Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (23)

22.

Бяха минали два часа, откакто слънцето се бе показало над източните покрайнини на града, когато Сандекър мина през един от задните входове на националното летище на Вашингтон. Спря колата до безлюден на вид хангар, разположен в обрасла с бурени част от полето и съвсем отдалечен от експлоатационната площ на въздушните линии. Тръгна към прогнила от времето дървена врата, чиято боя отдавна бе излющена, и натисна бутон на звънец встрани от голям ръждясал катинар. Само след секунди вратата се отвори безшумно.

Пещерообразната вътрешност беше боядисана в лъскаво бяло, което ярко отразяваше слънчевите лъчи, струящи през таванските прозорци на заобления покрив и оприличаваше помещението на музей на транспортни средства. Върху лъснатия циментов под в четири прави редици бяха наредени антични и класически автомобили. Повечето блестяха с онази елегантност, каквато са имали в деня, в който производителят на купета им е направил последното доизкусуряване. Останалите бяха в различен стадий на реставрация. Сандекър се помота около един ролс-ройс „Силвър Гост“ от 1921 година, с купе произведено от „Парк-Уорд“ и около един масивен червен изота-фраскини, 1925, с форма на торпедо, произведен от „Сала“.

Двете „украси“ сред тези редици бяха стар тримоторен самолет „Форд“, познат сред любителите на авиацията като „тенекиената гъска“, и железопътен вагон „Пулман“ от началото на двайсетия век, върху двете стоманени страни на който със златни букви пяха изписани думите: „Манхатън лимитид“.

Сандекър се изкачи по спиралообразна желязна стълба и влезе в ограден със стъкло апартамент, заемащ част от горното ниво на хангара. Морски антики украсяваха всекидневната. Едната стена беше изпълнена с лавици, отрупани с изящно изработени модели на летателни апарати в стъклени витрини.

Пит стоеше пред готварската печка и изучаваше странна на вид смес в един тиган. Облеклото му се състоеше от туристически шорти в цвят каки, опърпани гуменки и фланелка с къси ръкави и надпис върху предната й част: „Да извадим Лузитания“.

— Идвате тъкмо навреме за закуска, адмирале.

— Какво си забъркал тук? — попита Сандекър, надничайки с подозрение в тигана.

— Нищо особено. Пикантен мексикански омлет.

— Аз ще се задоволя с една чаша кафе и половин грейпфрут.

Пит го покани да седне до кухненската маса и наля кафе.

Сандекър се намръщи и размаха вестник.

— Изпълнил си цялата втора страница.

— Надявам се и в другите вестници да е така.

— Какво мислиш, че ще докажеш с това? — попита Сандекър. — Даваш пресконференция, за да оповестиш, че си намерил „Сан Марино“, което не е вярно, и „Пайлъттаун“, което трябва да се пази в строга тайна. Да не би да ти се е стопило сивото вещество?

Пит не отговори, преди да преглътне залъка от омлета си.

— Изобщо не съм споменал за нервнопаралитичното вещество.

— За щастие военните го заровиха тихомълком вчера.

— Нищо страшно не е станало. След като вече „Пайлъттаун“ е опразнен, той представлява само един ръждясал корабокруширал съд.

— Президентът няма да го погледне от този ъгъл. Добре че е в Ню Мексико, иначе сега двамата с теб щяхме да си надигаме задниците от някой килим в Белия дом.

Сандекър бе прекъснат от позвъняване. Пит стана от масата и натисна едно копче върху малко табло.

— На вратата ли се звъни? — поинтересува се Сандекър.

Пит кимна.

— Ама това е грейпфрут от Флорида — измърмори Сандекър, докато изплюваше една семка.

— Е, какво?

— Предпочитам тексаските.

— Ще го имам предвид — усмихна се Пит.

— Да се върнем към шантавата ти история — продължи Сандекър, изстисквайки с лъжичката последните капки сок от плода. — Искам да знам с каква цел си го направил.

Пит му разказа.

— Защо не оставиш Министерството на правосъдието да се занимава със случая, нали затова им плащат.

Пит го погледна с твърд поглед и заклати заплашително вилицата си.

— Защото хората от това министерство никога няма да бъдат пратени да разследват. Правителството не е склонно да признае, че триста души са станали жертва на откраднато нервнопаралитично вещество, за което се предполага, че не съществува. Съдебните процеси и вредното разгласяване ще се точат с години. Те искат да замажат нещата така, че да потънат в забрава. Изригването на вулкана Огъстин им дойде тъкмо навреме. Днес следобед секретарят на пресцентъра към президентството ще изнесе лъжлива информация, в която ще припише причината за жертвите на серния двуокис.

Сандекър го погледна навъсен, после попита:

— Кой ти каза?

— Аз — долетя женски глас от вратата.

По лицето на Лорън грееше обезоръжаваща усмивка. Явно беше излязла да тича за здраве, защото носеше червени сатенени шорти, подходящо към тях късо горнище и лента на главата. Изглеждаше запотена от влагата на Вирджиния и леко запъхтяна. Извади втъкнатата в талията й малка хавлиена кърпа и започна да суши косата си.

Пит представи гостите си един на друг.

— Адмирал Джеймс Сандекър, Лорън Смит, член на Конгреса.

— Седели сме един срещу друг на конференциите на Морския комитет — каза Лорън, протягайки ръка.

На Сандекър не му трябваше да притежава ясновидство, за да отгатне връзката на Пит с Лорън.

— Сега разбирам защо винаги сте гледали благосклонно на предложенията ми за бюджета на НЮМА.

Ако Лорън бе почувствала известно смущение, не го показа.

— Дърк въздействаше убедително върху членовете на Конгреса — каза тя мило.

— Искаш ли кафе? — попита я Пит.

— Не, благодаря. Много съм жадна. — Тя отиде до хладилника и си наля чаша суроватка.

— Значи знаете какво ще е съобщението на секретаря на пресцентъра Томпсън, така ли? — подтикна я към темата Сандекър.

— Да — кимна Лорън. — Моят помощник за връзки с пресата и съпругата му са много близки със Сони Томпсън. Снощи вечеряли заедно. Томпсън споменал, че Белият дом ще погребе трагедията в Аляска, нищо повече. Не е добавил никакви подробности.

Сандекър се обърна към Пит.

— Ако настояваш за тази вендета, ще настъпиш много пръсти.

— Няма да се откажа — заяви сериозно Пит.

— А вие, госпожо Смит? — погледна към Лорън адмиралът.

— Лорън.

— Лорън — съгласи се той. — Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес в тази работа?

Жената се поколеба за миг, преди да отговори:

— Хайде да го наречем конгресно любопитство към евентуален правителствен скандал.

— Не си ли й казал за истинската цел, която стои зад твоята риболовна експедиция край Аляска? — попита Пит адмиралът.

— Не.

— Мисля, че трябва да й кажеш.

— Имам ли официалното ви разрешение?

Сандекър кимна и добави:

— Един приятел в Конгреса ще ни бъде от полза, преди да приключиш преследването си.

— А вие, адмирале, къде заставате? — запита Пит.

Сандекър загледа настоятелно Пит през масата, изучавайки всяка черта на грубоватото му лице, сякаш го виждаше за първи път и се питаше що за човек е този, който прекрачва далеч отвъд нормалните граници, без да гони лична изгода. Прочете по лицето му само свирепа решителност. Израз, който бе виждал стотици пъти през годините, откакто го познаваше.

— Ще те поддържам, докато президентът нареди да ти надупчат задника — каза той накрая. — После те пускам да се оправяш сам.

Пит потисна доловима въздишка на облекчение. Всичко се нареждаше добре. Дори повече от добре.

 

 

Мин Корио погледна вестника върху писалището си.

— Как разбираш това?

Ли Тонг се наведе над рамото й и зачете на глас встъпителните изречения на журналистическия материал.

— „Вчера Дърк Пит, директорът на отдела за специални проекти към НЮМА съобщи, че са били намерени изчезналите преди повече от двайсет години два кораба. «Сан Марино» и «Пайлъттаун». Двата плавателни съда от типа «Либърти», строени през Втората световна война, са били открити на дъното на северната част на Тихия океан, край Аляска.“

— Блъф! — отсече Мин Корио. — Някой във Вашингтон, вероятно от Министерството на правосъдието, си е нямал друга работа и го е пуснал за проучване на общественото мнение. Те са там на риболовна експедиция, нищо повече.

— Мисля, че си наполовина права, онуми — каза замислен Ли Тонг. — Подозирам, че докато от НЮМА са търсили източника за жертвите във водите на Аляска, са се натъкнали на кораба с отровното вещество.

— И това съобщение в пресата е план за издирване на истинските собственици на кораба — добави Мин Корио.

Ли Тонг кимна.

— Правителството залага на предположението, че ние ще направим справка и така ще могат да ни проследят.

— Жалко, че корабът не потъна, както бе замислено — въздъхна Мин Корио.

Ли Тонг се отдалечи от нея и се настани в едно кресло пред писалището.

— Лош късмет — каза той, връщайки се назад във времето. — След като експлозивите не се взривиха, връхлетя ни буря и ми попречи да се кача отново на борда.

— Е, не си виновен за прищевките на природата — отбеляза равнодушно Мин Корио. — Истинската вина е в руснаците. Ако бяха устояли на думата си за сделката за закупуването на нервнопаралитичното вещество S, нямаше да се налага да пробиваме кораба.

— Те се изплашиха, че отровното вещество е доста неустойчиво за превозване през Сибир до химическия им военен арсенал в Урал.

— Озадачаващото е как тия от НЮМА са успели да направят връзка между двата кораба?

— Това не зная, онуми. Положихме голямо старание да свалим от кораба всяка разпознавателна част.

— Няма значение — продължи Мин Корио. — Остава фактът, че материалът във вестника е заговор. Ние трябва да си мълчим и да не вършим нищо, което може да застраши анонимността ни.

— Ами онзи, дето е предал съобщението? Дърк Пит? — попита Ли Тонг.

По тясното лице на Мин Корио се изписа мрачен, студен, замислен израз.

— Проучи мотивите му и наблюдавай ходовете му. Виж къде е мястото му в тази история. Ако се окаже опасен за нас, уреди погребението му.

 

 

Сивата светлина на вечерта омекотяваше назъбените очертания на Лос Анджелис и стените на сградите се изпъстриха със светещи прозорци. Шумът на уличното движение се усилваше и нахлуваше през старомодния отварящ се нагоре прозорец. Плъзгащата му се рамка се бе изкривила и заяждаше от многото пластове боя. Не беше отваряна от трийсет години. Климатична инсталация отвън подрънкваше на конзолите си.

Мъжът седеше на стар дървен въртящ се стол и гледаше с невиждащ поглед през наслоеното с мръсотия стъкло. Гледаше с очи, които бяха виждали всичко най-лошо, предлагано от града. Това бяха сурови, безмилостни очи, все още бистри и силни за повече от шейсетте му години. Той седеше по риза, с протрит кожен кобур, преметнат през лявото му рамо. От него стърчеше приклад на 45-калибрен автоматичен пистолет. Мъжът изглеждаше едър и набит. Мускулите му бяха отслабнали с течение на годините, но въпреки това можеше да вдигне деветдесеткилограмов човек от тротоара и да го тръшне в стената.

Столът изскърца, когато той се завъртя и се наведе над обгореното от безброй цигари писалище. Взе сгънатия върху него вестник и зачете може би за стотен път съобщението за намерените кораби. После отвори едно чекмедже, извади папка със закопчалка и дълго задържа поглед върху корицата й. Навремето беше наизустил всяка дума от документите в нея. Пъхна я заедно с вестника в овехтяла кожена чанта.

Мъжът стана, отиде до умивалника в ъгъла на стаята и наплиска лицето си със студена вода. После си сложи палто и мека шапка, изгаси лампата и излезе от стаята.

Докато чакаше асансьора в коридора, обгърна го миризмата на остаряваща сграда. Плесента и влагата като че ли ставаха все по-зловонни с всеки изминал ден. Трийсет и пет години на едно и също място е много време, помисли си той, прекалено много.

Мислите му бяха прекъснати от изтропването на асансьорната врата. Един оперативен работник на възраст може би над седемдесет години се усмихна и разкри пожълтелите си зъби.

— Е, квит ли сме за тази вечер? — попита го той.

— Не, тръгвам за Вашингтон с късния полет.

— Нов случай ли?

— Много стар.

Не последваха други въпроси и двамата продължиха към изхода в мълчание. Когато стигнаха в преддверието, мъжът се обърна към колегата си.

— Ще се видим след няколко дни, Джо.

После излезе през главния вход и потъна в нощта.