Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (64)

63.

Президентът седеше по пижама и халат зад една писалищна маса, когато Фосет влезе в спалнята.

— Е, какво, говори ли с Моран?

Лицето на Фосет беше мрачно.

— Той отказва да се вслуша във всяко ваше предложение.

— Така ли?

— Казва, че сте свършен като президент и вашата дума вече няма никакво значение. После изрече няколко обиди по ваш адрес.

— Искам да ги чуя — настоя президентът с рязък тон.

Фосет въздъхна притеснен.

— Каза, че се държите като побъркан и мястото ви е в психиатрията. Сравни ви с Бенедикт Арнолд^[1] и заяви, че ще се погрижи вашата администрация да бъде заличена от историческите книги. След още няколко неуместни клевети добави, че ще направите огромна услуга на страната, ако се самоубиете и по този начин спестите на данъкоплатците дълготрайното разследване и скъпоструващия процес.

Лицето на президента заприлича на маска на гнева.

— Значи този мръсен, лицемерен негодник възнамерява да ме вкара в съдебната зала?!

— Не е тайна, че Моран няма да се спре пред нищо, за да заеме мястото ви.

— Задникът му е прекалено голям, за да се намести удобно на стола ми — процеди президентът през стиснати зъби, — а пипето му — прекалено малко, за да се справи с работата.

— Той вече е вдигнал дясната си ръка, за да положи клетва при встъпване в длъжност — поясни Фосет. — Процедурата по обвинение в измяна е само първата стъпка от подробен план за преход от вас към него.

— Алън Моран никога няма да обитава Белия дом — заяви президентът с равен и твърд глас.

— Няма ли заседание на Конгреса, няма да има и обвинение — каза Фосет. — Но вие не можете да ги държите в клопка до безкрайност.

— Те не могат да се съберат, докато не им наредя.

— А насроченото им за утре сутринта заседание в аудиторията „Лизнър“?

— Военните части ще го разтурят на бърза ръка.

— Ами ако частите на Националната гвардия от Вирджиния и Мериленд не отстъпят от позициите си?

— Колко дълго ще издържат срещу войници с боен опит и морски пехотинци?

— Достатъчно, за да бъдат дадени голям брой жертви — рече Фосет.

— Е, и какво? — изсмя се студено президентът. — Колкото по-дълго държа Конгреса разпуснат, толкова повече неща ще свърша. Няколко жертви не е кой знае колко голяма цена.

Фосет го погледна смутен. Това не беше същият онзи мъж, който се кълнеше тържествено по време на президентската кампания, че на нито един американски младеж няма да бъде заповядано да се бие и умре по време на неговото управление. Фосет бе направил всичко, за да изиграе докрай ролята си на приятел и съветник. След малко той поклати глава и рече:

— Надявам се, че няма да действате прекалено пагубно.

— Разтрепериха ли ти се гащите, Дан?

Фосет се чувстваше притиснат в ъгъла, но преди да успее да отговори, в стаята влезе Лукас с поднос с чаши за чай и чайник.

— Иска ли някой билков чай? — попита той.

Президентът кимна.

— Благодаря ти, Оскар. Добре си се сетил.

— А ти, Дан?

— Ще пийна една чаша, благодаря.

Лукас напълни чашите и ги раздаде, оставяйки една и за себе си. Фосет пресуши своята почти наведнъж.

— Можеше и да е по-горещ — изнедоволства той.

— Съжалявам, но докато дойда от кухнята, изстина — рече Лукас.

— На мен пък ми харесва — обади се президентът между две глътки. — Не обичам прекалено горещи течности, само ти парят на езика. — Той остави чашата на писалището. — И тъй, докъде бяхме стигнали?

— Обсъждахме новата ви политика — отвърна Фосет, измъквайки се ловко от ъгъла. — Западна Европа е напълно объркана от решението ви да изтеглите американските войски от НАТО. В посолствата вече тръгна подигравателната мълва, че Антонов възнамерява да даде голям бал в хотел „Савой“ в Лондон.

— Не ми допада хумор от този род — каза сдържано президентът, — Антонов ми даде личните си уверения, че няма да излиза от двора си.

— Доколкото си спомням, и Хитлер е казал същото на Невил Чеймбърлейн^[2].

Президентът се намръщи и понечи да му отвърне нещо с гневен тон, но изведнъж се прозя и поклати глава, за да се пребори с налягащата го дрямка.

— Не е важно кой какво мисли — рече той бавно. — Важното е, че аз разсеях опасността от ядрена заплаха.

Фосет последва примера му и също се прозя заразително.

— Ако нямате повече нужда от мен, господин президент, тогава да поемам към къщи и мекото легло.

— Аз също — обади се Лукас. — Жена ми и децата почват вече да се питат съществувам ли, не ли.

— Разбира се. Извинявайте, че ви задържах до толкова късно. — Президентът отиде до леглото, изхлузи чехлите и свали халата си. — Оскар, би ли включил телевизора? Ще ми се да погледам няколко минути новини по кабелната програма. — После се обърна към Фосет. — Дан, първата ти работа утре сутринта е да ми уредиш среща с генерал Меткалф. Искам да ми докладва за движението на войските му.

— Ще имам тази грижа — увери го Фосет. — Лека нощ!

В асансьора Фосет погледна часовника си.

— Два часа ще бъдат достатъчни.

— Ще спи като заклан и ще се събуди по-скапан от пребито куче — каза Лукас.

— Между другото, кога успя да го направиш? Не те видях да слагаш нещо в чая му, а напълни и трите чаши от един и същ чайник.

— Това е стар фокус — засмя се Лукас. — Чайникът беше с две отделения.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се присъединиха към Емет, който стоеше отстрани и ги чакаше.

— Имахте ли някакви затруднения? — попита той.

Фосет поклати глава.

— Мина гладко като по вода. Президентът е на път да заспи като къпан.

Лукас го погледна и рече предпазливо:

— Сега идва трудната част — да заблудим руснаците.

 

 

— Той спи необичайно дълбоко тази нощ — отбеляза Луговой.

Психологът пред монитора, който бе поел ранната сутрешна смяна, кимна и рече:

— Добър признак. Така другарят Белкий ще има по-малък шанс да проникне в сънищата му.

Луговой огледа екрана на монитора, който отчиташе функциите на тялото на президента.

— Температурата му се е покачила с един градус. Забелязва се наплив на кръв в носовите канали. Изглежда, субектът ни се разболява или от лятна простуда, или от инфлуенца.

— Смайващо е да узнаваме, че е атакуван от вирус, преди той да го е почувствал.

— Не вярвам да е нещо сериозно — каза Луговой. — Но се постарай да го държиш под строго наблюдение, да не би да развие нещо, което би застрашило проекта…

Изведнъж данните в зелен цвят, изпълващи дузината екрани на командния пулт, се загубиха във вид на разкривени линии и изчезнаха от черния фон.

Дежурният психолог се напрегна.

— Какво, по дяволите…

В следващия миг данните, ярки и четливи, се появиха отново на екрана със същата бързина, с която бяха изтрити. Луговой мигом провери лампичките на сигнализационната верига. Всички показваха нормално положение.

— Какво беше това според вас?

Луговой имаше замислен вид.

— Вероятно краткотрайна неизправност в предавателя на присадката.

— Никъде нямаше показание за прекъсване на процеса.

— Да не би да са се получили електрически смущения?

— Точно така. Някакъв вид атмосферно влияние. Това е възможното обяснение, симптомите съвпадат. Какво друго може да бъде?

Луговой прекара уморена ръка по лицето си и огледа мониторите.

— Нищо — отвърна той със сериозен израз, — нищо обезпокояващо.

 

 

Генерал Меткалф, който се намираше във военната си резиденция, затвори папката с доклада в скута и разклати брендито в чашата си. После вдигна унил поглед към седящия срещу него Емет.

— Трагично престъпление е това — заговори той бавно. — Президентът имаше всички шансове да завоюва слава. Не сме имали по-изискан човек в Белия дом.

— Но ето ви фактите — каза Емет, посочвайки доклада. — Благодарение на руснаците той психически не е годен за поста.

— Трябва да се съглася, макар че не ми е лесно. Ние с него сме приятели от близо четирийсет години.

— Ще разпуснете ли военните части, за да позволите на Конгреса да се събере утре в аудитория „Лизнър“? — попита настоятелно Емет.

Меткалф отпи глътка бренди и кимна меланхолично.

— Още утре сутринта ще издам заповед за оттеглянето им. Можете да уведомите лидерите на представителите на Белия дом и Сената, че Капитолият е на тяхно разположение да проведат заседанието си.

— Мога ли да ви помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Възможно ли е да отстраните морските пехотинци охраняващи Белия дом, до полунощ?

— Не виждам пречка — отвърна Меткалф. — Защо, има ли някаква конкретна причина?

— За заблуда, генерале — поясни Емет. — Заблуда, която много ще ви заинтригува.