон и го постави на пода. Този под него беше претъпкан с документи — фактури, сметки, доклади за наблюдение. Алекс разсеяно ги разрови, после пристъпи към кантонерката. Посрещнаха я зеещи чекмеджета. В цялата сграда цареше мъртва тишина. Нарушаваше я единствено тихото съскане на радиатора в съседната стая. Тя бавно се завъртя. Радиатор ли? Пистолетът изведнъж се озова в ръката й. Навън беше двадесет и пет градуса.

Алекс предпазливо се приближи до вратата. Съскането беше тихо и неравномерно. Леко пристъпи навътре. Звукът идваше някъде иззад голямото писалище — място, където със сигурност нямаше никакъв радиатор. Протегнала шия, младата жена бавно заобиколи писалището. Стискаше оръжието с две ръце, готова всеки момент да натисне спусъка.

— О, господи!

Мъжът лежеше по гръб. Беше облечен в черни джинси и дълга риза с копчета. Това, което беше останало от лицето му, сочеше към тавана. Носът беше жестоко счупен, челюстта зееше на една страна. Останалата част представляваше кървава пихтиеста маса. Алекс коленичи до него, но почти отскочи назад, доловила странен звук. Оказа се, че това е въздухът, който излиза с необичаен шум от разкъсаното му гърло.

— Чувате ли ме? — попита тя.

Единият клепач се повдигна донякъде и спря. Бялото на окото изпъкна по странен начин — като заснежен остров насред океан от кървавочервена лава.

— Чуйте ме — докосна ръката му Алекс. — Дръжте се, веднага ще повикам линейка. Помощта ще дойде бързо…

Понечи да се изправи, но мъжът стисна ръката й с всичката сила, която му беше останала. Окото си остана отворено, без да се фокусира върху нищо.

— Вие Демело ли сте? — попита Алекс.

Гласът му едва-едва се долавяше:

— Парт… парт…

— Аха, значи сте партньорът му, Блаунт — разгада ребуса Алекс. — А къде е Демело?

Окото се затвори.

— Мъртъв…

— Кой го уби?

— Старецът…

— Кой старец, Джейкъбс ли?

— И него… го убиха…

От носа и едното ухо на мъжа течеше кръв. Върху бузата му личаха някакви шарки — явно някой бе стъпил на лицето му с тежка обувка.

— Не се движете — прошепна Алекс и извади клетъчния си телефон.

— Снимки…

Алекс замръзна на място, после бавно се обърна да го погледне.

— Те искат… сним… снимки…

Тя извади една от снимките на Джейкъбс, които беше взела със себе си.

— Тези ли?

— Да…

— Знаете ли кои са тези хора?

— Джейкъбс…

— Добре. А другите? Знаете ли кои са другите?

В гърлото му се появи гъргорещ звук, гърдите му се издуха в опит за кашляне.

— Стейт… стрийт…

— Стейт Стрийт ли? — приведе се над него Алекс.

— Суан…

Очите на младата жена се разшириха от ужас:

— За Олбъни ли говорите?!

— Да… Близо до парка.

Тя скочи на крака и набра 911.

— Ало? Изпратете линейка на улица 100, номер 198-изток. Тук има един човек, на когото кръвта изтича… Апартамент 206… Да, 206… Побързайте, защото състоянието му е тежко. Аз съм негова приятелка…

Наведе се и докосна ръката на пребития:

— Повиках помощ, скоро ще са тук… Вие просто трябва да се държите…

Очите му бавно се извъртяха към нея. Тя мъчително преглътна топката, която изведнъж се събра в гърлото й. Екипът на бърза помощ едва ли щеше да му помогне. Вдигна ръка и лекичко го прекръсти. После избърса отпечатъците си от бравите и кантонерката, излезе навън и затвори вратата след себе си.