Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

18.

Началникът на ФБР в Манхатън Едмънд Армингър вдигна слушалката и набра номера на шефа си във Вашингтон.

— Нещо ново? — попита Гордън.

— Признание от адвоката в община Колумбия — отвърна Армингър. — „Мърчант и съдружници“ са му платили десет хиляди долара за досието на Джейкъбс, точно както подозирахме.

— Пуснахте ли телекси за Мърчант?

— До всеки отдел в петдесетте щата. Специално разговаряхме със Сан Франциско, Де Мойн и Ню Йорк Сити, където изпратихме профили и снимки. Радвам се, че най-накрая…

— А говорихте ли с вестниците?

— Всичко е готово — отвърна Армингър. — Свързах се с директорите Хамптън и Ривера, получих уверенията на половин дузина агенти под тяхната юрисдикция. Ще го пипнем.

Гордън изпита леко раздразнение.

— Искам да се обаждаш преди започването на всякакви тактически маневри, Едмънд! — леко повиши тон той. — Ситуацията стана прекалено сериозна, за да подхождаме лековато към нея. Пет пари не давам какво е състоянието на нещата — следващия път искам да бъда уведомен, ясно ли е? Може би ще рискувам главата си, а това означава, че и ти рискуваш твоята! Мисля, че се разбираме…

— Напълно — отвърна Армингър, но след достатъчно изразителна пауза.

— Много добре — смени тона Гордън. — Говорих с полицейското управление на Сан Франциско. Изглежда има нещо в историята, която ни предложи Мърчант. Някой действително е взривил апартамента му, убита е била секретарката му Розмари Пен.

— Значи е казал истината — констатира Армингър. — Какво, по дяволите, може да означава всичко това?

— Нека ти разкажа за срещата си с президента — отвърна Гордън. — И с един изненадващ гост… — С няколко думи директорът описа разговорите, които беше водил в Белия дом.

— Какви изводи си правиш? — попита Армингър.

— Едно е ясно — отвърна с въздишка Гордън. — Президентът винаги ще се вслушва в това, което му казва Нюланд. На пръв поглед нещата изглеждат прости — сенатската комисия е под заплаха, тъй като има вероятност да се разкрие истинската самоличност на Джейкъбс. Президентът и Нюланд не искат това да се случи. От чутото дотук — и аз… Което означава, че трябва да открием Мърчант и да му затворим устата.

— А има ли нещо, което е скрито под повърхността?

Паузата на Гордън продължи около четири-пет секунди.

— Не знам — промълви най-сетне той. — Цялата работа е сериозно притеснение за мен. Затварянето на досието на един защитен свидетел не трябва да е толкова трудно, но ние някак си прецакахме нещата до такава степен, че привлякохме вниманието на Нюланд. Независимо дали е шеф на комисия или не, аз не искам да се рови в секретните ни операции!

Армингър се облегна назад в креслото и замислено сбърчи вежди.

— Мислиш ли, че в тая работа има и още нещо, Артър?

— Не съм казал такова нещо. Но продължавам да съм притеснен. Имам чувството, че нещо ми се изплъзва…

— И какво ще правим в такъв случай?

— Каквото са ни наредили — да открием Мърчант, при това по най-бързия начин. Това обаче не означава, че не трябва да се поразровим в нещата за наша сметка. И да направим така, че ако в тая работа наистина има нещо друго, да му попречим да ни ухапе…

— Съгласен съм — кимна Армингър. — От Сакраменто получих още една интересна новина. Днес подписалият се наследник на Джейкъбс е бил открит мъртъв в дома си. Мърчант е извън подозрение, но изглежда някой друг като него е свършил работата. Тези търсачи на наследници са готови да се избият помежду си…

— Това е очевидното заключение. Бих казал — прекалено очевидното заключение… Според мен нещата са далеч по-комплицирани от свада между едно-две частни ченгета… — Гордън замълча, в слушалката се чуваше само тихото бучене на линията. — Това убийство може да се окаже ключ към решаване на ребуса. След като Мърчант вече няма клиент, няма защо да се безпокоим от евентуално съдебно дирене. Между другото имам сериозни подозрения, че този човек вече е прекосил границата.

— Ако не е, ще го пипна — закани се Армингър.

— Ако не ти, някой друг ще го стори…

 

 

Вечерта бързо се спускаше над Шенектейди. През целия ден градът бе останал в плен на тъмните облаци, едва преди мръкване на хоризонта се появи тънка синя ивица. Есенната вечер беше топла, въздухът — сух и тежък.

Алекс бе прекалено замислена, за да забележи всичко това. Колата й се движеше по Стейт стрийт на юг, към Олбъни. Плановете й бяха прости и ясни — да открие каквото може за Лудвиг Холцман. Беше решила де не се прибира преди да научи нещо.

Целият следобед прекара със слушалка в ръка. Проведените разговори потвърдиха един факт, който тя вече знаеше: швейцарските банкери са пределно лаконични, когато става въпрос за сметките на клиентите им. Беше осъществила връзка със седем банки, в които имаше сметки на Холцман — три в Женева и четири в Цюрих. Получените отговори бяха забележително еднакви: без нотариално заверено пълномощно, тя не може да получи информация за титулярите на сметките, които я интересуват. Не й помогнаха и малките телефонни измами, до които прибягваше в Америка, и които винаги даваха резултат. Един от банкерите дори й затвори телефона, докато тя му разказваше покъртителната история за починалия си роднина.

Направи десен завой на Дав стрийт. Ако не друго, поне можеше да задраска имената на швейцарските банкери от списъка си. И без това не беше очаквала някаква ценна информация от тях. Основната й надежда се криеше там, накъдето беше тръгнала…

 

 

Музеят „Балом Холокост“ се намираше на гърба на синагогата в центъра на Олбъни. Наскоро ремонтиран с 250 хиляди долара, събрани от ревностните богомолци в района, петдесетгодишният юдейски храм гордо блестеше с новите си подпорни колони, заменили изгнилото дърво около входа. Паството се състоеше предимно от възрастни хора, мнозина от които бяха преживели ужасите на Втората световна война. Сегашният равин беше оцелял след цяла година в Аушвиц.

Алекс вкара колата на паркинга и изключи мотора. Двеста и седемдесет бяха документите, които Ник бе отмъкнал от гаража на Джейкъбс. Тя лично ги беше преброила. Върху петдесет и два от тях беше отбелязано, че има и „вторичен приносител“. Най-отгоре фигурираше името на Лудвиг Холцман, а под него се изписваха имената на вторичния приносител. Тя бръкна в чантичката си за списъка с петдесет и двете имена, който си беше подготвила предварително. Ако имаше късмет, едно от тях може би щеше да потвърди голяма част от основните й подозрения.

От изток подухваше лек ветрец, който вдигаше във въздуха сухите листа на паркинга. Няколко попаднаха под обувките на Алекс, но тя не им обърна внимание. Насочила се с енергична крачка към входа на музея, тя механично си повтаряше имената от списъка: Сол Уайнстейн… Елсия Берман… Мейр Ибрахим… Ребека Вершовиц… Изпитваше странно неудобство. Според едно от предположенията им, Джейкъбс е бил нацист. Имената от списъка звучаха прекалено еврейски. В главата й се оформяше доста мрачна картина и тя не беше сигурна дали иска да я види.

Бутна летящите врати на музея, направи няколко крачки и спря да се огледа. Върху дивани с вехта дамаска седяха възрастни хора. Стените бяха изписани с библейски сцени. Обстановката беше не толкова на музей, колкото на някакъв общински център. Алекс пристъпи към рецепцията. Зад стъклото седеше мъж на около четиридесет години, облечен в тънък пуловер.

— Здравейте, казвам се Дебра Рамос — представи се тя. — Днес следобед говорих с Бенджамин Рот, става въпрос за едно проучване…

— Аз съм Бен Рот — отвърна мъжът и протегна ръка да се здрависат. — Радвам се да ви видя. Искате ли да отидем в кабинета ми?

Тръгнаха да пресичат просторното помещение. Рот поздрави неколцина от посетителите. Алекс го последва в малката канцелария, разположена от другата страна на входния вестибюл.

— Ще бъда ли прекалено любопитен, ако ви попитам за какво проучване става въпрос? — извърна се към нея Рот, после побърза да се настани зад малкото бюро.

— Разбира се, че не — отвърна с небрежен тон Алекс. — Правя генеалогично проучване на няколко известни еврейски фамилии. Подозирам, че част от предците им са загинали по време на холокоста, оставяйки значителни състояния. Нашата организация се опитва да открие наследниците им…

Рот облегна лакти на плота и енергично кимна с глава.

— За такова нещо ще ви помогна с голямо удоволствие. Прекрасно е, че след петдесет и кусур години някой все пак се е сетил да възмезди законните наследници на починалите евреи. Ще ви пожелая успех в случай, че направите опит да изтеглите въпросните състояния от Швейцария…

Алекс извади списъка от джоба си и го разгърна върху бюрото.

— Тук са имената на около петдесет човека, които вероятно са загинали по време на войната. Предполагам, че няма да е лесно да открием сред тях онзи, който би ни свършил работа, но не е излишно да опитаме…

Рот взе списъка и го прегледа.

— Даже да не успеем, това тук е много полезно — промърмори той. — Защото съдържа имена на хора, които със сигурност са загинали по време на холокоста… — Включи компютъра си и добави: — Има опасност да се натъкнем на дублирани имена, но все пак не е зле да видим…

— Разполагате с някакъв свой списък в компютъра? — погледна го изненадано Алекс.

— О, да. Имаме го и на хартия, разбира се. Имената не са малко. Предлагам да започнем отначало…

Алекс кимна, придърпа един стол и седна така, че да вижда екрана на монитора.

— Хилди, Ева Щраус — прочете Рот първото име от списъка и пръстите му заиграха по клавиатурата на компютъра.

Алекс използва паузата, за да огледа малкия офис. За пръв път през живота си разследваше нещо, свързано с еврейската общност. Музеят й беше чужд — един свят, който почти не познаваше.

— Съвпадение — обади се внезапно Рот.

Алекс беше толкова изненадана, че изведнъж загуби дар слово.

— Наистина ли? — успя да прошепне тя след доста продължителна пауза.

— Да — кимна Рот и се приведе към екрана: — Хилди Ева Щраус, родена през 1897 година в Дрезден, Германия. Дъщеря на Якоб и Мария Щраус, починала през 1943 година в концлагера Треблинка…

Алекс придърпа списъка и си отбеляза името.

— Нека търсим по-нататък — подхвърли тя.

Рот набра следващото име в списъка.

— Ето… Алберт Сол Мамин, роден през юни 1885 година в Краков, Полша… — Пръстът му пробяга по екрана: — Починал през 1942-ра в концлагера Аушвиц.

Алекс направи нова отметка и се втренчи в следващото име.

— Какво ще кажете за Франсес Герта Розен?

Рот набра името и зачака.

— Тук може би ще имаме разминаване — промърмори той, после рязко вдигна глава: — Не, ето я… Франсес Г. Розен, родена през 1926 г. в Манхайм, Германия, починала през 1945 г. в Аушвиц. — Очите на мъжа се спряха върху лицето на Алекс: — Май всичките ви далечни предположения ще излязат верни…

Алекс придърпа стола си по-напред.

— Разполагате ли с петнадесет-двадесет минути, за да проверим целия списък? — попита тя.

— Мога да ви отделя двадесет минути — сви рамене Рот.

— Мира Ана Бировиц — започна да чете младата жена, без да губи повече време.

 

 

Алекс се върна в колата си и се зае да брои засечките. Смъртта на четиридесет и седем от всичките петдесет и двама души се установи в различните концентрационни лагери. Следобед тя се бе надявала да открие две-три имена, не повече. Сгъна хартията и внимателно я прибра в джоба си. Ник беше казал, че в гаража на Джейкъбс има седем пълни кашона с подобни списъци. Това, което беше взел през онази нощ — около двеста на брой, бе просто капка в морето. Двамата бяха изказали различни предположения относно миналото на Джейкъбс. Сега вече е сигурно, че каквото и да се окаже то, към него трябва да се прибавят и многобройни сметки в швейцарски банки. Май щеше да се окаже, че „нацистката“ им версия си е чист факт.

Спря на червен светофар, веждите й се сбърчиха. Като ловци на наследници, те бяха свикнали да не се интересуват от източника на активите. Важното беше, че те съществуват. Но тук ставаше въпрос за неща прекалено страшни, за да бъдат игнорирани. След като ФБР панически иска да запази тайната на Джейкъбс, значи миналото му със сигурност е ужасно. Това е единственото логично обяснение.

Прибра се в апартамента, като преди това си купи вестник от сергията на ъгъла. Президентът отново се беше впуснал в битка с тютюна — един от любимите му противници, Елцин пак беше влязъл в болница — най-вероятно заради проблеми с черния дроб.

Влезе в жилището си и захвърли вестника. Световните проблеми можеха да почакат. Включи лаптопа, решила да подреди всичко, което беше открила. Натисна левия бутон на мишката и създаде нов файл с име „Джейкъбс-1“

Телефонът рязко иззвъня. Вероятно беше Ник, който проверява докъде са стигнали нещата.

— Ало?

— Добър ден, бих искал да говоря с Дебра Холцман…

Гласът беше женски, с подчертан френски акцент и сякаш идваше от много далеч.

— На телефона — отвърна със секунда закъснение Алекс.

— Името ми е Симон Жирон, работя в женевската банка „Албан-Витц“.

Алекс примигна с недоумение, но после се сети, че беше оставила телефона си на една от банките, с които се беше свързала през деня. Намести се на стола и протегна ръка за писалка и лист.

— О, да… Госпожица Жирон… Благодаря, че се обадихте.

— Нашият директор желае да говори с вас относно поставените въпроси.

— Да, разбира се…

Алекс зачака с нарастваща нервност, почти сигурна в резултата. За нейна изненада гласът, който се обади отсреща, беше изключително любезен.

— Здравейте, госпожице Холцман. Казвам се Виктор Шаньон и съм изпълнителен директор на „Албан-Витц“…

— Здравейте, господин Шаньон.

— Госпожица Жирон ми предаде, че се интересувате от определени банкови сметки…

— Да, така е — отвърна Алекс, решила да пусне в ход старата версия. — Нека ви обясня… Вуйчо ми почина съвсем наскоро, тук, в Щатите… Ние с брат ми открихме няколко оторизиращи писма, които засягат сметки във вашата банка. Надяваме се в най-скоро време да предявим претенции върху тях, но преди да се заловим с юридическите процедури бих искала да получа малко обща информация.

— Разбира се. С удоволствие ще ви помогна. Дайте ми номера на сметката на вашия вуйчо, за да мога да изтегля необходимата информация.

— Всъщност, номерата са няколко — отвърна Алекс. — Ще ви продиктувам първия от тях: ZA283-676752. Преди всичко бих искала да знам дали тази сметка изобщо е валидна…

— Момент, моля.

Алекс се усмихна на шанса си и зачака. Най-сетне беше открила банкер, който не е параноичен на темата поверителност.

— Ето я — прозвуча гласът на Шаньон. — Името на чичо ви е Лудвиг Холцман, нали?

— Да. Значи сметката е валидна, така ли?

— Да, напълно валидна. При това с доста внушителен баланс…

— Наистина ли? Каква е цифрата?

— Цифрата е около три милиона швейцарски франка, които са били притежание на вуйчо ви. Или около милион и половина щатски долара…

Ченето на Алекс увисна. Беше избрала тази сметка напълно произволно. Късмет… или и другите сметки съдържат подобни суми?

— Госпожице Холцман?

— Да — тръсна глава тя, за да се върне в действителността. — Извинете, но не очаквах подобни суми…

— Разбирам — приятелски отвърна Шаньон. — Моите поздравления. Казвате, че имате оторизиращо писмо за въпросната сметка?

— Да, точно така.

— Може би двамата с брат ви планирате да отскочите до Женева, за да заявите правата си?

— Да, точно така — повтори Алекс, все още малко замаяна от размера на сумата.

— С удоволствие ще се срещна с вас, за да оправим нещата. Между другото, бихте ли ми съобщили малкото име на брат си, госпожице Холцман?

Алекс объркано замълча, но след няколко секунди се овладя и каза:

— Никълъс.

— О, разбирам — отвърна все така любезно Шаньон. — А как ще реагирате, ако ви нарека мръсна лъжкиня?

— Моля? — объркано попита Алекс, усетила как самообладанието изведнъж я напуска.

— Чухте ме много добре. Вие ме лъжете, госпожице. Нямате никакъв брат и името ви изобщо не е Холцман! — Гласът насреща изведнъж се изпълни с хладни и враждебни нотки.

— Страхувам се, че нещо сте се объркали — промърмори Алекс.

— Не съм се объркал и не съм глупак! — остро отвърна Шаньон. — Коя сте вие? За кого работите?

— Господин Шаньон, аз наистина не…

— Престанете с тези игри! — извика мъжът от другия край на линията. — Искам да зная коя сте вие! Вероятно приятелка на онази свиня Холцман!

— Не мога да…

— Можете! — прекъсна я заповеднически Шаньон. — И ще ме изслушате! Искам да зная коя сте и за кого работите. Веднага!

— Господин Шаньон, страхувам се, че ме бъркате с някого.

Насреща се разнесе тежка въздишка.

— Опитна лъжкиня! — изръмжа Шаньон. — Много добре. Кажете на Тейлър, че номерата му няма да минат. Взел съм всички предпазни мерки. Краят му вече е близо!

Нещо прещрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.

 

 

Алекс седна срещу прозореца и затвори очи. Завесите бяха дръпнати, зад тях се виждаше пустата и зле осветена улица. Остана в тази поза десетина минути, умът й напрегнато работеше.

Най-сетне стана и се премести пред лаптопа. След кратък размисъл пръстите й започнаха да бягат по клавишите…

Кажете на Тейлър, че номерата му няма да минат. Взел съм всички предпазни мерки. Краят му вече е близо!…

Облегна се назад и втренчи поглед в написаното. Несъмнено важно, но същевременно напълно непонятно. Тейлър — явно беше вездесъщ, името му изскачаше буквално отвсякъде.

Посегна към банковото писмо, от което беше продиктувала на Шаньон номера на банковата сметка. Най-отдолу се мъдреше акуратно изрисуван подпис: Шарл Шаньон, изпълнителен директор. Какво става, по дяволите? Човекът преди малко се представи като Виктор Шаньон и заяви, че той е изпълнителен директор.

Разчисти кухненската маса, после стисна главата си с ръце. Слепоочията й пулсираха, имаше чувството, че умът й е блокирал тотално. Отново протегна ръка към вестника.

Този път моментално видя заглавието.

Скочи на крака и се втрещи от ужас. Материалът бе поместен най-долу на първа страница и не се набиваше на очи. Заглавието беше изписано с дребен и трудно забележим шрифт, но съдържанието беше разтърсващо:

Частен следовател търсен за стрелба по полицай

 

 

Таксито с мъка си пробиваше път сред оживеното вечерно движение и най-сетне успя да се добере до крайната цел на пътуването — пресечката на Двадесет и втора и Десета улица. Малой плати на шофьора и хлътна в ресторанта на ъгъла. Шефът му беше заел маса в дъното, с лице към вратата. От вечерята му бяха останали една кисела краставичка и малко кетчуп. Малой се вмъкна в сепарето и леко кимна с глава. В отговор получи хладен и безразличен поглед. Дебели вежди, черна брада и мустаци, тъмни очи… Ако към всичко това се прибави една пиратска превръзка и шапка с широка периферия, маскировката в стил Хелоуин ще бъде перфектна, помисли си Малой.

Крейгън пресуши чашата си с леден чай, без да сваля очи от госта си.

— Рение току-що ми съобщи какво е станало — промърмори той. — Цялата тая работа започва да прилича на някакъв лош виц…

Малой искаше да отмести поглед, но нямаше сили да го направи. Беше се надявал, че гневът на шефа ще намалява право пропорционално на пълния стомах, но нещата явно се развиваха зле.

— Прав си — тежко изрече той.

— Само дето аз не се смея, Малой! — изръмжа онзи. — Тези тъпаци ми струват купища пари!

В ресторанта цареше обичайното съботно оживление. Крейгън остави петнадесет долара на масата и се надигна да си върви.

— Ела вън — промърмори той и се насочи към изхода.

Настаниха се на една от малките кръгли масички, разположени направо на тротоара. Крейгън побърза да извади тъмните си очила.

— Ако такова нещо се случи втори път, много бих искал тези идиоти да се сетят да ме излъжат — изръмжа той. — Защо не ми казаха, че къщата е била празна… и аз нямаше постоянно да мисля за пачките, които вече би трябвало да са в джобовете ни. Какво им става на тези копелета?

Малой запази мълчание. Пък и какво би могъл да каже? Никакъв отговор не можеше да промени състоянието на нещата. В крайна сметка не той беше наел тези копелета…

— Не се оправдаваш, а? — изгледа го Крейгън и одобрително поклати глава. — Защото си умник… Би трябвало да изпратя теб и Рение, а не онези тъпаци…

— Къде е той, между другото?

— В Лос Анджелис. Поне за тая работа няма да се безпокоим.

Една келнерка пристъпи към масата. Крейгън разсеяно поклати глава. Малой умираше за един коктейл, но си поръча само чаша минерална вода.

— Хайде, разказвай за шибаните табели — рече с въздишка Крейгън.

Малой облегна лакти на масичката и се приведе напред, доволен, че най-сетне смениха темата.

— На улицата имаше седем коли, без да се броят онези в алеите пред къщите. Шест частни, една с лепенки на агенция за коли под наем. Те провериха регистрацията на шестте, благодарение на свой човек в Пътната полиция на Айова. Всичките се оказаха собственост на хора, които живеят на същата улица. Остана само колата под наем. Отидоха до летището и откриха офиса на агенцията. Но някакво маце започнало да им дава акъл за поверителността на информацията и тем подобни глупости. Нямало начин да я накарат да говори, просто защото мястото било фрашкано с народ.

— Чакай малко! — вдигна ръка Крейгън, а очите му зад тъмните стъкла се разшириха от учудване. — Защо просто не са разбили шибаната кола, за бога? Документите за наема положително са били в жабката!

— Казаха, че не са имали достатъчно време, защото се появили ченгетата.

— Какво?! Имали са време да запишат цифрите на седем регистрационни табели, но никой не се е сетил да пръсне прозореца на наетата кола и да надникне в жабката?!

Малой вдигна ръце и безсилно ги отпусна в скута си.

— Не мога да ти отговоря — въздъхна той. — Казаха, че хората са започнали да надничат през прозорците.

— Майко мила! — извъртя очи Крейгън. — Остава да кажат, че ги е подгонила банда разгневени домакини!

— Не се вълнувай толкова — направи опит да го успокои Малой. — Още утре сутринта в агенцията ще се появят хора с полицейски значки. Колата без съмнение е наета от него, най-вероятно под чужда самоличност и кредитна карта…

— Не знам какво ще правим — въздъхна Крейгън. — Сигурен съм, че има поне още десет такива карти, да не говорим за възможността да плаща в брой и да разписва квитанциите с името Джон Смит. Тогава какво ще правим, Малой?

— Все трябва да покаже някакъв документ за самоличност. И десет минути по-късно ние вече ще знаем на чие име е той…

— Дано. Защото ако не приключим в рамките на следващите четири дни, сделката пропада.

— Четири дни?! — облещи се Малой. — Защо толкова скоро?

— В края на седмицата ще се случи нещо важно. Не ми казаха какво, но искат на всяка цена да сме свършили до петък. Или ще оправим работата за деветдесет часа, или офертата им ще бъде оттеглена.

— Ще се справим — тръсна глава Малой. — Имам вътрешно чувство, че непременно ще се справим.

— Дано чувството ти да е вярно. От този момент нататък всеки, който прецака нещо, ще бъде вън от играта. Предай това на онези идиоти в Айова. — Крейгън се изправи и изчетка сакото си с длан. — Обади ми се в секундата, в която получиш новини за шибания регистрационен номер. Налага се да действаме светкавично.

Малой кимна и проследи фигурата на шефа си, която се смеси с тълпата.