Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (29)

28.

Ник с нетърпение очакваше да се мръкне. Пътуваха вече три часа и половина, нервите им бяха опънати до скъсване. Нощният мрак му се струваше като манна небесна, която очакваше с трепет. Караше с постоянна скорост в дясното платно, очите му постоянно прескачаха към огледалцето за обратно виждане. Някъде там отзад, се спотайваше колата на пътната полиция, дебнеща като хищник в бавно спускащия се мрак. Всякакъв контакт с тази кола беше нежелан, дори и най-невинният.

Ник даде мигач и се насочи към отбивката за град с име Купървил. Не след дълго откри малък търговски център, спря в най-отдалечения край на паркинга и остана в колата да чака Джесика. Протегна ръка да включи радиото, после максимално спусна облегалката си назад. Тя дойде четиридесет и пет минути по-късно, положи на задната седалка големите торби с дрехи, след което мълчаливо се настани до него. Отново потеглиха.

В Олбъни пристигнаха малко след шест вечерта. Джесика предпазливо се насочи към рецепцията на хотел „Менър Ин“. Жената зад гишето беше твърде отегчена, за да прояви някакво любопитство към новопристигналите. Тя просто извади някакъв формуляр за регистрация и шумно го плесна върху плота. Джесика го попълни с името Кати Бек, поиска ключ и тръгна да търси стая номер 10.

Ник пусна саковете на килима и се просна на леглото. Не беше затварял очи в продължение на почти двадесет и четири часа и това му се отразяваше. Но трябваше да свърши още много работа, преди изобщо да мисли за сън.

Джесика излезе от банята. Беше се преоблякла в джинси и пуловер.

— Значи си сигурна, че искаш да го направиш — изгледа я продължително той.

— Бих казала, че ми писна да го обсъждаме — хладно отвърна тя.

Седнаха на леглото. Договорът беше запазил формата още от основаването на фирмата: едно юридическо споразумение, лишено от сложни фрази, в което клиент и собственик се споразумяваха за определен процент от имуществото на Джералд Реймънд Джейкъбс (известен още и под името Лудвиг Вилем Холцман), в случай, че агенция „Мърчант и съдружници“ направи необходимото да го издири и осигури на наследниците. Оригиналът беше изготвен преди дванадесет години от Дъг Спинети — два дни преди основателят на фирмата да сключи първия си договор с клиент. Ник отлично помнеше този ден, тъй като той постави началото на низ от вълнуващи събития. Беше толкова възбуждащо… Баща, син и адвокат отидоха на кръчма и се напиха като моряци, за да отпразнуват раждането на новата фирма. Това бе станало много отдавна, в един свят, който вече не съществуваше за никого от тях.

— Ник?

Той замаяно се извърна към нея.

— Добре ли си? — попита тя и леко се усмихна на разсеяния му вид.

— Да — тихо отвърна той и завъртя глава да прогони спомените. — Това е един изключително прост договор. На практика в него пише, че…

— Излишно е да ми разясняваш всяка клауза, Ник — усмихна се тя. — Забрави ли, че и аз съм юрист? — Ръката й легна върху рамото му. — Дай ми една писалка, ако обичаш…

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Джесика огледа документа и положи подписа си на празното място, предназначено за клиента.

— Не е попълнена цифрата на процента — отбеляза тя.

— Тя не е толкова важна — сви рамене Ник. — Сложи каквато искаш цифра под четиридесет.

Тя изрисува 35 и му подаде договора. Ник му хвърли един поглед, но не изпита абсолютно нищо. А за такъв процент наистина би трябвало да празнуват… Вълшебният договор. Небрежно го остави до себе си. По-късно щеше да го пъхне някъде между измачканите си записки, маркиращи хода на една изключително трудна седмица. Вероятно най-трудната в живота му…

— Утре вземам самолета за Денвър — обяви младата жена и стана на крака. — Рано сутринта ще повикам такси, което ще ме откара до летището.

Ник не знаеше какво да каже. Ръцете му механично започнаха да подреждат записките.

— В такъв случай ще те оставя да поспиш — промърмори след известно време той и се огледа за ключовете на колата. Помълча за момент, после вдигна глава и я погледна право в очите: — Искам да знаеш, че наистина съжалявам за всичко, което се случи.

— Аз също — кимна тя. — Преди да си тръгнеш бих искала да те попитам за нещо, свързано с договора.

Настани се до него, кракът й леко се опря в неговия. Той се обърна и я погледна. Изглеждаше задълбочена в договора, копринената руса коса почти скриваше профила й. Не беше чак толкова уморен, че да не забележи колко съблазнително изглеждат дългите й крака в опънатите джинси. За пръв път след Айова той си каза, че Джесика е една изключително привлекателна жена.

Тя отмести договора, облегна се назад и с привично движение отметна дългата си коса.

— Всъщност, няма значение… Предполагам, че всичко е наред.

— Това е… Това е отлично — промърмори след известна пауза Ник.

— Къде ще прекараш нощта? — попита с усмивка Джесика.

— Ами, още не съм решил… — отвърна той и с усилие се отдръпна от нея. — Предполагам, някъде наблизо.

Тя стана, пристъпи към прозореца и внимателно повдигна щорите. Остана там в продължение на няколко минути, излагайки на показ краката и талията си. А може би бедрата и съблазнителната извивка на ханша… После изведнъж се обърна и изключи осветлението. Остана да свети само една малка лампа в банята.

— Не мислиш, че има начин да са ни проследили, нали?

Ник усети магнетичното привличане. Стаята. Беше топла и уютна — истински оазис в сравнение с тъмните и студени улици. Тук имаше удобства и сигурност, леглото излъчваше подканяща топлина…

Джесика се сгуши до него, в ноздрите го удари едва доловимият аромат на странен, но приятен парфюм.

— Защо не останеш още малко — прошепна тя. — Тази вечер не искам да бъда сама, ще ми е по-добре, ако си тук…

Ник я погледна и изведнъж усети, че се чувства по същия начин. Нещо подобно го бе обзело в мига, в който научи за унищожения си апартамент, а после, когато един от заместник-директорите на ФБР го предупреди, че ще му бъде отправено обвинение в опит за убийство. Така се беше чувствал и по време на целия престой в Женева, въпреки че нямаше конкретни желания. Но сега нещата бяха други. Той знаеше къде трябва да бъде и какво да прави.

Въздъхна и бавно се изправи.

— Няма начин да те проследят дотук — прозвуча някак отстрани гласът му. — Ще бъдеш в безопасност, но все пак се пази… — Той протегна ръка.

Тя се сви, на лицето й се изписа недоволство.

— Сигурен ли си, Ник?

— Съжалявам.

Стиснаха си ръцете. Ник извади ключовете и се насочи към вратата. Спря за момент на прага, после излезе и затвори без да се обърне нито веднъж.

 

 

Ник бързо огледа паркинга пред блока Тауни Вила, после краката пъргаво го понесоха към номер 204. Вратата се отвори само секунда след почукването му.

Алекс беше облякла една прекалено голяма тениска — точно както през нощта, в която започнаха разследването по случая Джейкъбс. На оскъдната светлина на нощната лампа приличаше на ученичка.

— Веднъж и ти да се появиш по нормално време — усмихна се тя.

Ник пристъпи напред и я прегърна. Тя се стресна за миг, после се притисна в него.

— Хей, ще ми кажеш ли какво означава това? — през смях попита тя.

— Пътуването беше дълго — промърмори той и я отблъсна на една ръка разстояние. — Просто ми е приятно да видя позната физиономия.

Тя изпусна лека въздишка, усмивката й се стопи.

— Господи, Ник! — възкликна тя и докосна дясната му буза. — Какво се е случило?

Изтече една дълга секунда преди да си спомни. Екипът на Шаньон беше оставил трайни следи върху лицето му.

— Притиснах я по време на сън — отвърна с усмивка той. — Хайде, няма ли да ме поканиш вътре?

Едва успя да намери пътя до кухнята. Алекс беше спуснала щорите, които почти не пропускаха светлината на отиващия си ден. Седнаха край кухненската маса, без да палят лампата. Върху нея беше отворен лаптопът на партньорката му, встрани се виждаше и портативен лазерен принтер.

— Искам да зная какво е станало с лицето ти, Ник!

— След малко ще ти кажа. Важното е, че съм жив и здрав. А ти как се справяш?

— Току-що приключих поредния телефонен разговор с мама — сви рамене тя. — Настаних я във Флашинг, в апартамента на едни приятели.

— Много добре. Тя знае ли за обвиненията?

— За нещастие да.

— И какво казва?

— Не знае какво да каже — безпомощно промълви Алекс. — За нея това е твърде много. Знаеш, че светът й е затворен между работа, молитви и телевизия, Ник. И добре, че е така. Аз, например, отдавна съм забравила как да се моля на Бога.

— Няколко молитви няма да са ни излишни — рече с въздишка Ник.

— Сигурно.

Той взе ръцете й и здраво ги стисна. Известно време и двамата мълчаха.

— Трябваше да взема мерки за сигурността й, Ник — промълви след известно време Алекс. — Утре ще я вземат от апартамента и ще я закарат на една частна писта, откъдето ще излети за Канада.

— Умно.

— Реших и аз да замина.

Ник се втренчи в нея.

— Трябва — нервно преглътна тя. — Не мога да седя и да чакам да ме арестуват. Знам, че вярваш в това, което вършиш, Ник… Че в момента, в който изготвиш този рапорт, или както там го наричаш, нещата ще се оправят и всички обвинения срещу нас ще бъдат свалени. Но аз не мога да рискувам и да вляза в затвора. Просто не мога!

— Не е нужно да се оправдаваш, Алекс — тихо рече той. — Направи това, което мислиш за най-правилно. По дяволите! Може би и аз ще напусна страната за известно време, докато тази бъркотия започне да утихва.

— Радвам се да го чуя, Ник, тъй като и ти идваш с мен. Самолетът излита точно в шест.

— Откъде?

— От едно малко летище в близост до границата на щата. Приятел на мой приятел разполага с 6-местен „Чесна“. Ще ни струва пет хиляди долара, но при създалите се обстоятелства това ми се струва евтино. Той ще ни прекара през границата с Канада.

— Къде по-точно се намира това летище?

— Лесно ще го откриеш — пътуваш по Магистрала 87 на север до първия черен път. Той е къс, не повече от километър-два. То представлява една бетонна писта по средата на нищото. Ще търсим Боб. Би трябвало да е там сам. Пет бона на глава си е чиста далавера, ако питаш мен.

— Сигурно — промърмори Ник и сведе поглед към масата.

Помълчаха известно време.

— Как се стигна до всичко това, Ник? — попита с потрепващ глас тя. — Само преди десетина дни всичко ни беше наред. Живеехме си живота… А сега всичко рухна, изглежда завинаги… Как ще се оправяме оттук нататък?

— Няма да е толкова зле, момиче — успокоително рече той. — Ситуацията ще се нормализира, след което пак ще си подредим живота. Е, за известно време ще трябва да се снишаваме, но поне ще имаме пари да го правим. — Пръстите му хванаха нейните: — Джесика фон Рор подписа. Тридесет и пет процента. Дъг ще долети утре, най-вероятно в ранния следобед. Половината от тези пари са твои. Заслужила си всеки шибан цент от тях!

Тя сведе поглед към преплетените им ръце, лицето й си остана тъжно.

— Тези пари са мръсни, Ник.

— Вярно, но ние се нуждаем от тях. Една значителна част от тях ще отделя за двама първокласни адвокати, които ще работят върху защитата ми. Всъщност, върху нашата защита. Ще оборим всички обвинения, Алекс. Докладът, който двамата с теб ще сглобим тази вечер, ще бъде огромен скок във вярната посока. А когато се измъкнем от тази бъркотия, тогава ще мислим какво да правим с мръсните пари.

— Например?

— Не знам. Може би ще открием някакви наследници, стига да се потрудим както трябва. Не виждам какво може да ни попречи. Това няма да е по-различно от всичките ни операции с редовни банкови сметки тук, в Щатите.

Алекс замълча, но в очите й имаше скептицизъм.

— Видях се с онова частно ченге, за което ти бях споменала — смени темата тя.

— Което е работило с Джейкъбс…

Тя му разказа за посещението си в кантората в Бронкс. Напрегнато приведен напред, Ник поглъщаше всяка дума.

— Значи този човек не е бил Демело — промърмори накрая той.

— Беше партньорът му Блаунт. От него научих, че Демело е мъртъв.

Ник се намръщи и разтърка очи.

— Защо не съм шокиран от тази история? — мрачно поклати глава той.

— Ние знаем, че човекът на онези снимки е Джейкъбс — подхвърли Алекс. — Но мен лично силно ме впечатли местоположението — Стейт и Суан…

— С какво по-точно?

— На тези две улици са струпани почти всички щатски и правителствени учреждения в Олбъни. Там са Емпайър Стейт Плаца и Капитолият. Проблемът е, че не съм сигурна дали той е имал предвид конкретно този район… Според него снимките са направени в някакъв парк наблизо. Поне аз останах с впечатлението, че това има предвид.

— Защо не ти обясни по-подробно?

— Ник, той умираше буквално пред очите ми, проснат на пода в кабинета си. Наложи се да повикам линейка, но не останах да я дочакам, разбира се.

Ник кимна и се изправи. Повдигна щорите и надникна през тях към тихата и пуста улица.

— Това е още нещо, което трябва да прибавим към бъркотията. След което двамата с теб трябва да се залавяме за работа. Ще комплектуваме документите, ще напишем резюме на всичко, което знаем, а след това ще го изпратим на „Поуст“ и „Таймс“. Аз мисля, че…

— Но какво точно знаем, Ник? — погледна го объркано Алекс. — Аз изобщо не съм сигурна, че знам нещо.

— Но аз знам — каза той. — Опитай се да си представиш колко голямо е всичко това. Става въпрос за прикриването на военнопрестъпник, за грабеж в безпрецедентни мащаби, за множество убийства, вероятно участие на ФБР и бог знае какво още… Бъди сигурна, че вестниците ще пощръклеят! — Обърна се и пристъпи към младата жена. — За тях ние сме идеалните изкупителни жертви. Появихме им се пред очите точно когато трябва и те нямат никакво намерение да ни изпускат. Е, точно тук ще нанесем първия си контраудар, ще направим началната стъпка към своето оневиняване. Като изпратим пакетите на вестниците, някои важни личности ще усетят как им се подпалват задниците. Пресата ще публикува всичко, което сме открили. Не мога да кажа кой точно ще бъде закован, но имам предчувствие, че доста хора ще пострадат. Медиите ще очертаят и спецификата. Поне един милион репортери и журналисти ще дадат годишната си заплата, за да започнат да се ровят в тези неща!

Алекс кимна, в очите й се върна част от надеждата.

— Имам нещо, което може да ни помогне — изправи се тя.

Отиде в спалнята и миг по-късно се върна с малка видеокамера.

— Я виж ти! — учуди се Ник и я пое от ръцете й. — Откъде се сдоби с това?

— Дебра Рамос я взе под наем — намигна Алекс. — Убедена съм, че записаното с нея ще ни помогне да докажем тезата си.

— Бас държа, че е така — кимна Ник и вдигна камерата пред очите си. — Знаеш ли как се работи с нея?

— Насочваш я към обекта и снимаш — сви рамене Алекс, после протегна ръка и включи лаптопа: — А сега на работа!

 

 

По време на полета от Женева той беше решил как да оформи пакета от документи. Сега им оставаше само да го комплектуват. Уликите щяха да включват документа на ФБР, който бяха взели от Клаудия Дорш, писмото на Холцман до Клаудия, където обяснява своите „задължения“ към американците, копия от оторизиращите писма, открити в гаража на Джералд Джейкъбс.

Всичко това щеше да получи плът и кръв от бележките на Ник, в които подробно се обясняваха действията на партньорите по случая Джейкъбс. В тях не се споменаваше единствено за насилственото проникване в дома на Джейкъбс. Реално погледнато те бяха виновни в предлагане на подкуп и фактически взлом, но бяха твърдо решени да не признават нищо. Читателите сами щяха да отгатнат как партньорите са успели да се доберат до ключовата информация по аферата.

След това идваше ред на видеоматериалите. Те бяха подредени в хронологичен ред. Обясняваха кои са, с какво се занимават, как са се оказали замесени в аферата Джералд Реймънд Джейкъбс. Разказът щеше да ги отведе от Сан Франциско до щат Ню Йорк, от Германия до Айова, от Женева обратно в щат Ню Йорк. Възнамеряваха да запознаят зрителя със съдбата на Роуз Пен и мъртвия наемен убиец Уилям Дрекър, с Лорънс Касълтън и Ричард Борг, с Матю фон Рор, с Виктор Шаньон, със собствениците на „Хан и Конауер“, „Жубелин и сие“ и останалите мъртви банкери, свързани със самотния осемдесет и седем годишен милионер от малкото градче Хъдсън, щат Ню Йорк.

 

 

— Мислиш ли, че това е достатъчно? — попита Алекс.

— Ти шегуваш ли се? — с недоумение я изгледа Ник. — Има още толкова много факти, че се налага да игнорираме част от тях. А в „Поуст“ ще им потекат лигите и от това, можеш да бъдеш сигурна! Поне две дузини репортери моментално ще бъдат изпратени да ровят. И ще го правят, докато не открият цялата истина. Разбира се, че това не е всичко, не предлагаме и готови отговори. Но като стартов материал е повече от добро.

След това преминаха към заключението: снимките, направени от частния детектив на Джейкъбс (още двама убити), извлечението от швейцарските банкови сметки, самоличността на вторичните приносители, открити от Алекс, резултатът от усилията да се сдобият със смъртния акт на Лудвиг Холцман, естествено и подробно описание на опитите да бъдат убити както те двамата, така и законните наследници. Тук нямаше незначителни детайли, не се пропускаше нищо. Материалите щяха да отидат при репортерите частично подредени — те сами трябваше да решат как и какво да използват за изясняване на картината.

Последното допълнение към пакета бе личното изявление на Ник, в което вземаше отношение към всички криминални обвинения, които му бяха предявени. В него той категорично отричаше обвинението в опит за убийство, насочвайки следствието към истинските наемни убийци, отговорни за смъртта на Роуз Пен, Матю фон Рор, Лорънс Касълтън и останалите, упоменати в предишния пакет. По-нататък обясняваше, че няма да се предаде на властите, тъй като има желание да свали обвиненията срещу себе си с помощта на свои средства и методи. Те несъмнено ще докажат, че не той е застрелял полицейския служител от град Хъдсън.

 

 

Влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Наближаваше пет сутринта. Бяха отпечатали осем комплекта документи, състоянието на видеоматериалите им се стори задоволително. Евентуалните дребни поправки или добавки можеха да бъдат направени след три-четири часа сън, от който и двамата имаха въпиеща нужда. Изправен до вратата на банята, Ник разтъркваше лицето си с хавлиена кърпа. Алекс беше на масата и разглеждаше едно от отпечатаните копия.

— Мисля, че всичко е вътре — сви рамене тя и извърна глава да го погледне.

— Вътре е — съгласи се Ник. — А как намираш езика? Ясен ли е, добре ли са композирани отделните пасажи?

Алекс се замисли за миг, после пръстът й посочи един лист.

— Струва ми се, че тук малко прекаляваме. Не бива дори да намекваме, че сме извършили нещо незаконно. Който се залови да чете този текст и види името ти най-отдолу, положително ще стане скептичен. Фактът, че си обявен за издирване, е достатъчно неприятен — оттам нататък каквото и да кажем, все ще сме дискредитирани. Нека оставим докладът да говори сам за себе си.

— Това ми звучи разумно — замислено кимна Ник. — Знаеш ли, че преди малко говореше като истински адвокат?

— Да бе, как не! — направи гримаса Алекс. — Споменаването на адвокатите ме подсеща да те попитам къде е малката ти руса приятелка…

— В един мотел, който всеки момент ще напусне.

— Няма ли да я откараш, Ники? — подхвърли насмешливо тя. — Нали изгаряше от желание да й бъдеш шофьор?

— А ти няма ли да престанеш?

Тя се засмя и поклати глава:

— Помниш ли спора, който водихме? Когато ти казах, че не ревнувам?

— Аха…

— Ами… — Усмивката й стана леко притеснена: — Това май беше лъжа… Всъщност те ревнувах, но съвсем мъничко…

— Ясно — кимна с престорена сериозност Ник.

— Знаеш ли… — промълви тя, без да вдига поглед от дланите си. — Аз високо ценя това, което имаме. А също и теб. През последните четири години преживяхме заедно какво ли не. Всъщност, това важи и за последните петнадесет… А те, повече или по-малко, бяха най-щастливите години от живота ми.

— В моя също — топло се усмихна Ник.

— Предполагам, че… Просто не искам да забравяш, че аз съм твоят партньор. Нещата са такива и нямам желание да ги променям.

— Сякаш аз имам, глупаче такова.

Размениха си топли усмивки и се насладиха на пет секунди мълчание.

— Разговарял ли си с някой от роднините на Роуз?

Ник моментално се върна на земята, приятното опиянение се стопи. От доста време насам се канеше да го стори, но все не намираше сили.

— Не знам какво бих могъл да им кажа — прошепна той. — Всичко, което ми идва наум, звучи безкрайно тъпо. Мислиш ли, че действително трябва да им се обадя?

— Не знам. При нормални условия — да. Но сега наистина не съм сигурна.

Ник сведе очи към килима.

— Все още не мога да повярвам, че Роуз я няма. Точно нея ли избра съдбата за невинна жертва?

— Сърцето ме боли като си спомня за нея — въздъхна Алекс, обърна се и тръгна към спалнята. — Лягам си. Временно не желая да мисля за нищо, искам само да се наспя.

Ник изпитваше същото желание. Взе комплект дрехи за смяна и се насочи към банята. След един дълъг и горещ душ облече чифт гащета и тънка фланелена риза.

Когато излезе от банята, апартаментът тънеше в мрак. Насочи се към дневната, напипа куфара си в тъмното и започна да вади някакви дрехи. Вдигна сакото си във въздуха и изведнъж спря. Нещо тежеше във вътрешния джоб. Бръкна и пръстите му напипаха малкия акварел, който беше купил в Женева. Тънкото стъкло не беше издържало сътресенията на деня и беше прорязано от тънка като паяжина пукнатина. Той го огледа добре, после се насочи към вратата на спалнята.

— Хей…

— Какво? — отговори Алекс.

— Подът на дневната е доста твърд — промърмори той. После, без да чака покана, отиде и се излегна на леглото до нея. — Я виж какво ти нося…

— Какво? — попита тя и побърза да натисне бутона на нощната лампа.

— Спомен от най-неприятното пътуване в живота ми.

Лицето й порозовя от изненада, после разцъфна в широка усмивка.

— Не вярвам! — извика с блеснали очи тя и притисна картината до гърдите си. — Страхотна е!

Протегна ръка и я опря на перваза до леглото. Погледаха я известно време, после Алекс изгаси лампата.

— Чувала съм, че Женева е много красив град — прошепна в тъмното тя. — Много бих искала да го видя.

— Следващия път — успокоително рече Ник. — Кой знае, някой ден може би ще ни се наложи и там да търсим наследници.

— А може да отидем и без да търсим наследници, Ник…

Вечерта беше топла, прозорецът бе малко открехнат. Пердето се раздвижи от лек ветрец. Тишината на улицата се нарушаваше единствено от шепота на падащите листа.

За пръв път от една седмица насам партньорите спаха спокойно и непробудно.