Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (69)

68.

13 август 1989

Ню Орлиънс, Луизиана

Пит проспа почти целия полет, докато Джордино бе поел управлението. Слънцето светеше ярко от безоблачното небе, когато те се снижиха над синьо-зелените води на езерото Пончартрейн и се насочиха към малкото летище край брега на Ню Орлиънс. Зеленикавосиният реактивен самолет на НЮМА докосна асфалтовата писта и постепенно спря до вертолет, на чийто корпус бе изписано „Делта ойл лимитид“.

От спрялата до него кола излезе мъж в летен памучен костюм и тръгна към самолета. Свали очилата си за слънце и протегна ръка към Пит, който слизаше от кабината на реактивния „Лиър“.

— Господин Пит? — попита той и белите му зъби блеснаха от почернялото му лице.

— Аз съм Пит.

— Клайд Грифин, агент на ФБР, завеждащ местното управление за специални задачи в Луизиана.

Джордино се приближи до тях и Пит го представи.

— С какво можем да ви услужим, господин Грифин?

— Директорът Емет ме помоли да ви предам, че Федералното бюро не може да ви предостави официално съдействие в търсенето.

— Не помня да съм искал някакво съдействие — рече Пит.

— Аз казах „официално съдействие“, господин Пит. — Широка усмивка огради белите зъби. — Неофициално казано, днес е неделя. Директорът намекна, че каквото и да правят агентите в свободния си ден, е тяхна работа. На мое разположение са осем души, които решиха, че вашата задача е по-важна, отколкото да играят голф.

— Емет дал ли е благословията си?

— Той подчерта, че ако не открием вицепрезидента час по-скоро, ще ми тегли такъв шут в задника, че място няма да мога да си намеря.

— Мой тип човек — вметна Джордино.

— Уведомиха ли ви какво точно търсим? — попита Пит.

— Речен шлеп — кимна Грифин. — Досега сме проверили около двеста оттук до Батън Руж.

— Търсили сте на север, а според мен трябва на юг.

Грифин явно не беше съгласен и заби поглед в земята.

— Повечето от пристигащите товарни кораби и танкери разтоварват на градските докове. Оттам товарите се превозват на север с влекачи. Малко шлепове извършват курсове по делтата на юг освен онези, които изхвърлят в океана отпадъци и боклук.

— Тъкмо затова трябва да търсим там.

Грифин ги покани с ръка да се качат на вертолета.

— Моите хора чакат в коли край брега. Можем да им даваме указания от въздуха.

— „Делта Ойл“ сигурно прикритие ли е? — поинтересува се Пит.

— Вертолетите на петролната компания са обичайна гледка по тия места — отвърна Грифин. — Непрекъснато се използват за превозване на хора и припаси от сондовите кули в залива недалеч от брега и до тръбопроводите, минаващи през речните ръкави. Никой не им обръща внимание.

Пит се извини и се върна отново в самолета на НЮМА. След малко се появи с калъфа за цигулка в ръка и се качи във вертолета, където бе представен на пилота — слаба, русокоса жена със сънливи очи и провлачен гърлен говор. Пит никога не би я взел за агент на ФБР, каквато беше, нито намираше, че името й „Слатс“^[1] Хоган й подхожда.

— Какво, на цигулка ли ще свирите по време на полета? — полюбопитства Хоган.

— Това уталожва страха ми от височината — усмихнат отвърна Пит.

— На какви ли екземпляри не попадаме — смотолеви тя.

Всички затегнаха коланите си и Хоган издигна летателния апарат във въздуха, направи един кръг над сърцето на града и се насочи на юг.

Под тях малък зелен трамвай пълзеше покрай Сейнт Чарлс авеню, релсите проблясваха от отражението на слънцето през клоните на дърветата. Пит веднага разпозна солидния бял покрив на „Супердоума“ — най-голямото спортно съоръжение от този род в света. Вдясно от тях се изнизаха къщи, подредени плътно една до друга, тесните улици на френския квартал, зелената трева около Джексън Скуеър и заострените върхове на кулите на катедралата „Сейнт Луиз“. Най-сетне пред тях се разкриха мътните кафяво-зелени води на река Мисисипи.

— Ето я древната река — съобщи Хоган, — твърде гъста за пиене и твърде рядка за оран.

— Бил ли сте някога на реката? — обърна се Грифин към Пит.

— Преди няколко години правих исторически проучвания на два кораба, разбити по времето на Конфедеративната гражданска война на стотина километра от Плакмайнс Париш.

— Знам едно чудно ресторантче в енорията…

— И аз го знам, казва се „При Том“. Поднасят превъзходни стриди върху половин черупка. А пък ако ги поискате и полети със соса от люти чушлета, който приготвя майката на Том, стават фантастични.

— Явно много свят сте виждал.

— Според случая.

— Имате ли представа къде може да е укрит шлепът?

— Отваряйте си очите за док и склад, които на вид са порутени и почти не се използват, но са строго охраняеми — с повече от необходимия брой пазачи, висока ограда, а може би и кучета. Шлепът, ръждясал и занемарен, ще е забутан на такова място. Предполагам, че то се намира някъде между Чалмет и Пайлъттаун.

— До Пайлъттаун може да се стигне само с плавателен съд — отбеляза Грифин. — Главният воден път на делтата свършва на шестнайсет километра от един град, наречен Венис.

— Признавам, сбърках.

Те се умълчаха за известно време и наблюдаваха реката под тях, която течеше със скорост почти четири възела между високи диги, предпазващи брега от наводнение. На пасища край малки ферми пасяха крави, портокалови горички се простираха върху тесните ивици укрепена земя покрай дигите и постепенно оредяваха навътре в мочурливата почва. Вертолетът прелетя над Порт Сълфър, чиито внушителни пристани бяха здраво укрепени в западния бряг. Мънички планини от жълта сяра, високи петнайсет метра, се издигаха от равната, отровена почва.

През следващия половин час се появи първият от трите предупредителни сигнала. На няколко километра от Порт Салфър забелязаха изоставена консервна фабрика, край която бяха вързани два шлепа. Грифин уведоми по радиовръзката екипа от агенти, които следваха вертолета по пътя край западния бряг. След направената бърза проверка постройката се оказа празна, а шлеповете съдържаха само просмукана от дъното вода и тиня.

Те продължиха на юг и минаха над обширни блата и криволичещи към залива мочурливи разклонения на реката. Видяха елени, които пасяха наоколо, голям брой алигатори, припичащи се на слънце в калта, и малко стадо кози, които проследиха вертолета с равнодушно любопитство в очи.

Огромен товарен кораб със заоблен нос пенеше водите на реката срещу течението. На кърмата се развяваше опознавателния му флаг със златна звезда, сърп и чук.

— Руски — отбеляза Пит.

— Доста голям процент от петте хиляди кораба, които пристигат всяка година в Ню Орлиънс, са притежание на руснаците.

— Искате ли да видим какво има на онзи шлеп там — посочи с ръка Хоган, — дето е вързан зад онази драга на източния бряг?

Грифин кимна.

— Него ще проверим лично ние.

Хоган тръсна русата си грива.

— Ще се приземя на дигата.

Тя умело докосна с колесниците посипания с натрошени морски черупки път, който минаваше по горната част на дигата. След три минути Грифин тръгна по скърцащата рампа към шлепа. След още три — вече стягаше колана на седалката във вертолета.

— Не ви ли провървя? — попита го Пит.

— Празни надежди. Старото корито е до половината пълно с нефт. Сигурно е служило за нещо като бензиностанция за драгата.

Пит погледна часовника си. Два и половина. Времето летеше. Още няколко часа и Моран ще положи клетва за президент.

— Трябва да продължим да изпълняваме програмата — рече той.

— Чувам ви какво си говорите — обади се Хоган и издигна вертолета с такъв рязък завой над реката, че Джордино притисна ръка в корема, за да провери дали е на мястото си.

След още дванайсет километра те отново удариха на камък, след като зърнаха един шлеп, закотвен съмнително под един навес за корабна поддръжка и ремонт. Бързото претърсване на екипа на сушата установи, че е напълно разбит.

Полетът им продължи над рибарските градчета Емпайър и Бурас. Отминаха ги и тъкмо направиха завой, когато изведнъж пред очите им се разкри картина от златните години на реката — почти забравена внушителна и живописна гледка. Един параход с бял корпус и с широк бимс, от чиито палуби се виеше струйка пара, бе забил нос в западния насип.

— Призраци от времето на Марк Твен — рече Джордино.

— Толкова е красив — вметна Пит, оглеждайки с възхищение пищната дърворезба на многоетажната надстройка.

— Това е „Стоунуол Джексън“ — поясни Грифин. — Атракцията на реката от седемдесет години насам.

Стълбата на парахода бе спусната върху насипа пред стара тухлена крепост, изградена във формата на петоъгълник. Море от паркирани коли и тълпи от разхождащи се хора изпълваха парадния плац и тухления крепостен вал. От средата на едно бойно поле в съседство бълваха на талази облаци син дим над главите на наредените в две срещуположни редици мъже, които привидно стреляха един в друг.

— Какво се чества? — попита Джордино.

— Разиграват междущатска война — отвърна Хоган.

— Пак ми се изплъзва нещо.

— Пресъздават историческа битка — поясни Пит. — За развлечение войниците от бригади и полкове възпроизвеждат действителни бойни единици от Гражданската война. Облечени са в автентични униформи и стрелят беззвучно с точно копирани или оригинални оръдия. В Гетисбърг бях свидетел на подобна сцена. Голямо зрелище е това, почти като истинско.

— Жалко, че не можем да спрем, за да го наблюдаваме — каза Грифин.

— Плакмайнс Париш е жива енциклопедия на историята — обади се Хоган. — Звездообразната крепост, където се възпроизвежда битката, се нарича Форт Джексън. А малкото останало от форта Сейнт Филип се намира точно отсреща през реката. Там именно адмирал Фарагът през 1862 година пробил блокадата на фортовете и превзел Ню Орлиънс за янките.

На човек не му беше необходимо въображение, за да види и чуе в съзнанието си отекващите гърмежи на оръдейната стрелба между бойните кораби на Съюза и батареите на Конфедерацията. Но завоят в реката, откъдето адмирал Фарагът и флотът му щурмували преди повече от век, сега бе смълчан. Водата течеше кротко между обраслите с шубраци брегове, които някога са прикривали останките от разбити и потопени по време на битката кораби.

Хоган изведнъж се смрази на седалката и се вгледа над таблото с контролно-измервателни уреди през предното стъкло на пилотската кабина. На не повече от три километра, с носа обърнат по посока на течението, се виждаше кораб, вързан за стар дървен док, чиито пилони бяха забити под голям метален склад. Зад кърмата на кораба стояха шлеп и влекач.

— Трябва да е онзи там — посочи тя.

— Можете ли да видите името на кораба? — попита Пит от задната пътническа седалка.

Хоган моментално вдигна лявата си ръка от лоста за управление на стъпката на въздушното витло, за да засенчи очите си.

— Разчитам нещо като… не, това е име на град, който току-що отминахме.

— Кой град?

— Бурас.

— Възможно е това да е името. По дяволите! — възкликна Пит с ликуващ глас. — Точно той е!

— На кораба не се мяркат никакви моряци — отбеляза Грифин. — Наистина, има висока ограда, както казахте, но няма и следа от пазачи или кучета. Доста спокойно ми изглежда.

— Не залагайте на това — рече Пит. — Слатс, продължи надолу по реката, докато изчезнем от поглед. После се върни обратно и се приземи под западната дига, за да се срещнеш с вашите хора в колите.

Хоган запази посоката на летене в продължение на пет минути, след това направи широк полукръг на север и приземи вертолета на футболното игрище на едно училище. Две коли, пълни с агенти на ФБР, вече чакаха там, когато машината докосна земята.

Грифин се обърна към Пит.

— Аз и екипът ми ще влезем през предната врата, която се отваря към товарния док. Вие с Джордино останете при Хоган и извършвайте наблюдение от въздуха. Това трябва да изглежда рутинна проверка.

— Рутинна проверка — повтори язвително Пит. — Значи отивате до вратата, показвате блестящите си значки на ФБР и гледате как всички вътре се свиват от страх. Нищо подобно. Ония хора убиват така, както ти и аз трепем комари. Излизайки на открито с колите, ще бъде равносилно на покана да ви пръснат черепите. По-умното е да изчакаш и да повикаш подкрепление.

По лицето на Грифин пролича, че той не е от хората, които обичат да им се казва как да си вършат работата. Не обърна внимание на думите на Пит и даде нареждания на Хоган.

— Изчакай две минути, докато стигнем до портала, след това се вдигни във въздуха и кръжи над склада. Мини на честотата на свързочния ни пункт и ги уведоми за положението. Кажи им също и да препращат нашите съобщения в главната квартира на Федералното бюро във Вашингтон.

Той слезе от вертолета и се качи във водещата кола. Колата заобиколи училищното игрище по почти невидим път, който водеше към доковите съоръжения на Бугейнвилови, и изчезна отвъд дигата.

Хоган издигна вертолета и включи радиостанцията. Пит се премести на седалката на втория пилот и загледа как Грифин и хората му наближиха високата ограда, ограждаща пристана и склада. С нарастващо безпокойство видя, че Грифин слезе от колата и застана пред портала, но там никой не го посрещна.

— Нещо става — каза Хоган. — Влекачът и шлепът тръгнаха.

Беше права. Влекачът започна да се отделя от пристана, бутайки шлепа с тъпата си носова част. Кърмчията опитно изведе двата плавателни съда в главното водно течение и зави в посока към залива.

Пит грабна чифт резервни наушни слушалки и микрофон.

— Грифин! — извика той. — Изтеглят шлепа от района. Остави кораба и склада. Върни се на пътя и почвайте следене.

— Разбрах те — потвърди гласът на Грифин.

Неочаквано на кораба се отвориха врати и по палубите се заизкачваха моряци, които смъкнаха брезентовите покривала на две скрити платформи за оръдия, разположени на носовата палуба и на кърмата. Капанът щракна.

— Грифин! — изкрещя Пит в микрофона. — Изчезвай! За бога, изчезвай!

Предупреждението дойде твърде късно. Грифин скочи във водещата кола, която мигом потегли с рев към убежището на дигата, но 20-милиметровите картечници вече бяха изстреляли смъртоносния си поздрав. Куршумите се нахвърлиха яростно върху бясно накланящата се кола, пръсваха на парчета прозорците, срязваха тънкия метал като картон и пронизваха плътта и костите на хората вътре. Задната кола продължи още малко по инерция и спря, изсипвайки на земята тела, едни от които останаха неподвижни, други се опитаха да допълзят до някакво прикритие. Грифин и хората от първата кола успяха да стигнат до горната част на дигата, но бяха тежко ранени.

Пит рязко отвори калъфа на цигулката, провря цевта на томпсъна през страничния прозорец и обсипа с куршуми картечницата на носа на „Бурас“. Хоган веднага схвана намеренията му и наклони хеликоптера, за да му даде по-удобен ъгъл за стрелба. По палубата легнаха по очи моряци, които нямаха представа откъде им дойде този масивен смъртоносен картечен огън. Стрелците на кърмата обаче се окопитиха навреме. Те извърнаха техния оерликон от Грифин и агентите му и насочиха изстрелите си към небето. Хоган направи смел опит да избегне куршумите и успя не със сантиметри, а с милиметри. Тя направи един кръг около кораба, сякаш вертолетът се бе спасил като по чудо, но в този момент куршуми от едностранния дуел изсвистяха над реката. Те описаха траектория във въздуха от „Бурас“ нагоре и се забиха във вертолета. Пит вдигна ръка, за да предпази очите си, когато натрошеното предно стъкло отхвръкна навътре в кабината. Куршумите със стоманени върхове надупчиха тънкия алуминиев фюзелаж и всяха пълен хаос в двигателите.

— Нищо не виждам — съобщи Хоган с изненадващо спокоен глас; лицето й бе почервеняло от няколкото порязвания, но по-голямото количество кръв шуртеше от рана над челото й, пълнеше очите й и я заслепяваше.

Освен няколкото дълбоки драскотини над китката Пит нямаше други наранявания. Той подаде картечния пистолет на Джордино, който превързваше с ръкава, откъснат от ризата си, зейнала от куршум дупка в десния си глезен. Вертолетът губеше мощност и се спускаше право към реката. Пит се пресегна и пое управлението от ръцете на Хоган, успявайки да направи завой и да избегне ненадейната смъртоносна стрелба, избухнала от влекача. От лоцманската кабина и от един горен люк на шлепа наизлязоха десетина мъже и откриха яростен огън от автоматични оръжия срещу пострадалия вертолет.

От двигателите протече гориво, перките на носещото витло завибрираха неудържимо. Пит намали предавката, за да предотврати бързото спадане на скоростта на носещото витло. Видя, че контролно-измервателното табло се е пръснало на парчета от градушката от куршуми. Той водеше безнадеждна битка — нямаше да може да се задържи във въздуха още дълго време. Движението напред намаляваше, той губеше страничния контрол на летателния апарат.

Долу, зад дигата, Грифин седеше на колене в безпомощна ярост, стискаше раздробената си китка и наблюдаваше как вертолетът се гърчи като огромна смъртно ранена птица. Фюзелажът беше направен на решето и той не вярваше, че някой на борда е все още жив. Грифин гледаше как летателната машина бавно умира, изпускайки дълга опашка от дим и постепенно с клатушкане се отдалечи нагоре по реката, успявайки на косъм да не се оплете в клоните на група дървета, покрай речния насип, докато накрая изчезна от поглед.