Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (5)

4.

Джими Демело беше страшно изплашен. Стоеше на колене на пода, трескаво преравяше чекмеджетата и безразборно пъхаше папки в куфара си. Въпреки че се намираше в собствения си офис в Ийст Харлем, не можеше да се освободи от почти паническото чувство, че не разполага с никакво време. Трябваше да излезе най-късно след десет минути. Прокара ръкав по мокрото си от пот чело и изпсува. Беше почти полунощ, но човек можеше да се задуши от сухия въздух, надвиснал като смог. Чувстваше се изморен от тази жега. Би искал да се премести на по-хладно място, за предпочитане някъде близо до океана. Всъщност нямаше никакво значение. Просто трябваше да остави известна дистанция между себе си и ангажимента, свързан с Джералд Джейкъбс. Смяташе да го направи незабавно.

Тъкмо посягаше към друго чекмедже, което да изпразни, скърцащ звук, като стъпване върху изгнили дъски, проряза слуха му. Замръзна. Ослуша се. Хвана здраво пистолета с намерение да го използва, когато двама мъже потънаха в тъмнината на офиса.

Странна двойка! Единият беше висок и дългокрак, другият — нисък и трътлест. И от двамата Джими Демело усещаше да лъха опасност. Стомахът изведнъж го присви. Не ги бе забелязал на паркинга, но очевидно през цялото време са били там. И са го чакали…

Малой и Рение държаха пистолетите си със заглушител в готовност.

— В странен час те срещаме, Демело.

Детективът усети студени тръпки по тялото си, като чу да споменават името му. Преглътна с мъка и се опита да прикрие страха си.

— Мога ли да ви помогна с нещо, момчета?

— О, да — отвърна Малой с едва доловима усмивка. — Мисля, че много добре знаеш какво търсим.

— Извинете ме?

— Я стига си се правил на глупак. Двамата с партньора ти много обичате да правите снимки. Къде са?

Усмивката вече не беше на лицето му. Едрият мъж — Рение беше отстъпил крачка встрани, увеличавайки дистанцията с партньора си. На Демело му мина мисълта да посегне към пистолета си, но знаеше, че това е равносилно на самоубийство. По-добре да го удари на молба.

— Старецът е прибрал всичките. Кълна се. Всичко е отнесъл.

— Старецът е мъртъв, Демело. Или не си знаел? Нещастен случай в банята, доколкото чух.

— Виж какво… — Дебело говореше с широко разтворени ръце, които видимо трепереха. — Нямам никаква причина да ви лъжа. Ако снимките бяха у мен, щях да ви ги дам. В тази работа нямаше нищо особено.

— Ако всичко е било толкова нормално, нямаше да сме тук сега, не мислиш ли? Къде е партньорът ти?

— Не знам. Кълна се, че не знам.

Малой бавно пристъпи към него.

— Значи не знаеш много, така ли да разбирам? Много лошо. И още по-лошо за партньора ти, когато го открием, разбира се.

— Боже господи, моля ви…

Малой пръв натисна спусъка, после и Рение. Джими Демело падна назад, мъртъв още преди главата му да удари пода.

Среднощните посетители се захванаха за работа, без дори да забелязват трупа. Не им отне много време — офисът беше малък, имаше само две чекмеджета и две отделения за папки, но не откриха нищо интересно. Убийците претършуваха колата на Джими Демело, после се качиха в своята и отпрашиха по пътя.

Едмънд Армингър се облегна в служебния си стол от черна кожа и отново се зачете в досието на Джейкъбс. По необясними причини този случай го привличаше неудържимо. Усещаше, че зад тези редове се крие някаква по-дълбока история, някаква тайна, която трябва да запази само за себе си. Усети леко отвращение към шефа си Гордън, който всячески се опитваше да задуши любопитството му. Все пак ставаше дума за главния шеф на най-мощната антикриминална компания — и затова нямаше да го разубеди толкова лесно.

Остави досието настрана. За трети пореден път не откри нищо конкретно. Докладът беше рутинен, но прекалено кратък и в него не се казваше почти нищо. Джейкъбс беше чужденец — сам по себе си странен факт, швейцарец с рождено име Мартин Шмид. Имаше дати, информация за смяна на местожителство, резюмиран доклад с лична информация и някои други данни. Причината да бъде поставен под специалната защита на полицията като свидетел бе изложена с възможно най-простото обяснение: защита на много важен свидетел.

Армингър погледна часовника си. Наближаваше един по обяд, ден сряда. По това време останалите изпълнителни директори обикновено си бяха по къщите, при съпругите си. Откакто преди две години доста болезнено се раздели със собствената си съпруга, не му се седеше сам в празната къща. Все пак всеотдайността и усилената работа обикновено определяха издигането в кариерата. Той самият, съвсем скоро щеше да се превърне в живо доказателство на този принцип. Веднага след очакваното оттегляне на Артър Гордън. Според него беше крайно време шефът му да направи точно това.

Изпълнителният директор Армингър беше на четирийсет и девет години, висок около един и седемдесет, с безформено пригладена прическа, бледа кожа и забележително писклив гласец. Физически непривлекателен, той беше човек, когото всеки би подминал с безразличие, когато влезе в стая, пълна с агенти. Който познаваше Едмънд Армингър, много добре знаеше що за човек е: строг, според някои студен, но точно поради това смятан за идеален наследник на настоящия си шеф. Всеки агент от източното крайбрежие го знаеше и гледаше да си няма вземане-даване с него.

Армингър вдигна глава при шума от гласове в коридора. Най-сетне пристигнаха очакваните посетители.

Шефът му Гордън влезе с обичайния си ескорт, но този път ги остави да чакат пред вратата на кабинета на Армингър, затваряйки я зад гърба си. Очите му бяха зачервени и подути. От блясъка на неоновите светлини имаше още по-измъчен вид. Армингър се загледа внимателно в него и остана изумен от вида на шефа си тази сутрин. Но не остана дълго в неведение.

— Знам, че това е неочаквано за теб, Едмънд — започна Гордън. — Но е много важно. Току-що научих, че по случая с Джейкъбс ще се поизмъчим повече, отколкото предполагахме.

Армингър не остана изненадан. Наведе се над бюрото си и подпря с длан брадата си, готов да изслуша Гордън, който зае стола пред него.

— Имаме нови задачки — каза Гордън. — Първо, трябва да определим агент, който да отиде до щатския съд и да измъкне досието за наследството на Джейкъбс. В плана влиза евентуално изземване на смъртния акт, опис на имуществото… изобщо всички документи с неговото име. Трябва да заличим Джейкъбс от публичния регистър.

— Прекалено внимание за един мъртъв старец — замислено коментира Армингър. — Все още не разбирам защо Далтън не ни е държал в течение за него, щом като е бил толкова важен.

Гордън кръстоса крака и сбърчи чело. Неговият предшественик не бе разполагал с много време да свърши каквото и да било. Главният началник на службата Джеймс Далтън беше на поверената му длъжност едва три месеца, след като му поставиха диагноза рак на стомаха.

— Не може да знаем всичко за всеки поставен под специална защита на полицията — каза Гордън. — Давай да приключваме по-бързо с това, Едмънд. Тази работа около Джейкъбс взе да ми дотяга. — Гордън извади кърпичка и се издуха в нея.

— И какво ще правим, след като се сдобием с досието?

— Вземаме заповед за обиск на къщата. Ще ми трябваш с един камион през следващите ден-два, за да се изнесе всичко от нея. Искам да се прибере и последната маса, стол и кърпа, които се намерят.

— И след това?

— Същото, както обикновено. Досието заминава в архива и погребваме случая завинаги.

Армингър кимна и се пресегна към папката пред себе си.

— Искам да ти покажа нещо. — Той измъкна отвътре някакъв документ, който подаде на Гордън. — Хвърли един поглед на „Причина за смъртта“.

Гордън прегледа набързо смъртния акт.

— Удавяне. И какво?

— Прочети „Други значими обстоятелства“.

Гордън започна да чете на глас.

— Наранявания в долната част на гърдите. — Отново погледна към колегата си. — И какво интересно има в това?

— Разговарях с медицинското лице, извършило аутопсията и попитах за мнението му. Според него мястото на тези наранявания е малко странно. Спомена, че някой параноик може да заключи, че главата на Джейкъбс е била държана под водата. Това би обяснило ожулванията по гърдите. Ръбът на ваната се е опирал силно в него, докато е бил потопен под водата.

— Старите хора се удрят и когато стават от леглото — казвам ти го от опит. Този съдебен лекар казва ли, че може да е детектив или нещо подобно?

— И все пак е странно — настояваше Армингър. — Наранявания в долната част на гърдите? Звучи ми сякаш някой е имал да урежда лични сметки със старчето.

— Това няма да го коментираме, ясно? Бил е включен в програмата, защото е имало причина.

— И тази причина е била защита, Артър. Не ми харесва това, че в моя район е извършено убийство. Това не е добре за имиджа ми. Искам да знам точно какво става в задния ми двор.

Гордън въздъхна тежко, докато се наблюдаваха взаимно. Буквално всяка седмица неговият заместник намираше нещо, за което да го захапе. Даваше зор, когато самият той се отдръпваше. Това го притесняваше и все повече му бъркаше в здравето.

— Не се задълбавай толкова много. Няколко ожулвания по гърдите на един осемдесетгодишен старец не е свидетелство за убийство. Ако това е основното, на което стъпваш в този случай, изобщо не съм впечатлен. — Гордън извърна поглед от Армингър. — Дай да не разсмърдяваме повече нещата. Ако има нещо нередно, ще се занимаем отново, когато му дойде времето. Засега нека го приемем като стандартно приключване на поредния случай на полицейска защита. Както вече ти казах, местната полиция не трябва да има нищо общо с това. Не искам никакво ченге да се навърта около къщата.

— За това не е нужно да се притесняваш — отвърна Армингър. — Вече предупредих съдебния лекар, че ние поемаме всичко по случая. Ще си държи устата затворена, ако иска да си залази работата.

Гордън приседна отново.

— Не очаквам да има кой знае какво за разследване. Нищо особено не се е случило приживе на Джейкъбс, защо тогава изведнъж да го правим сензация?

Армингър кимна. Имаше някои идеи, но сметна, че е по-добре да ги запази за себе си.

— Тогава следваме стандартната процедура — заключи Гордън. — Разследване, самоубийство и всичко останало по този случай. Но първото, което искам, е още утре сутринта един от нашите агенти да е в съда и да донесе досието.

— Ще бъде там.

— Да се надяваме.