Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

16.

Алекс караше през страничните улички на жилищните квартали на Олбъни и гърлото я стягаше от непоносима болка. Осъзна грешката си около двайсетина минути, след като говори с партньора си. Опита се да прехвърли вината върху Ник, но тя само частично бе негова за това, че я накара буквално да изхвърчи от къщата. Беше толкова залисана да си събира дрехите и бельото, че забрави снимките на Джейкъбс. Без тях не биваше да тръгва.

Мина по Морис стрийт — нищо подозрително. Всичко беше напълно нормално. Мистър Томики от другата страна на улицата си поливаше градинката за десети път този ден. Наоколо беше пусто, както обикновено. Чисто. Видя няколко коли, но в нито една нямаше жива душа.

Тя спокойно се върна до вкъщи и паркира пред вратата на съседите. Двойката, която живееше там, трябваше да бъде на работа докъм шест часа, така че нямаше да имат нищо против. Прекоси съседната уличка и стигна до задната ограда. Пантите на дървената врата изскърцаха, когато я отвори, затова бързо мина през двора.

Влезе през страничната врата на кухнята. Пистолетът й бе изваден. Надникна внимателно към всекидневната и обстойно огледа помещението. Уютна малка къщичка. Дали не се криеха психопати в тоалетната? Тя се усмихна и бързо изтича нагоре по стълбите, леко приведена и с протегнато напред оръжие. Спря се едва когато стигна горе. Гърлото й пресъхна — вратата на кабинета беше затворена.

Имаше една проста причина, поради която винаги оставяше вратата отворена. За да става проветрение. Никога не затваряше тази врата, но ето че сега нещата бяха различни.

Ръката й леко потрепери. Навсякъде в къщата цареше мъртва тишина. Пристъпи тихо и бавно към вратата. В ръката си усещаше оръжието топло и хлъзгаво. Едно бе сигурно — снимките на Джейкъбс са на ръба на папките. Посегна към топката на вратата, завъртя я, после отвори рязко по посока на стената. Три или четири листа се разпиляха по земята от внезапното завихряне на въздуха. Прелетя през прага с протегнат напред пистолет, леко притиснала спусъка с пръст. Виждаше ясно снимките, точно както ги бе оставила. Въздъхна шумно. Ако някой е бил вътре, не би могъл да не ги види. Приближи се до отделението с папките и грабна плика.

Вече беше по средата на стълбите, когато входният звънец иззвъня. Замръзна на място, после припълзя до завесите. Беше пощенският раздавач, старче с шарещи на всички страни очички. Държеше в ръка един пакет. Пресегна се към топката на вратата, но бързо отдръпна ръката си. От устните й се изплъзна въздишка, докато бавно се наведе и приклекна на едно коляно.

С периферното си зрение мерна нещо тъмно и неясно на фона на полираната тъмнокафява боя. Загледа се в това петно с широко отворени очи. Беше в основата на вратата — метална черна кутия, не по-голяма от тухла. Комплект тънки жички — една бяла и една зелена — излизаха от капака и се свързваха в основата й. Най-отгоре имаше червен кристал, който примигваше на всеки три секунди.

Звънецът на входната врата зазвъня отново, но тя не го чуваше. Отстъпи бавно от вратата, без да осъзнава, че сърцето й бие направо в слепоочията. Хвана здраво оръжието в ръка и се огледа с див поглед. Това вече не беше нейният дом. Някой бе влизал и превърнал къщата й в обиталище на ужасите, в място, където тя повече не можеше да спи спокойно.

Тръгна към коридора и моментално забеляза тъмната кутия. Приклекна до вратата на гаража — оттук обикновено влизаше в къщата. В друг, нормален ден щеше да вкара колата си в гаража и да влезе в къщата от тази врата. Или да паркира на пътеката и да влезе отпред. И в двата случая я дебнеше една и съща ужасна съдба.

В кухнята вече ясно различаваше белезите от проникналите в къщата й лица. Прозорецът стоеше леко отворен, резето — малко изкривено. Бяха влезли и забелязали трите врати, които водеха навън. Разполагали са само с две устройства и са ги заложили на двата евентуално най-използвани входа. Само късметът я бе спасил. Но те дори не са очаквали да се върне тук… Ник в никакъв случай не трябваше да узнае за това.

Бързо отиде до страничната врата и я провери отново, преди да излезе. Промъкна се покрай страничната стена, която отделяше дома й от съседите. Улиците бяха абсолютно чисти. Бързо влезе в колата и пъхна ключа, за да запали двигателя. Усети тъпа болка в стомаха, докато наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как домът й изчезва от полезрението.

 

 

Малка тълпа се бе скупчила от двете страни на стъклото. Даже надзирателят бе отделил време да присъства на тази специална среща. Именно той лично взе договора зад преградното стъкло, за да го отнесе на номер 235150.

Тимоти фон Рор изобщо не се заинтересува от съдържанието на документа. Той отново се обърна към събралото се множество и безпомощно вдигна ръце.

— Мога ли да го подпиша с пръст, надзирател?

Надзирателят кимна към един от хората си. Охраната опипа безпомощно джобовете си, търсейки някаква химикалка. Накрая надзирателят завъртя театрално очи и извади собствената — един блестящ „Монблан“.

Фон Рор я взе в ръка и непохватно надраска името си отдолу. Изглеждаше, че все едно четвъртокласник прави опит да се подпише, но това беше разбираемо. Първият му подпис от девет години насам…

Надзирателят подаде документа поред на Ричард Борг и Дани Рисо, като междувременно му хвърляше по един поглед. После се обърна към Борг със сериозно изражение на лицето.

— Десет минути, господа.

Борг кимна и завери подписа, преди да го върне на затворника.

— Нека да си изясним нещата, Тимоти. Току-що подписа документ, който ти дава правно основание да получиш една трета от наследството. Твоите проценти от този дял възлизат приблизително на седем милиона долара.

Фон Рор се облегна назад и кръстоса едрите си татуирани ръце. Изсумтя презрително и хвърли поглед към охраната, който му висеше над главата.

— Я стига бе, кой ще ми остави такива пари, приятел?

— Твоят чичо — отвърна Дани Рисо.

— Да бе. Чичо ми Доналд Тръмп.

Рисо се усмихна суховато.

— Името на чичо ти е Лудвиг Холцман. Помниш ли го?

— Не. Сигурни ли сте, че сте намерили правилния човек, момчета?

— Абсолютно убедени — каза Борг. — Не бихме си губили времето да идваме чак дотук, ако не беше така. Кога трябва да излезеш, Тимоти?

— След пет месеца.

— Значи, ето какво ще направим — ако, разбира се, си съгласен: парите ще ти бъдат прехвърлени на банкова сметка в местния клон на „Бей еъриа“. Те ще са на сигурно място, докато ти си ги изтеглиш. Това добре ли ти изглежда?

Фон Рор се изхили отново. Всичко, което му казваха двамата посетители, извикваше у него невъздържан кикот.

— И какво сега? Вие двамата влизате тук, връчвате ми не знам си колко милиона и ме питате дали ми изглежда добре? Естествено, че ми изглежда дори прекрасно.

— Добре. Когато уредим банковата сметка, ще ти изпратим писмо с всички подробности. — Детективите станаха. — Благодаря ти отново, Тимоти. Други въпроси?

— Да — каза той, хвърляйки отново поглед на надзирателя си. — Имате ли нещо против, момчета, да изпратите дузина голеееми рози за погребението на стария чичо Луи? Това би ме зарадвало много.

Борг погледна към Рисо и леко се подсмихна. Не можеха да спазарят повече от това. Три милиона и седемстотин хиляди за двайсет минути. Какъв майтап!

 

 

Матю фон Рор бръкна в джоба на якето си и на лицето му разцъфна поредната за тази седмица хилядакаратова усмивка. Пъхна картата си в машината и ясно чу щракването, с което се отбеляза точният час. Махна за лека нощ на няколко колеги, които оставаха след него, и избута тежката врата, за да излезе на паркинга. Още седем дни и отново свободен човек. Още седем дни и животът му щеше да се преобърне!

Получи обаждането преди два часа. Гласът й звучеше притеснено, сигурно беше силно разстроена, но това е разбираемо. Онова, което не схващаше бе, как е възможно да се получи такова нещо. Докато важаха старите истини, че няма гарантирана защита срещу заблуден куршум и други божии дела, единствено можеше да си мисли, че някой ще заложи тази ценна хартийка в банка или на друго подобно място. Алекс действаше хладнокръвно. Освен това той провери всичко, което тя му каза. Обади се в Службите на окръг Колумбия и провери имотното състояние на чичо си. „Мърчант и съдружници“ му изпращаха нов договор с експресната въздушна поща. Той трябваше да го върне подписан по същия начин до пощенската кутия на Алекс.

Караше волно през кварталите на Сакраменто и се чувстваше на седмото небе. Планираха да отгледат децата си тук. Упорито търсиха нов дом, който да не е прекалено далече от най-добрите училища в града. Сега този план трябваше да поизчака. Годеницата му говореше за къща с четири спални в Сан Франциско, или на Хаваите, и вила на Тахое за зимните ваканции. Трябваше да направят много сложен избор.

Той зави към двора на дома си и погледна часовника. На обяд щяха да полеят празничното събитие. Вече започваше да свиква с мисълта за новото си положение. Затвори вратата на „Корола“-та и си представи на нейно място черен заместник, модел 944 със слънчев гюрук. Поклати глава и се засмя на себе си. Не сънуваше.

Грабна пощата от кутията и бръкна за ключа от входната врата. Извади една бира от хладилника и тръгна нагоре по стълбите. Спешно се нуждаеше от освежителен душ. След осем часа в сервиза, сред прах и мръсотия, усещаше как всичко се е пропило в кожата му. Още около една седмица или малко повече… Добре че уведоми в сервиза две седмици предварително. Съблече си ризата, захвърли я в ъгъла и си разкопча колана.

Ударът се стовари върху Матю фон Рор откъм гърба — тъп удар по врата, който отекна чак в стомаха му. Подът на стаята лудешки се завъртя пред погледа му. Когато отвори очи, двама мъже се бяха надвесили над него и го оглеждаха. Имаха оръжия. Единият го заобиколи, леко килнал глава настрани.

— Знаеш ли къде се намира брат ти Тимоти?

Фон Рор погледна към пистолета и кимна отрицателно. Едва успяваше да остане в съзнание. Обърна се на една страна, но панталоните му се бяха увили около краката и му пречеха.

— Кога си го виждал за последен път?

— Какво искате от мене?

— Кога за последен път си виждал брат си?

— Божичко, от години не съм го чувал. Какво…?

И двамата стреляха по веднъж, като единият се прицели директно в главата. После убийците слязоха по стълбите и се качиха в колата си, поемайки спокойно по Брук стрийт.