Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (11)

10.

На ъгъла между Пайн и Бродуей в Олбъни мъжът на име Крейгън държеше в ръка чаша кафе и наблюдаваше подранилите минувачи, бързащи за работните си места. Дремеше на поста си поне от четири часа, а го чакаха още толкова. Беше в ужасно настроение заради събитията от тази сутрин.

Когато лимузината намали и спря пред него, той изгаси цигарата си в останалото кафе и се качи в нея. Този път лицето за връзка му беше познато — блед, кльощав мъж, любител на скъпите вратовръзки и белите ризи. Нещо в този дребен, излъскан мъж дразнеше Крейгън — чувстваше се неудобно даже седейки до него, но имаше няколко други, чиято компания му допадаше.

— Какво, по дяволите, се случи, Крейгън?

— Поеми си дълбоко въздух, шефе. Изнервям се, когато някой ми вика насреща.

Лимузината се вля в трафика на улицата, докато двамата не откъсваха поглед един от друг. Дребничкият мъж примигна нервно, после сниши гласа си.

— Разкажи ми какво са видели твоите хора.

— Наблюдавали са къщата — започна да обяснява Крейгън. — Както се бяхме разбрали. Някъде около един и петнайсет след полунощ някакъв тип се е появил изневиделица и влязъл вътре. Изчезнал по стъпалата и после чули шум като от сгромолясване.

— Сгромолясване ли? Какво означава това?

— Същото, което чухте — сгромолясване. Нали разбирате, все едно някой рита врата или нещо подобно.

— Някой е проникнал в къщата?

— Точно така.

— И какво са направили твоите хора?

— Били са готови да го последват, но само минута по-късно се появило ченге.

— Исусе Христе — възкликна мъжът, който седеше отзад, почесвайки се по челото. — И какво е станало след това?

— Ченгето влязло през входната врата, после чули и изстрела. Минали няколко секунди, преди да се освестят и да разберат какво се е случило. Изглежда, че този крадец е носел в себе си и пистолет. Явно е причакал ченгето вътре, защото в момента, в който е влязло, е било застреляно.

Мъжете изблещиха очи и забиха поглед пред себе си. Колата се придвижваше по Кирнан плаза, после клаксонът изсвири и се чу звучна ругатня. Отделеният с тъмно стъкло шофьор не реагира по никакъв начин.

— Сигурен ли си за това? Откъде знаеш, че ченгето е било застреляно?

— Казаха ми, че са минали покрай къщата и са го видели да лежи на входната врата.

— Мъртъв?

— Това не мога да ви кажа.

— Видели ли са крадеца да се измъква?

Крейгън поклати отрицателно глава.

— Сигурно се е измъкнал през задния двор. Отпред така и не се е появил.

— И защо не са го последвали? — сопна се мъжът. — Застрелва ченге и те го оставят да си тръгне просто така?

— Момчетата ми не са там, за да си играят на герои, шефе. Освен това очевидно не са разполагали с много време, за да преценят ситуацията. Пет минути, след като ченгето е било застреляно, отвсякъде са се струпали коли.

Непознатият изглеждаше силно изплашен от току-що чутото.

— Никой не ни беше предупредил, че може да се случи такова нещо — отбеляза сърдито Крейгън, но все пак спазваше добрия тон. — Вашият приятел в парка вчера сутринта ме увери, че няма да имаме никакви неприятности. Хората ми не са очаквали да правят нещо повече от това да държат къщата под око. Не беше ли такава сделката?

Отговор не се чу.

Колата се насочваше към Норт Пърл. Крейгън усещаше, че търпението му да седи до дребничкия мъж се изчерпва. Главата го болеше от безсънието. Червив от пари или не — това не го интересуваше, защото типът насреща се оказа костелив орех.

— По кое време е станало разбиването и проникването в къщата? — внезапно попита непознатият.

— Може би около един и петнайсет.

— И ченгетата са се появили веднага след това?

— Може би след около пет минути.

— Значи не е бил вътре повече от пет минути, така ли?

— Точно така.

Мъжът кимна в знак, че е разбрал. После се пресегна напред и почука с химикалката си върху тъмната преграда, която го отделяше от шофьора. Лимузината намали и спря до тротоара. Крейгън беше сигурен, че поръчителят му е силно обезпокоен. Виждаше ситните капчици пот в ъгълчетата на устата му.

— Получи си парите за изработеното време. Възможно е съвсем скоро да ни потрябваш отново. Можеш ли да мобилизираш хората си много бързо?

— Веднага щом като парите са готови.

— Тогава всичко ще е наред. Чакай моето обаждане.

Крейгън излезе на тротоара и се замисли дали някога отново ще се чуят. Не беше сигурен дали изобщо го иска.

 

 

Изнасянето вървеше гладко. Двама едри мъже в бели гащеризони внимателно пренасяха дивана през вратата на дома на улица „Майкъл“, номер 198. Десетина федерални агенти щъкаха напред-назад като напаст от гризачи, носещи на ръце кой колкото можеше да вземе. Всеки гледаше да изнесе нещо от по-леката мебелировка и вещи — кърпи, дрехи, столове, кухненски съдове. Хладилникът, гардеробите и другите по-тежки мебели бяха оставени на професионалните носачи. В мислите на всеки от тях се въртеше въпросът как ли ще се справят с огромното пиано.

Заместник-директорът Армингър стоеше отстрани на тротоара, с ръце, скръстени на гърдите. Въпреки абсурдността на тази заповед, всъщност той се забавляваше от ролята си на надзирател на носачи. Вдишваше с пълни гърди свежия въздух и това само по себе си бе приятна промяна. Беше убеден, че от централата в Манхатън, заради постоянното циркулиране на въздуха от климатика, си е заработил някой ужасен рак на белите дробове. Така или иначе се бе приготвил за ранна смърт и беше свикнал с тази мисъл.

— Трябва все пак да почистим малко от прахта — обърна се към него старшият полицай. — Какво е толкова спешно, че хората ви не могат да почакат един час?

Армингър издиша шумно.

— Вече ви казах, капитане, това е от компетенцията на федералните органи. За вас няма нищо повече тук.

Капитанът се намръщи под посребрения си мустак.

— Един от хората ми едва не бе убит на това място миналата нощ. Детективите ми имат право да влязат вътре и да огледат. Вие укривате свидетелства, дяволите ви взели!

— Свидетелства, на които ще се обърне сериозно внимание и в криминалните лаборатории на ФБР. Съжалявам, че полицаят е бил ранен…

— Така че да почакате един час нямаше да има никаква разлика — сопна му се капитанът. — Защо не изоставите това свое проклето упорство и не демонстрирате малко гъвкавост?

— Няма какво повече да обсъждаме, капитане.

— Искам да ми кажете името на шефа си.

Армингър се обърна с лице към него и го изгледа от глава до пети.

— Аз съм шефът. Вървете да досаждате на друг и на друго място.

Армингър подмина полицая и тръгна по тротоара. Огледа внимателно входа. Касата на вратата беше цялата извита, а бравата висеше като пречупен крайник. Насилена е, помисли си Армингър. Взломаджията явно веднага се е насочил към вратата и я е разбил.

Влезе вътре и огледа всекидневната. Навсякъде бяха разхвърляни различни вещи. Книги се търкаляха по земята, масичката за кафе беше преобърната настрани. На дивана, точно срещу него зееше празна метална касичка, като перла, разкрила съкровищата си пред света. Приближи се до нея, с ръце в джобовете. Ако вътре е имало перла, отдавна вече бе изчезнала.

Качи се по стълбите до втория етаж. Носачите се бореха с матрака и той отстъпи крачка встрани, за да им направи място. Коридорът беше пълен с дюшеци, кърпи и спално бельо.

— Роджърс — обърна се към един от агентите. — Каква е тази бъркотия?

Агентът сви неопределено рамене.

— Така си беше, когато влязохме, сър. Цялата къща беше обърната наопаки.

Армингър продължи по коридора и стигна до спалнята на стопанина. Спря се на прага и там си остана. Ето ти нещо интересно! От пода стърчаха няколко дъски, а отдолу зееше малка дупка. Приближи се и погледна вътре. Малко пространство, но празно. Обрано съвсем наскоро. Крадецът явно си бе заминал със солиден улов.

Върна се обратно в предния двор. Полицейският служител стоеше облегнат на служебната кола и не откъсваше поглед от носачите. Армингър се приближи към него.

— Добро утро, полицай. Вие бяхте ли тук миналата нощ?

Ченгето кимна, без да откъсва поглед от къщата.

— Полицаят, който беше прострелян, ми е много добър приятел.

— Как е той?

— Ще оживее. Ще полежи известно време, но ще се справи.

— Това са добри новини. Бяхте ли тук, когато се стреляше?

— На път. Мисля, че видях онзи тип как изчезва по Гослен. Струва ми се, че беше камионетка — черна или тъмносиня. Изгубихме я из тъмните улички.

— Тук ли патрулирате обикновено?

— Да.

— Имали ли сте проблеми и друг път на този адрес?

— Никога. Какво става там вътре? Шефът ми направо пикае газ от нерви.

Армингър си мислеше вече за задния двор. Обърна се и се върна към къщата.

— Радвам се, че полицаят ще се оправи — каза на тръгване през рамо.

Заместник-директорът на ФБР влезе отново в къщата и мина през всекидневната. Носачите тъкмо оглеждаха пианото и се почесваха там, където не ги сърби. Агентите се правеха на много заети, избягвайки да кръстосват погледите си с техните.

Армингър огледа задния двор откъм вътрешния коридор. Нямаше и капчица съмнение в отношението на стареца към неговата градина. Целият двор представляваше изсъхнала и почерняла гора от треволяци и мъртви розови клони. Бетонираните пътеки бяха едва проходими от преплетените коренища на плевелите и храстите. Един агент обхождаше източния периметър, с очи, забити в земята.

— Изгуби ли нещо, Дейвис?

— Просто оглеждам, сър — отвърна агентът. — Погледнете към онази маса, сър.

Армингър се обърна и видя масата в коридора. Отгоре й лежеше малко черно устройство. Той го взе в ръка и внимателно го огледа.

— Какво е това?

— Предавател от типа уоки-токи, сър.

— Благодаря ти, че ми го изясни. А сега е мой ред да попитам как действа, така ли?

— Намерих го до оградата — отвърна агентът, като се приближи към него. — Беше включено.

Армингър огледа предавателя с нескрит интерес. Беше евтина играчка и то пластмасова. Само че действаше безотказно. Отвори мястото, където се намираха батерийките. Девет волта, но вече бяха прокапали.

— Бил е включен, а?

— Да, сър.

Армингър кимна и прехвърли в главата си възможните заподозрени. Списъкът не беше дълъг. Прибра антената и сложи предавателя в джоба си.

— Уведоми ме веднага, щом откриете още нещо интересно.