Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (18)

17.

В 18:30 самолетът започна да се снишава. Последните лъчи на слънцето блеснаха ослепително в илюминаторите, но земята долу вече тънеше в мрак.

Ник обърна гръб на прозорчето. Беше отпочинал и се чувстваше малко по-спокоен. Успя да дремне докато летяха високо над Невада. Всъщност, то си беше истински сън — дълбок и непробуден, без сънища. Страхът и объркването след смъртта на Роуз отстъпиха място на гневната решимост да открие отговорите на всяка цена.

Напусна Щатска магистрала №5 по отклонението за Пета улица и паркира на ъгъла на Юклид и Втора. Белият пикап го очакваше, точно според уговорката. Направи обратен завой и успя да зърне лицето на човека зад волана.

Дейв Райнбек беше същият, какъвто го помнеше. Червени бузи, дълги бакенбарди, руса, отдавна неподстригвана коса. Малко нещо се бе променило от онзи ден преди около две години, когато Ник позвъни на вратата му с новината за смъртта на Стенли Райнбек. Това беше първата вест за бащата на Дейв след тридесет години, през които той липсваше от дома си.

Стиснаха си ръцете на тротоара.

— Радвам се, че мога да ти помогна, Ник — рече Райнбек и му подаде малка дървена кутия. — Но искам да ми я върнеш веднага, след като си свършиш работата.

— Обещавам, Дейв — кимна Ник и сложи кутията под мишница. — Благодаря ти, че намери време да дойдеш.

— Никакъв проблем, работя на пет минути оттук — отвърна Дейв и пъхна юмруци в джобовете си. — Я ми кажи какво става? Неприятности ли имаш?

Ник отвори вратата на колата и остави кутията на седалката.

— Всичко е наред — отвърна той. — Наложи се да хвана самолета в последния момент и нямах време да си извадя разрешително за оръжие от летищните власти. — Затръшна вратата и се изправи. — Как е брат ти?

— Много добре. Все още работи в областта на строителството. Праща ти много здраве. Пита дали не си открил още някоя банкова сметка за нас.

— Няма ли да ви стане много? — усмихна се Ник.

— Шегувам се — размаха ръце Дейв. — Не ми се полага още един татко беглец, нали? — Поклати глава и извади връзка ключове. — Закъснявам за вечеря. Радвам се, че се видяхме. Ако имаш нужда от още нещо, само позвъни…

— Още веднъж благодаря, Дейв.

Ник изчака камионетката да потегли, помаха с ръка и влезе в колата си. Оръжието се оказа револвер с късо дуло и барабан за шест патрона. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо. Дейв беше съобразил да прибави и кутийка с патрони. Ник вкара шест от тях в цилиндъра, след което сложи револвера във вътрешния джоб на палтото си. Тежестта му подейства успокоително.

Телефонът иззвъня. В гласа на Дъг се долови открито безпокойство:

— Сдобих се с цялата биография на това копеле Брекър. Доста грозна история, Ник…

— Започвай — кратко го подкани Ник и отгърна бележника си.

— За начало въоръжено нападение през 1980-та — използвано е смъртоносно оръжие. По-късно обвиненията са снети. През 1983-та следва ново въоръжено нападение. Обвиненията пак падат. Ето ти и основното ястие: през 1984 е арестуван за убийство. Съдът го оправдава. Ясна ли ти е картинката?

— До последната дума — кимна Ник, продължавайки да пише. — Друго?

— Това беше същественото. Или най-лошото… Има още една присъда за притежание на заредено оръжие в колата, получил я е в Невада. Шест месеца изпитателен срок…

— Това ли е всичко?

— Да. Исусе Христе, нима искаш още?!

Ник захапа писалката и обмисли всичко, което беше чул.

— Нещо допълнително около присъдата за незаконно притежание на огнестрелно оръжие?

— Малко ли са ти две въоръжени нападения и едно обвинение в убийство?! — с недоумение попита Дъг.

— Моля те да отговориш на въпроса ми — кротко го прекъсна Ник.

— Ще ти прочета какво е записано… Ето, цитирам: „нерегистрирана пушка с отрязана цев «Макмилан М86СР» с тритиев прибор за нощно виждане и лазерен прицел“. Това е всичко.

Ник затвори очи и усети как по тялото му пробягва студена тръпка.

— Нещо за работа?

— Това ще ти хареса — засмя се Дъг. — От 74-та до 78-ма е бил полицай във Финикс. Точно такива ченгета обичаме, нали?

— Друго?

— Друго няма.

— Как така няма?

— Няма и толкоз, Ник. Нито месторабота, нито следа от платени данъци, нито постоянен адрес след 78-ма. Една голяма нула.

— Ами собственост, право на глас по време на избори? Кредитни карти и други финансови…

— Проверих всичко. Нищо не се появи. Това е абсолютно всичко за него…

Ник продължаваше да дъвче химикалката си. „Абсолютно всичко“-то съвсем не беше много. Ако не се брояха арестите, Уилям Брекър сякаш бе престанал да съществува някъде към края на 1978 година. Това беше лошо, много лошо…

— Разговаря ли с Фон Рор? — обади се Дъг.

— Намирам се на няколко мили от дома й — отвърна Ник. — Часът е едва седем, затова ще почакам още малко преди да я посетя.

— Снощи не успях да мигна — оплака се Дъг. — Тая работа ще ме направи пълна развалина…

— Представи си как се чувствам аз — успокоително рече Ник.

— Опитай да й вземеш подписа, Ник. Така или иначе се налага да плуваш в лайната, нека поне станеш богат…

— По-късно пак ще ти звънна.

Ник прибра телефона и запали двигателя. Вече нямаше никакво желание да забогатява от този случай — искаше просто да се отърве жив. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Онези, които се бяха опитали да го убият в апартамента, положително нямаха причини да се откажат сега. По-вероятно беше да удвоят и утроят усилията си.

Постави ръка на волана и забеляза, че пръстите му не са много стабилни.

 

 

Паркира пред къщата й в седем и половина. Предните капаци бяха затворени, светлини не се виждаха. Вечерта беше ясна и тиха. Реши да изчака няколко минути, преди да натисне звънеца на входа.

Вниманието му отново се насочи към Уилям Брекър. Току-що получените сведения за миналото му бяха далеч по-тревожни, отколкото очакваше. Обвиненията във въоръжено нападение и убийство дори не бяха шокиращи — след събитията от предния ден, той ги прие като нещо обикновено. Но в главата му остана обвинението за незаконно притежание на оръжие. Знаеше какво представлява пушката М86СР — едно наистина професионално оръжие, точно и от далечно разстояние, мощно, смъртоносно. С такива пушки не се ходи на лов за патици.

Информацията за трудовата му дейност също беше обезпокоителна. След 1978 година Брекър беше отпаднал от „нормалното“ общество — без работа, без осигуровки, без адрес. Изводът беше очевиден — той явно се препитаваше от изпълнението на дискретни задачи, за които му се плаща в брой. Мръсни задачи. Колко ли са убийствата, извършени от него…

Ник облегна глава назад. Фактът, че бяха пуснали подире му наемен убиец го наведе на мисълта, че всеки може да прибегне до услугите на такива хора, след което да се освободи от тях. Уилям Брекър ще бъде подменен, при това твърде скоро…

Извърна глава към къщата на Джесика. В дневната се беше появила слаба светлина. Отвори вратата на колата и слезе.

На тротоара изведнъж осъзна реалността на ситуацията. Не можеше да повярва на обстоятелствата, които го бяха довели дотук. Изпита гняв към себе си. ФБР се бяха опитали да го предупредят, но напразно — Ник Мърчант отказа да ги чуе. Ник Мърчант трябва да търси наследници, да бъде любопитен. Сега това любопитство започваше да го плаши. То беше причина да се случат твърде страшни неща. Осъзна, че е длъжен да предотврати по-нататъшните трагедии.

Натисна копчето на звънеца. Пет секунди по-късно вратата се отвори. Ник понечи да каже нещо, но това, което видя, го накара да застине с отворена уста. Лицето в процепа на вратата беше бяло, очите — широко отворени и изплашени. Репетираното допреди малко въведение се изтри от съзнанието му.

— Господи, добре ли сте?

Очите на Джесика фон Рор бързо огледаха пространството зад гърба му.

— Какво правите тук?

Гласът й беше тих, изпълнен с напрежение.

— Ами аз… Искам да поговорим… — Ник замълча за момент, после объркано добави: — Случило ли се е нещо?

— Току-що ми се обади някакъв детектив от Сакраменто — отвърна жената. — Каза, че са убили брат ми…

Ник премигна няколко пъти, после неволно потърси опората на носещата колона до себе си. За частица от секундата забрави къде се намира.

— Брат ми е мъртъв — рече с монотонен глас Джесика, сякаш искаше да се убеди в това. — Убили са го.

Гласът й помогна на Ник да се съвземе. Очите му пробягаха по улицата в двете посоки, краката му побързаха да прекрачат прага.

— Трябва да поговорим!

— Не! — отсече младата жена и препречи пътя му. — Искам да зная какво става тук?

— Може ли да вляза? — настоя той. — Имам информация, която трябва да чуете.

В очите й се появи подозрение, но Ник продължи да говори:

— Не съм дошъл за наследството, ясно? Трябва да поговорим за вуйчо ви… — Ръката му се вкопчи в рамката на вратата. — По дяволите, Джесика! Не само брат ви е убит!

По очите й пролича, че съзнанието й регистрира новината. Тя бавно се отмести встрани. Ник въздъхна с облекчение и се втурна вътре. Влязоха в дневната, но и двамата останаха прави.

— Какво се е случило с Мат? — попита той.

— Някой проникнал в дома му и го застрелял. Обадиха ми се преди половин час. Можете ли да ми кажете какво означава всичко това?

Ник безпомощно поклати глава, пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Не знам откъде да започна… Снощи някой бе заложил експлозив у дома. Загина една моя близка.

— Кой? Кой би направил подобно нещо?

— Не разполагам с достатъчно информация, за да ви дам отговор — въздъхна Ник и пристъпи към нея. — Искам да знам всичко за вашия вуйчо. Очевидно тези убийства са свързани по някакъв начин с него.

— От къде на къде?

— Все още само предполагам, но мисля, че съм прав. Трябва да знам повече, за да мога да го докажа.

Тя разтърка слепоочието си и рязко седна. Вдигна глава към него, лицето й изведнъж доби уморено изражение. Кожата й беше бяла и чиста, беше облечена в светла блузка и скромна пола. Телефонното обаждане очевидно беше дошло в края на дълги часове работа…

— Не знам нищо за него — прошепна тя. — Мама не беше го чувала от години. Той беше нещо като… като черната овца на семейството.

— Но тя сигурно ви е дала някакво обяснение…

— Винаги сме знаели, че мама има брат, който е много по-възрастен от нея. Казваше, че той е убит в Германия по време на войната. Никога не е навлизала в подробности.

Ник бавно поклати глава, после пристъпи към дивана.

— Трябва да има и друга информация — прошепна той. — Брат ви е мъртъв, Джесика, моята позната също. И доколкото усещам, ние с вас ще бъдем следващите… Мислете, моля ви! Какво друго ви е казала тя? Трябва да има още нещо!

— Нищо друго не ми е казала — тръсна глава Джесика. — Семейството на мама е от Германия. В началото на войната са били там. Мисля, че вуйчо е останал и по време на войната… Може да се окаже, че е бил и нацист, но това едва ли има някакво значение…

— Защо мислите така?

— Мама спомена, че е бил военен. И това беше всичко.

— Нацист — промърмори Ник, спомнил си за първоначалната теория на Алекс. — Но той в никакъв случай не е бил от тези, който бягат от възмездието…

— Не знам какъв е бил. Мама каза, че вършел някаква канцеларска работа…

— И това е абсолютно всичко, което знаете за него, така ли?

На челото й се появиха няколко ситни бръчици:

— Всъщност, има и още нещо…

Стана и излезе от стаята. Ник изпита чувството, че се е превърнал в спукан балон. Беше се надявал, че младата жена знае повече. Не виждаше с какво може да му помогне нацистката версия.

Пристъпи към прозореца и предпазливо повдигна крайчето на завесата. Параноята няма работно време. Не искаше да остава в тази къща повече от десетина минути.

Джесика се върна, в ръцете й се белееше някакъв плик.

— Вашата предишна визита пробуди любопитството ми — поясни тя и извади някакъв лист от плика. — Поразрових се из старите книжа на мама и открих нещо странно. До този момент дори не съм подозирала, че го имам…

— Какво е то? — попита Ник и пристъпи към нея.

— Сертификат за собственост на трезор в „Хан и Конауер“. — Като видя объркването му, младата жена побърза да поясни: — Това е частна банка в Женева, Швейцария.

Ник пое документа и потърси датата. Сертификатът беше издаден преди около две години.

— Не знаехте, че майка ви има такава сметка, така ли? — попита той.

— Не.

— А да е поддържала някакви връзки с брат си?

— Какво искате да кажете? — сбърчи чело Джесика. — Тя изобщо не го е виждала! И не е имала никаква представа за бизнеса му, какъвто и да е бил той!

— В такъв случай каква работа е имала в Женева?

— Не знам! — троснато отвърна Джесика. — А вие не си въобразявайте, че имате право да ме подлагате на разпит, при това в собствения ми дом! Аз съм тази, която трябва да задава въпроси, ясно ли е? Вие се появихте тук и започнахте да ми говорите за някакво наследство!

Ник усети, че се намира в опасна близост до пълното прекъсване на контакта с тази жена. Наложи си да запази мълчание и да се успокои. Имаше нужда от помощта на Джесика, а и тя заслужаваше по-добро отношение. Той действително беше нахлул в живота й по един безпардонен начин.

— Съжалявам — меко промълви той. — Опитвам се да намеря смисъла на това, което става… — Очите му се върнаха върху банковия документ. — Значи нямате представа какво може да съдържа тази касета?

— Никаква — отвърна тя и в гласа й се долови известно успокоение. — Бих искала да хвърля едно око на съдържанието й…

Ник кимна, без да е сигурен дали чува цялата истина по въпроса. Отново се наведе към банковия документ. Беше идентичен с пръснатите в гаража на стареца. Съдържанието на касетата, каквото и да беше, явно не е докосвано минимум четири години. Вдигна глава и потърси очите на младата жена.

— Говори ли ви нещо името Ото Кранцхофер?

— Нищо — отвърна тя. — Защо?

Това беше името, изписано върху картичката, която откри в дома на вуйчо й. Надяваше се, че тя няма да попита откъде го знае.

— Мисля, че този човек е познавал вуйчо ви — бързо отвърна той. — Намерих една поздравителна картичка от него до Холцман. От съдържанието й може да се заключи, че двамата са били близки приятели.

— Никога не съм чувала това име.

Ник кимна и направи опит да подреди мислите си.

— Докато пътувах насам се надявах, че вие може би ще знаете защо ФБР се интересува толкова от Джейкъбс — промълви той и се отпусна на дивана.

— ФБР? За какво говорите?

Той й разказа за разговора си с ФБР и техните бегли обяснения за връзката им с Джейкъбс. Тя преплете пръсти и напрегнато се наведе напред.

— Каква връзка може да има ФБР с вуйчо ми?

— Точно това се опитвам да разбера — въздъхна Ник. — Защо е трябвало да го настаняват с всички удобства?

— Не ви разбирам.

— Холцман е струвал точно двайсет и два милиона и половина долара. Тук не става въпрос за обикновено състояние. Явно е разполагал и с известно… хм… влияние…

— Какво?! Наследството възлиза на 22 милиона?! — възкликна Джесика. — Защо не ми казахте, за бога?

— Прекалено бързо ме изхвърлихте — отвърна той и се втренчи в нея. — Защо? Какво значение има това?

— Би могло да има — неопределено отвърна тя. — Помислих, че става въпрос за някаква измама…

— Никаква измама, Джесика — тежко въздъхна Ник. — Особено след като моята близка беше разкъсана на парчета в апартамента ми…

— Кога се случи това?

— Снощи. Няколко часа по-късно се опитаха да пипнат и мен, но извадих късмет…

Тя се размърда на мястото си.

— Е, добре, казах ви всичко, което зная… Но отсега нататък не желая да имам нищо общо с това!

— Страхувам се, че е малко късно…

Тя остро го погледна.

Ник направи опит да говори с мек тон, но откри, че това му се отдава все по-трудно.

— Някой не желае вуйчо ви да бъде разследван — започна той. — Направиха опит да ме ликвидират, сега вече знаят, че се крия… По всичко личи, че предстои промяна в стратегията им.

Погледът й остана непроменен, но бузите й отново изгубиха цвета си.

— Продължавайте.

— Тези хора не желаят разни частни детективи да се ровят около това наследство. Същевременно няма как да знаят точния им брой. Това прави задачата им лесна — ако наследниците изчезнат, съответните частни ченгета ще изгубят охота да се ровят около оставените от Джейкъбс пари…

— Но аз не съм подписала никакъв договор — възрази Джесика. — Те със сигурност знаят, че не съм изявила претенции към наследството.

— Нищо обаче не ви пречи в един момент да вземете обратното решение — поклати глава Ник. — И ако това стане, всичко научено от мен отива в съда — тоест, става обществено достояние. Те ще са несигурни, докато сте жива, тъй като винаги има опасност да подпишете договор и да станете официален наследник.

— Това е лудост! — Джесика скочи на крака. — Вижте, аз трябва да вървя! Мисля, че няма смисъл да разговаряме повече.

— Животът ви е в опасност — рече Ник, без да помръдне от мястото си. — Убиха Мат, сега вие сте наред. Не се опитвайте да игнорирате този факт, Джесика.

Тя седна обратно на мястото си, обзета от неочаквана слабост. Очите й се напълниха със сълзи. Ник съжали за грубостта си, но не виждаше друг начин да я предупреди за опасността. Отиде в кухнята и се върна с няколко книжни салфетки, но тя отблъсна ръката му.

— Защо решихте да се появите тук? — попита, без да го гледа. — Нищо нямаше да се случи, ако не бяхте започнали да ровите!

Той усети как стомахът му се присвива. Младата жена беше права, поне отчасти. Случаят можеше да бъде поет от друга фирма за издирване на наследници, но съдбата бе пожелала именно „Мърчант и съдружници“ да издири брат й и да попълни съответните формуляри. Много му се искаше да й каже, че не е виновен, но гърлото му си остана свито.

— Е, добре — промълви най-сетне той. — Не казвам, че нямам вина. Но нещата трябва да се разглеждат двупосочно. След като се чувствам отговорен за това, което се случи с брат ви, аз съм длъжен да поема същата отговорност и за нас двамата.

Тя избърса очите си, но не отговори. Ник пристъпи към прозореца и остана пред него в продължение на две минути, без да вижда каквото и да било. Алекс сподели, че Матю фон Рор е бил страшно развълнуван от новината за наследството. Млад мъж, сгоден и готов за семейство… А сега безжизнен труп.

Джесика гледаше надолу. Ник беше принуден да признае, че при преживяното дотук, поведението й е повече от достойно.

— Слушай — изостави официалностите той. — Нима мислиш, че щях да се заловя с това, ако знаех какво ще стане? Изключено, просто изключено!

— Но някой трябва да поеме вината.

— Права си — кимна той. — И това трябва да са убийците на брат ти! — Обърна се и отново седна на дивана до нея. — Виж какво, обещавам ти, че ще разбера за какво става въпрос. Ти сама ще решиш дали да ми помогнеш, или да избягаш. Но не бива да пренебрегваш опасността!

— Наистина бих искала да ти…

Ник протегна ръка и закри устата й с длан. Звукът беше незначителен, но той го долови съвсем ясно в притихналия дом. Тъп, подобен на тътен звук, който бързо заглъхна… При нормални обстоятелства едва ли би му обърнал внимание, но сегашната ситуация беше твърде различна.

Наведе се и пропълзя до предния прозорец, чиито щори бяха спуснати. Но процепът беше достатъчен, за да зърне двамата мъже, изправили се пред градинската врата.

Обърна се към Джесика и попита с напрегнат шепот:

— Очакваш ли някого?

Очите й се разшириха от учудване и страх, после леко поклати глава.

Ник прибра банковия сертификат във вътрешния джоб на сакото си, звънецът прозвуча почти в същия момент.

— Ела! — прошепна той, хвана я за ръката и я повлече към задния изход. Звънецът се чу отново и той измъкна револвера.

— Хей! — дръпна се Джесика. — Какво правиш, по дяволите?

Ник замълча и предпазливо открехна задната врата. Мястото навън бе оградено с телена мрежа, която се виждаше на тридесетина метра от къщата. Непосредствено зад нея започваше царевична нива, зелените стебла се извисяваха на повече от два метра.

Ник понечи да каже нещо, но в същия миг входната врата се разтърси от тежки удари. Разнесе се остро пропукване, сякаш рамката беше поддала.

Ник дръпна младата жена и я изведе навън. След броени секунди стигнаха до оградата и се шмугнаха в царевичната нива. Миг по-късно задната врата на къщата отскочи с трясък от пантите си. Двамата хукнаха напосоки през нивата, изминаха двадесетина метра и рязко свиха надясно. Въздухът се разцепи от оглушителен автоматичен откос, което ги накара да се проснат по очи в меката пръст. Следващите няколко секунди се източиха в пълна тишина.

Джесика дишаше толкова бурно, че Ник опря пръст до устните й. Ръката й беше здраво вкопчена в неговата, но той изобщо не я забелязваше. После изплува някакъв звук. Беше шумолене, което се приближаваше. Мъжете бяха навлезли в царевичната нива и неумолимо идваха към тях.

Ник вдигна младата жена и я накара да пробягат няколко метра. После отново залегнаха и напрегнаха слух. Тишината бе разкъсана от кратък автоматичен откос. Двамата се притиснаха към студената земя, над главите им се посипаха прерязани листа и части от мамули. Стрелбата спря внезапно, както беше и започнала.

Ник стискаше пистолета, но в душата му цареше безпомощност. Беше му пределно ясно, че няма начин да се приближи на разстояние, което да му осигури точност на изстрела. Сведе поглед и напрегна слух. Отново бе настъпила пълна тишина. Джесика отвори уста да каже нещо, но той й направи знак да мълчи. Някъде зад тях имаше въоръжени мъже, които се бяха заковали на място и напрягаха слух. Убийствената тишина се нарушаваше единствено от лекия ветрец, който разклащаше царевичните стволове. Изтекоха няколко безкрайни минути…

Внезапно клетъчният телефон в джоба на Ник издаде рязко жужене. Той трескаво бръкна да го извади и го изпусна в калта. Успя да го стисне в шепата си едва след две ясно отличими позвънявания. Двамата се спогледаха, очите им бяха побелели от ужас. В далечината нещо помръдна, после адът отново се отприщи. Озоваха се с притиснати в калта лица, а над тях свиреха куршумите. Ник изчака спирането на откоса и леко повдигна глава. Стори му се, че царевицата зад тях леко изшумя, или звуците идваха отпред? Нямаше време да търси отговор. Сграбчи ръката на Джесика и двамата отново хукнаха през нивата.

Този път не спряха да тичат. Ник изгуби представа за времето. Тичаха и тичаха, без никакви мисли в главите си…

Най-сетне спряха и отново се отпуснаха на колене. Той обърна глава да я погледне и установи, че цялата е покрита с кал. Очите й бяха разширени от ужас, но дишането й бе почти толкова спокойно, колкото и неговото. Слава богу, че тази жена е опитен бегач, рече си той. Много му се искаше да каже същото и за себе си, но сърцето му блъскаше като лудо, а дробовете му сякаш се бяха подпалили. Направи безуспешен опит да преглътне, после насочи вниманието си към околността. Нищо не помръдваше, с изключение на стройните царевични стебла, които леко се поклащаха от топлия есенен ветрец. Отначало чуваше само ударите на сърцето си, после обаче долови и някакъв далечен, остър звук, който разкъса вечерната тишина. Полицейски сирени, които очевидно се приближаваха…

Нивата, недалеч от тях, изведнъж оживя. Нападателите им тръгнаха да се оттеглят, без повече да си правят труда да маскират движението си. Ник вдигна револвера и зачака с пръст върху спусъка. Частица от секундата му беше достатъчна да установи, че онези бягаха в обратна посока. Явно и те бяха чули приближаващите се сирени.

Двамата останаха неподвижни в продължение на минута. Воят на сирените ставаше все по-силен. После Ник хвана ръката на Джесика и я поведе към далечния край на нивата.