Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (31)

30.

Шофьорът спря на пресечката на Ийст Алън и Корт, очите му отново се насочиха към огледалото за обратно виждане. Даваше си сметка, че това е една от последните му възможности и затова хвърли към красивата млада дама на задната седалка лъстив поглед.

Алекс беше толкова смаяна и объркана, че изобщо не забеляза мераците му. Беше й трудно да асимилира катастрофалния развой на събитията през последния половин час. Това беше най-големият шок в живота й.

Когато позвъни на Ник отсреща вдигнаха, но това не беше гласът на партньора й. Агентите на ФБР най-сетне го бяха заловили. Този, който вдигна, изкрещя името й. Обзета от паника, тя набра номера на Дъг, за да го предупреди. Но и там й отговори агент на ФБР.

Обзета от отчаяние, тя скри лице между дланите си. Ник и Дъг бяха арестувани. Край на мечтите за хепиенд, за красиво пътуване срещу залеза.

След известно време вдигна глава, без да забелязва впития в нея поглед на таксиджията. Още не беше късно да напусне страната. Ник положително би одобрил подобно действие. Просто скача в малкото самолетче и изчезва. Но това беше изключено. Бе длъжна да направи още нещо, ако искаше да не се срамува от себе си.

Стегна се, обзета от гняв. Ник беше убеден, че делът им от наследството ще бъде достатъчен, за да се оневини. Тя имаше известни съмнения, но те не й пречеха да му помогне с каквото може.

Шофьорът насочи колата към тротоара и спря. Алекс огледа сградата на Общинския съд с възобновено чувство на ужас. Беше се надявала, че ще слезе от таксито и моментално ще хлътне във входа, но нещата се оказаха по-различни. За да стигне до него трябваше да измине около петдесетина метра през нещо като малък двор. Осеян бе с хилави дръвчета и храсти, които не предлагаха абсолютно никакво прикритие. Това означаваше, че и при бърз ход щеше да бъде мишена най-малко за двадесетина секунди. Но нямаше избор…

— Съдът — обяви таксиджията, сякаш тя не беше в състояние да го види и сама. После се завъртя, опря лакът на облегалката и се втренчи в нея: — Добре ли сте, госпожо?

Алекс тръсна глава да прогони вцепенението и измъкна портмонето си. Забавянето нямаше да й донесе по-голяма сигурност, нито пък щеше да й спести нервите. Подаде някаква банкнота на шофьора и отвори вратата.

 

 

Вниманието на Рение беше привлечено първо от таксито, а след това и от тъмната коса на пътничката в него. Той остави бинокъла до себе си и посегна за пушката.

Лежеше на плоския покрив на Общинската поща, която се намираше точно срещу сградата на съда. За по-добро място не можеше и да мечтае. Улови жената в окуляра на оптичния мерник и свали предпазителя. Тази брюнетка наистина беше нещо специално. Имаше смугла кожа и едва забележимо натежала фигура — две неща, които при други жени не значеха нищо, но тази я правеха изключително привлекателна. Рение беше стопроцентово сигурен, че чака именно нея. Междувременно тя крачеше бързо и вече беше преполовила разстоянието до входа. Той примижа с едното око и нагласи кръстчето на мерника върху главата й. После затаи дъх…

В душата му се появи зрънце съмнение и той бавно свали пушката. Евентуална грешка в разпознаването щеше да привлече цял рояк ченгета и да подплаши истинската жертва. Той нямаше право да постави под въпрос изхода на цялата операция. Остана неподвижен, докато смалената от разстоянието фигура изчезна във входа на сградата.

Изправи се на крака, на лицето му се появи кисело изражение. Този начин беше прекалено рискован. Което означаваше, че трябва да прибегне до директния подход…

 

 

Фоайето на съда беше пълно с народ, но това не донесе желаното облекчение на Алекс. Бройката има значение за сигурността, ако всички играят в един отбор — нещо, в което тя изобщо не беше сигурна. По тази причина трепваше при всеки по-втренчен поглед, отправен в нейна посока.

Забърза сред тълпата и се насочи към стълбището, което водеше за втория етаж. Не видя нито едно познато лице и бавно започна да се успокоява. Едва ли някой би посмял да я нападне пред очите на толкова хора. Същевременно усети как краката й отмаляват и се попита дали това се дължи само на изкачването. Имаше и друга възможност — именно тълпата да е това, от което се нуждаят неизвестните нападатели.

Стигна до втория етаж и се закова на място. Пред нея имаше три врати — едната директно отпред, другите две — вляво и вдясно. Нервите й бяха опънати до крайност. Какво ли я чакаше зад врата номер едно? Коридорът беше почти пуст, ако не се брояха двамата мъже с късо подстригани коси и спортни костюми. Единият тръгна към нея.

— Алекс Морено?

Тя затаи дъх и неволно отстъпи крачка назад.

— Няма от какво да се безпокоите, госпожице — побърза да каже мъжът и извади някаква значка. — Дейвид Фоулк, Федерално бюро за разследване. Може ли да разменим две думи?

— Само ако сте кратък — окопити се Алекс. — Не разполагам с никакво време.

Агентът любезно се усмихна и махна по посока на една дървена скамейка, долепена до стената.

— Не, благодаря — отказа Алекс. — Ще остана права.

Той прибра значката във вътрешния си джоб, а другият агент бавно се отдалечи и зае позиция в горния край на стълбището.

— Сигурен съм, че знаете за провежданото в момента издирване на Никълъс Мърчант — започна Фоулк.

— Да, знам — кимна Алекс. — И какво?

— Имате ли представа къде е той?

— Никаква.

На лицето му се появи арогантна усмивка.

— Защо не зарежете ролята на малкото невинно сираче, госпожице Морено? — попита агентът. — От достоверни източници научихме, че вие сте негов партньор.

— Тъй ли? — вдигна вежди Алекс. — А какво казват достоверните ви източници за убийството на Роуз Пен и Матю фон Рор? — Въпросът автоматично отприщи гнева в душата й: — Докъде стигна ФБР в издирването на техните убийци? Или и тях искате да лепнете на Ник Мърчант?

— Ние не участваме в следствията относно смъртта на госпожица Пен и братята Фон Рор — сви рамене Фоулк. — Това, което се опитваме да…

— Какво казахте? — изведнъж пребледня Алекс. — Братята Фон Рор?!

— Казах, че не участваме в следствието по тяхната смърт, както и на госпожица Пен, но…

— Значи Тим фон Рор също е мъртъв? — ужасено промълви Алекс.

— Да, госпожице Морено — мрачно кимна агент Фоулк. — Не го ли знаехте?

— Къде се е случило?

— В Калифорния — отвърна агентът и се размърда с видимо неудобство. — Мислех, че…

— Как?

— Заклан е с нож в затвора Сан Куентин.

Алекс потръпна и очите й неволно зашариха наоколо. Загадката за местонахождението на Тим бе решена неочаквано, сякаш с кофа ледена вода в лицето. Малкото живи наследници на Джералд Джейкъбс изведнъж бяха сведени до едно-единствено лице.

— Нямам какво повече да ви кажа! — отсече тя, заобиколи изненадания агент и бутна летящата врата на Съдебна зала №2.

Вътре вървеше редовно заседание. Алекс се огледа и откри едно свободно място на предпоследния ред. Имаше нужда от време да се вземе в ръце, да се съсредоточи върху това, което предстои да свърши. Беше присъствала на достатъчно изяви на Дъг пред съда и знаеше какво трябва да прави. Процедурата беше проста — установява се генеалогията в основните документи, събрани по време на диренето — некролози, актове за раждане и смърт. Оттам започва и реконструкцията на фамилното дърво. Основната й задача беше да докаже самоличността на наследницата. Това щеше да стане с копия от акта за раждане на Джесика фон Рор и от шофьорската й книжка, издадена от щатските власти на Айова.

Ако федералните власти не изиграят някой неочакван коз, тя имаше всички шансове да защити хонорарите на фирмата. А те без съмнение бяха най-големите в историята на „Мърчант и съдружници“.

Разтърка лице и се замисли за Ник. Къде ли са го отвели? Какви са им плановете? Стана й лошо, имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Вдигна папката и започна да си вее с нея. После усети подозрителния поглед на единия от съдебните пристави. Това, което не усети, беше появата на Джон Малой. Той спокойно се настани на стола вдясно от нея и се направи на много заинтересован от съдебното дело, което вървеше в момента.

 

 

Ник беше отведен в главната квартира на ФБР в Олбъни. Вкараха го на задната седалка в един линкълн таункар. Бе притиснат като в сандвич от двама едри агенти. Тялото му беше силно приведено напред заради белезниците, които бяха щракнати на ръцете зад гърба му. Колата се люшна на бордюра и започна да се спуска към подземния гараж. В купето цареше пълна тишина.

Ник беше на прага на отчаянието. Ето как свърши всичко — въпреки поетите рискове и опасностите, на които се беше изложил. Дори и в най-тежките си кошмари не бе предвиждал такъв финал. Допускаше да го убият или арестуват, но да бъде предаден от Дъг?! Все още не можеше да го повярва. Не може най-добрият му приятел да го осъди на 25 години затвор, при това при максимално строг режим. Просто не може!

Измъкнаха го от колата и го прекараха през подземието. Две здрави ръце го придържаха под мишниците, а край тях крачеха още половин дузина агенти, които приличаха на антуража на професионален боксьор. Спряха в слабо осветеното входно антре и зачакаха асансьора.

Горе бяха посрещнати от група мъже с навити ръкави и разхлабени вратовръзки. Един от тях подхвърли някаква подигравателна реплика, останалите се ухилиха. Ник крачеше напред с леко наведена глава.

Федералното бюро в Олбъни разполагаше с три единични килии, разположени на втория етаж на сградата, в дъното на дълъг коридор. Без много приказки беше отведен до най-далечната от тях, където му свалиха белезниците и го бутнаха да прекрачи прага. Вратата звучно се затръшна зад гърба му.

Вдигна глава и се огледа. Килията беше тясна, не повече от два на три метра. До една от стените беше залепен нар, останалите бяха голи, боядисани с розова блажна боя. Той се намръщи… явно се беше превърнал в поредния опитен плъх на федералните психолози. Розовите килии може би правеха чудеса по отношение на изнервените престъпници, а на него му предстоеше да го докаже… Какво си въобразяват тези типове? Може би, че ще започне да крещи, да се мята неистово, да блъска с юмруци по стоманената врата? Е, ще ги разочарова. Шоуто свърши…

Седна на нара и започна да се оглежда. Дрехите му бяха мокри и кални, а кракът му пулсираше от непоносима болка. Нави крачола си и погледна. Около грозната рана на прасеца му имаше кървава лента. Изобщо не си спомняше как се бе появила.

Отметна глава и погледна към тавана. Ярката розова светлина вече му докарваше главоболие. Затвори очи и си представи Дъг, мускулите на лицето му рязко се стегнаха. Все още не можеше да повярва. Адвокатът му действително се държеше странно, но той отдаде това на опънатите му нерви. Какво ли са му предложили? Някоя малка, но сладка сделка? При всички случаи това вече нямаше никакво значение. Фиаското по случая Джейкъбс, както и неговото лично фиаско, бяха факт. Единствената му надежда бе, че Алекс ще прояви достатъчно здрав разум и ще напусне страната. За съжаление ще трябва да го направи без пари, тъй като без Дъг няма да има съдебно дирене по отношение на наследството.

 

 

Дойдоха да го вземат половин час по-късно. Процедурите по ареста бяха стандартни и с нищо не се отличаха от тези по негово време. Взеха му пръстови отпечатъци, направиха му снимки в профил и анфас. Съдържанието на джобовете му потъна в специално надписана книжна кесия. Накрая му дадоха влажен парцал да изчисти пръстите си от мастилото. Седнал на стол срещу него, един агент мълчаливо го наблюдаваше.

Прекосиха коридора и го вкараха в малка стая за разпити. Накараха го да седне в единия край на правоъгълна маса, после го оставиха сам.

Ник се отпусна на мястото си и насочи поглед към микроскопичните прашинки, които се въртяха под светлината на лампата. Изпитваше странно облекчение. Вече бе сигурен, че ще остане жив и ще има шанс да се защитава, най-вероятно в редовен съдебен процес. Спокойно можеше да насочи мислите си в тази посока. Но преди това отправи една безмълвна молитва за Алекс. Искрено се надяваше тя поне да е добре, съдбата й да е по-различна от неговата. Представи си я на борда на самолет, който напуска страната и изведнъж му стана леко…

Десетина минути по-късно вратата се отвори и в стаята влезе човек, облечен в костюм. Ник веднага разбра, че той не е обикновен оперативен агент, а някакъв шеф. Беше дребен мъж, със зализана черна коса и бледо лице — един истински призрак с вратовръзка. Стори му се странно познат.

Заместник-директорът Армингър зае свободния стол срещу него и преплете пръсти. Беше толкова близо, че Ник долови лошия му дъх. Потръпна без да иска, после сведе очи към масата и зачака.

— Е, това не беше по сценарий, а? — обади се след доста дълго мълчание Армингър.

Ник му хвърли безизразен поглед. Не стига, че беше арестуван, но сега явно ще трябва да изтърпи и злорадството на този тип. Извърна глава и закова очи върху снимката на президента, окачена на стената.

— Къде е Алекс Морено?

— Нямам представа.

— Според мен имате абсолютно ясна представа къде е партньорката ви — сви устни Армингър.

— Защо не попитате Дъг Спинети?

Армингър се облегна назад, на лицето му заигра усмивка. Въпросът очевидно го лиши от дар слово.

— Вие май бяхте всичко, което можеше да ни предложи Спинети — промърмори най-сетне той. — Но веднага ще добавя, че постъпи правилно и по всяка вероятност ви спаси живота.

— И едновременно с това го съсипа — поклати глава Ник, после уморено се облегна на масата. — Предполагам, че за това са приятелите.

Забележката му предизвика нова безрадостна усмивка. На масата пред Армингър се появи тънка папка. Той небрежно я прелисти, сякаш му предстоеше да прегледа неделния вестник.

— Къде намирахте подслон през последната седмица?

— Искам да разговарям с адвокат — рече Ник.

— Ще разговаряте. Но преди това ще ви задам няколко въпроса.

— Опитайте — сви рамене Ник.

— Във ваш интерес е да ни сътрудничите. А също и в интерес на госпожица Морено.

Ник се замисли с поглед в ноктите си, после бавно вдигна глава.

— Тя пък какво общо има с всичко това?

— Госпожица Морено е ваш партньор. Или по-скоро съучастник. Предполагам, че именно тя ви е помагала да ни се изплъзвате толкова дълго време.

— Нещо не следвам мисълта ви…

— Ние знаем, че сте пътували с Джесика фон Рор. Знаем също, че тя е подписала с вас договор за издирване на наследство. Кога го направихте, Мърчант — преди да убиете брат й Матю, или след това?

Ник усети скритата заплаха в този въпрос. След кратко колебание реши да се въздържи от коментар.

— Много добре — въздъхна Армингър и се приведе напред: — Нека опитаме по друг начин. Познавате ли швейцарски частен детектив на име Арне Муенд?

Очите на Ник неволно помръднаха, после отново се заковаха върху плота на масата.

— Ще приема това трепване за положителен отговор — усмихна се Армингър. — Във всеки случай той призна, че ви познава. А какво ще кажете за Виктор Шаньон? Говори ли ви нещо това име?

Ник замълча.

— Отговорете на въпроса, Мърчант!

— Искам адвокат — хладно го изгледа Ник.

— Чух ви още първия път — хапливо отвърна Армингър. — По какви въпроси сте се свързали с швейцарския частен детектив, Мърчант?

— Всичко е описано в доклада.

— Какъв доклад?

— Всеки момент трябва да го получите. Изпратил съм ви два комплекта — един тук, втори в манхатънския офис на ФБР. Мисля, че ще ви е интересно да му хвърлите едно око, макар че едва ли ще го харесате. Повярвайте, че след като го прочетете, в главата ви ще възникнат доста нови въпроси…

Армингър примигна няколко пъти, после се оттласна от масата и стана.

— Главна причина да разговарям с вас бе желанието ми да определя точно какви обвинения да бъдат предявени на госпожица Морено — промърмори той. — Това ваше партньорство ми се струва доста любопитно. Внезапната смърт на братята Фон Рор утроява наследството, което ще получи Джесика фон Рор. А после тя изчезва, с ваша помощ разбира се. Интересни факти за разследване от страна на прокуратурата, не мислите ли? И едно изключително тежко обвинение срещу вас, което няма как да отхвърлите…

Ник дори не го погледна. Значи и Тимъти вече е убит, рече си той. Това правеше Джесика единствен наследник. Единствен жив наследник. Засега…

Армингър се забави още малко, очевидно в очакване на отговор. После се обърна и излезе.

— Махнете го от очите ми! — изръмжа той на агента, който чакаше отвън.

Двама го отведоха до килията и затръшнаха вратата зад гърба му.

 

 

Когато Армингър се върна във временния си кабинет, там го чакаше посетител. Сенаторът Томас Нюланд се усмихна и направи крачка напред.