Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (25)

24.

Шофьорът насочи таксито към моста в северния край на езерото. Пътниците на задната седалка мълчаха. Ник бе отправил замислен поглед към спокойните води, а Джесика не беше проронила нито дума, откакто напуснаха банката. Шофьорът безгрижно си тананикаше в тон с радиото и изобщо не им обръщаше внимание. Слънцето всеки момент щеше да потъне зад хоризонта.

Ник погледна часовника си. Пет и десет.

— Днес едва ли можем да свършим нещо повече — промърмори той. — Затова предлагам да се приберем в хотела. Ще си поръчаме нещо за хапване в стаята.

Тя извърна глава да го погледне, но лицето й си остана равнодушно.

— Мисля, че в момента не съм особено гладна.

Ник само кимна и отново извърна лице към езерото. Той също не изпитваше бог знае какъв глад, но ритуалът на храненето несъмнено щеше да скъси времето до следващата сутрин в осем. Имаха да убиват повече от дванадесет часа.

— Имам нужда от едно питие — внезапно се обади тя. — Страхотна нужда! Ще се включиш ли?

— Сякаш ми четеш мислите — усмихна се той.

— При едно условие: до утре никакви приказки за майка ми или Лудвиг Холцман! Вече ми става лошо от това!

— С удоволствие. Все пак мисля, че ще бъде по-безопасно, ако си пием питието в стаята.

— И насила не би могъл да ме изкараш оттам! — неволно потръпна тя.

 

 

Таксито ги остави зад хотела. Влязоха през задния вход и побързаха да се качат в стаята си.

Ник вдигна телефонната слушалка:

— Бяло или червено?

— Червено, моля — отвърна Джесика и седна на едното легло.

Ник поръча две бутилки и затвори телефона. Не си падаше много по виното, но в случая то беше по-подходящо от една-две бири.

Влезе в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше зле. Под очите му се бяха образували торбички, кожата му беше бледа от липсата на сън, а брадата му бе прекалено набола. Как ли ще изглеждам след още една седмица, запита се той. Надяваше се все още да е жив, за да се види.

Избръсна се, взе един бърз душ и излезе от банята с кърпа в ръка. Свита на кълбо, Джесика си почиваше на леглото. Главата й се надигна от шума, на устните й се появи някакво подобие на усмивка. Изглеждаше страхотно — беше от онези жени, които привличат жадните погледи на мъжете и завистта на представителките на собствения си пол. Въпреки честите пререкания с нея, Ник си призна, че тя излъчва особена привлекателност.

— Ще ми налееш ли? — попита Джесика и кимна към масата, на която бяха кацнали две бутилки вино и две чаши.

Ник захвърли кърпата, измъкна тапата на едната и напълни чашите. Подаде й нейната и се отпусна на насрещното легло.

Джесика отпи дълга и бавна глътка, като очевидно се наслаждаваше на виното. Ник почти опразни чашата си, преглътна и се намръщи. За него тази течност не беше любима. Дано все пак ми помогне да се освободя от напрежението, унило си рече той. Напомни си, че не бива да пие повече от две-три чаши — вече знаеше на какво е способен алкохолът.

В продължение на няколко минути в стаята цареше пълна тишина. Двамата отпиваха от виното и се вслушваха в шумовете, които идваха от улицата. Ник опразни втората си чаша и усети как започва да се отпуска. Очите му се спряха на кърпата, която беше захвърлил до крака на леглото. Ако Алекс беше тук, това положително нямаше да му се размине, усмихна се на себе си той. После си напомни, че скоро трябва да й звънне. Стана и отиде да закачи кърпата в банята.

Когато се върна, Джесика беше заспала, обърната на една страна. На този етап това беше най-доброто и за двамата. Той въздъхна и се излегна на съседното легло. Единствената му надежда беше, че утрешният ден ще им донесе повече късмет от днешния.

— Говорих с една приятелка в Колорадо — внезапно се обади Джесика. — Ще отлетя за Денвър веднага след като се върнем. Мисля да остана при нея докато нещата се успокоят.

Ник се обърна на една страна, за да може да я вижда.

— Умно — рече той. — За известно време и аз бих се държал на почетно разстояние от Де Мойн.

— Отначало мислех да замина за Сан Франциско, там също имам приятелка. Никога не съм била в Калифорния.

— Сигурно ще ти хареса.

— Сигурно — усмихна се тя. — Свикнала съм с живота в големия град. Преди да се дипломирам, бях на практика в Манхатън.

— Така ли? — подхвърли Ник, но не беше изненадан. От предварителната проверка знаеше, че тя е завършила право в Нюйоркския университет. — Сигурно ти е било трудно да се преместиш от Де Мойн направо в Ню Йорк.

— Само в началото. После си намерих добри приятели, които ми помогнаха да се адаптирам.

— С какво се занимаваше там?

Тя отвори очи и бавно ги фокусира върху лицето му.

— Получих назначение в една уолстрийтска фирма, която се беше специализирала в корпоративните ценни книжа. Две хиляди и петстотин часа годишно, седемдесет и пет седмично. Но печелех добри пари — нещо, което винаги съм искала… — Надигна се, седна и посегна към чашата си. — Нали всички за това се борим? За пари?

Ник сви рамене. Преди случая Джейкъбс сигурно би отговорил утвърдително.

— Преди да се свърже с мен, партньорката ми Алекс е работила две години като адвокат, но не можа да се адаптира. Просто не е от хората, които могат да работят под чужда команда. Развила е нещо като ненавист към работата на юристите.

— Не всеки притежава качествата, необходими за един наистина добър адвокат.

— Но Алекс ги притежава — отвърна Ник. — Проблемът е там, че сърцето не я тегли към адвокатската професия. Обича частните разследвания и е страшно добра. Със сигурност е най-качественият следовател, който познавам, а аз познавам стотици.

Джесика допълни чашата си и попита:

— Между другото, как изобщо си стигнал до тоя бизнес с издирването на наследници?

Ник се поколеба. Обикновено избягваше да отговаря на подобни въпроси, но сега му се приказваше и се чувстваше добре. Това вероятно се дължеше на виното. Сипа си два пръста и не пропусна да си напомни, че това му е последното за вечерта.

— Баща ми беше ченге много години, но винаги е мечтал да си отвори собствено детективско бюро. С тази разлика, че не изгаряше от желание да подслушва апартаменти и да прави снимки на неверни съпруги. Един ден прочел някаква статия за еднолична фирма в Чикаго, специализирала се във възстановяване на активи — най-вече наследства. Той направи задълбочено проучване, откри свободна ниша и отвори кантора. Това стана преди дванадесет години. По това време аз бях в един тексаски колеж и нямах никаква представа какъв искам да стана. След дипломирането се върнах в Сан Франциско и станах ченге, а в свободното си време помагах на татко.

— След което той те назначи на пълно работно време, така ли?

— Всъщност, не. Той така и не разви бизнеса до степен, която да позволи издръжката на двама пълноценни следователи. Едва след смъртта му аз започнах да разбирам колко много работа има в този бранш.

— Звучи така, сякаш баща ти е стартирал един добър бизнес.

Ник кимна, стана и пристъпи към прозореца. Водата в езерото беше черна като катран, а отражението на луната подскачаше по повърхността й като някакъв тайнствен пламък. Масивните замъци и вили, осеяли насрещния бряг, се издигаха в нощта с някакво странно величие.

— Баща ми откри подходящата ниша — промълви той. — Но не доживя да види пълния разцвет на дейността. Аз направих опит да разследвам смъртта му след като напуснах полицията, но от това не излезе нищо.

— Да разследваш смъртта му?

Той заби поглед в остатъка вино на дъното на чашата си.

— Беше убит… Полицията така и не хвана убиеца, аз също.

— Съжалявам да го чуя — прошепна Джесика.

След кратка пауза той отново проговори:

— Решението да поема фирмата ми се струваше логично… Имах чувството, че трябва да поддържам жив бизнеса. По този начин и татко ми се струваше жив… — Замълча за момент, после продължи, но вече с коренно променен тон: — Нещата се подредиха изключително благоприятно за Алекс. Тя мразеше работата си в онази нюйоркска фирма и търсеше промяна. За няколко месеца я научих на основното в бизнеса, след което тя отвори подобна фирма в Олбъни, родното й място.

— И се получи, така ли?

— Получи се страхотно — доволно се усмихна Ник. — Ние сме партньори, но същевременно сме абсолютно самостоятелни през 90 процента от времето си. Тя се справя много добре с бизнеса по Източното крайбрежие и аз съм невероятно горд с нея!

— Явно си допадате — кимна с глава Джесика. — В къща ли живеете?

Ник поклати глава.

— Аз живея, тоест живеех в едностаен апартамент, който не беше много по-голям от тази стая. Това беше преди да го вдигнат във въздуха, разбира се. — Обърна се да я погледне и подхвърли: — Може да не вярваш, но аз не работя за пари… Ако открия някой и друг наследник и си докарам заплатата на едно обикновено ченге — добре. Ако не — здраве… Привлича ме самата работа, която е страшно увлекателна. Да се изправиш на прага на непознат човек и да му разкажеш неизвестни неща за майка му и баща му, брат му или сестра му… Преживяването не може да се сравни с нищо друго. — Лицето му рязко потъмня. — Всъщност, съмнявам се, че отсега нататък ще изпитам подобно чувство.

Джесика се надигна в леглото и обхвана чашата си с две ръце.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Защо не? — сви рамене той, без да си дава сметка какво точно го пита тя. Все още беше под впечатление на спомените за баща си, които изведнъж се бяха пробудили. Освен това ужасно му се спеше. Протегна ръка и изсипа остатъка от виното си в саксиите на перваза.

— Ти и партньорката ти… Заедно ли живеете?

— В момента не — отвърна Ник и веднага се запита защо просто не отрече. — Защо?

— Само питам — сви рамене Джесика. — Стори ми се, че в онзи апартамент долових някакви особени вибрации… Главно от нейна страна.

— Не живеем заедно — сухо рече Ник.

— И аз така си помислих — кимна Джесика и остави чашата си. — Вие двамата сте прекалено различни.

Отговорът на Ник прозвуча някак припряно.

— Странно, че го казваш, защото според мен нашите характери са твърде близки. — Обърна й гръб и промърмори: — Извинявай…

Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Виното беше оставило някакъв неприятен дъх в устата му. Подложи шепи под крана на студената вода и започна да си прави гаргара. Въпреки това тръпчивият вкус остана.

Взе една кърпа и старателно избърса ръцете си. Последните подмятания на Джесика го накараха да изпита безпокойство. Тази жена изказваше мнения наляво и надясно, но той се раздразни преди всичко от това, което засягаше него и Алекс. На практика двамата страхотно си подхождаха. Не минаваше седмица без да се чуят по телефона поне три пъти и той го правеше с радост, въпреки огромните сметки, които получаваше от телефонната компания. Винаги имаше чувството, че тези разговори не засягат само деловите им отношения, че са нещо повече. И открито им се наслаждаваше.

Когато се върна обратно, в стаята цареше мрак. Джесика беше изгасила лампата до леглото си и се беше пъхнала под завивките. Много добре, рече си Ник. Имаше намерение да стори същото, а при малко късмет може би щеше да дремне час-два.

Клетъчният му телефон звънна в момента, в който се изпъна на леглото.

— Ник, аз съм…

Напрежението в гласа на партньорката му го накара да скочи на крака.

— Какво има, Алекс?

— Слава богу, че вдигна телефона — рече задъхано тя. — Получих факс, в който е отбелязано, че някой проверява сметките на Майкъл Колиър. Открили са псевдонима ти, Ник.

— Чакай малко. Какво точно пише във факса?

— Пише, че агенция на име „Хамилтън Лизинг“, със седалище в Бруклин Хейтс, е поискала и получила разпечатка.

— „Хамилтън Лизинг“? — озадачено повтори Ник. — Възможно ли е да става въпрос за някаква грешка?

— Това е фалшива фирма, Ник. Обадих се на „Информация“, след това помолих Дъг да направи справка за името. Агенция „Хамилтън Лизинг“ просто не съществува!

Ник пристъпи към прозореца, нарочно избягвайки погледа на Джесика. Улиците навън бяха тъмни, но все така изпълнени с хора.

— Регистриран ли е часът на поръчката? — попита той.

— Да, било е вчера. Точният…

— Вчера ли? — зяпна той. — Нали трябваше да правиш проверка на всеки два часа?

— Образувала се е дупка във времето! — поясни с отчаян глас Алекс. — Станало е между дванадесет и двадесет и четири часа — времето, необходимо за изпълнение на подадена поръчка. Информацията току-що се появи в разпечатката, Ник!

Ник се опитваше да запази самообладание пред Джесика, но умът му бясно анализираше. Онези, които са поискали разпечатката, със сигурност пътуваха насам. Или вече са тук…

— Добре, благодаря — рече в слушалката той. — Ще имам грижата…

— Ник, те знаят къде си! Знаят името на хотела!

— Всичко ще е наред — отвърна той. — Ще взема мерки, а след това ще ти звънна, става ли?

— Бъди внимателен!

Той изключи телефона и най-сетне погледна към Джесика. Тя беше седнала на леглото, върху лицето й бе изписана тревога.

— Какво има? — остро попита тя. — Какво се е случило?

Той смъкна куфара си от лавицата.

— Трябва да си намерим друг хотел, просто за всеки случай. — Усмихна се несигурно. — Хайде, опаковай си нещата! Разполагаме само с пет минути.

Привидното му спокойствие не подейства. Джесика скочи от леглото и се вкопчи в ръката му:

— Какво точно ти каза тя, Ник?

По очите й личеше, че няма да се задоволи с нищо друго, освен с истината. Той нервно облиза изпръхналите си устни.

— Те знаят, че сме тук.

 

 

Облечен в тежък черен балтон, Рение се бе изправил пред рецепцията на „Бо Риваж“. Момичето зад гишето нервно го наблюдаваше. Върху мраморния плот между двамата лежаха три новички банкноти.

— Много е важно! — настоятелно рече той и на лицето му се появи жестока усмивка. Към купчинката на плота се прибави още една 50-франкова банкнота.

Момичето прехапа устни и сведе поглед към парите, после припряно огледа фоайето. Ръката й се вдигна и придърпа банкнотите.

— Стая 412 — тихо каза тя и побърза да се отдалечи от плота.

Рение натика ръце дълбоко в джобовете си и прекоси фоайето. Навън се спря и размени няколко думи с партньора си. Миг по-късно двамата се разделиха и заеха позиция.

 

 

Ник и Джесика прекосиха пералнята на първия етаж, без да обръщат внимание на любопитните погледи, които им хвърляха работещите там жени. Той побутна вратата, от която се излизаше зад хотела, главата му предпазливо се промуши в процепа. После направи знак на Джесика да го последва и двамата безшумно се плъзнаха навън. Закрачиха по тясната и зле осветена уличка, която излизаше на булеварда.

Спряха под навеса на един бижутериен магазин. На тъмното небе нямаше звезди, над града се сипеше тих дъждец. Ник се обърна да погледне назад, към светещите реклами на „Бо Риваж“.

— Сигурен ли си, че прибрахме всичко? — попита Джесика.

Той отговори едва след като приключи с огледа на околността. Не можеше да се сети за нищо важно, което да са оставили в стаята. Пътната му чанта беше натъпкана догоре с набързо сгънати дрехи, бележници и други дребни вещи.

— Да вървим — хвана ръката й той.

Забързаха през Ке ду Монблан. Булевардът беше истинско стълпотворение на светлини и звуци. Ник се намръщи. Щяха да бъдат в по-голяма безопасност, ако вземеха такси в посока, обратна на градския център. Огледа се за последен път, после побутна Джесика към една тясна и зле осветена пресечка, която водеше на юг.

Крачеха бързо. Уличката беше пуста, от двете й страни се нижеха малки магазинчета, всички, без изключение, затворени. Пешеходци се срещаха рядко. Някакъв просяк бе седнал на тротоара и си мърмореше нещо под носа. Ник вдигна яката на палтото си и ускори крачка. Джесика подтичваше, за да не изостава.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На две пресечки оттук ще вземем такси — отвърна той. — После ще потърсим хотел някъде в предградията. От този момент нататък плащаме само в брой.

Говореше без да намалява ход. Тя продължаваше да подтичва до него.

— Ако се напънеш още малко, аз със сигурност ще трябва да тичам.

— Справяш се много добре — похвали я Ник, докато очите му внимателно се вгледаха в двамата минувачи, с които се разминаха. — Давай, госпожице, нали обичаш да бягаш за здраве?

— Не си спомням да съм ти казвала такова нещо — стрелна го с поглед тя.

— Сигурно си ми го казала…

Приближиха пресечката и той забави ход. Пред тях се разкри още една тясна уличка, която също бе почти пуста. Поеха по нея.

— Исках да те попитам защо постави онези въпроси пред банката? — подхвърли Джесика, докато изравняваше крачка с него.

— Надявам се, че утре ще мога да ти отговоря — неопределено отвърна той.

— Май ще излезе, че този Кранцхофер ми е откраднал наследството, а? — подхвърли тя и забърза напред, за да го погледне в очите.

— Твоето наследство? — учудено попита Ник. — Тези сметки не бяха чисти, Джесика!

— Майка ми не би се забъркала в никакви измами! — рязко каза тя.

— В момента не искам да говоря за това. Нека си потърсим надеждно укритие, пък после ще… — Ник замълча, доловил някакво движение с периферното си зрение. Вече не бяха единствените минувачи по уличката. Мъжът, който крачеше насреща им, беше висок и едър като борец тежка категория, ръцете му бяха разперени. Ник механично прикри Джесика с тялото си.

— Имате ли огънче? — попита той.

Ник напрегнато наблюдаваше лицето на непознатия, цигарата, която стискаше между устните си. После потърси ръката на Джесика и я дръпна да си вървят.

— Съжалявам, не пуша.

Мъжът се обади едва след като се бяха отдалечили на няколко крачки.

— Мърчант!

Ник неволно извърна глава. Видя усмивката на непознатия, въпреки слабата светлина.

— И сладката блондинка — добави мъжът, после бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна огромен нож със страховити зъбци по двете страни на острието. — Помниш ли онази нощ в парка, Ник? Сега няма къде да бягаш.

Улицата беше студена и пуста. От близкия улук капеше дъждовна вода, събираше се на малки локвички, след което поемаше с криволичене към близкия канал.

Мъжът пристъпи напред, ножът в ръката му леко потрепна. Ник едва дишаше. Усети как целият пламна, но не отделяше очи от блестящото в мрака острие. Преди време, още като полицай в Сан Франциско, му се беше случвало да обезоръжава нападатели с хладно оръжие. Но те бяха предимно улични пласьори на наркотици, които не притежаваха достатъчно силна физика, за да окажат сериозна съпротива. Но този тип насреща му съвсем нямаше вид на наркоман.

— Боли само в първата секунда, Ник — усмихна се непознатият. — Повярвай ми, наистина е така.

Направи рязко движение с ножа и Ник пъргаво отскочи встрани. Разсмя се и бавно започна да го обикаля. Ник държеше под око острието, мускулите му бяха напрегнати до крайност, готови да реагират. Стъпалата му усещаха всяка неравност на хладния асфалт, сякаш беше бос.

Бандитът замахна, ножът описа широк кръг във въздуха и се стрелна напред. Ник отстъпи крачка назад, хвана въоръжената ръка, а с другата нанесе силен ъперкът в брадата на нападателя. В същия момент той се подхлъзна и политна назад. Съзнавайки, че пада, Ник не изпусна ръката на нападателя и го повлече със себе си. Една дебела длан притисна гърлото му, ножът бавно започна да се спуска надолу, въпреки отчаяното съпротивление на лявата му ръка. Погледът му се замъгли, ушите му доловиха гъргоренето на собственото му гърло.

Нещо свирна във въздуха, после се разнесе силен тътен. Хватката на непознатия се разхлаби. Ник моментално се възползва от ситуацията и му нанесе силен удар в гърлото. Последва нов глух тътен. Кокалчетата на Ник потънаха в носа на едрия мъж, чиито очи бавно се изцъклиха с бялото нагоре. В следващия момент тялото му се просна по корем на асфалта.

Ник се надигна. Джесика пусна тухлата и коленичи до него.

— Добре ли си? — попита тя. — Имаш ли някакви рани?

Ник стана и разтърка гърлото си. Погледът му бавно се проясни. Кимна с глава, закашля се, после се наведе над тялото на непознатия и измъкна ножа. Бързо претърси джобовете му, но се оказа, че тоя тип няма никакви документи за самоличност. Изправи се и пъхна ножа в джоба на палтото си.

— Исусе, трябва да изчезваме оттук.

— А с него какво ще правим? — попита Джесика и преплете пръсти, за да скрие треперенето на ръцете си.

— Ще го оставим на плъховете. Трябва да тръгваме, защото приятелите му скоро ще започнат да го търсят. — Посочи към дъното на уличката. — Хайде, ето го и превозът ни.

Затичаха се, размахвайки ръце да привлекат вниманието на таксито, което минаваше през пресечката. Ник й отвори вратата, после бързо се настани до нея.

— Закарайте ни в западната част на града — нареди на шофьора той. — По-бързо, ако обичате. Трябва да ангажираме стая в някакъв хотел.

Човекът кимна и включи на скорост.

— Може би трябва да напуснем Женева — прошепна с все още потрепващ глас Джесика.

— Няма да се наложи — поклати глава Ник. — В момента, в който си осигурим подслон, ще бъдем в пълна безопасност. Те не могат да преровят целия град.

Тя преплете пръсти и потръпна.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — кимна младата жена. — Току-що се опитаха да ни убият, страхуваме се да излезем на дневна светлина, тъй като положително ще опитат отново. Чувствам се прекрасно!

Ник погледна към шофьора и предпазливо опря пръст до устните си. После се премести по-близо до нея и прошепна:

— Ще се оправим. Ще намерим някое малко хотелче в края на града и ще легнем да се наспим. Излизаме утре рано сутринта. Ще се видя с местния частен детектив, след което ще направим посещение на господин Шаньон. А след това…

Изведнъж замълча, забелязал как Джесика яростно поклаща глава.

— Какво има?

— След всичко, което току-що ни се случи? — изгледа го тя. — Няма да стане! Аз ще си покажа носа навън само когато дойде време да напуснем страната!

В гърдите на Ник потрепна раздразнение.

— Виж какво — хладно рече той. — Няма проблеми, ако искаш да стоиш вътре докато се срещна с частния детектив. Но след това ще имам нужда от теб, особено при евентуалния си разговор с Шаньон.

— Аз си изиграх ролята в онази банка, нали? — възрази тя. — За друго не ти трябвам. Няма да си рискувам живота само защото си решил да разкриеш една голяма мистерия!

— Тази голяма мистерия ще ми помогне да изчистя името си.

В погледа на Джесика проблесна упоритост.

— Никъде няма да ходя! — отсече тя, замълча за момент, после примирително добави: — Съжалявам, но оттук нататък ще трябва да се оправяш сам.

Ник не избухна само защото беше уморен до смърт. Протегна крака и облегна главата си на седалката. Реши да не казва нищо, а на сутринта да пробва отново. В крайна сметка щеше да опита и сам, но това щеше да се случи утре. Сега имаше нужда само от сън и нищо друго.

Затвори очи. Никога в живота си не беше чувствал такова изтощение. Вече не беше сигурен колко още може да бяга.