Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (77)

76.

13 август 1989

Ню Йорк Сити

Сал Касио вече чакаше в просторното фоайе на Световния търговски център, когато Пит влезе бавно през главния вход. Касио го измери с поглед от горе до долу. Не помнеше кога за последен път бе виждал някого, който да е толкова близо до ръба на физическата разруха.

Пит тътреше крака като човек, претърпял много неща. Беше облечен с взета назаем шуба с номер, два пъти по-малък от неговия. Дясната му ръка висеше отпусната надолу, а лявата бе притисната към гърдите, сякаш да ги задържи цели; по лицето му бе изписана странна смесица от болка и триумф, в очите му святкаха злобни пламъчета, в които Касио разпозна огъня на отмъщението.

— Радвам се, че успя — рече Касио, без да спомене дума за външния вид на Пит.

— Играта е твоя — отвърна Пит. — Аз съм тук само за подкрепа.

— Ако всичко е точно, и двамата ще стигнем до финала.

— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти.

Касио се обърна и поведе Пит към един частен асансьор. После извади от джоба си малък предавател с бутони, набра съответния код и двойната врата се отвори. Вътре имаше пазач в безсъзнание, вързан с въже за простиране. Касио го прескочи и отвори лъскава месингова врата на електрическо табло, на която бяха гравирани думите: Елеватор „Лифтоник“ OW-607. Той извърши пренастройка и натисна бутона, на който пишеше „100“.

Асансьорът полетя като ракета и ушите на Пит изпукаха три пъти, преди кабината да намали скорост и да спре. Вратите се отвориха към богато обзаведеното преддверие на дружеството Морски линии „Бугейнвил“.

Преди да излезе от кабината, Касио препрограмира електрическата верига на асансьора с предавателя си. После се обърна и стъпи на дебелия килим.

— Тук сме, за да разговаряме с Мин Корио — съобщи безцеремонно Касио.

Жената ги изгледа подозрително, особено Пит, и отвори дневник с кожена подвързия.

— В програмата на мадам Бугейнвил не виждам да са записани срещи за тази вечер.

Лицето на Касио се набразди от най-сполучливия му израз на обида.

— Сигурна ли сте? — попита той и се наведе над бюрото, за да погледне в дневника за срещи.

Жената посочи празната страница.

— Както виждате, не е записано нищо в…

Касио я удари косо по тила с ръба на дланта си и тя падна с главата и раменете напред върху бюрото. Тогава той бръкна под блузата й и извади джобен автоматичен пистолет, калибър 25.

— Като я гледаш, няма да кажеш, че е от охраната — поясни Касио.

Той подхвърли пистолета към Пит и тръгна по коридора, украсен с картини на кораби от флота на Морски линии „Бугейнвил“. Пит разпозна „Пайлъттаун“ и умореното му лице се вкамени. Той последва якия частен детектив по вита стълба от палисандрово дърво със сложна дърворезба, която водеше към жилищните помещения на горния етаж. На горната площадка Касио едва не се сблъска с друга очарователна азиатка, която излизаше от една баня. Беше облечена с кимоно върху копринена пижама.

Очите й се разшириха и със светкавичен рефлекс тя вдигна крак, за да изрита Касио в слабините. Касио обаче предположи намерението й и се изви леко, поемайки удара с бедрото си. Тогава тя мигом зае стойка от класическо джудо и обсипа главата му с няколко коси удара.

По ствола на дъб да удряше, повече поражения щеше да му нанесе. Касио отби атаката й, приклекна и отскочи отново като пружина. Тя се изви наляво с поразяващо изящество на котка, но се блъсна в рамото му и изгуби равновесие. Тогава Касио се изправи и разби защитата й със свирепо ляво кроше, което едва не й откъсна главата. Краката й се отлепиха от пода и тя полетя към една ваза на династията Сунг, висока метър и петдесет, и я направи на сол.

— Явно, че те бива да се оправяш с жените — отбеляза нехайно Пит.

— Пак сме късметлии, че все още останаха няколко неща, които правим по-добре от тях.

Касио се упъти към един голям портал с издълбани върху него дракони и тихо го отвори. Мин Корио седеше подпряна с възглавници в огромното си легло и преглеждаше куп финансови протоколи. Двамата мъже останаха за миг безмълвни и неподвижни, изчаквайки я да вдигне поглед и да забележи неканените си гости. Тя изглеждаше толкова трогателна, толкова крехка, че всеки друг натрапник би се разколебал в намеренията си. Но не и Пит и Касио.

Най-сетне тя повдигна очилата си за четене и ги погледна без сянка от безпокойство или страх. Очите й бяха изпълнени с неприкрито любопитство.

— Кои сте вие? — попита Мин Корио спокойно.

— Казвам се Сал Касио, частен следовател.

— А другият?

Пит излезе от сумрака и застана под светлината на лампите над леглото.

— Предполагам, че ме познавате.

В гласа й се долови лека изненада, но нищо повече.

— Господин Дърк Пит.

— Да.

— Защо сте дошли?

— Вие сте един гаден търтей, който изсмуква живота от несметен брой невинни хора, за да укрепва порочната си империя. Вие сте отговорна за смъртта на моя близка приятелка, както и за смъртта на дъщерята на Сал. Опитахте се да убиете и мен и ме питате защо съм тук.

— Грешите, господин Пит. Не съм извършила никакви такива престъпления. Ръцете ми са чисти.

— Игра на думи. Вие живеете в своя музей на азиатски артефакти, скрита от външния свят, а внукът ви върши мръсната работа вместо вас.

— Казвате, че аз съм причината за смъртта на ваша приятелка?

— Тя умря от нервнопаралитичното вещество, което вие сте откраднали от правителството и сте го оставили в „Пайлъттаун“.

— Съжалявам за загубата ви — каза любезно тя; в учтивия й и съчувствен тон нямаше и следа от ирония. — А вие, господин Касио, защо смятате, че аз съм виновна за смъртта на дъщеря ви?

— Тя е била убита заедно с целия екипаж на същия този кораб, само че тогава той се е наричал „Сан Марино“.

— Да, спомням си — рече Мин Корио, изоставяйки всякакви преструвки. — Момичето с откраднатите пари.

Пит гледаше лицето на старицата и го изучаваше. Сините очи бяха ясни и блестящи, кожата на лицето — гладка, с едва забележими бръчки от възрастта. Наистина трябва да е била красива навремето. Ала под външния блясък Пит забеляза грозота — замръзнала помийна яма. Вътрешно тя бе изтъкана от престъпна злоба, която го изпълни с презрение.

— Предполагам, че след като сте унищожили толкова много хора — каза той, — вече сте добили имунитет към човешкото страдание. Загадката е как сте минала безнаказано през всичките тези години.

— Дошли сте да ме арестувате ли? — попита тя.

— Не — отвърна твърдо Касио. — Да ви убием.

Пронизителните очи блеснаха за миг.

— Хората от охраната ми ще влязат всеки момент.

— Вече отстранихме две от тях — онази в приемната и другата, пред вратата ви в коридора. Колкото до останалите… — Касио замълча и посочи с пръст телевизионна камера, поставена над леглото й. — … препрограмирах лентите. Охраната ви пред мониторите наблюдава в момента онова, което се е случило в спалнята ви в една от вечерите преди седмица.

— Внукът ми ще ви открие и мъчението ви няма да свърши бързо.

— Ли Тонг е мъртъв — уведоми я Пит, изричайки с наслада всяка сричка.

Лицето й се промени. Сега кръвта му се отдръпна и то стана бледожълто. Но не от шок или мъка, помисли си Пит. Тя чакаше, чакаше нещо. После искрицата на надеждата угасна също тъй бързо, както се бе появила.

— Не ви вярвам — рече тя накрая.

— Той потъна заедно с лабораторията в шлепа, след като го прострелях.

Касио заобиколи леглото и застана отстрани.

— Налага се да дойдете с нас.

— Мога ли да попитам къде ще ме водите? — Гласът й бе все още тих и благ; погледът в сините й очи остана твърд.

Двамата мъже не забелязаха, че ръката й под завивките помръдна.

Пит така и не намери обяснение за инстинктивното си движение, което спаси живота му. Може би се дължеше на внезапното проумяване, че телевизионната камера нямаше точната форма на камера. Може би се дължеше на впечатлението за пълната липса на страх у Мин Корио или че напълно се владее, но в мига, в който светлинният лъч над леглото й светна, той се хвърли на пода.

Пит се търкулна на една страна и извади автоматичния пистолет от джоба на шубата си. С ъгълчето на окото си видя как лазерният лъч обходи стаята и с тънкото си като игла енергийно копие срязваше мебелите и пърлеше завесите и тапетите. Хванал оръжието с две ръце, той се прицели в електронния усилвател. На четвъртия изстрел лъчът угасна.

Касио продължаваше да стои прав до леглото. Той протегна ръка към Пит и в същия миг залитна и падна. Лазерният лъч бе срязал корема му тънко като с хирургически нож. Той се извъртя по гръб и отвори очи. Секунди го деляха от смъртта. Пит понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Каленият възрастен следовател вдигна глава, от устните му излезе дрезгав шепот:

— Кодът… на асансьора е… четири-едно-едно-шест. — После очите му застинаха безвзорни и дишането му спря.

Пит взе предавателя от джоба на Касио, стана и насочи пистолета си на двайсет сантиметра от сърцето на Мин Корио. Лицето й бе замръзнало в безстрашна усмивка. Тогава Пит свали оръжието си, отметна завивките й и безмълвно я пренесе от леглото в инвалидната й количка.

Тя не направи никакъв опит за съпротивление, нито продума нещо в знак на неподчинение. Седеше в количката, съсухрена и няма, докато Пит я караше по коридора до малкия асансьор, с който двамата слязоха на долния етаж на офиса. Когато стигнаха фоайето на приемната, тя видя изпадналата в безсъзнание охранителка и вдигна поглед към Пит.

— Какво следва сега, господин Пит?

— Падането на последната завеса на Морски линии „Бугейнвил“ — отвърна той. — Утре вашият гнил бизнес вече няма да съществува. Азиатските ви предмети на изкуството ще бъдат предадени на музеите. Тук ще дойде нов наемател и ще преустрои кабинетите и жилищните ви помещения. Цялата ви флотилия ще бъде разпродадена. Отсега нататък името Бугейнвил няма да значи нищо, освен далечен спомен в микрофилмовия архив на вестниците. За вас няма да скърбят нито приятели, нито роднини, а аз лично ще се погрижа да ви погребат в гробище за бедняци и чужденци без никакво име.

Най-накрая той замълча; по нейното лице се изписа омраза.

— А какво ще е вашето бъдеще, господин Пит?

Той се усмихна.

— Ще си поправя колата, която ми взривихте.

Тя немощно се повдигна от количката си и се изплю в лицето му. Пит не понечи да избърше слюнката. Просто остана на мястото си и я погледна с лукава усмивка. Видя как цялата й злоба изби по лицето, докато го проклинаше на корейски език.

Пит набра кодовия номер с бутоните на предавателя на Касио и вратите на „Лифтоник“ OW-607 се отвориха.

Но асансьор нямаше — само празна шахта.

— Бон воаяж, дърта зла вещице!

Той бутна инвалидната количка в зеещата дупка и чу как тя затрака надолу като камък, хвърлен в кладенец, докато отекващият в стените звук заглъхна под стоте етажа.

 

 

Пит излезе през главния вход на Търговския център и тръгна към Лорън, която седеше на пейка отвън. Тя стана да го пресрещне. Двамата се прегърнаха и постояха така известно време, без да продумат.

Лорън усети умората и болката му. Но долови и още нещо — необичаен вътрешен покой, който й бе непознат дотогава. Тя го целуна леко няколко пъти, после го поведе към чакащите таксита.

— Къде е Сал Касио? — попита Лорън.

— При дъщеря си.

— А Мин Корио?

— В пъкъла.

Тя забеляза суровия му поглед.

— Имаш нужда от почивка. Но първо ще те заведа на преглед в болница.

Изведнъж лицето му доби дяволит израз.

— Хрумна ми нещо друго.

— Какво?

— Да прекараме следващата седмица в апартамент на най-хубавия хотел в Манхатън. Ще си поръчаме в стаята шампанско, разни вкуснотии за вечеря, а ти ще ме любиш.

В очите й проблесна кокетство.

— Защо трябва аз да върша цялата работа?

— Защото явно не съм в състояние да поема управлението.

Тя се притисна любвеобилно в него.

— Струва ми се, че това е най-малкото, което мога да направя, задето ми спаси живота.

— Семпер паратус — рече той.

— Семпер какво?

— Това е мотото на бреговата охрана — винаги готов! Ако вертолетът им не се бе появил навреме над шлепа, сега двамата с теб щяхме да сме на дъното на Мексиканския залив.

Стигнаха до таксито и Лорън помогна на бавнодвижещия се Пит да се качи и седне на задната седалка. Тя се настани до него и целуна ръката му, а шофьорът търпеливо гледаше напред през предното стъкло.

— Накъде? — попита той.

— Хотел „Хелмсли Палас“ — отвърна Пит.

Лорън се обърна и го изгледа.

— Ще наемеш апартамент в „Хелмсли“?

— Не, цялата надстройка на покрива му — поправи я той.

— И кой ще плати за тази разкошна интерлюдия?

— Как кой, правителството естествено. Кой друг?